Венцеслав Константинов
Бертолт Брехт (3) (Три скици към един портрет)

Преимущества и недостатъци на героичната поза

Когато през 1933 година по площадите на Германия „стопроцентовите“ немци започват да горят литературното наследство на страната, когато при думата „култура“ мнозина се хващат за пистолета, а един неуспял художник и ефрейтор излиза от затвора, за да наложи „нов ред“, и възгласите „Германио, събуди се!“ се смесват с предсмъртните викове на екзекутираните, когато Райхстагът пламва, за да освети спускащата се тъмна нощ — Бертолт Брехт заедно с хиляди други преследвани интелектуалци напуска родината си.

Пътищата на изгнанието минават през Дания, Швеция, Финландия, Съветския съюз, Съединените щати… „Сменям страните по-често от обувките си“ — пише той през ония години. Времето на анархистичната младост е минало, периодът на социалната педагогика — също. „Истината е конкретна!“ написва Брехт на парче картон и където и да се намира, този девиз ще виси над работната му маса. В емигрантския куфар, оставян по гардеробите на гарите в чуждите градове, се трупат ръкописи, фрагменти, наблюдения, които остават неизползувани. Изгнанието е двойно по-тежко за един писател — той е лишен не само от родината, но и от оръжието си — езика…

Всекидневното търсене на препитание, безцелните среднощни разговори из емигрантските кафенета, унизителните опити да продадеш нещо на литературния пазар, „където се купуват лъжи“ — тези неизбежни несгоди сломяват мнозина, едни завършват със самоубийство, други подирват забрава в алкохола, трети напълно се обезличават. Горчив е хлябът извън отечеството, но още по-горчив е той, когато го припечелваш чрез словото, станало изведнъж символ на варварство, на „кафява чума“.

И все пак в тези трудни дни Брехт отстоява правото и задължението на писателя да говори истината. През 1934 година той съчинява малка брошура, предназначена за тайно разпространение в Третия райх, която носи заглавието „Пет трудности при писането на истината“. В нея се казва:

„Който в наше време е решил да се бори срещу лъжата и невежеството и да пише истината, трябва да превъзмогне най-малко пет трудности. Длъжен е да притежава смелостта да пише истината, макар че навсякъде я потискат; интелигентността да я разпознае, макар че навсякъде я забулват; умението да я превърне в оръжие; разсъдливостта да избере онези, в чиито ръце тя ще стане действена сила; хитростта да я разпространява сред тия хора. Изброените трудности са големи за пишещите в условията на фашизма, но те съществуват и за прокудените или избягалите, та дори и за ония, които пишат в страните на буржоазната свобода.“

В годините на емиграцията Брехт е откъснат от театралната практика и се посвещава повече на прозата. Тогава се раждат и най-хубавите му разкази, в които той на дело се справя с „трудностите при писането на истината“. Използува например едно парадоксално съобщение във вестниците, за да създаде гневна сатира на социалните взаимоотношения в Германия сред надигащия се фашизъм — „Работното място“ (1933). А хитростта да се разбули и защити истината става тема на разказа „Сигурност преди всичко“ (1933). По-късно Брехт отново ще се обърне към историята, за да почерпи оттам сюжети, които ще му позволят под маската на христоматийно четиво да разгледа съвременните междучовешки отношения. Такава е скритата задача на един от най-значимите разкази в новата немска литература — „Трофеите на Лукул“ (1939). Така и една случка от войната в Мароко през 1926 година му дава повод да опише в разказа „Култура на храненето“ (1940) военната хитрост на победените в борбата им с чуждите нашественици. А тъкмо това е времето, когато германските войски вече са прегазили Полша, окупирали са Дания и Норвегия и ще започнат бойни действия срещу Франция. Ето как разказът добива стойността и на помагало за съпротива срещу враговете.

Но през 1938 година Брехт още живее „под датски сламен покрив“ и в Свендборг създава най-зрялата си и най-дълбока драматична творба „Животът на Галилей“. Темата е същата, която тъй много занимава писателя в изгнание — преимуществата и недостатъците на героя, приел да загине заедно с истината, или отрекъл се външно от идеите си, за да продължи борбата срещу потисниците.

Великият физик и астроном от XVII век е отдаден на страстта си към науката, но не е чужд и на земните наслади. „Най-добри мисли ми идват, когато съм се наял добре“, казва той. Парите го интересуват, той обича удобствата и заявява: „Ценя радостите на плътта и не понасям плахите души, които говорят тук за слабости. Да изпитваш удоволствие, значи да си постигнал нещо.“ От тази необуздана жизненост произтичат силата и проницателността на ума му, както и хитростта да прокара малко истина през иглените уши на официалната наука.

Тук започва неговата трагедия.

Галилей е изправен пред избор. Той може да остане университетски професор в относително свободната Венеция, където нищо няма да пречи на изследванията му, освен всекидневната грижа за насъщния. Но му се предлага възможност да се настани на дворцова служба при Медичите във Флоренция, където ще живее сред удобства и разкош, но за научните му занимания съществува реална опасност да бъдат забранени от инквизицията. И ренесансовият човек Галилей, който няма други добродетели освен тази, че носи знанието, избира удобствата пред житейските затруднения на свободната, но материално притеснена личност. Вярва, че само тъй ще може да осъществи докрай способностите си на учен, а това е по-важно от всякаква героична поза.

Но Галилей се излъгва. Под натиска на официалната догма, наплашен от инквизицията, той е принуден осем години привидно да изповядва отреченото от самия него схващане за устройството на Вселената. Така не загубва благосъстоянието си, нещо повече — властниците го издигат на поста първи астроном, обсипват го с ласкателства и почести.

Неспокойният му изследователски дух обаче не се примирява. Галилей тайно продължава своите проучвания и след смъртта на папата публикува резултатите с надеждата, че високият пост ще му помогне да наложи възгледите си. Но изправен пред съда на инквизицията, той не намира сили да устои на страха от изтезанията и се отрича официално от учението си. С това обезсърчава учените от цял свят, които със затаен дъх са следели изследванията му, подтиква великия Декарт да унищожи съчинението си за световните системи, опетнява името си на учен. Само допреди няколко години Галилей гордо е заявявал, че който не знае истината, е просто глупак, но който я знае и я обявява за лъжа, е престъпник. Сега на укорните думи на своя пръв ученик — „Нещастна е страната, която няма герои!“, той отговаря: „Не. Нещастна е страната, която има нужда от герои.“

Заточен в едно отдалечено селце под постоянния надзор на инквизицията, подпухнал от лакомия и пиянство, Галилей преживява последните си дни. Вече полусляп старец, той все пак не издържа на изследователския си нагон и се отдава на науката като на таен порок. Под оскъдната светлина на звездното небе пише страница подир страница и успява да завърши прочутите си „Беседи“, които поставят началото на няколко нови науки. Ученикът му изнася съчинението зад граница и така то става достояние на света.

В първия вариант на пиесата Брехт изобразява Галилей като човек, който въпреки превратностите на съдбата, слабостите и пророците си, е обладан от неутолима творческа страст и с цената на безкрайни унижения и компромиси в последна сметка завършва делото си и го предава на науката.

Няколко години по-късно, към края на Втората световна война, Брехт работи в Калифорния с актьора Чарлс Лоутън над американската постановка на драмата. Тъкмо тогава узнава, че над Хирошима е хвърлена атомната бомба, и това коренно променя отношението му към образа на Галилей.

Още на следващия ден писателят започва преработката на пиесата. Вмъква нови реплики и епизоди, с които внушава, че отричането на Галилей от правилното учение се превръща в „първороден грях“ на цялата съвременна наука. Според Брехт, като се отдалечава все повече от насъщните човешки проблеми и се ползува от благата на съществуващата социална система, науката извършва открития, които изпреварват развитието на общественото съзнание и с това се превръщат в заплаха за човешкия род. Ето защо сега писателят влага в устата на своя герой думите: „Ако учените, сплашени от самолюбиви властници, се задоволят да трупат знания заради самите знания, науката може да бъде осакатена и новите машини биха означавали само нови мъки и тегла… Аз измених на професията си. Човек, извършил това, което извърших аз, не може да бъде търпян в редовете на науката.“

В пресметливостта и хитростта на Галилей, в гъвкавостта му при отстояването на истината, в негероичното му поведение, в неговата слабост и все пак трагично величие Брехт до голяма степен отразява собствения си горчив опит в преодоляването на „трудностите при писането на истината“.

Освен с любимия си герой от „Разкази за господин Койнер“ (1926–1956), който изразява житейската му философия, Бертолт Брехт се отъждествява в практиката си на творец и учен най-вече с образа на Галилей. През последните дни от живота си при репетициите на пиесата в „Берлинер ансамбъл“ винаги, когато се е стигало до сцената, в която Галилей заявява: „Задачата ми не е да докажа, че съм бил прав, а да разбера дали съм бил прав“, Брехт редовно е прекъсвал работата и се е обръщал към сътрудниците си с думите: „За един марксист това е най-важната реплика в цялата пиеса.“

В малката стаичка на „Шосещрасе“ в Берлин — последното жилище на Брехт — имало само грубо сковано легло и дървена масичка. По стените висели няколко китайски маски, портретите на Маркс и Енгелс като млади и сгъваемото изображение на Конфуций, с което писателят не се разделял никога. От прозореца се вижда гробището, където днес почива прахът му. Усещайки приближаващата смърт, Брехт прекарвал дълги часове в съзерцание на мястото, където е щял да бъде погребан, недалеч от гроба на първия му учител — диалектика Хегел.

Единството между светоглед и поведение — ето кое поразява най-силно, когато мислим за човека и твореца Бертолт Брехт…