Вера Коуи
Богатство и сълзи (16)

Шестнайсета глава

След като прекара един час с Роло, Кейт реши да се върне пеша до вкъщи. Тя много добре знаеше преобладаващото мнение, че Роло Белами несъмнено е получил точно онова, което е заслужил, след като си пъха дългия нос, където не му е работата. Но продължаваше да се надява — единствено това й оставаше, — че един ден той ще излезе от дълбоката кома и отново ще се оправи. Упражняваше авторитета си, който растеше след често спохождащия я успех и й помагаше да запушва устата на недоволните. Държеше под око финансовото състояние на „Деспар“. Знаеше, че усилията й да привлече всеки възможен търг — независимо забележителен или не — го поддържат в много здравословна форма. В това отношение след връщането си тя измисли някои нововъведения.

Не беше забравила онзи ужасен следобед в Хонконг, докато се разхождаше из Център „Конот“. Когато откри едно кафене, изпита някакво дълбоко облекчение, доволна, че може да поседне, умореното й тяло да почине, а тя — да размисли. По тази причина се консултира с архитект по вътрешно оформление, който й представи план за преобразуване на третия етаж, така че да може да се смести и кафене.

Идеята й предизвика фурор.

— Ние сме уважавана аукционна къща! — кипна Джон Стедмън обидено, — а не универсален магазин.

Но Кейт беше убедена и реши, че клиентите, които се разхождат би трябвало да намерят място, където да седнат и да размислят върху възможността да направят покупката си над чаша кафе или чай, фина паста или хубав сандвич. Това означаваше финансовия отдел да се премести в градския офис на „Деспар“, където имаше предостатъчно място. Кейт преодоля оплакванията относно разстоянието между двете места, като разшири установената компютърна връзка. Информация можеше да се изпраща и получава, както и да се складира.

В началото проектът и за Кортланд Парк бе посрещнат с крайно недоверие, но скоро се превърна в главна тема за разговор.

— Явно, че е понаучила нещо от сестра си — казваха някои. Други бяха на мнение, че няма да мине много време и Кейт Деспар ще бъде, както се изрази Джон Стедмън, в състояние да обучава другите.

Тя въведе „Дни на откритията на Деспар“, в които хората, които нормално не пристъпват в аукционна къща, биват окуражавани да донесат за оценка всеки предмет, който смятат, че си заслужава с надежда да бъде продаден на бъдещи търгове. На Кейт идеята й хрумна, докато гледаше „Антик роуд шоу“ по телевизията. Само след четири подобни дни те се сдобиха с изумително количество от предмети за продажба включително една изключителна находка. Непознат мъж донесе малка картина, която, обясни той, баща му донесъл от Франция след края на войната. Картината „Митничарят“ се оказа ранна творба на Анри Русо и стойността й се определяше между 200,000 и 400,000 лири.

След този случай не се чуха повече забележки и снобски намеци за „Боклукчийските дни“ на „Деспар“. Всеки искаше да му се падне късмета да открие някоя изумителна находка.

Тя произведе фурор и с търга на Корнилия Фентрис, тъй като скъпоценностите щяха да бъдат представяни от истински манекенки, вместо във витрини с пазачи.

— Помислили ли и за охраната? — питаха я някои ужасени.

Тя го направи. Агата Чандлър й даде името на фирма, която „Чанкорп“ използваше и след като обсъдиха плановете й, те разработиха надеждна охранителна система.

— Професията на аукционера замира, тя много отдавна е достигнала пределите си — заяви Кейт безмилостно пред борда. — Отвън има огромна публика. Трябва да я вкараме при нас.

Кейт въведе и нещо, което никога по-рано не бе правено: предлагаше „аванси“ на клиентите, които планират да продават чрез тяхната аукционна къща. За гигантския търг на скъпоценностите на Корнилия Фентрис например, бе въведено едногодишно кредитно споразумение за потенциални консигнанти, разбира се след цялостно проучване на финансовото им и друго състояние.

— Има много хора, които са забогатели — пледираше тя. — Някой скъп предмет на изкуството ще донесе слава на новобогаташите. Не можем вечно да разчитаме на нашия малък кръг от клиенти. Трябва да се разраснем — обаче тя избягваше посредственото, а Дороти Бейнбридж, чийто консерватизъм по отношение на първоначално поставените цени беше легендарен, я подкрепи, като отказваше да преувеличава цените на предметите.

Сега беше доволна, докато още веднъж преглеждаше цифрите за полугодието — те бяха с 54% по-високи — 5,842,793 срещу 2,848,671 лири от предната година. Разбира се, завещанието Стейлинг помогна, но Кортланд Парк и търгът Фентрис щяха действително да напълнят хазната им.

 

 

Доминик крачеше из огромната всекидневна в апартамента си на Виктория Пийк. Чао Ли закъсняваше. Беше се окъпала и бе намазала тялото си с ароматен лосион. Любимото му шампанско се изстудяваше, а до него бе поставена чиния, която той харесваше. Къде се бави? Бе обещал да дойде в девет, а вече беше десет.

Вероятно са го забавили новини от Лондон и когато най-сетне дойде, ще каже, че работата вече е напълно свършена, тоест, че Роло Белами е мъртъв.

Когато Доминик чу, че е откаран в Лондон, и то със самолет на „Чанкорп“, се разгневи неописуемо, макар че внимаваше да не го покаже пред съпруга си. Не че напоследък го виждаше често или пък изпитваше някаква радост от срещите си с него.

Доминик започна да нервничи. Мразеше да чака. Едната й ръка стигна до едрите перли и сапфири на врата й и ги стисна. Никога не е правил така. По-рано идваше или навреме, или дори по-рано. Никога не е закъснявал. Бе го срещнала две години по-рано на търг, откъдето той купи много фина кана от бял нефрит. Тя изведнъж бе подушила сексуалност, подобна на нейната. Покани го в кабинета си горе на чашка и тази й стъпка повлече цяла поредица след себе си. Това бе вторият мъж, на когото не можеше да се наложи. Всеки път, щом си помислеше, че вече го е хванала, установяваше, че й се изплъзва, така че това, заедно с неописуемите му умения и издръжливост като любовник, я държеше в орбитата му.

Сега вече беше като на тръни. Тя, която беше такава специалистка в разгадаването на мъжете, се почувства като разгонена кучка.

Тъкмо тогава чу някакъв звук, извърна се и го видя застанал под арката, водеща към фоайето.

— Най-после! — посрещна го тя властно, но млъкна незабавно, щом видя как е облечен. Не с обичайния си европейски костюм, а като китаец с червена роба. Изглеждаше обезпокоително чужд. Дори направи китайски поклон.

— Мадам.

— Какво искаш да кажеш с това „мадам“? Чакам те цял час, че и повече. Къде беше? Защо закъсня? Какви новини ми носиш?

— Действително нося новини.

Отново тонът на гласа му — невъзмутим, сериозен — я накара да се намръщи.

— Е? — подкани го нетърпеливо.

— Моля, седнете — беше заповед, а не подкана. — Трябва да обсъдим някои неща.

Тя го изгледа изненадана.

— Какво по дяволите ти става? Разбира се, че имаме да обсъдим някои неща. Като например това защо Роло Белами е още жив, а също и някои други очебийни факти…

— Фактите, с които съм дошъл да ви запозная, не са ви известни — каза Чао Ли.

Доминик пак го изгледа изумена.

— Като например?

Той не отговори веднага, а само я изгледа продължително. Тя изпита чувството, че сложи ръка на гърдите й и я тласна назад. Почти несъзнателно се приближи до големия фотьойл и се отпусна в него. Белият сатен на пеньоара й ярко контрастираше с кървавочервения фон. Сетивата й се изостриха и всяко от тях я предупреждаваше: вятърът се е променил и ако разбира какво е добро за нея, по-добре да поеме по новия курс.

Но не му показа внезапната си уплаха. Пресегна се към сребърната кутия с цигари, извади една, запали я и издуха пушека към него.

— Е? — подкани го.

