Уилям Сароян
Мамо, обичам те (31)

Тридесет и първа глава
Пиесата е хит, пиесата е провал, пиесата е хит, на кого му пука?

Никога няма да забравя премиерата в Ню Йорк. Завесата трябваше да се вдигне точно в осем и половина, но тя не се вдигна, защото много от важните хора още не бяха дошли, включително двама големи критици.

Майк Маклачи непрекъснато гледаше публиката през една малка дупка в завесата. Знаеше къде трябва да седнат критиците, но в девет без петнадесет местата им още бяха празни.

— Вероятно за мой късмет и двамата са катастрофирали или умрели — промърмори той.

Емерсън Тули сновеше напред-назад съвсем самичък.

Мистър Мънгоу танцуваше и пееше една от неговите смешни песнички от времето, когато е играл във вариете:

Познах те, щом те видях, Роза,

цвете сред бездомниците.

Кой не би те познал,

червена и красива Роза?

Мисис Коул каза:

— Благодаря на Бога, че отново имам премиера в Ню Йорк. Не съм се чувствала толкова млада от двадесет години. Млада и съсипана.

Мама прелисти страниците на програмата, която приличаше на списание, пълно с обяви, и прочете бележките за актьорите.

— Всички в пиесата, жабче, освен мен и теб, са известни — каза тя. — Мисис Коул е играла Шекспир, когато е била колкото теб, и е била световноизвестна много преди да стане колкото мен.

— Трябва да вдигаме завесата — съобщи Майк, — но не можем. Чакаме онези двамата критици.

Джоу Трап обикаляше наоколо и оглеждаше всичко — костюми, грим, декори, реквизит и всичко останало.

Непрекъснато пристигаха телеграми за всички, дори за мен. Моите бяха от всички, които бяха помогнали за пиесата, дори от Хелън Гомес. Тя стоеше близо до Майк, за да му помага да държи всичко под око, да му напомня разни неща и да има той на кого да говори. Тя се беше докарала и изглеждаше млада и хубава.

— Колко е часът? — попита Майк.

— Девет без десет — отвърна Хелън.

— Трябва да вдигнем завесата, това е.

— Не, публиката няма нищо против. На всички отвън им е забавно. Изчакай критиците.

— Цяла вечност ли да ги чакам?

— Ще дойдат.

Емерсън отиде при Майк и Хелън и надникна през дупката в завесата.

— Ужасно са нервни — съобщи той. — Скачат насам-натам. Изглеждат ми като лоша публика.

— Съвсем не — успокои го Хелън. — Те са най-добрата публика, която можем да искаме.

— Те не се интересуват от пиесата — продължаваше Емерсън. — Интересуват се от самите себе си.

— Стига си се притеснявал — сопна се Хелън. — Виждала съм много публики за премиера и трябваше да се притесняваме, ако бяха навъсени и тихи. Публиката си е много добра.

— Не се интересуват от пиесата, обаче.

— Още не са я видели.

— Е, ако не вдигнем скоро завесата — каза Емерсън, — няма и да я видят.

— Ето ги — извика Майк.

Той махна на електротехника, който натисна едно копче и увертюрата започна.

Майк прегърна Емерсън и те дойдоха при всички.

— Добре — започна Майк. — Това е, дами и господа. Публиката е обнадеждаваща. Всички критици са на местата си. Знам, че ще са възхитени от вас, точно като мен. Зная, че ще изнесете представлението, за което всички работихме — първото нюйоркско представление. Успех.

Аз излязох на сцената, а мистър Мънгоу чакаше зад кулисите. Майк се обърна към сценичния работник, който отговаряше за завесата. Вдигна ръка и след малко увертюрата свърши. Майк изчака малко и махна рязко — работникът вдигна завесата и аз останах сама на сцената.

Нямаше нито едно празно място в целия театър. Не че виждах, чувствах го. Знаех, че Гладис и Хоубърт бяха на първия ред и че Клара Кулбоу беше от другата страна на пътеката, със съпруга си — беше го накарала и той да дойде в Ню Йорк. Не познавах никой друг в публиката, но които и да бяха, утихнаха много бързо.

