Тереза Уиър
Завинаги (15)

Петнадесета глава

Чувстваше се адски нервен. Ако беше пушач, щеше да припалва цигарите една от друга.

В момента крачеше напред-назад по килима на фалшивата дневна в болницата и чакаше да пристигнат Моли, съпругът й и дъщеря й.

Трябваше да е уморен. След като прочете папката си, не успя да мигне цялата нощ. Но изобщо не се чувстваше изморен. Вълнението му бе твърде силно, за да усеща умора.

Знаеше, че Моли е омъжена, но това не му се струваше много реално. И със сигурност не бе помислял, че тя има дете. Това го изваждаше от равновесие. И другото, което го сащисваше, бе откритието, че е бил адски добър писател. Знаеше, че е бил адски добър, тъй като беше прочел статиите си, прикрепени към досието.

Докато ги преглеждаше, все едно че четеше статии на друг човек: А онази, която беше написал във Виетнам, му се струваше най-добрата, която е чел досега. Караше го да изпитва страхопочитание към себе си, към човека, който някога е бил. Никога повече нямаше да може да пише така.

Виетнам… ето кое му бе най-трудно да възприеме. Имаше няколко откъслечни спомена за там, но нищо повече от образи, сякаш от избелели снимки. Изобщо не му се струваше, че са част от живота му.

След като прегледа папката си, той настоя да се срещне с дъщерята и съпруга на Моли. И ето, сега стоеше тук и ги чакаше да пристигнат.

И беше дяволски нервен.

Подръпна с пръст възела на вратовръзката си. Задушаваше го, спираше му въздуха. Беше я намерил в купчината донесени от Моли дрехи. Не обичаше да се облича официално и особено много мразеше вратовръзките, но сега искаше да направи добро впечатление. Разбира се, не бе стигнал чак дотам, че да се откаже от дънките в полза на официални панталони.

Той подръпна още веднъж вратовръзката. Прииска му се Рейчъл да не бе излязла. В нейно присъствие се чувстваше по-добре. Малко преди това беше дошла до болницата специално за да го види, да оправи вратовръзката му, да му се усмихне и да му каже, че всичко ще мине чудесно.

И така щеше да бъде. Нали? Какво толкова можеше да сгафи в една среща със семейството на сестра си?

Щяха да дойдат и да си прекарат чудесно. Щяха да седят и да си разправят разни истории, може би да се посмеят малко на старите времена. Едно голямо, щастливо семейство. Точно това искаше. Точно от това имаше нужда.

Нямаше нещо, с което да не може да се справи.

Той направи още около двадесет крачки из стаята и чу шум пред вратата. Посетителите му бяха пристигнали.

Сами претърпя първия си шок, когато зърна дъщерята на Моли, Ейми. Колко глупаво от негова страна — знаеше, че е достатъчно голяма, за да бъде омъжена, и все пак си бе представял дете. Но Ейми бе съвсем пораснала. И точно това го удиви.

Все още се опитваше да възприеме идеята за порасналата Ейми, когато в стаята влязоха Моли и съпругът й.

Остин. Името на този човек беше Остин. Сами погледна първо Моли — изглеждаше толкова нервна, колкото се чувстваше, — после Ейми и най-накрая Остин.

В главата му проблесна един спомен от детството. Когато седеше в чакалнята на зъболекаря и прелистваше едно от онези детски списания с кръглоглавото семейство Тимбъртоу. Някъде вътре винаги имаше объркана картинка. Може би готвач, подхвърлящ палачинки с лопата, или човек, облечен като за ски, но готов да се гмурне в басейн. Несъвместими неща. Сега, докато гледаше Остин Бенет, Сами изпитваше същото неприятно чувство за несъвместимост.

Човекът с костюма от три части не можеше да бъде съпруг на Моли.

Но очевидно беше.

Объркан и очевидно неподготвен за дилемата с Остин, Сами отново погледна към Ейми. Тя бе красива, с някаква старомодна красота. От нея се излъчваше спокойствие. Напомняше му онези фотографии от началото на века. В същите тъмнокафяви тонове, с коса като залез и с лице като от слонова кост.

Нямаше съмнение чия дъщеря е. Имаше нежните очи на Моли и нейната мила усмивка.

