Андрей Гуляшки
Златният век (11)

Разказ шести: Коя си ти единствената, за да уча хората в твоето име?

Година подир тия събития в притвора на осенянската църква — едничката сграда в Осеня, неопожарена от угрите, — като грееше ръцете си над жаравата, разпалена в една пръстена подница, и слагаше от време на време по някое ечемично зърно в устата си, Ханко разказваше на поп Матейко дългите си патила, за да чуе от него дали е грешил, като е търсил правдата по света.

— На другия ден след като падна първият сняг, тъмничарят дохожда при мен и ми казва:

„Е, Ханко, твоята се свърши, току-що научих от началника на затвора, че князът бил подписал смъртната ти присъда. Ами как! Ти да не си мислиш, че той всеки път ще те опрощава?“

„Нищо — казвам аз и преглъщам, защото в гърлото ми започна силно да люти. Князът не е виновен и аз не му се сърдя. Има закон, който нарежда: Ханко трябва да бъде посечен. И князът подписва!“

„Ще рече, че законът е виновен?“ — зяпа ме учудено тъмничарят.

„Кой знае! — казвам аз. — Може би законът е виновен!“

„Е, тогава ти си заслужаваш секирата! — сърди се старецът. — Как тъй законът ще е виновен? Законът е от бога, а бог не греши. Бог е праведен, праведни са и законите му!“

Той заключва вратата, мърмори недоволно и аз чувам как стъпките му се отдалечават по коридора. Сам съм и ми иде да падна на колене и да моля бога за душата си. Но се размислям: защо да се моля за душата си? Какъв грях съм свършил, че да моля бога за прошка? Обесих едного злодея, и туйто! Да обесиш злодея не е грях.

И пак се размислям: чакай, казвам си, като отвори дума за злодея, ти сам слагаш примка на врата си. Ами че в очите на твоите началници ти не си ли злодей? И те казват същото, каквото казваш и ти: да посечеш злодея не е грях! Излиза, че всеки има право за себе си. Но къде е истината тогава?

Главата ми се върти — зная ли къде е истината! Целият свят ми изглежда объркан, една топка от сплетени кълчища, иди им намери началото и края! Страшно е, Матейко, като си помислиш, че в тоя свят всеки за себе си има право. Светът е една глутница, всеки вълк гледа да изяде другия, за да не бъде сам изяден, и всеки твърди, че е прав.

Какво ли не мисля, а отвътре ме гложди мъка и не за живота ми или поради страх от секирата, а за Девора и детето. Как ще карат сами? Кой ще им насече дърва от гората, кой ще окоси ливадата? Ами борчът ни към болярина Стефан? Как ще го изплаща Девора самичка, с нейните две женски ръце? И си казвам: „Боже, изпрати палача да свършва по-скоро, защото тия мисли са по-страшни от секирата и от тях повече боли!“

Колко време се измина така — знам ли, в килията времето не тече, а си стои на едно място, в тъмницата времето не върви. Но чувам, че ключалката отново щрака и ето че моят старец пак надзърта вътре, държи фенер и го насочва към ъгъла, където лежа. Сега ще ме водят на дръвника, рекох си, и туй е много добре, защото повече няма да мисля. Изправям се, повдигам веригата, а тя дрънчи страшно и сърцето ми се свива.

„Хайде — казвам и се мъча да изглеждам весел, — наточиха ли секирата, както се следва?“

„Сигурно са я наточили — успокоява ме тъмничарят. — Хората си знаят работата, но по-напред князът иска да те види, пък тогава!“

Като чух за княза, рекох си: „Това е горчивата чаша, тъй ми било писано!“

Ако си мислиш, Матейко, че князът ме прие в двореца, лъжеш се, такива като мене не допускат дори до вътрешния двор. Въведоха ме в караулната, а той — насреща ми. Прав, загърнат в една черна пелерина, лицето му — от камък, само очите му святкат, като зелени въглени. Заприлича ми на истински орел-лешояд. „Като идеш при него, падни в краката му и го моли за милост“ — беше ме посъветвал тъмничарят. Добър човек! Но аз не паднах в краката му, нито обелих дума за милост. Мълча си и гледам стената.

