Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lady’s Gifts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване, корекция и форматиране
Alegria (2011)

Издание:

Магьоснически свят

Разкази и новели

Американска, първо издание

Библиотечно оформление: Софка Ташчиева

Художник: Маргарита Ташчиева

Редактор: Силвия Вълкова

Коректори: Нина Иванова, Зефира Иванчева

Компютърен дизайн: София Делчева

Печат „Абагар“ ЕООД — Велико Търново

Издателство „Дамян Яков“ София, 1998

Библиотека „Фантастика и фентъзи“, №1

A Magic Lover’s Treasury Of The Fantastic. Edited by Margaret Weis. Warner books

Copyright © 1998 by Margaret Weis and Tekno Books

История

  1. — Добавяне

Високо над просторната, плодородна равнина, където растат житото и маслините, се издигат гранитни планини, увенчани през зимата със снегове и обсипани с цветя през лятото. Там, сред свещени горички и извори, живеят Ореите: жриците на планината и на скалите. Ореите се грижат за многобройните храмове на Бялата дева Артемида — Богиня на изворната вода и на лова и Майка на всички същества. Те я почитат като Артемида Диктина Бикоборката; като Артемида Карпофорос, покровителката на дивите животни; като Артемида Ортиа Благочестивата, а жените я почитат най-вече като Артемида Илития, покровителката на родилките.

Един ден в храма пристигна млада жена, която се нуждаеше от точно такава помощ. Казваше се Лериопа — наречена на Нимфата на лилиите, — а в утробата й се мяташе детето на речния бог Кефисос, чието име означава „градина“. След големи мъки, с помощта на Великата жрица на Артемида Илития, Лериопа роди момче. Нарече го Антей Красив-като-цвете и потъна в дълбок сън.

Светът приветства с добре дошъл появяването му и жените и мъжете от околните храмове дойдоха да се възхитят на красотата му. Гъсти черни къдрици окръжаваха малкото кръгло личице; плътните устни бяха червени като зрели ягодки; очите му бяха големи и издължени; яките крачета бяха изящно оформени, а по нежната му мека кожа нямаше нито едно петънце. Всички признаха, че Антей е най-красивото дете, което се е раждало някога.

Една от жените бе надарена от Артемида Тридариа, Трикратната прорицателка, с пророчески дарби. Тя се съгласи с другите, че Антей е прекрасно бебе, но преди да се върне в своя малък храм, разположен на кръстопът, каза на останалите жрици онова, което бе научила от богинята:

— Той ще доживее до дълбока старост, но само в случай че никога не познае себе си.

Когато Лериопа научи за пророчеството, първо се смути, а след това се уплаши.

— Господарке — обърна се тя към Върховната жрица, — ти притежаваш голяма мъдрост и аз те моля да ми кажеш какво предсказват тези думи за моя син!

Жрицата Дриопа, чието име означаваше „кълвач“ — птицата, чиито почуквания по дърветата докарват дъжда над горите, — седна до младата майка, докато тя кърмеше красивия си младенец, и след като остана дълго време замислена, накрая отговори:

— Говорят се разни работи. Според някои това означава, че Антей никога не трябва да съзре собствения си лик. Но това ми се струва доста глупаво. Дори никога да не види собственото си отражение — което всъщност е невъзможно да се избегне, — няма как да не погледне никога своето тяло и да не съзре неговото великолепие. Освен това всеки, който го зърне, дори и да се е заклел да не проговори, ще му разкрие с възхитените си очи колко е красив. Така че той рано или късно ще познае физическата си красота, ето защо това тълкувание е напълно несъстоятелно.

— Радвам се да го чуя от устата ти — отвърна скромно Лериопа.

— Говори се още нещо — продължи Дриопа. — Такава красота не се дарява без причина. Може би Антей се е появил на този свят, за да напомни на хората за съвършенството на творенията на Бялата дева.

Тези думи възрадваха Лериопа. Тя се усмихна и страните й, бледи като цвят на лилия, порозовяха. Погали гъстите черни къдрици на своя син и прошепна:

— Ще съм горда, ако наистина е така.

— Може да е вярно. И може пророчеството да означава, че той никога не би трябвало да узнае това, за да не се възгордее и собственото му високомерие да накара хората да го презират. Но аз ще ти кажа какво още говорят хората: че трябва да бъде изпратен далеч оттук и никога да не узнае кой е баща му, за да не узнае никога своята самоличност.