Когато завесата се вдигна за първи път, имаше някакъв прилив към сцената — прилив от хора или топлина, или вълнение. И звук. Не беше звук от говор. Беше звук от дишане или от много хора, един до друг в цялата зала, отгоре до долу. Беше донякъде звук от настъпване на тишина, от хора, които изведнъж престават да говорят. Имаше скърцане на седалки, от хора, които помръдват в тях или сега сядат. Имаше и малки светлинки, когато разпоредителите вървяха по пътеките и тихо настаняваха последните пристигащи по местата.

За минута-две нямах какво да кажа или да правя на сцената, освен да гледам през един прозорец, с гръб към публиката. После, когато сметнех, че е време, трябваше да затананикам и да попея малко — можех да си тананикам, можех да пея или да пея с половин глас, защото Емерсън каза, че иска да го направя както аз реша.

— Колкото по-тихо, толкова по-добре — ми каза той в Бостън.

После трябваше да се извърна от прозореца и да огледам цялата стая, която беше бедна, в бедна къща. Беше ранна вечер и бях сама вкъщи. Имах червено-бяла гумена топка, два пъти по-голяма от портокал. Тя беше пробита и не тупкаше много добре. Трябваше да я вдигна, да я погледна и после да я тупкам — но, разбира се, тя не отскачаше както трябва и издаваше един мек звук.

Но веднага след това сцената се променяше. Стените изчезваха и се появяваше широко пространство, огряно от светлина. Моите въображаеми приятели се появяваха, само че бяха невидими — но гласовете им се чуваха. Разговаряхме, звучеше музика, танцувахме и пеехме. После чувах стъпки и знаех, че това е дядо ми, мистър Мънгоу.

За да върна мястото в предишния му вид, трябваше отново да тупна топката, само че не можех да я намеря. Мистър Мънгоу влизаше, оглеждаше се и искаше да разбере какво е станало с всичко. Казвах, че всичко си е както обикновено, нали? Намирах топката, тупвах я и много бързо всичко си ставаше както преди. Мистър Мънгоу слагаше ръка на челото си. Мислеше си, че нещо не му е наред. Разговаряхме и мистър Мънгоу казваше, че колкото повече остарява, толкова повече се вдетинява — питаше дали съм сигурна, че всичко си е било както обикновено, когато е влязъл. Обещаваше да не казва на никого и да пази тайна, затова му казвах истината. Той разглеждаше топката, която ми беше подарил за един рожден ден много отдавна. Тупваше я, но нищо не се случваше, затова ме молеше аз да опитам. Казвах, че не зная дали ще се получи, когато не съм сама, но че ще опитам.

Вземах топката, удрях я в земята и всичко се променяше. Мистър Мънгоу изваждаше големия си джобен часовник и го поглеждаше. Казваше, че имаме половин час преди майка ми да се върне от работа.

Намирахме се заедно в онова различно място, с моите приятели.

Тогава влизаше една приятелка на мистър Мънгоу, само че истинска.

Беше едно момиче, което беше познавал, когато той е бил на седемнадесет, а тя на петнадесет — тя беше умряла, но ето, че беше там — все така хубава, а мистър Мънгоу беше вече старец. Тя много ми харесваше, но исках да зная защо и моите приятели не могат да се виждат. Мистър Мънгоу казваше, че им трябва време. Момичето се казваше Роза и можеше да танцува и да пее по-хубаво от всички на света, а само като я чуеше човек как говори, се чувстваше щастлив, че е жив. Все още жив, казваше мистър Мънгоу. Когато ставаше време Роза да си ходи и двамата се натъжавахме и мистър Мънгоу си бършеше очите и носа.

