Уилям Сароян
Мамо, обичам те (7)

Седма глава
Ню Йорк, Ню Йорк

Когато се качихме в асансьора, за да слезем във фоайето, асансьорният служител ни загледа, защото мама винаги е много хубава, а вероятно и аз съм изглеждала горе-долу добре.

На един от етажите асансьорът спря и една жена и един мъж влязоха. И те ни изгледаха и жената зашепна нещо на мъжа. Наблюдавах ги и двамата и ми се стори, че мъжът иска да се обърне и да ни погледне пак, но не посмя. Жената обаче лекичко се обърна. Мама явно очакваше това и я погледна право в очите, както гледа, когато мисли, че някой е нарочно груб. Мама не се ядосва, ако някой направи нещо неучтиво, без да иска или ако просто толкова му е възпитанието, но когато е нарочно, много се ядосва. Асансьорът пак спря и този път влязоха две жени и двама мъже. Те бяха весели и се смееха, явно досега се бяха забавлявали. Забелязаха мама и мен и се проявиха като доста учтиви хора, защото не казаха нищо за нас, нито пък се обърнаха да ни погледнат. Мъжът, на когото шепнеше жената, се обърна и погледна мама отново. Знаех си, че мама ще му каже нещо, затова й стиснах ръката силно, а тя погледна надолу, усмихна се и повдигна вежди. Това означаваше „Добре, добре, ще си замълча, но някои хора живеят в «Пиер», а се държат като в обор.“

Асансьорът пак спря и този път влязоха още трима души, които не се познаваха и нищо не казаха. Всички се отместиха назад към нас, за да им направят място.

Отново спряхме и влязоха още двама души, но просто нямаше повече място и един от тримата весели пътници каза:

— Виж, Джо, хайде да не качваме целия Ню Йорк в асансьора. Я каква мила и приятна тълпа сме, да не разваляме всичко.

Мама се разсмя, аз също, но жената, която шепнеше, изгледа мъжа, който говореше, като че ли бе някой глупак.

Асансьорният служител спря асансьора и отново отвори вратата, и този път отвън стоеше един старец с извити мустаци и бастун. Той видя хората вътре и махна на служителя да продължи без него, но служителят го чакаше да се качи и каза:

— Асансьорът е за надолу, моля.

— Имате достатъчно пътници — каза мъжът. — Ще хвана другия асансьор.

— Сега се движи само този — каза служителят.

— Ще изчакам — каза мъжът.

— По-добре се качете сега, има много място.

— Не понасям навалицата, тръгвайте.

Но служителят не искаше да тръгва. Стоеше и чакаше. Звънецът звънна още няколко пъти, служителят погледна копчетата и каза:

— Доста хора чакат. Качвайте се.

Тогава мъжът се ядоса. Дори размаха бастуна си.

— Слушайте какво — каза той. — Затваряйте вратата и потегляйте.

Но служителят не затвори вратата.

Четиримата весели пътници слязоха вкупом от асансьора и другият мъж от тях — този, който досега си мълчеше — каза:

— Винаги съм искал да поразгледам единадесетия етаж на „Пиер“ и мисля, че сега е моментът. Моля, помолете да донесат едно шампанско с четири чаши. Ние сме в коридора.

След това се обърна към мъжа с бастуна:

— А вие сте абсолютно прав. Стига са ни тормозили някакви асансьори и някакви асансьорни служители. Мен ако питате, долу асансьорите.

Погледна служителя и каза:

— Надолу, сър.

Асансьорният служител затвори вратата с трясък. Сега бях сигурна, че ще се спуснем направо до долу, но вместо това тръгнахме нагоре и всички се спогледаха. Взехме някакви хора от деветнадесетия етаж, други от шестнадесетия и след това спряхме на деветия и асансьорът съвсем се претъпка с хора. Едва тогава се спуснахме до фоайето.

Всички слязоха, накрая и ние с мама.

Всичките пиколата ни погледнаха, и когато отидохме до рецепцията, човекът там също ни погледна, както и останалите около него. Първо поглеждаха мама, после мен и се усмихваха.

Жената, която шепнеше в асансьора, каза на човека на рецепцията:

— Смятам, че асансьорният ви служител се е смахнал.

След което бързо се отдалечи, последвана от мъжа си.

Човекът на рецепцията каза:

— Нещо не е наред с асансьора ли?

Мама каза:

— Просто служителят е доста зает и някои от пътниците се веселят, това е.

— Той е един от най-старите ни служители.

След това погледна мен, после мама и каза:

— Явно сте намерили дъщеря си.

— Да, благодаря ви.

— Разбрах, че била на гости при мис Краншоу.

— Кой?

— Мис Кейт Краншоу.

— Актрисата?

— Е, от известно време се е оттеглила от кариерата си. Сега само преподава.

— А аз мислех, че е умряла.

— Съвсем не. Тя живее в големия апартамент на двадесет и първия етаж от години и си е жива, повярвайте ми.

— На кого преподава?

— На разни звезди, естествено.

— От театъра ли?

— От театъра, от киното, от телевизията, отвсякъде.

— Благодаря ви — каза мама и двете се отправихме през дългото фоайе към „Пето авеню“.

— Глухарче — каза мама, — знаеш ли у кого си била на гости?

— У кого?

— У най-великата учителка по актьорско майсторство, мис Кейт Краншоу.

— Тя с какво се занимава?

