Емануил Роидис
Папеса Йоана (2)

Част първа

Il y a bien de la différence entre rire de la religion et rire de ceux qui la profanent par leurs opinions extravagantes.

(Pascal, lettre XI)^[1]

От средата започват винаги епическите поети. Същото правят и онези романисти, които претендират за титлата „епопея в проза“ за десеттомните си съчинения. Сетне героят, когато намери удобен случай, е някоя пещера или дворец, върху благоуханна морава или мека постеля, разказва преживелиците си на своята възлюбена, след като и двамата са се наситили на любовни ласки.

Този е обикновено методът, който критиците препоръчват. Обаче аз, понеже обичам реда, предпочитам метода на циклическите поети и прокурорите, които, когато описват живота на някого, бил той герой или престъпник, започват от люлката и проследяват в хронологичен ред всяка негова стъпка към безсмъртието или бесилката. Започвам, значи, от самото начало и онзи, който обича класическото безредие, може да прочете първо последните, а после първите на книгата ми страници, като превърне по този начин в епически роман моя сбит и истински разказ.

Великият Байрон е имал търпението да изслуша брътвежите на севилските старици, за да узнае дали майката на героя му Дон Жуан е казвала на латински „Отче наш“, дали е знаела латински и дали е носела ленена риза и сини чорапи. Понеже и аз искам да разкажа на читателя ако не всички тези неща, то поне как се е казвал бащата на героинята ми, изследвах брътвежите на средновековните херодотовци, онези, отпечатаните „върху лист“; но там той има много и най-различни имена както Зевс за поетите и дяволът за индусите. Ако пропилеех няколко години да сравнявам ръкописи, щях да успея да уточня дали онзи, който е дал живот на Йоана, се е казвал Вилибалд или Валафрид, но се съмнявам дали обществото щеше да ми се отплати както трябва за един такъв труд. Следвайки прочее примера на днешните книжовници, които се боят да не би, ако загубят време за четене, да пишат по-малко и по този начин да ощетят и съвременниците, и потомците си, продължавам, или по-скоро започвам моята история.

И тъй, анонимният баща на героинята ми е бил английски калугер; от коя епархия — не можах да узная, защото тогава Британия не е била още разделена на графства за улеснение на бирниците. Той произхождал от онези апостоли гърци, забили първия кръст в зелената Ирландия, и бил ученик на Ериген Скот^[2], който първи открил начин да приготвя древни ръкописи и измамил тогавашните книжовници, както Симонидис — тогавашните берлинчани.

Това само е запазила историята за бащата на Йоана. Майка й се казвала Юта, била руса и е пасяла гъските на един саксонски барон. Този барон отишъл веднъж в навечерието на едно пиршество да избере най-угоената гъска и пожелал пастирката и от курника я пренесъл в спалнята си. Когато скоро след това тя му омръзнала, дал я на виночерпеца, виночерпецът на готвача, а той на чирака си, който бил набожен човек и дал девойката на калугера, като взел в замяна един зъб от свети Гутлак^[3], живял и умрял като светец в една яма в Меркия. Така Юта изпаднала от леглото на един господар в прегръдките на един калугер, както и днес в Англия високите шапки изпадат от слепоочията на някой дипломат на главата на някой просяк; защото в тази добре уредена страна мнозина умират от глад и мнозина нарушават благоприличието, понеже нямат и риза на гърба си, но всички те, сенатори и гробари, графове и просяци, носят високи шапки, което там се счита за доказателство на равенство пред конституцията.

Бракът излязъл щастлив.^[4] През деня калугерът обикалял замъците и продавал благословии и броеници, а вечерта се завръщал в килията с влажни от целувките на вярващите ръце и пълна торба с хляб, месо, пити и орехи. Картофи не е имало още в Англия, понеже ги внесли по-късно, заедно с конституцията, за свободния народ, когато дошло равенството и слугите престанали да ядат хубаво месо на една и съща маса с господарите си.

Юта, щом чувала отдалеч в полето песента на мъжа си, който се завръщал, застилала масата — поставяла, значи, върху нерендосани дъски една дървена чиния общо за двамата, желязна вилица, биволски рог вместо чаша и сухи съчки в огнището, за да вечерят на светло; що се отнася до кърпите за ядене, бутилките и свещите, по онова време те били познати само на владиците. След вечерята младоженците постилали овчи кожи върху куп сухи листа и лягали на тях, като се покривали с един рунтав вълчи кожух. Колкото по-пронизващ северняк духал, колкото по-гъст сняг валял, толкова по-плътно се притискала щастливата двойка, доказвайки по този начин колко се е лъгал свети Антоний, като е твърдял, че студът охлажда любовта, а също и древните гърци, които представяли зимата като старец-женомразец.

Такива златни дни прекарваха, значи, родителите на Йоана, но ето че една сутрин, тъкмо когато калугерът отърсваше от клепачите си съня, а от черната си брада няколко руси косъма на жена си, двама англосаксонски стрелци с голи крака, с лъкове и с колчани, пълни със стрели на рамо, се появиха на входа на колибата и поканиха стопанина от името на хептарха^[5] Егберт да ги последва, като вземе със себе си всичко необходимо за дълъг път.

Калугерът се уплаши, преметна през рамо дисагите, хвана жена си с дясната ръка, тоягата си с лявата, стисна молитвеника под мишница и последва навъсените си водачи.

След като вървяха три дни и две нощи сред плешиви планини и обрасли с клек долини, срещайки по пътя си много монаси, придружени от стрелци, те стигнаха на четвъртия ден в крайморското село Гарянорум^[6]. Много народ се беше насъбрал на кея; върху окичен със зеленина аналой стоеше епископът на Еборакум^[7] Волсий и благославяше вярващите, а в пристанището се полюшваше една тежка саксонска гемия и чакаше с нетърпение да вдигне четвъртитото си платно, за да го издуе ветрецът, който повяваше откъм сушата.

Когато събраните от цяла Англия калугери се приближиха — те бяха около шестдесетина души — благочестивият Волсий ги прегърна един по един, даде на всекиго по два динара и им каза: „Идете и научете всички народи.“^[8]

От обятията на епископа проповедниците се озоваха право на дъските на гемията и скоро вече пореха мътните вълни на германското море, без да знаят към кои брегове се отправяха, за да намерят мъченически венец или преуспяващ манастир.

Докато те се борят с несгодите на морето под закрилата на кръста, ние ще запознаем читателя с това, което се беше случило на епископ Волсий и го бе накарало да предаде на коварството на вълните светилата на английската църква. За да направим обаче това, нека се простим с острова на британците и отидем в страната на франките.

Карл Велики, след като преброди цяла Европа, жънейки лаври и глави с дългия си меч, след като удуши, ослепи и осакати трите четвърти от саксонците и спечели по този начин покорството и уважението на оцелелите, почиваше вече върху лаврите си в Аахен, град прочут със светите мощи и иглите си.

Всичко вървеше благополучно в обширната империя: премъдрият Алкуин^[9] къпеше във водата за кръщение мръсните поданици на Карл Велики, режеше червените им бради и дългите им нокти и, като разкриваше неизчерпаемата съкровищница на мъдростта си, натриваше устните на този с меда на светото слово, хранеше другия с корените на граматиката и поучаваше трети, че пачите пера, с които се правеха по-бързи стрелите, служеха и за писане.^[10]

И честитият император прекарваше безгрижни дни — броеше яйцата на кокошките си, оправяше часовниците и владенията си, играеше с дъщерите си и със слоновете, подарени му от халифа Харун-ал-Рашид, осъждаше на малка глоба убийците и разбойниците и бесеше по дърветата на градината си онези от поданиците си, които ядяха месо в петък или плюеха след причестяване.^[11]

Но докато набожният император Карл, който, макар че не знаеше да пише, познаваше класическата древност, казваше всеки ден Haec mihi Deus otia fecit^[12], саксонците бяха надигнали отново смелата си и рошава глава, потапяха ръка не в кръв от бик, а от човешка жертва и се кълняха в Тевтатес, Ирминсул и Армин^[13] или да отхвърлят игото на Карл, или да оросят с кръвта си бреговете на Елба и Везер.

Дойде, видя и победи, както обикновено, непобедимият император със същото онова копие, с което според евангелистите римският войник пробил ребрата на Спасителя и с което архангел Михаил се бе явил насън на Карл и го бе оставил на леглото му, за да възнагради императора, както казват летописците, задето през великите пости се отказал и от печеното, и от суровото месо и спял самичък.

След победата светият император, опасявайки се да не бъде принуден от тези диваци да прекъсне отново благочестивите си занимания, реши или да изтреби всички победени, или, щат не щат, да ги покръсти.

Никога никой проповедник не е успявал да превърне толкова много неверници за толкова късо време в християни; но красноречието на франкския завоевател беше необоримо. „Вярвай или ще те убия!“ казваше той на пленника саксонец, в чиито очи се отразяваше като най-убедителен довод блясъкът на ножа на палача, и цялата онази тълпа скачаше в купела както патките в локвите след дъжд.

Обаче, колкото и всемогъща да се предполага, че е вярата, трябва все пак и самият християнин да знае поне мъничко в какво вярва; и затова по онова време в Европа беше прието, както днес в Таити и в Малабар, новопокръстените да изучават нещо като катехизис, който ефрейторите на Карл преподаваха на саксонците — строяваха ги по десетина на ред като новобранци и им удряха здрави шамари, ако се запънеха на някоя труднопроизносима дума на „Верую“-то. Така си отмъщаваше Исус на идолите за всичко, което бяха изпатили заради тях първите му последователи, когато ги изгаряха през епохата на Нерон или ги печаха през епохата на Диоклециан; и оттам произлиза френската поговорка: „Отмъщението е удоволствието на боговете.“

Докато траеше войната, войниците продължаваха да вършат работата на поповете; но когато нещата се поуспокоиха и богословските познания на тези облечени в ризници проповедници се изчерпаха, всички и особено императорът разбраха, че са нужни по-сериозни наставници.

Но в ония времена у франките калугерите бяха по-изкусни в пивоварството, отколкото в догматиката и затова те кръщаваха отрочетата в името на Родината, на Дъщерята и на Светото Дихание^[14], твърдяха, че света Богородица била заченала през ухото, закусваха преди причастие и принуждаваха дякона да пие водата, в която си измиваха ръцете след литургията.^[15] В ръцете на такива учители Карл не посмя да повери дори саксонците от страх да не бъде принуден скоро след това да предприеме нов поход, за да събори нови идоли на Бакхус и Морфей.

И понеже не знаеше какво да прави, той се посъветва с Алкуин, към чиито гадания франките прибягваха, както гърците към тези на Пития. Алкуин беше англичанин, а тогава Англия имаше монопола на богословите, както днес на локомотивите. Там, значи, изпратиха кораб, за да го натоварят с проповедници, които щяха да посветят саксонците в тайните на вярата.

Този спасителен Ноев ковчег на християнството, в който, както видяхме, се качи и бащата на Йоана с жена си, плава осем дни и на деветия премина устието на Рейн и хвърли котва пред град Ниймеген, където за първи път стъпиха на немска земя тези ловци на души. Оттам, едни яхнали магарета, други с лодки, а трети пеш, те поеха нагоре към изворите на Липа и най-сетне пристигнаха капнали и изгладнели в Падерборн, където Карл се беше разположил на лагер сред кръстове и щитове.

Саксония бе веднага разпределена от победителя между новодоставените калугери, всеки от които получи нареждане да украси с кръста всички колиби в определена епархия на покорената страна; на бащата на Йоана му бе заповядано да отиде на юг, за да събори идола на Ирминсул в Ересберг, около който се събираха тогава бунтовниците, както нашите в кафенетата, принасяха човешки жертви и крояха всеки ден нови заговори.

Клетият калугер натовари на едно магаренце жена си и четири черни саксонски хляба и потегли отново на път, като теглеше животното за поводите и си спомняше със сълзи на очи за уютната си колиба.

Цели осем години броди бащата на Йоана по горите на Вестфалия, като кръщаваше, поучаваше, изповядваше и погребваше. Той изтегли повече, отколкото бе изтеглил сам апостол Павел — много пъти яде бой, десет пъти го биха с камъни, пет пъти го хвърлиха в Рейн и два в Елба, четири пъти го гориха и три пъти го бесиха и въпреки всичко това пак остана жив с помощта на света Богородица. А онзи, който мисли, че разказвам невероятни неща, препращам го към синаксарите^[16] от онази епоха, за да узнае как русата Богородица е крепяла с белите си ръце нозете на вярващите, когато ги бесели, угасявала е пламъците на огъня с ветрило от ангелски пера, когато искали да ги изгорят, или пък е развързвала синия си пояс и го подавала на давещите се, както Ино подала воала си на Одисей.

И все пак толкова много патила не успяха да охладят плама или да променят убежденията на неуморния апостол; тялото му обаче полека-лека стана неузнаваемо — ломбардите му отрязаха ушите, тюрингите — носа, а дивите обитатели на Херкинския лес^[17], в стремежа си да изтребят племето на проповедниците, принесоха в жертва пред олтара на Тевтатес двете му деца, след което със същия жесток нож му отрязаха всяка надежда да стане отново баща.

Юта, която и след тази последна беда остана вярна на ампутирания си съпруг, се стараеше всячески да облекчи мъката му. Колкото пъти, когато се събудеше нощем и приковаваше в нея с напразен копнеж единственото си око и плачеше, задето беше загубил децата си и предишните удоволствия, тя го целуваше и му казваше: „Всеки ден паля по една голяма свещ пред иконата на свети Патернус. Може би закрилникът на многодетството ще измисли някакво чудо, за да се сдобием отново с деца.“

 

 

Молбата на добрата Юта се изпълни скоро; само че — уви! — не от някакво чудо на свети Патернус, а от двама стрелци на Ерфуртския граф. Тези негодяи я свариха на брега на Фулда тъкмо когато простираше на слънце расото на мъжа си, който, понеже нямаше друго, се криеше като Одисей под куп сухи листа и чакаше изпраното расо да изсъхне, проснаха я и нея на тревата и й припомниха насила истинското предназначение на жената на този свят. Когато войниците се умориха и си отидоха, клетият калугер се измъкна от скривалището си, облече влажното още расо и се махна от това място заедно с изнемощялата си жена, като ругаеше саксонците, задето, освен мъченическия, бяха сложили и друг венец върху плешивата му глава.

Девет месеца по-късно, през 818 година, Юта роди в Ингелхайм или, както твърдят други, в Майнц онази, на която й бе отредено да грабне небесните ключове — Йоана. Баща й, или по-точно мъжът на майка й, за да я привикне още от самото й раждане на несгодите на скитнишкия живот, я кръсти в студените води на Майн, в които местните жители потапяха мечовете си, за да станат по-твърди.

Биографите украсяват люлките на всички герои, по стар обичай, с величествени знамения, които предвещават бъдещите им достойнства. Така например още като пеленаче Херкулес удушил змиите, а Криезот — мечката; пчелите кацнали на устните на Пиндар, Паскал открил на десет години геометрията, героят на Байрон, слушайки литургията в прегръдките на дойката си, отмествал очи от намръщените светци и ги приковавал с умиление върху света Магдалена; а героинята ми, на която бе отредено да се отличи в църковното поприще, никога не искаше да суче в сряда или в петък — винаги, когато й подаваха бозката в постен ден, тя се отдръпваше ужасена. Свети мощи, кръстове и молитвени броеници бяха първите й играчки. Преди да й покарат зъби, тя знаеше „Отче наш“ на английски, гръцки и латински и преди да ги смени, помагаше вече на баща си в апостолското му дело, като поучаваше връстничките си саксонки. Йоана беше едва на осем години, когато почина майка й, добрата Юта, и над гроба на покойната тя държа надгробна реч, като се покачи на раменете на гробаря.

Но докато красотата и мъдростта на Йоана растяха, баща й, сломен от страдания и от загубата на другарката си, чувствуваше как силите му от ден на ден намаляваха. Напразно се молеше той на свети Гинус да направи крепка несигурната му вече походка, напразно палеше свещи на света Лучия, за да възвърне силата на окото му, та да различава отново буквите на псалтира, и напусто се молеше на свети Фортиус да заякчи гласа му; ръцете му трепереха толкова силно, че един ден, когато поднасяше „тялото“ на Спасителя на игуменката на манастира във Витерфилд, красивата Гисла, вместо да го сложи в розовата уста на девицата, го изтърва върху белите й гърди, които тази рабиня божия оставяше винаги голи със специално разрешение на папа Сергий.

 

 

Това беше нечуван скандал. Гисла се изчерви, калугерките закриха с ръце лицата си, а местните попове извикаха: „Светотатство!“ „Светотатство“ — повториха като вярно ехо целомъдрените калугерки, нахвърлиха се като вакханки върху нещастния старец, смъкнаха от него светите отличия и го изхвърлиха от манастира.

Цели петнадесет дни броди нещастният апостол с Йоана из неприветливите лесове между Франкфурт и Майнц, като прекарваше нощите си под листата на дърветата и ядеше жълъди заедно с вестфалските свине.

Но тази храна, която прави толкова дебели другарите на свети Антоний, направи калугера и дъщеря му по-слаби и от седемте житни класа, които фараонът видял насън; напразно се мъчеше старецът да повтори чудото на сънародника си свети Патрикий, който само с едно молитвено слово превърнал глиганите от планините на Ирландия в тлъсти пушени свински бутове; и все тъй напразно се молеше на орлите, които летяха над главата му, да му донесат храна, като на свети Стефан.

А Йоана вдигаше понякога пълните си със сълзи очи към баща си и викаше: „Гладна съм!“

В началото любещият баща издигаше слабите си като на скелет ръце към небето и отговаряше като Медея: „Ще срежа вените си, за да те нахраня с кръвта си.“ Но полека-лека гладът така изсуши гърлото и сърцето му, че на риданията на дъщеря си той отговаряше лаконично: „Гладувай!“

Движението на един светилник напътило Галилей да създаде часовника, а изгладнелият калугер бе напътен от една бяла мечка да намери нов начин на живот; като видя как една от тези рунтави дъщери на севера играе хоро на един панаир и как господарят й събира пари от зрителите, той намисли да използува преждевременната мъдрост на Йоана, както звероукротителят хорото на мечката, за да си изкарва чрез нея всекидневния хляб и бира. С право, значи, е твърдял мъдрият Еразъм, че един умен човек може дори и от една мечка да научи много полезни неща.

И тъй, той започва да подготвя дъщеря си за новия й занаят, като тъпчеше десетгодишната глава на момичето с брътвежите, които тогавашните мъдреци наричаха догматика, демонология, схоластика и тям подобни и ги записваха върху пергамент, от който изстъргваха преди това стихове от Омир или епиграми от Ювенал.

И когато сметна, че Йоана е достатъчно подготвена за тази почетна борба, той почна да обикаля замъците и манастирите на потъналата в зеленина Вестфалия.

При влизането си той се покланяше дълбоко на болярина, благославяше господарката, поднасяше ръцете или пояса си на слугите да ги целунат, след това нагласяваше Йоана върху някоя маса и почваше представлението:

— Дъще моя — питаше я той, — какво е език?

— Бичът на въздуха.

— Какво е въздух?

— Началото на живота.

— Какво е живот?

— Наслада за щастливите, грижи за нещастните, очакване на смъртта за бедните.

— Какво е смърт?

— Пътешествие към непознати брегове.

— Какво е бряг?

— Границата на морето.

— Какво е море?

— Жилището на рибите.

— Какво са рибите?

— Гозба за трапезата.

— Какво е гозба?

— Подвиг на готвача.^[18]

И след като тази демонстрация на всякакъв вид знания по богословие и готварство чрез въпроси и отговори продължаваше доста време, бащата поканваше духовника на замъка да постави на девойчето трудни въпроси от която и да е област на човешкото познание и Йоана хвърляше въдицата в океана на паметта си и улавяше винаги подходящия отговор, като го подкрепяше с някой цитат от Писанието или от свети Бонифаций.

Когато дискусията завършваше, тя скачеше леко от масата, прихващаше с крайчеца на пръстите престилката си и я поднасяше вместо дискос на всеки, измолвайки със сладка усмивка щедростта му. Едни й хвърляха медна монета, други сребърна, трети яйца, четвърти ябълки, а онези, които нямаха какво да дадат, полагаха целувка на челото на русата наставница.

Така те преживяха още пет години, като ядяха всеки ден, а понякога и по два пъти на ден и прекарваха нощите ту под дъбовите тавански украшения на господарски замък, ту под сламения покрив на някой горски пазач или ловец.

Годините и спомените за патилата бяха отслабили усърдието на апостола, така че той не се заемаше вече да поучава никого против волята му, нито да го покръства без съгласието му освен мъртвите, които намираше на другия ден след някоя битка край бреговете на Елба или Рейн — според схващането, което господствуваше в ония времена, когато дори и над мъртви се извършваше кръщение, то им разтваряше небесните врати.

След толкова странствувания замина най-сетне и многострадалният старец за непознатите брегове, откъдето няма връщане. Смъртта го свари в килията на добрия отшелник Аркулф, който живееше уединено на брега на Майн, където плетеше хвалебствия на светците и кошници на рибарите.

Йоана, след като затвори окото на баща си, погреба стареца, подпомогната от отшелника, близо до реката под една върба, върху чийто ствол тя изряза надпис в памет на добродетелите на покойника.

След това клетата девойка се строполи върху пръстта, която покриваше единствения й закрилник на този свят, и смеси, като жената на Отело, горчиви сълзи с вълната, която квасеше нозете й. И като принесе това благочестиво възлияние над бащиния си гроб, тя избърса очите си, които бяха пресъхнали.

Мъката, която изпитваме по загубата на любимо лице, прилича на изваждането на зъб; болката е силна, но мигновена. Само живите ни причиняват непрекъснато мъки. Пролял ли е някой някога над гроба на любимата си половината, стотната, хилядната част от сълзите, които е проливал всеки ден от проклетията й?

И тъй, след като престана да плаче, Йоана се наведе над водата, за да освежи очите си, които пареха. За първи път тогава тя се вгледа внимателно в образа си — единственото й останало любимо същество на този свят.

Нека се наведем и ние през рамото й и погледнем какво отразяваше това течно огледало. Лице — шестнайсетгодишно, по-обло и от ябълка; коси — руси като на Магдалена и рошави като на Медея; устни — червени като кардиналска шапка, обещаващи неизчерпаеми наслади, а гърди — пълни като на яребица и все още потръпващи от вълнение. Такава виждаше себе си Йоана във водата, такъв видях и аз в кьолнския ръкопис нейния образ.

 

 

Това видение облекчи донякъде мъката на героинята ми — тя се изтегна на тревата, опря глава на ръката си и започна да мисли как да използува красотата и мъдростта си: дали да облече расото, или да потърси някой друг закрилник на мястото на баща си.

Като помечта доста време така с отворени очи, на края, победена от горещината и люляна приспивно от щурците, тя заспа под сянката на дърветата, които я пазеха от слънчевите лъчи и от погледите на любопитните.

Не знам дали Йоана беше прочела и Лукиан, но щом затвори очи, тя също видя сън като самосатеца^[19]. Из водата се появиха две жени. Едната беше с голи гърди, с цветя на главата и усмивка на устните, а другата с черно расо, с кръст на гърдите и израз на покаяние на лицето. И двете бяха красиви, но красотата на първата навяваше спомени за весели празненства, звън на чаши и тропот на танцуващи хора, а влажният поглед на другата — потайните наслади на монашеските общежития, безшумни пирове и тихи целувки. Тази с цветята човек би пожелал да прихване през кръста сред шумна бална зала под погледите на цяла тълпа зрители, а пред онази с расото — да коленичи в тиха килия под мъждукащата светлина на кандило, висящо пред икона на светец.

Когато те се приближиха, първата изтича и каза, като зарови ласкаво пръсти в русите коси на героинята ми:

— Йоана, видях, че се колебаеш дали да предпочетеш светските наслади пред покоя на манастира и изтичах веднага, за да насоча неопитните ти стъпки в пътя на истинското щастие. Аз съм света Ида. Не пропуснах да опитам нито едно от благата на този свят. Порадвах се на двама съпрузи, трима любовници и седем деца, изпразних много бутилки хубаво рейнско вино, прекарах блажени безсънни нощи, показах раменете си на всички, ръцете си поднесох на всички устни, кръста ми обгърнаха всички, които знаеха да танцуват, и въпреки това хората ми се възхищават и ми се кланят наравно със светците. Насладих се още и на такива неща: похапвах хубави риби през великите пости, като подхвърлях трохите от трапезата си в ненаситните уста на поповете, и подарявах вехтите си дрехи на статуите на Богородицата. Обещавам ти и на тебе, ако послушаш съветите ми, такова бъдеще. Ти си бедна, бездомна и облечена в дрипи, но и аз, преди да се омъжа за граф Екбарт, дъхах през зимата на пръстите си и на мен единственото ми имущество бяха устните ми и чрез тях се сдобих с богатство, почит и святост. И тъй, смелост, русокоса моя Йоано! Красива си като цвете сред поляна, мъдра като книга на Хинкмар, хитра като лисица от Шварцвалд. С тези неща ти можеш да се сдобиеш с всички блага, които предлага животът. Следвай обаче утъпкания път и остави пътеките на глупците. Намери си мъж, за да ти даде името си, и испански сандали, имай любовници, за да целуват тези сандали, имай деца за утеха на старините ти, имай, ако желаеш, и кръст, за да търсиш убежище при него, когато живите ти дотягат или ти им дотягаш. Само този път води към щастие; него следвах трийсет години сред цветя, пиршества, коне и песни, обкръжена от любещ ме съпруг, от любовници, които възхваляваха красотата ми, и поданици, които благославяха името ми; и когато дойде неизбежният край, издъхнах в легло, потънало в пурпур, след като приех причастието от ръката на архиепископ, подкрепяна от децата си. И сега без страх очаквам деня на страшния съд под хубава мраморна плоча, върху която добродетелите ми са написани със златни букви.

Така говори света Ида. Такива разумни съвети нашепват и днес на ухото на девойките богатите с опит майки, като им вдъхват спасително отвращение към безвкусиците на баснописците.

И след като тя показа пред очите на девойката блестящата броеница на светските удоволствия, облечената в расо нейна другарка се приближи и с глас, който се лееше спокойно като извора на Силоам, започна да говори:

— Аз, Йоана, съм света Льоба, чадо на Британия като теб, братовчедка на закрилника на тази страна, свети Бонифаций, и приятелка на баща ти, който почива под пръстта. Кои са светските блага, ти чу от тази тук. Тя смеси женитби, майчинства, любовници и коне, направи от тях един златен хап и ти го подхвърли, както рибарите подхвърлят стръвта на рибите. Но нито цената, нито дефектите на стоката не ти каза тази добросъвестна посредница. Попитай я колко сълзи е проляла заради ругатните на мъжа си, колко заради изневерите на любовниците си, колко над люлката на болното си дете, колко пред огледалото, когато вместо лилии и рози се появяват бръчки. И съвсем не бяха глупачки онези първи девици, които отритнаха света и потърсиха спокойствие под покрива на манастира; те знаеха, че бракът е пълен със скука, бяха чували виковете на жените, когато раждаха или когато ги биеха мъжете им, бяха виждали коремите им издути, как от гърдите им капе мляко и бяха преброили и бръчките, издълбани от безсъниците и от болките по челата им. Отвратителната гледка, каквато представлява една жена без колан, когато е бременна или кърмачка, ни тласна в манастирите, а не разни видения на ангели или вкусът към коравия хляб, както разправят онези стари дърдорковци — писачите на житиета. Там намерихме независимост и покой, вътре в полутъмните килии, където нито крясъци на деца, нито изисквания на господари, нито някаква друга грижа нарушава спокойствието ни. Обаче за да не се обезлюди светът, за да не се втурнат всички жени към манастирите, ние разпространяваме странни мълви за нашия живот — че осъмваме коленичили върху студения мрамор, че поливаме тояги, докато цъфнат, че спим върху пепел и бичуваме тялото си безмилостно. По същия начин и фалшификаторите на пари, за да прогонят любопитните, разправят навред, че страшни привидения и таласъми злодеи спохождат постоянно пещерите, където те, измамниците, коват фалшивото злато. Не се плаши нито от пексимета — дето носи името на Пахомий^[20] — него само глупците го ядат; нито от нощното клепало, което събужда само идиотите; нито от бедното ни облекло — погледни какво се крие под тази грубо скроена дреха.

И като каза това, света Льоба отметна от раменете си расото и застана пред Йоана, облечена в тънък като паяжина кеоски хитон^[21], изтъкан въздух, както го биха нарекли поетите, и под който тялото й блестеше като силно вино в кристал от Бохемия. Наведе се след това над ухото на спящата и продължи с още по-нежен глас:

— Йоана, моята съперница, ти обеща и удоволствия; запитай я обаче дали, обкръжена отвред от зложелателни погледи, е изпитвала истинска чувствена наслада, когато се е отдавала на любовника си, ослушвайки се не в гальовните му думи, а при всеки звук наоколо, и отблъсквайки го съвсем пребледняла при всяко изскърцване на врата или потрепване на лист. Виждала ли си някога котка, покачила се на масата, как пие млякото на господаря си? Очите й гледат косо, ушите й са неспокойни, козината й е настръхнала от страх, а краката й са готови за бяг. Така вкусват и тези светски дами забранения плод. Но ние, които не сме заобиколени нито от грижи, нито от шпиони, а от високи стени и гъсти гори, прекарваме дните си като древните философи в разговори за удоволствието и когато наближи неговият час, отиваме в смълчаните си килии и там, сред тишина и вглъбяване, се приготвяме за насладата като рицарите за двубой. Потапяме в освежаващи благоухания тази влакнеста власеница, която глупците смятат за средство за изтезание, и разтриваме с нея тялото си, докато стане съвсем червено като роза и чувствително на най-малкия досег, както конят към шпорите, разплитаме коси, покриваме светите икони и се изтягаме зиме край огъня, а лете до отворения прозорец, заслушани в песента на славея или тихо мълвейки Песен на песните, и се отдаваме на сладки блянове, докато в коридора се раздадат стъпките на Онзи, който идва да даде плът на тези мечти. Хората на Изтока са измислили смесените манастири^[22], където слугите на всевишния и Христовите невести живеят под един покрив, разделени от една стена; но ние усъвършенствувахме откритието на гърците, като пробихме по тези стени дупки, през който безшумно и безопасно приемаме братята бенедиктинци. Първи ние отгледахме в манастирските градини миризливото седефче, което ни избавя от бремето на материнството, хвойната с тежката миризма, която прави устните ненаситни, и копривата, която дава на любовниците ни нови сили както земята на Антей.

Но не мисли, Йоана, че ние ограничаваме живота си между четири стени, а щастието само в такива удоволствия. Понякога скуката идва сред насладата; ходът на слънцето ни се струва бавен иззад решетките на килията, а облечените в ризници рицари по за предпочитане от калугерите. Намираме тогава предлог — че уж ще отидем да се поклоним на гроба на някой светец, и обикаляме из света, влизаме в дворците и в колибите, в театрите и в баните и навсякъде намираме любезен прием, разтворени обятия и сведени чела. Когато отидох в двора на император Карл, същата вечер тъкмо празнуваха женитбата му с Хилдегард. Графове, дами, рицари и йерарси се тълпяха в залата на двореца в Аахен. Трубадурите възпяваха подвизите на победоносния жених, шутовете и танцьорките разсмиваха всички с чудноватите си гримаси, заровете се търкаляха и виното се лееше в инкрустирани със сребро чаши. Но когато черното ми расо се появи на прага, когато името ми „Льоба игуменката! Льоба светицата!“ се разнесе из залата, всички оставиха зарове, чаши и жени, за да ме видят. Едни целуваха краищата на пояса ми, а други следите от стъпките ми и само императорът ръцете ми. Влакнестата ми дреха затъмни блясъка и на коприната, и на диамантите, и на белосаните бузи, и на голите рамене; сред това коленичило множество различих Робърт, който беше само на осемнадесет години; той беше вдигнал към мен насълзени очи и сплетени ръце и се взираше жадно в лицето ми, скрито под булото. Когато празненството завърши, сам императорът ме отведе до най-хубавата спалня на двореца, която се свързваше с градината чрез една стъклена врата. Събудих се към полунощ, отворих тази врата, за да се разнесе малко миризмата на алое и смирна, които сестрите на Карл бяха разпръснали из стаята в моя чест, и насреща видях Робърт, седнал под една ябълка; облакътен на коленете си, той беше обхванал мъжествената си глава с ръце и бе вперил поглед в моя прозорец. Когато ме видя, младежът се изправи уплашено, за да побегне, но аз му направих лекичко знак да влезе вътре. Рипна тогава той и с един скок се намери пред мен на колене, но нито да ме докосне, нито да промълви дума, нито очите си дори да вдигне не смееше клетият младеж. И когато отместих дългите му коси и докоснах с устни челото му, от страх да не би да го целува някой нощен призрак той заопипва дрехите, ръцете и разпуснатите ми коси, за да се увери, че това бях аз, че наистина светицата Льоба, полугола и усмихната, беше пред него. Коя от светските дами е бивала удостоена с такова обожание и на коя друга устните са потапяли любовника в такъв изпълнен с благодарност екстаз?

Цели два месеца останах при двора на Карл и когато, преситена от пиршества, целуване на ръце и шум, се сбогувах с този гостоприемен дворец, сам императорът държа поводите на магарето ми, императрицата и княгините ме молеха със сълзи на очи да остана, а Робърт си скубеше косите от отчаяние. Такъв живот ти обещавам и на тебе, Йоана: наслада без мъка вместо съмнителните светски удоволствия, независимост вместо робство, игуменска патерица вместо хурка и Исус вместо смъртен съпруг. Ти чу как Ида превъзнасяше до небесата пред теб брака, чу и мен как превъзнасях до небесата манастира и сега избери между нея и мен, Йоана!

Изборът не беше труден, можеше да се извърши дори и със затворени очи. Затова, без никакво колебание, спящата ми героиня протегна и двете си ръце към красноречивата калугерка, а в това време другарката й, съвсем посрамена и понеже нямаше какво друго да каже, се разтапяше във въздуха като онези демони в женски образ, които прекъсвали благочестивите размишления на свети Пахомий, като вмъквали бели гърди и червени устни между очите му и молитвеника. И света Льоба целуна новата си последователка по бузата и добави радостно:

— За да се уверя, че предпочитанието ти към монашеския живот е искрено, не ти казах какво преславно бъдеще ти бях отредила, каква неоценима награда имам за теб. Семирамида стана царица на асирийците, Моргана — на бретонците, а Матилда — на Франция. Но погледни ти каква ще станеш, Йоана!

Тогава едно странно видение, един сън в съня, смая героинята ми. Тя се видя седнала на един толкова висок трон, че главата й, украсена с тройна диадема, докосваше облаците, един бял гълъб летеше около нея, като й вееше с крилете си, и много коленичили хора се тълпяха в подножието на трона; едни от тях размахваха сребърни кадилници и техният дим се сгъстяваше около нея в благоуханни облаци, а други се изкачваха по високото стълбище към нея, за да целунат благоговейно нозете й.

Случвало ли ти се е, драги ми читателю, да сънуваш, че те бесят или че отвисоко падаш в бездънна пропаст? И тъкмо в онзи миг, когато въжето се затяга около шията ти или тялото ти вече ще се разбие, ти се събуждаш и се намираш в топло легло, с нощната си шапчица на главата и с кучето си до краката. Няма нищо по-приятно от това събуждане; опипваш цялото си тяло и се радваш, че го намираш здраво и читаво, отваряш сетне очи и прозореца, за да не те навести отново лошият сън. Ако обаче ти се е случило да видиш хубав сън — че си открил философския камък или умна жена, и се събудиш тъкмо в онзи миг, когато протягаш ръка към тези химерични скъпоценности, тогава всичко ти се струва противно и отчайващо. Отпъждаш тягостната действителност, завираш глава под юргана и се мъчиш всячески да уловиш отново тези неуловими сенки.

Нещо подобно почувствува и Йоана, когато се събуди след това прекрасно видение и се намери бедна и беззащитна до пресния гроб на баща си… Гостоприемният Аркулф дойде, след малко да предложи на сирачето утеха и храна, но Йоана се отказа и от утешенията, и от безсолните треволяци на добрия отшелник и го запита:

— Кой е най-близкият манастир?

— На света Влитруда, в Махесбах — отвърна учудено старецът, като посочи с треперещ пръст на изток.

— Благодаря — каза Йоана.

Тя пристегна колана на полата си и пое в указаната й посока, нетърпелива да завладее благата, които й беше обещала света Льоба.

А благочестивият отшелник, като гледаше как се отдалечава с широки крачки, записа в дневника си, че благодарение на молитвите му дърветата, които закриваха отшелническата му килия, са придобили свойството да вдъхват неудържим стремеж към монашеския живот на всеки, който си отдъхвал под сянката им.

Йоана, която от нетърпение не се погрижи много-много да разпита за адреса, тичаше като подгонена сърна, докато пътят се простираше съвсем прав пред нея; скоро обаче тя се обърка в тесни и задънени пътеки и се строполи най-сетне като Деметра до един кладенец, за да пие вода и да помисли какво да прави.

А нощта вече се спускаше безлунна и тъмна над гората и в мрака светеха зловещо сред листака очите на кукумявката и вълците.

Клетата девойка, сама сред тази страшна пустош, ту се сгушваше неподвижно до дънера на някой стар дъб, ту, набрала нови сили от страха, тичаше като нощен призрак между дърветата. Бродейки така, тя най-сетне забеляза в най-гъстата част на гората слаба светлинка и се отправи към нея с премалели крака с надежда да намери някое гостоприемно отшелническо жилище. Но вместо жилище тя намери само една дървена статуетка на Богородицата, поставена в хралупата на едно дърво, под което гореше едно от ония чудни кандила, чието масло никога не се изчерпваше, според тогавашните житиеписци, или, както казваха други, се възстановяваше всеки ден от ангелите.

Йоана падна на колене пред тази статуя и се помоли на светата Дева да й даде закрила и водач, за да излезе от този лабиринт.

Молитвите й бяха чути; тригласен магарешки рев отвърна на молбите на девойката и след малко се появиха и животните, прегърбени под тежестта на трима дебели калугери; след тях следваше още едно, четвърто магаре, което теглеше една ръчна количка, натоварена с два продълговати ковчега, благоговейно покрити с извезана със сребро тъкан.

Тримата магаретари бяха приятели на бащата на Йоана, преподобните Ралеиг, Лигун и Регибалд, и пренасяха в Мюленхайм мощите на светите мъченици Петър и Маркелий, между които героинята ми получи разрешение да седне в святата количка.

Тези добри отци, след като узнаха всичко, което се беше случило на Йоана, й разказаха, че получили заповед от игумена си да отидат в Рим и да закупят свети мощи, но понеже не могли да се споразумеят за цената, вмъкнали се една нощ, водени от един ангел, който носел фенер, в подземната църква на свети Тибуркий, отворили гробовете на светците Петър и Маркелий, които почивали там, откраднали костите им и след безброй опасности и усилия успели да ги пренесат в Германия.

Светците отначало изглеждали недоволни, задето им нарушили спокойствието — жални стенания се разнасяли от ковчезите и от тях постоянно капела много кръв; полека-лека обаче те се примирили с новата си съдба, върнали се към старите си навици и започнали да вършат чудеса; изцелявали куци, слепи и парализирани, пропъждали лукавите дяволи и превръщали бирата на вино, гаргите на гълъби и езичниците в християни.

Подобни и много други неща разказаха преподобните на Йоана, като възхваляваха чудесата на светците си, както развратниците — чудесата на сирийската богиня; но Йоана, в чиито уши още звучаха златните обещания на света Льоба, обръщаше малко внимание на житиетата на спътниците си и, като се прозя два-три пъти, накрая заспа между свети Петър и свети Маркелий.

Понеже се страхувам, че ти се е случило същото, читателко, прехвърлям в следващата глава продължението на моята истинска история.