Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (2)

I
Въздушната линия

Беше през 1926 година. Току — що бях постъпил като млад пилот на работа в дружество „Латекоер“, което след „Аеропостал“ и „Ер-Франс“ беше осигурило връзката Тулуза — Дакар. Там учех занаята. Както другарите, на свой ред аз изкарвах там чиракуването, което новаците трябваше да изкарат, преди да имат честта да пренасят пощата. Опити със самолети, местения от Тулуза до Перпинян, тъжни уроци по метеорология в дъното на един хангар. Живеехме в боязън от планините на Испания, които още не познавахме, и в почит към дядките.

Ние намирахме тия дядки в гостилницата, избухливи, винаги на разстояние от нас, давайки ни твърде извисоко съветите си. И когато някой от тях се връщаше от Аликанте или Казабланка, с измокрен от дъжда кожен комбинезон, и ни заварваше късно, а някой от нас го запитваше стеснително за пътуването му, неговите къси отговори през дните на бури създаваха за нас един приказен свят, изпълнен с примки, с въздушни ями, с внезапно изникнали стръмни крайбрежни скали, с въртопи, които биха изкоренили кедри. Черни дракони пазеха входа на долините, снопове мълнии увенчаваха планинските върхове. Дядките умело поддържаха нашата почит. Но от време на време, почитан за вечни времена, някой от тях не се връщаше вече.

Спомням си едно такова връщане на Бюри, който след това се уби в Дорбиерите. Тоя стар пилот току — що бе седнал между нас и ядеше уморено, без да проговори, с рамене, още смазани от напрежението. Беше вечерта на един от ония лоши дни, през които по цялата въздушна линия, от единия край до другия, небето е гнило и когато на пилота му се струва, че планините се въртят в кал подобно развързани оръдия, които преораваха палубите на едновремешните платноходи. Гледах Бюри, преглъщах слюнката си и накрая се осмелих да го попитам дали полетът му е бил труден. С набърчено чело, наведен над чинията си, Бюри не чу. През лошо време в откритите самолети летецът се накланя извън предпазното стъкло, за да вижда по-добре, и плесниците на вятъра дълго след това свирят в ушите му. Най-сетне Бюри дигна глава, изглежда, че ме чу, че си спомни и неочаквано избухна в ясен смях. И тоя смях съвсем ме слиса, защото Бюри рядко се смееше, а тоя кратък смях озаряваше извътре неговата умора. Той не даде никакво друго обяснение за своята победа, наведе глава и продължи да дъвче мълчаливо. Но в полузрака на гостилницата, между дребните чиновници, които подкрепят тук своите мънички дребни умори, тоя другар с натежали плещи ми се стори обвеян с някакво странно благородство; под неговата груба черупка прозираше ангелът, който бе победил дракона.

Дойде най-сетне вечерта, когато и аз на свой ред бях повикан в кабинета на директора. Той ми каза съвсем просто:

— Вие ще тръгнете утре!

Аз стоях изправен, очаквайки да ми кажат да си вървя. Но след кратко мълчание директорът добави:

— Знаете ли добре нарежданията?

В онова време моторите съвсем не бяха така сигурни, както са днес. Често без предупреждение те спираха внезапно, като изтрещяваха подобно строшен съд. И тогава се изоставяхме на произвола над скалистата повърхност на Испания, дето нямаше никакви убежища. „Тук — казвахме си ние, — щом моторът се строши, самолетът — уви! — няма да закъснее да стори същото.“ Но самолетът все пак може да се замести с друг. Най-важното преди всичко друго бе да не се блъснем слепешката в някоя скала. Затова под страх на най-строго наказание ни бе забранено да летим над море от облаци през планинските местности. Пилот, чийто мотор е спрял, вмъкнат в тия бели кълчища, би се блъснал в чукарите, без да ги види.

Затова тая вечер бавният глас подчертаваше за последен път нарежданията:

— Много е хубаво да се лети само с компас над море от облаци през Испания, много е изящно…

И още по-бавно:

— … но помнете: под морето от облаци е… вечността.