— Учи актьорите как да играят.

— Но актьорите не знаят ли да играят?

— О, не. И най-добрите актьори непрекъснато се учат. А сега ми разкажи всичко за мис Краншоу.

— Какво искаш да ти разкажа?

— Ами — каза мама, — мислиш ли, че ще ме хареса?

— Мен ме хареса, значи ще хареса и теб. Нали си ми майка. Обаче не бях кой знае колко облечена, като се запознахме.

— Тя шокира ли се?

— Не. Въобще не забеляза.

— Просто е истинска дама, това е. Слушай, жабче, искам всичко да ми разкажеш за нея.

— Много е висока, много слаба, много елегантна. Има много остър поглед. Говори много ясно и е доста забавна.

— Разкажи ми още.

Мама и аз вървяхме по „Пето авеню“ и аз се опитах да й разкажа всичко за Кейт Краншоу. Вървяхме по „Пето авеню“, покрай парка.

— Усещаш ли как миришат?

— Кое как мирише?

— Дърветата в „Сентръл парк“, жабче. Тревата в „Сентръл парк“. Птиците и катеричките в „Сентръл парк“.

— Май ги усещам.

— Като стигнем до входа, ще влезем и съвсем ще ги усетиш. И хората ще усетиш.

След две пресечки стигнахме до входа и влязохме в „Сентръл парк“. Скоро се отдалечихме от парковия булевард, който беше препълнен с автомобили. Бяхме на една пешеходна алея, нямаше дори велосипедисти. Спряхме и мама погледна дърветата и големите черни скали, и цветните храсти и полянката.

Дишаше дълбоко.

— Обичам „Сентръл парк“ — каза тя.

— И аз. Ти защо го обичаш?

— Защото е в Ню Йорк.

— Щом толкова обичаш Ню Йорк, защо не живееш в Ню Йорк?

— Мразя Ню Йорк.

— Не мога да те разбера, като говориш така. Обичаш, мразиш…

— Така си е, щурчо. Естествено, че обичам Ню Йорк. Естествено, че мразя Ню Йорк.

— Защо?

— Защото така. Наистина е така. Никой не иска да си го признае, но с всички е така. Била съм в този парк много преди да мога да говоря. Обичам го и го мразя и ми се иска целият свят да беше по-добър.

— По-добър от какво?

— По-добър, отколкото е.

— А какъв е той?

— Много объркан и тъжен.

— Не е вярно, весел е.

— Добре, весел е. Разбираш ли, жабче, страх ме е.

— Защо те е страх?

— Страх ме е за мен, за това, как живея, за това как съм живяла досега. За това как правя нещата, затова, че превърнах целия си живот в бъркотия постепенно през всичките ми тридесет и три години.

— Тридесет и три? Ти си на двадесет и две, мамо.

— Ох, жабче, ти си ми такава приятелка, най-добрата ми приятелка, но мен ме е страх.

— Не се страхувай, мамо.

— Страх ме е, че ще живееш като мен, защото съм ти майка и ти прекарваш толкова време с мен.

— Но аз искам да живея като теб.

— Така не е хубаво, жабче.

— А как е хубаво?

— В това е проблемът. Не знам как е хубаво. Иска ми се да знаех. Но не познавам човек, който да знае как е хубаво. Недоволни сме от живота, но не знаем какво да направим по въпроса. Вчера по това време бяхме в Калифорния. А сега къде сме?

— Тук. В прекрасния „Сентръл парк“.

— И за какво?

— За да пробиеш в театъра и да станеш известна.

— Ох, не мога да се понасям, жабче. Ако искаш да знаеш, мисля, че изобщо не ме бива за актриса.

— Стига, мамо, ти си велика актриса.

— За теб може би.

— А на мен е много трудно да ми се угоди, ако искаш да знаеш. Ако не беше велика актриса, нямаше да можеш да ме излъжеш, че си добра. Щях да разбера. Ще ти дадат голяма роля, ще видиш.

— Но нали обядвах с най-добрия театрален продуцент, той просто не ми предложи роля — дори някоя мъничка роля. Иска утре да закусваме с него, за да може да се види с теб. Жабче, ти искаш ли да играеш на сцена?

— О, не. Не знам да играя. Много съм малка за това.

— Той иска да играеш малко момиченце — като самата теб. Така че няма да е трудно, просто ще трябва да запомниш какво да говориш и да правиш.

— Не искам.

— Сигурна ли си?

— Мамо, ти искаш ли да играя?

— Не знам. Объркана съм. Винаги съм ненавиждала майките, които карат децата си да играят, които живеят с парите, които децата им печелят, които превръщат децата си в маймунки — но сега не знам. Със сигурност не искам да те лиша от прекрасен живот.

— Къде?

— В театъра.

— А ти къде ще си?

— Някъде зад кулисите, като всички майки, които пращат зверчетата си да играят.

— Мамо!

— Е, нямам предвид теб, жабче. Имам предвид бедните майки и бедните им нещастни деца. Ненавиждам просто идеята да имаш дете, което играе в театъра, но все пак има много чудесни пиеси, в които има детски роли, и в които трябва да играят деца. Не знам.

Стигнахме до една пейка, на която нямаше никой, и седнахме на нея. Хванах малката ръка на мама, малка почти колкото моята, и я стиснах силно, защото мама беше много тъжна. А аз не исках да бъде тъжна.