— Дойдох да обсъдим бъдещето ви.

Доминик го зяпна.

— Моето бъдеще?

— Да ви съобщя, че всичко се промени — по-рано, отколкото очаквахме — и е много важно да изпълним плановете си възможно най-бързо.

— Планове ли? Знаеш, че до няколко месеца за друг аукцион не може да става и дума…

— Не говоря за аукцион, мадам.

— Тогава за какво?

— Ако се държите така, както би трябвало да се държи една жена, ще ви обясня.

Да се държи като жена! Не беше ли го доказала не един и два пъти на голямото легло на горния етаж?

— Имам инструкции за вас — продължи той все със същия официално любезен тон.

— Имаш инструкции за мен? — позволи си да се изсмее Доминик.

— Ще трябва да ги запомните — Чао Ли продължи, все едно че не чу думите й. — Първата е, че ще си смените опаковачите и превозвача. Ще наемете фирма, известна като „Разцъфнала вишна импорт експорт“. Тя има дългогодишен опит в опаковането и транспортирането на всякакви видове произведения на изкуството. В бъдеще хонконгският „Деспар“ ще се ползва от услугите на тази фирма.

— Няма да го направя! Как смееш ти да ми кажеш как да ръководя моята собствена компания? Нямам причини да бъда недоволна от настоящите превозвачи и не съм чувала за никаква „Разцъфнала вишна“.

— Не е необходимо да сте ги чували. Ваше задължение е да изпълнявате.

Доминик се готвеше да си отвори устата и да го прати по дяволите, но усети силата, която се излъчваше от него. Гласът й замря и тя се втренчи в очите му, неспособна да мръдне.

— Отсега нататък, мадам, нямате дума по този въпрос, както и по други, които имат общо значение. Ще правите това, което ви се казва.

Доминик седеше, сякаш блестящите му очи я приковаха към стола. Той й внушаваше нещо с такава страховита сила, срещу която бе направо безпомощна. Но не се предаваше.

— Би трябвало да имаш достатъчно разум, за да не ми диктуваш нареждания. Знам си работата.

Тя остана с впечатлението, че той й се усмихва, макар изразът му да бе неразгадаем.

— Не, мадам. Вие сте тази, която не знае.

Доминик усети, че я побиват студени тръпки — това не беше онзи Чао Ли, когото познаваше. Този имаше хладен глас, държеше се с нея презрително, надменно, сякаш бе слугиня и й говореше така, като че ли беше военнопленница.

— И ти си затънал в това, колкото и аз! — каза му студено.

— Не, мадам. Ние само разчистваме ямата, а вие сте паднали в нея.

Доминик настръхна.

— Вас, мадам — продължи той, — ви видяха, че на публичен аукцион продадохте на невероятни цени произведения на изкуството, които всъщност са изключително добре направени фалшификати. Фабриката, която ги произвеждаше вече не съществува, човекът, който ги правеше също вече е далеч. Аз нищо не съм продал, не знам нищо. Не съществуват документи, няма снимки, няма нищо, което да ме свърже с измамата, която вие извършихте. „Анонимният хонконгски милионер“ беше ваша измислица, а търгът от началото до края — ваше дело. Вие сте тази, която удостоверихте автентичността им, вие се славите като специалист и вашите купувачи знаеха това. Вие съзнателно подлъгахте, измамихте и заблудихте хората. Не можете да докажете нищо срещу мен или сподвижниците ми. Ние обаче можем да докажем много неща срещу вас. Изложихте се. Аз съм известен търговец на антикварни предмети и самият аз „купих“ няколко неща на този търг. Нищо не ми пречи да отида и да дам един от тях на експертиза с термолуминесценция…

Доминик твърде късно осъзна как тя — великият манипулатор — е била манипулирана. Без да се колебае и много самоуверено направи крачка в пропастта. Попадна в капана на собствената си алчност. Държеше се твърдо, но вътрешно кипеше.

— Кой си ти? — попита, когато овладя гласа си.

