Катрин Каултър
Изкушение (12)

Глава единадесета

— Искам аз да карам по останалия път — каза Рафаела и преметна крак през седалката на мотора.

Полата й не беше пълен клош, но беше достатъчно удобна.

— Жалко — каза Маркъс и хвърли поглед към полата, после сви рамене и седна зад нея. Веднага се притисна до гърба й и ръцете му обхванаха кръста й.

— Не толкова силно — каза тя и се опита да се отърси от него. — Ужасно е горещо — когато той я притисна по-здраво, тя се изви и го погледна в лицето. — Добре, любовнико, нека ти кажа нещо. Каза, че не ми вярваш. Е, и аз не ти вярвам кой знае колко. И тук не става въпрос за моята добродетелност. Просто защото си… е, не ми приличаш на мъж, който би бил доволен от работата си в един курорт, независимо колко е престижна работата и колко е висока заплатата.

— Хм. И какво друго виждаш?

— Ти си, може би, някакъв ренегат. Обичаш да поемаш отговорност… Господи, та аз дори по себе си го разбрах. Цениш независимостта си и не обичаш да получаваш заповеди от другите.

Интересно, помисли Маркъс. Помръдна ръце нагоре, докосвайки долната повърхност на гърдите й. Това трябваше да я разсее. На него със сигурност му действаше. Но тя не помръдна, само го изгледа.

— Не, не си това, което изглеждаш, но няма да ми кажеш, нали? Да не си ченге, господин Девлин? Или най-обикновен редови престъпник? Изобщо, Девлин истинското ти име ли е? Не си ми отговарял на този въпрос.

— А ти ще ми кажеш ли какво има в тая твоя книга, която видях първата вечер при теб? Онази, която те караше да плачеш?

Усети шока, потрепването на тялото й, но тя се овладя. Беше много добра.

Той се осмели да нанесе следващия удар.

— Видях я край ваната ти тази сутрин. Какво е това?

— Не е твоя работа — каза тя и даде газ.

Чу я да изругава полугласно и се усмихна. Но не преставаше да се тревожи. Ужасно се разтревожи, откакто говори с Доминик.

Тя беше умна и схватлива. Беше и твърде импулсивна, а това можеше да й докара неприятности.

 

 

Вечерта беше свежа и уханна и Рафаела изведнъж се озова сама с Пола. Къде останаха Коко и Маркъс? Къде се дянаха всички?

Пола веднага пристъпи към въпроса:

— Кажете ми, мис Холанд, кого преследвате? Маркъс? Доминик? Или съпруга ми?

Рафаела само се усмихна на Пола, която изглеждаше невинна, млада и уязвима с бледо прасковената си копринена рокля и дългата руса коса, пусната по раменте. Не изглеждаше като жена, която бърза да се напъха в слиповете на всеки мъж.

— Искам да си заминете. Тук не е безопасно, особено за хора като вас.

Двете жени стояха на верандата, която гледаше към плувния басейн. Ароматът на хибискусите и бугенвилиите изпълваше вечерния въздух. Беше топло, но приятно. Слънцето току-що бе залязло и бе настъпил живописният момент от свечеряването на Карибските острови, който траеше броени минути.

— Напротив, тук е красиво, и това не е маловажно. Само какъв аромат се носи! Толкова е възхитителен, не сте ли съгласна?

— Делорио е мой съпруг.

— Поздравления — каза Рафаела. — Вижте, Пола, кълна се, че изобщо няма да се доближавам до съпруга ви. Доволна ли сте?

— А Маркъс?

— Какво ви е грижа за Маркъс? Не сте привърженичка на двубрачния модел, нали?

— Никак не е смешно, мис Холанд.

— Сигурно не е, но знаете ли, Пола, странно е да водим подобен разговор през 2001 година.

— Какво искате да кажете? — в гласа на Пола се промъкваха подозрения.

— Жени да се състезават за мъже и да спорят за тях. Жени, които не виждат съюзник в лицето на другата, а неприятел.

— Говорите за разните му там сестрински чувства, с каквото са залъгвали майките ни в миналите епохи?

— Точно за това говоря. Чуйте ме, Пола. Аз не преследвам никой мъж. Разбрахте ли?

— Така ли? За жена, която не е тръгнала по петите на някой мъж, със сигурност полагате доста грижи да представяте пред всички красива опаковка — в случая, този дизайнерски тоалет, който категорично не прилича на робсак.

— Така е, не прилича.

Тук Пола имаше право. Не че Рафаела никога не беше използвала външността си, напротив. Беше залагала на това много пъти, само и само да се добере до желаната история. Спомни си как бе постъпила с онзи побъркан неонацист Лазарус, за да го накара да говори.

— Ще повярвате ли, Пола, че в живота, освен мъже, съществуват и други неща?

Това трябваше да й затвори устата. И да я накара да спре с лицемерието си. Рафаела също не искаше да си признае, че за невероятно кратко време Маркъс бе успявал отново и отново да я вади от равновесие.

— Само се опитайте да се повлечете подир Маркъс и аз ще…

— Ще направите какво, Пола?

— Ще ви накарам да съжалявате.

Какво момиченце! Поне като такава се проявяваше. Разглезено богато момиченце, което имаше нужда всички мъже наоколо непрекъснато да му обръщат внимание. Рафаела я изгледа изучаващо. Ал Холбайн непрекъснато й бе повтарял да не гледа само повърхността. „Винаги има нещо по-дълбоко, Рафи, дори ако човекът ти изглежда стопроцентов идиот.“

Маркъс бе определил Пола невероятно точно. Когато е лежал безпомощен… какво бе направила всъщност?

— На какво се смеете?

— Просто си спомних какво ми каза Маркъс за вас, когато е бил прикован на легло и вие…

Спря, не знаеше как да продължи. Не трябваше. Пола пребледня, после стана червена като махагоновия шкаф в трапезарията. След това изражението й премина в свирепост.

— Той ви е разказал това?

Рафаела сви рамене, продължавайки все така да се усмихва. Какво, наистина, е направила тя тогава? Но за нейна изненада Пола се смути.

— Ах, копеле такова. На него му хареса, а се правеше, че му е противно. Така стенеше и пъшкаше това проклето копеле…

Пола се врътна и изчезна сред вихър от поли и оголени дълги крака.

— Какво става тук?

Рафаела подскочи виновно, когато чу гласа му.

— О, здравей, Маркъс. Не предполагах, че подслушваш. Не, дори ти не би могъл да запазиш мълчание, като се има предвид за какво говорехме.

— И за какво по-точно? Ето ти един ромов пунш.

Тя пое чашата и отпи. Беше прекалено сладко и доста силно. Тя му се усмихна още по-сладко.

— Пола ми разправи как се е възползвала от теб, когато си лежал болен, и колко ти е харесало.

— Добре, добре — призна си той замислено, а Рафаела не се остави да я заблуди.

Пръстите му забележимо стиснаха чашата и един мускул подскочи на бузата му. Беше затруднен. Беше вбесен. Не бе желал това. Рафаела го наблюдаваше и си мислеше колко странно е, че й се струва, че така добре го е опознала само за няколко дни. А тя го познаваше или започваше да го опознава много по-бързо, отколкото й се бе случвало с друго човешко същество.

— Толкова ли безпомощен си бил? Кога е било това?

— Простреляха ме. Лежах на легло и бях прекалено слаб, за да я отблъсна. Коко се опитваше да ме предпазва, но не можеше да стои край мен през цялото време.

— А Делорио?

— Той беше в Маями. Не бях в безопасност, докато той не се върна.

Маркъс я загледа втренчено. Току-що си бе излял душата пред нея, а тя всъщност нищо не го бе питала, не го бе притискала, просто така топло го бе погледнала, сякаш му казваше, че ако й се довери, това ще реши проблемите му. Но нямаше да ги разреши. Ако би й доверил каквото и да било, това означаваше да ги застрелят и двамата.

— Виж какво, госпожице Холанд. Не искам да се навърташ тук. Не те искам на този остров. Съмнявам се дали изобщо искам да те виждам и на Карибите. Опасна си за себе си и си ужасно опасна и за мен.

