Рейчъл Гибсън
Истински признания (9)

9
Мъж се възпламенява спонтанно

На следваща сутрин Хоуп пийна кафе и се втренчи в монитора със замъглени очи. Прегледа електронната си поща и отвори едно писмо от редактора си Уолтър. Той бе харесал историята за извънземните и искаше още, което бе отлично, тъй като тя вече имаше идея за статия за извънземните водачи из пущинаците. В края на имейла той я предупреждаваше, че Майрън Ламбардо се е свързал с редакцията и поискал да узнае къде живее тя. Очевидно бе открил, че тя не живее в апартамента си, което също така означаваше, че е нарушил ограничителната заповед.

Хоуп реши да не прави нищо по въпроса. Не беше притеснена. Нямаше начин Майрън да я намери. Даже не би си помислил да търси в пущинаците на Айдахо.

Тя остави чашата си на масата и се зае за работа. Пръстите й напечатаха бясно половин страница, после спряха. Образът на Дилън, застанал зад нея, притиснал гърдите й с ръце, се промъкна в главата й и я накара да замръзне. Опита се прогони този спомен и да насочи съзнанието си към работата, но не успя. Той не помръдваше от там, блокирайки творческия й поток.

Можеше да направи само едно. Да го изчака да си отиде. Тя отвори малък несесер и посегна към шишенце с лакочистител и торбичка с памучни топчета. Изряза кожичките си и лакира ноктите си в бледо мораво, защото беше в бледо мораво настроение. Не точно светло и весело, но не и мрачно. Нещо помежду и доста несигурно. Като живота й.

Докато се лакираше, тя прегледа внимателно информацията за Хайръм Донъли, която бе събрала. Доколкото можеше да каже, старият шериф си падаше по играта на властване и подчинение. През деня той бе направо сбъркан да контролира нещата, но през нощта му харесваше да се подчинява. От информацията, която прочете, извън онова, което се считаше за нормално сексуално поведение, властването и подчинението не беше необичаен фетиш. Всъщност властни мъже и жени бяха в основата на доминантата във всяка подобна садомазохистична игра.

Прочете няколко доклада и академични теории върху това защо определени мъже обичали да бъдат доминирани, но не искаше да пише статия за психологията и патологията на фетишите. Интересуваше се повече от човека, успял да печели шерифските избори в едно консервативно градче в продължение на двайсет години, докато тайно си бе фантазирал за сексуални отклонения, които пък най-накрая му бяха изяли главата.

Когато ноктите на Хоуп изсъхнаха, тя извика през улицата да провери как е Шели. Пол й каза, че Шели е заспала, но може би ще се събуди след няколко часа, така че тя можела да намине около обед. Тъй като беше едва десет часа, Хоуп имаше няколко часа за убиване и можеше да лакира и ноктите на краката си. Мислеше за извънземните в своята статия и за множеството възможности за бъдещи истории. Замисли се дали трябва да сондира мнението на списанията, преди да напише статията си за Хайръм Донъли или първо да я напише. Но преди всичко си мислеше за Дилън, за думите му, че живеел като монах. Просто не можеше да си представи мъж като него да остане на сухо.

Замисли се за това как я погледна, за желанието в очите му и за дрезгавия му глас, който я обви и я стопли цялата. Опита се да придаде смисъл на всяка усмивка, на всяка дума, на всяко докосване. Харесваше й да си мисли, че той я обича поне малко, но не знаеше. А фактът бе, че, освен че го харесваше лично и го желаеше физически, тя не знаеше какво точно чувства. Освен самотата и неоспоримото им привличане един към друг, не знаеше дали имат нещо общо. Дори не знаеше дали ще го види днес или утре, или другата седмица.

Тя искаше ли още? А той?

Мислеше си и за бившата съпруга на Дилън. Ако жената наистина беше сервитьорка, тя се чудеше защо Адам не можеше да говори за работата й.

Освен може би… може би сервираше без сутиен. Някоя от онези жени, работещи в мъжките клубове. Което обясняваше защо Дилън вероятно не искаше синът му да споменава пред никого за професията на майка си. Малките градчета приемаха трудно подобни неща.

По обед Хоуп почука на вратата на съседката си и Пол я въведе в дневната, където Шели седеше в шезлонг, облечена в синия си басмен халат. Косата й стърчеше на главата като червени пружини, а едната й ръка бе бинтована, така че се подаваха само връхчетата на ноктите й. Дрогирана от болкоуспокояващи и липса на сън, Шели беше малко замаяна и се самосъжаляваше. Не искаше и да опита от обяда, който Хоуп й предложи, но погледна ноктите на Хоуп и реши, че иска маникюр.

