Емануил Роидис
Папеса Йоана (8)

До достопочтените членове на светия Синод на гръцката църква

Vae caecis ducentibusl Vae caecis sequentibus!

(Блажени Августин)

Достопочтени йерарси,

Като излагам пред Ваши Високопреосвещенства няколко скромни възражения във връзка с афоресванията, жалбите и окръжните, които като бдителни стражи на православието счетохте за разумно да предприемете спрямо „Папеса Йоана“, чувствувам преди всичко нуждата да се оправдая за това, че съм дръзнал да прочета книга, която чрез официални окръжни и от светия амвон обявихте за „изпълнена изцяло със злочестие и нечестивост“, нейния автор — „оръдие на сатаната, ехидна и злодей“, а самите й читатели — „в името на Св. Дух отлъчени от църквата“. И като върша това, имам за цел не само да оправдая себе си, но и да успокоя съвестта на много благочестиви християни, които, изпаднали в грях от любопитство, се считат наистина отлъчени от Църквата.

Всеки път, когато Църквата афоресва някоя книга, предполага се, че открива в нея някаква заблуда или богохулство, което тя осъжда; и тогава всеки благочестив християнин е длъжен да отхвърля и се отвръща от тази заблуда. Обаче никак не е задължен да вярва и това, че осъдената заблуда съществува действително в книгата; защото Църквата, макар и непогрешима във всичко засягащо вярата, не може обаче да бъде считана, нито пък е била някога считана за безпогрешна в тълкуването на книгите, понеже духовниците, които я съставят, лишени от помощта на Св. Дух — който само в споровете по догматика просветява и вдъхновява Църквата — изпадат и те като хора в грешки и заблуди. Но за да разберете по-добре моето схващане, бързам да ви припомня примера на свети Василий, който осъждал като светотатствени и ариански съчиненията на Дионисий Александрийски, докато свети Атанасий ги зачитал не, разбира се, защото приемал заблудата на Арий, а защото ги тълкувал другояче и не намирал дори и следа от тази заблуда в книгите на Дионисий; Василий и Атанасий, правоверни и двамата, отхвърлили тази заблуда, но се различавали само по това, че единият ги намерил за еретични, а другият гледал на книгите на александрийския теолог като на въпрос, който никак не засягал православието. Също така и аз четох и чета афоресаната книга не защото по-малко от вас се отвръщам от злочестието (опазил ме бог от подобно заслепение!), но само защото тълкувам по друг начин „Йоана“ и не намирам нито заблуди в нея, нито богохулства, и никъде не съществува божи или църковен канон, който да ме задължава да считам вашето тълкуване по-правилно от моето освен ако сте обявили напоследък тълкуванията си за без погрешни, както се опитахте да наложите това — потъпквайки апостолическите канони — по отношение преместванията на епископите.

На тези неща, свети мои отци, счетох за добре да ви обърна внимание като послушно чадо на православната църква, сега, позволете ми като обикновен човек да забележа, че епитетите „богохулник, злодеи, нечестивец, оръдие на сатаната“ и прочие, не само че са забранени от божите канони и неподходящи за уста, предназначени да възхваляват твореца, но придобиват във вашите уста значение съвсем различно от обикновеното; защото хората отдавна свикнаха, когато чуят духовници да изричат тези думи, да ги превеждат веднага в „правдолюбив, откровен, напредничав“ и други подобни и си спомнят, че „богохулници“ и „нечестивци“ са били наречени Галилей, Хус, Паскал, Кораис, Вамвас и Фармакидис. Такъв е духът на века — глух към всяко недоказано обвинение и вместо ругатни и забрани, изискващ светлина, дискусии и учение. Този дух бива наречен нечестив и противохристиянски от много правоверни, които копнеят, изглежда, за златния век на Византия, когато отлъчванията, проскрипциите и дворцовите евнуси бяха стълбовете на православието. Обаче аз считам, напротив, духа на нашия век за най-християнски и в съгласие във всичко с евангелските традиции. Защото какво друго изискваме днес от вас, за да бъдем вярващи, освен да подражавате примера на апостолите и на първите църковни отци, които противопоставяли боговдъхновеното си учение и красноречивото си слово на доводите на философите и по този начин убеждавали всички хора? „Папеса Йоана“ вие считате за светотатствена и опасна книга, „способна да отрови цялото паство“, нали? Защо тогава не побързате да я оборите, като по този начин направите и за нас омразно злочестието, както предшествениците ви са постигнали това спрямо прадедите ни? Ермий противопоставил очернянето на догмите на софистите, Ориген — „Отрицанието“ на софизмите на епикурейците, Тертулиан — „Апологетиката“ на клеветите на езичниците, свети Василий — „Писмата“ си на заблудата на арианите, и всички повярвали на думите им; но никой не би повярвал, ако тези свети отци, вместо да оборват доводите на заблудените, са се задоволявали да наричат противниците си „оръдия на сатаната, ехидни и злодеи“. Но и вие самите, чувствувайки колко недостатъчни са тези епитети за отблъскването на злото, побързахте да потърсите помощта на г. прокурора, за да го противопоставите, по липса на аргументи, като съдебен пристав срещу заблудите на „Йоана“. Но този метод на разубеждаване на заблудените не е нов; напротив, той е процъфтявал през средновековието у франките чрез светата Инквизиция, индулгенциите и изгарянето на хора. Но нито свети Клим, нито свети Василий са помислили някога да използуват този метод, защото са смятали, че когато Исус казал на учениците си „Идете и научете всички народи“, той не е имал предвид това учение да се извършва чрез жалби до прокурори и чрез съдебни пристави.