— Здрасти, чичо Сами.

Чичо Сами.

Поредната изненада. Не беше очаквал да го наричат „чичо“. В съзнанието му проблесна друг спомен: двамата с Джей седяха върху капака на неговата кола, пиеха бира и наблюдаваха как червеното слънце се спуска зад хоризонта, където имаше царевично поле и един дъб.

— Мислиш ли, че някога ще имаш деца? — попита тогава Сами, когото бирата и залезът правеха по-меланхоличен и склонен към размишления.

— Аха. Някой ден — отвърна Джей със същия ленив тон. — От Моли ще стане прекрасна майка. Виж как се държи с теб.

Сами се съгласи. Моли се грижеше добре за него. По-добре не можеше и да бъде.

А сега Сами стоеше пред детето на Моли; дете, което не беше дете. Дете, което бе наблюдавал как расте, може би бе носил на раменете си. Дете, което не можеше да си спомни. Дете, което трябваше да бъде на Джей.

И не знаеше какво да прави.

Трябваше ли да я прегърне? Не чувстваше, че я познава достатъчно добре за това. Никога не бе одобрявал хора, които се прегръщат фалшиво и целуват въздуха около бузите си. По-добре нищо, отколкото преструвки.

Ейми поразсея неловкостта, като прекоси стаята — господи, ама че беше висока! — и го прегърна набързо. Когато се отдръпна, под светлите ресници на очите й проблеснаха сълзи.

— Радвам се да те видя! — прошепна тя и стисна ръцете му, за да подчертае думите си, което означаваше, че говори искрено.

Мило дете беше тази негова племенница.

Моли и Остин все още стояха до вратата. Остин беше пъхнал ръце в джобовете на официалните си панталони, с кисело изражение на своето с нищо незапомнящо се лице.

Имаше нещо, което Сами не можеше да схване добре. Ясно личеше, че Остин по-скоро предпочита да проверява пазарните тенденции или да чете вестник… или да му вадят нерв на зъба, отколкото да стои тук.

Стояха в неправилен кръг, който всеки учител по физическо щеше да се изкуши да подравни. Никой не знаеше какво да каже или направи, докато чакаха Остин да поздрави поне формално Сами.

Сами реши да не го поздравява пръв. Нека самодоволното чучело го направи.

После обаче забеляза погледа, който Моли хвърли на съпруга си — очевидна молба да бъде учтив, — и веднага усети вина и яд към Остин. Особено след като другият изобщо не даде да се разбере, че е забелязал съществуването на Моли.

Още в секундата на това общуване — или по-точно липса на общуване — всичко си дойде на мястото.

Не друг, а Остин не се връзваше с общата картина. Той беше несъвместим с нея, подобно на скиора, който караше сърф. Изобщо не бе подходящ за Моли.

Още като дете съзнаваше, че Моли не е силен характер, че има нужда от човек, който да се грижи за нея. Защото се раздаваше напълно. Изразходваше всичките си сили за хората, които обичаше, като не оставяше нищо за себе си.

Никога не бе успявала да се справя с неодобрението. Достатъчно бе само някой да й се намръщи, за да се разплаче. А както изглеждаше, Остин й се мръщеше твърде често. И изразяваше неодобрение. Господи, атмосферата в стаята бе натежала от неодобрението му!

Моли имаше нужда от човек, който да я обича, който да оценява нейната любвеобилност, а не да се възползва от нея. Не да изсмуква жизнеността и да краде мечтите й. Моли махна нервно с ръка към канапето:

— Защо не седнем?

Напълно нормално предложение.

Но Остин отново я обиди, като не й обърна внимание. Погледът му продължаваше да пронизва Сами.

— Ето те и теб — каза той, като се полюляваше на пети в обувките си от крокодилска кожа.

Гласът му беше плътен и модулиран, което изненада Сами. Очакваше да е малко по-носов.

— В лудницата — завърши Остин.

— Остин! — опита се да го прекъсне Моли, но съпругът й махна с ръка, сякаш пропъждаше досадна муха.

— Не мога да не ти призная — продължи той. — Този път наистина сполучи.

Моли направи крачка напред, сякаш се канеше при нужда да скочи между тях.

— Остин, ти обеща!

Очите му дори не потрепнаха към нея.

— Разбира се, не мога да твърдя, че те обвинявам, задето искаш да забравиш част от миналото си. Като например как се направи на задник на тържеството по случай повишението ми. Връхлетя, облечен в камуфлаж, с ревящия си мотор в клуба на игрището за голф. Никога не можеш да изразиш тихо мнението си — и потрепери.

Сами никога не бе виждал мъж да потреперва. Беше много странно. Но му се искаше да може да си спомни сцената с мотора. Нямаше нищо против да я изгледа на видео.

— Или пък онзи път, когато загуби някакъв глупав бас и си обръсна главата по местната телевизия — изражението на Остин бе такова, сякаш току-що бе стъпил в нещо гадно.

В началото чувствата на Сами към неговия зет се бяха заключавали само с най-обикновена неприязън — заради това, което беше направил от Моли. Но сега Остин направо си го търсеше…

— Всъщност — Остин огледа спретнатата стая — точно това е мястото за теб. Тук не можеш да се забъркаш в неприятности. А и къде другаде може по цял ден да си седиш и да гледаш телевизия, без да се тревожиш за сметките?

Сами осъзнаваше смътно, че е стиснал юмруци и зъби. Отдавна не бе изпитвал такова силно желание да напердаши някого — още от онзи път, когато се бе върнал у дома и бе намерил Моли разплакана. Тогава му отне доста време, за да я накара да му разкаже какво се е случило, но когато най-сетне успя, едва не откачи.

Върджил Чапин, главатар на една банда, опасен заради огромния си ръст и отрицателен коефициент на интелигентност, беше издърпал Моли в мъжката тоалетна, за да съдере блузата й и да я бутне обратно в претъпкания училищен коридор.

Сами беше толкова бесен, че дори не се замисли, че е с осем години по-малък и с около тридесет кила по-лек от Върджил.

В крайна сметка изяде най-големия пердах в живота си. Но от цялата тази работа се получи и нещо хубаво. Срещна Джей. По време на боя Джей случайно мина покрай тях и се включи. Това донякъде спомогна за изравняване на силите, но накрая и двамата се оказаха с наритани задници.

— Хайде де! — не преставаше Остин. — Защо не си признаеш, че цялата тази работа със загубата на паметта си е чиста преструвка? Защо не си признаеш, че ни лъжеш?

Сами вдиша дълбоко няколко пъти. „Не изпускай нервите си точно сега.“

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — попита той, като не можа да не се възхити на стабилния си глас. Звучеше почти отегчено. Значи и той можеше да се преструва.

— Какъв?

— Лицето ти. Прекалено е симетрично. А когато едно лице е симетрично, то няма характер.

Сами замахна с дясната си ръка. Повдигаше му се от този човек.

— Сами! Не!

Моли. По дяволите!

Сами се спря по средата на замаха. Моли използва момента и увисна с цялата си тежест на ръката му.

— Недей! Ще те затворят пак в изолатора! — извика тя. Странно, не се тревожеше за съпруга си. Това накара Сами да се почувства по-добре.

Може би все пак беше научил нещо през последните две седмици, защото изведнъж осъзна, че удоволствието да халоса Остин по лицето няма да си струва нито затварянето в изолатора, нито разочарованието на Моли. А ако наранеше Остин, косвено щеше да нарани и Моли.

И ако това не бе достатъчно, като награда за усилията Рейчъл щеше да продължи да му се усмихва. Ще се справиш чудесно. Разбира се, че щеше да се справи. Такава вяра! Такава сляпа вяра в него!

Но действаше. Не можеше да разочарова нито едната. Нито Моли, нито Рейчъл.

Той отпусна бавно ръка.

— Всъщност, като си помисля — каза с глас, в който имаше повече зрелост, отколкото чувстваше, че притежава, — не искам да ти правя услуги.

Усети как всички се отпускат облекчено. Моли пусна ръката му.

Остин изправи рамене и се изпъчи.

— Винаги си бил въздухар — каза той, но не звучеше толкова уверено, колкото сигурно бе възнамерявал.

Сами се изсмя подигравателно:

— Трябва някой път пак да го направим, зетко.

— Защо не можеш да се държиш като нормален човек?

— Може би защото представите ни за нормално са различни.

— Откакто те познавам, все си забъркан в някаква неприятност, в някакъв скандал. Кога ли ще пораснеш? — след това, вече приключил, Остин се отправи към вратата. — Хайде, Моли — думите бяха подхвърлени през рамо. — Ейми.

— Довиждане, чичо Сами — Ейми го стисна за ръката, целуна го по бузата и последва баща си.

— Съжалявам — каза Моли.

— Лоша идея, а? Семейна среща.

— Двамата с Остин никога не сте се спогаждали. Да ви остави човек в една стая винаги е като да сложиш две котки в чувал.

Тя го целуна за довиждане. Вече се канеше да си тръгне, когато Сами протегна ръка и я спря.

— Моли… — той погледна първо вратата, а после нея. — Защо?

Тази дума съдържаше страшно много въпроси. Защо се беше омъжила за него? Какво изобщо бе видяла в този човек? Защо бе останала с него?

Животът й явно бе тежък. Знаеше, че едва ли й е било леко, самата тя още хлапе, да се грижи за по-малкия си брат. Беше се отказала от толкова много неща заради него. Заслужаваше нещо по-добро от Остин Бенет.

Моли стоеше пред него, свела поглед към вкопчените си една в друга ръце с изгризани нокти.

— Както знаеш, Джей загина малко след като ти замина за Виетнам — тя помълча малко, а след това му стовари нещо, което едва не го накара да се олюлее: — И бях бременна.

Бременна? Моли?

„Защо не? — разсъди той. — Беше влюбена. Двамата с Джей смятаха да се женят.“

— Ейми? — попита той.

Моли поклати глава.

— Не. Ейми е от Остин. Една седмица след като се оженихме, пометнах.

Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Прииска му се да си е държал езика зад зъбите. Загубата на паметта причиняваше трудности не само на него, но и на Моли. Не биваше да преживява отново агониите на живота си.

— Не е нужно да ми разправяш повече. Извинявай.

Но тя поклати глава, сякаш веднъж започнала, бе твърдо решена да каже всичко.

— По онова време смятах, че е важно моето бебе да има баща. И се появи Остин. Изглеждаше солиден. Стабилен. Притежаваше всичко, което липсваше в моя живот. Бях твърде наивна, за да осъзная, че ми е липсвало, защото никога не съм го искала. И, разбира се, след като Джей вече го нямаше… — сви рамене. — Като че ли всичко останало беше без значение.

— Аз щях да се грижа за теб — прошепна Сами.

— Зная. Но ти си имаше достатъчно проблеми. А и все още беше във Виетнам.

— Виетнам… — той поклати глава. — Съжалявам. Не си спомням.

— Няма нищо. Има неща, които е по-добре да бъдат забравени.

Докато се съсредоточаваше върху миналото, очите й придобиха отнесен израз.

— Трудно е за вярване, но с Остин останахме заедно почти двадесет години. И наистина си мисля, че през цялото време ми е бил верен — тя поклати глава, сякаш тази мисъл я изненадваше. — Не ми е дал никаква причина да го напусна.

— Никаква причина? Хайде, Моли! На мен пък ми се струва, че никога не ти е дал основание да останеш с него. Не ми отговаряй, ако не искаш, но я си помисли: щастлива ли си?

— Щастлива ли? — тя си пое дълбоко дъх. — Има ли някой, който наистина да е щастлив?

— Бих искал да мисля, че има.

— Изглежда ми ужасно егоистично.

— Не е егоизъм понякога да мислиш за себе си.

— Може би си прав — тя се поизправи, сякаш се мъчеше да се отърси от лошите мисли, наклони глава на една страна и му се усмихна като някогашната Моли. — Тази седмица Остин ще бъде извън града и бих искала да те поканя на вечеря. Надявам се да нямаш нищо против, но вече поканих и доктор Колинс и тя се съгласи да те доведе. Ще приготвя любимите ти неща. Как ти звучи?

— Страхотно. Звучи страхотно.

Моли се усмихна и това, заедно с неочаквания й ентусиазъм, я накара да изглежда по-млада.

Но Сами се запита за момент дали и доктор Колинс може да бъде класифицирана като едно от любимите му неща.