И ето че внезапно спокойният, толкова единен, толкова прост свят, който се разкрива, когато човек излезе от облаците, доби сега за мене непознато значение. Тая мекота ставаше примка. Представях си тая безбрежна бяла примка, простряна там някъде под нозете ми. Отдолу не цареше — както би могло да се мисли — нито движение на хора, нито глъчка, нито оживен превоз с каруци в градовете, но едно още по-пълно мълчание, един още по-съвършен покой. Това бяло лепило ставаше за мене граница между действителното и недействителното, между познатото и непознаваемото. И аз проумявах вече, че всичко видимо няма никакъв смисъл, ако не се възприема през една култура, през една цивилизация, през един занаят. Планинците също тъй знаят моретата от облаци. И все пак те не виждат тая приказна завеса.

Когато излязох от кабинета, изпитах детска гордост. И аз на свой ред щях да бъда още от зори отговорен за товар от пътници, отговорен за африканската поща. Но изпитвах също така и голямо унижение. Чувствувах се неподготвен. В Испания имаше малко убежища^[1]; страхувах се, че в случай на внезапно опасно спиране на мотора не ще зная къде да потърся някое спасително място. Наведен над безплодните карти, не можех да открия означенията, които ми бяха потребни; затова със сърце, преизпълнено от смесица на стеснение и гордост, отидох да прекарам това бойно бдение при моя другар Гийоме. Гийоме беше минал преди мене по тия пътища. Гийоме знаеше хитростите, чрез които могат да се получат ключовете на Испания. Гийоме трябваше да ме посвети във всичко това.

Когато отидох при него, той се усмихна.

— Научих новината. Доволен ли си?

Той отиде до долапчето, за да вземе порто и чашки, после, все така усмихнат, се върна при мене.

— Трябва да го полеем. Ще видиш, че ще върви добре. Както лампата разпръсва светлина, той разпръсваше наоколо си доверие, тоя другар, който по-късно щеше да спечели рекорда за пощенски полет през Андите и за полет през Южния Атлантически океан. Тая вечер — няколко години преди тия събития, — по риза, скръстил ръце под лампата, усмихнат с най-добра усмивка, той ми каза просто:

— Бури, мъгли, сняг — всичко това понякога ще ти досажда. Мисли тогава за всички, които са ги изпитали преди тебе, и си кажи простичко: щом други са го постигнали, това винаги може да се постигне.

Но аз все пак разгънах картите си и го помолих да прегледа с мене моя път. И наведен над лампата, облегнат до рамото на старшия, усетих в себе си спокойствието на ученическите години.

Ала какъв странен урок по география получих там! Гийоме не ми даваше научни познания за Испания; той превърна Испания в приятелка. Той не ми говори нито за хидрография, нито за население, нито за местата, дето пасат стада добитък. Не ми разправя за Гуадикс, но за три портокалови дървета в едно поле близо до Гуадикс.

— Пази се от тях, отбележи ги на картата си… И отсега нататък трите портокалови дръвчета заемаха върху картата повече място, отколкото Сиера Невада. Той не ми говори за Лорка, но за един скромен чифлик близо до Лорка^[2]. За един чифлик, в който кипи живот. И за чифликчията. И за чифликчийката. И тая двойка, запиляна в пространството на хиляда и петстотин километра от нас, добиваше някакво безпределно значение. Настанени върху склона на тяхната планина, под техните звезди, те, подобно пазачи на маяк, бяха готови да се притекат на помощ на хората.

Така ние измъквахме от забравата им, от тяхната невъобразима далечност подробности, които всички световни географии дори не подозираха. Защото единствен Ебро, който напоява големите градове, интересува географите. Но не и тоя скрит под тревите поток, западно от Мотрил, тоя баща хранител на тридесетина цветя.

— Пази се от тоя поток, той похабява полето… Намеси го на картата си.

Ах! Аз ще си спомням за тая мотрилска змия! Тя беше съвсем нищожна на вид и може би в своя лек ромон едва — едва омайваше няколко жаби, ала лежеше само с едно затворено око. В рая на това спасително поле, простряна под тревите, на две хиляди километра оттук, тя ме дебнеше. При пръв случай би ме превърнала в сноп пламъци…

Също така аз очаквах с твърда стъпка тия тридесет овце върху склона на хълма, готови за бой:

— Ти смяташ, че хълмът е празен и — трак! — ето ти трийсетте овце, които те тръшват под колелата…

И аз отвръщах с очарована усмивка на тази толкова коварна заплаха.

И постепенно Испания от моята карта се преобразяваше под лампата в приказна страна. Аз отбелязах с кръстчета убежищата и примките. Отбелязах чифликчията, тридесетте овце, потока… Нанесох на точното й място овчарката, която географите бяха пренебрегнали.

