Тери Пратчет
Пощенски гамбит (10)

Глава девета
Огнени страсти

Смазващия и Оловния — Гладис им тегли по едно — Мъртвият час — Ирационалният страх от спанак по зъбите — „Свестният тупаник не става от само себе си“ — Как беше похитена Линията — Малкият момент на Станли — Етикетът при боравене с ножове — Лице в лице — Огън

Пощенските карети бяха оцелели след западането на пощата, просто защото им се беше наложило. Конете трябваше да се хранят. Но в интерес на истината кочияшите бяха превозвали пътници и преди това. Залата беше утихнала, полилеите изчезнаха заедно с целия останал инвентар, дори и нещата, които бяха заковани на място. Но отзад в големия двор транспортната служба процъфтяваше. Каретите не бяха точно откраднати, но не бяха и съвсем наследени… те просто преминаха в притежание на кочияшите.

Според Грош, който считаше себе си пазител на Сказанията за пощенската служба, делът на повечето кочияши бил изкупен от Големия Джим „Побития“ Прът с парите, които той спечелил, като заложил на себе си в юмручен бой с Харолд „Глигана“ Бутс. Сега бизнеса се ръководел от синовете му Хари „Смазващия“ Прът и Малкия Джим „Оловния“ Прът.

Влаго веднага съобрази, че ще се наложи да подходи деликатно.

Сърцето или нервният център на транспортната служба се помещаваше в една голяма барака близо до конюшнята. Тя миришеше, не, вонеше, не, беше отчасти изградена от миризмата на коне, кожа, ветеринарни илачи, некачествени въглища, бренди и евтини пури. Вонята действително беше толкова плътна, че можеше да се реже на парчета и да се продава като евтин строителен материал.

Когато Влаго влезе, един грамаден мъж, придобил кълбовидна форма от огромния брой жилетки и палта, които беше навлякъл, си топлеше гърба пред бумтяща печка. Друг мъж с идентична форма се беше привел над рамото на един чиновник и двамата разглеждаха някакви книжа.

Явно обсъждаха въпрос, свързан с личния състав, защото мъжът пред печката тъкмо казваше:

— … ами тогава, щом той е болен, нека младия Алфред вземе вечерния курс и…

Той млъкна, когато видя Влаго и после попита:

— Да, сър? Какво ще желаете?

— Да ми пренасяте чантите с пощата — каза Влаго.

Те се втренчиха в него и после мъжът, който си припичаше задницата се ухили широко. Джим и Хари Прът можеха да са близнаци. Те бяха едри мъже, които изглежда бяха съставени предимно от свинска мас и бекон.

— Ти ли си тоя лъскав нов пощенски началник, дето все чуваме за него?

— Точно така.

— Да, ами, твоят човек вече идва — каза препеченият. — Не спря да разправя как трябвало да направим туй и онуй, ама не каза нищо за цената!

— Цена? — Влаго разпери ръце и се усмихна лъчезарно. — За това ли става въпрос? Няма проблем. Никакъв проблем.

Той се обърна към вратата и извика:

— Добре, Гладис, давай!

В сумрака отвън се дочу стържещ звук и трясък на строшено дърво.

— Какво по дяволите направи? — каза сферичния мъж.

— Това е цената, която ви предлагам. Вие се съгласявате да ми носите пощата и онази карета там няма да изгуби повече колела. Мисля, че е напълно справедлива цена.

Мъжът се втурна напред с ръмжене, но другият кочияш му сграбчи палтото.

— Кротко, Джим. Тоя е на държавна служба и си има големи да му работят.

Сякаш по поръчка г-н Помпа влезе в стаята, като се приведе, за да мине през вратата. Джим го стрелна с гневен поглед.

— Мен това не ме плаши! — заяви Джим. — На тях не им дават да бъхтят хор’та!

— Грешите — уведоми го Влаго. — Възможно е грешката ви да е смъртоносна.

— Тогаз ще повикаме стражата — каза Хари Прът, като още възпираше брат си. — Съвсем по реда и закона. За туй какво ще кажеш?

— Чудесно, повикайте ги. Аз пък ще им кажа, че просто възстановявам открадната собственост — после повиши глас. — Гладис!

Отвън се чу още един трясък.

— Открадната? Тия карети са наши! — заяви Хари Прът.

— Опасявам се, че и тук грешите. Г-н Помпа?

— Пощенските Карети Никога Не Са Били Продавани — издудна големът. — Те Са Собственост На Пощенската Станция. Досега Не Е Бил Плащан Наем За Ползването На Пощенската Собственост.

— А не, да ги нямаме такива! — изръмжа Джим и изблъска брат си встрани.

Г-н Помпа веднага вдигна юмруци.

Светът замръзна.

— Чакай, Джим, задръж за момент — обади се внимателно Хари Прът. — Какво предлагаш, г-н Поща? Каретите винаги са превозвали и пътници, нали така? А после вече нямало поща за превозване, но все още имало хора, които искали да пътуват. И каретите просто са си стояли тук, пък и конете е трябвало да се хранят. Тъй че нашият татко почнал да плаща за зоб, сметките на ветеринара и никой…

— Просто ми пренасяйте пощата. Това е всичко. Всяка карета взема пощенските торби и ги оставя, където ви кажа. Това е. Кажете ми къде ще намерите по-добра сделка, а? Разбира се, свободни сте да изложите тия свои аргументи „кой превари, той завари“ пред патриция, но ще мине време докато се реши въпросът и междувременно вие ще сте на чиста загуба… Не? Добре. Глад…

— Стой, стой, чакай малко — спря го Хари. — Само чанти с поща? Това ли е?

— Какво? — сряза го Джим. — Ти да не си луд да го слушаш? Защо? Нали казват, че притежанието бие всички други точки на закона?

— Е да, но аз притежавам големи, г-н Прът — каза Влаго. — А вие не притежавате никакви полици, ипотеки или документи за придобиване.

— Тъй ли? Ами какво ще кажеш да спреш да притежаваш зъби! — Джим вече се беше втурнал напред.

— Хайде сега — Влаго бързо застана пред г-н Помпа и вдигна ръце. — Няма нужда пак да ме убивате, г-н Прът.

Двамата братя изглеждаха леко объркани.

— Какви ги приказваш — каза Хари. — Аз лично ще се закълна, че Джим с пръст не те е пипнал и това е самата истина!

