Катрин Каултър
Изкушение (22)

Глава двадесет и първа

Париж, Франция

Април 2001

Разпитваха ги дълго, но накрая все пак ги пуснаха — не бяха налице никакви доказателства за съучастничество или мотив.

Отвън, пред управлението, се бяха скупчили репортери и като верни представители на професията си бяха готови на всичко, за да получат някоя сензационна история.

— Без коментар! — извика Маркъс на английски.

Погледна пребледнялото лице на Рафаела и подвикна нетърпеливо:

— Ела, хлапе, да се отървем от тях. Трябва да се размърдаме. Хайде. Рафаела?

И като не получи отговор, спря, обърна се и я видя замряла на място, леко приведена напред, с ръка върху корема.

— Какво има? — видя, че папараците наближават, и се почувства объркан. Може би беше получила апендицитна криза и се налагаше бързо да отидат в болница?

Рафаела остана закована на място. Видя фотографите и репортерите бързо да се скупчват около нея, усещайки, че нещо не е наред, но странно, това не я притесняваше. Усети ръката на Маркъс. Почувства се замаяна, главата й олекна като балон, после коремът й внезапно се сви в спазъм и я разтърси. Помисли, че ще припадне, когато болката спря. Тя се изправи бавно, много бавно. Не, наистина й нямаше нищо.

— Не знам какво стана — произнесе привидно спокойно, но Маркъс продължи да я гледа с изумление и уплаха.

— Да се връщаме в хотела, освен ако не искаш сега да отидем на лекар.

— Не, не, нека да се върнем в хотела. Добре съм. Може би съм яла нещо, което не ми е понесло.

— И аз ядох същото, което ти — пица като подметка с отдавна увехнали люти чушки.

— Сигурно е от тях. Но нали си истински мъж, не получи хранително отравяне. Хайде, Маркъс, лешоядите ни нападат — и те се метнаха на близкото такси.

— Това номер ли беше, за да не ми кажеш какво всъщност става? — Маркъс продължаваше да се съмнява, че има нещо, което тя крие.

— Не, не беше номер. За момент наистина се почувствах зле. Сега няма нищо, така че се успокой — всъщност през всички тези дълги часове в Лувъра и после в полицейското управление тя от време на време усещаше болки. Но не и сега, слава Богу. — Колкото за другото… още не, Маркъс. Моля те, още не. Изглежда странно, дори аз не мога да го повярвам. Обвързани са и други хора, не само аз, затова се налага…

Той я пресече с махване на ръката.

— Значи няма да ми кажеш нищо? Приравняваш ме с ченгетата, устройваш ми театър и ме третираш като глупак, сякаш съм ти враг.

— Не е така. Моля те, Маркъс. Не засяга само мен, разбери…

— Достатъчно. Уморих се, твърде уморен съм, за да споря с теб. Значи доверието ти беше дотук — потупа шофьора на таксито по рамото. — Спрете! Искам да сляза! — погледна с присвити очи Рафаела и добави: — Права си, наистина е само страст.

Тя не каза нито дума. Нима можеше да бъде толкова задръстен! Да се омита тогава! Макар че не чувстваше никаква болка, тя притисна ръце към корема си. Каза на шофьора да продължи и обърна глава към прозореца. Отвън животът изглеждаше делничен и лесен — по тротоарите крачеха забързани хора, на кръстовищата се струпваха коли с изнервени шофьори, по тесните улички се разминаваха белокоси старици и млади момичета — и около всички тях, във всички тях туптеше сърцето на Париж.

Маркъс вървеше по улица „Карфур“ с наведена глава, с ръце в джобовете. Беше й ядосан, не разбираше какво крие тя и искаше да й каже, че е по-добре да започне по-скоро да му вярва, тъй като той ще бъде неин съпруг.

Неин съпруг.

Изведнъж спря и се блъсна в една много дебела жена, която крепеше франзела под мишница. Извини се объркано и продължи да крачи. О, да, той искаше да се ожени за нея, за тая проклетница. Спря пред един бижутериен магазин и се загледа във венчалните пръстени. Искаше му се да влезе вътре, но после си спомни, че на Рафаела й бе прилошало. Какво му ставаше, по дяволите! Почувства се някак извън времето, може би защото бе в чужд град, защото прекара твърде много часове в компанията на хора, които предаваха заплахите си към него с помощта на преводачи… Или беше объркан, защото разбираше, че за пръв път се е влюбил в жена след горката Кейтлийн. Обвиняваше я, че пази в тайна някои неща, но неговата душа беше далеч по-черна от нейната.