Когато се сбогувах с Гийоме, усещах потребност да вървя в тая ледена зимна вечер. Дигнах яката на горното си палто и сред тия минувачи, които не знаеха нищо, разхождах своя младежки жар. Горд бях, че досягах с лакти тия непознати хора, с моята тайна в сърцето. Тия варвари не ме знаеха, но утре призори в пощенските чували на мене щяха да поверят те своите грижи и своите устреми. В моите ръце щяха да сложат своите надежди. Така, загърнат в палтото си, аз вървях между тях с покровителствени стъпки, но те не знаеха нищо за моята загриженост.

Те нямаше също така да получават съобщенията, които аз получавах през нощта. Защото снежната буря, която се готвеше може би някъде и която би усложнила моето първо пътуване — интересуваше моята собствена плът. Звездите гаснеха една по една — как биха узнали това тия хора, които се разхождаха? Аз единствен бях довереникът. На мене съобщаваха преди боя позициите на неприятеля…

Но тия условни думи, които ме свързваха така сериозно, аз ги получавах близо до осветените витрини, дето лъщяха коледни подаръци. Там, в нощта, бяха изложени като че всичките съкровища на земята и аз вкусвах гордото опиянение на самоволното отказване. Аз бях заплашен воин: какво значение имаха за мене всички тия блестящи кристали, отредени за вечерни празненства, тия абажури на лампи, тия книги! Аз вече потъвах в мократа мъгла, вкусвах вече, пилот от въздушната линия, горчивия плод на тия нощни полети.

Когато ме събудиха, беше три часът заранта. Блъснах из един път външните капаци на прозореца, забелязах, че над града вали, и почнах да се обличам със сериозност.

Половин час по-късно, седнал върху куфарчето си, чаках на свой ред върху тротоара, лъснал от дъжда, да мине автобусът и да ме вземе. Толкова другари преди мене бяха изтърпявали със свито сърце това очакване на деня на посвещението. Най-после зад ъгъла на улицата той изскочи — едновремешна кола, раздрънкана като железарии, и аз, както другарите преди мене, на свой ред имах сега правото да седна на скамейката, свит между още сънения митничар и неколцина чиновници. Автобусът миришеше на непроветрено, на прашно управление, на стара канцелария, дето животът на човека затъва като в подвижен пясък. На всеки петстотин метра той спираше, за да вземе още някой секретар, някой митничар, някой инспектор. Ония, които бяха вече заспали вътре, отвръщаха с неясно изръмжаване на поздрава на новодошлия, който как да е се пъхваше в колата и тутакси заспиваше. Това беше тъжно возене върху неравната каменна настилка на Тулуза; и пилотът от въздушната линия, смесен с чиновниците, отначало не се различаваше от тях… Но уличните фенери минаваха един след друг, летището наближаваше и тоя стар раздрънкан автобус се превръщаше вече само в един сив пашкул, от който човекът щеше да излезе преобразен.

Всеки от другарите така в някоя подобна утрин е почувствувал в себе си как под уязвимия подчинен чиновник, още зависим от лошото разположение на тоя инспектор тук, се ражда оня, който е отговорен за пощата до Испания и Африка, как се ражда оня, който само след три часа ще настъпи срещу мълниите на дракона от Хоспиталет… който само четири часа по-късно, след като е победил дракона, ще реши — сега вече напълно свободен — дали да завие към морето, или да превземе с пристъп направо височините на Алкои, който ще преговаря с бурята, с планината, с океана.

Всеки от другарите, размесен също така с безименните пътници в колата под тъмното зимно небе на Тулуза, е почувствувал в някоя подобна сутрин как израства в него господарят, който пет часа по-късно, след като е оставил зад себе си дъжда и снеговете на севера, отпъждайки назад зимата, ще забави мотора и ще почне да се спуска в разгара на лятото под ослепителното слънце на Аликанте.

Тоя стар автобус е изчезнал, но неговата неприветливост, неговото неудобство са още живи в спомена ми. Той символизираше необходимата подготовка към суровите радости на нашия занаят. Всичко тук бе изпълнено с поразителна сдържаност. Спомням си как три години по-късно научих, без да бяха разменени и десет думи, за смъртта на пилота Лекривен, един от стоте другари по въздушната линия, които в някой мъглив ден или мъглива нощ бяха получили вечния си отпуск.

Беше три часът заранта, цареше същото мълчание, когато чухме директора, невидим в тъмното, че извишава глас към инспектора:

— Лекривен не се е приземил тая нощ в Казабланка.

— А! — отвърна инспекторът. — А?

И изтръгнат от дрямката си, той се помъчи да се разбуди, да покаже усърдието си и добави:

— А! Да? Значи, не е успял да прелети? Или се е върнал?

На което от дъното на автобуса отговориха просто:

— Не.

Ние почакахме продължението, но не се чу нито дума повече. И с всяка нова минута ставаше все по-очевидно, че след това „не“ няма да има друга дума, че това „не“ беше отговор на проверка, че Лекривен не само не бе кацнал в Казабланка, но че вече никога и никъде нямаше да кацне.

Така през тая сутрин, в утрото на моя първи полет с пощата, аз се подчинявах на свой ред на свещените обреди в занаята и чувствувах, че ми липсва увереност, гледайки през стъклата лъскавото шосе, дето се отразяваха фенерите. Виждаха се как бягат по локвите като палмови листа големи бразди от вятъра. И си мислех:

„Наистина… за първото си пътуване с пощата… наистина… нямам голям късмет.“ Дигнах очи към инспектора:

— Дали е лошо времето?

Инспекторът хвърли безизразен поглед към прозореца.

— От това не може да се разбере — промърмори най-сетне той.

А аз се питах по какво ли тогава би се познало лошото време. Предната вечер с една само усмивка Гийоме бе заличил всички лоши поличби, с които ни угнетяваха Дядките и които сега си припомнях: „Който не познава линията камък по камък, ако срещне снежна буря, тежко му… О! Да! Тежко му!…“ Тям им трябваше да пазят достойнството си и те клатеха глави, гледайки ни със стесняващо съжаление, като че ни жалеха заради невинното ни простосърдечие.

И наистина за колцина от нас досега тоя автобус не бе послужил като последно убежище? За шестдесет, осемдесет? Возени от същия мълчалив шофьор през някоя дъждовна сутрин. Оглеждах се наоколо си: светли точки блестяха в тъмнината, цигарите сочеха хора, които размислят. Скромни размисли на остарели чиновници. На колцина от нас тия спътници не са били последните изпращачи?

Аз долавях също онова, което те си доверяваха полугласно. То се отнасяше за болести, за пари, за тъжни домашни грижи. То сочеше стените на безцветния затвор, дето тия хора бяха заключени. И изведнъж пред мен се яви образът на съдбата.

Стари чиновнико, другарю мой, който си тук, никой никога не те е накарал да се измъкнеш навън и ти съвсем не си отговорен за това. Ти изгради своя покой, запушвайки, както правят термитите, с цимент всички пролуки към светлината. Ти си се свил на топка в твоето буржоазно спокойствие, в твоите навици, в задушващите обреди на твоя провинциален живот, ти издигна тая мъничка крепост срещу ветрищата, срещу приливите и срещу звездите. Ти съвсем не искаш да се тревожиш от големите въпроси, ти твърде много се мъчи, докато забравиш своето качество на човек. Ти съвсем не си жител на блуждаеща планета, ти не си задаваш въпроси без отговор: ти си просто дребен тулузки буржоа. Никой, когато още е било времето за това, не те е разтърсил за раменете. Сега глината, от която си омесен, е изсъхнала и се е втвърдила и никой не би могъл вече да събуди заспалия музикант или поета, или астронома, които може би са живели отначало в тебе.

Аз вече не се окайвам за дъждовните вихрушки. Вълшебството на моя занаят ми разкрива цял един свят, в който — преди още да изтекат два часа — ще настъпя срещу черните дракони и срещу чукарите, увенчани с коси от сини мълнии, и дето, когато падне нощта, освободен вече, ще чета пътя си по звездите.

Така се извършваше нашето професионално кръщение и ние започвахме да пътуваме. Тия пътувания най-често минаваха без особени събития. Ние слизахме спокойно като водолази в дълбочините на нашето владение. Днес то е добре проучено. Пилотът, механикът, радистът вече не са изложени на приключения, но се затварят в една лаборатория. Те се подчиняват на движението на стрелките, а не на гледките, които се редуват. Навън планините тънат в мрак, но това вече не са планини. Те са невидими сили, приближаването на които трябва да се изчисли. Под лампата радистът прилежно означава цифрите, а пилотът променя пътя си според това дали планините са се отклонили, дали върховете, които той е искал да заобиколи отляво, са се изпречили насреща му — сред мълчанието и тайната на бойните приготовления.