— Не! — извика Лериопа, притиснала детето до гърдите си. — Не казвай, че трябва да го изпратя някъде далеч от себе си!

— Нима съм казала подобно нещо? — отвърна кротко Дриопа. — Успокой се, защото тези думи биха могли да се тълкуват по още един начин и мисля, че именно той е верният. Запази самообладание, скъпа, и ме изслушай. Според мен пророчеството казва, че Антей не трябва да познае не своята красота или своята самоличност, а истинската си природа. Той никога не трябва да познае собствената си душа.

Думите й още повече смутиха Лериопа.

— Но това е невъзможно. Ако моят Антей никога не узнае истината за себе си…

— Неговата душа ще залинее, но пък ако я научи, той няма да живее дълго.

— Какво трябва да направя в такъв случай? — прошепна покрусената майка.

— Струва ми се, че зад всичко това се крие нещо, което все още не сме разбрали. Красотата на Антей е очевидна. Лично аз съм сигурна, че той никога не би трябвало да узнае нищо друго, освен че е красив. Но как да стане това… — въздъхна Дриопа и поклати глава, — позволи ми да помисля известно време, за да намеря решение.

Изправи се, наведе се, за да целуне Лериопа по челото, след което погали бебешката бузка. Странно, но детето отдръпна глава. Дриопа си тръгна озадачена.

Луната промени лицето си от майка в девица, преди господарката Дриопа отново да се върне. Завари Лериопа седнала на стоплената от слънцето трева със спящия Антей на ръце. Приседна близо до нея, дълбоко пое свеж въздух, без да отделя поглед от красивото му лице, и най-после заговори:

— Вече знам как твоят син ще може да се радва на дълъг живот. И двамата ще останете тук. Така ще можем да го наглеждаме и да се дивим на красотата му.

В последното току-що сама се бе убедила, защото не бе го виждала само един месец, а разликата бе очевидна.

— Много бих искала да остана при вас, господарке — отвърна Лериопа.

— Вярвам, че е така. Чувствам, че ще станем добри приятелки, мила. Твоят Антей ще расте сред тези прекрасни гори и планини заедно с всички други деца.

— О, благодаря… благодаря наистина…

Неочаквано Дриопа поклати глава и гласът й стана непреклонен:

— Чуй ме, Лериопа. Независимо че Антей ще бъде научен кое е добро и справедливо, за да не престъпва предписанията на Бялата дева, той няма да бъде посветен в нито един ритуал. Няма да научи нито един химн, нито един стих, нито една песен, нито един танц. Никога няма да узнае как се мята рибарска мрежа и как се хвърля копие. Няма да бъде допуснат до нито едно свещено място. Няма да присъства на нито един обред или церемония. Няма да научи пътеките на самопознанието, по които ние откриваме истината за себе си под Нейното водачество.

Лериопа слушаше думите й с все по-голяма болка в сърцето, но когато Дриопа свърши, кимна с глава.

— Разбирам.

— Наистина ли, мила? Наистина ли разбираш, че за да живее, той никога не трябва да порасне и да заживее в света на възрастните?

— Разбирам — повтори тя, без да отделя очи от сина си. — Но кой може да бъде сигурен, че случайно няма да дочуе или да узнае нещо?

— Права си. Затова трябва да си отваряме очите на четири. Само тук той ще бъде в безопасност. Благодарение на нашите обреди и церемонии ние постигаме истинско познание за себе си. Затова Антей никога не бива да узнае нищо за тях — никой не трябва да му спомене дори думичка.

Ще издам разпореждане, когато някой разговаря с него, да използва само думите, които той изрече. След като не познава нито един ритуал, той няма да може и да разпитва за тях.

— Така ще бъде в безопасност, която сме му осигурили самите ние. Разбирам — каза за трети път Лериопа.

Но въпреки че този план гарантираше дълъг живот на любимия й син, тя се разплака.

Дриопа започна да я успокоява, погали прибраната й коса и я прегърна с две ръце, сякаш бе на възрастта на Антей. Макар да спеше непробудно, когато Дриопа посегна да погали и него по бузата, детето отново отдръпна глава.