Когато Маркъс влезе в хотелската стая след около половин час, тя тъкмо излизаше от банята, превита на две като преди, стиснала корем, по бедрата й се стичаше кръв и се събираше в локвичка на килима. В този миг разбра какво е станало.

— Помогни ми, Маркъс, моля те, помогни ми — Рафаела го гледаше с измъчени и объркани очи.

Не че той разбираше много от аборти, но затова пък разбираше от кръвоизливи и знаеше, че трябва да спре кръвта. С един скок се озова при нея, вдигна я на ръце и я положи по гръб на леглото. Бързо насъбра кърпите — четири дебели пухкави хавлиени кърпи, които намери в банята.

— Всичко ще бъде наред, Рафаела, само се дръж. Нека да спрем кървенето — положи една възглавница под ханша й. Вдигна полата до кръста, свали окървавеното бельо, без да престава да повтаря: — Всичко ще бъде наред. Дай да те повдигна, опитай се да останеш така, скъпа. Само не мърдай, още малко. О, скъпа. Съжалявам, толкова съжалявам. Всичко ще бъде наред, само стой мирно и не мърдай. Не забравяй, че имаме среща на плажа и си обещала да си носиш флейтата.

Тя долавяше по-скоро ритъма на думите му, отколкото тях самите, и това я успокояваше, стопяваше страха. Но внезапно болката я прониза и тя извика, притискайки колене до гърдите си. Сякаш някой връзваше корема й на възел, почувства отново прилив на топла течност — беше нейната кръв и тази на плода.

Всичко бе свършило. Изми я грижливо, натъпка по-малките хавлии между краката й и бързо я покри с одеялата в стаята.

— Остани спокойна и не мърдай — и добави съвсем ненужно: — Ти направи аборт, но сега ще си добре.

След малко тя вече спеше. Изтощена е, предположи той, може би умората, заедно с притесненията бяха докарали аборта. Напипа пулса й, биеше равномерно, лицето й беше розово. Но той знаеше, че въпреки всичко трябва да я закара в болница. Не беше сигурен колко кръв е загубила и дали не се нуждае от кръвопреливане.

Реши да повика такси, а не линейка. Не се нуждаеха от публичност. Уви я в одеяло и я притисна плътно до себе си, докато таксито влизаше през спешното отделение на болница „Сент Катрин“. На служителките на рецепцията каза, че е неин съпруг и тя е направила аборт, докато са били тук на почивка.

Молеше се да не разпознаят в тяхно лице двамата американци, които преди часове бяха обърнали света на изкуството наопаки.

Не ги познаха. Маркъс се представи с истинското си име — Маркъс Райън О’Съливан. Помисли малко и написа имената им — името Рафаела Холанд О’Съливан му прозвуча достатъчно добре.

След два часа го пуснаха да я види в стаята й, единична, за която бе платил в брой. Нямаше защо да се излага на опасността друга пациентка да я разпознае. Тя лежеше будна, с бледо лице и сенки под очите, но беше при него, слава Богу.

— Здравей, мис Холанд, или по-скоро, госпожо О’Съливан.

Седна до нея на леглото и взе ръката й. Целуна пръстите й един по един.

— Благодаря, Маркъс. Не разбрах точно какво става. Не мога да повярвам, че съм стояла там като идиотка и съм се правела на безпомощна.

— От време на време ти е позволено. Не трябваше да скачам така от таксито и да те изоставям. Знаех, че не се чувстваш добре, но ме хвана яд на теб.

— Докторът ми каза да уверя съпруга си, че абортът не е причинил никаква вреда. Нарече ме госпожа О’Съливан с много очарователен акцент, също като теб. Това истинското ти име ли е, впрочем?

— Да. Надявам се, не възразяваш, просто исках да ти дам някакво прикритие. Сега би ли ме изслушала? Съжалявам за това, Рафаела, но не разбирам. Нали вземаш хапчета?

— Да, вземам.

— Помниш ли, след приключението ни в басейна те попитах кога е цикълът ти? И ти ми каза, че наближава.

Тя беше ужасно бледа.