Може би на всичко това ще отвърнете, достопочтени йерарси, че свети Василий и останалите отци са били мъдри хора, които са притежавали и верски, и светски знания, и затова е било възможно да отвърнат с евангелски истини и красноречиви софизми на враговете на вярата; но вие не сте имали щастието да се образовате и се намирате в такова невежество по отношение на верските догми, че сте се видели принудени да прибегнете до лаици, за да решат дали в съдържанието на „Йоана“ има нещо срещу тези догми; при това, докато Василовците и Златоустовците не са имали друга грижа освен да поучават и едва са приемали насила епископии, вие, напротив, към премествания се стремите, министри молите, врагове оклеветявате, приятели нагласявате и разни други занимания имате, от които не ви остава време да поучавате паството и затова предпочитате като по-практично съдебните пристави. И тъй, свети мои отци, понеже не познавате занаята си, понеже от противоканоническите ви усилия за настаняване на по-добри места не ви остава време да отворите книга, нима заради това трябва да се пращат в затвора хората и да се лишават от светлината на слънцето, което всеблагият бог издига на небето и за добрите, и за лукавите? Тази мисъл, ако не е евангелска, то поне е оригинална и забавна. Но вие видяхте каква градушка от сарказми се изсипа върху светите ваши глави, когато не се задоволихте да поканите светски лица, за да ви посочат на вас, пазителите на ковчега с догмите, къде се намира злочестието в „Йоана“, но се и осмелихте след това да се обърнете към г. прокурора за изцеление на злото, което единствено вие сте длъжни да премахнете, като наставлявате паството и дори върнете самия писател-злодей, смазан и покаян, в подножието на Кръста. Господин прокурорът не отговори нищо; съдиите отвърнаха през смях, че тъй като книгата е афоресана, те не могат да я прочетат, за да я съдят; целият печат се нахвърли върху вас; в. „Имера“ отбеляза, че не е християнска гледка да вижда човек въоръжената ръка на приставите до невъоръжената и окървавена ръка на Спасителя; в. „Фос“ публикува погребални беседи, за да се подиграе със забраните и окръжните; в. „Independance“ ви посъветва да последвате примера на днешните католици, които вместо към жалби до прокурора прибягват към опровержения; в. „Неа Генеа“ осмя изпълнените с упреци църковни послания и дори самият г. Калаподакис заяви, че вашият начин на действие напомня мрачните години на средновековието; някои пък запитаха дали не вършите всичко това в споразумение с автора, за да се повиши интересът към книгата. Когато положението се влоши до крайност, а смехът достигна своя връх, тогава счетохте за добре да поверите защитата на църковните права на оратора на батальона, светия епископ Каристийски, който помести в бр. 985 на „Етнофилакс“ под заглавие „Недопустимото нехайство на правителството“ филипика, или „пандахуса“^[1] или „филастрока“^[2], както я кръстиха вестниците, в която ругае правителството заради равнодушието му „по отношение общата опасност, унищожаването на установените порядки(?), подкопаването на устоите на обществото, изтръгването из корен на светите догми на вярата“, най-сетне по отношение на горката „Йоана“, която „смущава безброй убеждения, унищожава цялото общество и разстройва целия всемир“. След подобно встъпление евангелският мъж иска „назидателното наказание на писателя-злодей, уволнение завинаги“ на не подчинилия се на заповедите на прокурора, преследване на „нечестивите книжари“ и т.н. Но правителството съвсем не счете за разумно да отговори на всички тези неща; и ако не отговаря, иска вероятно да каже, че премахването на злото е работа на Църквата, а не на правителството; че истините на вярата няма защо да се страхуват от светлината на спора и от откритата словесна борба с нечестивостта и че самото духовенство е длъжно с добродетелите си да докаже, че обвиненията срещу него са неверни; ако обаче са верни, тогава съвсем не е право да се изпращат хората в затвора, за да се прикрият безсрамията на свещенослужителите. Към всичко това би могло да се добави, че този, който ругае християнството, би трябвало да се страхува от свободата на словото, защото именно на тази свобода то дължи съществуванието и разпространението си из целия свят. Защото какво друго са били посланията, с които свети Павел и другите апостоли съборили идолите и християнизирали света, освен възражения в името на свободата на съвестта и словото? А гоненията на първите християни и на мъчениците какво друго бяха, ако не непризнаване на тази свобода?^[3] Скоро след това християнството смаза софистите и възтържествува отново благодарение на свободата на словото в школите на Атина, Александрия и Антиохия и само чрез нея можеше да възтържествува; свети Атанасий, светите отци са забранявали намесата на властта, като казвали, че присъщо на вярата е убеждаването, а не принудата, а свети Иларий Пиктавиански заявява: „Ако светската власт поиска някога да възвърне насила заблудените, дълг на епископите е да спрат нейната ръка, извиквайки високо: «Исус не иска да го признаят насила» «Deus non requirit coactam confesionem»“^[4], така че, достопочтени мои синодални старци, уважаемото правителство щеше да каже в заключение: „Прибягвайки до помощта на г. прокурора, вие позорите християнството, забравяте апостолическите традиции, обявявате се сами за неспособни да защитите чрез словото поверения ви божествен залог, ставате за смях пред обществото, с една дума, не знаете какво правите.“

И не мислете, че като отвръща така, правителството не държи сметка за членовете на закона и на конституцията, които вие с такова безсърдечие призовавате срещу нещастния автор. Ако дори апостолическите традиции не са в съгласие с вашите окръжни, то държавните закони в никакъв случай не са по-благосклонни към тях.

Що се отнася пък до епитетите „злодей, ехидна“ и др., смятам за излишно да кажа каквото и да е за тях тук, защото ругатнята и клеветата, макар че са наказуеми по Кодекса, станаха благодарение на продължителната практика неотменими привилегии на духовниците и никой не мисли да им ги оспори; впрочем хората ги считат за съвсем безопасни, след като вече никой не вярва на думите на духовниците; но правото на оплакване е определено и ограничено именно от държавните закони. Членът, по силата на който се оплаквате от „Йоана“ и искате „назидателно наказание на писателя-злодей“, е, ако се не лъжа, този, който съгласно параграф 9 от устава на Синода ви дава право да бдите за съдържанието на книгите, третиращи верски въпроси и предназначени за младежта и духовенството. Не знам как тълкувате вие този закон, но старият и начетен професор по конституционно право, г. Д. Кириякос, чиято компетентност по правните въпроси, смятам, с ваше позволение, по-голяма от вашата, тълкува този член по следния начин: „В произтичащата съгласно члена на конституцията забрана за обръщане в друга вяра е включено и даденото на светия Синод право да бди за съдържанието на книгите, предназначени за младежта и духовенството, издадени в Гърция или внесени отвън. Но надзорът на светия Синод (забележете, свети мои отци!) не може да се разпростре и върху книгите, не предназначени за възпитателни цели, и които третират верски въпроси от философска или историческа гледна точка“, защото в противен случай това би пречило на търсенето на истината, а самите учени биха били наставлявани от благоразумни архиереи, от каквито понякога е съставен светият Синод. Позволете ми сега да ви запитам, достопочтени мои отци, дали „Папеса Йоана“ може да се смята за книга, която има за цел да обърне някого в друга вяра, след като нейният автор изтъква в предговора си, че няма нито следа от враждебна тенденция в нея, че безсрамията на западните и на източните духовници, виденията на средновековните калугери, бляновете на немските професори и въобще всички верски или философски парадокси са изложени със същото безразличие, с което мореплавателят отбелязва в дневника си посоката на ветровете. Но „Йоана“ не може да бъде включена, мисля аз, и в купищата книги, предназначени за възпитанието на младежта и за духовенство. Тогава с какво право се месите в неща, които не са от вашата компетенция и се оплаквате, ругаете и клеветите книга, която в никакъв случай не подлежи на църковна цензура, ограничена от закона единствено за възпитателните книги? Обществото е поставило под ваш надзор човека само докато той стане способен да разсъждава сам, т.е. докато стане човек; и тогава пак от вас зависи да го насочвате в пътя на православието, но не вече посредством забрани и цензура, а като му доказвате, както правеха светите първи отци, че вашите наставления са най-добрите. Подобен добър пример ви дават вашите братя во Христа във Франция, които волю-неволю се възвръщат към апостолическия метод и вместо да се изплашат, когато се появи злочестивата книга на Ренан, вместо да го нарекат „ехидна, сатана и злодей“, вместо да се развикат като вас „Спасете, господин прокурор, из основи разклатеното християнство!“, тъкмо напротив, благодариха на бога, че в своята всемилост им е дал възможност отново да докажат колко прогнили и лесно превземаеми са били крепостите на нечестивостта, както и сториха, призовавайки на помощ Св. Дух, вместо прокурора. Същия метод духовниците използуваха и в Германия срещу Щраус, англичаните — срещу Дарвин, а американците — срещу Паркер; въобще днес законодателите на всички цивилизовани народи считат за излишно и вредно опазването на религията чрез съдебни пристави и смятат, че нейните естествени стражи са онези духовници, които имат за единствени свои оръжия добродетелността и огненото си слово.

Що се отнася до свещенослужителите без език^[5], законът не държи сметка за тях, понеже никъде вече не се ръкополагат такива — хора без език не се приемат дори във войската, защото ги считат за негодни.

От всичко това виждате, свети мои отци, че вашите окръжни и жалби не само са нелепи, но и незаконни, а не са и в съгласие нито с евангелието, нито с изискванията на духа на нашия век; дори малко се съмнявам дали и през самото средновековие биха намерили добър прием. Тогавашната духовна власт осъждаше наистина изпадналите в догматически заблуди богослови и изгаряше понякога ересиарсите, но се въздържаше от всяка намеса в литературните съчинения, които нямаха за цел да обръщат хората в друга вяра и в които всеки можеше да говори като разумен човек за синоди, чудеса, светци и др.; а самите духовници първи побързваха да се посмеят, когато авторът не вземаше тежък догматичен тон. Най-безнравствените и нечестиви литературни произведения излязоха на бял свят през епохата, когато папизмът и светата Инквизиция тъпчеха безсрамно християнското папство и горяха еретиците на кладите.

И като последица от това тогавашните писатели, които гледали на религията само през призмата на суеверието на калугерите и на безсрамието на архиереите, стигнали до убеждението, че няма нито бог на небето, нито морал на земята, както и днес човек започва да се съмнява в смирението и търпимостта на християнството, след като прочете окръжното, в което светият епископ Каристийски ругае и заплашва всички. Но като се връщам към средновековието, аз ви моля да забележите, че нито Бокачо, нито Ариосто, нито Пулчи, нито Макиавели, нито Еразъм, нито Рабле, нито някой друг поет или писател от онази епоха не е бил преследван за нечестивостта си; защото само от богословите се изисквало правоверност, а останалите учени пишели както си искали, ни най-малко не обезпокоявани от църковните водачи, които извън лакомията си, пиянството, търгуването със свещени предмети, безсрамието и манията си да изгарят еретици, са били иначе добри хора, обичащи смеха и шегите, и покровители на просветата. Ако обаче на някой от блажените отци от онази епоха му бе хрумнала странната идея да обвини Ариосто или Рабле във верска заблуда, събратята му щяха да му отговорят през смях с думите на мъдрия йезуит, отец Лемоан: „Les erreurs de ce pays-là n’appartiennent pas à la juridiction de la Sorbonne“ (Peintures morales)^[6], което означава, че няма нищо общо между духовниците и литературата.

Дотук аз се ограничих, достопочтени мои йерарси, да ви изясня, че колкото и противохристиянска да се предположи, че е „Йоана“, безкрайно по-противохристиянски са вашите ругатни, закани и жалби до прокурора; сега обаче искам да разгледам, с ваше позволение, дали авторът на осъдената книга действително се подиграва с религията или с нещо друго. В това изследване не малко щеше да ми помогне изложението, направено от ваша комисия за извършения преглед на книгата, което изложение обаче счетохте за по-добре да запазите в тайна, имайки, изглежда, важни основания за това. Лишен от такъв водач, възможно е да се заблудя; но моят грях ще падне и върху вас, свети мои отци, защото вие, вместо да предложите словото, т.е. вашето изложение като „светилник за стъпките и светлината по пътя“ на вярващите, предпочитате да ги преведете по тъмно от прокурора при следователя.

И преди всичко позволете ми да ви запитам какво разбирате под думата „религия“? Френският крал Людовик XIV имал обичай да казва: „Държавата — това съм аз!“ По същия начин, изглежда, разбират християнството понякога и много архиереи, макар че не са се осмелили да кажат открито: „Религията — това сме ние!“ Ако приемем религията според това схващане, то тогава всичко, което засяга духовенството, е включено по необходимост в него. В такъв случай като част от религията ще трябва да приемем и кланетата в Ефеския събор, и ритниците на Диоскурий, и пожарите на Нестор, и фалшификациите срещу свети Кирил, и убийството на Хипатия, и съсичането на гръцките философи в Скитополис, и жестокостите на света Ирина, и въобще всички украсяващи византийските летописи подвизи на духовниците. Освен всичко това трябва да гледаме като на съставна част от религията и на разказите на „Спасението на грешните“, на непристойните слова на Никодим, църковното носопение, изгарянето на Юда в Халкис, поклоненията на остров Тинос и най-сетне и на самите окръжни на светия епископ Каристийски. Ако такова сложно съдържание давате на думата „религия“, о свети мои отци, тогава действително оръдие на сатаната, ехидна и злодей е авторът на „Йоана“, защото осмя и се подигра безмилостно с всички тези неща. Позволете ми обаче да забележа, че това схващане е остаряло; защото днес, възвръщайки се постепенно към древната простота, ние разбираме под думата „религия“ учението на Исус, тълкуванията на първите отци и каноните на съборите дотолкова, доколкото при тяхното съставяне не се е прибягнало нито до ритници, нито до кланета и освен това дотолкова, доколкото канонизираните от тези събори положения не противоречат открито на духа на евангелието и на изискванията на здравия разум. Като ограничавам само в тези неща моята вяра, смятам, че съм по-правоверен и от самите вас, защото вие заради груби интереси изхвърляте от християнството и онези апостолически канони, които забраняват преместването на епископите. Ако обаче приемем християнството според второто схващане, което е съобразено с евангелието, здравия разум и традициите на апостолическите отци, докато първото е в съгласие само с инквизиторите и средновековната духовна власт, трудно би било тогава да се открият в „Йоана“ верски заблуди освен само ако се припишат на автора й всички онези смешни възгледи на средновековните богослови или на съвременните немски философи, които той излага, за да ги подиграе, и които отхвърля решително в книгата си и в забележките към нея. Като върши това, той никак не засяга свещените неща; две неща има, свети мои отци, в християнската религия — нейната божествена истина, която авторът зачита, и човешките нелепости, които са я направили за посмешище; обаче осмиването на чудатостите, с които духовниците срамят религията, не й нанася никаква вреда. Този израз на дивния Паскал е поставен на френски в началото на първата страница на „Йоана“ и авторът й е сторил зле, че не го е превел за вас. Но и на друго място той сам казва: „Обичаш ли, читателю мой, благородното вино на вярата, както наричаше религията мъдрият Албин? Ако действително го обичаш, мразиш, разбира се, онези безсъвестни кръчмари, които подправят това дивно питие, като смесват вода, бои и разни отрови, и вместо божествен нектар, поднасят на зажаднелите ти уста някаква блудкава течност или някакво питие, от което ти се гади.“ Само на тези кръчмари обяви война, или по-точно само срещу тях отправи подигравките си авторът, следвайки завета на блажени Августин — „Наес tu irride, ut eis ridenda ас fugienda moendes.“^[7] Също така, когато авторът казва, че според Алберт Велики „кръстният знак останал отпечатан върху гърба на магарето, което Исус яздел, когато влязъл в Йерусалим“, или по-долу, „че благочестивите йерусалимски петли постят доброволно през страстната седмица“, той никак не цели да осмива Исус, о свети мои отци, а онези глупави богослови, на които не са им били достатъчни евангелските чудеса, та са се осмелили с такива и други подобни измислици да обезобразят божествения лик на Спасителя, представяйки го като някакъв друг Аполон Тиански^[8]. Но и с догмите не се подиграва, струва ми се, авторът, когато заклеймява онези хора, които спорят за тях с ножове, фалшификации и ритници, или онези празни богослови, които натрупват непристойни слова, за да установят какво става в стомаха на причестилия се с тялото на Спасителя и къде отива след това, спорят за двойната природа на Исус и потопяват в кръв Изтока, за да се сдобият с по-богати епископии, както признава съвременникът им свети Изидор Пелусиотски, според когото тогавашните архиереи, „заслепени от властолюбие, се преструват, че не могат да се споразумеят по някои божествени и висши неща на разума“. А какво да кажа за синаксарите, за „Калокерини“, за „Новия рай“ и особено за неприличния „Изповедник“ на Никодим, които и до днес омърсяват ушите и развращават нравите на хората, представяйки основоположниците на християнството като глупаци и шарлатани? Нима и тези синаксари представляват част от религията, като при това освен с непристойност, те са изпълнени от начало до край с манихейски заблуди? Самите католици не четат вече мартиролога на Узуард или синаксара на Мавроликий, а поканиха учени специалисти да съставят, ако не безупречни, то поне подходящи жития на светци. Съвременното християнство, достопочтени мои отци, може да се сравни с прекрасна картина на Рафаел, която безброй поколения невежи живописци са обезобразявали с бездарни повърхностни боядисвания. Никой не може да обвини, че осквернява паметта на Рафаел онзи, който изстъргва по-сетне наслоените бои, за да се възхити на картината на големия майстор в нейната първообразна простота и красота; а още по-малко би могло да бъде заклеймено като противохристиянско произведението на онзи, който иска да измие от религията позора на средновековието. Необоримо доказателство, че авторът на „Йоана“ е осмял единствено безсрамията, но не и свещените неща, е обстоятелството, че вие не сте се осмелили, струва ми се, да защитите открито нищо, с което той се е подиграл — нито жестокостите, нито злоупотребите, нито разврата или суеверията на средновековните духовници; и затова вашето изложение остана в тайна.

