Тереза Уиър
Завинаги (2)

Втора глава

Моли последва сестрата надолу по болничния коридор. Лекото потракване на токчетата й бе в ярък контраст с тежките стъпки на жената.

Никога през живота си не бе виждала такава болница. Личеше си, че плочките по пода някога са били черни и бели, но сега, след годините търкане с обути в чехли крака, цветовете се бяха слели. Прозорците, покрити с нещо подобно на телена мрежа, бяха толкова нависоко, че никой не можеше да погледне навън. Светлината, която успяваше да проникне през слоевете мръсотия, бе слаба и сивкава.

— От две седмици се опитваме да се свържем с вас — каза й сестрата през рамо, но гласът й бе натежал от неодобрение.

— Бяхме извън града — промърмори Моли и се почувства ужасно виновна, задето не си е била вкъщи, когато брат й е имал нужда от нея. Само че опитите да се свържат с тях едва ли бяха кой знае колко упорити. Моли беше оставила телефон и адрес на дъщеря си Ейми.

Сестрата спря до една отворена врата.

— Има късмет, че е останал жив — рече тя и скръсти ръце пред гърдите си в поза на затворнически надзирател. — Казаха, че се е движел с над сто мили в час, когато е изхвръкнал от пътя.

И отново онова неодобрение. Но Моли бе свикнала да й говорят с неодобрение, когато ставаше дума за брат й.

— Физическите рани не са чак толкова лоши. Проблемите идват от психическите последици от удара.

Изплашена от това, което можеше да види, Моли влезе в малката, зле осветена стая… и съзря един мъж, който лежеше по гръб, с лице към тавана и с бяла превръзка на главата.

О, боже!

„Сами.“

Още от телефонния разговор тази сутрин Моли бе изпаднала в блажено вцепенение, обхванало и крайниците й. Сега ударът от пораженията върху Сами я връхлетя с пълна сила.

Беше толкова неподвижен… Сами никога не стоеше неподвижно.

Очите й се замъглиха и в гърлото й заседна буца. Не беше честно. Не и Сами.

— Може и да не ви отговори — каза сестрата. — Показа признаци на силно вълнение и насилие, затова го държим упоен — тя сви широките си рамене. — Не искаме да нарани себе си или някого друг.

— Сами понякога е…

Моли затърси точната дума в ума си. Инат и непочтителен бяха често използвани по отношение на брат й, но това описание винаги й се бе струвало несправедливо и пресилено.

— Може да бъде буен — каза тя, — но никога не проявява насилие.

— Раните в главата променят хората.

„Брат ви може да ви се стори като непознат“, беше й казал докторът. На Моли това й се струваше твърде немислимо, за да го възприеме.

Докторът не й бе харесал, нито пък сестрата, която се грижеше за Сами. Бялата й униформа отдавна вече не беше бяла, а сива. Предницата й напомняше за престилка на готвач на скара. А сега, когато стоеше до нея, Моли осъзна, че част от нечистоплътната миризма, просмукала се в отделението, идва от тази жена.

Не биваше за Сами да се грижи такава сестра. И почти със сигурност не му бе мястото в тази потискаща сграда. Сграда, в която стените бяха с цвят на грахова супа. Място, където почти нямаше светлина.

Моли се приближи до леглото.

Внимателно, сякаш за да не го стресне, тя докосна опакото на безжизнената му ръка. Никаква реакция.

През двете седмици, прекарани тук, беше много отслабнал. Казваха, че ако не започне да яде повече, ще бъдат принудени да го хранят със сонда.

Тя се наведе към него и прошепна:

— Сами… Аз съм, Моли.

Гласът й сякаш го примами да излезе от някакво гнетящо място. Някакво мрачно място. Изпитото лице на Сами започна да се обръща бавно, докато изцъклените му очи срещнаха нейните.

— Моли…

Някога жизненият му глас сега бе слаб шепот. А красивите му тъмни очи бяха празни.

О, боже! Моли не можеше да понесе това. Не и нейният закачлив, засмян, неудържим Сами. Не и Сами, чиято душа пламтеше по-ярко от всякоя друга.

Никой не си бе направил труда да го обръсне. И й се струваше, че с това занемаряване са го свели до положението на бивша личност. Подобно на безизразните лица, покрай които беше минала на път към тази стая.

На Сами не му бе тук мястото.

„Но лицето му изглежда като на останалите. Безизразно и празно.“

Не! Светът без Сами щеше да бъде немислим.

Тя усети как в гърдите й се надига отчаяние — страшно усещане. Винаги когато беше разстроена, когато имаше нужда да поговори с някого, се обръщаше към Сами. Той всеки път намираше начин да я разсмее. Постоянно изпълняваше ролята на неин защитник. А сега…

Опита се да си каже, че духът на Сами е все още някъде в тялото му, че просто е заспал. Както пролетта през студената зима в Айова. Топлото време щеше да дойде. Той щеше да се оправи. Трябваше. Заради нея.

Макар че беше с шест години по-голяма, винаги се бе осланяла на него. Сега бе неин ред да бъде силна.

— Искам бръснач — каза тя на сестрата.

— Тук не позволяваме да се внасят бръсначи.

— Трябва да бъде обръснат.

При обикновени обстоятелства Моли щеше да изпитва боязън от тази жена, която вероятно бе в състояние да метне възрастен мъж до другия край на стаята, но сега ставаше дума за Сами.

Когато видя, че Моли възнамерява да отстоява позициите си, сестрата излезе с недоволно сумтене, върна се с ръждива електрическа самобръсначка с батерии и й я подаде рязко.

— Не знам защо си правите труда. Изобщо не го е грижа.

— Откъде знаете?

Сестрата изсумтя и остави Моли сама с брат й. Докато го бръснеше, той лежеше покорно и неподвижно. В очите й засмъдя. В главата й нахлуха спомени от детството.

Бяха пълни противоположности. Сами беше общителен, а тя — болезнено стеснителна, уплашена от света.

— Такава съм страхливка — каза му тя веднъж, засрамена от многобройните си страхове.

— Грешиш — беше й отговорил той с необичайно сериозен поглед. — Ти си най-смелия човек, когото познавам. Животът е лесен, когато не се страхуваш. Но ти, вместо да се криеш, всеки ден се изправяш пред страховете си.

Като дете Сами често си подсвиркваше. Звукът бе толкова мил и радостен, че понякога Моли се разплакваше само като го чуеше. Но след Виетнам Сами спря да си подсвирква. И вече не я караше да се усмихва толкова често.

Тогава тя се молеше брат й да се приспособи, да се научи да оставя миналото с всичките му лоши спомени зад гърба си. Дълбоко в себе си винаги се бе надявала той отново да започне да си подсвирква…

— Трябва да вървя — каза тя, когато лицето му беше гладко избръснато. Не знаеше дали сега й изглежда по-добре. Хлътналите му бузи си личаха още повече. — Остин ме чака отвън. Знаеш колко е нетърпелив.

Сами винаги бе наричал съпруга й „моя напрегнат зет“. И това бе прекалено любезно. Можеше да го нарече още доста неща.

Моли се наведе и го целуна по бузата.

— Довиждане, Сами.

Той примигна. След това, с думи, които сякаш изпиваха всичката му енергия, прошепна:

— Чао… Моли-оу.

Детското й име. Тя се наведе по-близо към него и го докосна по ръката:

— Искаш ли нещо? Нещо, което да ти донеса?

— Искам… да се… махна… оттук…

* * *

Зимното слънце проблясваше слабо върху калника на сребристия мерцедес, който се движеше по гладко павираната алея към изхода на Болницата за ветерани.

Седнала отпред, Моли усещаше как правата кестенява коса виси на уморени кичури около лицето й. Пак се беше изплъзнала от шнолата на тила й. Колкото и да се опитваше, никога не успяваше да я държи прихваната. За разлика от Остин, който беше облечен безупречно в сив костюм в тон с колата. Съпругът й обичаше да казва, че тя може да накара и най-скъпата дреха да изглежда като дрипа.

Но презрението на Остин не бе в състояние да й причини болка. Отдавна бе загубил властта да я наранява. Видът на Сами, това й бе причинило болка.

Как щеше да убеди съпруга си, че Сами не може да бъде оставен в тази сграда с мръсни стени и ужасна миризма?

Тя погледна електронния часовник на таблото от кленово дърво. Два часът, а вече беше почти тъмно. След два часа щяха да пристигнат в Ла Грейндж. Но къщата щеше да бъде празна.

Празно гнездо.

Колко нощи бе лежала будна, тревожейки се за дъщеря си, за астмата на Ейми, за това дали рентгеновите снимки на зъбите й наистина са необходими или не, за хранителните добавки, за ядрените централи, за химическата война и за веществата, използвани при направата на нощничката й.

А сега Ейми беше пораснала и я нямаше. Беше омъжена. Но Моли продължаваше да се тревожи.

Беше се опитала да й каже, че да се омъжва на осемнадесет е твърде рано. Бракът означаваше да продадеш душата си, своята индивидуалност. Но Ейми не искаше да слуша.

По време на сватбата й се искаше да им изкрещи да спрат. Искаше да каже на дъщеря си да запази свободата си, още малко да бъде дете.

Но успя да остане с ръце, вкопчени една в друга в скута и със здраво стиснати устни.

Сами бе там, за да й дава подкрепа и кураж. Седеше до нея с пригладена и укротена буйна тъмна коса. За да не дразни Остин, беше взел под наем костюм и вратовръзка. Само че, за да се подиграе за пореден път с общоприетите норми, беше допълнил облеклото си с кецове.

И точно когато на Моли й се струваше, че не издържа повече; точно когато й се прииска да скочи и да избяга от църквата, Сами посегна и я стисна за ръката. Когато вдигна поглед към него, очите му бяха пълни със съпричастност и разбиране.

— Брат ти си получи заслуженото — каза Остин, като минаваше бавно покрай един стоп. — Винаги кара като луд.

За съпруга й нямаше такова нещо като лош късмет. В този живот всеки си получаваше заслуженото. Хората се раждаха виновни.

„Сами, не мога да те оставя в тази ужасна сграда.“

— Никога не съм можел да го разбера — каза Остин, като завиваше с отворена върху волана длан. — Можеше да направи всичко, да бъде всичко.

— Искаш да кажеш, че можеше да получава шестцифрена заплата и да кара скъпа кола?

— Аха — съгласи се Остин, без въобще да забележи сарказма й. — А вместо това какво прави? През половината време е на път.

Сами винаги бе казвал, че човек не бива да притежава повече вещи, отколкото може да побере в колата си. И все пак имаше неща, от които сякаш не можеше да се откаже, и тези неща се намираха в кашони в таванската стая на Моли и Остин.

— През целия си живот не е имал стабилна работа — продължи Остин.

— Виетнам го промени. Знаеш това.

Но Остин не можеше да разбере мъката. За да разбере какво е мъка, човек трябваше да умее да обича, да обича с цялото си сърце.

— Виетнам е просто извинение. Всеки на негово място досега щеше да се е взел в ръце. Знаеш адски добре, че Сами никога нямаше да свърши така, ако не бе изритан от колежа. Време е най-сетне да си го признаеш. Моли. Брат ти е един нехранимайко — той поклати отвратено глава. — Откакто го познавам, все върви наникъде.

— Търсеше нещо. Пък и говориш така, сякаш Сами е някакъв скитник. Той е добър в работата си.

— Че какво толкова трудно има да напишеш няколко думи на хартия? А и той пише само когато телефонната компания му изключи телефона или банката се готви да му вземе колата. Единственото му истинско постижение е онази работа като военен репортер. Но и оттам едва не го изритаха.

— Защото казваше истината.

— Той просто искаше да вдигне врява, както винаги. Както прави и сега.

„Защо останах с Остин толкова време, толкова много години?“ — запита се разсеяно Моли.

Навик. Животът с Остин бе навик. В началото беше останала заради Ейми, но по-късно, когато Ейми се омъжи и се изнесе, остана, защото се чувстваше уморена. И стара. Четиридесет и четири не е старост. Но ако човек е толкова стар, колкото се чувства, то тогава е стара. Много стара.

Спряха на червено. От дясната й страна, в съседното платно, бе спряла жена в избеляло зелена кола с ръждясали калници. От устата й висеше цигара. Беше примижала от дима. На задния прозорец висеше на закачалка черна рокля с пайети в найлонова торба от химическо чистене. Моли се зачуди за какъв ли случай възнамерява да я облече жената. След това — как ли изглежда домът й. Дали е омъжена? Разведена? Или неомъжена?

Понякога — всъщност доста често — Моли виждаше някоя непозната и й се искаше да е на нейно място. Не само да заеме нейното място, но и наистина да бъде нея. И всеки път, когато зърнеше сребрист самолет на небето, си представяше, че е в него, че заминава за някъде, за където и да е. Дори не беше необходимо да е в първа класа.

Светна зелено. Продължиха направо. Жената до тях сви надясно.

Сами.

Трябваше да се стегне. Заради Сами. Не можеше да го остави там.

Нищо не й бе по-противно от сблъсъците с Остин. Той винаги успяваше да обърне нещата така, че да я накара да се чувства глупава и ограничена. Но този път нямаше да отстъпи. Не можеше.

Пое си дълбоко дъх.

— Мисля, че Сами трябва да бъде прегледан и от друг лекар. Мисля, че трябва да бъде преместен…

— Преместен! — дойде веднага абсолютно предсказуемата реакция на Остин. — Да не си се побъркала? Той няма никаква осигуровка. Ако не беше ветеран, щяхме да имаме страхотен проблем.

— Може би в някоя университетска болница, като онази в Ла Грейндж. Така ще бъде по-близо.

— И кой ще поеме разноските? Аз със сигурност няма да платя. Остави го където си е, Моли. Има дяволски късмет, че е там.

Защо всички постоянно разправяха какъв късмет е имал Сами? Те омаловажаваха проблема му, живота му, самия него. Брат й знаеше за живота повече, отколкото всеки един от тях някога щеше да разбере.

— Може и да си най-близката му роднина, но това не означава, че си му длъжница. Сами е на тридесет и осем. Не е твоя отговорност и със сигурност не е моя.

— Той е мой брат.

— И какво е направил досега за теб брат ти Сами, освен да ти причинява проблеми? Кажи ми. Ти си се грижила за него, след като майка ви е починала. А какво е направил в замяна за теб Сами?

Остин и неговият делови мозък. Аз ти давам две години и ти ми даваш две години.

Моли знаеше, че той няма да разбере, но все пак реши да му го каже:

— Сами ме разсмиваше — „и ме обичаше“.

— Разсмивал те! — изсумтя Остин. — Умирах от ужас, когато се налагаше да ходим някъде с него. Никога не можеше да се предположи какво ще направи в следващия момент. Винаги ужасно ме е излагал.

Общественото мнение бе толкова важно за Остин. Той никога нямаше да разбере. Не му беше в стила да разбира. Беше твърде погълнат от собствената си личност, за да забележи светлината, която се излъчваше от Сами.

— Хайде, скъпа.

Фалшивата му нежност я накара да трепне болезнено. Остин посегна и я потупа тромаво по коляното:

— Сега просто си в труден момент. Знаеш какво казаха лекарите. Ще минат години, преди състоянието му да се подобри, ако изобщо се подобри. Не ми се иска да говоря толкова прямо, но когато приемеш фактите, ще ти стане по-леко. Той няма пари да бъде прехвърлен. Би било истинско финансово самоубийство.

Но Моли имаше парите от продажбата на розите си. Пари, които бе кътала с години. Пари, за които никой не знаеше, дори и данъчните.

Винаги си бе мислила, че един ден, когато й хрумне, когато не е уморена и слънцето грее ярко, ще си приготви куфар — само един. След това, без да казва на никого, ще замине за Флорида. Когато стигне там, ще се регистрира в някой хотел под екзотично име. Нещо като Джасмин или Камий. Ще прекарва дните си в излежаване на плажа, позволявайки на слънцето да връща бавно живота в тялото й. Това щеше да отнеме години, затова бе спестила много пари.

Но дълбоко в себе си знаеше, че никога няма да замине. Това бе просто една мечта, която я поддържаше ден след ден.

Щеше да използва тайните си пари, за да премести Сами. И Остин никога нямаше да разбере.