Вера Коуи
Богатство и сълзи (10)

Десета глава

Доминик зави с колата по пътя, виещ се стръмно нагоре по хълма, където зад висока ограда се гушеше фермата. В градината растяха много плодови и маслинови дървета, олеандри и жасмини.

Тя усети цялата красота на градината, в която майка й работеше с голяма любов, вдъхна уханието на растението орлови нокти, покрило отвън и отвътре оградата, после мина последните петдесет метра нагоре към павирания с тухли кръг пред сивата каменна къща с покрив от червени плочи и боядисани в бяло капаци. Обзе я необяснимо чувство, че се прибира у дома. Докато изключваше мотора видя Марта, застанала на прага, както винаги с ръце, мушнати дълбоко в джобовете на престилката й на бели и сини райета.

— Бонжур, мадам.

— Бонжур, Марта. В багажника имам някои неща за теб.

Преди да тръгне за фермата, Доминик се отби в супермаркета във Вилнор-Луба и накупи деликатеси, които майка й обичаше. Марта измърмори неодобрително:

— Тя няма да ги хапне. Напоследък яде колкото птичка, макар че както винаги ме кара да готвя за двама. Толкова храна се похабява… А Жано дебелее като прасе.

— Готвиш за двама ли?

— Тук всичко се прави за двама. За мадам майка ви и за мосю. Говори му непрекъснато, трябва да му слагам прибори за обяд и вечер да приготвям пижамата и халата му. Не гледа телевизия и единствената музика, която слуша, е неговата любима. През цялото време бродира по нещо за него — чехли, разделител за книги, торбичка за очилата му. Чете на глас, сякаш и той да слуша.

Доминик направо попита прислужницата, която от години работеше при майка й:

— Да не би да искаш да ми кажеш, че е луда?

— Не. Накарах доктор Морел да поговори с нея и той твърди, че не е ненормална, просто предпочита света на фантазиите пред реалния.

— Това не е ново — на Доминик отдавна й бе известна тази склонност на майка й. Ако не беше го направила, първият й съпруг щеше да я доведе до лудост.

— Къде е тя? — попита Доминик.

— На терасата.

Беше седнала под сянката на голям раиран чадър с лице към прекрасната гледка, която се разкриваше към склона на планината. Беше семпло, но изключително добре облечена с памучна рокля в лимоненожълт цвят, ноктите на ръцете и краката й бяха лакирани, а косата — фризирана. Явно, че не бе престанала да обръща внимание на външността си. И то заради същия мъж.

— Мамо — Доминик се наведе и целуна гладката ухаеща буза.

Катрин вдигна очи и изгледа дъщеря си без никаква изненада. Доминик седна на друг стол и си сипа нектар от лимони във висока чаша.

— И така, как си, мамо?

— Както виждаш — идеално.

— Тогава щастлива ли си?

— Защо да не съм? Това е любимото ми място. Тук винаги съм била щастлива.

— Не се ли чувстваш самотна?

— Тук никога не съм сама — само тук, във фермата, купена за нея от втория й съпруг, тя беше онова, което винаги е желала да бъде — мадам Шарл Деспар.

— Не ти ли е скучно?

— Да ми е скучно ли? Тук е градината ми, имам книги, музика, бродерия. И Шарл. Не, не ми е скучно.

— Мамо…

— Много съм доволна, уверявам те. Не се безпокой. Сега ще обядваме, а после ще ми разкажеш всички последни клюки.

Доминик погледна майка си. Беше същинско дете. Децата си представят измислени приятели, а майка й си представяше въображаем живот и го споделяше със съпруг, който я гледаше с обожание. Винаги е била суетна, егоистична и дълбоко неуверена в себе си. Винаги имаше нужда от доказателство за обич и на света се намерил само един човек, способен да се грижи за нея така, че да е доволна.

Тази къща й беше подарък от него и тук пренесе от голямата къща на „Фош авеню“ всички онези неща, които бяха част от живота му. Портретът му, пантофите му, любимите му вещи. Тук нищо не се променяше и нямаше да се промени. По-късно, докато майка й спеше следобедния си сън, Доминик се разходи из къщата. Странно, че сега като вдовица, майка й най-после живееше така както желае.

Най-после Шарл беше изцяло неин и никаква външна сила не я заплашваше — нямаше „Деспар“, нямаше дъщеря, която е от неговата кръв и плът, нямаше минало, дори нямаше бъдеще. Той живееше в съзнанието на Катрин, във фантастичния свят, който си бе изградила от времето докато страдаше без него. Сега нейната реалност беше безметежното спокойствие на мечтите й.

„Няма за какво повече да се тревожа — помисли си Доминик. — Тя има всичко, което някога е желала. Сега съм свободна да съсредоточа вниманието си върху онова, което искам аз и което ми се полагаше да имам. Татко, татко, ти се оказа толкова хитър… Трябвало е да го предвидя. Въпреки приветливостта ти, въпреки обичайната ти външна уравновесеност, все пак виновната ти съвест те е измъчвала. Отнасяше се към мен като към дъщеря, вярно е, но никога не си ме смятал за такава, а само за добавка към твоята Катрин.

Ти ме заблуди с добротата си, а за мен тя беше нещо необичайно. Вероятно е било от благодарност. Все пак аз ви събрах вас двамата, макар и заради личните ми цели… Ти си го разбирал, нали? Явно си виждал твърде далеч зад заслепяващите усмивки.“

За миг тя затвори очи и почувства, подобно на майка си, присъствието на доведения си баща: добродушен и търпелив човек, а когато това му отърваше — и любящ. Когато го попита с широко отворени очи и свенлива наивност дали може да го нарича татко, той незабавно й отговори много сериозно: „Разбира се. Нещо друго?“ „Тогава трябваше да разбера. Знаех, че е умен и потаен, а когато се налагаше, бе твърдоглаво упорит, също като дъщеря си. Накара ме да повярвам, че съм заела мястото й в живота, дори в сърцето му, но той я бе поставил там, където аз нямах достъп.“

Изведнъж от все сърце й се прииска истинският й баща да я беше обичал така, но всъщност той никога никого не обичаше, освен себе си. Гордееше се с красотата й, с безскрупулността й, със сексуалността й, но ако тя не беше такава, би я отхвърлил от живота си, както и майка й. „Е, любовта е лукс“ — мислеше си тя сега. Но все пак любовта остави майка й добре осигурена. Шарл наистина беше много щедър мъж. До края на живота си Катрин няма да има от какво да се притеснява. Нека Марта да потръпва от изхвърлянето на втората неизядена порция.

Онова, което имаше значение, е, както Блез би казал, че и косъм нямаше да падне от главата на майка й. Защо да се тревожи? Всеки с вкуса си. Тя се усмихна на себе си, когато отиде да се сбогува. Някой ден всичко това щеше да стане нейно…