 

 

Всичко стана така, както Дриопа бе предсказала. Антей растеше красив, но неук. Прекарваше цялото си време в планината. Научи всичко за дърветата, за зимните снегове и за пролетните наводнения, за нежните мъхове и за безкрайните борови гори. Знаеше имената на всички цветя, към които се отнасяше като към свои братя и сестри. Не понасяше гледката на гирлянди или букети, защото за него всяко откъснато цвете беше като смъртта на близък човек. Всички наоколо му се съобразяваха с това, а и не беше особено трудно, тъй като Антей никога не присъстваше на никакви церемонии и обреди. Всички стриктно спазваха нареждането на Дриопа и внимаваха какви думи изговарят в негово присъствие, за да не научи нещо, което не трябваше да узнае. Единственото, на което го научиха, бе да не богохулства.

Що се отнася до изумителната му красота, и в това отношение Дриопа бе познала: възхитените погледи на хората, които го срещаха, красноречиво говореха за растящата му от ден на ден хубост. И въпреки че никой не го възпираше да се любува на собственото си съвършенство, което той често правеше, Антей постепенно започна да предпочита възхищението в очите на другите.

Всички го обичаха въпреки презрително присвитите му изящни устни — жест, с който отблъскваше искрените им чувства. И още нещо се бе оказало вярно: дълго мислил над причината за собствената си красота, каквато никой около него не притежаваше, той стигна до извода, че Бялата дева не го е създала случайно. Това за него означаваше, че в никакъв случай не бива да допусне съвършенството му да бъде осквернено от контакт с по-низше от него същество. Затова не разрешаваше на никого да го докосва, камо ли да го прегръща. Това никак не учуди Дриопа и я накара да си припомни как още като малко бебе не й позволяваше да го докосне.

Допускаше единствено милувките на майка си Лериопа с лице на лилия и на пъстроцветните си братя и сестри от ливадите, горските поляни и речните брегове. С тях бе безкрайно любвеобилен и нежен, но те бяха едничките изключения.

* * *

Дриопа също имаше син, който се бе родил три месеца след Антей. В чест на своята непомръкваща плодовитост тя го нарече Амений Неуморимия. Палавото бебе порасна, стана любопитно дете, което не спираше да задава въпроси, и всички се убедиха, че името напълно му приляга.

Амений и Антей растяха заедно и постепенно Амений се превърна в най-ревностния му поклонник — заговаряше го при всяка възможност, не отделяше очи от него, когато бе наблизо, а щом навършиха шестнайсет години, всяка сутрин започна да носи подаръци в къщата на Лериопа.

Златни медени пити; гривни и гердани от раковини, събирани по брега на морето; и паднали от небето сини пера, нанизани на сплетени от дългите му черни коси кичури; камъчета, издялани във формата на любимите цветя на Антей; сушени сливи, благоуханни билки, зрели маслини и буркани със зърна от нар, които блещукаха като хиляди тъмночервени сърчица — такива бяха подаръците на Амений за Антей. Като дребен владетел, който поднася дарове на Богинята на светлината във величествения палат в Кносос, или като смирен молител, който прави жертвоприношение на своя бог.

Всички тези дарове обаче бяха отхвърляни с презрение. Антей не се докосваше нито до медените пити, нито до другите лакомства и те се превръщаха в храна за мравките. Подритваше с пренебрежение каменните цветя с подигравателната забележка, че колкото и да ги полива Амений, те никога няма да пораснат. А на украшенията от раковини изобщо не обръщаше внимание.

В устата му името на Амений звучеше като проклятие. Безкрайното му и непомръкващо преклонение, което би поласкало всеки друг, само го отегчаваше. Натъжена от това обстоятелство, майката на Антей отиде при майката на Амений и я помоли да помогне на сина си да се освободи от тази обич, която би могла да разбие сърцето му.

— Аз познавам Антей — каза й Лериопа. — Не го прави от жестокост и не от злонамереност отблъсква Амений. Той не изпитва злоба към него, а просто…

— Той не познава нищо освен себе си — прекъсна я хладно Дриопа, — но същевременно не знае нищо за себе си.

Двете жени бяха стари приятелки и Дриопа продължи с болка:

— Аз също познавам Антей и признавам, че това, което казваш за него, е вярно. Той не разбира, че причинява мъка на Амений, защото не може да усети какво изпитва той. Който не познава собствената си душа, не може да разбере душата и на другия — а още по-малко да го обикне.

