Венцеслав Константинов
Бертолт Брехт (2) (Три скици към един портрет)

Светът не трябва да бъде само обяснен

Писателят вкусва от славата и финансовия успех, но запазва позата си на литературен особняк. Брехт се появява в своеобразен костюм: голф, жилетка със сатенени ръкави, кожено яке, кожена вратовръзка, одърпан кожен каскет и очила в стоманени рамки. Има вид повече на дребен чиновник или гимназиален учител, най-често ходи небръснат, а косата си сресва напред в небрежната прическа на римски император…

Анархистично настроеният млад човек е навлязъл в дълбок конфликт със света и себе си. Стреми се към позитивно решение, към творчество и житейски смисъл, нужна му е истинска любов и човешка солидарност, но се сблъсква с бруталност и насилие, с непоносимо социално неравенство.

И през 1926 година Брехт пише на своята сътрудничка Елизабет Хауптман: „Затънал съм до уши в «Капиталът». Сега трябва да го знам точно…“ Писателят е започнал да посещава Марксическата работническа школа, да изучава икономика и философия. Смята, че естественият път на духовното развитие у един мислещ човек е да съчетае ненавистта си към съществуващия обществен порядък с вярата във възможността той да бъде променен. Марксизмът му позволява да обедини диалектически активното бунтарско начало у себе си с въжделенията на хуманизма, стремежа към себеосъществяване с моралната необходимост да отдаде силите си на социалния напредък. В Марксовата философия Брехт намира оная твърдост и упование, които дълго и болезнено са му липсвали, намира основата на една също тъй нужна му духовна дисциплинираност.

И ето че тъкмо вътрешното напрежение между тази дисциплинираност и разнопосочните пориви на художествената мисъл започва да придава на произведенията му особено очарование, стегнатост, многозначност и дълбочина. Така политическото ангажиране на писателя преди всичко дооформя личността му на творец — освобождава го от сковаващото отчаяние на ранните години, придава на разрушителните сили в характера му градивна насока и му позволява да рационализира и овладее поетическите си увлечения. Брехт се изпълва с убеждението, че светът не трябва да бъде само обяснен, но и променен, той вече вярва, че такава промяна е възможна, нещо повече — тя е исторически необходима. И той пожелава да допринесе с творчеството си за промяната първо в съзнанието на хората.

През този период Брехт написва цяла поредица разкази, в които нахвърля дълбоко песимистична, дори нихилистична картина на света с очакването тъкмо така да убеди читателите си в потребността от обновяване на този свят. В разказите „Мръсна вода“, „Малка застрахователна история“ и „Подаръкът на Дядо Господ“ той доразвива темата за социалното неравенство, за непоносимо тъжната съдба на „малкия човек“, превърнат в жалка играчка на търгашите и властоимците. А безсъдържателният разгулен живот на богаташите става тема на разказите „Консерва морски раци“ и „Барбара“. Пак тогава Брехт се увлича от спорта и техниката, които будят тъй голямо възхищение у широките народни маси. За да привлече повече читатели от различни обществени слоеве, той създава психологически заострени разкази на такава тема — „Крошето“, „Четирима мъже и тесте карти за покер“ и „Естественото държание на Мюлер“. И всички тези творби са създадени през същата 1926 година, когато писателят започва да изучава задълбочено философията на марксизма.

Пак тогава за Брехт започва периодът на неговите „учебни пиеси“, в които разглежда сблъсъка между индивида и обществото, конфликта между личната свобода и социалната обвързаност. В драмата „Наказателна мярка“, чийто окончателен вариант е от 1930 година, той изобразява керван от японски селяни, който пътува през планината. Едно момче, хилаво и нездраво, се разболява и се превръща в пречка за своите спътници. По стар японски обичай този, който не може да върви в крак с другите, бива изоставен в гората на произвола на съдбата. Тази участ чака и болното момче. То съзнава, че благото на колектива е нещо по-важно от неговото страдание и само се съгласява да постъпят с него според древния обичай, само моли да го хвърлят в някоя пропаст, за да не умре от бавна и мъчителна смърт.

Това е първият вариант на пиесата. След премиерата й Брехт провежда допитване сред зрителите и най-вече сред студентите от марксическия факултет в Ной Кьолн, интересува се от мненията и реакциите им. Оказва се, че студентите не проумяват защо момчето трябва да приеме собствената си смърт, а не се защищава.

Брехт приема това възражение и преработва пиесата от напълно противоположна позиция. Сега вече болното момче отговаря на колектива, че не вижда смисъл в тоя стар обичай и че трябва да се въведе нов обичай, според който при всяко ново положение да се разсъждава по нов начин. Но този вариант предизвиква още по-голямо недоумение и разгорещени критики отляво и отдясно.

Накрая се стига до третия, окончателен вариант на пиесата. Действието е пренесено в Китай, а героите са комунистически агитатори, които пропагандират марксическото учение. В последна сметка болното момче се убеждава в своята „историческа предопределеност“ и загива.

Ето как Брехт търси разрешение на конфликта между партийната дисциплина и анархистичния стремеж към независимост. Това е твърде близка, интимна тема за писателя — темата за „свободата като осъзната необходимост“. Сам той усвоява съзнателно отношение към живота и творчеството си. Запитан в ония дни какво чувствува, когато пише, Брехт отговаря: „Чувствувам, когато имам главоболие — когато пиша, мисля.“