— За вас съм Чао Ли, търговец на антики. За онези, които имат значение, аз съм нещо друго и тъй като не можете да направите нищо, ще ви кажа. Аз съм брат от 7К или както е по-известен — Триадът „Златния дракон“. — За пръв път Чао Ли се усмихна слабо. — Смятам, че това ви говори нещо.

Триадите! Доминик изпищя на ум. Той — триад!

— Сега мисля осъзнавате, че вече се числите към нас и че отсега нататък трябва да постъпвате според инструкциите.

Красотата на Доминик помръкна, когато си представи какво означават думите му и колко се е оплела в мрежата, която той й е хвърлил. Фалшификатите бяха примамката, за да се улови голямата риба. Представляваше само едно малко винтче в огромната машина, една малка частица от много по-широк план. За миг й причерня от ярост. Изиграли са я, а унижението й бе непоносимо. Този мъж я бе любил, тя му имаше доверие!

Всъщност я беше използвал само като средство. Ако имаше оръжие под ръка, би го убила.

— Сега разбирате защо ще действате по мои нареждания, мадам — той щракна с пръсти. На мига се появиха двама много едри китайци и застанаха зад стола й. Той им каза нещо на кантонски диалект и те веднага хванаха ръцете й и я превърнаха в неподвижна пленница.

— Не върши нещо, за което ще съжаляваш — изрече със студено арогантен тон Доминик.

— С нас това никога не се случва, мадам — кимна на трети мъж, който изникна ненадейно. Той пристъпи напред, постави малка черна кутийка на масичката до Доминик и я отвори. Вътре имаше спринцовка и малко тумбесто шишенце.

Доминик разтвори широко очи и пое дълбоко дъх.

— Стопроцентов чист хероин, мадам. Една десета от него е достатъчна, за да умрете. За ваше добро, мадам, не ни принуждавайте да ви го дадем.

Доминик преглътна. Чао Ли пак каза нещо, мъжът взе кутийката и изчезна. Промълви нещо и на другите двама, те я пуснаха и също си тръгнаха.

— Трябва да разберете, мадам, че работата е сериозна — каза, когато си отидоха. — В безопасност сте дотогава, докато изпълнявате онова, което ви кажем. Разбирате ли ме?

Доминик кимна, онемяла.

— Добре. В скоро време ще получите по-нататъшни инструкции — той пак се поклони определено официално, като китаец, който не проявява нищо повече, освен вежливост към чужденка, и после също изчезна.

На Доминик й бе нужно известно време, за да осъзнае, че столът й се клати от собственото й треперене. Тя се прегърна с ръце и се наведе напред, сякаш изпитваше физическа болка или пък силен студ. Насили се да стане от стола и да отиде до масичката, където бяха поставени шишетата. Ръцете й трепереха така, че разля уиски наоколо, но когато в чашата се събра достатъчно, тя го изсипа наведнъж в гърлото си. Потекоха й сълзи, едва си пое дъх, но почувства как топлина се разлива по вкочаненото й тяло. Сипа си още едно, обърна и него и със сковано тяло се отпусна бавно върху близкия стол. Остана така дълго време и вдигна очи само, когато чу настоятелен глас, който споменаваше името й и видя Чанг — домоуправителят й, който я гледаше загрижено.

— Какво? — попита тя с досада.

Той повтори въпроса си дали ще бъде вкъщи за вечеря. Не, никаква вечеря. Нищо, чуваш ли? Искам да остана сама. Разбираш ли? Никой да не ме безпокои за нищо! — говореше настървено с широко отворени очи.

Чанг се оттегли. Имаше много какво да докладва на четвъртия си братовчед Бени.

 

 

В голямата аукционна зала на „Деспар“ математически пресметнатите позлатени столове чакаха тристате души, които след приблизително трийсет минути щяха да наддават за колекцията на покойната Корнилия Фентрис Гарднър. Озвучителната уредба от двете спомагателни зали пукаше и пращеше, докато разни гласове я изпробваха, тъй като искаха да постигнат кристална чистота на звука, както и на образа на телевизионните приемници. Беше пълно с охранители. Бяха толкова много, че сигурно на всеки клиент щеше да се падне по един, но на пръв поглед не се различаваха, тъй като бяха облечени с официални вечерни костюми. Помощници и началници на отдели се съвещаваха над разтворени каталози, зад сцената най-едрите и яки пазачи държаха под око заключените контейнери, съдържащи скъпоценностите, а в един опразнен и превърнат в гримьорна кабинет пет-шест манекенки оправяха грима и прическите си.

Долу във фоайето портиерът излезе, за да отвори вратата на първата лимузина, докато двама бодигардове, които отдавна бяха разучили лицата на гостите проверяваха гравираните покани и насочваха пристигащите към чувствителна скрита камера, която ги проверяваше с рентгенови лъчи за скрито оръжие. След като станеше това, разрешаваха им да се качат по стълбите и да влязат в залата, където им предлагаха по чаша шампанско. Голямата зала започна да се пълни.

Зад сцената Кейт стоеше с Шарлот и Дейвид Холмс.

— … ти нарасна — казваше Дейвид. — Внимавай да не пропуснеш сигнал за наддаване независимо дали е в залата, по телевизията или по телефона. Хората обичат да знаят, че ги забелязват.

Кейт кимна послушно. Нервите й бяха изопнати до такава степен, че й призляваше. Намерението й беше да не показва вече шлифованите си умения до аукциона на Кортланд Парк, но Хю Стрейкър беше болен от жълтеница. Той настоя Кейт да заеме неговото място.

Кейт изучи каталога до такава степен, че го знаеше наизуст, можеше да изрецитира всяко изречение от него. Запозна се отблизо със скъпоценностите, пробва ги върху себе си. Харесваше съвършенството им, блясъка и цветовете, но те не я трогваха. Не събуждаха у нея никаква топлота, която да премине в ентусиазъм, както когато държеше в ръцете си порцелан. Но беше положила много грижи по представянето им и в това отношение Шарлот с вродената й елегантност и склонност към представителност се оказа от огромна полза. Тя уреди да вземе назаем рокли от различни английски моделиери. В замяна на това щяха да ги споменат в каталога. Шарлот избра и манекените, чийто стил и цветова окраска щяха да представят скъпоценностите в най-добрата им светлина. На сцената, зад трибуната на Кейт, имаше завеса от черно кадифе, така че да изпъкват цветовете на роклите и блясъка на скъпоценните камъни, още повече, че към тях щяха да бъдат насочвани прожектори пак от приятел на Шарлот — един от най-добрите осветители в театъра.

Самата Кейт беше облечена в черно.

Или ще се прослави, или ще се провали, но безмълвната увереност на Хю и Дейвид, както и топлите насърчения на Шарлот й помогнаха да се стегне. Искаше й се обаче Роло с острия си език и язвителни забележки да добави и своята увереност. Нейният чиновник мина само с „Успех, мис Деспар“ и застана до нея. Тогава бе даден сигнал всички да седнат. Кейт дълбоко пое дъх и влезе тържествено в залата.

— Дали ще се справи? — Шарлот направо попита Дейвид.

— Да. Напълно е готова. Няма какво повече да учи и репетира. Последното й препятствие е налагащият се образ на доведената й сестра. Веднъж да го срине, вече няма да има спиране.

Кейт изкачи трите стъпала към трибуната със застинала усмивка на уста. Пое дъх и започна.

— Добър вечер, дами и господа. Добре дошли в „Деспар“ на търга на колекцията от фантастичните накити на Корнилия Фентрис Гарднър. Това е най-голямата колекция, от скъпоценни камъни, която „Деспар“ някога е имал честта да предложи на аукцион. Този търг представлява и най-значителното събитие лично за мен — нещо като кръщене в огъня, чиито искри са не по-малки от тези на скъпоценностите, които ще видите — прозвучаха бурни ръкопляскания, придружени със смях и Кейт усети вълна от топлина, която я обля.

Натисна копчето с левия си крак.

— Първият предмет е брошка с формата на райска птичка, която на гърдите си има сапфир от 63.40 карата, а опашката й е обсипана с диаманти, сапфири, рубини, смарагди, топази и тюркоази… — първата манекенка се появи с поразително семпла рокля от бял креп с едно голо рамо. От другата страна към рамото бе прикачена брошката. Прожекторът освети съвършено определеното място и цветовете на украшението заблестяха. Кейт чу как публиката си поема дъх, как се накланя напред, докато манекенката пристъпваше бавно и тържествено по пътеките, спирайки тук и там, за да даде възможност на присъстващите да я разгледат по-добре… Скъпоценните камъни блестяха със студено сияние, а огромният сапфир искреше с небесна светлина. Кейт съзнателно изчака докато възхищението доближи връхната си точка, даде възможност на присъстващите да стигнат до някакво решение и когато манекенката застана до нея, така че брошката известно време да продължи да ги изкушава, Кейт откри наддаването с компетентно твърд тон, който бе далеч от онова, което чувстваше.

— Сто хиляди лири, дами и господа… — предлагането на цена започна от самото начало много силно. — 110,000, 120,000, 130,000, 140,000… — очите на Кейт трябваше да шарят навсякъде, докато се повдигаха номерираните табелки, налагаше се да отбелязва кои ги вдигат най-често, кой ще да издържи на наддаването.

— 150,000, 160,000, 170,000, 180,000… — нямаше прекъсване, нито паузи, всички бяха безмълвно съсредоточени, докато някой спечели фантастичната брошка. — 200,000… — публиката шумно си пое дъх. — 210,000, 220,000, 230,000… — гласът на Кейт беше спокоен, предразполагащ, дори настоятелен, докато табелките се вдигаха и сваляха с монотонна последователност. — 250,000… — тонът й беше въпросителен и по него въобще не личеше как стомахът й се свива от вълнение. — Свършихме ли? — попита. — Тогава първи път 250,000 — вдигна лявата си ръка с чукчето, така че публиката да го види. — 260,000, 270,000… — почака още веднъж, за да затаят хората дъх. — Там на пътеката… — Кейт забеляза известен дилър, който явно наддаваше заради клиент. — Тогава 270,000 втори път… Думите й бяха настоятелни и в тях се съдържаше намек, че времето изтича. Присъстващите затаиха дъх, но високата цена не можеше да се покачи повече. Кейт удари с чукчето. — За 270,000 продадена на мистър де Ври.

С трепереща ръка отбеляза със синьо в каталога си 270,000. Първоначалната цена беше написана с червено: 175,000–200,000. „Какво начало само!“ — помисли си възбудено. Дано да свърши по същия начин… Така и стана. Номер две бе известната гривна „Тигър“, изработена от Картие в Париж по модел на самата Корнилия Фентрис Гарднър. Цената й достигна седемстотин хиляди лири.

Залата избухна във възбудени ръкопляскания.

— Добра работа, мис Деспар — чу да прошепва служителят й. — Хванахте ги, извинявайте за израза, направо за топките.

Изпълнена с възбуда, Кейт му хвърли лъчезарна усмивка, усещайки, че вече никой не може да я спре, че всички предварително обозначени суми щяха да бъдат надминати и общият сбор щеше да бъде далеч по-голям. Аукционът продължи с дребните накити — всичко се продаде на цени, далеч надхвърлящи получените на други търгове. Връхната точка на аукциона наближаваше, възбудата бе достигнала предела. Оглушителни ръкопляскания посрещнаха и последния манекен — поразителна червенокоса жена, която излезе пред публиката с най-красивата скъпоценност, изработена от мадам Грез. На тънкия й кръст имаше колан, при вида, на който всички ахнаха. Беше широк около десет сантиметра и буквално обсипан със смарагди.

Кейт изчака, докато се възцари тишина.

— Коланът Исфахан — изрече тя с благоговение. — Бил едно време част от парадната конска сбруя, бивше притежание на набаба на Бапур. Състои се от трийсет и четири плоски смарагда, дванайсет смарагда със сложна шлифовка, триста четирийсет и седем малки и плоски диаманта и двеста и петдесет перли — всички положени върху инкрустация от злато — тя направи това описание, за да бъде възприето от всички, а после спокойно обяви, че наддаването започва от половин милион лири. За трийсет секунди цената стигна два милиона.

Залата гръмна от аплодисменти. Всички се изправиха на крака, ръкопляскаха и весело тупаха щастливия купувач по гърба, после се втурнаха към Кейт, която сияеше също като диамантените огърлици, които току-що продаде. Затвори каталога с треперещи ръце, наведе се и каза на служителя си:

— Добра работа свършихме, Джон, благодаря ти — и слезе от трибуната с омекнали крака.

Веднага я наобиколиха хора, които искаха да й стиснат ръката, да я потупат по гърба и да кажат: „браво“, „абсолютно великолепно“ и „фантастично“. Найджъл Марш си проправи път до нея и успя бавно да я отведе настрани, където чакаха всички висши служители на „Деспар“. Шарлот успя да пъхне в ръката й чаша добре охладено шампанско, което Кейт пресуши на един дъх.

— Браво, Кейт — каза Дейвид. — Наистина много добра работа свърши. Аз самият не бих могъл да постигна повече.

При тази висша похвала тя най-после се отпусна.

— Цялата получена сума — началникът на финансовия отдел прочисти гърлото си, докато изчакваше всички да млъкнат — е 14,800,000 лири, двойно повече от досегашния британски рекорд.

— Още шампанско за всички — изчурулика пийналата Клодия.

Кейт пресуши жадно втората си чаша.

— Сега предлагам малка благоразумна обиколка — обади се Джон Стедмън. — Контакти, мила ми Кейт, за това става дума. Едното неизбежно води до другото, а това друго всички искаме да го виждаме във вид на повече търгове като този. Хайде сега, ела и се покажи и ми позволи да те представя…

С много важен вид я поведе натам, където я очакваше публиката.

— Каква идея само: скъпоценностите да бъдат представяни от манекени — възкликна една жена.

— Баща ти би бил горд с теб — обади се някой.

— Поздравявам те!

— Браво!

— Голям успех!

Кейт си проправи път през тълпата от хора, всички искаха да се ръкуват с нея, за да могат да кажат, че не само са присъствали на този изключителен аукцион, а са стиснали и ръката на жената, която бе отговорна за всичко.

Джон Стедмън я хвана и безмилостно я отвлече настрани, където бяха телевизионните камери. Журналистът бе готов да я интервюира. След като я поздрави за успеха на търга, той я попита:

— Очаквахте ли цените да се вдигнат толкова тази вечер, мис Деспар?

— Не — отвърна откровено Кейт, — но естествено съм доволна, че стана така.

— Чия беше идеята скъпоценностите да бъдат представяни от професионални манекенки?

— Моя.

— Предвиждате ли други нововъведения за бъдещите ви търгове?

— Да, но за тях сега не говорим. Очаквайте търга на имението Кортланд Парк — каза усмихната към камерата.

— Това е в края на октомври, нали?

— Да, на 30-ти октомври в Кортланд Парк в Съсекс.

— Очаквате ли успехът от тази вечер да се повтори?

— Ще се опитаме — засмя се Кейт.

Беше в приповдигнато настроение, но не от двете чаши шампанско. Успя! Доказа на себе си, че е дъщеря на баща си. От всички комплименти, които получи вечерта, този й беше най-скъп. Затова се усмихваше, разговаряше, правеше остроумни забележки, сбогуваше се с онези, които си тръгваха. Постепенно тълпата оредя и тогава забеляза кой е застанал сам, облегнат на стената в края на помещението. Блез Чандлър. Погледите им се срещнаха и тогава присъстващите й направиха път, за да стигне до него.

— Поздравявам те — каза той. — Постигна голям успех.

— Благодаря ти.

Той се усмихна, не се държеше хладно.

Тя му се усмихна в отговор.

— Присъства ли на аукциона?

— На по-голямата му част.

— Не участва в наддаването.

— Баба ми има колекция, която вероятно би могла да се продаде на същата цена.