Лериопа сведе изящната си глава:

— Той познава езика на любовта, защото съм му говорила за огромната любов, която изпитвам към него. А според твоята воля другите могат да разговарят с него само с думите, които използва той. Това е моето прегрешение. Кажи ми как да постъпя.

— Нека синът ти изпрати отговор на моя син — въздъхна кротко Дриопа. — Заради своето постоянство Амений заслужава това. Може би отговорът ще го убеди, че любовта му е безнадеждна.

На другата сутрин отговорът пристигна в къщата на Дриопа. Беше един меч. Бронзовото острие не блестеше и дървената дръжка не бе полирана. Тъмното желязо бе потънало в ръжда.

Щом го видя, Амений пребледня. Наведе се и го взе с две ръце.

— Това е отговорът му — прошепна той на майка си. — Означава, че трябва да изтръгна от сърцето си обичта, която изпитвам към него, и да отделя душата си от неговата.

И Амений излезе навън като замаян.

Жрицата Дриопа заплака горчиво, защото знаеше, че отговорът означава нещо още по-лошо. Острието, което Антей бе изпратил, дори не бе чисто и неопетнено и така той даваше израз на незачитането си към този мъчителен акт на обич. За него да се разделиш с чувствата си не означаваше повече от това, да нацепиш подпалки за огъня, и изобщо не бе никаква жертва.

Слънцето не се беше издигнало и на един пръст в небето, когато вик процепи гранитната планина. За миг се възцари зловеща тишина, след което се разнесоха скръбните вопли по нечия преждевременна смърт. Дриопа изостави молитвите и тръгна към мястото, от което се дочуваха траурните ридания на насъбралите се Ореи. Когато ги намери, ужасът сграбчи гърлото й и спря диханието й. С подарения му меч Амений бе пронизал сам себе си пред прага на дома на Антей. Ръждясалото острие бе забито дълбоко в сърцето му, а изпотрошената дръжка бе напоена с кръвта му. С последния си дъх той успя да извика:

— Майко, отмъсти за мен!

И издъхна.

Дриопа се свлече на колене, онемяла от скръб и ужас, до тялото на своя син. Погали дългата му права коса, в която нямаше нито една къдрица — сега тя покриваше гърдите му и бе подгизнала от кръв. Помилва лицето му, което далеч не бе образец на съвършена красота, сега белязано от неподвижната маска на смъртта. Наведе се да целуне меките му устни, които изобщо не приличаха на зрели горски ягоди — сега те бяха изстинали и отпуснати.

Погледна нагоре и видя Лериопа, застанала покрусена и уплашена на прага на своя дом. Лериопа, чийто син бе образец на съвършена красота и бе жив. Лериопа, чийто син бе причината за смъртта на сина й.

— Къде е Антей? — спокойно запита Дриопа.

— Той… той избяга в гората — едва продума Лериопа.

— В такъв случай знае какво се е случило.

— Да. — Лериопа падна на колене. — О, скъпа господарке, скърбя заедно с теб. По-добре никога да не бях идвала тук…

Дриопа се изправи бавно, без да отделя очи от приятелката си.

— Недей да ме оплакваш. По-добре оплаквай сина си.

И й обърна гръб. Беше остаряла изведнъж, закрачи с тежката и вдървена походка на възрастна жена към своя дом и в продължение на много дни никой не видя лицето й.

 

 

Между тези, които видяха как Амений прониза гърдите си с меча и чуха предсмъртните му думи, беше младата жрица Ака. За разлика от всички обаче тя чу нещо, което те не чуха: вместо „майко“ Амений бе изрекъл дума, която понякога използваха в молитвите, отправяни към Бялата дева. По-късно, докато помагаше да измият тялото му от кръвта и да го подготвят за погребението, тя чу още нещо: пророчеството на Артемида Тридариа за новородения Антей. И без да си задава повече въпроси, стана й ясно какво ще бъде отмъщението на Великата майка.

Нямаше нищо чудно в това, че Ака чу тези неща — нейното име означаваше Тази-която-моделира, а за материал й служеха звуците. Когато свирнеше с уста, хората поглеждаха към небето, очаквайки да видят орел; когато от гърлото й излизаха звуци като плискащи се вълни, хората поглеждаха дали краката им не газят в някой ручей. Можеше да имитира всеки и всичко; можеше да изпълнява всички партии в тържествените химни, както и да успокои разревало се дете, тананикайки му приспивна песен с гласа на майка му. Забавляваше се, като подвикваше от скрити местенца с мъжки или женски глас и объркваше хората, които чуваха имената си. Можеше да издава звуци по такъв начин, че околните да си помислят, че е проговорило някое дърво, някой камък или пък самият въздух, и когато осъзнаваха заблудата си, те се превиваха от смях.

Нещо повече — в моментите, когато я осеняваше силата на Бялата дева, Ака можеше да извършва чудодейства с гласа си. Можеше да лекува с песен, да запали Свещения огън в олтара, да накара птиците сами да влязат в мрежите на ловците или животните сами да пресекат полета на копието. Така, както Антей познаваше всички цветя, тя пък разпознаваше гласовете на всички същества, които можеха да издават звуци.

Така че за нея не представляваше никаква трудност да го проследи след смъртта на Амений. Неговите стъпки, диханието му, биенето на сърцето му й казваха точно в коя част на гората се намира. Щом се приближи до него, прошепна няколко думи, които го отклониха по друга пътека, за да го отведе там, където тя бе решила.

И той стигна до едно езеро: бистро като сълза, широко като обятията му и гладко като безоблачно небе. Нищо не нарушаваше спокойствието на водите му. В дълбините им не плуваше нито една риба, над тях не прелиташе нито една птица, нито един звяр не бе утолявал жаждата си там, нито едно листо или цветче не бяха докосвали повърхността им. Антей бе така уморен и ожаднял и така му се прииска да докосне с устни хладните води, че изобщо не чу ударите на кълвача. Тъй като не познаваше нищо освен себе си, той не обърна внимание на предупреждението на Ака.

Антей клекна на брега и протегна шепи да гребне вода. Но остана така, взрян в собственото си отражение, което го наблюдаваше със същото изумление: блестящите като диаманти тъмни очи, дългите искрящи къдрици, прозрачното като утринна роса съвършено лице. Загледан в неподвижното водно огледало, той не помръдваше, сякаш омагьосан от прекрасното видение.

Най-накрая се отърси от вцепенението и извика влюбено:

— Никога не съм виждал такава красота!

— Такава красота! — възкликна великолепното създание с гласа на Антей.

— Ти си прелестен!

— Прелестен!

— Кой си ти?

— Ти!

Антей разбра, че тази вода е свещена — първата, която виждаше досега. Самата тя, Бялата дева, го бе довела на това непристъпно за него място, за да му покаже най-святото: собствения му образ. И това съвършено лице му отговаряше със собствения му глас и със собствените му думи, съгласяваше се напълно с него, което бе сигурен знак, че той няма право да се отдаде на никого освен на себе си и че всяко общуване със същества, недостойни за неговата близост, би осквернило Нейното творение.

— Амений не бе достоен — изрече поверително той. — Изпратих му този ръждясал стар меч и постъпих правилно.

— Постъпи правилно! — чу той собствения си отговор.

— В края на краищата аз не съм го молил — обичай ме.

— Обичай ме!

И в този момент, дочул признанието и молбата на собствения си глас, усети такова щастие, каквото не бе изпитвал до този момент. Обичаше го единственото същество, което и той бе способен да обича. Обзе го неописуема радост.

Ака го наблюдаваше, без да се показва, и потръпна, усетила нещо, което той в своето невежество не можеше да осъзнае: беше изпаднал в екстаз, който заличава всичко излишно и човек се показва такъв, какъвто е в действителност. Ака разбра, че Бялата дева отново я бе осенила със силата и подкрепата си в онова, което й предстоеше да направи.

— Обичам те! — извика Антей, загледан в своя образ.

— Обичам те! — отвърна Ака с неговия глас и тялото й се разтресе.

Но в следващия миг се овладя. Беше длъжна да го направи — да накаже Антей със собствените му думи и да изпълни заповедта на Дриопа и отмъщението на Артемида Лафрия — Унищожителката.

— Обичай ме! — извика възторжено Антей.

— Обичай ме!

— Ще те обичам… искам те… — Той протегна пръсти към протегнатите към него пръсти. — Искам да те докосна!

— Да те докосна!

Ръката му докосна другата ръка и видението изчезна сред вълничките, надиплени по повърхността.

— Върни се! — замоли се Антей.

— Върни се! — извика вторият му глас, макар образът да бе изчезнал.

— Не съм те напускал — тук съм!

— Тук съм!

Радостта му помръкна и красивата горда глава клюмна от отчаяние. Невъзможно бе да притежава такава красота! Това бе самият той и това бе неговата красота. Можеше да обича само себе си, защото никой друг не беше толкова съвършен — но никога нямаше да може да докосне това съвършенство. Изпита болка и огорчение, защото бе открил единственото същество, което би искал да притежава — единственото същество, което никога нямаше да може да притежава истински.

Погледна отново към успокоената водна повърхност.

— Няма да мога никога да те прегърна.

— Никога да те прегърна.

Обхвана го огромна скръб и той заплака. Заплака и Ака.

— Бялата дева постъпва жестоко с най-съвършеното си създание! А всички ми казват — вярвай й!

— Вярвай й!

Антей престана да плаче. И учуден, кимна бавно. Трябва да й вярва. Девата не би го довела тук само за да му покаже истинското съвършенство и да го лиши завинаги от него. Той бе създаден да обича само себе си и да бъде обичан единствено от себе си. И потопи ръцете си в езерото чак до раменете.

Но видението отново изчезна и обятията му останаха празни. Бръкна по-надълбоко и напипа покритата с мъх тиня. С погнуса извади ръцете си от водата и докато ги изплакваше от мръсотията, извика:

— Къде си? Не си ли тук?

— Тук.

— Обичам те, ела при мен!

— Ела при мен!

И той продължи да потапя ръце във водата отново и отново, докато най-накрая се разрида от безсилие. След това се отпусна на брега, за да си поеме дъх. Цветята, които го заобикаляха от всички страни — неговите братчета и сестричета, — за първи път не го радваха. Красотата му бе несравнима с тяхната. Само един бе съвършен като него.

След известно време отново погледна отражението си във водата и то бе все така красиво.

— Напразно повтарям — бъди мой! — продума печално той.

— Бъди мой!

— Не мога! Никога не ще мога да те прегърна, нито да ти кажа — прегърни ме!

— Прегърни ме!

— Невъзможно е! — извика Антей. — Ние никога няма да можем да се обичаме и аз никога няма да мога да те опозная, както ти познаваш себе си…

Познай себе си — отвърна Ака и именно това бяха думите, които причиниха смъртта на Антей.

Той се огледа още веднъж и най-после разбра. Беше се влюбил в това, в което се бяха влюбили Амений и всички други.

И както той бе отхвърлил ласките им, сега бяха отхвърлени и неговите. Никой никога не бе успял да го докосне, никой никога нямаше да го докосне, включително и сам той себе си. Защото нямаше какво да бъде докоснато. Прекрасните тъмни очи върху гладката водна повърхност бяха неговото съвършено огледало — той бе наистина изумително красив, но празен и нереален като собственото си отражение.

Потънал в скръб и смазан от отчаяние, Антей се хвърли във водите и се удави — и то не от любов към себе си, а защото бе разбрал истината.

Ака видя това и дълбоко се натъжи. Когато съвършеното му лице изплува на повърхността — вече истинско, а не отразено, — тя изрече една дума: неговото име.

Тази-която-моделира накара Ака да направи цвете от тази дума и покрай свещените води около мястото, където се бе удавил Антей, поникнаха множество прекрасни бели нарциси. Ароматът им бе великолепен като самия Антей и щом го вдъхна, Ака моментално се успокои. Тя пое няколко пъти с пълни гърди чудното благоухание и бавно тръгна през гората към своя дом.

Когато извадиха Антей от водата, Лериопа се хвърли с ридание към тялото му. Но белите цветове се наведоха над нея, погалиха страните й и щом вдъхна аромата им, скръбта й отлетя.

Оттогава всеки, който вдъхне аромата на благоуханните нарциси, дори да е потънал в най-дълбока печал, мигом престава да изпитва тъга.

Но нарцисите са и най-отровните цветя в цялата гора — красиви и гибелно опасни като Антей.

Край
Читателите на „Даровете на богинята“ са прочели и: