Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 18 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Андрей Гуляшки. Златният век

Второ издание

Редактор: Банчо Банов

Художник: Любен Гуляшки

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Цветана Арнаудова

Коректор: Виолета Рачева

Формат: 84/108/32

Тираж: 45 100 екз. (подвързия 15 100 екз., брошура 30 000 екз.)

Печатни коли: 41,25

Издателски коли: 31,35

Дадена за набор на 27.XI.1972 г.

Излиза от печат на 28.II.1973 г.

Издателство „Български писател“ — София, 1973 г.

ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1973 г.


Книга първа

Разказ първи: Ханко от село Осеня

Някогашното щастливо време живееше все още в разказите на по-старите хора. И в песните се споменаваха някои неща, и в обичаите беше останало нещо, та старото време още живееше, макар и като спомен по изтекла вода — била е някога, скачала е от вир на вир, росила е долини и поляни, а сега в руслото й се е източил път, скърцат коли, вятърът вдига прахоляк. Весело е било някога по тази земя, защото пасбищата били общи, на целия род, на общината, и никому не идело на ум, че можело да бъде другояче. И реките — всеки е могъл да хвърля серкме или да залага кош където си ще, на което си иска място. Да кажел някой: „Тази река е моя от тук до тук и рибата, дето е във водата, и тя е само моя“ — щели да го помислят за луд. Горите — и те били общи, потрябват ти дърва — впрягай воловете и карай, сечи и товари! Всекиму се падало по равен дял орница и всяка къща обработвала своите ниви според хората и силата си. Имаш ли отчуван добитък и млади орачи и жътвари — хлябът ще ти стига, дори ще остане. Пък и хората не били ненаситни на земя — нали човек има само две ръце и едно гърло, защо му е повече?

Това били най-щастливите времена. Жените тъчели сукно и шаяци, младият свят гледал добитъка, мъжете обработвали земята, ходели на лов, хвърляли серкмета в сините вирове. Данъците за старейшините и вождовете, за жреците били никакви: по някоя агнешка кожа, крина жито, черпак бяла мас.

И дните не препускали бясно, като подгонени от вълци. Времето стигало — и да се послуша как пее вятърът в гората и как вие зиме из лъките; и птиците как чуруликат; та всичките тия звуци, весели и тревожни, сладки или страшни, да залегнат в мелодиите, които изкусните пръсти на свирачите извиквали от дървените си или глинени инструменти. Времето стигало на невестите, за да гледат как разцъфтяват венчетата на горските цветя и на полските, как се сливат и съчетават цветовете им и какви чудни фигури образуват, та да ги пренесат после на становете си, на гергефите си, да се засмеят по шевиците на ризите и престилките им. Времето стигало за всичко — и за работа и за любов, и за сватби и за кръщенки. И затова празниците били чести: агнето си имало своя ден през месец май, рибата — през ноември, угоената свиня — в началото на януари. Майските дни били посветени на любовта, тогава ставали годевките, а сватбите — щом лъсвала покрай изворите първата корица синкав лед. Жреците били весели хора, благославяли всяко нещо, което давало плод.

Така живели хората някога и ако трябва да се вярва на песните и на обичаите, които оставили подире си — животът им не бил лош. Радостта често ги спохождала, защото вземали от земята само това, което им трябвало и без което не могли. И защото не вървели срещу природата, а нагаждали живота си според нейните закони.

 

 

Повечето селяни от село Осеня вече не живееха със старите представи от едно време, че срещите с доброто са по-чести от срещите с лошото. Много вода беше изтекла от ония щастливи времена, когато всичкият данък, който плащаха обикновените люде, свършваше с една агнешка кожа, кринче жито и черпак бяла мас. Сега, освен старейшините имаше още боляри, жупани, комити, че и княз. На всичките тия големци обикновените люде трябваше да дават кожи, жито, мас, мед, дори и вино. Хановете ги задължиха да гледат бойни коне и сами да си набавят бойно въоръжение: мечове, щитове, копия, секири. След покръстването в Христа надойдоха поповете: за кръщенка взимаха, за, сватба взимаха, че и за погребение. Само от годевките не слагаха нищо в дисагите си, защото младите според обичая на дедите вършеха този обред нощем и в горите. И може би затова те не одобряваха този обред, нарекоха го еретически и много настойчиво искаха от старейшините да го забранят. В наше време битка още се водеше, не бяха надделели нито младите, нито поповете, но по всичко личеше, че божите служители ще вземат връх. Забременелите момичета не ги допускаха в черква, не ги причестяваха, не кръщаваха децата им, а когато ги венчаваха с годениците им — наказваха ги с шестмесечен пост, задето са извършили грях — и то преди сватбения обред.

Но взеха да се задават и по-лоши дни: към тегобата по болярските имения се притури и тегобата по епископските, че и по манастирските земи. Някои селяни толкова обедняха, че като нямаха вече достатъчно земя, която да ги изхранва, преминаха на работа при болярите и манастирите, станаха техни крепостни хора. Но това най-голямо зло още си показваше само пипалата, не беше оплело селата като паяк-кръвосмукач.

И така селяните от село Осеня не живееха вече с предишните си представи, че срещите с доброто са почести от срещите с лошото, но пък като се бяха простили с доволството на по-предишните времена, те никак не приличаха сега на някакви мрачни люде, свели очи към земята, винаги намръщени и сърдити, зли. Напротив, осенчани ходеха изправени, гледаха уверено пред себе си, ако не изглеждаха много весели, не изглеждаха и много тъжни. По нивите им, както и по-рано, ручеха песни, цафари огласяха пасбищата, невестите въртяха чекръците по предишному. Младите тропаха хора всяка вечер след работа, а влюбените, както са правели от памтивека, подпираха плетищата и търсеха по-скритите и стъмнени места. Защото данъците се бяха намножили наистина, но все още не бяха такива, че да подяждат залъка на децата и нощем да пъдят съня от очите, та радостта да се е затирила надалеко по тилилейските гори. Още скиташе радостта по селските улици, спохождаше къщите, макар и да не беше такава накичена и безгрижна, каквато я помнеха по-старите хора. Боляринът беше свой човек, още дядото на дядо му войводствуваше по тия земи, не притискаше осенчани чак толкова, че да го намразят, а попът гледаше през пръсти на езическите обреди, дори се стараеше някак да ги похристиянчи, да ги сближи с християнския календар. Когато преди три години Симеон мина през селото, тоя поп оглавяваше народното шествие и начело с кръста и кадилницата поливаше реката с вино, за да дава повече риба, ръсеше изпръхналия чернозем с китка босилек, натопена със светена вода, за да ражда повече зърно. Едно време, когато Перун беше на небето, тия обреди наричаха „жертвоприношения“, сега, когато в небесата царуваше триединният бог на християните, поповете им измислиха друго име, нарекоха ги „водосвети“ и „молебени“. Но и осенският поп не придиряше твърде, селяните бяха запомнили само един по-тежък случай в свещеническата му дейност — когато отказа да кръсти едно новородено: вместо обичайното печено прасенце родителите се бяха опитали да минат с варена кокошка. А с варена кокошка се заплащаше заупокойната молитва при погребението на стар човек.

Тъй че по времето, за което става дума, крепостничеството още не се беше превърнало в народно нещастие, закрепостените бяха малко, някъде се брояха на пръсти, а в много села изобщо ги нямаше. Времената на всеобщо доволство бяха отминали, помнеха ги само старите хора, но пък и недояждането още не беше почнало да чука по всяка врата. Затова хората не проклинаха управниците си — светски и духовни — с най-лютите клетви, каквито знаеха, а ги кълняха по-кротко, кога със злоба, кога само с кратковременен яд.

 

 

Ханко, синът на Данил, дойде до убеждението за изначалния корен на злото по свой път.

Семейството на Данил не беше голямо — двама синове и една дъщеря. По-малкият син загина от отрова на пепелянка, щерката — Василиса, — минала вече годежния обред, чакаше първия сняг, за да застане с жениха си пред олтара на малката осеновска църква.

Данилови не бяха богати, но не бяха и бедни, имаха волове, крава, овци, парче земя, което засяваха с ръж, понякога с пшеница. Живееха в широка къща, направена от пръти и измазана отвънка с кал, покрита с два ката сплъстено сено, клекнала сред обширен двор. Дворът беше засаден с овошки: сливи, ябълки, круши, в заветрената му страна имаше няколко кошера, а най-отпред, току пред пруста, хвърляше дебела и пространна сянка огромен бряст. Данилови имаха тоя бряст за домашно божество, дори някое време след покръстването старият Данил му отдаваше почит и го славеше, като всяка година в деня на плодородието колеше над коренищата му по един виторог овен.

Освен двата вола, с които ореше и возеше дърва от планината, Данил гледаше и два коня — единия боен, за войската, другия — за яздене, с него ходеше зимно време до кошарата си, а лете до пасбището или до Иструм за по-едра риба. Имаше селяни с по два, че и с по три бойни коня, но Данил гледаше един, той служеше при тараните и един му стигаше.

На ръст Данил беше като тоя бряст, дето от век правеше сянка на двора. Як, едър, изправен, носеше чувал с ръж на гърба си като торбичката за хляб и лук. По характер беше спокоен, търпелив, мъчно излизаше от кожата си, но излезеше ли — все едно че реката преливаше бреговете си след проливен дъжд, помиташе всичко, дори биволите поваляше на колени. На десния си крак имаше белези от бивни на глиган, в честен двубой с мечка-стръвница беше загубил лявото си ухо.

Ханко приличаше на баща си и по ръст, и по характер. От майка си беше взел само очите — тъмносини и дълбоки като оня вир, който правеше осеновската река под селото, казваха, че нямал дъно, тъй като досега никой не беше го докоснал с ръка. Може би и косите бяха на майка му, макар Данил да твърдеше, че на младини и той имал такива меки и къдрави коси.

Когато Ханко навърши двадесет години или приблизително толкова, точната дата на рождението си никой от осенчани не знаеше, освен ако появата му на бял свят не беше съвпаднала с някои от големите празници, та близките му да запомнят деня, в Даниловата къща дойде Матей, военният помощник на старейшината. Пиха медовина, Данилица опече ръжена пита и свари пиле, после Матей повика Ханко, подаде му ръката си, за да я целуне синовно, и като се наслаждаваше на бащиното му вълнение, обяви го за войник на княза. А на Данил му идеше в едно и също време да реве от мъка и да се пука от гордост. Ревеше му се, защото минаваше в запаса, ставаше непълноценен човек, а се гордееше, задето беше отчувал син войник. Сетне Матей каза на Ханко, че бойният кон на баща му става негов боен кон, че бойното оръжие на баща му — бяха го изнесли и положили на сламения одър — става негово оръжие. Матей го предупреди, както се следваше, че макар конят и оръжието да са негови, те са всъщност собственост на княза и че ако нещо се повреди или изчезне, било конят, било оръжието, ще се смята, че е изчезнало или повредено княжеско въоръжение.

— За такива неща законът наказва със смърт! — предупреди го Матей.

Ханко, макар че още не беше служил, знаеше закона, дори децата го знаеха, но слушаше внимателно. С живота си уж той се разпореждаше, а всъщност животът му от тоя час нататък принадлежеше на княза.

След като завърши тази официална част, Данилица закла петела в подножието на огромната брястова корона — вреда нямаше и от едно тайно зачитане на доскорошното божество, — омеси нови погачи, наля в стомните изстудена медовина. Данил повика съседите, ядоха и пиха, и Ханко с тях, нали беше вече войник, докато месечината се показа над брястовите върхари. В разгара на веселбата пристигна попът. Той благослови софрата, прочете молитва бог да даде здраве и дълъг живот на войника, намести се на стореното му място и заедно с другите яде и пи. А когато си тръгна, бързаше за вечерната служба, повика Данилица настрана и си поиска шест яйца за молитвата, която беше прочел.

— Шест яйца? — Данилица настръхна като квачката си, когато чужд човек посягаше към пухкавите й пиленца.

— Добре — рече попът, — щом ти се струват много, аз ще отбия две, но се боя тоя отбив да не остане за сметка на чедото ти. Току-виж, че и бог заради скъперничеството ти вземе, та отбие двайсетина години от живота на сина ти. Туй може да се случи, защото бог не обича скъперничеството.

Данилица въздъхна. Шест пъти по шест яйца би дала, за да спаси дори само един ден от живота на момчето. Кой знае в какво беше сбъркала, та бог съкрати всичките дни на по-малкия й син. Християнският бог изглеждаше много обидчив, не приличаше на Перун.

И така след един месец повикаха Ханко във войската, на обучение. Изпратиха го весело, накичиха го с цветя, попът плисна подире му чаша вино и го прекръсти, както се отдалечаваше по прашния път. За тази си благословия не поиска нищо, беше развълнуван, само изпи до дъно виното, което беше останало в жълтата кратунка.

Облякоха Ханко в бойно облекло, научиха го да язди в строй, да мята копие, да сече в движение, да стреля с лък по ония, които го преследват, без да спира коня си или да слиза от него. След това въведение в изкуството как да убива и как да се пази от убийство започнаха да го учат на друго изкуство — как с катапултата да убива по десетина души наведнъж, как да смъква зъбери от крепостните стени с помощта на куката и как да ги пробива чрез кюскане с помощта на страшния таран. Той беше схватлив и сръчен, затова началниците не го биеха много, но колкото и да се стараеше и да ожесточаваше сърцето си, все му се струваше, че тия учения са една излишна работа, губене на време, че тая наука едва ли някога ще му потрябва — дългият тридесетгодишен Борисов мир беше поотвял войната от съзнанието на хората. И, обратно, в часове на почивка, а понякога и насън, в душата му все идеха, нижеха се картини, пропити с мирен и тих живот — ту виждаше реката, рибарите покрай вировете, невестите и момичетата, които белеха платно или се къпеха из ракитаците; грееше весело слънце, бляскаха рамене, гърди, гълчава и смехове се носеха на възбог. Или се мяркаха пред очите му поляните, кротнали се в междухълмията като шарени черги, зелени, златни и червени. Пасяха стада, звъняха хлопатари, някой свиреше протяжно на цафара, в синевата кръжете щърк, виеше се и не помахваше с крило. Този безметежен живот беше поне хиляда пъти по-близък на сърцето му, по-обичен от всичките катапулти и тарани, взети наедно, една коситба из лъките повече го привличаше и повече очароваше душата му от който и да било сполучлив пробив на неговия страшен таран.

Но поради силата си и вродената си сръчност той бързо усвояваше военното изкуство и в края на учението беше похвален и награден: дадоха му кожен пояс с бронзова закопчалка.

На село го посрещнаха лоши новини. При една сеч в гората дърво беше притиснало баща му — друг на негово място не би се повдигнал от земята, но старият Данил беше успял да се измъкне, отмествайки от гърдите си ствола на една огромна бука. Лежа около месец увит в овчи кожи, сетне се привдигна, проходи, но от предишния човек-канара беше останала само едната четвъртинка; ходеше прегърбен, ръцете му висяха до коленете, изглеждаха чужди. Лишен от силата си, приличаше на сянка, не го биваше за никаква по-сериозна полска работа. Данилица и Василиса, момичето, каквото можаха — направиха го, но половината имот остана необработен, не можаха да съберат и фураж за добитъка. По Коледа Данил потърси жито назаем, а в края на февруари продаде кравата, нямаше с какво да я изхрани. Нещастието дойде в лошо време: тъкмо в края на тази година трябваше да стягат Василиса за венчавка.

 

 

Но като дълбоко вярваше, че доброто в живота е повече от лошото, Ханко запретна ръкави: сутрин осъмваше на нивата, по пладне косеше ливадите, вечер доеше овцете в кошарата, свряна сред хълмовете, на един час мъжки път до селото. Както и да залягаше, като дойде есента и потъмнялото небе се склопи над равнината и откъм Иструм запълзяха мъгли, Даниловият хамбар се оказа наполовина празен — какво могат само две ръце дори когато са мечешки по сила. Данилица и Василиса гледаха добитъка, едва смогнаха да окършат боба, да извадят лука от градината и да поначукат гръсти, черги трябваше да се правят, нали идеше сватба.

Дигна се Ханко, та при болярина, той живееше в богатото си и обширно имение близо до Нове. Боляринът Стефан не го допусна в двукатната си къща, а изпрати на двора управителя си Арцо. Тъй и тъй, нещастие ни сполетя, нека да се смили господарят и да не си иска тази година борча, момата ще женим. Арцо го изслуша мълчаливо, върна се при господаря, сетне отново слезе на двора.

— Може — рече, — господарят никому не е извадил душата заради борч, и вашата няма да вземе.

В това време слугите изведоха от конюшнята дузина коне като хали, само едни крила дето им липсваха, за да хвръкнат. Други слуги държаха за синджири ловни песове, люти като вълци, в очните им дупки като че ли святкаха живи въглени вместо истински очи.

— Младият болярин ще излиза на лов — рече Арцо, после допълни: — Нали ти казах, че господарят няма да вземе душите ви заради тоя борч! Ха иди си със здраве, но отсега да си знаеш, че дължиш на болярина не двадесет крини жито, а тридесет. Десет крини са заради чакането.

— Нали бяха петнайсет! — каза Ханко и преглътна, някаква буца беше заседнала на гърлото му.

— Били са! — повдигна рамене Арцо и помълча. После разпери ръце: — Ако не можеш ги върна — нищо! Господарят е милостив: ще му поработиш месец преди жътвата и месец след жътвата, и туйто! Няма да ви извади душите я!

Докато приказваха, ловната дружина се източи шумно през двора. Червени и сини пелерини, жълти ботуши, шапки, накичени с цветни пера — главата на Ханко се замая. Пък и сбруята на конете блестеше като сребърна, толкова разкош, събран на едно място, той виждаше за пръв път. Както гледаше опулен, тия тридесет крини жито не излизаха от ума му, конете като че ли газеха по една пътека, засипана със златно зърно, дочу над главата си звънлив смях, хладният ветрец разклащаше една дузина медни камбанки. Повдигна глава — от чардака се беше надвесила русокоса девойка, косите й бяха златни, къдрави, както се смееше — устицата й приличаха на разцъфнал мак.

— Чичо Арцо — рече девойката, — това човек ли е, или мечка? — Тя кимна с глава към Ханко. — Ако е човек, накарай го да поиграе като мечка! Ама да ръмжи!

Конете бяха се изнизали през широката порта, кучетата джавкаха оттатък високия дувар, който ограждаше двора.

— Това е Теофана, малката щерка на господаря! — рече Арцо. — Иска да й поиграеш като мечка.

Момичето изглеждаше нетърпеливо:

— Хайде бе, ще ти дам една сребърна пара!

— Пък защо да не поиграеш! — рече Арцо.

Ханко повдигна глава. Къде беше виждал такава златна коса? И се досети — по иконите, в църквата. Богородица имаше такава златна коса. А устните — чак сега му дойде на ум, че ги беше виждал вече, и не един път — малко ли макове беше гледал по ливадите, из лъките!

Той нахлупи калпака си, беше овнешки, рунтав, помръдна с рамо и бавно тръгна към разтворената порта. Дори не се поклони на Арцо, а трябваше да го стори, човекът се беше застъпил за него.

Подире му плисна смехът на момичето. Звънтеше, вятърът разклащаше медни камбанки. Когато излезе на улицата, пазачът му кимна приятелски и някак насърчително. Като че ли тридесет крини зърно бяха една шега. Тридесет крини — това беше всичкото, което можеше да даде целият му бащин имот. И при условие че годината ще е добра, благодатна, както казваше осенянският поп.