„Съжаляваш ли за стореното?“ — попита ме князът, а гласът му студен като лед.

Отговорих му:

„Ицволя беше лош човек, той причини зло на едно вдовишко дете. Въздадох правосъдие над един звяр.“

„На небето въздава правосъдие бог, а на земята — аз! — каза троснато князът. — А кое зло трябва да бъде наказвано и как — това определят само моите закони.“

Имаше ли смисъл да му казвам, че не вярвам твърде на неговите закони, защото за началствата те са едни, а за обикновените люде — други, и че ако един командир озлочести една девойка, никой не ще си мръдне пръста да го наказва, а ще го тупат по рамото и ще му казват: „Брей, какъв юнак си бил!“ Затова си мълчах, гледах стената и се преструвах на човек, комуто всичко вече е дошло до гуша.

Разсъмваше се, виждаше се през прозорците как навън отново започва да вали сняг.

„Ако на подчинените им хрумне — запита ме князът, сега гласът му беше станал по-мек, — ако им хрумне да наказват по свое усмотрение по-горните началства, представяш ли си тази работа докъде може да стигне?“

„Ще стигне до тебе!“ — отвърнах аз.

„Така и очаквах, че ще отговориш!“ — усмихна се князът.

Трябва да ти кажа, Матейко, че усмивката му не беше зла. Нито изглеждаше весела, нито зла, а беше замислена и като че ли малко тъжна.

„Ще трябва да бъдеш посечен — каза ми князът. — За пример и назидание на другите. По-долните никога няма да съдят по-горните; тъй е било в света и тъй ще бъде и занапред.“

Той се загърна в пелерината си, като че ли изведнъж му беше станало много студено.

А аз си мислех: „Ето какъв е животът — бащата на моя син ме изпраща на смърт. Но кой ще се грижи за сина ти, господарю? Иди после и не казвай, че животът е едно оплетено кълбо от кълчища!“

Повдигнах ръка към челото си, за да избърша студената пот, която беше избила по него, и тогава той забеляза пръстена си, който блещукаше на безименния ми пръст.

„Ще наредя на моя адютант да се изпрати пръстенът на близките ти“ — каза ми князът и тръгна към вратата, но в тоя миг изглежда, че кълчищата отново се бяха разбъркали, защото в караулната нахълта един много особен човек, нисък и плещест, със сбръчкано лице и с наметка, каквато носят нашите овчари по кошарите, само че от много скъпа материя, лъскава и синкава на цвят.

Той се поклони доста небрежно на княза, сетне ме изгледа от петите до главата и попита:

„Тоя ли хубостник ще посичат днес?“

Князът кимна с глава.

„Научих от ичургу-боила — каза човекът. — Срещнах го при северната порта; обикаля, души, не го хваща сън. Не обичам такива! — Той пак ме изгледа и в сивите му очи блеснаха светлинки. — Значи, тоя е утрепал Кринита? Браво! И е очистил началника си заради някакво момиче? Браво, браво! Такива ми харесват!“ „Карач — намръщи се князът, — ти пак си пил цяла нощ, тъй ми се струва! Чуващ ли се какво приказваш?“

Карач не му отговори, а дойде при мене и започна да опипва мускулите ми, раменете, цъкаше с език и клатеше глава.

„А момичето биваше ли си го? — попита ме той. — Ячко ли беше?“

„Карач — каза мрачно князът и помълча някое време. — Пие ли ти се оцет?“

„Ако глътна макар и една капка — каза Карач, — ще свърша и тогава няма да има кой да ти довърши стените.“

Князът се усмихна, харесала му беше шегата, а нахалният човек се възползува от усмивката му и веднага рече:

„Дай ми тоя човек за роб, господарю! През деня ще ми носи торбата с пергелите, а вечер ще ме варди от псетата.“

„А кой ще те уварди от него? — попита князът. — Някоя нощ ще си науми да те обеси, и окото му няма да мигне — ще те окачи на въжето! Ако ти дам тоя човек за роб, ще трябва да ти проводя и една дузина войници, за да те пазят от него!“

„Е — рече Карач, — няма нужда! Аз не насилвам момичета, а невестите сами ме викат. Защо ще ме беси?“

Така те се пазариха за мене някое време и на края князът отстъпи, защото се виждаше по всичко, че той много обичаше тоя човек.