Погледна я така, сякаш искаше да я смаже. После поклати глава и зарови пръсти в косата си.

— О, по дяволите!

И също като Пола, той се завъртя и се отдалечи. Но тръгна в другата посока, покрай плувния басейн към по-отдалечения дълбок край, забулен във вечерните сенки.

Рафаела го гледаше, без да помръдва. Той беше загадъчен и на нея отчаяно й се искаше да го беше срещнала в друг момент, на друго място, където и да е, само не тук, при Доминик Джовани. Призна си това и го прие, но не доброволно. Той я вбесяваше. Дори сега, когато гледаше след него и не искаше да го изпусне от очи. Видя го да спира внезапно. Загледа се във водата. После коленичи, опря се на ръце и се вгледа отново в набраздената повърхност с напрегнато тяло и търсещи очи. Видя го как изважда нещо от джоба си и го хвърля зад гърба си. После с едно плавно движение се изправи и се гмурна във водата.

Сърцето й подскочи. О, Господи? Какво е видял? Труп? Нещо, нещо…? Адреналинът й скочи.

Тя изтича, взря се в тъмната вода, видя фигурата на Маркъс и без повече колебание изрита обувките си и скочи. Пое си въздух и заплува към дъното, а красивата копринена рокля се набра като балон на гърдите й.

Ръцете му се увиха около талията й и той я изтегли на повърхността, без да я пуска. Тя изпръхтя и се опита да отърси косата от очите си.

— Какво правиш? Какво е станало?

— Какво има там?

Маркъс й се ухили дяволито и я избута към ръба на басейна, оставяйки я да се опре с крака на тесния подводен праг. Беше почти тъмно, двамата тънеха в дълбоки сенки, а въздухът беше мек. Колибрита пърхаха около бугенвилиите, заставаха на място, за да се нахранят, после отлитаха към друг цвят. Жужаха нощни насекоми. Двамата бяха сами.

Рафаела се опита да се дръпне от него, но той я държеше здраво.

— Изплаши ме, какво видя?

— Нямаше нищо, Рафаела.

— Тогава защо?

— Исках да дотърчиш при мен и ти го стори.

Маркъс уви мократа й коса около юмрука си, придърпа я към себе си и я целуна. Тя почувства ерекцията му. Овладяха я най-омайните чувства, които някога бе изпитвала, и когато той се отдръпна малко, за да вдигне разперената рокля над гърдите й, тя погледна устата му, искайки да я целуне отново. Ръката му се плъзна по бедрото й, хвана бикините и ги смъкна до коленете. После той я обхвана с две ръце, притисна я силно към себе си, въздъхна и я целуна отново.

— Много хубаво, мис Холанд — изрече до устата й и тя се запита дали не си е загубила ума.

Целуна го, решавайки да остави безпокойството за по-късно. Той имаше най-сексапилната уста на света, а езикът му…

Пръстите му помръднаха и тя се раздвижи заедно с тях. Средният му пръст се пъхна в нея и тя подскочи, притисна се към него и шумно си пое дъх.

— Полека — каза той и облиза ухото й.

Мушна пръста си по-дълбоко, после спря, замря неподвижно, като че ли доволен, и тя го погледна. Очите му бяха потъмнели от наслада и страст.

Повтори очевидното, защото не можеше да мисли за нищо друго:

— Значи направи всичко това, само за да ме накараш да скоча във водата?

— Нали виждаш, че подейства! — и отново я притисна към себе си. — Ти си такава една малка героиня, хвърляш се презглава в непознатото, в опасности, за които нямаш и представа, скачаш в басейна, без да знаеш какви ужаси те очакват там. Харесва ли ти това, мис Холанд?

Тя изстена.

— Да, да, много хубаво. Знаех, че ще дотърчиш да ме опасяваш, да ме спасяваш или да разбереш какво има в басейна. И цяла военна флота нямаше да те удържи. Свети Георги в рокля. Точно това ми харесва у теб. Изобщо не се тревожиш за последиците.

— Естествено. Нали виждаш какво ти позволявам да правиш с мен.