Не забеляза кога излезе от крепостта, кога прекоси полето и премина през първата верига хълмове. Навлезе в рядка горица от габър и акации, мекият път беше покрит с пожълтяла шума. През оголените и одрипавели клонища надничаше потъмняло небе. Навремени заек ще пресече пътя, някой ще се спре, ще се изправи на задните си крака и внимателно ще се заоглежда. После ще свие уши и ще заклефуца към ниските храсти. Захвана да ръми тих, почти невидим дъждец.

Беше започнало да притъмнява, когато наближи последния хълм, който криеше селото от северните простори на равнината. Тука пътят се спущаше към реката, а сетне вървеше успоредно с нея, срещу течението й, по левия бряг, сред храсталаци и прогнил върбалак. Като наближи големия вир, до чието дъно още никой не беше се докосвал, стори му се, че някаква жена седи на брега, току над водата. Не беше страхлив, но сърцето му трепна, още бяха живи хората, които разправяха, че тъдява живяла русалка, в ония времена, когато царувал бог Перун. Колкото изглеждала хубава, толкова била зла, мернел ли се пред очите й хубавеляк мъж, упойвала го с хубостта си, сетне го заплитала с коси и се потапяла с него във вира. Кой знае, може да е същата русалка, за речните богини годините нямат значение, все си остават млади.

Като го досрамя да бяга, пък и любопитството го глождеше, Ханко бръкна в кожения си пояс, където беше двуострият му нож, можеше да потрябва, и с мравки по гърба си започна бавно да се приближава. Кой знае как в тоя миг невидимият дъждец се усили, взе истински да ръми.

Жената седеше по предишному, неподвижна, свряла лице в шепите си, приличаше на вкаменена. „Съвсем по нашенски облечена!“ — помисли Ханко и пое дълбоко въздух. Трябваше да каже нещо, но не му идеше нищо на ум. Беше тихо, чуваше се само клокоченето на реката край брега. „Ако се опита да ме увие в косите си — помисли отново Ханко, — ще режа с ножа, пък каквото ще, да става!“

Тъкмо в тоя миг жената отпусна ръцете си и извърна глава. Ханко се сепна, отстъпи крачка назад, някаква невидима сила го беше блъснала по гърдите, едва остана изправен на краката си. Русалката беше взела образа на хубавицата Девора, щерка на бившия осенянски старейшина, и втренчено го гледаше в очите. „Гледай ти каква измама! — рече си Ханко на ум и облиза устните си. — Престорила се на Девора!“

— Ханко, какво си ме зяпнал такъв, като че ли ме виждаш за пръв път! — проговори жената тихо, гласът й беше изпълнен с упрек и горчивина.

Дъждецът мокреше клепките й, тя примига с очи.

„Като истински човек“ — помисли Ханко.

Той се прокашля, за да види дали беше останал глас в гърлото му, и попита:

— Защо си взела образа на Девора? Или си мислиш, че така по-лесно ще ме измамиш?

— Ханко, какви ги бръщолевиш! — усмихна се тъжно жената. — Да не би да се връщаш пиян от града?

— Ами — каза Ханко, — отде-какъде!

— Тогава защо не си вървиш по пътя? Какво си застанал като мечище насреща ми? Нито съм те викала, нито ми трябваш!

„Може пък наистина да е Девора — мислеше трескаво Ханко, — но пък ако е Девора, какво ще търси по това никакво време покрай реката, и то точно на това място, при най-дълбокия вир!“

— Значи, казваш, че си истинската Девора — рече Ханко. — Добре, ама истинската Девора да не е пощуряла, та се е затирила по никое време из тия опасни места самичка?

— Ти си пощурял! — каза Девора. Тя помълча някое време, после махна с ръка: — Хайде, върви си!

— Как тъй ще си вървя? — Ханко повдигна рамене. Сега вече с куки да го дърпаха, пак нямаше да си тръгне. — Я ми кажи, за какво си дошла тук и кого чакаш?

— Като ме питаш, ще ти кажа! — Девора въздъхна и пак помълча. Както седеше свита на земята, с мокри коси и рамене, приличаше на прогонено куче. — Дошла съм да се давя — рече тя изведнъж и захлипа. Сетне се поуспокои и допълни: — Но ме достраша. Гледам водата и като че ли не ми достигат сили. Като се стъмни съвсем, непременно ще скоча. Тогава водата няма да се вижда.

— Тъй — рече Ханко.

Той постоя, па току сви колене и седна до нея. Жалост сви сърцето му, натисна го като камък. Девориният годеник нито се появяваше, нито го знаеше някой: баща й, старейшината, от туй се поболя и без време склопи очи. Всички в Осеня знаеха, че е бременна, време беше да се венчава, а годеника все го нямаше, не идеше, нито той се откриваше, нито пък тя казваше кой е. Ако го знаеха, с катран щяха да го мажат и с въжета щяха да го бият. Такова нещо в Осеня не беше се случвало досега!

— Ама пък и ти си една! — каза Ханко. — Защо не кажеш кой е, че аз да му извия врата, ей тъй! — И той показа как. — А мълчиш!

— Като сам не иска да прати вест, да се обади, аз ли ще го търся! — Тя скри лице в шепите си и заклати глава.

— Разбойник! — каза Ханко.

— Разбойник ли? — Тя отпусна ръце и на Ханко се стори, че по устните й се плъзна някаква чудна усмивка. И кой знае защо отново си спомни онази икона от църквата, Богородицата. Но тази икона мигновено избледня и се стопи, в святкащата й рамка като че ли се открои образът на Теофана, малката дъщеря на болярина Стефан, наоколо зазвъняха пак ония медни камбанки.

— Такъв, дето не спазва обичая на дедите, е по-лош от разбойник! — каза Ханко.

Сега и образът на Теофана избледня, и камбанките престанаха да звънят. Здрачът се сгъстяваше, идеше тъмна нощ. Дъждът се усили, капките шумоляха в безлистния храсталак.

— Попът ме предупреди — каза Девора, — че ако до една седмица не се венчая, щял да поиска от новия старейшина да ме изгонят от селото. Къде ще ида и кой ще ме прибере? Кому съм притрябвала с тоя корем? Реката ще ме прибере. При русалката ще ида. Тя ще ми е вече майка и сестра.

— Ех, престани! — Ханко удари с юмрук по земята. Жалостта, дето налягаше сърцето му, започна да се изкачва към гърлото, на очите му залютя. Девора беше комай най-хубавото момиче в Осеня, а каква съдба! И тоя поп!

— Ханко — каза Девора, — направи ми едно последно добро, иди си по-скоро. Ето, вече настава тъмнина и реката не се вижда, сега няма да ми е трудно. Ще се свлека полекичка по нанадолнището, а останалото е лесно.

— Хм — каза Ханко и замълча.

— Ханко — продължи Девора, — вземи това кръстче с верижката и го имай спомен от мене. Ако някога идеш на война, окачи го на гърдите си, но отгоре, върху дрехите, за да се вижда. Това кръстче непременно ще ти донесе добро.

Той усети малкия предмет върху огромната си длан, попритисна го с пръсти — студенееше, а като че ли го пареше право по сърцето.

— Хм — каза отново Ханко и се ослуша. Девора тихо плачеше. Трябваше да си върви, защото в къщи го чакаха. Какво ще каже на стария? Трийсет крини или два месеца робуване. А щяха да го карат да им играе и като мечка. Пое издълбоко въздух, сякаш щеше да се гмурка в реката — колко мъка имало по тоя свят!

— Хайде, Ханко, върви си! — шепнеше Девора. Тя беше престанала да плаче.

Да си върви! Е, добре, но не можеше да стане — на краката му сякаш бяха окачени топузи и вериги, с каквито оковаваха избягалите роби и конекрадците. Човек не отминава току-тъй едно куче, дето бере душа — ще се поспре, ще го побутне с тояга; а тука до него хлипаше жена, напираше да се дави и не беше някоя другоселка, знаеше я от дете, от подявка беше израснала пред очите му. Ще тръгне по пътя си, а тя ще се свлече по нанадолнището и ще цамбурне в тоя бездънен вир; той ще върви по пътя си, пък русалките в това време ще я теглят в подмолите; на русалките им е лесно, защото са свикнали с водата, а тя ще се дави и ще гърчи ръце. Как тъй ще върви по пътя си, като ще знае какво става подире му, как ще прекрачи прага на къщата си, как ще седне на софрата и с какви очи ще погледне баща си? Софрата им сега не е бог знае колко сита, но е широка, добър е господ, за един човек винаги може да се намери място. Като помисли така, Ханко усети една топла вълна да се разлива отгоре му, медните камбанки запяха по-весело — така биеха на големите празници, — в ъгълчетата на очите му като че ли припариха въглени, но не болеше, това беше добър огън.

— Я слушай — рече й Ханко, — ставай да си ходим заедно!

— Това няма да го бъде! — отвърна Девора. — Аз вече нямам дом.

— Нищо — каза Ханко, — ще живееш в моя дом.

— Ти чуваш ли се какво приказваш? — Девора се наведе към него. — Къде прибират такива? Дори робиня да съм, пак ще ме изхвърлят! Нали тъй ми рече и попът — ще те изгоним от селото за назидание на другите! Хайде, върви си!

— Ще дойдеш у дома, а пък тия дни ще направим сватбата — каза Ханко. Стана му изведнъж весело, по цялото му тяло като да се разля една топла вълна. „Мъката си е мъка, но в живота все пак има и добро!“ — помисли той или го почувствува, но в края на краищата беше все едно, онази чудна, топла вълна продължаваше да го залива.

Сега Девора заплака, но някак по-силно, почти е глас.