— Но не стана така — изрече тя бавно. — Толкова много неща се случиха, че дори не разбрах…

Тя заплака беззвучно, сълзите падаха от очите й и се стичаха по бузите й. Маркъс я притисна до себе си, започна да я целува по косата, да гали гърба й и да повтаря:

— Всичко е наред, скъпа, наистина всичко е наред. Ще се оправиш, заклевам се. Не плачи, моля те. По дяволите, та ти трябва да си в безопасност с мен.

Рафаела изхлипа високо. Не беше само абортът, не, имаше и друго. А тя знаеше, че той е уплашен и загрижен, затова успя да се усмихне, отдръпна се леко от него и изрече:

— Нали си мъжкар? Мъжкарите могат всичко, дори да заплодят жени, които се предпазват. А ти явно си невероятно мъжествен и потентен.

— Това ми харесва, но не ми харесва онова, което стана — той зарови пръсти в косата си. — О, Рафаела, колко съжалявам.

— Не си виновен. Престани да се самообвиняваш. Наистина, Маркъс, не си виновен. И аз наистина съм в безопасност с теб.

— Искаш да кажеш, че си забременяла още от първия път?

— Така изглежда. Свали тази физиономия от лицето си. Странни същества са мъжете — добави тя, като му се усмихна. — Маркъс О’Съливан, харесва ми как звучи. Много ирландско. Косата ти е разрошена.

— Уморена си — каза той и рязко се изправи. — Хайде, почини си, а аз ще се върна тази вечер.

— Какво ще правиш?

— Ще се поразровя и ще видя дали не мога да разбера кой е купил „Витсавия“ на черния пазар. Има двама-трима души тук в Париж, които може да знаят — прочете го по лицето й. Тя наистина не знаеше какво трябва да прави. Затова вдигна ръка и я възпря: — Не, не трябва да ми казваш, щом вече си решила. Но ако не можеш да ми дадеш отговорите, аз трябва да изляза и сам да ги намеря. Ти го разбираш, нали, любов моя?

Тя кимна, притисна ръце към корема си, толкова плосък под снежнобелия чаршаф.

— Съжалявам, просто не мога, още не… трябва да говоря с…

Маркъс се наведе и я целуна, после излезе. Рафаела остана загледана в затворената врата. Той беше добър човек и истинското му име беше О’Съливан. Това й харесваше.

„Какво ще правя сега?“

Нямаше отговор, в стаята беше тихо.

Просто направих аборт, помисли тя разсеяно и, за свое учудване, усети как сълзите отново напират.

 

 

Островът на Джовани

Април 2001

Делорио не можеше да повярва. Беше милионер! Нищо не се бе променило, освен че старецът, който толкова рядко бе виждал, беше умрял, а той сега беше неприлично богат. Стоеше на място, хилейки се като глупак. Беше свободен — най-накрая се бе изскубнал от опеката на баща си. Неговият старец се бе опитал да се държи хладнокръвно, да омаловажи нещата, но Делорио не беше глупав — сега вече знаеше, че притежава сила. Играта щеше да получи нови правила и той щеше да ги напише — никой друг.

Баща му не само бе подценил наследството му, а се беше опитал да го накара да повярва, че е незначително, но Делорио знаеше колко може да е притежавал дядо му. Беше много, много повече, отколкото собственият му баща притежаваше. Освен това вече нямаше да се харчат пари за майка му.

Неговият старец беше глупак. Беше твърде стар, за да знае какво е добро за семейството. А сега от семейството бяха останали само те двамата.

Баща му бе изказал съжаления, гледайки го право в очите, че Силвия е попаднала в тази катастрофа. А Делорио бе отвърнал:

— Ти ли накара да я убият?

Доминик се бе усмихнал тъжно:

— Разбира се, че не. Тя беше твоя майка, някога ми беше съпруга. Нелеп инцидент. Ужасна трагедия, шокираща.

Неговият старец вече нямаше да му казва да не се занимава с наркотици, той вече нямаше власт над Делорио Джовани. Делорио беше човекът на бъдещето, Доминик Джовани беше остатък от миналото. Можеше да иде да се обеси; Делорио се готвеше да продължи напред.

