Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Последна корекция
NomaD (2011 г.)

Източник: znam.bg

 

Издание:

Ангел Каралийчев

Български народни приказки

 

Издадена: 2006

Кн. 15 от поредица „Златни детски книги“

Размери: 12×21

Брой страници: 496

Корица: твърда

Националност: Българска

Цена: 14.99 лв.

ISBN: 9545286253

История

  1. — Добавяне

Върху една стара круша паднал гръм и запалил синора. Пламнали лозините, къпините и трънаците. Разбягали се зайците, които се криели в трънаците, отлетели птичките от гнездата си, в пламъците останала само една отровна змия — пепелянка. Тя се гърчела в огъня и жаловито съскала. Наблизо минал един овчар. Змията, като го видяла, почнала да писка:

— Моля ти се, овчарко, направи ми една добрина: спаси ме от пламъците на огъня!

— Защо да не помогна на тази змия? — си рекъл овчарят. — И тя душа носи.

И като мушнал дългата си тояга в огъня, викнал на змията:

— Мини по този мост!

Змията бързо се усукала около овчарската тояга и се измъкнала от пламъците, но щом наближила ръката на овчаря, наместо да тупне на земята, запълзяла нагоре по ръкава му и се увила около шията му.

— Ах! — извикал уплашен овчарят. — Тъй ли се отплащаш за доброто, което ти сторих? Право казват хората: на зла круша — зъл прът.

Но змията допряла главата си до ухото му и рекла:

— Аз съм тежко обгорена и не мога да пълзя. Отнеси ме в планинската пещера, където живее моят баща — старият синорник. Той е господар на всичките змии в тая земя. Като му разкажа какво добро си ми направил — ще те награди богато. Хайде!

— Ами кой ще ми пази стадото? — попитал овчарят.

— Не бой се за стадото. Там, където има огън, вълци не смеят да наближат. Докато гори синорът — вълци няма да дойдат.

Тръгнал овчарят към планинската пещера. Помъкнал змията. Когато наближил усойната пещера, змията му рекла:

— Баща ми има много злато и скъпоценни камъни. Той ще иска да ти напълни торбичката с имане, но ти му кажи, че не ламтиш за съкровища, а искаш само едно: да разбираш езика на птиците и животните. Послушай ме, няма да сбъркаш.

Стигнали пещерата. Входът й бил затворен с вратник, изплетен от змии. Пепелянката захванала да съска и змиите, щом я видели, почнали бързо да се разплитат. Сторили й път.

Старият синорник, с коронка на главата, като видял дъщеря си, пролял сълзи от умиление.

— Къде се губиш, дъще? — попитал той.

Пепелянката му разказала всичко за гърма, за пламналия синор и за милостивия овчар.

Синорникът се обърнал към овчаря:

— Ти си избавителят на моята дъщеря. Казвай каква награда искаш — злато, сребро или скъпоценни камъни.

— Искам — отговорил овчарят — само едно нещо: научи ме как да разбирам езика на птичките и на животните. Друго не ми трябва.

— Не бива да искаш такова нещо — поклатил глава загрижено синорникът, — защото, ако кажеш някому какво си приказват птиците или животните, мигом ще умреш. Откажи се!

— Не се отказвам. Дай ми тая награда или прощавай. Ще си отида и без награда!

— Тъй не бива! Не мога аз да изпроводя без награда спасителя на дъщеря ми — извикал синорникът. — Отвори си устата!

Овчарят си отворил устата. Старият синорник навирил нагоре главата си и духнал три пъти в отворената овчарска уста.

— Сега — рекъл той — ти ще разбираш езика на всяка птица, на всяко животно и на всяка буболечка. Но внимавай добре и пази тайната!

Овчарят се простил с главатаря на змиите, поклонил се на дъщеря му, пепелянката, и излязъл от пещерата. Змиите, които пазели пещерата, мигом се заплели, направили жив вратник и затворили входа. Като вървял през гората, овчарят напрягал слух, чувал гласовете на птиците и разбирал всичко, което си приказвали помежду си. Радостта му била много голяма, защото проумявал и думите на песните им. Когато стигнал до нивата, където бил оставил стадото си — синорът бил вече изгорял.

Седнал овчарят под едно дърво и се поизлегнал върху дънера му — да се отмори. В туй време долетели два черни гарвана. Те кацнали върху най-горния клон и се заговорили на своя гарвански език.

— Виждаш ли тоя овчар? — изгракал по-старият гарван. — Той пасе чужди овце и се храни с просеник. Лежи си сиромахът под дървото и не знае, че на два разкрача от него има цяла делва с жълтици.

— Що щат тия пари там? — попитал вторият.

— Преди сто години трима души разбойници превариха един търговец, утрепаха го, взеха му парите и ги заровиха под голямата круша. Аз тогава бях малко гарванче като теб. Стоях пак на този клон и гледах. Заровиха жълтиците тримата разбойници, заминаха пак по обир и вече не се върнаха. Трябва да са ги утрепали някъде.

Като чул тия думи, овчарят скочил, затекъл се към дома си и подир малко се върнал с един търнокоп. Започнал да копае, изкопал делвата, напълнил си торбичката с жълтици и слязъл в село. Купил си цяло стадо овце, издигнал си нова къща, задомил се и казал сбогом на сиромашията.

Един ден някогашният овчар си спомнил за своите другари, които пасат стада в планината и се хранят само с просеник.

— Жено — рекъл той, — замеси една бяла погача, разточи вита баница и заколи най-хубавата кокошка. Довечера ще имаме гости.