— Този път има разлика и ти го знаеш. Този път твърдо възнамерявам да стигнем докрай. Какво ще кажеш да е точно сега? Мислех за думите ти тази сутрин и реших да рискувам. Признавам, че щях да се почувствам като пълен глупак. Ако ти просто бе застанала отстрани до басейна и ме бе погледнала безучастно… Тогава би трябвало да те завлека във водата. А така ти скочи към съдбата си съвършено доброволно. Е, нека да видим сега дали всичко е наред.

Отдръпна ръката си и я почувства как цялата потреперва. Не преставаше да я целува, докато разкопчаваше панталона си, за да освободи своята мъжественост.

— Сега — каза той с дълбоко задоволство — веднага.

Вдигна я нагоре, без да престава да я притиска към стената на басейна, и, без предупреждение, навлезе бързо и силно в нея.

Рафаела извика шокирана, усещайки как я изпълва изцяло, но той започна отново да я целува, притискаше я силно към себе си, зад гърба й беше студената стена на басейна, а движенията им караха водата да се плиска. Тогава пръстите му слязоха към нейната сърцевина, намериха я и тя изведнъж започна да се бори с оргазъм, който щеше да я накара да изгуби самообладание, а тя не искаше това, но не можеше да спре. Не разбираше защо той й действа така, а в момента не я интересуваше разбира ли, или не.

Тя извика и той бързо я целуна отново, стенейки, и засили тласъците и когато тя се замята и експлодира, той я последва.

Държеше я плътно, притиснал буза до мократа й коса, без да излиза от нея.

Прошепна в лявото й ухо:

— Не трябва да се тревожиш за кредитната ми карта, мис Холанд. Погрижих се да я оставя отвън, преди да се гмурна. Единственото съсипано нещо са италианските ми обувки и трябва да ти кажа, че си струва. Знаеш ли къде ти отидоха бикините? Не? И още не можеш да говориш?

— Не мога да повярвам, че ти позволих да го направиш — каза тя накрая, опряла устни върху врата му, докато го целуваше.

Не направи никакво усилие, за да се отдели от него.

— Защо не? Ти го искаше. Аз съм приятен и мил мъж. Никак не обичам да гледам някоя зряла жена да страда.

— Някоя зряла жена би те убила. С камък.

— Такива приказки ме карат да настръхна. О, да. Ще престанеш ли да ми целуваш врата? Ще се върнеш ли към здравия разум? Кой знае? Я си представи, че Пола ни наблюдава?

Той се отдели неохотно от нея, хвана се за ръба на басейна с една ръка, а с другата закопча панталона си.

Погледна лицето й на слабата светлина и се усмихна. Тя изглеждаше замаяна и задоволена. Това му хареса. Очите й гледаха лениво и разфокусирано, светлосин поглед с едва забележима сива отсянка. Той се намръщи — светлосиньо, много светло… това му беше познато. Беше виждал…

— Искаш си бикините ли? Или да оставим Хуан, който почиства басейна, да ги намери на сутринта? Хайде да ги оставим. Това ще го разтърси. Нали няма твой монограм на тях? Не, разбира се, че няма. Как можах толкова лесно да забравя. Вече имам едни твои бикини, онези, които ти свалих в оная паметна вечер на поляната пред вилата ми.

— Питах се какво ли е станало с тях. Да не би да събираш женски бикини като трофеи?

— Хм. Май ще харесам тази идея. Онези — предишните — са много хубави, целите светлосини с една секси кремава дантелка. Може би ще взема да си ги окача над леглото и ще сложа името ти под тях на една табелка, та никой да не се обърка. Как мислиш?

Рафаела потрепери. Не от студ, защото и въздухът, и водата бяха достатъчно топли. Отметна косата от лицето си. Красивата й дизайнерска флорална рокля беше съсипана… осемстотин долара, станали на парцал. Но не я беше грижа. Беше го направила, без да мисли. И бе получила огромна наслада.

— Струва ми се, че трябва да си намеря един камък. Един хубав, голям, солиден камък.

Той се наведе над нея и я целуна отново, после се измъкна от басейна. Отърси крака.

— Горките ми обувки. Вече нищо няма да излезе от тях. Станаха жертва на властните изисквания на любовта.

— На страстта, глупак такъв, на страстта.