Когато Пол отиде в спалнята да си подремне, Хоуп изтича до къщи и взе несесера си. Когато се върна, седна на една табуретка до шезлонга на Шели и изряза внимателно кожичките на десетте й пръста. Докато изпиляваше деликатно ноктите в съвършени полумесеци, тя слушаше разказа на Шели за снощната драма. Къщата беше необичайно тиха и тя се зачуди къде ли са Уоли и Адам.

— Как се държаха малките момчета снощи? — успя да попита най-накрая Шели.

Тя остави несесера в скута си и прерови лаковете със здравата си ръка.

— Много добре, но много се удряха — отговори Хоуп. Издуха внимателно праха от пръстите на Шели и допълни:

— И пускаха газове.

— Да, момчетата правят такива неща — Шели извади шишенце с „Розови страстни гащички“ и го подаде на Хоуп. — Това ми харесва. Прилича на нещо, което би си сложила някоя проститутка.

Не беше така, но Хоуп не искаше да спори.

— Къде са Уоли и Адам?

— Дилън нае едно от момичетата на Рейни да ги гледа в къщата му днес. Реши, че аз трябва да си почина.

— Много мило от негова страна — Хоуп извади шишенце безцветен лак. — Сигурно и той е много уморен — предположи тя и нанесе основата върху ноктите на Шели.

— Не, вероятно се е прибрал късно.

Хоуп знаеше причината и се концентрира върху палеца на болната ръка.

— Дали?

— Какво дали?

— Дали се е прибрал късно. Пол каза, че близнаците пристигнали в болницата към десет и трийсет. Значи Дилън трябва да е стигнал до къщата ти около час след това. След като е взел момчетата, вероятно се е прибрал в единайсет и четирийсет и пет.

Щеше да се прибере до тогава, да, ако не беше останал да я целува по врата и по устата, ако не беше решил, че иска да докосне корема й и да вдигне блузата й. Хоуп извъртя поглед и въздъхна с безразличие.

— Така изглежда добре — тя завъртя капачката на безцветния лак, после разклати шишенцето с розовите гащички.

— Какво стана?

— Нищо.

— Тогава защо изглеждаш така, сякаш е станало нещо.

Хоуп най-накрая вдигна поглед.

— Не изглеждам така.

— Така е. Чувствам се малко странно от този перкодан^[1], но не съм напълно изперкала — червените вежди на Шели се събраха на челото й. — И освен това, аз ви видях как отскачате един от друг, когато ние с Пол влязохме в кухнята. Мушнах си ръката, не очите. Какво си правехте вие двамата?

— Говорехме.

— Да бе! Мисля, че той те харесва.

Хоуп сви рамене и лакира ноктите на здравата ръка.

— Мисля, че Дилън харесва жени — точка.

— Да, така е. Винаги ги е харесвал, още в началното училище, но с теб разговаря малко по-различно отколкото с другите.

— Как?

— Когато говори с теб, той те гледа в устата.

Хоуп прехапа устни, за да не се усмихне. Не беше забелязала Дилън да я гледа така. Е, може би само веднъж или два пъти.

— И какво става с вас двамата?

Последния път, когато Хоуп сподели за любовта си с приятелка, приятелката й използва това, за да открадне съпруга й. Тя знаеше, че Шели е различна и освен това нищо, което кажеше на Шели, не можеше да се обърне срещу нея и да я нарани по някакъв начин. Тя не беше влюбена в Дилън и той не беше влюбен в нея.

— Всъщност нищо — отговори тя, което в основни линии си беше самата истина.

— Със сигурност не ми прилича на нищо. Той пробва ли евтините си трикове с теб?

— Трикове?

— Да. В осми клас се преструваше, че го сърби под мишницата, за да може да преметне ръка през някое момиче и да се направи, че просто се почесва.

Хоуп се разсмя.

— Никакви сърбежи.

— Вероятно трябва да те предупредя да стоиш надалеч от Дилън.

— Защо, какво не му е наред?

— Нищо. Просто в главата му е влязла идеята, че точно сега не може да се обвързва с жена. Казва, че щял да изчака докато Адам порасне, но както изглежда… е, от много отдавна не съм го виждала да се заглежда в някоя жена. Не и след като гледа Кимбърли Хоу в бягането на сто метра — Шели спря да си издуха ноктите и внимателно предложи на Хоуп наранената си ръка. — Трябва да признаеш, че изглежда по-добре от повечето женствени момченца, които снимат по билбордовете, а и не всеки мъж може да изглежда толкова добре само в едни изтъркани дънки.

