Боби Цанков
Тайните на мутрите (10) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 9
Клюна — началото на края

1 юни 2004 година, вторник.

По онова време всеки вторник правехме отчет на изминалата седмица. Разходи, приходи, проблеми и така нататък. Трябваше да се видим към 16:00 часа, тъй като Клюна обикновено не ставаше преди 12:00 часа. Спомням си сега, като се замисля, че в онзи вторник на няколко пъти телефонът ми звънваше и се изписваше номерът на Милтенов. Аз му връщах обаждането, а той вдигаше сънен. На втория път ме пита „да не съм объркал чая“, каквото и да значеше това. На обяд посетих семинарията. Пих кафе с архимандрит Сионий и си говорихме на духовни теми. Няма да забравя как отецът ми предложи да доведа Милтенов, когото той познаваше от един рожден ден, който впоследствие излъчиха по телевизията и костваше уволнението на двама прокурори. Сионий предложи да му прочетял някаква специална молитва, която да го пази от атентати. Аз поех ангажимент да му предам, макар че си представях физиономията на Тони, когато му кажа за предложението. Приключихме срещата си и аз тръгнах към радиото, за да подготвя отчета за седмичната оперативка. Стана време Клюна да дойде. Бях седнал в общото помещение и говорех с водещите, когато ми се обади Катаджийския.

Катаджийския бе прякорът на един адвокат, който се занимаваше с „уреждане“ на разпити, нерегламентирани срещи с полицаи, магистрати и така нататък.

— Слушам те — вдигнах аз.

— Боби, сега ми звъннаха от едно място — започна конспиративно той. — Казаха ми, че колите на Милтенов са засечени по околовръстното шосе да пътуват към Княжево, ескортирани от две полицейски коли с включени лампи.

— Странно! — възкликнах. — Аз го чакам за седмичната оперативка.

— Само ти казвам — отвърна ми Катаджийския. — Вземи мерки, ако трябва. Може да направят акция и в радиото ви.

Затворихме телефоните и аз веднага напуснах сградата.

Тъй като радиото се намираше на улица „Златовръх“ в „Лозенец“, най-близко ми бе едно скрито ресторантче „Никми“ в близост до студиото. Отидох в него и казах на гардовете ми да спрат колите на съседната пряка. Нямаше за какво да ме търсят мен, но не исках да бъда използван като рекламно лице на МВР в централните новини. Започнах да набирам един по един телефоните на Клюна, но без успех. Всичките пет номера бяха изключени. Тогава звъннах на брат му Камен, но и той бе извън обхват. Вече бях сигурен, че нещо се случва. Започнах да набирам тези, които винаги знаят какво се случва, дори когато е тайно — това бяха журналистите. Набрах Даниела Тренчева, с която сме много близки приятели, и тя ми каза, че са им съобщили неофициално, че в къщата на Клюна се провежда спецоперация, и обеща, като знае повече, да ми звънне. Тъкмо бях затворил и телефонът звънна, беше Илиян Варсанов.

С Варсанов поддържахме добри и приятелски отношения, въпреки че Клюна бе обвиняем за опита за убийство срещу Илиян пред „Двете халби“.

— Батеее — започна той, — твоя ортак го сготвиха най-накрая, да е… неговата мама!

— Абе, не мога да разбера какво се случва — отговорих му. — Ти какво си чул?

— Хванали са го Пинокио на околовръстното и са го ескортирали до тях. Там са ги наредили с лица към стената и с белезници всичките — заразказва Варсанов с голямо удоволствие, — тарашат всичко у тях. Този път ще поотлежи.

— Ама, какво търсят, какво се чува? — продължих да питам аз. — Ти от къде имаш такава информация?

— Еее, бате — възкликна той, — знаеш, че имам гадже журналистка. Тя е там и ми казва точно какво се случва.

— Моля те, звънни ми, като научиш повече — помолих го аз. — Знаеш, че сме приятели с Тони.

— Добре, добре — обеща той. — Ама, не очаквай да мине метър.