— Върви си — прошепна най-сетне. — Аз не искам детето ми да няма баща. Не искам и хората да знаят, че детето ми няма баща.

— Ех, че си глупава! — каза Ханко. — Ами аз защо съм? Нали ще кажа на попа и на цялото село — ето, аз съм бащата! Като си бях дошъл в отпуск, през месец май, ето, сгодихме се, и туйто!

Девора дълго мълча.

— Това от милост ли го правиш? — попита тя.

— От обич — каза Ханко и кой знае защо стори му се, че не лъже.

— И ще попиташ ли някога кой е бащата?

— Защо ще питам? — каза Ханко. — Нали детето ще е мое?

Дълго мълчаха. Дъждът ту отслабваше, ту се усилваше, чукаше по голите клони на върбите, шепнеше в храстите. Реката въздишаше тежко в краката им.

После Ханко се изправи, дойде до Девора, сложи ръцете си под мишниците й, повдигна я леко, като дете. Тя не се противеше. Пътят беше станал хлъзгав от дъжда, та трябваше да я прегърне, за да не падне. Скоро усетиха дима на запалените огнища. Светлинки не се виждаха, защото крайните къщи бяха по-сиромашки, нямаха прозорци.

 

 

По Никулден, тъкмо беше паднал големият сняг, старият Данил дигна две тежки сватби: в един и същи ден женеше син и дъщеря. Осенянският поп ликуваше най-вече заради Девора, нали беше я заплашил, че ще я изгони от селото, ако се не омъжи навреме. Той благославяше, кръстеше, поучаваше, размахваше кадилницата наляво-надясно и от време на време току завирате пръсти в брадата си. А брадата му беше някак си изведнъж странно оредяла. На мястото на белите фъндъци лъщеше червеникава кожа. Завираше пръсти в брадата си и както се молеше богу, поглеждаше накриво Даниловия син. А Ханко се усмихваше самодоволно и клатеше многозначително глава. Но каквато и история да се беше разиграла помежду им, когато сложиха трапезата, те седнаха един до друг, наливаха си взаимно вино и медовина, пиха и пяха черковни и светски песни, прилични и неприлични, докато пропяха втори петли.

Към средата на месец януари Девора роди син — зеленоок, с някакви учудващи златни искрици около зениците. Такива очи нямаше нито в Даниловия род, нито в рода на Девора. Но нали са неведоми пътищата божии, по които върви сляпото човешко племе — хората се почудиха ден, два, па махнаха с ръце — какви ли чудесии не стават на тоя свят! Същото се случи и когато му избраха име: Симеон! В Осеня нямаше Симеоновци, че и по съседните села. Но Девора беше непреклонна, а Ханко повдигаше рамене — каквото каже майката, туй ще е!

— Че аз, чедо, не съм ли майка? — гледаше го натъжено Данилица.

Ханко грабна вития си лък, сложи в колчана няколко стрели, нарами секирата и излезе на лов. Когато се завърна след няколко дена с две вълчи кожи, никой вече не отваряше дума за странното име. Едната кожа Ханко даде на баща си, да грее болния си кръст, като лежи отгоре й, а другата сложи в краката на Девора. С това и свършиха странните неща в живота, а после всичко потече постарому, както си е било.

Тридесетте крини жито Даниловци не успяха да върнат, защото всичкото, което събраха от земята, не правеше толкова. Боляринът, като свой човек, не ги притисна, а прибра коня им. Сетне, когато започна гроздоберът, Ханко и Девора поработиха две седмици при него, пълнеха кошовете и ги носеха на гръб до прашния път, където чакаха колите.

На следващото лято боляринът отново си поиска своите тридесет крини.

— Нали ви дадох коня? — озъби се Ханко.

— Ако не беше конят — рече Арцо, — крините щяха да са вече не трийсет, а петдесет!

— Ами това, дето с Девора работихме две седмици по лозята, и то ли е нищо?

— Какъв си глупав! — засмя се Арцо. — Колкото си голям, толкова си и глупав! Пък работата е съвсем проста: с коня вие заплатихте лихвите за миналата година, а с двете седмици, дето поработихте из лозята — лихвите за тая година. Разбра ли?

Ханко не разбираше нищо. Само усещаше, че главата му се върти и че едно ужасно желание напираше в ръцете му — да прасне тоя човек по мутрата, че вече никога да не проговори!

— Аз знам едно — рече Ханко, — че баща ми е взел от болярина петнайсет крини жито. Конят, дето му дадохме, и тия две седмици, дето работихме с Девора по лозята — това прави дори повече от трийсет крини. Да речем, че той си задържа петнайсет крини заради чакането. Добре. Петнайсет крини дълг и петнайсет крини заради чакането — това прави трийсет. Ние изплатихме тия трийсет крини с коня и с работата ми по лозята. Край. А ти казваш, че още сме в дълг пред болярина с трийсет крини. Как тъй?

— Слушай — рече му Арцо и намръщи вежди, — твоята сметка е глупава и никаква. Но аз ще ти кажа едно: или връщай борча навреме, или боляринът ще излезе от търпение и ще ги вземе нивата, докато изброиш до три.

Така каза Арцо и му обърна гръб.

Мина не мина някое време, и един ден старейшината рече на Ханко:

— Върви в Нове, вика те копанът Смоляк.

Като отиде в Нове, копанът Смоляк му каза:

— Сега какво да те правя, Ханко? Ти дължиш на болярина Стефан трийсет крини жито. Трийсет крини са били до това лято, а сега са повече. Да речем, че са станали четиридесет. Задето си отказал да ги върнеш, трябва да ти наложа глоба, да речем — десет крини. Всичко ще станат петдесет крини. Толкова ли прави?

Ханко повдигна рамене. Ако му беше казал „сто крини“, пак щеше да повдигне рамене.

— Жал ми е за тебе — рече Смоляк. Той поглади червеникавата си брада и въздъхна: — Добър войник си, за това ми е жал.

Ханко помърда с пръсти и се огледа. Виждаше се през големия прозорец реката, равният й гръб проблясваше като люспестото туловище на някакъв гигантски змей. Диви гъски летяха над разлива и на Ханко се стори, че чува многогласното крякане на ятото.

— Тази работа не отива на добре — каза Смоляк. — Селянин, който не може да се издължи на господаря си, става негов крепостен човек. И жена му, и децата му, и те стават негови крепостни хора.

— Тази няма да я бъде — каза Ханко.

— Ще я бъде, ще я бъде! — позасмя се Смоляк и кой знае защо някак злобливо. А нямаше причини да се озлобява, тъй като Ханко не дължеше поне на него нито зрънце. — Ще я бъде, иначе ще изпукате от глад. Ето, аз ще дам на Стефана нивата ти заради това жито, което му дължиш. Ти ще останеш без земя. Къде ще сееш, какво ще ядеш? Или си мислиш, че някой ще те храни даром? Крепостничеството е зло, момчето ми, но е по-малко зло от това да си един обезземлен слуга. Слугата е като роба, живее само от милостта на господаря.

Ханко мълчеше, изведнъж беше загубил желание да приказва. Струваше му се, че е попаднал в някоя от ония примки, които залагат за вълци. Колко повече звярът се дърпа, толкова повече въжето се затяга около шията му. По-добре беше да гледа гъските през прозореца. Но и те бяха се загубили нанякъде, дори тракането им не се чуваше вече. Само люспестият гръб проблясваше и над целия свят като че ли беше легнала някаква ужасна тишина. Само Ханко стърчи сред тоя самотен свят и слуша как кръвта блъска в слепите му очи.

— Ама и ти си едно магаре — ядоса се изведнъж Смоляк, — как така се остави да те оплетат?

— Знам ли? — каза Ханко и отново повдигна рамене. Можеше да каже как, но какъв смисъл имаше да разправя.

Смоляк беше едър, як мъж, червендалест, с изпъкнали и някак винаги учудени от нещо очи. И сега изглеждаше да се чуди, но беше недоволен, сумтеше, мляскаше с дебелите си устни, личеше си, че се бори с някаква своя мисъл — тя го надвива, а той не иска лесно да й се даде.

— Гръм да те порази! — изрева той и удари с юмрук по масата. — Вълци да те ядат! С този твой ум ти си за никъде, но аз ще ти дам възможност тоя път да спасиш кожата си, да я отървеш, пък догодина да си трошиш главата, както знаеш! И само защото си добър войник, и защото баща ти е бил също добър войник. Сега слушай! Ще отделиш от стадото си един овен и шест овци и ще ги проводиш на Стефана. Пък аз, от своя страна, ще наредя да те извикат във войската — да послужиш някой и други месец, туй е запас, ние събираме старите войници от време на време, да не забравят как се хвърля копие и как се върти меч. Защото има такъв закон: който е извикан в запас, макар и за малко време, той една година е под закрилата на княза, никой не може да му продава имота заради дългове, нито да го прави крепостен, него и децата му. Ето, това е едно спасение за тебе. А догодина — Смоляк разпели ръце — бог да ти е на помощ! Ха сега си върви!

Мина седмица, Ханко тъкмо беше насякъл дърва за през зимата, вятърът от североизток гонеше черни космати облаци над Иструм, дойде човек от Нове и му съобщи да тръгва веднага на път. Сви се сърцето на Ханко, не беше като някога, когато го изпращаха с цветя и песни, а сам той се надуваше — ето, отивам войник! Тогава нямаше грижи, а службата го мамеше, току вадеше бащиния си меч от ножницата и сечеше въздуха, изгаряше от нетърпение да скочи върху гърба на врания си жребец. А сега оставяше в къщи болен баща и немощна майка. Само Девора имаше здрави ръце. Но стигаха ли тия две ръце за воловете и овцете, да им рине и слага храна, за къщната работа — да меси и да напаля подници, да гледа дете и да прави пъртина в снега? Стягаше коня си, а ръцете му тежаха, като да не бяха негови.

Девора пък, тя извади от горещата пепел две турти, избърса ги с гъше перо, едната даде нему, другата — на човека, дето беше дошъл да го вика. И като го гледаше такъв умърлушен, засмя се и като че ли слънчице грейна наоколо й. Дори му помогна да си запаше бойния пояс, неговите огромни пръсти си бяха непохватни, а сега съвсем ги не биваше за нищо. Оня, дето беше дошъл да го вика, като гледаше как се помайва, не можа да се не засмее:

— Какъв медун си бе, брате, вол утрепваш с тая пестница, а колана си не можеш да стегнеш като хората!

После, грабнала сина си, Девора го изпроводи чак докрай село. Когато стигнаха онова място, където пътят завиваше рязко на север, Ханко се обърна — мило му махаше с ръчичката си за сбогом малкото; разбира се, Девора му помагаше.

— Юначага син имаш! — каза му човекът от Нове.

Ханко тъжно се усмихна.

Притъмня, от навъсеното небе полъхна студенина, заваля тих, есенен дъжд.

По Коледа копанът Смоляк разпусна запасняците. Дебел сняг беше покрил Осеня, къщиците като че ли бяха изчезнали под белия саван, само камбанарията на църквата стърчеше, зъзнеше и стенеше, когато северният вятър надуваше вълчата си зурла. Където бяха заклали свиня, имаше веселие до късна вечер — младите седенкуваха, по-старите пиеха вино и се надпреварваха да разправят ловни преживелици, а най-старите си спомняха добрите някогашни времена и въздишаха. У Ханкови не беше шумно, не бяха клали свиня. Старият отиваше зле, Данилица тъчеше черги, очите й от плач ли, от умора ли бяха все зачервени, а Ханко беше повечето време на лов; ще донесе заек, Девора ще запретне ръкави да готви, а той ще опъне кожичката — като се съберат много кожички, старата Данилица ще скрои и ще ушие за малкия кожухче.

Така течаха дните в Ханковата къща — ни весело, ни тъжно.

Вечер всички си лягаха рано, да не хабят борината. Старите — до огнището, младите — в техния ъгъл, заграден със стеничка от върбови пръти, затулен с кълчищни черги. Ханко бързо захъркваше, а Девора дълго се взираше в тъмнината, сънят все бягаше от очите й. Понякога по бузите й се търкулваха сълзи, тя не ги бършеше — някаква ледена буца се топеше в гърдите и, от нея идеха сълзите.

Така дните течаха безметежно, в труд, в грижи или в кротко веселие. По Гергьовден земята и водите пак бяха поливани с вино, а младите отпразнуваха любовния си празник, както бяха правили всяка година. Попът се замисли, изпадна в душевен кръстопът, чудеше се накъде да хване — да анатемосва ли годежарите, или да събира такса за всеки еретически годеж. Ходи чак до Червен, при епископа, за съвет. Червенският епископ, комуто до гуша беше дошло от своеволията на облагодетелствуваните червенски майстори, вдигна безпомощно ръце. Той се помоли богу, после каза на попа:

— Какво да те посъветвам, брате? При мене е по-лошо. Каквото правят твоите млади енориаши в един определен ден, тука го вършат по всяко време, както е било в най-мрачните езически времена. Как да им излезем наглава, и аз не знам. И с отлъчване ги заплашвах, и с анатема, и с пост ги наказвах — нищо, карат си тъй, както са живели някога дедите им, както са живели дори прадедите им в ония далечни времена, когато хората са се кланяли на какви ли не разгулни богове. Но като искаш съвет, аз бих ти казал така: затваряй си очите и се прави, че нищо не забелязваш. Но като дойде време за кръщаване и венчавка — взимай им за наказание двойна такса, че дори и тройна, налагай им дълготраен пост и причестяване, с една дума — наказвай, за да осъзнават постепенно, че са съгрешили спрямо бога и неговите закони и че без изкупление бог няма да им прости.

Тази година суша налегна земята, суховеите помитаха облаците от небето, тревата пожълтя, класовете едва се изправиха на лакът височина. Реката прибра водата си, от двете й страни като оголени ребра лъсна каменистото й дъно, замириса на жабуняк. Срещнеха ли попа, осенчани го изглеждаха накриво:

— Ти да не си ливнал вода в онуй вино, дето ти го дадохме за молебена? Та заради твоя грях да страдаме всички?

— Страдате заради собствените си грехове — клатеше глава попът. — Заради пустите си езически обичаи! На ви сега годежарски празници, вместо хляб ще гризете опинци!

— То и опинци няма да има! — въздишаха осенчани. — С какво ще изхраним свинете?

Хората отиваха на жътва като на погребение. Никъде в пламналото от жегата поле не заруча песен, не се чу момински смях. Ханкови с мъка събраха десет крини — нямаше да им стигне до средата на есента, — а дължаха на болярина Стефан трийсет!

Девора скланяше очи към среднощ, а понякога осъмваше будна. Към обидата, която тровеше сърцето й, нали се чувствуваше отмината и забравена — тя не беше се залъгвала, че той ще я вземе за жена, но можеше все пак с някаква вест, с някакво внимание да я спомни и почете! — към обидата се притуряше и угризението на съвестта й — беше объркала живота на Ханко, беше го умъчила. Сега той страдаше заради нея; заради нея, никаквицата, боляринът Стефан щеше да го вземе за роб!

А след обидата и угризението крачеше страхът, космато чудовище, ококорено, с безброй отровни пипала като змии. „Боже милостиви — шепнеха беззвучно устните й, — нима неговият син ще стане роб?“ Стискаме клепки и усещаше в ъгълчетата на очите си живи въглени: „Боже милостиви, нима ще оставиш синът му да стане роб!“

Но и Ханко не заспиваше през тия душни нощи. Правеше се на заспал и се вслушваше в дишането на Девора: не спи!

— Защо не спиш, Девора?

Тя се сепваше като настъпена:

— Не ми се спи.

Ханко се досещаше защо не иде сънят на очите й, но не знаеше какво да й каже, не можеше да измисли думи, с които да я утеши.

— Ханко — попита Девора, но не смееше да извърне глава към него, — наесен ли ще станем крепостни на болярина?

— Ако не му върнем житото, наесен — отговори и Ханко. И той не смееше да извърне главата си към нея.

— Ами ако му се помолим?

— Защо ще му се моля?

Девора мълчеше. „Заради малкия!“ Но нали Ханко не му беше истинският баща?

— Ще му дадем нивата! — каза Ханко. — По-добре без земя, отколкото роби! Ти какво мислиш?

Тя не каза нищо. Усети ръката му до своята и силно я стисна.

Нощта беше тиха и топла. Свиреха щурци, люлееха с песента си целия свят.

 

 

Но нещата се развиха по-другояче. И кой ли от осенчани можеше да предполага, че ще се развият тъкмо така! Нито на старейшината, нито на попа би им дошло на ум.

Една сутрин, тъкмо беше започнало да се развиделява, от Нове пристигнаха двама вестители. Конете им бяха плувнали в пот. Намериха попа, затириха го гологлав към църквата и на часа го накараха да удари камбаната. Ама да я удари не като на празник, а както се бие при пожар. Хукнаха осенчани към църквата кой както свари, гологлави, боси, някои само по риза.

— Какво става бе, дядо попе?

Не личеше някъде да има пожар.

Тогава ония, както си седяха на конете, им обясниха. Всички, които бяха отслужили военната си служба през последните пет години, да грабват оръжието си, да оседлават бойните си коне и на изгрев-слънце да са в Нове, по частите си. Оттам начело с копана Смоляк ще се спуснат за Преслав, столнината, където ще се явят на преглед пред самия княз. Добре да си разчитат времето, защото заповедта е бойна, който закъснее или се покаже на прегледа с разни недостатъци в оръжието или в сбруята на коня си, ще бъде наказан според военния закон. Така казаха пратениците на копана, после обърнаха конете си и препуснаха за съседното село — то беше на един час път от Осеня.

Осенчани се спогледаха, помълчаха — работата миришеше май на война.

— Бе, дядо попе, ти какво сънува нощеска?

— Сънувах една голяма ламя — рече дядо поп. — Зинала срещу кръста — аха да го глътне.

— Срещу кръста, казваш? Значи, не ще да са ромеите. Ромеите са християни. Ще вървим срещу езичници. Езичниците са врагове на кръста.

— Знам ли? — разпери ръце попът. — Като си мисля сега за тази ламя, все ми се чини, че тя имаше на главата си нещо като кръст. Един такъв белег, като кръст.

— Е, ако е имала кръст на главата си, значи, ромеите ще са! Ще вървим срещу ромеите. Аз от баща си знам, че те отдавна ни имат око.

— И аз съм слушал за това, но си мисля, че те сега за друго са ни сърдити. Имат ни зъб, задето изгонихме поповете им. Затуй ще е тая война.

Хората не изглеждаха нито въодушевени, нито умърлушени. Разговаряха, искаха да си изяснят истината. Като ще вървят на война, да знаят за какво.

 

 

А у Ханкови настъпи голяма неразбория. Старият береше душа още от снощи, всяка минута го чакаха да свърши. Данилица беше запалила свещ до главата му, месеше пита за заупокойката, вареше жито в едно гърненце, та след като заровят мъртвеца, да даде всекиму по лъжица — както е приятно туй жито, подсладено с мед, така да е приятен животът на покойника на оня свят!

Старият Данил ту идеше в съзнание, ту отново потъваше в някакви шумящи мъглявини. През малкото минути, когато дохождаше на себе си, макар и вцепенен, усещаше свещта, която мъждукаше над главата му, си мислеше дали ще стигне, ако, не дай си боже, смъртта се позабави. Друга свещ нямаха, а да купуват нова от църквата не биваше, струваше два чифта яйца. Знаеше какво къкри в гърненцето и го беше яд, старата можеше да спастри туй жито за малкия, ще дойде Коледа, да го зарадва. Едно време, когато човек умираше, не варяха жито, а колеха петел, ако е мъж, или бъркаха прясна медовина, ако е жена. С кръвта на петела мажеха челото на смъртника, а с медовината — устните на умиращата. Кръвта на петела ободряваше мъжа в последния му час, а сладостта на медовината напомняше най-сладкия час от живота на жената, като си тръгва, да го усеща как сладни на устните й, с тоя спомен да запраши за вечността. Хубави бяха обичаите едно време, откъде се взеха сега тия свещи и туй жито.

После някакви завеси се спущаха пред очите му, мъгли припадаха, реката прииждаше, потъваше в някаква бездънна яма, а една искрица току светваше в паметта му — трябваше да каже нещо важно на Ханко, много важно, а ето че нямаше време, тази громоляща тъмнина е сигурно смъртта.

Когато часът наистина наближи, той не мислеше вече нито за свещта, нито за житото, нито за някогашните добри обичаи. Той изобщо нищо не мислеше, само чувствуваше някаква горчива мъка, една пареща тъга, каквато никога не беше изпитвал. Като че беше в силите си, изведнъж му беше олекнало и едно поле се разтваряше пред очите му, край нямаше. Вървеше из това поле, а пред него подскачаше ловното му куче, дългоухо, пъстро като рис. И ето че нещо подмами кучето и то се стрелна напред, изгуби се, само тревата, дето се разтваряше над него, показваше посоката, която беше взело. Сетне тревата се успокои, изправи се, като че никакво куче не беше профучало през нея. Изчезнал беше дългоухият пес, сякаш никога не е бил.

— Безмер!

Нямаше никакъв Безмер.

И тогава изплава тая тъга в гърдите му. Пареше като нажежено желязо. Нито Данилица, с която беше прекарал целия си живот, нито Ханко, нито Девора, нито внучето си — никого не спомни в последната си минута, но се сети за пъстрописания си пес. И му домъчня толкова, че от болка изпъшка. И свърши.

 

 

И старата, и Девора, че по едно време надникна и старейшината — всички съветваха Ханко да тръгне незабавно за Нове, да не се бави, все едно, и да стои, и да не стои до постелята на баща си, смъртта си знаеше работата, нямаше да го пита. Напомняха му закона, военният закон не знаеше милост, не признаваше ни баща, ни майка. Но Ханко упорствуваше, някаква муха му беше бръмнала в главата, че трябва непременно да склопи очите на стария и че това друг не трябва да прави, а само той. Кой знае, може би пък му беше чоглаво да остави жените самички в такъв труден час. Тъй или иначе, но когато понесоха стария за гробищата, слънцето беше отскочило вече височко на небето.

Може би щеше да остане и за опелото, но попът го изгони. Забравил беше онова скубане на брадата заради Девора и направо му рече, че няма да опее мъртвия, ако тутакси не се пръждоса по своя си път. И така слънцето прежуряше вече, когато Ханко излезе на пътя, който водеше за Нове.

Тука той спря коня си й помисли някое време да препусне ли за Нове, или да тръгне направо за Преслав. Според сметката, която направи, войската на копана Смоляк беше отдавна оставила зад гърба си новечките краища, нали всички бяха на коне, пешаци нямаше, отредите гонеха Преслав. Ако и той гони пътя, както трябва, дори малко по-припряно, конят беше събирал сили цяла година, ще настигне своите, преди слънцето да се е обърнало на запад, тъкмо по време на големия обяд. Така помисли и веднага зацепи през равнината на югоизток, за да хване пътя, който водеше за Преслав.

Но нали сметките не излизат винаги такива, каквито ги кроим и както ни се иска? Защото, ако сме господари на онова, което вече си е отишло — него никой не може да го изменя, — какви господари сме на времето, което иде срещу нас? Ето, преславският път вече се белееше пред очите на Ханко, още едно лозе да заобиколи и ще стъпи на него, а до ушите му достига врява: пищят жени. По му беше леко да слуша вълчи вой, отколкото писъци на жени! Завият ли, под сърцето му избухваха живи пламъци. За това, без да му мисли много, той подкара коня си към онова място, откъдето идеше врявата — то и не беше бог знае колко далече, на хвърлей камък от прашния път.

Няколко жени се суетяха и подтичваха нагоре-надолу, а една пищеше и си скубеше косите. Тия, дето подтичваха, като го видяха, се втурнаха насреща му, уловиха се за стремената и всички наведнъж заприказваха възбудено. Не можеше да се разбере за какво става дума и в какво се състои работата. Само една дума изскачаше по-ясно над разбърканата купчина от приказки: змия. „Гледай ти — помисли си Ханко, — сигурно змия е ухапала онази, дето пищи най-много.“

Но като дойде на самото място, видя да седи на земята момиченце, нямаше повече от десетина години, само по ризка, слабичко и с големи очи, жълто като восък. Когато Ханко скочи от коня и се изправи над него, то повдигна главата си и го погледна с очи, потъмнели от нямо страдание и ужас.

— Клъцна го пепелянка! — обясни една от жените.

Тази, която пищеше, изведнъж утихна, само повтаряше на пресекулки: „Мамо, майчице!“ — и въртеше глава.

— Е, стига! — каза Ханко. Главата му се беше завъртяла от тоя плач. — Кога стана това?

— Сегинка, сегинка! — отвърнаха в хор жените. — Тъкмо що се беше задал откъм горното лозе!

Детето продължаваше да го гледа с ужасени очи.

— Змията утрепахме! — посочи една от жените. — Ама детето! — И махна с ръка: — „Няма да го бъде, сиромашкото!“

Ханко коленичи на земята:

— Къде те ухапа, чичовото?

Момиченцето показа с ръка над глезена си.

— Ти се не бой! — рече Ханко.

Без да се суети повече, измъкна от пояса си ремъчка и стегна здраво крака на момичето над коляното. Сетне извади ножчето, с което си режеше хляб, и преди да се усети детето, поряза го точно на онова място, където беше го ухапала змията. Рукна кръв, той впи устни в раната, засмука силно и плюна настрана. Така продължи да прави, докато вече нямаше какво да смуче. Момиченцето посиня.

— Е, вече няма страшно! — засмя се Ханко. — Ще му мине като на кутре!

Той примижа срещу слънцето, комай стигнало средата на пътя си. „Загазихме!“ — рече си на ум и се изправи. Жените му се усмихваха, а тази, дето викаше на помощ майчицата си, притича до него, наведе се и му целуна ръка. Ханко пламна от срам, намръщи се. Да не беше поп, та му целуваха ръка? Метна се на коня си и рече на жените:

— Пък като се върна от война, вие ми донесете ремъчката. Аз съм от село Осеня! — И пришпори коня си. Усещаше слънцето над главата си като някакво страшно око. Гледаше го от висинето и му се заканваше: ха да те видя сега, ще стигнеш ли някога своите!

„Ще, ще — даваше си кураж Ханко. — Защо пък да ги не стигна!“

Кога в тръс, кога в галоп — напредваше, но и слънцето се накланяше на запад. Мислеше, че сега съдбата му се решаваше от силите на коня, но и тоя път се излъга. Едно мисли човек, на едно разчита и е сигурен в сметките си, а на края излиза друго и е съвсем противоположно на онова, което е очаквал. Като че ли на скрито място стоят неведоми сили — използува ги съдбата, нарежда ги тъй и иначе, за да се изпълни нейната воля, а не волята на човека. Веднъж тия сили взимат образа, да речем, на змия, друг път се превръщат на буреносен дъжд, понякога замъгляват очите, та пътникът греши посоката, тръгва по друмища, които го отвеждат на най-неочаквано място. Ханко знае от баща си, че по времето на бога Перун е имало русалки, които са примамвали пътниците на усойни места или в тресавища, че зли духове са се превръщали в дивеч, било коза, било елен или друго животно, откланяли са ловците от пътя им и са ги затирили в неизбродни гори и планини. Кой знае може би християнският бог пази хората си от тия неведоми сили, но ето че и сега се случва змия да обърка сметките на човека или неочаквана среща по пътя да го забави толкова, че когато стигне до градските врати — стражата вече ги е заключила. Какво ли има сигурно на тоя свят!

Тия мисли не връхлетяха току-тъй в главата на Ханко, породиха ги събития по пътя, непредвидени срещи. Работата се състоеше в това, че когато наближи село Смарочино, видя целия път пред себе си задръстен от тежки обозни коли. Повечето караха фураж, бяха толкова натоварени, че приличаха на малки хълмове, поставени на колелета. Под огромните камари сено воловете изглеждаха като рогати буболечки. Да заобиколи разточилия се на хиляди разкрача обоз беше невъзможно — от двете страни на пътя се пречкаха високи лозя, редовете бяха прекопани, рискуваше да нарани предните нозе на коня си, а можеше някъде и да затъне. Да се промъкне през обоза беше също така безкрайно трудно, пътят едва стигаше за колите, все едно беше да се промуши конец през тясно иглено ухо. Но като нямаше друг избор, слънцето вече застрашително се накланяше на запад, застъпи опашката на обоза и започна мъчително да се прокрадва напред. Обозните, мъже по-възрастни от него, учудено го гледаха, правеха каквото беше по силите им, за да му помогнат, мушеха воловете с остени, отбиваха ги, мъчеха се да му отворят една педя път. Но някои го зяпаха недружелюбно и ругаеха. Зловидеше им се юнашката му фигура, враният му кон, светът беше пъстър, сред добрите люде се срещаха и лоши. Както и да е, облян в пот, вмирисан на волове, изподраскан от бодили, той излезе най-после в челото на колоната и въздъхна — докато беше изминал тия някакви хиляда разкрача, вече се беше свечерило. Боже, помогни!

Разтърси рамене, пое въздух и пришпори коня — пътят беше равен, водеше като стрела напред. Хайде, ветре, настигни ме!

В гърлото му гореше огън, жажда го мъчеше още от пладне, на два пъти в здрача се мяркаха бунари, кобилиците им сочеха небето, но нали нямаше време, трябваше да спасява главата си, не посмя да слезе, за да угаси въглените.

Ето някакво село, господ го знае кое е, пътят минава между два реда сламени къщурки, отстрани унило махат клони пожълтели трънкосливки. Жива душа не се мярка, изглежда като напуснато, само иззад някой стобор поглежда плашливо забрадена жена. Ще лавне някое рунтаво псе и ще млъкне, омръзнало му е тоя ден да посреща и да изпраща неканени пришълци.

Тъкмо пътя да се изниже из селото, и насреща му се зададе възрастна жена, нарамила кобилица. Ханко придърпа юздите, турла прахуляк плувнаха на възбог.

— Стринке, жива да си, сваляй ведрото на земята да напоя коня!

— Може, юначе, може, че защо да го не сваля!

Ханко скочи на земята, а конят вече смучеше жадно, виждаше се как водата във ведрото бързо се сляга.

— Че и ти си пийни, юначе, тази водица е сладка и студена, силици дава и отмаря!

Допря устни до водата и дълго пи. Дотогава пи, докато водата не започна да излиза от носа му.

Като да предчувствуваше, че няма да вкуси вода чак до вечерта на другия ден!

— Да си жива, майчице, по-сладка водица от тази не съм пил!

Възрастната жена го гледаше и му се радваше.

— Ако си носеше кратунка, щях да ти я напълня — рече жената.

Не разрешаваха да се носи кратуна. Къде ти! Той се засмя, скочи на коня си и запита:

— А много ли войска мина през селото?

— Много, сине. Цял ден се точи. Че то и от нашите мъже заминаха мнозина.

— Да си жива, майко! Хайде, остани със здраве.

— На война ли отивате, сине?

Ханко не я чу. Вече препускаше по пътя. А тя го прекръсти, както се отдалечаваше, и тихо въздъхна.

Но ония неведоми сили, изглежда, бяха решили да го опропастят, дебнеха го — не мина половин час, и ето че застигна тежковъоръжен конен отряд. Отрядът почиваше, повечето от войниците бяха слезли от конете.

Преградиха му пътя. Дойде началникът, нисък и плещест човек с весели очи, с кожен камшик в ръката. Около шлема си имаше зелена лента, носеше къса пелерина, беше обут в кожени ботуши.

— Ти къде служиш?

— В дружината на копана Смоляк, стотнико. Обслужвам третия таран на втората щурмова петорка.

Отговорът хареса на началника.

— А защо не си с третия таран на втората щурмова петорка, войнико? Дружината на копана Смоляк сигурно наближава вече Преслав. Ти къде си се пръждосвал досега?

— Изпълнявах поръчение на копана! — Сърцето на Ханко като че ли щеше да изскочи от гърдите. — Изпрати ме до село Смарочино, при старейшината, затова съм закъснял.

— А-ха. — Началникът помълча. — Слушай — рече му той и изведнъж замахна с бича си и го зашлеви по врата, — като не умееш да лъжеш, защо се опитваш?

Ханко мълчеше. Удареното не го болеше кой знае колко, началникът не беше се изсилил. Той можеше да го удари и по лицето, но се беше смилил, личеше си, че не е зъл. Продълговатите му сиви очи изглеждаха повече присмехулни, отколкото жестоки.

— Да умееш да лъжеш, е дарба божия — рече началникът. — Умният човек лъже добре, а глупавият е като свраката — мисли се за хитра, а се хваща с двата крака в капана. И друго ще ти кажа. На добрите войници аз прощавам малките лъжи, а на лошите им вадя душата. Сега от тебе зависи дали ще те обеся с главата надолу, или ще те пусна да си вървиш по живо, по здраво по пътя. Ако улучиш тоя меч от петдесет крачки разстояние, ще си свободен — той потупа с ръка меча си, който висеше на бедрото му, — ако не го улучиш, ще търсиш едно по-ячко дърво, на което да те обеся. Съгласен ли си?

— Защо да не съм съгласен! — повдигна Ханко рамене. И се усмихна — тази работа му се виждаше много забавна.

Началникът тръгна да отмерва крачките, а около Ханко се насъбра комай цялата стотня.

— Само да не бързаш! — съветваше го един.

— Спри дишането си, преди да пуснеш стрелата! — обаждаше се друг.

— Премери се в основата на дръжката! — учеше го трети.

— Бе как няма да улуча! — засмя се Ханко. Беше му станало толкова мило, като виждаше как войниците се кахърят за него, че дори му залютя на очите. — Всякак ще улуча! — повтори той.

Началникът отмери петдесет крачки по дължината на пътя и заби меча в земята. Отдръпна се малко встрани и заповяда:

— Стреляй!

Бойният лък изглеждаше в ръцете на Ханко като играчка. Той прегъна тетивата до възможния най-голям предел, примижа с лявото си око и отпусна стрелата. Чу се свистене и след миг — остър звън, мечът се полюшна леко назад, задържа се една секунда, после тропна на земята. Ханко преметна лъка през рамо, това беше нещо и никаква работа!

Дали началникът извика, не можа да се разбере, защото всички освен Ханко крещяха от възторг.

— Гледай да се промъкнеш в Преслав, преди да са затворили вратите! — съветваше го някой. — После скришом се добери до частта си, обещай една нумизма на караула, за да си мълчи.

— Де ще намеря сетне нумизма! — учуди се Ханко.

— Как де! Ами нали ще ходим на война!

Докато Ханко се мъчеше да проникне във връзката между войната и нумизмите, пристигна началникът. Сивите му очи гледаха пак така присмехулно, но бяха станали по-топли.

— Хайде бягай, не губи време! — рече той. — Ако при разследването работата опре до половин час, кажи им, че аз съм те задържал цял час. Кажи така: Багатур-багаинът Севар ме задържа един час. Запомни ли?

— Запомних! — кимна Ханко.

— Сега припкай да надпревариш вятъра! — каза Севар.

Ханко се усмихна.

— Кой знае — рече, — аз досега не съм срещал човек, дето да е надпреварил вятъра, ама ще се опитам!

Метна се на коня си и препусна презглава по равния път.

Припадаше мека, топла нощ. Тук-таме по небето блясваше по една едра сребърна звезда.

 

 

Когато стигна до Преслав, очакваше го нова изненада — войските бяха разположени на лагер вън от града. Накъдето и да се обърнеше — станове от палатки, часови, нощни обходи. Не му дадоха възможност да шари нагоре-надолу, а на часа го спряха и го попитаха към коя част се числи. Накараха го да слезе от коня, взеха му оръжието и го заведоха при помощника на копана Смоляк. Помощникът не излезе дори от палатката си да го види, камо ли да го разпита, а заповяда да го отведат при началника на втората щурмова петорка, големите началства не се занимаваха с низшите военни чинове. Стотникът Петър, началник на петорката тарани, дълго го руга и най-вече, задето беше сглупил да се завръща в лагера посред нощ, и тъй, и тъй, ще иде на въжето, ами защо поне не се е наспал някъде, из поляните, та по видело да пристигне. Сетне заповяда да му вържат ръцете и сам го заведе в лагера на ичургу-боила, при началника на наказателната служба, Умар.

Умар, като търкаше очите си, бяха го дигнали от сън, можа да му каже между две прозевки:

— Утре, ако князът не те помилва, ще те обесим. А сега лягай да спиш. Земята е топла, ще минеш и без постели. — И се прибра в палатката си, като пъшкаше и сънливо жумеше с очи.

Пред входа на палатката стоеше войник. Други войници бяха наклали огън наблизо, печаха ръжени питки в пепелта и тихо разговаряха.

Ханко се доближи до огъня:

— Някой от вас да вземе, че да върже ръцете ми отпред. Както са вързани на гърба ми, не ще мога да се излегна като хората.

Войниците го изгледаха мълчаливо.

— Бе то ще ти омръзне да лежиш по гръб! — обади се някой, лицето му беше в сянката. — Като те откачат от въжето, чак до второто пришествие все на гръб ще лежиш!

— Аз да си полежа жив, както трябва, пък сетне малко ме е грижа — каза Ханко.

— Добре го рече! — засмя се оня, дето заприказва за второто пришествие. — Така трябва! Защото има едни никакви мъже, съдени-несъдени, като започнат да хленчат, до гуша ти идва. А ти си веселяк! — Той се изправи, отиде при него и премести ръцете му отпред. Но преди да ги завърже отново, попита го: — А къшей питка би ли си хапнал?

— Ох, много добре ще ми дойде! — облиза се Ханко. — Аз от снощи не съм турял троха в устата си. И ще ти кажа, че и от цяла една питка не бих се отказал!

— Бе ти и от една фурна няма да се наситиш, какъвто си малък!

Дадоха му да яде, оставиха го да се поразходи, сетне отново го свързаха.

— Милостив ли е князът? — попита Ханко.

Войниците помълчаха.

— Де да го знаем!

А един се обади:

— Бе вие виждали ли сте милостив господар?

Никой не отговори.

— Това е вярно — каза Ханко. — Изглежда, че много нарядко се срещат милостиви.

— Може да има и такива — каза оня, който му даде да яде, — само че аз не съм срещал. Те са като белите лястовици. Уж ги има, приказва се, пък никой не ги е виждал. — И се засмя под мустак: — Кой ги знае, може да живеят на друга земя, на по-горна!

Огънят догаряше. Войниците се завиха с наметалата си и скоро захъркаха.

И Ханко се изтегна по гръб. Безброй звезди примигваха над главата му. Безброй храсталаци от звезди. Някоя ще се стрелне изневиделица, ще остави мигновена следа подире си и ще изчезне. И все едно че не е била. А другите блещукат и се смеят. Свят! Поне да го бяха разпитали защо беше закъснял. Тогава щеше да им каже: „Биваше ли да не склопя очите на баща си? Трябваше ли да отмина онова момиченце, дето го беше ухапала пепелянка? Можех ли да не изпълня волята на багатур-багаина Севар, да не стрелям?“ Така щеше да им каже и, току-виж, махнали с ръка — хайде, върви си! Но никой не го питаше за нищо, какво ги беше еня, те едно си знаеха: закъснял!

— Яви ли се навреме при копана Смоляк?

— Не се явих.

— Виновен! А колко закъсня?

— Около половин ден.

— За час, два наказанието е — пръчки. А за половин ден се полага въже.

Край. Господарите нямат време да разпитват. Колкото са по-големи, толкова повече им е скъпо времето. Селяните са хиляди, а господарите — шепа. Ако рекат да се занимават с всеки селянин поотделно, не биха им стигнали и по два живота. Тъй е нареден светът. Стрелва се звезда изневиделица и чезне. А другите си блещукат и се смеят. Ами да се държи мъжки, да не си мислят началствата, че само те имат чест! И да не моли за милост. Милостивите са като белите лястовици. Приказва се, че ги имало, ама никой не ги е виждал. Бели лястовици — де ги? На по-горната земя. Но къде е тази земя?

Така мислеше Ханко, премисляше и неусетно заспа.

 

 

На другия ден привечер, както лежеше в тъмницата, една дупка в подземията на крепостта, той взе да се моли богу: „Имай милост, не мога вече! Като ще ме бесят, да идват по-скоро! Какво е туй бавене? Тебе, като са те осъдили, отвели са те на лобното място и веднага са те заковали на кръста. А аз чакам! Все вися на въжето и душа не ми остана! Колко време ще вися?“

От напуканите му устни потече кръв. Тъмнината кипеше от червени и огнени колелца. Като да лежеше върху гвоздей, болки го въртяха от петите до главата, а сърцето си усещаше стегнато като в кълчищена връв.

И тъкмо се канеше да прокълне християнския бог и да се обърне за милост към Перун, някогашния бог, та дано той да го чуе, в коридора на подземието отекнаха тежки стъпки, ключарят идеше насам.

„Някой се е смилил — помисли Ханко, — но знае ли се кой, дали християнският бог, или някогашният бог на баща ми?“

Бравата изскърца жалостиво, като че ли я пореха по корема.

Дали от хладния въздух, който нахлу, коридорите бяха от камък, Ханко усети по гърба си тръпки. Стана му изведнъж студено.

— Хайде, излизай! — рече му ключарят, като се наведе с факлата си навътре.

— Аз откога те чакам! — каза Ханко или му се стори, че казва. Пропълзя на колене, като се подпираше в стената, после събра сили и се изправи. „Сега всичко ще се свърши много бързо и много лесно“ — мина през ума му. До тази мисъл се долепи друга: „Може да не мине лесно, въже е все пак, но нали ще свърши!“

— Ето, готов съм — каза Ханко.

— Ама си човечище! — гледаше го ключарят, като ту сваляше, ту издигаше факлата. — То наистина било грехота такъв да се обеси!

— Това го кажи на господарите, а на мен не го приказвай! — въздъхна Ханко.

— Кой ме пита мене! — каза ключарят. — Аз само довеждам и отвеждам. Пръв казвам „помози бог“ и последен „на добър час“. — Той се извърна и притвори вратата след Ханко.

— Лесна е твоята! — каза Ханко. После попита: — Близо ли е?

— На двора — рече ключарят. Той дойде до него и започна да му развързва ръцете.

— По-добре ще е да ме не развързваш — рече Ханко. — Току-виж, че ми хрумнало нещо и съм започнал да млатя. Ще стане голяма поразия.

— Ако направиш това — поклати глава ключарят, — ще си най-големият глупак, какъвто някога се е раждал. Ще си затриеш завинаги късмета.

— Щом като наричаш това късмет — рече Ханко, — щеш ли да се разменим?

— Я не дрънкай! — разсърди се старецът. — То изглежда, че крушката си имала опашка, никого не осъждат на бесило за нищо и никакво! Правиш му добро, а то те халосва, ето какъв си бил! Хайде, върви напред!

Излязоха на двора. Беше късна вечер, небето пак беше покрито с храсталаци от звезди. Откъм Тича подухваше хладен, влажен ветрец. На входа го чакаха някакви хора, дори му се стори, че вижда в тъмното един истински кон. Мърдаше с уши, затова му се видя истински, иначе това животно приличаше на сянка, очертанията му почти се сливаха с тъмнината. „Черен е, дяволът!“ — помисли Ханко.

И уж гледаше коня, а очите му шареха наоколо, нали ключарят каза, че онова нещо било в двора, досами изхода от тъмницата.

— Ето го! — каза ключарят.

— Ти ли си тоя Ханко, от село Осеня? — запита го човекът, който стоеше до входа.

Ханко кимна с глава. А старецът го смуши с лакът:

— Дръж се по войнишки бе, това е помощникът на ичургу-боила!

— Е, че какво! — каза Ханко.

— Я ме гледай в очите и застани мирно! — разсърди се помощникът. — Какво си се отпуснал такъв! — Помълча малко и добави: — Ханко от Осеня, князът благоволи да те помилва. Подарява ги живота, но от тебе зависи колко дълго ще се ползуваш от милостта му. Един път да не спазиш закона — въжето ще те стигне, където и да се намираш. Това и насън да не го забравяш!

Ханко се чудеше и не вярваше на ушите си, а сърцето му — ще се пръсне.

— Да няма грешка? — рече той и облиза устната си. От пукнатото беше потекло кръв. Старецът отново го смуши.

Помощникът на ичургу-боила въздъхна. Докъде я докарахме! Войник да му задава въпроси! Той помълча, за да надвие възмущението си, овенът заслужаваше двадесет тояги по голо, но нали боилът беше го предупредил да уреди тази работа колкото се може по-тихо и по-набързо.

— Тебе не са ли те научили да държиш устата си затворена дотогава, докато началството не ти разреши да приказваш?

— Виновен съм — каза Ханко. — Но си мисля, да не би пък да има някаква грешка, защото аз не съм от ония петимата, които поискаха милост от княза.

Помощникът скръцна със зъби, овенът като че ли се подиграваше с него, замахна с пестник и го удари през устата. Лепкавата и топла кръв се размаза по опакото на ръката му. Догади му се от отвращение.

— П-фу! — плюна помощникът, сетне пристъпи напред и обърса ръката си в кожуха на стареца. Тази история започна да му омръзва, затова реши да приключи набързо: — Ето ти кон, ето ти и облекло и оръжие. — Той посочи последователно коня, който се мяркаше в тъмното, и войника, който стоеше мирно от лявата му страна, с голям вързоп на рамото си. — Ще се облечеш и ще се явиш при багатур-багаина Севар, ще му кажеш, че ти си тоя овен, дето князът изпраща при него. — Наведе се да го погледне по-отблизо и запита троснато: — Разбра ли?

— Ами моя кон — рече Ханко — да си го прибера ли? Добичето си го бива, пък и двамата сме свикнали един с друг.

— Ако багатур-багаинът Севар ти разреши — прибери го! — Помощникът въздъхна, махна с ръка: „загубен човек“, обърна се и бързо се отдалечи към изхода, следван от двамата си телохранители.

Ханко грабна факлата от ръката на стареца и с два скока се намери при черния кон. Нисичък войник го държеше за юздата, главата на коня стърчеше над рамото му.

— Как му викат? — попита Ханко.

— Дванш — отговори войникът.

— Дванш — повтори Ханко, като гладеше коня по шията. — Хубаво име.

— „Дванш“ значи „заек“ — обясни войникът.

— Виж ти! — зацъка с език Ханко. — Как пък го измислили!

Оня, който държеше вързоп на рамото си, рече:

— Бе, побратиме, взимай тия дрехи и се обличай, че да те водя при багатура. Утре голямо учение ни чака, от съмнало ще сме на крак! Кога ще се наспим? — Той свали вързопа в краката си.

Ханко се замисли.

— Виж какво — рече, — аз цял ден съм лежал в мръсотия, замирисал съм на пръч. Грехота е да умириша тия нови дрехи на пръчовина. Затуй си мисля, че трябва да ида по-напред до реката, да се измия.

— Момчето е право — каза старецът. — Оная дупка, дето е лежал, от години не е чистена. Добре ще е да се натопи в реката.

Тръгнаха, но не направили няколко крачки, Ханко като че ли се сети за нещо и се повърна.

— Бе, дядка — провикна се, като прегърна стареца през раменете, — ами че аз не си взех сбогом с тебе, как тъй! — Той го млясна по четинестата буза, после сръчно свали куртката си и му я подаде: — Тази дрешка да имаш за спомен от мене! Поизцапана е, но ти ще я изпереш, иначе е съвсем здрава! — И побърза да догони другарите си.

Старецът дълго гледа подире му, макар че тъмнината още на часа го погълна. Държеше куртката в ръцете си и покашлюваше.

Изгря месечина, водата блестеше като варакосана. Ханко се съблече, засили се отдалеч и цамбурна в най-дълбокото. Пръските заприличаха на капчици от сребро. Двамата, дето го придружаваха, погледаха, влагата ги мамеше, не устояха. Съблякоха се и скочиха подире му. Дванш започна кротко да хрупка сочна трева.

Лагерните огньове бяха започнали бавно да гаснат. Беше настъпила голямата нощ.

Денят, който измина, беше събота, а датата — 28 септември 894 година; или 6402 година според летоброението на дедите.