Това си беше вярно.

— Пол има плосък задник.

Хоуп също беше забелязала това.

— Ако Дилън е толкова велик, защо не си омъжена за него?

Шели сбърчи нос сякаш в стаята бе влязло нещо миризливо.

— Разбира се, да гледаш Дилън е все едно, че гледаш произведение на изкуството, но това, че оценяваш красотата, не означава, че непременно я искаш в дневната си — тя поклати глава и допълни: — Разбрах, че искам Пол Абърдийн още щом го зърнах в първи клас. Трябваха ми десет години да го вържа, но дори ако Пол си отиде утре, никога не бих се заинтересувала от Дилън по този начин. Познаваме се твърде отдавна и действията му направо ме влудяват.

— Кои действия?

— Той пере само когато всичко в къщата се измърси.

Тъй като Хоуп беше същата стока, тя не намери нищо необичайно в това.

— Вдига си ботушите върху масичката за кафе и ако някога двамата с Адам имат пресни зеленчуци за вечеря, това ще си е цяло чудо. Дилън си мисли, че ако веднъж седмично изяждаш по някой банан или ябълка, значи нямаш нужда от зеленчуци.

Хоуп приключи с лакирането, отпусна се назад и зачака ноктите да изсъхнат.

— Адам изглежда много здрав и щастлив.

— Поне здрав — Шели огледа наранената си ръка. — В петък заминава на гости при майка си. Винаги е малко странен като се върне.

— Как така странен?

— Малко затворен и наистина има странни идеи за тези клетници. Мисли си, че ако мама и тате прекарат известно време заедно, след това те отново биха могли да заживеят щастливо — Шели сви рамене. — Обаче предполагам, че това е нормално.

— Колко време го няма обикновено?

— Две седмици; после му трябва цял месец да свикне отново със старите си навици. Никога не съм срещала майката на Адам, но сигурно много го глези, защото когато се върне, той спи до късно и само се излежава като дембел.

Хоуп си умираше да помоли Шели да й разкаже всичко, което знае за бившата на Дилън, но не искаше Шели да разбере, че се интересува от това. Дори ако Хоуп можеше да сподели чувствата си, беше прекалено рано и нещо твърде ново, за да говори за объркващото кълбо от емоции, което я връхлиташе винаги когато Дилън й се усмихнеше.

На Хоуп й липсваха срещите с други жени, разговорите за мъже, за живота и за секса. Липсваше й една такава връзка, за чието създаване бе необходимо време. Дълбока връзка с някой, който разбира неравенството на жените и несправедливостта да се натъкнеш на гаджето си от гимназията точно когато не си си направила прическа. Липсваше й обсъждането на горещи проблеми като здравеопазването, световния мир, разпродажбата на обувки в съседния магазин и това дали размерът има значение или не.

Искаше го отново. Искаше да говори за объркването си, за чувствата и за живота си. Искаше да каже на Шели защо й е трудно да говори за себе си, защо й е трудно да се довери на приятелка.

— Върху каква история работиш за твоето списание? — попита Шели и се прозя.

Възможността за начало бе пропусната и Хоуп посегна към здравата ръка на Шели.

— Извънземни се маскират като хора в едно затънтено градче — обясни тя докато налагаше втория слой лак. — Погаждат номера на туристите.

Шели се наежи.

— Пишеш за Госпъл?

— Градче, подобно на Госпъл.

— О, мили Боже! Аз мога ли да бъда извънземна?

Хоуп погледна новата си приятелка, с щръкналата й рижа коса, с изцъклените й очи и наистина съжали, че не може да използва Шели. От нея би излязла добра извънземна.

— Съжалявам, но след Майрън вече не използвам реални хора.

— Кофти.

Докато Хоуп издухваше нежно ноктите на Шели, тя вдигна очи към дрогирания й поглед. Сега вероятно не бе най-подходящият момент да попита Шели за семейство Донъли. Не, и когато бе дрогирана и езикът й бе развързан от лекарствата, но може би няколко прости въпроса нямаше да й навредят. Ако на Шели не й беше удобно да обсъжда бившите си съседи, Хоуп нямаше да я притиска.

— Доколко добре познаваше Мини Донъли? — попита тя.

— Защо?

Тъй като и без това не беше тайна за половината град, тя призна.

— Пиша статия за случилото се с Хайръм.

Шели премигна и присви очи в мрачно предчувствие.

— За „The Weekly News of the Universe“!

— Не. Ще сондирам мнението на някои по-важни издания — тя разказа на Шели за идеите си и след като обясни, че няма намерение да пише пикантна статия за извратения секс, Шели се отпусна и заговори свободно.

— Хайръм беше истински кучи син и аз не го харесвах много. Но все пак хич не ми харесва да видя как експлоатират сексуалния му живот, за да продават списанията си — заяви Шели. — В живота му имаше много повече неща от онова, в което се превърна. Повече от проститутки, секс клубове и порнография. Питай всеки в града и всеки ще ти разкаже различна история. Ще ти кажат също, че се е отнасял еднакво към всеки — Шели заговори за Мини, за това как тя била изключително властна. — Всички я мислеха за светица, но аз живях срещу нея и знам как управляваше къщата с железен юмрук. Постоянно я чувах да крещи и да ругае. Не е чудно, че децата й си тръгнаха и никога вече не се завърнаха. Не е чудно, че след смъртта й Хайръм се почувства изгубен, тъй като нямаше кой да го командва.

Хоуп посегна внимателно към наранената ръка на Шели и положи горния слой върху ноктите й.

— Струва ми се, че го съжаляваш.

— По дяволите, не. Той бе твърде голям перверзник, за да го съжалявам. Към края наемаше момичета едва навършили осемнайсет. Не съжалявам и не разбирам, но мога да се вгледам в ситуацията и да видя как се е получила. След като се измъкна изпод чехъла на Мини, той просто изгуби контрол.

— Преди няколко седмици ми каза, че към края Хайръм станал безразсъден и водел момичета у дома си. Ти виждала ли си нещо подозрително?

— Не — Шели вдигна бинтованата си ръка и си погледна ноктите. — Кога ще напишеш статията?

Хоуп не й повярва, но остави нещата така.

— Чакам доклада на ФБР. След като го прегледам, ще преценя откъде да започна — отговори тя. Но първо трябваше да завърши историята, за която й плащаха, а за да го направи, трябваше да си мисли за извънземни, а не за един определен сладкодумен каубой. — Надявах се да ми покажеш онези водопади, за които ми говорехте с Пол. Исках да ги снимам за статията си за извънземните — Хоуп сви рамене. — Но мога да почакам докато се почувстваш по-добре.

— Помоли Дилън да те заведе. Той знае къде са, но го помоли преди петък, защото той винаги излиза в отпуск, когато Адам го няма — Шели се отпусна назад в стола си. — Ходи в Дабъл Тий да помага на майка си и на зет си. Ако не го помолиш, преди да тръгне, почти няма шанс да го видиш през следващите две седмици.

Две седмици. Две седмици тя не трябваше да се тревожи, че може да види Дилън или да си мисли за бавното докосване на ръцете му, за жадната му уста върху нейната. Двете седмици щяха да й осигурят времето, от което се нуждаеше, за да избистри съзнанието си и да се концентрира върху работата си. Която бе и първата причина да дойде в Госпъл. Сега, след като кариерата й влезе отново в релсите, тя трябваше да се фокусира и да продължи напред. Но внезапно си помисли, че работата не е достатъчна, а двете седмици й се сториха много дълго време.

 

 

В сряда вечерта Дилън нагъна последното пране на Адам и го прибра в куфара му. Адам се взираше в него с огромните си зелени очи, нацупил уста в неприятно очакване. Всяка година по това време вълнението на Адам изчезваше и отстъпваше пред тревогата.

— Тази година няма да плачеш, нали? — попита Дилън.

— Не. Сега съм по-голям.

— Добре, ’щото мама наистина ще се почувства зле ако го направиш — всяка година Адам обещаваше да не плаче и всяка година издържаше до момента, когато трябваше да пусне ръката на Дилън. — Утре, след подстригването, ще трябва да отидем до универсалния магазин на Хансен и да ти купим ново бельо — заяви той и остави куфара върху гардероба.

— И нов шнорхел. Счупих моя, без да искам.

Дилън изгони кучето на Адам от леглото, преди да пъхне сина си в чаршафите. Не знаеше защо шнорхелът изведнъж се оказа толкова важен, но Адам сигурно си имаше причини.

— Впиши го в списъка — той отметна меката коса от челото на Адам и попита: — Намери ли вече специален камък за мама?

— Да, бял е.

Дилън се наведе и целуна Адам по гладкото чело.

— Сънувай хубави сънища.

— Тате? — от тона му Дилън разбра какво ще го помоли Адам. Молеше го всяка година. — Ела с нас този път.

— Знаеш, че не мога. Кой ще остане тук да се грижи за кучето ти?

— То може да дойде с нас. Ти, аз, мама и Манди. Ще бъде забавно.

Дилън тръгна към вратата на спалнята и угаси лампата.

— Не, Адам — заяви той и видя как синът му се обръща настрани, как му обръща гръб.

Дилън мразеше юли. Абсолютно го мразеше. Мразеше да се прибира у дома и да не се препъва в играчките, които бе казал на Адам да прибере. Мразеше тишината в къщата си и празната стая на Адам. Мразеше да вечеря сам.

Няколко дъски на пода изскърцаха докато Дилън минаваше по късия коридор към тъмната си спалня. През цепките на отворените щори луната се разпиляваше по края на леглото му, по раклата и се изкачваше по стената. Късчета светлина прорязаха гърдите му докато вдигаше ризата над главата си. Той я хвърли към стария люлеещ се стол и не улучи. Утре щеше да заведе Адам да му купят ново бельо; вдругиден щеше да го закара до летището в Сън Вели и да го гледа как се качва в частния самолет с Джули. Щеше да я гледа как го отвежда.

А това мразеше най-много от всичко. Мразеше погледа за раздяла, който Адам винаги хвърляше през рамо, една последна молба в насълзените му очи, сякаш Дилън имаше силите да му даде онова, което искаше най-много.

Но той не можеше, а престоят за няколко дни или целите две седмици нямаше да дадат на Адам онова, което наистина искаше. Мама и татко, които да живеят заедно. Майка, която да прилича повече на жената, която гледаше всяка седмица по телевизията, отколкото на жената, с която се срещаше веднъж в годината. Ангел, който да се грижи за него както се грижеше за бездомните, за престарелите или за сираците, които спаси миналата седмица. Майка, за която да може да говори пред приятелите си.

Дилън седна на края на леглото и си събу ботушите. Нито той, нито Джули възнамеряваха да държат Адам отделен от живота й толкова дълго. Не възнамеряваха да превръщат това в тема, за която той да не може да споделя. Не възнамеряваха да го пазят в тайна, за която да не знае никой. Просто стана така и сега те не знаеха какво да правят.

Адам беше само на две годинки, когато Джули получи звездната роля в „Небе и земя“. Дилън и Адам вече живееха в Госпъл, далеч от светлините на прожекторите, които Джули обожаваше. С красивото й лице, нежната й кожа и интелигентните прес коментари, публиката веднага се влюби в нея. За няколко месеца животът я издигна от неизвестна актриса, едва свързваща двата края, до райски ангел. Внезапно тя стана редовен гост в най-гледаните шоута и образец за християнско създаване на програми. Всички вярваха, че ангелът е красив отвътре и отвън. Америка искаше символ на доброто и го намери в Джулиет Банкрофт.

В онези първи няколко лета, които прекара с Адам, тя го водеше в малкото ранчо на баща си, защото се нуждаеше от почивка в живота си, място, където да се фокусира върху него. Домът, в който бе отгледана, й осигуряваше това, както и красива обстановка за Адам, който успя да се запознае с малцината си роднини, все още живеещи в района.

Сега, пет години по-късно, тя го водеше там, защото нямаше друг избор. Как изведнъж да каже на света, че има син, когото вижда само веднъж в годината? Как би изглеждало това? Как би се отразило на кариерата й, ами на християнската десница, която подкрепяше шоуто й? Как щеше да се отрази на небесния й имидж?

И нещо по-важно за Дилън, как таблоидите биха поднесли новината за това, че Джулиет Банкрофт не само имаше дете, което не беше отгледала и виждаше рядко, но и не беше омъжена за бащата на сина си? Как щеше да се отрази това на Адам? Как щеше да подейства на спокойния му живот с Адам?

Адам беше на седем. Достатъчно голям, за да види, че животът му е различен от живота на връстниците му. Достатъчно голям, за да се чуди защо не може да се хвали с майка си. Достатъчно голям, за да бъде наранен от истината, но щеше да бъде наранен, още повече ако продължаваха да я крият от него. Скоро трябваше да му кажат. Адам Тейбър беше незаконен син на Американския ангел. Дилън само се надяваше Адам да разбере, но нямаше да му каже тази вечер. Нито пък утре.

Дилън си събу чорапите и ги хвърли до ризата. Под лъча лунна светлина, който се процеждаше през прозореца, той се съблече гол и се почеса по гърдите. Присъствието на Хоуп в града го накара да осъзнае, че ще трябва да си поговори с Адам. Скоро. Може би още щом Адам се прибереше у дома. Имаше няколко седмици, за да реши. Докато помагаше в Дабъл Тий, той имаше време да си избистри главата и да измисли какво да му каже, не че вече не беше упражнявал тази реч в главата си поне милион пъти преди това.

Отметна раираната завивка и се мушна в леглото си. Чаршафите бяха чисти и хладни и той мушна ръка под главата си и се втренчи в тавана. Щеше да пропусне факта, че не обичаше Джули така, както един мъж трябва да обича една жена, тъй като и двамата знаеха, че тази връзка така или иначе няма да изтрае дълго. На Адам не му трябваше да знае, че той е бил единствената причина, поради която все пак бяха останали заедно толкова време. Синът му трябваше да знае само, че и двамата му родители го обичат. Трябваше да му го каже някой, който го обичаше — скоро.

 

 

Когато Дилън тръгна за работа в четвъртък, той заведе Адам до фризьорското ателие да го подстрижат. Докато обираше врата на Адам Дикси обеща да намине другата седмица. Дилън не си направи труда да й каже, че няма да си е у дома.

След ателието се отбиха в универсалния магазин на Хансен да купят малко бельо. Адам си избра боксерки с X-Men отзад. В магазина имаше няколко туристи, които си купуваха сувенири, и един-двама местни, влезли в климатизирания магазин, за да се спасят от ужасната горещина.

Дилън стоеше край рафтовете за играчки и помагаше на Адам да си избере шнорхел, игнорирайки всичко около себе си — докато не влезе Хоуп Спенсър. Сякаш тя се пресегна през магазина и постави пръсти под брадичката му, а той вдигна поглед в секундата, в която тя прекрачи прага. Над витрината с вълшебни балончета той я наблюдаваше как се движи с онази нейна походка от големия град, сякаш искаше да каже не ме закачай, как е вперила поглед право напред. Тя не се огледа и не го забеляза, че я наблюдава, когато грабна два филма и тръгна към витрината със сладкиши във формата на кравешки лайна. Само с два пръста вдигна едно шоколадче и прочете съставките.

Отново беше тичала и косата й беше вдигната. Няколко фини кичурчета паднаха от опашката й и тя ги прибра зад ушите. Те се накъдриха и се вирнаха покрай шията й. Той познаваше вкуса й там. Точно там, където шията се срещаше с рамото, беше мека и сладка. Той познаваше кожата й, гладка като бита сметана, кожата на дупето й, опряно в слабините му. Не можеше да престане да я иска, не можа да се спре и да не отиде при нея. Остави Адам до гумените паяци и топки и се приближи зад Хоуп.

— Това не е истинска кравешка фъшкия — обясни той и прецени, че не е казвал нещо толкова многозначително още от шести клас, когато се опита да смае Нанси Бънк, казвайки й, че не е чак толкова грозна като сестра си.

Хоуп пусна шоколадчето и се обърна към него. Върху устните й се появи усмивка и той я почувства чак в стомаха си.

— Вече осъзнах това, но нямаше да се изненадам ако бяха.

Погледът му се спря за няколко неустоими момента върху устата й, преди да погледне настрани, над главата й, към декоративната сьомга в рибната секция. Боеше се, че тя може да разпознае желанието в очите му, да разбере какво иска той, че иска да се пресегне и да я притисне в себе си. Може би да зарови нос в косата й. Макар че след понеделник вечерта тя вероятно имаше известна представа.

— Ще ходиш ли на празненството по случай Четвърти юли другия уикенд? — попита тя. — Ще участваш ли в хвърлянето на тоалетната?

— Не. Боя се, че ще пропусна това забавление — погледът му се понесе през дъгата от сгънати тениски и се върна обратно върху Хоуп, върху гладката й коса и блестящата й опашка. — Няма да съм в града.

Тя замълча за момент.

— Шели спомена, че ще отсъстваш няколко седмици.

Той се вгледа в сините й очи, видя разочарованието там и почти се поддаде на импулса си. За малко не посегна към нея, точно там, в универсалния магазин на Хансен.

— Да, точно така.

— Искам да снимам онези водопади, за които Шели ми разказа, и си помислих, че може би ще ме заведеш до там. Но щом няма да си в града… — тя сви рамене. — Предполагам, че ще мога да почакам докато Шели се изправи на крака.

— Ще правиш снимки за статията си в „Северозапад“!

Тя сведе поглед към гърдите му.

— Да.

Даже не му се мислеше какво може да направи ако остане насаме с нея. Напълно сами. Само двамата. Не, това беше лъжа. Искаше да си мисли за това как прави любов с нея. Харесваше му да си мисли как държи гърдите й в ръцете си и навира лице в деколтето й. Страшно му харесваше да си мисли и за позите — хоризонтална, вертикална, надолу с главата, настрани. Постоянно си мислеше за това как ще се зарови между меките й бедра, но това не означаваше, че щеше да направи нещо.

— Съжалявам, не мога да ти помогна — отговори той. Контролираше тялото си, но не и мислите. Все пак беше по-добре да не позволява на съзнанието си да пътува по тази пътека на удоволствието, особено в магазина на Хансен.

Тя срещна погледа му и изви ъгълчетата на устата си в апатична усмивка.

— Всичко е наред.

— Може би ако… — той сви рамене. „Ако какво?“ Да изчака докато синът му си замине от града, за да се измъкне и да се надява, че ще му излезе късметът? Да се измъкне и да се надява, че никой в града няма да забележи, че шерифът им прави секс с най-любимата им тема за клюки от времето на Хайръм Донъли насам? Можеше и да измисли начин да избегне клюките, но нямаше как да избегне най-важния факт — това, че Хоуп беше репортерка. Не можеше да спи с нея и през цялото време да се моли на Бога тя да не разбере истината за Адам. А ако тя разбереше, дали нямаше да прочете за живота си в списание „People“! Или още по-лошо, в „Enquirer“!

Не можеше да рискува, а Хоуп заслужаваше нещо по-добро. Той отстъпи назад и за малко не се препъна в крака на Адам.

— Тате!

Той бе толкова фокусиран върху Хоуп, че дори не забеляза как синът му се приближава до него.

— Съжалявам, приятел. Добре ли си?

Адам кимна.

— Здрасти, Хоуп.

Хоуп погледна към Адам и усмивката й грейна.

— Хей, какво си имаш?

— Шнорхел и бельо.

Тя взе от него пакета с маската и шнорхела и ги огледа.

— Изглежда доста добре — отбеляза тя и му ги върна. Адам й подаде бельото си и тя също го огледа.

— Кой е този тип отзад?

— Това е Волверин. Има адски големи нокти и може да ги забива във враговете си.

— Спомням си. Онази вечер ти го нарисува. Той добър ли е?

— Да — отвърна той и си взе бельото.

— Къде сложи колибрито, което ти дадох?

— Сложихме го на кухненския прозорец — той спря да почеше лакътя си. — Някой път можеш да дойдеш да го видиш.

Хоуп погледна към Дилън, а от мисълта, че тя може да дойде в къщата му, сърцето му заби силно в гърдите.

— Може би — отговори тя, после се пресегна и разроши косата на Адам. — Подстригал си се.

— Да — отвърна той, без да се дърпа. — Днес.

Освен краткия списък, който включваше жените в неговото семейство и Шели, Адам не харесваше жените да го докосват или да се грижат за него. И с изключение на този късичък списък, това бе най-дългият разговор, който Дилън бе чувал Адам да провежда с някоя жена. Той обикновено се задоволяваше с едносрично сумтене. Чудеше се защо Хоуп успя да премине теста на Адам. Той си знаеше, че веднага би се провалила, ако Адам заподозреше, че Дилън изобщо проявява някакъв интерес към нея. А иронията беше в това, че от всичките му познати жени Хоуп го интересуваше най-много. По дяволите, дупето, което изпълваше шортите й, го пленяваше и той се насилваше да задържи погледа си залепен върху лицето й, за да не позволи на очите си да шарят по стегнатия ластик, покриващ слабините й.

— Най-добре да тръгваме — предложи той и сложи ръка върху гърба на Адам.

Хоуп тръгна с тях към предната част на магазина и зае мястото си на опашката пред него край касата. Когато Идън Хансен маркира покупките на една двойка, купила тениски, Дилън се втренчи в темето на Хоуп, спомняйки си със съвършена яснота последния път, когато стоя зад нея, наблюдавайки замъгленото й отражение.

— Хей, Хоуп — извика Адам и я потупа по ръката, за да привлече вниманието й, — може би като се прибера двамата с Уоли ще можем да построим още една палатка в къщата ти.

— Синко, не можеш да се самопоканваш така.