Всичко мина много добре през първото действие. Мама се върна вкъщи с извехтелите си дрехи, но ние вече бяхме тупнали топката и мястото си беше както преди. Разговаряхме, докато мама подреждаше стаята, защото тя все гледаше да върши нещо. Говорехме за времето и за съседите, за това какво ще вечеряме, за сина на мистър Мънгоу, който беше съпруг на мама и мой баща — но той ни беше напуснал преди години. Никой не знаеше къде е. Тогава мама намери малка, зелена кърпичка, която Роза беше изпуснала и искаше да разбере на кого е. С мистър Мънгоу се споглеждахме и той казваше, че е на приятелката му — мисис Коул. Мама му я подаваше и се разсмиваше. Случваха се още много неща и първо действие свършваше.

Аплодисментите почти ме изплашиха, бяха толкова силни. Никога не бяхме чували такива аплодисменти, даже в края на пиесата. Когато се прибрахме в гримьорната си Майк, Емерсън, Кейт и Хелън Гомес дойдоха и казаха, че пиесата върви великолепно, по-добре от всякога. Майк помоли Хелън да излезе между хората в антракта и внимателно да слуша какво говорят. Точно преди да стане време завесата да се вдигне отново, Хелън се върна засмяна:

— Много има харесва, това е. Просто много им харесва.

Във второ действие мама тупваше топката, без да иска и чудото ставаше и при нея. Тогава идваше синът на мистър Мънгоу и мистър Мунгоу започваше да плаче, като малко момченце. Първо не разбирах защо, но после ми ставаше ясно, че плаче, защото синът му е мъртъв и аз почти се разплаквах — но не биваше да плача. Защото той беше мой баща, но бе мъртъв и с него бяхме прекалено горди, за да плачем.

Баща ми ме поглеждаше, и аз го поглеждах, но не изтичвах, а отивах спокойно до него. Той хващаше ръката ми. Казваше, че трябва да си върви и аз казвах, че искам да отида с него. Тогава мама подлудяваше. Тя ме дръпваше от него и му се разкрещяваше. Тупваше топката, но тя не действаше. В останалата част от второ действие аз отказвах да направя вълшебството, така че той да си тръгне. Баща ми коленичеше и ме поглеждаше. Говореше ми много тихо, след което ставаше, вземаше топката и самият той я тупваше. Всичко си ставаше постарому — той беше изчезнал и беше взел топката със себе си.

Аплодисментите този път бяха дори по-шумни от първия път. Всички зад кулисите се радваха.

В последното действие мистър Мънгоу и аз се опитвахме да намерим друг начин да върнем Роза, но каквото и да опитвахме, не се получаваше. Мистър Мънгоу се разболяваше и трябваше да лежи през цялото време. Мисис Коул идваше да му прави компания и да го помоли да оздравее и да й стане съпруг, като разумен човек на седемдесет и седем години, но мистър Мънгоу говореше разни неща, които тя изобщо не разбираше, дори когато говореше за нейния съпруг, който му бил приятел, и за своята съпруга. След известно време мисис Коул си отиваше у дома. С мистър Мънгоу продължавахме да се опитваме, но не се получаваше. Той ми даваше половин долар да отида да купя същата топка, която баща ми беше отнесъл със себе си.

Докато мен ме нямаше, един мъж посещаваше мистър Мънгоу, но наистина — почукваше на вратата и влизаше, като че ли беше някой, само че не беше никой. Беше един мил човек, който казваше, че е време мистър Мънгоу да се предаде и да заспи. Но мистър Мънгоу казваше, че иска още само малко време, защото внучката му е отишла да му купи нещо, нещо много важно. Мъжът казваше добре и си тръгваше. Когато се връщах с новата топка, която беше като предишната, само че нова, мистър Мънгоу я вземаше, разглеждаше я и мислеше за нея, след което ми я даваше и ме молеше да я тупна. Аз опитвах, но нищо не се случваше и двамата много се натъжавахме. Тогава мъжът почукваше и мистър Мънгоу се обръщаше и поглеждаше към вратата. Извикваше на мъжа да влезе и той влизаше много бавно. Усмихваше ми се, после на мистър Мънгоу, вземаше топката и я разглеждаше. Най-накрая поглеждаше мистър Мънгоу и казваше, че е време, но мистър Мънгоу казваше, че го е страх. Искаше някой, който познава, да е с него — любимата от детството му, Роза.

— Добре тогава — казваше мъжът и тупваше топката. Този път тя действаше. Всичко се променяше и тя се появяваше отново. Мистър Мънгоу се надигаше, тя отиваше до него и го хващаше за ръка.

— Тръгваме ли? — казваше мъжът. Мистър Мънгоу ставаше и казваше „сбогом“. Той, хубавото момиче и мъжът си тръгваха.

Когато бяха далеч, мъжът хвърляше топката обратно в стаята, като подаване на бейзболното игрище, и щом топката докоснеше земята, ставаше както преди. Аз хващах топката и започвах да си играя с нея, но скоро ставаше тъмно и след минутка всичко си беше постарому, а в ъгъла на стаята мистър Мънгоу лежеше на кушетката, с лице към стената. Отивах до него, но той не се обръщаше. Разтърсвах го и се опитвах да го обърна, но не можех. Влизаше мама. Поглеждаше мен, после поглеждаше мистър Мънгоу и сядаше.

— Дядо ти е починал — казваше тя. Не плачехме. Просто седяхме на малката масичка и се гледахме една друга. Тогава наистина дойде големият шанс на мама да играе. Тя ме пращаше да извикам мисис Коул и докато ме нямаше, вземаше топката и я тупваше, но нищо не се променяше. Вече беше нощ и беше тъмно. Тогава мистър Мънгоу се връщаше, после и синът му, и тримата разговаряха. Те искаха мама да отиде с тях, но мама казваше, че няма да тръгне. Тя изваждаше спестовната си книжка, за да види колко пари е спестила. После започваше да брои парите от портмонето си, от един чайник, от една касичка-прасенце, която беше счупила. Преброяваше всички пари, докато разговаряше с тях и започваше да слага разни неща в един куфар за мен и нея. Когато беше готова, отиваше при тях, обръщаше ги, нежно ги избутваше към вратата и те си отиваха.

Когато мисис Коул и аз влизаме, всичко беше много тъмно, затова мисис Коул светваше една лампа и отиваше до мистър Мънгоу на кушетката, хващаше ръката му и я държеше. Мама казваше, че ние двете си отиваме. Казваше, че ще мине през погребалното бюро на ъгъла и ще им плати, че с нея ще бъдем на погребението вдругиден, но че сега си отиваме. Казваше, че мисис Коул може да вземе мебелите — мама вече не ги искаше. С мама излизахме и оставаха само мистър Мънгоу и мисис Коул. Тя виждаше топката на пода, вдигаше я и изтичваше след нас, за да я даде на мен, но нас ни нямаше. Тя се връщаше и просто пускаше топката и всичко започваше отново да се променя, само че ставаше по-светло и по-хубаво от всякога. Завесата падна и пиесата свърши.

Някой каза, че сме се поклонили седемнадесет пъти. Три от тях бяха само за мама и мен и още три бяха само за мама. После някои хора започнаха да викат „Авторът! Авторът!“ и Майк Маклачи накара Емерсън да излезе и да се поклони. Щом той излезе всички спряха да ръкопляскат, за да може той да каже нещо.

Емерсън каза:

— Това е първата ми пиеса. Много съм щастлив, че тези актьори я изпълниха и че вие я гледахте. Много ви благодаря.

След това избяга и публиката заръкопляска по-силно от всякога. Майк и Кейт Краншоу върнаха Емерсън и всички актьори на сцената. Поклонихме се още няколко пъти и с това премиерата завърши.

Зад кулисите на театър „Беласко“ беше лудница дълго след пиесата. Изглеждаше, като че ли всички в театъра са отишли зад кулисите. Когато се върнахме в гримьорната, имаше всевъзможни телеграми за мама. Стаята беше пълна с цветя, но тя беше прекалено развълнувана, за да отвори пликовете и да прочете телеграмите или да види кой е изпратил цветята.

— Е, това е, жабче. Какво мислиш за пиесата? — каза мама.

— Харесва ми, но те къде отиват?

— Кои?

— Майката и дъщерята, когато си тръгват — в пиесата.