— О, напротив, Хари — подхвана Влаго. — Брат ти си изпусна нервите, замахна, аз полетях, ударих си главата в онази стара пейка ей там, изправих се напълно изгубил ума и дума, ти се опита да задържиш Джим, но той ме цапардоса с онзи стол, точно този там, и ми свети маслото. Големът успя да те докопа, но Джим се измъкна. Стражата обаче го догони малко по-късно в Сто Лат. О, какво преследване беше само, колко беше напрегнато всичко и накрая и двамата се оказахте в пандиза по обвинение в убийство…

— Ама защо и двамата — извика Хари с оцъклен поглед. — Аз не съм те удрял със стола, той Джим беше… Ей, я чакай малко…

— … и ето че настъпи утрото, когато г-н Трупър ви взе последна мярка за вратовръзка и вие двамата се намерихте в оная стаичка под бесилката с мисълта, че сте изгубили бизнеса, каретите, хубавите си коне и само миг по-късно…

Влаго остави изречението да увисне във въздуха.

— И? — подкани го Хари.

Двамата братя го гледаха неразбиращо с израз на абсолютен ужас, който до пет секунди щеше да премине в насилие, ако номерът не проработеше. А номерът беше да не им позволи да се осъзнаят.

— И тогава ви се яви ангел — довърши Влаго.

 

 

Много може да се случи в рамките на десет минути. Например, може да се сварят две чаши чай, толкова гъст, че можеш да си го мажеш на филия.

Братята Прът вероятно не вярваха в ангели. Но вярваха в измишльотини и бяха така скроени, че дори им се възхищаваха, ако бяха поднесени с нужния замах. Има такъв тип мъже, едри, диви, на които не им минават приказките и извъртанията на дребните мошеници, но които бурно ще аплодират всеки, които успее да снесе такава опашата лъжа без да му мигне окото.

— Интересно, че се появяваш точно таз вечер — каза Хари.

— Така ли? Защо?

— ’щото днеска идваха едни хора от Главната линия и ни предложиха големи пари за бизнеса. Твърде много пари, тъй да се каже.

Виж ти, помисли си Влаго, тук става нещо…

— Обаче ти, г-н Мустак, ни предлагаш само инат и заплахи — каза Джим. — Няма ли да си повишиш офертата?

— Разбира се, мога да ви предложа по-сериозни заплахи. Но ще добавя и безплатно боядисване на всички карети. Бъдете разумни, господа. Досега ви се разминаваше, но ето, че пощата отново работи. Всичко, което се иска от вас, е да си продължите досегашната работа, но да носите и поща. Хайде де, чака ме една дама, а знаете, че дамите не трябва да бъдат оставяни да чакат. Какво ще кажете?

— Тя ангел ли е? — попита Хари.

— Той вероятно се надява да не е, мхъ-хъ — смехът на Джим прозвуча все едно бик си прочиства гърлото.

— Мхъ-хъ — съгласи се Влаго примирено. — Просто носете чантите, господа. Пощата ще стигне далеч и може да се окаже, че на вас ще се падне честта да я откарате там.

Братята се спогледаха и после се ухилиха. Изглеждаше сякаш една усмивка се разля по двете лъщящи червени лица.

— Нашият татко щеше да те хареса — каза Джим.

— И със сигурност нямаше да хареса ония шмекери от Линията — каза Хари. — Трябва някой да им свие сърмите, г-н Мустак. И хората казват, че тоя някой ще си ти.

— По кулите умират хора, ще знаеш — каза Джим. — Ние всичко виждаме. Тъй си е! Пътят кара покрай кулите. По-рано имахме договор да караме момците дето работят там и ги чувахме да говорят. Преди, всеки ден имаха по един час, когат’ цялата линия спираше за поправки.

— Мъртвият час, тъй му викаха — каза Хари. — Тъкмо преди изгрев. Точно тогава умираха хората.

 

 

Светлините на линията се простират по целия континент в предутринния здрач. И тогава от някой от двата края тръгва Мъртвият час. Горният и долният поток прочистват съобщенията си и клапите спират да тракат една след друга.

Хората на кулите се гордееха колко бързо могат да превключат кулата си от черно белите дневни сигнали на светлинен режим за през нощта. В най-добрия случай почти не прекъсваха предаването на съобщения. Висяха вкопчени в люлеещи се стълби високо над земята, а около тях клапите щракаха и тракаха. Имаше герои, които успяваха да запалят всички шестнадесет лампи на една голяма кула за по-малко от минута, като се плъзгаха надолу по стълбите си, увиснали на въжета само и само да задържат кулата си жива. „Жива“, точно тази дума използваха. Никой не искаше кулата му да угасне, дори и за минута.

Мъртвият час беше друго нещо. Това беше един час за поправки, подмяна на елементи и може би дори за отхвърляне на малко бумащина. Предимно подменяха повредените елементи, защото беше загуба на време да се опитваш да поправиш клапа толкова високо, докато вятърът я тресе и ти смразява пръстите. Винаги беше за предпочитане да я спуснеш долу с въже и да качиш на нейно място нова. Но когато времето не стигаше, някои се изкушаваха, въпреки вятъра, да се опитат да освободят проклетата клапа на ръка.

Понякога вятърът печелеше. По време на Мъртвия час умираха хора.

И когато това се случеше, пращаха ги у дома със сигнала по кулите.

 

 

Устата на Влаго увисна.

— А?

— Те така му казват — обясни Хари. — Не че наистина така правят. Просто пращат името му от единия край на Линията до другия и спират в кулата най-близка до родното му място.

— Да, ама казват, че понякога човек някак си оставал на линията — каза Джим. — Викат му „Да живееш в Шума“.

— Повечето време, когато разправят тия работи са много ядосани — каза Хари.

— О да, бесни са просто. Дума да няма — потвърди брат му. — Бъхтят се като добичета. Вече нямат Мъртъв час, дават им само по двадесет минути. Уволнили са също сума народ. Преди на Осмоден трафикът е бил забавен. Сега карат експресно през цялото време, чак докато кулата се строши. Виждали сме момци да слизат от ония ми ти кули — очите им оцъклени, ръцете им треперят и нямат представа кое време е. Тая работа им взема ума. Точно тъй си е!

— Ами, те са си въртоглави по начало — каза Хари. — Трябва нещо да ти хлопа, че да се качиш да работи по онез ми ти неща. Ама те въпреки всичко се връщат. Тия щракалки направо им отмъкват душите и не ги пускат да си ходят. Плащат им жълти стотинки, ама те сигурно и за без пари биха се трепали по кулите.

— Главната линия направо смуче кръв, откакто я поеха тия новите. Трепе хора за пари — каза Джим.

Хари си пресуши канчето.

— Ама на нас не ни минават тия — каза той. — Ще ти караме пощата, г-н Мустак, даже и само заради тая идиотска шапка дето си я нахлупил.

— Я кажете — попита Влаго, — дали сте чували за нещо наречено Светкавичното Гну?

— Не много — отвърна Джим. — Няколко момчета го споменаха веднъж. Май са някакви оператори дето правят нещо на своя си глава извън закона. Било нещо свързано с Шума.

— А какъв е тоя Шум… дето явно служи за свърталище на мъртви хора?

— Виж, г-н Мустак, ние само слушаме, ясно? — каза Джим. — Гледаме да им говорим полекичка, ако изобщо се налагат приказки, ’щото те като слязат от онез кули две не виждат. Някой път може направо под колелата да се гътнат…

— Това е понеже ги тресе вятърът — обясни Хари. — По равното ходят като моряци.

— Добре, тъй. Та за Шума. Ами, казват, че много от съобщенията, дето хвърчат по кулите, са за кулите, ясно? Заповеди от шефовете, съобщения за поддръжка, съобщения за съобщения…

— … имена на мъртъвци… — вметна Влаго.

— Да, и таквиз също. Та това Светкавично Гну и то е там някъде — продължи Джим. — Само туй знаем. Аз карам карети, г-н Мустак, не съм учена глава, като ония по кулите. Ха, достатъчно съм тъп, та да не ми хрумне да отлепям крака от земята.

— Кажи на г-н Мустак за Кула 93, Джим — каза Хари. — Да му затракат зъбите от страх!

— Мда, чувал ли си я тая история? — Джим погледна Влаго многозначително.

— Не. Какво се е случило?

— Горе на кулата били само двама момци, пък трябвало да са трима. Единият излязъл отвън, както ги бухал вятърът, да размърда една заяла клапа, макар че хич не трябвало да прави така. Ама паднал и се оплел в осигурителното въже и то му се стегнало около врата. Тогаз другият момък изтичал навън да го хване, ама без въобще да си вземе въже — което хич не трябвало да прави — и вятърът сигур’ направо го е отнесъл.

— Това е ужасно — съгласи се Влаго. — Обаче не виждам какво има да ми тракат зъбите.

— А, чакай, още не си чул страшната част. Десет минути след като и двамата били предали богу дух, някой пратил от кулата съобщение за помощ. Съобщение, изпратено от мъртвец — ей от това може да ти затракат зъбите — Джим се изправи и нахлупи тривърхата си шапка. — Трябва да подкарвам каретата след двадесет минути. Драго ми беше да се запознаем, г-н Мустак.

Той отвори едно чекмедже на очуканото бюро и извади от там парче оловна тръба.

— Това е за обирджиите — оповести той, а после измъкна и голяма сребърна манерка с бренди. — А това за мен — добави с видимо задоволство. — А? Тъй ами!

А аз си мислех, че пощата е пълна с луди хора, помисли си Влаго.

— Благодаря ви — той се изправи.

После си спомни странното писмо, каквато и да беше неговата цел, и добави:

— Случайно някоя ваша карета да има път към Псевдополис утре?

— Да, тръгва в десет — потвърди Хари.

— Ще ви приготвим чанта за там.

— Ами че то струва ли си — каза Джим. — До там са повече от петдесет мили, пък чувам, че са оправили Линията. Тая карета ще спира на доста места няма да стигне там преди здрач.

— Човек трябва да направи, каквото му е по силите, Джим — каза Влаго.

Кочияшът го погледна с особено пламъче в очите, сякаш му беше ясно, че Влаго нещо си е наумил. На глас обаче каза:

— Ама си те бива, дума да няма. Ще ти вземем торбата, г-н Мустак и много ти здраве. А сега трябва да бързам.

— За къде ще пътуваш? — попита Влаго.

— Поемам първите две смени на нощния експрес за Куирм. Потегляме в седем — каза Джим. — Ако са останали някакви колела на каретата, де.

— Наближава седем?

— Без двадесет.

— Закъснявам!

Кочияшите го гледаха докато Влаго търчеше през двора, а г-н Помпа и Гладис бавно пристъпваха след него.

Джим си надяна дебелите кожени ръкавици замислен и после се обърна към брат си.

— Нали се сещаш как понякога, ей тъй от никъде, ти хрумва туй-онуй?

— Тъй си е, Джим.

— А тъй като гледаш, да ти хрумва, че утре по някое време, някъде по пътя за Псевдополис, на кулите ще им се случи случка?

— Интересно, и на теб ли ти хрумна същото? Макар че то, както вървят нещата напоследък, може да заложиш две към едно, че нещо някъде ще се повреди. Може би той просто обича да залага.

— Аха — каза Джим. — Тъй ами!

 

 

Влаго бързо се измъкна от златния костюм. Несъмнено беше добър за бизнеса и докато го носеше усещаше, че даже от ушите му извира стил. Обаче ако си позволеше да се появи така в Кърпения Барабан, значи си просеше да го цапардосат с нещо тежко по главата, при което не му се мислеше какво ще му извира от ушите.

Той хвърли крилатата шапка на леглото и почна да се бори с другия костюм, който му бяха осигурили големите. Нещо по-тъмно, беше помолил той. Трябваше да му се признае на големския шивач, изпълняваше поръчките точно. Костюмът беше толкова тъмен, че ако му поръсеха звездички, нощем совите биха се блъскали в него. Беше му нужно повече време да се приготви, но Прелест Дивна Добродуш не беше човек, когото можеш да оставиш да чака.

— Добре изглеждате, сър — каза Грош.

— Благодаря, благодаря — каза Влаго, докато се бореше с вратовръзката. — Вие командвате докато ме няма, г-н Грош. Тази вечер би трябвало да е кротко. Не забравяйте, утре сутрин, първата ви работа е да съберете пощата за Псевдополис. По десет пенса на писмо, ясно?

— Напълно ясно, сър. Сега може ли да си сложа шапката — примоли се Грош.

— А? Какво? — Влаго се взираше в огледалото. — Я погледнете дали имам спанак между зъбите?

— Ял Ли Сте Спанак Днес, Сър? — попита г-н Помпа.

— Не съм ял спанак, откак станах достатъчно голям да мога да плюя — каза Влаго. — Но в такива моменти хората винаги се тревожат за това, нали? Все си мислех, че спанакът просто се появява отнякъде. Нали знаете… като плесен? Какво ме попитахте, Толивър?

— Може ли да си сложа шапката, сър — повтори Грош търпеливо. — Понеж’ нали аз съм ви заместника, пък вий излизате, сър.

— Но сега дори не е отворено, Грош.

— Да ама… то такова… Просто искам да я понося. За малко, сър. Само за малко. Ако не възразявате — Грош пристъпваше от крак на крак. — ’Щото, нали, такова казахте, че аз ще командвам.

Влаго въздъхна.

— Добре, хубаво, г-н Грош. Може да носите шапката. Г-н Помпа?

— Да, Сър.

— Тази вечер г-н Грош командва, а ти няма да ме следваш, ако обичаш.

— Не, Няма. Почивният Ден Започва Сега. За Всички Нас. Ще Се Върнем Утре По Залез Слънце — оповести големът.

— О… да — по един ден всяка седмица, точно както беше казала г-ца Добродуш. Това беше нужно на големите, за да покажат, че се различават от чуковете. — Да беше ме предупредил малко по-рано. Утре ще се окаже, че не ни стигат хора.

— Бяхте Уведомен, Г-н Муштак.

— Да, добре, такова е правилото. Просто утре ще бъде…

— Вие за нищичко не се тревожете, сър — успокои го Грош. — Някои от момците, дето назначих днес са синове и внуци на пощальони, сър. Няма да има проблем. Те ще разнесат пощата утре.

— О, чудесно. Много хубаво — Влаго пак си нагласи вратовръзката. Черна вратовръзка на черна риза под черно сако. Едва успяваше да я види. — Добре, г-н Помпа? Все още не се е пръкнал някакъв спанак, нали? Отивам да се срещна с една млада дама.

— Да, Г-н Муштак. Г-ца Добродуш — съобщи големът равно.

— Ти пък откъде знаеш? — попита Влаго.

— Вие Го Изкрещяхте Пред Около Стотина Души, Г-н Муштак — обясни г-н Помпа. — Ние — Имам Предвид Всички Големи, Г-н Муштак — Ние Бихме Искали Да Видим Г-ца Добродуш По-Щастлива. Минала е През Доста Неприятности. Затова Си Търси Някого С…

— … запалка? — бързо го прекъсна Влаго. — Престанете веднага, г-н Помпа, много моля. Амурчетата са дребни тлъсти хлапета в пелени, ясно? А не глинени великани.

— Ангамарад Казва, Че Тя Му Напомня На Лила, Вулканичната Богиня, Която Постоянно Вдига Дим, Защото Дъждовният Бог Й Е Навалял Лявата — продължи големът.

— Да, жените все се оплакват от такива неща — каза Влаго. — Добре ли изглеждам, г-н Грош?

— О, сър, не си представям, че г-н Влаго фон Мустак има за какво да се тревожи, когато му предстои среща с млада дама.

Като се замислиш, замисли се Влаго докато подтичваше сред оживените улици, той никога не беше се срещал с млади дами. Нито веднъж за толкова години. Естествено, Албърт и всички останали бяха срещали стотици девойчета и бяха се забавлявали как ли не, включително в един интересен случай забавлението беше му докарало разместена челюст, което всъщност никак не беше забавно. Но нищо такова не се беше случвало на Влаго. Той винаги беше скрит зад фалшивата брада или очила, или личност. Сега внезапно отново изпита усещането, че е гол и му се прииска да не беше се разделял със златния костюм.

Когато стигна Кърпения Барабан се сети защо това беше абсолютно наложително.

Хората все разправяха колко по-цивилизован беше станал Анкх-Морпорк и как стражата и гилдиите на практика гарантират, че да те нападнат, докато си гледаш напълно законната работа, вече е само възможност, а не, както беше по-рано, въпрос на време. А улиците бяха толкова разчистени, че понякога дори можеше да се види самата улица.

Но човек винаги можеше да разчита на Кърпения Барабан. Ако някой не се измъкнеше от вратата заднишком и не се стовареше на улицата, докато минаваш от там, значи нещо сериозно не беше наред в света.

И, разбира се, както винаги, се беше заформило сбиване. В известен смисъл. Изглежда и тук времената се бяха променили. Вече не можеше просто да се прицелиш и да цапардосащ някого с брадва. Хората имаха очаквания към кръчмарските побои. На влизане Влаго мина покрай група мъже от партията на счупените носове и отхапаните уши, които бяха събрали глави и обсъждаха нещо настървено.

— Виж сега, Боб, какво толкова има да не разбираш, а? Туй е въпрос на стил, ясно? Свестният тупаник не става от само себе си. Вече не върви всички да се струпат един връз друг. Сега, първо Дейв Стридата — нахлупи си шлема, Дейв — ще бъде врагът пред теб, а Базалт, на когото, както знаеш, хич не му трябва шлем, ще бъде врагът приближаващ отзад. Така, да речем, че вече сме минали през юмручната фаза и наш Мазньо вече е извъртял оня номер, дето помита пейките с някого, и сме отхвърлили малко бой с ножове, и сме висели по полилеите, и прочее, и прочее, и тогава Втори Стол — туй си ти, Боб — ти пристъпяш хитро между техния Пети Номер и някой Тъпкач, вдигаш стола назад над главата си ей така — извинявай, Бодльо — и после замахваш с него към Номер Пет, бум, тряс, и ето че си спечелил едни шест точки. Ако техния Номер Пет случайно е джудже, столът няма даже да го забави, ама ти не се шашкай, дръж здраво парчетата останали от натрошения стол, задръж за момент докато той ти налита и после го аргасай от двете страни на главата по ушите. Те много мразят така, както Силен-в-ръката тук ще потвърди. И, ето ти още три точки. След това вероятно всичко ще е в свободен стил, обаче искам всички, включително Мърлявия Мик и Печения, да се опитат да вкарат Двойния Андрю, когато пак се стигне до юмруци. Нали помните как? Отстъпвате назад и се блъскате гръб о гръб, обръщате се, готови да се халосате един друг, следва комичен момент, докато се разпознаете, после си кръстосвате левите ръце, замахвате и отнасяте по един нападател зад гърба на другия, с юмрук или крак, както ви е по-удобно. Това са си петнадесет точки, ако го изпълните точно. О, и помнете. Имаме на разположение Игор, така че ако ви откъснат ръката, опитайте да я вдигнете и да цапардосате някой нещастник с нея — това е много забавно и ви печели двадесет точки. А, и докато съм на тази тема, дано да сте ме послушали като ви казах да си татуирате името по всички телесни части. Игорите правят всичко възможно, ама ще се изправите на крака много по-бързо и, което е по-важно, ще се изправите на собствените си крака, ако им улесните работата. Добре, всички замете позиции, да го разиграем още веднъж…

Влаго се провря покрай тази група и огледа голямото помещение. Важното беше да не забавя крачка. Който се мотае, привлича вниманието.

Той забеляза струйка синкав дим да се издига над тълпата и си проби път натам.

Г-ца Добродуш седеше сама на съвсем малка масичка със съвсем малко питие пред себе си. Най-вероятно току-що беше дошла, защото столът срещу нея все още не беше зает.

— Често ли идвате тук — попита Влаго като бързо го зае.

Г-ца Добродуш повдигна вежда.

— Да. Защо не?

— Ами, аз… струва ми се, че тук едва ли е особено безопасно за сама жена.

— Ама как, при толкова много силни мъже, които да ме защитават? Защо не отидете да си вземете питие?

Влаго успя да се докопа до бара, като пръсна шепа дребни монети по пода. Това обикновено разреждаше малко навалицата.

Когато се върна, столът му беше зает от Любвеобилния В Момента Пияница. Влаго познаваше тази фаза и знаеше, че ключовата дума тук беше „в момента“. Г-ца Добродуш се беше облегнала назад, за да избегне неговия интерес и по-вероятно дъха му.

Влаго чу познатото грачене на добре почерпения тип.

— К’во…тъй? ’Начи казвам, ’начи, това, което нали, казвам, хъмимам пре’вид, зашо ти, нали, зашо не ми дадеш е’на селувшиса. А’ само казвам…

О, богове, ще трябва да направя нещо, помисли си Влаго. Той е едър и мечът му прилича на касапски сатър и в момента, в който му кажа нещо, директно ще мине в четвърта фаза — Кръвожаден Некоординиран Луд. Лошото на тази фаза беше, че преди да се строполят на пода, алкохолиците в четвърта фаза често успяваха да се прицелят учудващо точно.

Той си остави питието на масата.

Г-ца Добродуш му хвърли бърз поглед и поклати глава. Под масата се усети внезапно раздвижване, чу се хрущящ звук и досадникът внезапно се приведе напред пребледнял. Вероятно само той и Влаго чуха г-ца Добродуш да мърка:

— Това, което усещаш забито в крака си, е десетсантиметровият ток на обувка Митци, модел „Хубавата Лукреция“ — най-смъртоносните обувки на света. Като се има предвид натиска, който токовете им оказват на единица площ, може да приемеш, че те е настъпил слон със заострени ходила. Сега, знам точно какво се чудиш: чудиш се: „Тя дали би успяла да пробие чак до пода?“. За да съм честна, трябва да призная, че и аз не знам със сигурност. Вероятно подметката на ботуша ти ще ме затрудни, но преди това не виждам какво може да ме спре. Това обаче не е най-големият ти проблем в момента. Най-големият ти проблем е, че като дете ме принуждаваха, на практика под заплаха от смърт, да вземам уроци по балет. Това означава, че ритникът ми е като на муле, а ти седиш точно срещу мен и аз имам още една обувка. Така, виждам, че ме разбираш. Сега ще си отдръпна тока.

Изпод масата се чу едно леко „флоп“. Мъжът се изправи много внимателно, обърна се и без да поглежда назад се отдалечи с несигурна походка.

— Ще позволите ли на мен да седна? — провери Влаго.

Тя кимна и той седна с кръстосани крака.

— Той просто беше пиян — позволи си да отбележи той.

— Да, мъжете ги говорят такива — съгласи се г-ца Добродуш. — Но не ми казвайте, че ако не се бях намесила сега нямаше да си събирате зъбите в шапката. Която забелязвам, че не носите в момента. Да не би това да е тайната ви персона? Съжалявам, да не казах нещо нередно? Разляхте си питието.

— Не, не, това съм си аз — побърза да я увери Влаго докато бършеш бира от ревера си. — Самият аз, без никакви добавки.

— Почти не ме познавате, но ме поканихте на среща. Защо? — запита г-ца Добродуш.

Защото ме нарекохте шарлатанин, помисли си Влаго. Веднага прозряхте какъв съм. Защото не ми заковахте главата на вратата със стрела от арбалет. Защото не си губите времето с общи приказки. Защото бих искал да ви опозная по от близо, макар че усещането сигурно ще е като да целунеш пепелник. Защото ми е интересно, дали има нещо друго, което правите със същата страст, с която пушите. Защото, противно на възгледите на г-ца Макалариат, бих искал с вас да се отдадем на чики-рики, г-це Добродуш… е, може би като за начало чики, а когато се опознаем по-добре и рики. Искам да опозная същността ви, толкова добре, колкото вие познавате моята…

Отговорът му беше:

— Защото почти не ви познавам.

— Ако става въпрос за това, и аз почти нищо не знам за вас.

— На това разчитам — каза Влаго и си спечели усмивка.

— Хитър отговор. Тънък. Та къде все пак ще вечеряме?

— В Le Foie Heureux, разбира се — отвърна Влаго.

Тя изглеждаше неподправено изненадана.

— Успял сте да направите резервация?

— О, да.

— Имате роднина, който работи там? Имате компромат, с който да изнудвате оберкелнера?

— Не. Но имам маса за тази вечер — каза Влаго.

— Тогава е някакъв номер. Впечатлена съм. Но трябва да ви предупредя — наслаждавайте се на всяка хапка. Това може да се окаже последната ви вечеря.

— Защо?

— Компанията на Главната Линия убива хора, г-н Мустак. По разнообразни начини. А вие вече трябва да сте опънал нервите на Грабльо Злат.

— О, моля ви. Аз не съм нищо повече от досадна муха на техния пикник.

— И как мислите постъпват хората с досадните мухи? — каза г-ца Добродуш. — Линията има проблеми, г-н Мустак. Новите собственици я третират като машина за пари. Решили са, че ремонтите излизат по-евтино от постоянната поддръжка. Оголили са всичко до кокал — до кокал. Тези хора не разбират от шега. Да не мислите, че на Грабльо Злат ще му мигне окото, ако се наложи да ви елиминира?

— Но аз съм много… — подхвана Влаго.

— Да не мислите, че можете да си играете с тях? Да ги дразните като дете, което звъни на вратата и после се крие? Злат се кани някой ден да заеме мястото на патриция, това е известно на всички. И изведнъж се появява някакъв… идиот с голяма златна шапка, който постоянно напомня на хората, че семафорната компания е в хаос, навира му се в очите, подновява пощата…

— Чакайте малко! — успя да вмъкне Влаго — Това е голям град, не някаква дива провинция! Тук хората не убиват бизнес конкурентите си просто така, нали?

— Наистина ли смятате, че това не се случва тук? О, той няма с пръст да ви пипне. Вероятно няма да си направи труда дори да се свърже формално с Гилдията на убийците. Вие просто ще умрете. Както брат ми. И той някак ще го е организирал.

— Брат ви? — попита Влаго.

В другия край на бара вечерният побой започна с отличен Ти-Май-Нещо-Ми-Се-Отваряш, което спечели две точки и счупен зъб.

— Брат ми и група хора, които работеха на Линията преди тя да бъде похитена — похитена, г-н Мустак — се канеха да стартират нова линия — обясни г-ца Добродуш, като се приведе напред. — Бяха успели да съберат средства за изграждане на няколко прототипни кули за демонстрации. Те щяха да пращат съобщенията до четири пъти по-бързо от старата система и щяха да ползват разнообразни нови начини на кодиране, и всичко щеше да бъде чудесно. Много хора им помогнаха със спестяванията си. Хора, които преди работеха за баща ми. Разбирате ли, повечето способни инженери напуснаха, когато баща ми загуби Линията. Те не можеха да понасят Злат и неговата банда кожодери. Брат ми възнамеряваше да възстанови парите на всички.

— Опасявам се, че не разбирам — в масата им се заби секира и продължи да трепти още известно време.

Г-ца Добродуш се втренчи във Влаго и издуха струйка дим покрай ухото му.

— Баща ми беше Робърт Добродуш — подхвана тя хладно. — Той беше председател на оригиналната Компания на Главната Линия. Семафорите бяха негова идея. Той дори проектира половината механизми по кулите. После намери група инженери, до един сериозни мъже — никой от тях не мърдаше от вкъщи без логаритмична линийка в джоба. Те взеха заеми, ипотекираха къщите си и построиха една малка местна съобщителна система. После използваха средствата, спечелени от нея, и започнаха да изграждат Главната Линия. Парите започнаха да текат като река. Всеки град искаше да се включи и, ето че всички щяха да бъдат много богати. Нашето семейство например имаше конюшня. Аз си имах кон. Вярно, че не харесвам коне кой знае колко, но го хранех и го гледах как тича наоколо и… каквото там правят конете. Всичко вървеше чудесно и после изведнъж баща ми получи едно писмо, последваха едни куп срещи и накрая му заявиха, че има късмет, че няма да влезе в затвора заради, о, ами, знам ли, някаква увъртяна правна причина. Но през цялото това време семафорите не спряха да печелят луди пари, разбирате ли? Грабльо Злат и пасмината му се държаха приятелски, но почнаха да изкупуват ипотеките на хората, да поемат контрола върху разни банки, да разместват разни числа насам-натам и накрая дръпнаха Линията направо изпод краката на собствениците, като истински крадци. Единственото което ги вълнува, е да печелят пари. Тях не ги е грижа за Линията. Ще я използват докато я съсипят и после ще измъкнат още пари, като я продадат. Докато баща ми беше начело, хората се гордееха с работата си. И понеже бяха инженери, основната им грижа беше кулите да бъдат изправни по всяко време. Те дори имаха т.нар. подвижни кули. Предварително сглобена кула, която можеше да се разглоби на няколко части, да се натовари на две големи каруци и, ако някоя от редовните кули има по-сериозен проблем, подвижната кула можеше да се издигне до нея и да поеме трафика без да пропусне нито един сигнал от кода. Те действително се гордееха — бяха горди да са част от този проект.

— Само да бяхте там, само да бяхте го видели! — каза си Влаго.

Не беше възнамерявал да го каже на глас. В другия край на залата някой използва собствения си крак като бухалка и си спечели седем точки.

— Да — съгласи се г-ца Добродуш. — Само да можехте да го видите. Преди три месеца брат ми Джон събра достатъчно пари, за да почне работа по конкурентната линия. Това не беше никак лесно. Злат е пуснал пипала навсякъде. И затова Джон се озова мъртъв насред полето. Казаха, че не си бил закачил осигурителното въже. Той никога не пропускаше. И сега баща ми само си седи и се взира в една точка. Изгубихме всичко — къщата, работилницата на баща ми. Сега живеем при леля ми в Кукличките. Ето докъде ни докараха. Когато Грабльо Злат говори за свобода, той има предвид единствено неговата собствена и ничия друга. И ето че изведнъж се появявате вие, г-н Влаго фон Мустак, чисто нов и лъскав, търчите наоколо и вдигате пара. Защо?

— Защото Ветинари ми предложи службата, това е — отвърна Влаго.

— А вие защо я приехте?

— Беше възможност, която получаваш само веднъж в живота.

Тя се втренчи в него толкова настойчиво, че той се почувства неудобно.

— Е, ами, успял сте да получите резервация в Le Foie Heureux само с няколко часа предизвестие. Ако ви попитам как, ще ме излъжете ли?

— Мисля, че да.

— Добре. Да тръгваме.

 

 

В задушния уют на съблекалнята гореше малка керосинова лампа с изключително ярко сияние. В центъра на осветения кръг, въоръжен с лупа, Станли разглеждаше своите марки.

Това беше… самият рай. Граховите култури са известни със своето усърдие, но дори и по техните стандарти, Станли беше изключителен случай. Г-н Масур, леко притеснен от усмивката на момчето, се беше съгласил да му даде всички пробни образци и дефектни листи и сега Станли методично ги каталогизираше — по колко бройки, какъв точно дефект се беше появил, всичко.

Безпокоеше го единствено слабото чувство за вина — това беше толкова по-хубаво от топлийките. Марките даваха безкрайни възможности. Върху тях можеше да се изобрази всичко. Те бяха изумителни. Първо ти пренасят писмото, където искаш, а после можеш да си ги сложиш в бележник, чисто и подредено. И освен това от тях не ти се разраняваше палеца, както от топлийките.

Той беше чел за това явление в списанията за топлийки. Понякога хората губеха интереса си към тях. Обикновено като причини се споменаваха „момичета“ и „брак“. Понякога бивш любител внезапно си продаваше цялата колекция, просто така. Или по време на тематичен събор, някой захвърляше топлийките си и се провикваше „Ааа, ама това са просто топлийки!“. Досега такова нещо се струваше на Станли немислимо.

Той вдигна малката кесийка несортирани топлийки и я огледа. Допреди няколко дни дори само мисълта да прекара вечерта надвесен над колекцията си щеше да му стопли душичката. Но сега беше дошло време да зареже детинските топлийки.

Нещо изкрещя.

Беше свиреп гърлен звук, все едно злобата и гладът бяха получили свой глас. Някога дребни сгушени страхливи създания са чували подобен звук да се носи над блатата, които са обитавали.

След като първичният ужас се уталожи, Станли се промъкна до вратата и я отвори.

— Ех-ехо? — извика той към просторната тъмна зала. — Има ли някой там?

За щастие не получи отговор, но някъде под тавана се чуваше някакво драскане.

— В момента пощата не работи — треперливо продължи Станли. — Но ще отворим утре в седем за продажба на марки и ще ви предложим чудесна сделка за транспортиране на пратките ви до Псевдополис.

Думите му се забавиха и той сбърчи чело докато се опитваше да се сети всичко, което Влаго му беше казал по-рано.

— Помнете, ние може да не сме най-бързите, но винаги стигаме целта си. Защо не напишете писъмце на баба си?

— Аз изядох баба си — изграчи глас някъде високо горе в мрака. — Изгризах й костите.

Станли се изкашля. Той определено не беше получил подобаваща подготовка като търговски представител.

— А… ъм… ами тогава може да пишете на леля си?

Той сбърчи нос. Защо във въздуха се усещаше миризма на масло за горене?

— Ехо? — каза той пак.

Нещо падна отгоре, удари се в рамото му и влажно тупна на пода. Станли се протегна надолу, опипа наоколо и намери гълъб. Във всеки случай, намери половин гълъб. Беше все още топъл и доста лепкав.

Г-н Грайл седеше на една греда високо над залата. Стомахът му гореше. Старите навици са ужасно нещо. Бяха заложени в него до мозъка на костите. Ако ти се мярне нещо топло и пернато моментално го грабваш. В Анкх-Морпорк гълъбите покриваха всеки улук, корниз и статуя по покривите. Дори и водоливниците не успяваха да намалят броя им или да ги прогонят. Грайл беше изял шест преди да се промъкне през пукнатия купол, а след това вътре в залата се беше надигнал цял топъл пернат облак и на него просто му беше паднало пердето.

Те бяха толкова вкусни, просто не можеше да спре с един! И пет минути по-късно се сети, защо е трябвало да прояви повече воля.

Това бяха диви градски птици, които се хранеха с каквото си намерят по улиците. При това улиците на Анкх-Морпорк. Всяка птица беше като подскачаща, гукаща чумна яма. Със същия успех можеше да си хапне бургер от кучешки лайна и да го съпроводи с двойна порция сок от септична яма.

Г-н Грайл изстена. Най-добре да си довърши работата тук и да отиде да повърне над някоя оживена улица. Той хвърли бутилката с масло надолу в мрака и взе да рови за кибрита си. Създанията от неговият вид късно се бяха научил да си служат с огъня, защото гнездата пламваха толкова лесно, но в крайна сметка бяха успели да му измислят приложения…

Високо горе над залата проблесна пламък. Той падна надолу и се приземи върху камарите писма. Маслото пламна със съскане. Сини огнени езици почнаха да се изкачват по стените.

Станли погледна надолу. На няколко метра от него, осветена от огъня, пълзящ по писмата, се виждаше фигура, свита на пода. До нея лежеше златната шапка с крила.

Станли погледна нагоре — от огъня очите му блестяха в червено, и видя някой да се засилва от таванските греди към него с раззината уста.

От тук насетне нещата за г-н Грайл тръгнаха на зле, понеже Станли изпадна в един от своите Малки Моменти.

 

 

Най-важно от всичко беше самочувствието. Влаго го беше изучавал. Някои от старите благородници го притежаваха. То внушаваше, че човек нито за момент не се съмнява, че нещата ще се случат точно, както той е решил.

Оберкелнерът ги отведе до масата без дори за миг да се поколебае.

— Можете ли наистина си позволите такава вечеря със заплатата на държавен служител? — попита г-ца Добродуш докато сядаха. — Или ще се наложи да се оттеглим през кухнята?

— Смятам, че средствата ще ми стигнат — увери я Влаго.

Той си знаеше, че това е лъжа. В ресторант, където дори горчицата се сервира от отделен келнер, цените винаги хвърчат в небесата. Но точно в момента Влаго не мислеше за пари. Имаше си начини човек да се справи със сметката и беше най-добре да се тревожи за нея на пълен стомах.

Те си поръчаха ордьоври, които вероятно струваха повече от средната седмична работна заплата. Нямаше смисъл да се търси най-евтиното блюдо в менюто. На теория такова нещо съществува, но някак си, колкото и да търсиш, то никога не се оказва в списъка. За сметка на това обаче имаше множество най-скъпи блюда.

— Сработихте ли се вече с момчетата? — попита г-ца Добродуш.

Момчетата, отбеляза наум Влаго.

— О, да, особено на Ангамарад нещата му идват отвътре. Той е роден пощальон.

— Е да, натрупал е сериозен опит.

— Каква е тази кутия, закачена на ръката му?

— Това е съобщение, което е трябвало да достави. Естествено не е оригиналната глинена плочка, която са му поверили. Трябвало е да прави бронзови копия няколко пъти. За един голем дори бронзът не е особено траен. Съобщението е било за Хет, кралят на Тут, от неговите астролози в свещената планина. Съобщавали му, че Морската Богиня е разярена и какви церемонии ще трябва да изпълни, за да я укроти.

— Но нали Тут все пак е потънал в морето? Той така каза.

— Да, да, Ангамарад пристигнал твърде късно и бясната приливна вълна потопила острова.

— И…? — недоумяваше Влаго.

— И какво?

— И на него не му ли е хрумвало, че може би вече е безпредметно да се доставя това съобщение?

— Не. Трябва да погледнете на нещата като голем. Според тях вселената е с форма на поничка.

— Кръгла или с пълнеж? — вметна Влаго.

— Определено кръгла, но моля ви да се въздържате от повече кулинарни метафори, защото виждам, че не вземате въпроса на сериозно. Те смятат, че вселената няма начало и край и всички я обикаляме безкрайно, но когато стигнем дадено място отново, не е нужно да постъпваме по същия начин всеки път.

— Като вторият шанс, който дават ангелите, само дето трябва много да се чака — каза Влаго.

— Какво имате предвид? — попита г-ца Добродуш.

— Ъхъм… значи сега той чака отново да настъпи моментът с големия прилив, за да може този път да предаде съобщението на време?

— Да. Моля, не му изтъквайте всички недостатъци на тази идея. На него му върши работа.

— Готов е да чака милиони години? — възкликна Влаго.

— От гледна точка на голема, това не е недостатък. Това е просто въпрос на време. Те не се отегчават. Ако се наложи сами се поправят и е много трудно да бъдат унищожени. Могат спокойно да оцелеят на дъното на морето или потопени в огнена лава. Кой знае, може би Анагамарад ще успее да достави съобщението. Междувременно гледа да не бездейства. Точно като вас, г-н Мустак. Вие напоследък сте толкова зает…

Тя замръзна с поглед вперен над рамото му. Той видя как дясната й ръка се зарови бясно сред приборите и сграбчи един нож.

— Проклетникът току-що се появи — изсъска тя. — Грабльо Злат! Извинете ме за момент, само ще отскоча да го убия и ще се върна за пудинга…

— Да не сте посмяла! — изсъска Влаго в отговор.

— О? Защо не?

— Защото не сте подбрала правилния нож. Този е за риба. Ще се изложите така!

Тя го изгледа свирепо за момент, но после ръката й се отпусна и на лицето й дори се появи нещо като усмивка.

— Защо в комплекта няма нож за изкормване на богати кръвопийци? — попита тя.

— Носят го допълнително, ако си поръчате кръвопиец — отвърна Влаго уверено. — Вижте, това не ви е Барабана. Тук нямат навика просто да хвърлят телата върху реката! Тук ще повикат стражата! Вземете се в ръце. Себе си вземете, не ножа! И се пригответе да бягате.

— Защо?

— Защото подправих неговия подпис на официална бланка на Компанията, за да получа резервация тук. Затова.

Влаго се обърна, за да види за първи път този знаменит мъж на живо. Той беше едър като мечка, облечен в редингот, достатъчно широк да побере двама души, и златотъкана жилетка. Какадуто беше кацнало на рамото му, но един келнер вече притичваше с лъскава месингова стойка и вероятно носеше меню за ядки и семена.

Злат беше придружен от група елегантно облечени хора и докато се придвижваха през залата всички глави се извъртаха след големия мъж. Златото винаги успяваше да създаде свое собствено гравитационно привличане. Около тях щъкаха и се въртяха келнери, заети с разнообразни дреболии, които те изпълняваха толкова съсредоточено, сякаш бяха жизненоважни. Вероятно всеки момент някой от тях щеше да съобщи на Злат, че другите му двама гости вече са пристигнали. Влаго огледа останалата част от ресторанта за… А, да, ето ги там. Защо наемните биячи изглежда никога не успяват да си намерят костюм по мярка?

Един следеше вратата, един оглеждаше залата и несъмнено имаше поне още един в кухнята.

… и ето, оберкелнерът, в опит да си изкара бакшиш, любезно уведоми важния гост, че лично се е погрижил за неговите приятели…

… голямата глава с лъвската грива се извъртя към масата на Влаго…

… г-ца Добродуш измърмори: „О, богове, той идва насам!“…

… и Влаго се изправи. Биячите се бяха придвижили. Те нямаше да направят нищо тук, но никой от гостите нямаше да се разтревожи, ако набързо ги ескортират навън за малък разговор в някоя задна уличка. Злат си пробиваше път между масите, изоставяйки за момент учудените си гости.

Ситуацията опираше или до неподражаемо умение да общуваш с хората, или до измъкване през прозореца. Но пък на Злат щеше да му се наложи да се държи поне донякъде любезно. Все пак имаха публика.

— Г-н Грабльо Злат — първи заговори Влаго.

— Самият той, сър — отвърна Злат с широка усмивка, в която нямаше и намек за веселие. — Но аз нямам чест да ви познавам — изглежда ме поставяте в неизгодно положение.

— Не бих си го и помислил, сър — увери го Влаго.

— Изглежда съм помолил да ви запазят маса тази вечер, г-н… Мустак?

— Така ли, г-н Злат? — отвърна Влаго с убедителна невинност, която беше усъвършенствал през годините. — Ние просто решихме да проверим дали няма да се намери свободна маса и с учудване открихме, че имаме късмет!

— Тогава поне един от нас е бил напълно заблуден, г-н Мустак — каза Злат. — Но кажете ми, вие действително ли сте г-н Влаго фон Мустак, пощенският началник?

— Да, това съм аз.

— Не си носите шапката?

Влаго се окашля.

— Не съм длъжен да я нося постоянно — обясни той.

Едрото лице го огледа мълчаливо за момент и после към него се изстреля ръка като ръкавица на ковач.

— Изключително се радвам да се запознаем, г-н Мустак. Дано късметът ви се задържи такъв и занапред.

Влаго също подаде ръка, убеден, че мъжът ще я смаже в лапата си, но вместо това усети здравото ръкостискане на един честен човек и срещна твърдият открит (макар и едноок) поглед на Грабльо Злат.

Влаго беше работил дълго и упорито, за да усъвършенства занаята си и считаше, че се справя доста добре, но ако си носеше шапката, в този момент би я свалил. Беше се изправил срещу истински майстор. Това се усещаше в здравата десница и уверения поглед. Ако се бяха срещнали при други обстоятелства, Влаго смирено би му се примолил да го вземе за чирак. С радост би слугувал на този мъж, само за да има достъп до абсолютното му величие и да научи как се прави номера с трите карти, когато въртиш цели банки вместо карти. Доколкото Влаго можеше да отсъди, и вероятно всеки съдия би отсъдил същото, човекът срещу него беше най-големият мошеник, когото беше срещал. И той дори не го криеше. Това се казваше… стил. Пиратските къдрици, превръзката на окото, дори проклетият папагал с неговите дванадесет и половина процента… това поне никой ли не го забелязваше?^[1] Той показваше на всички точно какъв е, но те само му се усмихваха широко и му се възхищаваха още повече. Беше спиращ дъха талант. Ако Влаго фон Мустак имаше умението да съсипва отделни животи, сега беше срещнал човек, разработил метод за унищожаване на цели цивилизации.

Всичко това мина през главата му само за миг, като мълниеносен проблясък. Но тъкмо преди да го осени това прозрение, той забеляза нещо друго, нещо съвсем дребно, като малка рибка стрелваща се пред акула.

В първия момент, Злат беше шокиран, а не просто изненадан. За един момент, толкова кратък, че никой часовник, не би могъл да го отмери, той беше осъзнал, че някъде нещо се е объркало за Грабльо Злат. Този момент бе заличен толкова бързо и умело, че единственото, което остана от него, беше убеждението на Влаго че го е забелязал.

Той не смееше да пусне ръката на другия мъж, да не би отнякъде да се спусне мълния и да го порази. Все пак, Влаго беше разпознал що за човек е Злат, значи и той трябва да е забелязал, че си има работа с колега.

— Благодаря ви, г-н Злат — каза на глас Влаго.

— Разбрах, че сте бил така добър да доставите част от нашите съобщения днес? — изръмжа Злат.

— За мен беше удоволствие, сър. Ако има нещо друго, с което да сме ви полезни, моля само кажете.

— Хмм. В такъв случай, позволете ми поне да се погрижа за вечерята ви, пощенски началник. Вашата сметка ще бъде добавена към моята. Моля, поръчайте, каквото желаете. А сега, ако ме извините, трябва да се върна при… другите си гости.

Той се поклони на г-ца Добродуш, която всеки момент щеше да избухне, и се отдалечи.

— Управата би искала да ви благодари, задето решихте да не убивате гостите — пошегува се Влаго като сядаше. — А сега най-добре…

Той замръзна с втренчен поглед.

Г-ца Добродуш, която се канеше да му изсъска, погледна лицето му и се поколеба.

— Да не ви е зле? — попита тя.

— Те… горят — каза Влаго, облещил поглед.

— Богове, как само пребледняхте!

— Думите… те крещят… усещам миризма на опърлено!

— Някой там си е поръчал фламбирани палачинки. Миризмата идва от… — тя спря и подуши въздуха. — Вярно обаче че мирише на изгоряла хартия…

Хората се огледаха любопитно, когато столът на Влаго полетя и се строполи назад.

— Пощата гори! Сигурен съм! — изкрещя той и се втурна навън.

Г-ца Добродуш го настигна във фоайето, където един от телохранителите на Злат го беше сграбчил. Тя потупа мъжа по рамото и когато той се обърна към нея да я избута, тя тропна решително с крак. Докато той крещеше, тя повлече обезумелия Влаго навън.

— Вода… трябва да намерим вода — изстена той. — Те горят! Те всички горят!