— Кого смяташ да поканиш на вечеря?

— В планината имам трима добри приятели — овчари. Сиромаси хора. Цяла година ходят подир овцете на своите чорбаджии и за труда си получават само сух просеник. Нека похапнат хубаво на моята трапеза. И те са хора.

Запретнала се домакинята и приготвила вечерята, а той отишъл в планината и поканил старите си другари.

— Идете, братя, у дома. Жена ми е приготвила добра вечеря. Нахранете се хубаво и се отбийте да се видите с домашните си. За нищо не берете грижа.

— А кой ще пази стадата ни тази нощ? — попитали овчарите.

— Аз ще ги пазя.

Овчарите слезли в селото, а пазачът прибрал стадата и легнал в кошарата. Кучетата дремели между овцете. По едно време от гората се навървили пет-шест големи вълка. Наближили оградата на кошарата и почнали да си говорят:

— Хайде да грабнем по едно агне! — предложил най-гладният.

— Да грабнем, но между овцете лежат злите овчарски кучета. Много са опасни, по-добре да не ги закачаме! — обадил се друг вълк.

— Елате, братя вълци — дигнало се едно от младите овчарски кучета, — изберете си най-охранените агнета. Ние ще мълчим, ако ни обещаете, че в гората ще изядем агнетата заедно. И ние искаме да си похапнем агнешко месо.

Между кучетата имало и един стар пес само с два зъба в устата.

— Дума да не става! — скочил песът и козината му настръхнала. — Додето стоят тия два зъба в устата ми, не ще позволя косъм да падне от вълната на агнетата.

И почнал да лае толкова силно, че вълците се уплашили, подвили опашки и побягнали пак в гората.

На другия ден, когато се върнали овчарите от село, оня, дето им вардел стадата, поръчал да вържат по един камък на шиите на младите кучета и да ги издавят в дълбокия вир. Да оставят живо само старото куче с двата зъба. Овчарите го попитали каква вина имат кучетата, но той отсякъл с ръка:

— Не ме питайте, то си е моя тайна. Повярвайте ми, че го правя за добро — и се прибрал в село.

Овчарите изпълнили поръчката му. Останали само с едно старо, но вярно куче.

Прибрал се стопанинът вкъщи и рекъл на жена си:

— Искаш ли да се поразходим до лозето?

— Искам — отвърнала жената.

Оседлал той жребеца и кобилата, помогнал на жена си да се качи на кобилата, а той яхнал жребеца. Потеглили към лозето. По пътя кобилата изостанала надире. Конят се обърнал и почнал да я хока:

— Бързай, мари, защо изоставаш? Както се влачиш, до довечера няма да стигнем лозето.

— На тебе ти е лесно, но питаш ли мене? — изпъшкала кобилата.

— Защо?

— Защото ти носиш само един човек, а пък аз нося трима: господарката, нейното неродено бебе и моето неродено конче.

Като чул тия думи, стопанинът почнал високо да се смее.

— Защо се смееш? — попитала го жена му.

— Не мога да ти кажа — отвърнал той.

— Моля ти се, кажи ми.

— Не бива.

— Защо не бива?

— Защото, ако ти кажа — ще стане нещо лошо.

— Да става, каквото ще! Аз искам да ми кажеш, защото съм ти жена и трябва да зная всичките ти тайни. Ако не ми кажеш, ще се хвърля в дълбокия вир, дето овчарите тая сутрин издавиха кучетата.

Нямало що да прави бедният човек и склонил да й каже тайната вечерта, като се върнат вкъщи. Разходили се до лозето, набрали една кошница грозде и обърнали конете назад. Върнали се вкъщи. Жената пак го подхванала:

— Казвай сега защо се засмя, когато отивахме към лозето!

— Почакай малко да изкопая един трап! — отвърнал мъжът, изкопал една яма, човешки бой дълбока, и легнал в нея.

Тъкмо в туй време от кошарата пристигнало старото куче с двата зъба. Като разбрало какво ще става, легнало до трапа и почнало жално да вие. Жената влязла вкъщи, отчупила половин хляб и го хвърлила на кучето, за да млъкне. Кучето продължило да вие, без да помирише хляба. Тогава петелът дотърчал от бунището, заловил се да кълве хляба и закъткал кокошките. След като изкълвал хляба, подскокнал на плета, плеснал с криле и почнал да кукурига.

— Какво ти е толкова додражало? Не виждаш ли, че нашият стопанин лежи в трапа и се гласи да мре? — укорило го старото куче.

— Нека мре, щом като не може да се разбере с жена си. Аз имам четирийсет жени — ярки и квачки, и мога да кажа, че всичките ме слушат. Когато намеря някъде зърна за кълване, ги викам и те да кълват, затуй ме уважават. А пък нашият стопанин не може да се разбере с една жена. Защо не й каже, че ще умре, ако издаде тайната?

Като чул думите на петела, стопанинът скочил, измъкнал се от ямата и рекъл на жена си:

— Слушай, жено, щом ти кажа тайната, която зная — свършено е с мен.

— Какъв е този трап? — попитала жената.

— Този трап ще бъде моят гроб.

— Ах, мъжо, мъжо, какво щяхме да направим! Мълчи, мъжо, мълчи! Не искам да ти зная тайната, само бъди жив и здрав! — викнала жената и го накарала по-скоро да зарине ямата.

Край
Читателите на „Овчарят и неговата жена“ са прочели и: