Боби Цанков
Тайните на мутрите (21) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 20
Изповедта на Тони Мамата

В един от броевете си вестник „Уикенд“ пусна материал, озаглавен „Осуетиха убийството на Демби“. Припомням накратко, че в него уважаваният от мен автор и приятел Димитър Златков разказва за заловен руски килър с фалшив полски паспорт, най-вероятно подготвящ покушение срещу Димитър Вучев. В статията се споменава, че за поръчител е подозиран Антон Савов-Мамата, сочен от полицията за дясна ръка на Златко Баретата. Ето защо реших да ви разкажа повече именно за него.

Беше лятото на 1999 година. По онова време бях един от най-слушаните радиоводещи в България. Имах навика да вечерям в небезизвестния ресторант „Перла“ в столичния квартал Драгалевци, който бе предпочитано място от повечето имена, за които ви разказвам в тази поредица. В онази вечер ресторантът бе събрал на едно място хора, които не хранят особени симпатии едни към други — в едната зала се бе разположил Стоил Славов с охраната си, а в другата — изчезналият безследно Мето Илиенски, Костадин Хаджииванов и др. В третото по-малко помещение на масата в дъното до барбекюто седеше Тони Мамата.

Бях чувал, че Мамата е един от най-близките приятели на Баретата. Легендите разказваха, че Тони ходи с многочислена охрана, няколко бронирани лимузини и много оръжие. Изненадах се, защото беше сам, облечен небрежно. Единственото, което отговаряше на легендите, бе, че пушеше дълга кубинска пура.

— Това е Тони, запознайте се — представи ни Мариела, моя приятелка.

— Приятно ми е, чувал съм за теб — казах аз и подадох ръка на Тони.

— Аз пък чувам всеки ден за теб от радиото — усмихна се той и ни покани на неговата маса.

По време на вечерята си приказвахме за най-различни неща — коли, пури и така нататък.

— Разкажи ми за Златко — подхванах темата аз, — слушал съм много истории за вашето приятелство.

— Златомир е най-големият мъжкар, когото съм срещал някога — отвърна Мамата. — Откакто се сближихме, сме неразделни. Оттам идва и прякорът ми.

— Аз пък мислех, че защото много псуваш на майка — казах аз и в ресторанта се разнесе смях. — И все пак защо точно „Мамата“?

— Ами, дълга история. Започнах работа в една от неговите фирми, като задълженията ми бяха да поддържам колите — неговите и служебните. С времето станахме най-близки приятели, а с разрастването на бизнеса се разрастват и потребностите… Знаеш как е — каза Тони.

— В смисъл? — полюбопитствах аз. — Как така потребностите?!

— Ами, знаеш, че той е един от най-големите в хазартния бизнес. Има много хора, които биха искали да го отстранят, убият. Когато стигнеш до това ниво, ти трябва някой, на когото би поверил живота на семейството си.

— Ха, как така, какво правиш за него?! — продължих да питам.

— Ами, примерно всичко, което се яде в къщата му, го купувам и доставям лично аз. Всяка една от колите му се проверява и ремонтира само от мен — заразказва Мамата. — Оттам идва и името ми — като майка съм му.

След онази вечеря с Тони станахме добри приятели. Без да се изсилвам, мога да кажа, че се виждахме през ден-два, а по телефоните си говорехме всеки ден. В началото приех повече на шега трудовите му задължения, но един ден пихме кафе заедно, имах проблем с един джип и отидох при Тони да го погледне.

— Готово — каза Мамата и ми направи знак да запаля джипа.

— Ти си магьосник — отвърнах.

— Айде сега да ме хвърлиш до едно място — поиска той.

— Добре, къде отиваме? — попитах аз.

— Карай към „Била“ на бул. „България“, ще пазаруваме за Златомир.

Потеглихме по бул. „Пушкин“ и завихме по Околовръстното. Направи ми впечатление, че по нас през една кола се движи тъмносин „Форд Ескорт“.

— Тони, някой кара след нас от известно време.

— Фордът ли? — попита Мамата, без да поглежда дори.

— Да, с нас ли са? — отвърнах.

— А, не, това е външното проследяване на СДВР. Даже ни и снимат къде слизаме — каза той без никакъв трепет в гласа.

Когато стигнахме до магазина, влязох с Тони. Покупките за къщата на Златко Баретата бяха: 1 кг краставици и домати, избрани внимателно един по един от Мамата, 2 кутии прясно мляко, 4 кг пържоли и подправки. След този шопинг у мен изчезна всякакво съмнение, че прякорът му е напълно заслужен.

Няма да забравя как през 2006 година пусках по радиото всеки ден една песен на Слави Трифонов, която той харесваше. За да бъда откровен с вас, трябва да издам и една тайна, която досега не споделях с всеки — през последните седем-осем години именно Тони ми предоставяше за ползване колите, с които се движа. Още в самото начало го попитах откъде намира толкова и все хубави коли, а той ми сподели, че е в приятелски отношения с повечето престижни автокъщи в София, нещо като техен търговски представител.

Беше един от последните дни на месец януари 2004 година. Звъннах на Мамата около 20:00 часа, не се бяхме чували два-три дни.

— Как си, драги, какво правиш? — започнах аз.

— Седя си тук — отговори Тони с унил тон.

— Какво има, нямаш настроение нещо?! — продължих.

— Ела да пушим по пура и ще ти разкажа. Аз съм на „Макса“ — каза той.

„Макс“ е сладкарница, намираща се в Драгалевци. Заведението е удобно за спиране и има хубави торти.

След не повече от половин час влязох в заведението. Веднага ми направи впечатление, че Тони е седнал съвсем сам на отделено от големия салон сепаре под една голяма картина, репродукция на Мърквичка.

— Заповядай — каза той и ми подаде дълга кубинска пура „Кухиба есплентидос“.

— Мерси. Какво става? Защо си кахърен? — полюбопитствах веднага.

— Е, не си ли прочел в „24 часа“? Днес има цяла страница за Златомир.

Същия ден Златко Баретата даде интервю за вестника, в което разказва, че Демби го изнудва за 100 000 евро. Ако не ги получел, щял да го натопи, да лъжесвидетелства срещу него.

— Видях го. Това са глупости — казах аз. — Кой би арестувал човек само защото някой отива да говори против него без доказателства, без нищо!

— Ще видиш, че сега ще започнат едни писаници, едни чудеса — каза Тони, взирайки се в дима от пурата си. — Знаеш ли кое е най-лошото? Някой използва българското правораздаване, за да се облагодетелства, за лични интереси и кариеризъм.

— Е, какво ще правиш? Какво очакваш? — попитах аз.

— Обичайното. Ще започнат да обясняват, че аз съм дясната ръка на Златомир, че той е наркотрафикант и така нататък. Ще ни обвинят сигурно и за стрелбата срещу папата — каза Мамата.

— Добре де, като си говорим така, нека те попитам — защо го намесват толкова с дрогата? Кой има такъв интерес, че чак държавата да го подкрепя? — попитах аз.

— Всичко е заради хазарта! Сигурен съм. През всичките тези години ние не се доближихме дори до дрогата! През годините горе идваха какви ли не бандюгери да искат охранителната фирма да ги покровителства, докато те се занимават с такива неща. Златомир ги гонеше и им казваше, че ако пак чуе за тази тема, ще прекрати познанствата си с тях — заразказва разпалено Тони. — Какви наркобарони сме ние?! Помниш ли, че дори сервиза не успях да направя, а онзи наркоман разправял по някакво радио, че сме си делили от дрога 700 000 лева.

През 2006 година бяхме обядвали с Мамата и на връщане той мина покрай едно малко помещение някъде в Княжево. Спря и ми го посочи с пръст: „Ето това се боря да го взема за сервиз. Търся заем от 40 000–50 000 лева.“ Така и не се справи.

— Помниш ли, като бяха обявили, че ме търсят, и аз отидох сам да ме заключат, след което, разбира се, ме освободиха — заразказва още по-разпалено Тони. — Тогава на два пъти щях да умра в ареста. Направих две много тежки кризи с кръвното налягане! Ако не бяха на смени свестни хора пазачи да ми донесат кофа с вряла вода да сваля кръвното, си бях заминал! А ме държаха няколко месеца ей така, имало голям медиен интерес…

Мамата страда от години от кръвно. Носи в себе си винаги малко електронно апаратче за мерене, както и една бяла прозрачна пластмасова кутия, пълна с хапчета. На всеки няколко часа пие по три-четири. Преди 2 години го бяха арестували за това, че намерили в камината в двора му, където всеки може да влезе, взрив.

— Ти мислиш ли, че ако някога съм се занимавал с взривове, ще ги държа в камината си?! — попита риторично Тони.

— Не знам какво да ти кажа. Аз виждам всичко, тъй като сме във всекидневни контакти, но хората… не знам как да ти помогна — казах аз, изпитвайки съчувствие.

— Всичко е заради хазарта. Мислиш ли, че човек като Златко, който изкарва такива сериозни пари от законен бизнес, ще се занимава с каквото и да било криво?! Или пък — ако се занимава, ще кара някой, който е толкова близко до него, да търси килъри, взривове и прочие щуротии? — продължаваше той.

— И сега какво? Пак ще се предаваш, а? — продължих аз след малка пауза.

— Този път не! — отсече Мамата. — Няма пак да рискувам здравето си, да умра някоя нощ, защото някой иска да си разчиства сметките с конкурентите в бинго залите чрез прокуратурата… Този път не!

— Ще се криеш? — попитах го, недоумявайки.

— Не! Ще пазя здравето си, защото, ако аз умра, никой няма да се погрижи за жена ми и детенцето — каза уверено Тони.

Допушихме пурите и си тръгнахме. На паркинга, когато се разделяхме, Тони ме погледна с особен поглед.

— Приятели сме, нали? — попита той.

— Иска ли питане — отговорих. — Споко, всичко ще се нареди. Не вярвам някой да обърне внимание на Демби с всичките му висящи дела и престъпления.

— Демби е само оръжие в ръцете на големи хазартни играчи. Ще ни нагласят! Този път ти казвам не довиждане, а сбогом…

— Стига глупости — сепнах се, — ще видиш, че всичко ще се оправи.

След два-три дни вестниците писаха, че Златко, Мамата и още хора са били „банда за убийства“. Златко се предаде, макар че написаха, че са го „заловили след супер акция“, а Тони Мамата изчезна безследно. Преди месец се обадих на мой близък приятел в специалните служби и го попитах знаят ли нещо за Мамата, а той ми каза, че охранителни камери са го снимали на бензиностанция в Рио де Жанейро, 100% бил той, но много променен — отслабнал и с друга прическа.