След разговора започна голямото чакане. Седях в ресторант „Никми“ и се взирах в една голяма картина на стената. Миналата вечер вечеряхме с Тони под нея. Знаех, че не държи нищо у тях, и се надявах да не открият нищо, но, уви. Телефонът звънна, а аз го вдигнах веднага.

— Батеее — започна превъзбуден Варсанов, — казах ти, че няма да мине метър скапаният Пинокио. Намерили са дрога, пари, оръжие и какво ли не у тях. Онзи се правил на луд, припадал и така нататък.

— Стига, бе! — реагирах с учудване. — Това не е възможно. Той не държи такива работи у тях. Трябва да е луд, за да си ги държи там!

— Това е положението, айде, честито! — поздрави ме той.

— Какво честито?! — попитах, не разбирайки.

— Е, как, бе? — възкликна Варсанов. — Сега цялото радио е само твое! Трябва да черпиш!

Станах от заведението и се прибрах пеша до вкъщи. Освободих колата и момчетата, защото исках да размишлявам, докато вървя сам. Нищо не се връзваше, защото знаех, че Клюна никога не би занесъл наркотици у тях, камо ли оръжие. Като се прибрах, извадих едно специално тефтерче, в което държах телефоните на някои по-специални хора в държавата, чиято самоличност не мога да разкрия дори в тази книга. Обадих се на един от тях и го попитах знае ли какво става. Той бе запознат подробно и ми каза следното:

— Намерени са две или три хапчета. Иззети са за анализ и експертиза. В кутия от обувки са намерени 40 000 евро, още толкова левове и много злато. Хванали са и седем-осем незаконни радиостанции.

— Направо не мога да повярвам — учудих се искрено. — Не съм предполагал, че би държал такива работи у тях.

— Този път няма да се оправи, да знаеш — предупреди ме човекът.

— За мен има ли някакви директиви? — попитах аз. — Предупредиха ме, че и мен могат да ме посетят.

— Не, глупости! — отговори той. — Към теб няма никакви интереси.

На следващия ден отидох в радиото и излъчих сутрешното си предаване. След това се насочихме с колата към ресторант „Винпром“ до Съдебната палата, който беше любимо място на магистрати и политици. Пресякохме булевард „Витоша“ и продължихме по „Алабин“ в посока площад „Македония“. Разминахме с един тъмносин „Форд Ескорт“. Беше задръстване и се огледахме с хората в автомобила. Изведнъж от форда изскочиха две момчета на около тридесет години. Единият застана пред мерцедеса и направи с ръка знак да спре, а другият дойде до моята врата и почука на бронираното стъкло. Показа ми полицейска карта, а бодигардът ми Иво, който стоеше на предната седалка, извади карта на НСО. Ние стояхме в колата, а цивилните полицаи — отвън.

— Да слезем — предложих аз на гардовете.

— Шефе, ами, ако това е капан и това не са истински полицаи? — попита ме Иво.

— Няма кой да опита да ме убие насред „Алабин“, пред Съдебната палата — отговорих.

Бодигардът слезе пръв и ми отвори вратата отвън.

— Какво има? — попитах аз, след като слязох.

— Извинявай, ти не си ли Боби Цанков? — попита ме цивилният полицай.

— Да — отговорих, — защо ме спирате и откъде сте вие?

— От СДВР сме, ти се издирваш — отговори момчето.

— Е, как ще се издирвам, след като всеки ден съм в ефир по радиото?! — учудих се. — Всеки може да ме намери, не съм се крил от никого.

— Чакай да проверим, но мисля, че сутринта те прочетоха в бюлетина — отговори вежливо служителят на МВР и извади радиостанция от колата.

Аз му дадох личната си карта и той направи справка по ЕГН. „Издирва се“, каза дежурният по станцията. Аз погледнах към тях и предложих да отидем до СДВР, за да разбера какво става. Качих се в мерцедеса, а цивилната кола ме следваше дотам. Спряхме на задния вход, известен като „втори“. Влязохме и се качихме на четвъртия етаж. Оставиха ме да изчакам в една стая, докато проверят кой и защо ме издирва. Докато стоях там, разгледах снимките, закачени на стената, бяха около четиридесет-петдесет. Познавах поне 50% от хората на тях.

Вратата се отвори и влезе човек с костюм и много зализана прическа. Представи ми се като началника на сектор „Издирване“. Обясни ми най-любезно, че някаква следователка ме търсела, но не можела да ме открие.

— Е, как според вас се крия, докато всеки ден съм в ефир по радиото?! — възроптах аз. — Нали има телефон в ефир и всеки може да ми се обади! Пред вкъщи има постови пост на НСО денонощно!

— Разбирам ви напълно! — отговори висшият полицай с разбиране. — Ясно е, че това е някакво недоразумение.

— И какво ще правим сега?! — попитах.

— Ами, ще ви освободим, разбира се — отговори той, — но имам една молба. Искам утре към 11:00 часа да дойдете и да ви заведем при следователката, защото по закон трябва да ви предадем на нея, а тя, след като ви разпита, ще ви освободи.

— Добре — съгласих се, — няма да ви създавам затруднения, утре след предаването ще дойда.

Напуснах около 16:30 часа сградата на СДВР и отидох в радиото. Излъчих следобедното предаване, като няколко пъти споменах в ефир, че всеки, който иска да се свърже с мен, може да го направи на телефона в студиото. В 18:00 часа предаването ми свърши и тръгнах към „Цар Асен“ да се преоблека, защото имах насрочена вечеря с тогавашния посланик на Съединените щати в България. Излязох от входа и се качих в мерцедеса. Наредих на гардовете да пуснат червените фарчета на колата, за да не ни спрат някъде. Бях обещал на „Издирването“ да не щъкам до утре, защото ме били освободили на добра воля от тяхна страна, но ако ме спрели някъде, пак щели да ме заведат там. Минахме на сирена и лампи по „Св. Наум“ и стигнахме до вкъщи за около петнадесет минути. И тогава се случи нещото, което няма да забравя до края на живота си.

Колата спря пред самия вход. По протокол Иво слезе и ми отвори задната врата. Аз излязох и тръгнах към входа. Мина една съседка, с която бях в приятелски отношения, и си казахме здрасти. Направих две-три крачки, но се сетих, че съм забравил чантичката си с телефони, и се върнах до колата. По устава на службата за охрана автомобилът стои с отворена врата, докато лицето, което обслужва, не влезе във входа. Едва тогава бодигардът я затваря и потеглят. Наведох се и взех от седалката въпросната чантичка. Обърнах се и тръгнах да влизам във входа. Прекрачих вратата и тъкмо стъпих на първото стъпало, и… всичко стана бяло. Започнах да виждам всичко на забавен каданс, сякаш бях в безвремие! Десетте секунди вътре ги изживях като една минута. Виждах как тухлите започват да падат, всичко стана в прах. Усетих една огромна топлина по лицето си, опитах се да изкрещя, но сякаш нямах глас… усещах с лицето си хиляди частици, които се удряха в него. Някак си се обърнах и с неистови усилия излязох от входа. На улицата се бяха насъбрали десетки хора, които ме гледаха с ужасени погледи. Тъмносиният костюм, с който бях облечен, бе станал целият на лентички, лицето ми бе в кръв и прах. Огледах се за бодигарда ми Иво, но него го нямаше. Забелязах, че хората сочат нещо на отсрещната сграда и погледнах натам. Иво висеше от балкона на втория етаж. Не беше сериозно ранен, но гледаше много уплашено. С последни сили се хвърлих на задната седалка на мерцедеса, а шофьорът ме гледаше неадекватно.

— Карай към „Пирогов“ бе, идиот такъв! — креснах му. — Какво ме гледаш, това беше атентат!

Той даде мръсна газ и пусна фарчетата и сирената, за да разгони хората. Тежката бронирана врата хлопна зад мен от тласъка на потеглянето. За около пет минути стигнахме до болницата. Униформените полицаи там вече знаеха за покушението, защото ме посрещнаха по име и веднага ме настаниха на една инвалидна количка. Спомням си, че докато ме бутаха към лекарите, ми звъннаха последователно Даниела от „Нова“ и Венета Райкова. Втората ми каза, че е на медийния фестивал в Албена и се е притеснила, като чула какво ми се е случило.

След като минах през няколко кабинета и разписах купища декларации, че напускам болницата по свое съгласие, отидох да се преоблека. Улицата пред вкъщи беше отцепена. Когато прекрачих входа, се вцепених, защото не бях виждал такива разрушения и във филмите от войната. Стените бяха напълно разрушени, стълбището го нямаше. Погледнах да видя какви са щетите на горните етажи и направо онемях, защото покрива го нямаше! Единственият шанс да не загина бе, че този, който е залагал адската машина, не е преценил правилно накъде ще се насочи ударната вълна. И слава богу. Влязох и се преоблякох. Вътре в апартамента нямаше нанесени щети, тъй като след първия бомбен атентат срещу мен през 2003 година бях подсилил стените със специални антибомбени плоскости, а прозорците на дограмата бяха заменени с бронирани. Навън се навъртаха репортери от почти всички вестници и само чакаха да се покажа на прозорците, за да започнат да светкат с фотоапаратите. Това ме изнерви и се измъкнах през заден изход. Отидох в друг апартамент на семейството, където пренощувах. На следващия ден изпълних обещанието си и отидох в СДВР. Обадих се на началника на „Издирване“ и той ме прие в кабинета си.

— Ако вчера не те бяхме пуснали, сега нямаше да си взривен — каза ми той.

— Е, какво да направя?! Да не ходя никъде, за да не ме нападнат ли? — контрирах го аз.

В това време при нас влезе Васко, който се бе разбрал с въпросната следователка, която не можела да намира публичните личности на България, и тръгнахме към нея. Тя ни очакваше в кабинета си в столичното следствие на улица „Развигор“. Когато стигнахме, отпред се бяха насъбрали десетки журналисти. Те се изненадаха, като ме видяха. Не чакаха мен, а Стефан Софиянски, който още беше кмет на София и тъкмо започваха делата срещу него. Започнаха да светкат гадните фотоапарати, а Васко ги разгони с ръка.

— Кажете, има ли връзка задържането ви с вчерашния арест на Антон Милтенов-Клюна? — питаха журналистите.

— Не — отговорих им аз, — има връзка с некомпетентните следователи в държавата.

Влязохме и се качихме по етажите. Въпросната следователка беше заместник-директор на столична следствена служба и кабинетът й бе огромен. Имаше една голяма заседателна маса. Тя самата стоеше на едно бюро от времето на държавна сигурност, която се помещаваше преди в тази сграда.

— Охоо, Боби! — посрещна ме тя.

— Вие ли сте следователката, която не може да ме открие, докато цяла София ме слуша по радиото? — попитах аз изнервено.

— Седни, Боби — разпореди се тя. — Сега ще ти припомня нещо. Помниш ли, когато получи една оферта през един служител от специалните служби?

В този момент се върнах две години назад в живота си… спомних си как се разхождах по паркинга на една автокъща за много скъпи коли. Там срещнах мой познат, който работеше в днешната ДАНС. Апропо работи там и до ден-днешен. Заговорихме се и той ми каза: „Абе, говорихме си с една приятелка за теб, тя е от следствието. Айде да се видим утре пак.“ Аз се съгласих. Срещнахме се на следващия ден и той ми каза, че следователката има при нея едно „много кухо“ дело срещу мен и ако й дам 30 000 лева, ще го прекрати, защото и без това нищо нямало да излезе от него. Аз му казах, че нито знам за какво става дума, нито имам намерения да плащам на когото и да било за глупости. Въпросната следователка ме задържа за седемдесет и два часа, а след време, може би три години някъде, съдът прекрати това дело срещу мен!