— Да ти подам ръка?

Той й протегна ръка и тя не знаеше дали да му повярва, или не. Реши, че по-мокра няма да стане, и му подаде ръка. Явно и той бе решил същото, защото я извади от водата и тя се озова в прегръдките му. Притисна я силно за миг и я пусна.

— Предлагам да се преоблечеш. Доминик сигурно ще се чуди какво става, ако закъснееш за вечеря.

— Не съм си взела други дрехи. Ти го знаеш.

— Говори с Коко — каза той, усмихна й се и прокара пръст по бузата й, а след това се отдалечи, подсвирквайки си, сякаш не го беше грижа за нищо.

— Сигурно съм най-голямата глупачка — каза тя и тръгна да търси Коко.

На всички, които срещна в къщата, казваше: „Паднах в басейна“ и нищо повече. Коко, слава Богу, не каза нито дума, само я погледна и й се усмихна така, сякаш знаеше какво точно е станало. Блузата и полата, които й зае, не й стояха съвсем зле, Коко й разказа, че ги е купила преди година и половина, когато е била малко по-дребничка.

— Ти си висока и стройна, не е честно.

— Ти си достатъчно висока, Рафаела, но не толкова, колкото манекенките. Нали нямаш нещо интимно с Маркъс? Сега трябва да си изсушиш косата със сешоара. Искаш ли маша? От усмивката на лицето ти съдя, че репутацията му не е неоснователна. Имаш само десет минути, преди да слезем в трапезарията. Предполагам, сега вече всички знаят, че… ъ-ъ-ъ… си паднала в басейна.

— Така е — каза Рафаела с глас, твърд като камъка, който възнамеряваше да намери и да запокити по главата на Маркъс.

 

 

В дневната имаше малко хора. Никой не спомена нищо за инцидента в басейна.

Доминик й представи един мъж като своя лейтенант Франк Лейси. Прозвуча й малко полицейски. Лейси беше едър мъж с оплешивяващо чело и измъчена усмивка. Изглежда, не се бе усмихвал истински поне двадесет години. Очите му бяха тъжни. Не каза нищо на Рафаела, само кимна, когато Доминик я представи. Изглеждаше като нечий изтерзан от работа баща.

— И Меркел, вие го познавате, разбира се, скъпа.

— Да. Здравейте, Меркел.

— И Линк. Той се грижи нещата в имението да вървят добре. Един вид мой майордом.

— Здравейте, Линк.

Рафаела се запита дали това е името, или презимето му. Имаше умно лице — слабо и интелигентно. По-късно щеше да го пита.

— Поканих тези трима джентълмени да вечерят с нас, защото са част от моя живот и може би ще искате по-късно да говорите с тях. Линк, както ще разберете, е експерт по исторически убийства и убийци. Сегашните му изследвания включват… е, разкажи й, Линк.

Мъжът изглеждаше нерешителен. Произнесе с измъчен глас.

— Хелън Джедаго, госпожо. Готвачка, която обичала да трови работодателите си. Харесвало й да ги гледа как страдат. Накрая станала готвачка в един манастир, но толкова много сестри измрели, че властите се намесили. Открили, че е убила над шестдесет души.

— И всички тия хора са я наели без препоръки — подчерта Меркел.

— Добре, добре — каза Рафаела. — Та това е чудесно, искам да чуя още такива истории, моля ви, Линк.

Той се съгласи и Доминик каза:

— Разказа ви една от най-малко сензационните истории. Но сега, щом го помолихте, внимавайте.

Е, Ал, помисли тя, прав си, никой не е това, което изглежда, освен Маркъс… той още от самото начало ми се стори сложна личност. Явно е имал други дрехи тук, в имението. Изглеждаше много добре в белите си панталони и бялата риза с отворена яка. Със загорялото си лице, черна коса и сини очи приличаше на бандит — бандит, който се любеше така, както никой мъж, когото бе познавала досега. Искаше да го целува до изтощение и нямаше представа колко време ще й отнеме.