Ето как се заплетоха и разплетоха кълчищата!

Започнах аз нов живот при Карач и макар че бях роб, живеех весело, защото той беше добър и весел човек. През деня скитах с него по строежите, катерех се по стени и по скелета, а вечерно време дремех в кръчмите или го чаках зад някой дувар. Облече ме богато, по-добре и от себе си, защото той беше немарлив към всичко освен към работата си, та понякога ходеше като същински бедняк. А един ден му хрумна да ме учи на четмо и писмо. Повика един калугер и му рече: „Ще ти броя златни пари, само по-скоро го научи да пише и да чете!“

Почнахме учението, Матейко, и трябва да ти кажа, че ми вървеше. По Коледа вече четях, а малко преди да духнат южните ветрове, скърцах с перото, и трябва да ти кажа, Матейко, че първата дума, която написах, беше името на жена ми — Де-во-ра. Защото, Матейко, както и весело да живеех с моя господар, Девора не излизаше от мислите ми, пък и затъжил се бях за село, за селския живот, дори кучето си сънувах една нощ!

То и моите другари от войската не бяха по-добре, и тях не пускаха в отпуск, но нали цял ден правеха учения, не им оставаше време ни да мислят, ни да тъгуват! А зимните учения, Матейко, са тежки, душата ти наистина стига до зъбите. Моят робски живот къде-къде беше по-лек от войнишкия! На няколко пъти водих Тахтун на кръчма, черпих го с вино, с жарено свинско, с топъл хляб. И с багатура Севар се виждах. Потупа ме по рамото, като че ли не бях роб, а свободен човек, и ми рече: „Стискай зъби, Ханко! Започне ли войната — ще те измолим от княза да дойдеш с нас. Ти искаш ли да воюваш?“ „Как да не искам!“ — рекох му и ми се стори, за пръв път, откакто се помня, че очите ми се пълнят със сълзи. И не защото ми се воюваше, излъгах го, а защото бях зажаднял да съм между другарите си, да се чувствувам човек. „Всякак ще те измолим — повтори Севар, — ти за това не се кахъри, ами като ходиш по богатите къщи с твоя господар, отваряй си очите за килимче — аз съм ти казал какво килимче ми трябва, нали ме разбираш?“

И ето, една нощ духнаха топлите южни ветрове и снеговете захванаха да се топят. Изсини се небето и въздухът стана по-сладък, замириса на трева. И когато една нощ южният вятър беше запретнал ръкави и препускаше по покривите, чухме в стана на войската да тръбят стотици тръби. Войската се дигаше по тревога! Война!

И както беше обещал Севар, така и стана: с княжеска заповед ме взеха от Карач, облякоха ме във военни дрехи, дадоха ми и защитно въоръжение — ризница, шлем, щит. Намериха някъде Дванш и ми го доведоха, аз го прегърнах през шията, а той от обич ми духна в ухото. И ме насочиха към Първи конен отряд, същия, в който се числях по-рано, а когато пристигнах там, научих, че командир на отряда е станал багатурът Севар.

От мъка, че се разделя с мен, Карач се запи и повече не го видях.

Два часа след като беше дадена тревогата, нашият отряд с бърз марш се понесе на североизток. По пътя се разнесе слух, че ромейският друнгарий Евстати прерязал веригата, която препречвала Иструм при Галац, и с корабите си пренесъл угрите на нашия бряг. „Ето какви кучета са ромеите, казвахме си ние, уж са християни, пък пренасят езичниците срещу нас.“ Други казваха, че от ромеите трябва всичко да се очаква и какво от това, че са християни, нали ги видяхме какво струват при Адрианопол: убиха посолите, а болярина Георги събуха бос и го поливаха с мръсотии. Като свършим с угрите, заканвахме се ние, ще си разчистим сметките и с ромеите, а може и друнгарият Евстати да ни падне в ръцете. Ние единодушно решихме, че непременно трябва да го хванем жив, но се разделихме по въпроса как да го накажем: едни предлагаха да го удавим в Иструм, а други настояваха да му вържем краката и ръцете и така свързан да го закачим за седлото на командира Севар.

По едно време покрай нас профуча една стотня от гвардията начело с княза. Аз бях деснофлангови и когато стотнята профуча, стори ми се, че князът ме забеляза и ми се усмихна с очи.

По пладне минахме покрай стария град Абрит, но в града не влязохме, а се изнесохме в околностите му, едни чудесни поляни, там ядохме и почивахме докъм три часа следобед. Сетне отново поехме на североизток и с малки почивки яздихме непрекъснато, до среднощ. Вятърът беше измел снеговете, но земята още влажнееше, тук и там беше дори мочурливо, та и хора, и коне, всичко живо преплиташе от умора крака. Както скочихме от седлата, така и заспахме, всеки на мястото си, никому не мина през ума да разпъва палатки.

Още не беше започнало да се зазорява, и тръбачите надуха тръбите. Нашият отряд трябваше веднага да потегли за Расова, да откъсне угрите от реката и да ги притисне към Констанца. Там Курт и Олцег щяха да ги ударят от север, а Станул от юг. За тоя план узнахме след няколко дена, когато най-сетне, смлени наполовина от угрите, успяхме да се закрепим на два часа път от Дръстър. Оня, който обърква кълчищата, беше решил да сложи пръст в сметките на нашия княз. И успя.

И тъй, насочихме се ние към Расова, в две колони, за да обхванем селището от изток и от запад. Пред нас, на един стадий, яздят съгледвачите. Ние с Тахтун, както винаги, и тоя път сме в първата десетка на първата стотня, напредваме с колоната, която се движи към източната страна. Начело на колоната язди Севар. И вече забелязваме къщите на селището, покривите, дима, който се стели от комините, синята лента на реката, когато небето откъм десния ни фланг някак изведнъж се срина от един ужасен хилядогласен рев, от тропота на безброй копита, от свистенето на вихрушка камънак и стрели. Развърната във фронт, срещу нас летеше конницата на угрите и ние виждахме как святкаха в първите лъчи на слънцето закривените ханджари на ездачите.

Угрите изскочиха иззад хълмовете, които ограждаха Расова откъм изток. Те не ни дочакаха пред селището или в самото селище, както очаквахме ние, а стаени зад хълмовете, са наблюдавали скришом нашето движение и са се втурнали срещу нас, преди ние да развърнем бойния си ред.

Те летяха срещу нас като някаква огромна и страшна река, която е разкъсала язовете си и вече няма такава сила на земята, която може да я възпре. Като ни наближиха на около петстотин крачки, те изведнъж се разделиха на три ръкава — северният ни обхвана откъм реката, южният сключи обръч около тила ни, а средният се заби като меч точно в хълбока ни.

Всичко това се разигра светкавично бързо, ние нямахме време дори да се опомним, камо ли да се развърнем в боен ред!

„Пробивайте си път за към Дръстър! — ревна Севар, колкото му глас държеше, а на нас с Тахтун извика: — Бягайте към Констанца да обадите на княза!“ Имахме късмет, че доближихме обръча, докато беше още тънък, съсякохме неколцина от тия дяволи с бръснати глави, пробихме си път и се понесохме на изток по-бързи от вятъра. И се помолих богу, за втори път през живота си: „Боже, само коня ми не препъвай, да стигна жив до княза, пък после прави каквото щеш!“ Препускахме като луди и не се обръщахме назад. А когато стигнахме до средата на пътя, видяхме на около два стадия вляво от нас други угри, които като скакалци напредваха в същата посока, която гонехме и ние с Тахтун. Мястото беше равно, нямаше къде да се крием, мина малко време, колкото да изброиш няколко пъти по десет, и ония дяволи отляво ни забелязаха и веднага изпратиха една група да ни догони. Сега съдбата ни и като че ли съдбата на княза и на цялата останала войска зависеше само от краката на нашите коне.

Ето, Матейко, какви важни и съдбоносни неща се решават понякога от такива нищо и никакви конски крака!

Моят безподобен Дванш излезе по-бърз от Тахтуновия кон и аз взех преднина, но на два пъти трябваше да се връщам, защото на два пъти ония дяволи настигаха Тахтун. Не ми даваше сърцето да го изоставям сам на поганците! Щяха да го огризкат до кокал, като чакали.

Както и да е, когато настигнахме нашите тилови части, ние бяхме изпреварили угрите с по-малко от четвърт час. Какво можеше да направи князът за толкова малко време! Той нареди на Курт да се развърне, както може и доколко може, в боен ред и да спира угрите, докато има сила, а на останалата войска заповяда да се понесе към Дръстър.

В тила на войската остави Станул, а на нас с Тахтун заповяда да се присъединим към гвардейските части.

Така два дена и две нощи Курт и Станул задържаха напора на угрите и като не им даваха да пресекат пътя за Дръстър, по който отстъпвахме, спасиха от унищожение цялата войска. През тия два дни и две нощи князът като че ли не слизаше от коня си — препускаше от една страна на друга, от Курт към Станул и от Станул към Курт, и винаги биваше там, където се водеха най-отчаяните боеве.

Гледах го, Матейко, чудех му се и си казвах: „Да му е просто, дето обърка всичкия ми живот!“ И като мислех така, прекръстих се няколко пъти.

Най-после успяхме да се спрем пред Дръстър и тука князът реши да даде битка на угрите. Развърнахме се криво-ляво в боен ред и отначало работата потръгна, но нали бяхме всички капнали от умора, пък и на брой бяхме два пъти по-малко от бръснатите дяволи, не можехме дълго да издържим — поганците ни пробиха през центъра. Добре, че Дръстър беше близо, та хукнахме да търсим спасение зад яките му стени.

В тази битка ние с Тахтун бяхме съвсем близо до княза. Помръкнал от мъка, той отстъпваше последен, а гвардията се топеше наоколо му като сняг — угрите я бяха обкръжили от всички страни. Така стигнахме на хвърлей стрела от стените — нито оттам можеха да ни помогнат, нито ние можехме да си пробием път. Тогава ме обхвана бяс, като че ли една сотия дяволи се вмъкнаха в душата ми. Изправих се на стремената, ревнах, колкото ми глас държеше, размахах секирата и като издъних търбуха на Дванш, юрнах го срещу поганците на смърт. Трябва да ти кажа, Матейко, че не виждах какво става наоколо ми, защото всичко се зачерви, само чувах храскането на секирата, хрущене и рев.

Знам ли колко съм сякъл, но по едно време обръчът се разреди пред очите ми, колкото да мине князът и шепата гвардейци с Ондуракс. Като препуснаха двадесетина крачки, нашите от стените ги закриха със стрелите си и те спокойно стигнаха до вратите. А на мен ми притъмня пред очите, удариха ли ме, или ми прилоша, кой знае, но изпуснах юздите и се строполих на земята, като пън. Видях само, че Дванш препусна към крепостта, зарадвах се, викнах подире му: „Бягай, Дванш!“ — или ми се стори, че викам, а след това черен мрак заля целия свят и всичко потъна в тишина.

Така, Матейко, станах пленник на угрите. Не ме убиха, защото казаха, че такъв юнак не трябва да се убива, а ме изпратиха при своите, оттатък река Днестър, сред едни равни полета, които нямаха край. Нито ме затвориха в тъмница, нито ми сложиха пазачи, а ми дадоха да паса стадо от сто овци.

Трябва да ти кажа, Матейко, че сред тия хора заживях един много спокоен и тих живот. А техният живот беше прост и доволен. И като ги гледах как живеят, спомнях си разказите на нашите деди за някогашните добри времена. Пасбищата бяха общи, рибата в реките беше на всички, всеки обработваше толкова земя, колкото му стигаха силите и колкото му беше необходимо, за да има на трапезата си най-важната храна. Събрах се с една вдовица и заживях в шатрата й безгрижен живот.

След два месеца пристигна войската. Научих, че войната била свършила вече, че ромеите откупили от угрите българските пленници, а после Симеон на свой ред ги откупил от ромеите.

Макар че Днестър беше широк, а саловете бяха пазени от войници, можех да избягам някак, но все отлагах. Хареса ли ми тоя живот, привикнах ли с него — кой знае, — не се отказвах от бягство, но все отлагах.

Всякакви криволици има в човешкия живот, Матейко, но е мъчно да ги проумееш. Искаш едно например, а правиш съвсем друго и си мислиш, че нещата вървят, както трябва, а пък то всичко се объркало.

Така дойде краят на лятото, а в началото на есента пристигна вест, че български войски преминали Иструм и бързо се придвижвали към земята на угрите. После пристигна вест, че и печенежки отряди се присъединили към българските войски. Скочиха угрите, яхнаха конете си и тръгнаха да срещат българите.

А стражите, които останаха в селището, ми рекоха:

„Опиташ ли се да избягаш и да идеш при своите, за да ги водиш по нашите пътища — ще те убием. Да си знаеш.“

„Няма — казах им. — Защо ще бягам? Имам шатра, имам жена, имам овце, имам всичко. Защо ще бягам?“

Така им казвам, а нещо стяга сърцето ми, сякаш с връв е превързано. И връвта се впива в месото, боли.

Гледам една вечер — небето от юг червенее. Питам стражите:

„От какво е червено небето?“

А те ми отговарят:

„От войната. Вашите войски напредват и палят всичко по пътя си.“

Гледам небето и си мисля: „По-хубаво небе не съм виждал през живота си!“

А през нощта откраднах един кон, убих двама пазачи и като препусках около един час, стигнах при своите. А когато стигнах, свлякох се на земята и започнах да целувам копитата на конете.

Иди, че ги разбери криволиците в човешкия живот!

Облякоха ме, дадоха ми оръжие и ме заведоха при княза.

„Ще воюваш ли, Ханко?“ — попита ме князът.

„Ще воювам“ — отговорих.

„Твоя воля — каза князът. — Но да знаеш, че вече не си роб, а си свободен човек.“

Пак се събрахме с Тахтун, и пак Севар ни беше командир.

И тръгнахме из земята на угрите, биехме войската им, селищата им превръщахме в пепелища, сечахме дръвчетата, засипвахме кладенците.

Така цялата земя на угрите се превърна в една мъртва пустиня.

Когато князът се насити на отмъщение и разбра, че вече не ще го грози опасност откъм тази страна на света, заповяда ни да се връщаме назад.

Но той не мисли да спира войната: казват, че щял да продължи на юг, да си разчиства сметките с ромеите.

И ето, Матейко, пуснаха ме в отпуска за три дни, да видя семейството си и селото си. Селото го няма — опожарили го угрите. И Девора я няма — както бранела честта си, така я съсекли поганците. А детето, казваш, било при болярина Стефан. Слава богу! Но ако си мисли, разбойникът, че ще ме примами с детето, той силно се лъже. Ако някога вляза в неговия дом, то ще бъде само с наръч съчки, за да паля. Вече се научих на това.

Като воювахме с угрите и палехме земята им, сприятелих се, Матейко, с едни хора от Кутмичевската област, където е градът Охрид и Климентовата епископия. Трябва да знаеш, Матейко, че тази войска от Кутмичевската област свърши много работа, мелеше угрите, както воденица мели ечемик. Та мъжете, с които се сприятелих, ми казаха:

„Като свърши войната, Ханко, ела при нас. Нашата земя е хубава, но още не е обетована, както трябва. А ти си грамотен човек — ще учиш хората в истината.“

Нищо не отговорих на тия мъже. И как да им отговоря? Те искат от мен да уча хората в истината, а самият аз питам: къде е?

Преди войната всичко изглеждаше ясно и всичко беше на мястото си. Имаше една истина. А сега, накъдето и да се обърнеш, все истини ти смигат и всяка казва за себе си: аз съм! Е, добре, но коя си ти, единствената, за да уча хората в твоето име?