— Отиват — някъде другаде.

— Това ли е всичко?

— Въпросът е, че въпреки всичко — въпреки ужасния, отблъскващ свят, в който живеят — те продължават. Продължават да опитват.

Но тогава всички започнаха да се трупат в гримьорната: мистър Мънгоу, мисис Коул, Агнес Хоугън, Майк Маклачи, Емерсън Тули, Оскар Бейли, Джоу Трап, Хелън Гомес, Гладис и Хоубърт, Клара и Чарли — наистина лудница.

Най-накрая, обаче, се измъкнахме оттам, взехме такси до къщата на Гладис и празненството започна. Имаше всякакви неща за ядене и пиене — но най-вече шампанско и големи купи хайвер.

В полунощ се уморих от шума и вълненията и помолих мама да ме заведе в стаята ми. Качихме се в надстройката и аз си легнах. Мама седна до мен и каза:

— Жабче, ти си ми приятелка. Единствената ми приятелка. Не си мисли, че не зная какво направи за мен.

— Нищо не съм направила, мамо.

— Напротив, няма нещо, което да не направи — каза тя. — Просто всичко. Не зная какво наистина мислиш за пиесата и не зная как се чувстваш в нея, но зная, че ти ми даде моя голям шанс.

— Пиесата ми харесва — казах аз. — В началото много ми хареса. Помислих си, че е най-хубавата пиеса, за която някога съм чувала, но сега мисля, че малко ми омръзна. Все едно и също отново и отново — изобщо не е като в бейзбола. Искам да играя бейзбол.

— Зная — каза мама.

— Но не смяташ, че някога ще играя, нали?

— Не съм казала такова нещо.

— Но това си мислиш.

— Не е вярно.

— Е, аз ще играя бейзбол. Убедена съм, че ще играя.

— Разбира се, жабче. Сега заспивай и сънувай прелестните си сънища.

— Не забравяй да ме бутнеш лекичко и да кажеш „Да“, ако е хит.

— Добре.

— Защото ако е хит, искам да напусна пиесата, колкото мога по-скоро и да отида в Париж.

— Добре, жабче — и много ти благодаря още веднъж.

Мама загаси лампата и аз си мислех как играя в „Джайънтс“ след десет-единадесет години и хвърлям топката страхотно. Спях много дълбоко, когато някой ме целуна по бузата и каза „Да“. Е, значи е хит. Пиесата беше хит, значи можех да я напусна и да отида в Париж, но това не беше мама. Кой беше? Или сънувах? Аз седнах в леглото и отворих очи.

Видях татко и разбрах, че сънувам. После се събудих, бях съвсем будна, но татко все още беше там.

— Да, звездичке, аз съм.

Прегърнахме се и се целунахме и аз казах:

— Къде е Питър Боливийския селянин?

— Почти — четири сутринта е — каза той. — Той спи дълбоко.

— Кога пристигнахте?

— Точно навреме, за да видим пиесата.

Майк Маклачи задържа завесата заради нас.

— Хареса ли ти пиесата?

— Ти ми хареса в пиесата, звездичке.

— А мама хареса ли ти?

— Да, мама ми хареса.

— Хит ли е?

— Ами, засега изглежда е голям хит.

Скочих от леглото и започнах да скачам и да викам:

— Ехаа.

— Ами, изглежда ще станеш много известна и много богата.

— Много известна и много богата? — казах аз. — Мама не ти ли каза?

— Какво да ми каже?

— Няма да остана в пиесата.

— Няма ли?

— О, не. Мама ще остане. Аз отивам в Париж с теб и Питър Боливиеца.

— Без майтап?

— Без майтап. Защото аз съм бейзболистка. Не съм актриса.

— Добре, звездичке. А сега лягай да спиш.

Аз легнах в леглото и татко седна до мен. Говорихме си много тихо и после заспах.

Излязох на игрището. Другият играч ми хвърли една топка. Аз я хванах здраво и я хвърлих — летеше толкова бързо, че играчът с бухалката дори не я видя.

Хвърлих по три пъти на трима играчи и победих.