Вече не се налагаше да чака. Имаше парите, имаше си и мозък в главата. Имаше и връзки в Картахена. И в Маями. Старият не знаеше, но Марио Калпас го уважаваше. Вярваше в него, в Делорио, вярваше, че старият си е изпял песента. Но Марио не беше организирал покушението срещу него. Не, беше „Витсавия“. Може би, ако старият му се помоли както трябва, той ще опита да стигне до убийците. Оня хитър ирландски дявол — Маркъс Девлин — беше просто безполезен глупак. Не беше направил нищо, ама нищичко. Фактът, че беше спасил живота на неговия старец, си беше чист късмет. Маркъс го интересуваше само да чука Рафаела Холанд. Делорио сви юмруци. После бавно разгъна пръсти, изпъна ги и се отпусна. Нямаше да позволи подобни дреболии да го безпокоят. Сега пред него се откриваха чудесни перспективи. Той владееше положението.

 

 

В преддверието Меркел говореше по телефона с Кали от курорта. Тя се интересуваше кога ще се върне Маркъс. Налагаше се да говори с Джовани. Завари го сам в библиотеката с доста недоволен вид. Това накара Меркел да застане нащрек.

— Исках да ви питам за Маркъс, господин Джовани. Кали се обади, питаше къде е и какво смята да прави. Казах й, че ще ви попитам.

— Може би трябва да ме запиташ какви са моите планове за Маркъс.

Господин Джовани говореше с онзи мек, леещ се като мед глас, който караше Меркел да настръхва. Меркел не разбираше какво става, пък и осъзна, че никак не иска да разбере.

— Току-що узнах коя е нашата „Витсавия“, Меркел. Интересува ли те?

— Да, господин Джовани. Разбира се, сър.

— Това е вторият баща на скъпата ни Рафаела, Чарлз Уинстън Рътлидж трети. Какво мислиш за това, Меркел? Нямаш думи, както виждам. Трябва да призная, че и аз не знаех какво да мисля. Това ме кара да се питам какво търси тук Рафаела и какви са нейните мотиви. А Маркъс е компрометиран, защото е в компанията на мис Холанд, в леглото й, и може би се ползва от нейното доверие. О, да, наистина не би трябвало да му се вярва.

Това беше повече, отколкото Меркел можеше да понесе. Звучеше невероятно, но въпреки всичко… той поклати глава и изрече:

— Мога ли да направя нещо, господин Джовани?

Доминик на свой ред поклати отрицателно глава:

— Не, просто бъди готов, Меркел. Мога ли да разчитам на теб?

— Господин Джовани! Сър!

— Да, разбира се. Ти си мой човек, мое създание, както би казал някой герой на Шекспир. Да, мое скъпо създание, бъди готов.

 

 

Париж, Франция

Април 2001

Маркъс държеше ръката й. Не искаше да я пусне, макар че тя спеше. Кожата й беше гладка, но бледа, лицето й оставаше все така неподвижно. Една сестра бе сресала косата й и я бе пригладила назад. Тя беше добре, благодарение на Бога, но решително не и на Маркъс. Още не можеше да повярва, че й е направил дете, докато всъщност тя е вземала хапчета. Друг път трябваше много да внимава, защото между тях наистина съществуваше невероятна химия.

В последните няколко дни бе открил, че цялата лудост, в каквото се бе превърнал животът му през последните две и половина години — всички разочарования, всички невероятно трудни задачи, самият Доминик Джовани и неговият безскрупулен ум — всичко това сега бе излязло извън полето на неговото внимание. Приоритетите му бяха вече други и той щеше да се погрижи за тях, преди двамата с Рафаела да продължат заедно живота си.

Вероятно и тя се чувстваше така. Когато се оправи, той ще й каже истината. А може би и тя ще му отвърне със същото? Колко глупав беше, че досега не й се довери.

— Изглеждаш ужасно сериозен. Как си, господин Маркъс О’Съливан?

— Уморен съм, притеснен и ужасно гладен. А също самотен. Но, слава Богу, не съм готов да се карам. Тия лудории отминаха.

Рафаела се усмихна и стисна пръстите му.

— Значи не си, а? Питам се колко ли време ще трае това положение?

— Може би докато се оженим — той я изгледа замислено. — Ще организирам наистина забележителна сватбена вечер!

— Толкова много неща се случват напоследък, толкова много се случи в миналото и всичко е свързано с мен, с нас, и е невероятно объркано. Не знам какво да правя, Маркъс.

— Ще продължи да е все така объркано, докато не ми разкажеш всичко. Не, недей да клатиш глава. Реших, че ти трябва пример. Добър пример от добър човек. И ето го: истинското ми име е Маркъс Райън О’Съливан и съм от Чикаго. Партньор съм във — вярно е, кълна се! — фабрика за оръжия, която печели от държавни поръчки. Например, изработваме части за самолети Ф-15. Продаваме в държавите от НАТО, но никога не сме продавали на никоя държава, която не е била специално одобрена от Държавния департамент. Партньорът ми се казва Джон Савидж и аз държа връзка с него, а чрез него — с човек от федералните митнически служби.

— Не си измисляш това, нали?

— Не. Защо?

— За да ме накараш да си избълвам всичко пред теб. О, не, взимам си думите назад — тя въздъхна и продължи. — Нали не ме лъжеш, Маркъс? Винаги съм знаела, че не може да си престъпник, просто това не ти пасваше, но връзката ти с Джовани… по-добре ми разкажи останалото и ще повярвам на всичко, което кажеш.

— Не е просто секс.

Рафаела се разсмя. Прозвуча му прекрасно и Маркъс също се засмя. За първи път от повече дни, отколкото би могъл да преброи. Наведе се и я целуна по устните.

— Можеш да задържиш моминското си име, нямам нищо против. Аз съм мъжкар — безброй пъти сме си го доказвали, но съм чувствителен мъжкар. Освен това ти печелиш много пари, а аз не съм глупак. Да, така ми харесва: Рафаела Холанд О’Съливан. Има звучене. Всички вестници в страната ще се бият за това твое име.

— Ти си луд. Върни се към разказа си.

Той отново я целуна.

— Твърда жена. Ще харесаш Джон Савидж — моя партньор. Теглихме жребий и аз спечелих — или загубих, зависи как ще го погледнеш. Ето какво се случи преди почти три години. Бизнесът ни се разрастваше. Всички важни клечки ми имаха доверие, Департаментът на отбраната, даже и Конгресът. Изпълнявахме стриктно поръчките, много рядко се е случвало да допуснем някакви отклонения. И ето какво се случи. Двамата с Джон сме първи братовчеди, а нашият чичо Морти — по-големият брат на майка ми — работеше за нас. Оказа се, че федералните митнически служби ни проучват, обвиниха чичо Морти, че продава стоки на чужди агенти, предимно на такива, които търгуват с Иран. Сега разбираш какво означава това за една сравнително нова компания, която се нуждае от всичкия кредит, който може да получи.

Нито Джон, нито аз вярвахме, че чичо Морти е виновен, но имаше доказателства, а най-лошото беше, че той беше хлътнал до уши по една невероятна жена. А самият той е възможно най-невзрачният мъж, който можеш да си представиш — нисък, плешив и дебел, и е ужасно наивен… Онази жена му влязла под кожата, а тя, за разлика от него, не беше света вода ненапита.

Накрая успяхме да се договорим с Хърли от митническата служба. Един от нас да действа под прикритие и да разобличи най-хлъзгавия от всички търговци на оръжие Доминик Джовани. Така щяхме да откупим чичо Морти, а в определен смисъл — и себе си. Осъдиха го условно, ще бъде наистина свободен в деня, когато Доминик престане да бъде… и това е истината, скъпа моя мис Холанд.

— Смаяна съм. Но защо ще предлагат такова нещо на вас, двама бизнесмени?

— И Джон, и аз сме работили като агенти в Европа. Имаме добра подготовка, наистина ни биваше. Работихме за ЦРУ пет години, после започнахме собствен бизнес с оръжия. Идеята ни се стори приемлива.

Рафаела изведнъж грабна ръката му и я разтърси.

— Но това е опасно, Маркъс. Ако Доминик разбере…

— Точно така. Ще ни пръсне мозъците. И аз ще се превърна в история.

— Нищо чудно, че не можеше да ми кажеш нищо. И бяхме принудени да се правим на това, което не сме, само че аз наистина пиша и наистина съм написала биографията на Луи Рамо, и наистина имах намерение да пиша биография на Доминик Джовани. Просто нямаше да я напиша така, както той очакваше.

— Започвам да разбирам. Нима искаше да го разобличиш?

— Да, искам! Исках да напиша книга, която да представи пред света истинското му лице, да докаже какъв човек е той — аморален, безскрупулен, жесток.

— А „Витсавия“ ти дойде като съвършена изненада.

— Да, наистина.

Тя вдигна очи към него и той се разтърси от болката, изписана по лицето й.

— Кажи ми, Рафи. Ще направя всичко по силите си да ти помогна.

— Картината „Витсавия“ е била открадната преди десет години от моя втори баща Чарлз Уинстън Рътлидж трети.

Маркъс я зяпна, несъзнателно стискайки пръстите й.

— Не мога да повярвам!

— Не разбирам какво се случва, какво е това съвпадение с „Витсавия“, но знам защо се е опитал да убие Джовани — Рафаела млъкна, когато една сестра влезе тихичко в стаята, затваряйки вратата зад себе си. Маркъс не я беше виждал преди. Беше по-възрастна, по-красива, с чисто бяла престилка. Усмихваше се, държеше поднос с чаша вода и чашка с няколко капсули и каза на съвършен английски:

— Изглеждате много по-добре, госпожо О’Съливан. Лекарят ви предписа тези хапчета. Трябва веднага да ги вземете.

— Но…

— Хайде, скъпа. Ще довършим разговора по-късно. Сега здравето ти е най-важно.

Тя го погледна. Изглеждаше съвършено сериозен. Рафаела глътна четирите капсули. Сестрата започна да й мери кръвното. Тя се отпусна на възглавницата, усещайки бързото действие на лекарствата. Сестрата свърши с меренето на кръвното, изправи се и застана до леглото й. Рафаела я чу да казва на Маркъс:

— Господин О’Съливан, сега е ваш ред. Не мърдайте. Познавате как изглежда заглушителят, сигурна съм.

Пистолет.

— Не — прошепна Рафаела и се опита да се изправи. Не можа да помръдне; усещаше главата си замаяна, стаята притъмняваше.

— Коя сте вие? Поредната Тулп? — гласът на Маркъс беше нисък, спокоен и яростен.

— Да не губим време, господин О’Съливан. Слушайте ме много внимателно. Вашата курвичка за кратко ще бъде в безсъзнание. Двама мъже, облечени като санитари, я чакат отвън с носилка. Всички излизаме оттук. Ако опитате да направите нещо, каквото и да било, ще я убия. Можете да ми вярвате. После ще очистя и вас, можете да не се съмнявате. И след това ще си изляза. Имам оръжие и ще се възползвам от изненадата. Ще ми съдействате ли сега?

Маркъс премисли възможностите си.

— Кой ви праща? — запита той, впил поглед в пистолета. — За кого работите?

— Скоро ще разберете. Добре, тя заспа. Не мърдайте, господин О’Съливан. Няма да изглеждате особено секси като труп.

Тя се отправи към вратата, открехна я и даде знак на някого. След миг двама мъже вкараха в стаята една носилка.

— Не ме подценявайте, господин О’Съливан.

Мъжете вдигнаха Рафаела от леглото и я сложиха на носилката. Увиха я с чаршафа и съвсем професионално подпъхнаха краищата му, после кимнаха на жената.

— Мисля, че сме готови да напуснем това място. Не забравяйте, господин О’Съливан.

Тя пъхна пистолета под покривката и той ясно видя очертанията му; дулото опираше до гърдите на Рафаела.

— Няма да забравя — каза той напълно сериозно.

Искаше да тръгне зад нея, но знаеше, че има минимален шанс да я обезоръжи, без да пострада Рафаела или пък самия той. Затова тръгна край носилката. Все щеше да намери удобен случай.

Кой бе изпратил тази жена? Имаше две възможности — „Витсавия“ или Доминик. А можеше и да е Оливие. А вторият баща на Рафаела? Възможно ли бе той да заплашва собствената си доведена дъщеря? И каква е връзката между „Витсавия“ и нейния втори баща? Как би могъл да се опита да убие Доминик, като знае, че тя е на острова? В това нямаше никакъв смисъл.

Маркъс не можеше да откъсне очи от пистолета, опрян до гърдите на Рафаела. Запази присъствие на духа и продължи. Щеше да има и други възможности, сигурен беше.

Двамата мъже с бели престилки изглеждаха малко отегчени като всички санитари. По лицето на жената не се четеше никакво чувство. Напомняше му донякъде Тулп — сурова, с твърд поглед. Къде ги откарват?

— Господин О’Съливан, един момент, ако обичате!

Една млада сестра тичаше към тях по коридора и размахваше в ръка някакъв лист хартия. Маркъс видя оръжието да помръдва, усети внезапната тревога на двамата мъже.