А какво да кажа и за онова обвинение, което отправихте от светия амвон към автора, че „се подиграва с религията чрез постоянно сравняване на тайнствата, догмите, свещените обреди и обичаи на Православната църква със скверните неща“ (т.е. обичаите и обредите и пр. на езичниците), обвинение, което разкрива такова невежество в областта на църковната история и на съчиненията на светите отци, че се червя заради вас сега, когато съм принуден да го отхвърля? Вероятно единствени вие не знаете, че повечето, за да не кажа всички, християнски обреди са били възприети по признанията на самите свети отци от езичеството и много от тези обреди дори са влезли в християнството независимо от волята на отците. Така например Тертулиан и Лактанций говорят с отвращение за езическия обичай да се кади с тамян и забраняват на търговците-християни да продават тамян; Минуций Феликс се обявява срещу употребата на свещи; споменатият по-горе Лактанций пита тези, които поддържат внедряването на този обичай в църквата: „Как биха дръзнали някога да поднесат някаква нищожна свещ на създателя на слънцето и звездите както езичниците на своите богове, които, бидейки богове на мрака, са имали нужда от свещи, за да виждат?“ А правенето на водосвет по домовете е според Тертулиан подражание на езически обичай, самите шествия не са нищо друго освен зрелищата на древните. Хлябът на предложението е възприет според Юстин от египтяните, а пък поклоненията са индийски обичай. И дори самото кръщение е според Тертулиан подражание на идолопоклонниците, които посвещавали чрез него новите си последователи в тайнствата на Изида; на същото мнение са свети Юстин и твърде добрият християнин Ламене. И не само тези неща, но и самите тайнства на християнската религия — св. Троица, въплъщението, изповядването, светите дарове и др., са съществували и преди появата на християнството, както признават светите отци, които не са постигнали съгласие помежду си само в следното — едните се мъчели да докажат чрез тази тъждественост древността на християнските истини и възприемането им от всички народи по света, а другите, напротив, смятали, че Дяволът, знаейки предварително догмите и обредите на бъдещата религия, ги разкрил на езичниците, за да ги направи още от самото начало смешни. „Дяволът, тази маймуна на бога — казва Тертулиан, — подтикна езичниците към подражание на християнските обреди и затова виждаме как и те се кръщават, извършват поклонения, правят приношения пред олтарите“ и т.н. Съвременните критици и археолози преутвърждават напълно мнението на светите отци, като доказват научно чрез сравняване на паметниците на древността — дори и с индийските и египетските — че догмите и обичаите на християнската религия са съществували много преди това на Изток. Но и самите днешни апологети на християнството на Запад не крият това сходство, а тъкмо напротив, потвърждават го на всеослушание като доказателство за истинността на християнската религия, която според тях съдържала в себе си всички останали религии.

Смятам, че всичко това е предостатъчно, за да ви убеди, достопочтени йерарси, че авторът на „Йоана“, доказвайки сходството на християнските и езическите обичаи и обреди, е в съгласие с историята, със заключенията на съвременната наука и което е най-важно, със светите отци, чиито съчинения, поради вашето невежество, афоресахте, струва ми се, заедно с „Йоана“. Но не се бойте, тези светци не са злопаметни и може би в този час се молят на всевишния за вас, като казват: „Прости им, господи, те не знаят какво вършат.“

Остава само да разгледаме дали действително авторът е престъпил евангелската повеля за любовта към ближния, като е подиграл, иронизирал и осмял глупостите на средновековните богослови, вместо да ги обори сериозно, като се позове на закона и пророците. Що се отнася до мен, тъй като по природа съм незлоблив, бих сметнал с готовност насмешките и подигравките за противохристиянска проява, ако съществуваше някакво друго оръжие срещу глупостта освен присмеха. „Любовта към ближния ни задължава често пъти да осмиваме глупостите му, за да ги направим омразни и отблъскващи“, е писал блажени Августин, оправдавайки се за подигравките, с които си послужил срещу африканските богослови, като ги наричал на подбив комети. Същите разбирания са имали, доколкото знам, и останалите отци. Блажени Йероним осмивал безпощадно еретиците чрез своите „Писма“; свети Василий иронизирал невежите, които говорели за богословие; свети Ириней отправял безброй подигравки по адрес на гностиците и най-сетне самият тъжен и огорчен Тертулиан казва: „Ако в моите книги се срещат места, предизвикващи смях, това се дължи на самата природа на нещата, защото са били по природа смешни, и срещу тях трябва да се води борба само чрез присмеха, за да не им се отдава чрез сериозни възражения повече значение, отколкото те заслужават.“ От това е видно, достопочтени йерарси, че да се наказва глупостта посредством присмеха съвсем не противоречи на духа на евангелието, след като с него са си послужили и най-светите от отците. Авторът на „Йоана“ се е задоволил само да съпостави в повечето случаи без коментарии отделни пасажи от съчиненията на средновековните богослови; и ако това е предизвикало смях, то се дължи на самите неща, защото са били по природа смешни. И действително какво по-смешно от това да гледа човек религията, от която очакваме нашето бъдещо спасение, така безсрамно извратена от смешните измислици на глупави калугери, които спорят за това, какво става с тялото на Спасителя в стомаха на причестилия се, или пък събори, които се свикват, за да решат „дали жените принадлежат към човешкия род или не“?

Как другояче освен подигравателно би могъл да говори авторът за такива неща, след като според самите отци: „Само чрез присмеха се наказва глупостта“, а според Писанието: „Господ изпълва с присмех устата, които казват истината“? Само един-единствен упрек би могъл човек да отправи към автора на „Йоана“ — че нищо ново не е казал в книгата си. Заел се да докаже, че повечето от средновековните духовници са били суеверни, алчни, развратни и кръвници, той прилича на човек, който се е качил на трибуната, за да извести на обществото, че скорпионите и змиите са отровни, а осите имат лошо жило. Присмейте се, ако щете, на простотата на този добър човек, подиграйте се на откритията му, но за бога не се мъчете да го пратите в затвора, задето е оскърбил многоуважаемите тези отровни животни — това би било безсъвестно.

И не казвайте, свети мои отци, че не сте схванали намерението на автора — да се подиграе със смешните духовници, а не с религията. Пасажите, в които той изяснява своето намерение, са многобройни и ясни, цитатите му точни и лесно проверими, така че трудно или по-скоро невъзможно е всяко недоразумение. Кажете по-добре, че ви е яд на него, задето е писал в предговора си, че днес сред всички християнски народи единствени ние сме лишени от религиозно възпитание; че докато навсякъде, дори в самата православна Русия, външният култ се съобразява с изискванията на напредъка на културата, само ние оставаме прикрепени към средновековните форми като мидите към скалите; подбираме служителите на всевишния сред неграмотните, целуваме черни византийски рисунки и слушаме двучасови носопения, които не одобрявал и самият свети Василий. Може би ще се разсърдите и за това, което авторът пише за нашето духовенство: „… че докато на Запад поповете са се сдобили с остри нокти и отровни зъби, у нас те станаха постепенно безвредни и кротки като змиорките на Копаидското езеро“ и за да опровергаете този, който ви е смятал за добри хора, побързахте да докажете, че и вие имате зъби. Позволете ми обаче да забележа, свети мои отци, че всичко споменато по-горе няма нищо общо с религията, от чието име вие ругаете, отправяте жалби и клеветите автора. Може би ще отвърнете, че при сегашния си интелектуален уровен гръцкият народ не е още в състояние да различи истинските граници на религията и затова се налагат предохранителни мерки спрямо „Йоана“, способна да разклати убежденията на онези, които все още смесват религията с нейните служители. Но и така погледнато, какъв разумен смисъл имат вашите забрани и кого се надявате да предпазите чрез тях? Не, разбира се, тези, които не знаят да четат — тях нищо не ги грози; а още по-малко грамотните, чийто брой и любопитство се увеличава десетократно от подобни забрани. Тези неща вие ги знаете по-добре от всеки друг, достопочтени йерарси; но същевременно ви е известно, че благодарение на пълната липса на християнско възпитание у нас още има читатели на „Спасение на грешните“, все още има бабички, които възхваляват най-много света Параскева, и благочестиви поклонници, които мислят, че Богородицата на остров Тинос е по-милостива от богородиците другаде, както онези мегарци, които според Плутарх твърдели, че луната в Мегара е по-голяма от тази в Атина. Тези именно хора се надявахте да настроите с крясъците си срещу автора — баба му, дойката и слугите му. А вие, светлината на света, се опряхте на мрака на невежеството, за да си отмъстите, оклеветявайки като враг на религията човека, който се отвращава само от злоупотребите на духовниците, а евангелските завети на нашия Спасител следва с такова благочестие, че в продължение на цели пет месеца, заплашван, наричан „ехидна, злодей, оръдие на сатаната, мерзавец, рушител на установения порядък“ и пр., не отвърна нито дума на всичко това — а всъщност отговорът беше толкова лесен. Разбира се, не искам да кажа с това, че би могъл да се мери със светия епископ Каристийски в подбирането на обидни епитети, защото никой не може да оспори на расоносците лавровия венец в този вид филология, но на ругатните би могъл да противопостави в своя защита факти. Например, че не е ваша работа, достопочтени йерарси, да обвинявате другите, че рушат установения порядък, след като вече от три години насам вие сами рушите и потъпквате божиите канони и държавните закони, като сменявате епископиите си; че много по-малко подхожда на вас да обвинявате другите в неблагочестие, след като вие самите толкова малко почитате името господне, че извършвате противоканонически помени в неделя; а пък светците толкова малко почитате, че сменявате имената им според политическите обстоятелства и ги обявявате ту отонисти^[9], ту революционери; и дори вашите собствени архиерейски одежди почитате толкова малко, че пишете оскърбителни писма на частни лица, когато считате, че не са ви заплатили достатъчно за обязаностите, които вие сте задължени да извършвате безвъзмездно. Такива неща и още безброй други би могъл да каже той, черпейки материал от вестниците, с които ежедневно се ругаете, като се наричате едни други симонисти и нарушители на каноните. Но за всичко това автора малко го е грижа.

Ако съгласно завета и примера на Исус и на светите отци авторът ненавижда верските кръчмари, той обаче до такава степен се отвращава от скандалите, че заемайки се да докаже вредата от тези кръчмари, вместо да хвърли поглед около себе си, използува отдалечената и почти непозната епоха на средновековието, за да избегне всяка лична обида. Той не принадлежи към никоя от клерикалните котерии у нас, не се поставя в услуга нито на православната руска пропаганда, нито на библейската, не преследва с книгата си никаква враждебна цел, а казва най-вече истината, разобличавайки безпристрастно посредством присмеха злото, където и да го открие — у православните, у католиците и у протестантите, под расото на монаха или под хламидата на философа; и понеже знае, че премахването на злото на този свят не може да бъде извършено от учените теоретици, пропилява дните си, надвесен над книгите си. Оставете го на мира най-сетне. Последвайте съвета ми, защото по-скоро вие имате полза от това, отколкото автора, защото ако той не изпитва огорчение, когато гледа как служители на всевишния се увличат в такива противоевангелски крясъци, би се радвал на известността, която книгата му е добила благодарение на тях. „Папеса Йоана“, която като всички издавани в Гърция книги бе предназначена за един ограничен кръг от образовани хора^[10], бе четена благодарение на афоресванията по клубовете, по кафенетата и бакалниците, при туй понякога на висок глас, за да слушат и неграмотните, а светият епископ Назаретски и игуменът на „Св. Сава“ искали екземпляри от нея от преминаващите през Сирия пътници. Такива са днес последиците от забраните, наложени от духовенството; обновителната 1866 година е по-неподходяща от която и да е друга за афоресвания и преследвания на писатели. Постройката на духовната власт се руши навред, френският сенат утвърди свободата на словото, всеобща любознателност и неудържим стремеж към свободни изследвания са обхванали всички народи и сред това всеобщо вълнение се възправя религиозното чувство, което отхвърля игото на средновековното богословие и жертвува строгото съблюдаване на буквата, за да се приобщи към духа на християнството. Всички, изглежда, разбират, че за да се спаси блъсканият от бурните вълни ковчег на вярата, трябва на всяка цена да се хвърлят в морето незаконно натоварените на него свещенически стоки. Много критици, филолози, независими богослови и прогресивни свещенослужители са се заели денонощно с ревизирането на паметниците на християнството, като обират полезното и хвърлят в огъня плевелите. Коланис, Ревий, Ройс, Рост, Чанинг, Паркер, Кайн, Шенкел, Кине и други са хванали кирката и викат „Напред!“, което значи: „Назад към времето на апостолическото християнство. Общите стени, които ни делят от него, трябва да бъдат срутени, а булото на духовенството, което закрива небето от нашите очи, трябва да бъде разкъсано.“ Духът на това религиозно възраждане, който завладява целия християнски свят, рано или късно ще проникне и у нас. Може би не е далеч времето, когато и гърците ще кажат: „Не искаме повече да сме византийци, а християни!“ И тогава, свети мои отци, когато тази зора изгрее и у нас, ако все още упорствувате да считате автора на „Йоана“ за демон от ада, ще бъдете поне принудени вместо Сатана да го наречете Луцифер^[11].