Никога не си бе представяла, че ще позволи на мъж да дирижира подобна игра с нея. Това, което Маркъс бе направил, излизаше от рамките на опита й. Той си бе играл с нея, бе доставял наслада и на двамата, а тя, трябваше да си признае, бе получила един върховен момент. Защо поне нямаше малко тлъстинки на кръста или издадена костелива брадичка?

Маркъс влезе след около пет минутки и й даде чаша ромов пунш.

— Този път не е толкова сладък.

— Кога е месечният ти цикъл?

— А, ти изведнъж се загрижи да не би да станеш баща?

— Толкова се отнесох с моята игра в басейна, че не използвах презерватив. А ти взимаш хапчета, нали? Не видях ли нещо такова на рафтчето ти в банята тази сутрин?

Рафаела затвори очи за миг и каза:

— Само това ми трябва. Да забременя от мъж, когото ще убия с камък. Съдебните заседатели няма да ми повярват, че те мразя, заради надебелелия си корем.

— Съжалявам. Не трябваше да насилвам нещата.

Изглеждаше искрен и тя го погледна. Този път в очите му нямаше никаква веселост. И тя каза:

— След няколко дни. И, да, гълтам хапчета, няма проблеми.

— Ще ми кажеш, ако нещо се случи, нали?

— Как, за Бога, няма да съм наред? А ти какво ще направиш? Ще напуснеш острова? Ще отлетиш в Монголия и ще станеш монах?

— Не знам. Ще помисля.

По лицето му отново се изписа веселост и той се обърна, за да говори с Коко. Доминик се приближи нечуто зад нея и тя се замоли дано да не е чул разговора им.

— Нещо май ви притеснява, Рафаела? Да не би да е Маркъс?

— О, не. Просто днес имах лош късмет и паднах в басейна ви. Обикновено не съм толкова несръчна.

— Разбира се.

Той знаеше нещо. Маркъс със сигурност не би се разприказвал. Не би искал да бъде принуден да говори. Може би всички бяха видели, че и той беше толкова мокър, колкото нея.

— Трябва да ми кажете какви са любимите ви храни, Рафаела, и ще съобщя на Джигс. Дюки наистина е добра готвачка. Маркъс утре ще ви донесе дрехите. Дрехите на Коко ви стоят добре, но ми се струва, че ще се чувствате по-удобно във вашите.

Моят баща говори с мен, помисли тя, и няма никаква представа. Разбра, че току-що той е издал заповед, която тя нямаше намерение да изпълни. Заповед, която означаваше, че Маркъс ще рови из нещата й. А Маркъс нямаше да спре дотам. Щеше да претърси вилата й. Дневниците на майка й бяха скрити под килима, застъпен от тоалетката. Само някой много хитър тип можеше да ги намери, но Маркъс беше хитър, без никакво съмнение. Досега тя не се бе тревожила за дневниците. Може би бе проявила лекомислие. Сега обаче се тревожеше. Ако Маркъс намереше тетрадките, щеше да ги даде на Доминик. И всичко ще свърши. Рафаела разбра колко глупаво е било да донесе тук три от тези дневници, но не искаше да ги оставя у дома. Искаше да ги проучи. Искаше да чувства как гневът нахлува в нея, когато чете отново и отново какво е направил той на майка й.

А Маркъс вече душеше около тези тетрадки. Какво щеше да направи Доминик, ако дневниците се окажеха в ръцете му? Да я убие? Или да я целуне и да й каже: „Здравей, дъще“?

— Всъщност не знаех, че сте очаквали да остана тук. Доминик, бих предпочела сама да си опаковам нещата и да се върна утре.

— Както желаете — каза той и лекото му смръщване премина в очарователна усмивка. — Предполагам, схванали сте, че искам да напишете биографията ми.

Коко й беше казала, но да го чуе от него беше съвсем друго.

— Благодаря ви — усмихна се тя. — Много ви благодаря, ще се опитам да представя обекта си на висота.

— Утре ще говорим за подхода и основните правила. Тъй като ще бъда ваш обект, настоявам да съм одобрил предварително всичко, което пишете. Аз ще бъда и ваш редактор. Върху някои моменти ще акцентираме повече, аз ще ви кажа точно какво имам предвид. Например, знаете от Коко, че съм основател на няколко програми за лечение на наркомани. Не че бих искал да се разпростирам върху тези дейности, но добре ще бъде да се споменат. Други области от живота ми просто не са много важни и можем да ги прескочим. Предчувствам, че ще се разбираме, Рафаела, и ще работим чудесно.

Докато правя точно това, което ми нарежда той, помисли тя, но продължи да кима. Много добре разбираше какво цели този мъж. Искаше да пренареди фактите, да се изкара благосклонен филантроп: искаше да създаде наново себе си и живота си. Искаше да напише всичко друго, с изключение на истината. Тя трябваше да бъде неговата секретарка, да записва делата на великия мъж. Просто да го остави да си мисли, че е така. От нейна страна нямаше проблеми. Неизречена, но много добре разбрана остана и заплахата, че трябва да прави каквото й казва, ако не иска да пострада.

След прекрасната студена вечеря от пресни скариди, салата „Цезар“, сирене и плодове те отново се пренесоха в дневната. По време на вечерята разменяха незначителни реплики. Рафаела разбра, че Пола се интересува както от Линк, така и от Маркъс, но изглежда, никой от двамата не се интересуваше от нея. Коко ловеше думите на Доминик от устата му и в същото време успяваше да направлява общия разговор и да разговаря с всекиго поотделно. Беше съвършената домакиня, съвършената любовница, хладнокръвна, грациозна и красива.

Рафаела стана неспокойна, когато по едно време видя Доминик да разговаря насаме с Маркъс. Доминик жестикулираше. Би трябвало да изглежда незначителен, в сравнение с Маркъс — в края на краищата беше много по-слаб, по-нисък и по-възрастен, — но той изглеждаше властен, силен и решителен. Той беше баща й и в този момент тя го мразеше дори повече от преди. Беше твърде истински, твърде солиден и тя почувства, че потръпва от страх.

За какво ли говореха тези двамата?

Тя реши да се върне в курорта. Глупаво беше да оставя дневниците във вилата си, независимо колко добре бяха скрити. В никакъв случай не биваше да позволи на Маркъс да рови из тях. Но какво да направи с дневниците? Сейфът на курорта… в никакъв случай — Маркъс моментално щеше да се озове там. А дневниците разкриваха всичко. Пък и той вече й беше казал, че не й вярва.

Тя беше глупачка, хиляди пъти глупачка. И ставаше още по-глупава с всеки ден, с всеки миг, прекаран с този мъж. Беше си прекарала чудесно, докато се любеше с него — на дълбокото в басейна, — точно след като бе дала на Пола малък женски урок за самоуважението и сестринското чувство. Рафаела реши, че й стига. Всеки миг научаваше нови неща за себе си и не всички бяха приятни.

Изпита облекчение, когато Доминик не възрази срещу това, тя да си тръгне тази вечер. Меркел ги придружи, за да пилотира хеликоптера.

— Не че господин Джовани не ти вярва, Маркъс — каза Меркел, усмихна се и сви рамене.

— Да, добре. Радвам, се, че идвате с нас, Меркел — каза Рафаела и наистина се радваше.

Неговото присъствие я спасяваше от Маркъс, от подигравките и закачките му, от възхитителната му уста и от също толкова възхитителните му ръце и пръсти. Тя се запита, дали той би се любил с нея в хеликоптера на триста метра във въздуха.

За съжаление, именно Маркъс я изпрати до вилата й, след като кацнаха.

— Ще те почакам — каза той. — Доминик реши, че иска да се върнеш тази вечер в имението.

— Не — поклати глава Рафаела с мила усмивка, но решителен глас. Беше уплашена, много уплашена, но Маркъс не биваше да забележи.

— Какво не?

— Не, ще се върна в имението утре, както казах на Доминик. Тази вечер съм много уморена. Не искам да бързам с опаковането на багажа, нито пък искам да ми помагаш. Лека нощ, Маркъс.

Затвори вратата под носа му и бързо я заключи. Ослуша се, но не чу нищо.

— Имам ключ, Рафаела.

— Опитай да го използваш и си мъртъв.

Мълчание.

И тогава го чу да се отдалечава, подсвирквайки.