А радистите, които бдят на земята, приемат прилежно в бележниците си в една и съща секунда същите думи, продиктувани от техния другар: „Дванадесет и четиридесет през нощта. Път с 230. На борда всичко е наред.“

Тъй пътува днес екипажът. Той по нищо не чувствува, че е в движение. Както нощем сред море, той е много далеч от всякакъв пътеводен знак. Но моторите изпълват тая осветена стая с бръмчене, което променя същината й. Но часовете се превъртат. Но в тия циферблати, в тия лампи на радиото, в тия стрелки, във всичко това се извършва невидима алхимическа работа. Секунда по секунда тия тайни движения, тия заглушени думи, това внимание приготвят чудото. И когато удари часът, пилотът може с увереност да долепи чело до прозореца. Небитието е родило златото: то блести в огньовете на площадката за приземяване.

И все пак ние всички сме имали пътувания, при които два часа след излитането, време, толкова незначително от гледище на отделния човек, изведнъж сме усещали нашето отдалечаване — по-голямо, отколкото ако бихме били в Индия, и от което не сме вярвали, че ще се върнем.

Така, когато Мермоз за пръв път полетя с хидроплан над Южния Атлантически океан, привечер той навлезе в областта Пот-о-Ноар. Насреща си видя да се събират опашките на циклон, както човек вижда да се съзижда стена, после нощта настъпи сред тия приготовления и ги скри. А когато един час по-късно той се промъкна под облаците и излезе от тях, намери се сред фантастично царство.

Морски вихрушки се изправяха събрани, привидни, неподвижни, като черни колони на някакъв храм. По-широки в двата си края, те поддържаха ниския и тъмен свод на бурята, но през цепнатините на тоя свод падаха ивици светлина и между тия стълбове пълната луна блестеше върху студените плочи на морето. И Мермоз продължи пътя си през тия необитаеми развалини, лъкатушейки от един светъл улей до друг, заобикаляйки тия гигантски стълбове, дето несъмнено клокочеше издигналото се море, летя така четири часа по тия лунни потоци към изхода на храма. И това зрелище бе тъй поразително, че едва преминал Пот-о-Ноар, Мермоз се сети, че не го е било страх.

Аз също си спомням за един такъв час, когато прекрачваш синора на действителния свят: радиогонометрическите сведения, съобщавани от сахарските летища през цялата нощ, бяха неверни и ни бяха сериозно заблудили — радиста Нери и мен. Когато в дъното на един процеп от мъглата съзрях, че блести вода и веднага извих към брега, ние не знаехме от колко време сме се задълбочавали навътре в морето.

Не бяхме вече уверени, че ще стигнем брега, защото може би бензинът би се свършил. Но щом стигнехме брега, трябваше да намерим място за приземяване. А беше часът на лунния залез. Чувствувахме се глухи, тъй като нямахме сведения от земята, а постепенно ставахме и слепи. Луната вече съвсем залязваше, като бледа жарава, сред мъгла, подобна на снежна грамада. Небето над нас също почваше да се покрива с облаци и сега вече летяхме между облаците и мъглата, сред някакъв свят, лишен от какъвто и да е зрак и вещество.

Летищата, които ни отговаряха, не можеха да ни определят къде сме: „Не може да се изчисли… Не може да се изчисли…“, защото нашият глас стигаше до тях отвсякъде и отникъде.

И внезапно, когато вече се бяхме отчаяли, една светла точка се откри напред вляво на кръгозора. Аз почувствувах бурна радост, Нери се наведе към мене, чух го, че пее! Това не можеше да бъде друго, освен летище, не можеше да бъде друго, освен неговата сигнална лампа, тъй като нощем цяла Сахара угасва и се превръща в мъртво пространство. Но светлината поблещука за малко и угасна. Били сме се насочили към една звезда, която се мярна само за няколко минути, преди да залезе между пластовете мъгла и облаци.

Тогава видяхме да се явяват други светлини и с някаква смътна надежда се насочвахме поред към всяка една от тях. И когато светлината не угасваше скоро, ние се изкушавахме да опитаме: „Светлина пред нас — нареждаше Нери на летището в Сиснерос, — угасете и запалете три пъти вашата лампа.“ Сиснерос угасяше и запалваше три пъти своята сигнална лампа, но острата светлина, която ние дебнехме, не премигваше: беше светлина на непоколебима звезда.

Макар че бензинът се привършваше, ние непрекъснато се хващахме на тия златни въдици, всеки път за нас това беше истинската светлина на сигнална лампа, всеки път това беше слизане на земята и живот, а после трябваше да сменяме звездата.

И тогава се почувствувахме изгубени в междупланетното пространство, между тия неуловими планети, в търсене на едничката истинска планета, нашата, единствената, в която бяха нашите познати гледки, нашите родни домове, нашите нежности.

Единствената, в която имаше… Ще ви разкажа за видението, което ми се яви и което може би ще ви се види детинско. Но и сред опасността човешките грижи си остават, а аз бях жаден, аз бях и гладен. Ако намерим Сиснерос, щом вземем бензин, ще продължим пътя и ще кацнем в Казабланка на разсъмване, по хладина. Няма повече работа! Нери и аз ще слезем в града. На разсъмване се намират кафененца, които току — що отварят… Нери и аз, вече в безопасност, смеейки се на прекараната нощ, ще се настаним на една маса пред топли кифли и кафе с мляко. Нери и аз ще получим тоя утринен подарък на живота. Така старата селянка се сближава със своя бог само чрез едно боядисано изображение, чрез някой наивен медальон, чрез някоя броеница: за да ни накарат да чуем добре, трябва да си говорят на прост език. Така радостта на живота се въплътяваше сега за мен в тая първа ароматична и гореща глътка, в тая смесица от мляко, кафе и жито, чрез която човек се приобщава със спокойните пасища, с чуждоземните растения и жетвата, чрез която човек се приобщава с цялата земя. Между толкова звезди само една беше създала, за да знаем, че е достъпна за нас, тая ароматична чаша на сутрешната закуска.

Но непроходими пространства се трупаха между нашия кораб и тая обитаема земя. Всички световни богатства лежаха в една прашинка, загубена между съзвездията. И звездоброецът Нери, който се мъчеше да я разпознае, умоляваше неспирно звездите.

Изведнъж юмрукът му се стовари върху рамото ми. На листчето, което обясняваше тоя удар, прочетох: „Добре сме, приемам едно великолепно съобщение…“ И със затуптяло сърце аз зачаках да ми предаде написани няколкото думи, които щяха да ни спасят. Най-сетне получих тоя небесен подарък.

Той носеше дата от Казабланка, която бяхме напуснали предната вечер. Закъсняло при предаването, това съобщение изведнъж ни бе настигнало през две хиляди километра, между облаците и мъглата и изгубени над морето. То идеше от представителя на държавата в летището на Казабланка.

И аз прочетох: „Господин дьо Сент-Екзюпери, принуден съм да поискам от Париж наказанието ви, понеже при тръгването си от Казабланка извихте много близо до хангарите.“ Вярно беше, че бях извил много близо до хангарите. Вярно беше също, че тоя човек вършеше занаята си винаги раздразнен. В канцеларията на летището бих изтърпял смирено това мъмрене. Но то ни намираше там, дето не му беше работа да ни намира. То прозвуча фалшиво между тия оредели звезди, между тоя пласт от мъгла и тоя заплашителен дъх на морето. Ние държахме в ръце съдбините — нашите собствени, на пощата и на нашия кораб, ние с мъка се крепяхме да живеем още, а тоя човек там изливаше върху нас дребнавото си злопаметство. Но без да се раздразним ни най-малко, Нери и аз почувствувахме как ни обзема внезапна и голяма веселост. Тук ние бяхме господари. Той сам ни накара да съзнаем това. Този ефрейтор, значи, не бе видял по нашивките на ръкавите ни, че сме станали капитани? Той безпокоеше нашия размисъл тъкмо когато ние сериозно отивахме и се връщахме от Голямата мечка до Стрелеца, когато единственото нещо, което бе от наш мащаб и можеше да ни занимава, беше тая измяна на луната…

Незабавното, единственото задължение на планетата, в която тоя човек се проявяваше, беше да ни достави точни цифри за нашите изчисления между звездите. А те бяха неверни. За всичко останало планетата временно трябваше да мълчи. И Нери ми написа: „Вместо да се забавляват с глупости, биха сторили по-добре да ни насочат нанякъде…“

„Те“ за него бяха всички народи по земното кълбо с техните парламенти, сенати, флоти, с техните войски и императори. И препрочитайки съобщението на тоя луд човек, който смяташе, че има някаква работа с нас, ние се насочихме към Меркурий.

Спасихме се по най-странна случайност: настъпи часът, когато, жертвувайки надеждата да видя Сиснерос и като завих перпендикулярно по направление на брега, реших да държа тая посока до свършване на бензина. Така ми оставаше известна вероятност да не потъна в морето. За зла чест моите лъжовни фарове ме бяха довели бог знае де. За зла чест също тъй гъстата мъгла, в която бяхме принудени по липса на по-добро да се гмурнем сред дълбоката нощ, ни оставяше малка вероятност да кацнем без катастрофа на земята. Но нямах какво да избирам.

Положението беше толкова ясно, че аз тъжно дигнах рамене, когато Нери ми пъхна едно съобщение, което само един час по-рано би ни спасило: „Сиснерос се решава да ни даде указания. Сиснерос сочи: двеста шестнадесет, не сигурно…“ Сиснерос вече не тънеше в мрака, Сиснерос се обаждаше там някъде, доловимо, отляво. Да, но на какво разстояние? Нери и аз водихме къс разговор. Много късно. Съгласни бяхме. Ако гоним Сиснерос, увеличавахме опасността да изпуснем брега. И Нери отговори: „По липса на бензин за повече от един час държим посока деветдесет и три…“

Пред това време летищата едно по едно се пробуждаха. В нашия диалог се вмесиха гласовете на Агадир, на Казабланка, на Дакар. Радиопостът на всеки от градовете тръбеше тревога във въздушните пристанища. Началниците на въздушните пристанища тръбяха тревога на другарите. И малко по малко те се събираха около нас, както около леглото на болен. Безполезна топлота — но все пак топлота. Безполезни, но толкова нежни съвети!

И внезапно изплува Тулуза, Тулуза — началната точка на въздушната линия, загубена там някъде, на четири хиляди километра от нас. Тулуза изведнъж се пъхна между другите и нас и без предговор запита: „Апаратът, с който летите, не е ли Ф…“ (Забравих означението му.) — „Да.“ — „Тогава разполагате с бензин още за два часа. Резервоарът на тоя апарат не е типов резервоар. Насочете се съм Сиснерос.“

Така необходимите неща, налагани от един занаят, променят и обогатяват света. За пилот от въздушната линия не е дори потребна подобна нощ, за да открие нов смисъл в старите неща: еднообразната гледка, която изморява пътника, за екипажа е всеки път различна. Тая облачна маса, която задръства кръгозора, не е вече декор за него: тя интересува мишците му и му поставя задачи. Той вече държи сметка за нея, измерва я, един истински език ги свързва — нея и него. Ето там един връх, още далечен; какво ли лице ще ни покаже? В лунна нощ той ще бъде удобен знак за упътване. Но ако пилотът лети слепешката, ако мъчно коригира своето отклонение и не е уверен в местонахождението си, върхът ще се превърне в експлозив, ще изпълни със заплахата си цялата нощ, също както една — единствена мина, пусната в морето, тласкана от теченията, похабява цялото море.

Също тъй се менят и океаните. За обикновените пътници бурята остава невидима: гледани толкова отвисоко, вълните като че нямат релеф, а мъглите от ситните пръски на вълните изглеждат неподвижни. Единствени големите бели петна, подобни на палмови клони, се разстилат, набраздени с жилки и ръбове и като че замръзнали. Ала екипажът преценява, че тук всяко приземяване е забранено. За него тия палми са като огромни отровни цветя.

И дори ако пътуването е щастливо пътуване, пилотът, който лети по своя отрязък от въздушната линия, не присъствува на едно обикновено зрелище. Тия багри на земята и на небето, тия следи от вятъра върху морето, тия позлатени от залеза облаци — той не се възхищава, а размисля върху тях. Подобно на селянин, който обикаля имота си и по хиляди признаци предвижда идването на пролетта, заплахата на сланата, приближаването на дъжда, професионалният пилот също чете по знаците на снега, по знаците на мъглата знаците на благополучната нощ. Машината, която изпърво сякаш го е отдалечавала от тях, всъщност още по-здраво го изправя срещу големите природни проблеми. Сам сред едно безпределно, устроено от някое бурно небе съдилище тоя пилот защищава пощата, която пренася срещу трите първични божества — планината, морето и бурята.