— Помислих си за нея, когато за пръв път видях колана Исфахан.

Блез се захили и така изглеждаше много по-млад.

— Да, това е в нейния стил.

Кейт си спомни и за Доминик, когато видя колието със сапфири и диаманти, но не посмя да изрече името й в този миг.

— Как е херцогинята?

— Няма търпение да чуе как е минало. Дойдох, за да мога да й разкажа. Иначе нали ме знаеш колко съм по аукционите. Но останах, за да видя с очите си. Заслужаваше си.

Тези му думи запалиха огън у Кейт.

— Как е Роло? — попита той след това и огънят угасна.

— Все така. Вече е вън от опасност, но още е в кома.

— Разгледах разчетите за полугодието — каза и отново подклади огъня. След тази вечер трябва да сте се изравнили с Доминик — изрече го така, сякаш споменаваше име на случаен човек.

— С Кортланд Парк смятам да се придвижа напред — предизвика го Кейт.

— Не се и съмнявам — отговори той и по тона му позна, че е искрен.

Което я окуражи да каже весело:

— Имаме парти след търга, надявам се, че ще можеш да дойдеш.

— Съжалявам, този път не ми е възможно. Може би след Кортланд Парк.

Усмивката й не угасна, макар че разочарованието я прободе като игла.

— Няма да го забравя — предупреди го тя. Постоя нерешително и като че ли той разбра какво ще го попита, затова изрече тихо:

— Не. Няма новини.

Кейт кимна, тъй като не знаеше какво да каже при дадените обстоятелства, а той се възползва от това, за да я попита направо:

— Някакви съображения ли ти попречиха да ми кажеш онова, което си съобщила на баба ми относно откритията си в Хонконг? Или беше съжаление?

За миг тя остана безмълвна, после реши, че истината е най-доброто.

— И двете — отвърна тя също тъй прямо. — Плюс факта, че нямах доказателство.

Той се усмихна, а тя примигна.

— Може би Шекспир е имал теб предвид, когато е написал „Онези, които имат силата да нараняват и да не го правят…“

Кейт се помъчи да не го зяпне с отворена уста. Той още веднъж я смути. Блез Чандлър и поезия!

— Чета и други неща, освен документи — изрече той със сериозен израз.

— Тогава щом харесваш поезията, защо не приемаш изкуството? — възкликна тя.

Той вдигна ръка.

— Дай ми време, уча се — отвърна и добави много тихо: — Да, наистина и много при това.

Изгледаха се продължително и той наруши бездънната тишина:

— Трябва да поговорим, но не сега. Обаче… — бръкна в джоба на сакото си и извади плосък пакет. Кейт изведнъж го позна с изумление, тъй като това бяха писмата, които баща й беше писал през годините и които тя му беше връщала.

— Баща ти ми ги остави аз да преценя кога и дали да ти ги предам. Сега е моментът. — Подаде й ги.

Кейт преглътна буцата, която се бе образувала на гърлото й.

— Благодаря — каза стеснително и вглеждайки се в тях продължи: — Ти чете ли ги? — попита го.

— Това също беше част от задължението ми.

— Нищо чудно, че ти бях толкова омразна.

— Това беше някога. Времето и събитията промениха всичко. Пък и ти самата положи усилия. Онази Кейт нямаше да разбере, но тази да.

Кейт примигна, пропъждайки сълзите.

— Благодаря ти — каза отново.

— Сега трябва да тръгвам.

— Пак ли трябва да хванеш самолет?

Той й отвърна с усмивка.

— Много работиш — отбеляза тя. — И много пътуваш.

— „Чанкорп“ има представителства по целия свят. Освен това ги държа в напрежение, тъй като не знаят кога ще пристигна.

„Наистина изглежда уморен“ — помисли си тя. Не се държеше отчуждено, но тя усети, че е под напрежение.

— Довиждане, Кейт, и още веднъж поздравления. Баща ти е прав. Ти си истинска Деспар.

И тогава за пръв път той се наведе, докосна бузата и с устни и си тръгна.