— Всичко е наред — тя погледна през рамо към Дилън, после отговори на Адам: — Ако дойдете отново, ще трябва да има някакви правила. Например да не се борите в къщата — тя се замисли за момент и допълни: — И тъй като вие, момчетата, обичате да дърпате разни неща, може би вие двамата ще дойдете да ми помогнете да оскубя малко бурени. Ще ви платя.

— Пет кинта!

— Да — те се придвижиха напред в опашката и Хоуп остави двете филмчета на плота.

— Значи това е за вас? — попита Идън и посегна към ролките. Хоуп не отговори веднага и Дилън се сети, че тя е изумена и е изгубила ума и дума след първата си възможност да види по-отблизо Идън Хансен. Защото откакто я помнеше Идън боядисваше косата си в пурпурно, слагаше си пурпурен грим и пурпурно червило. Живееше в пурпурна къща и караше пурпурен „Додж Неон“. По дяволите, боядисваше даже малките си кученца. Близначката й, Еди, предпочиташе синьото. Не беше чудно, че и двете бяха омъжени за мъже, които имаха склонност да се хващат за бутилката още преди пладне.

— Да, това е всичко — отговори най-накрая Хоуп. Идън маркира филмите и посегна за хартиена торба.

— Зет ми е Хейдън Дийн. Онзи, който ви е помогнал да се измъкнете в „Еленов рог“ и накрая се е сбил с Емет. Хоуп отвори ципа на несесера си.

— Много съм му благодарна, че се намеси. Много мило от негова страна.

— Мило, трънки! — тя махна пренебрежително с ръка.

— Хейдън е женкар и обича да се бие, в това няма съмнение. Ако сестра ми имаше разум поне колкото Бог е дал на една овца, щеше да му изрита задника от най-близката скала и това е факт. Всеки знае, че той се задява с Дикси Хоу, когато тя не може да си намери някой по-добър. Дикси е разгонена като кучка и ако не беше толкова талантлива фризьорка, кракът ми нямаше да стъпи в салона й.

— Ух… о, наистина ли? — изтърси Хоуп докато подаваше една двайсетачка на Идън.

Дилън се разсмя. Ако Хоуп се шокираше от Идън сега, само почакай да я затворят в една стая с нея и Еди едновременно. И двете жени можеха да бърборят докато ти писнат ушите.

— А сега, мислех си — продължи Идън, след като взе парите на Хоуп, — ако някога се нуждаеш от някой, който да умре от наистина болезнена смърт в тази книга, която пишеш, Хейдън би бил добър избор. Освен че гони кучките, той е мързелив, пие като смок и е грозен като крастава жаба. Можеш да му лепнеш онази болест, дето разяжда плътта.

Дилън наблюдаваше как опашката на Хоуп се клати напред-назад докато тя кимаше с глава.

— Не знам кой ви е казал, че пиша книга, но не е така.

— Йона каза, че Мелба й казала, че пишеш книга за Хайръм Донъли.

— Пиша статия, не книга.

Идън разтегна пурпурните си устни в разочарована гримаса.

— Е, предполагам, че не е същото, нали? Не е и толкова интересно. Цяла книга би било нещо интересно — тя подаде рестото на Хоуп. — Някой трябва да напише нещо за моето семейство. Уха, какви истории мога да разкажа! Знаеш ли, че семейството ми е притежавало първия бар в града? И първия бардак. Някой път трябва да наминеш и ще ти разкажа историята за моите прачичовци, които се избили в бой за една мома на име Френчи.

— Тате? — прошепна Адам. — Какво е бардак?

— Ще ти кажа по-късно.

— Знаеш ли защо й викали Френчи?

Хоуп пъхна парите в несесера си и си грабна чантата.

— Защото е била французойка? — тя отстъпи към вратата в края на плота, покрай полираните топчета и пружините за навиване.

— Не. Заради това, че специализирала menage a trois^[2].

— Изумително — възкликна Хоуп и хвана бравата. Хвърли един измъчен поглед към Дилън и се стрелна сякаш я бяха подгонили всички демони.

— Как си, шерифе? — попита Идън, когато той се придвижи напред в опашката.

— Добре — отговори с усмивка Дилън.

Идън поклати глава.

— Тази мома е много странна.

Дилън разумно се отказа от коментар и плати бързо за боксерките и шнорхела на Адам преди Идън да успее да го хване в капана си. На път към къщи той и Адам спряха в кафе „Уютен ъгъл“ да хапнат чийзбургери и пържени картофки. Парис беше тяхната сервитьорка и макар никой в града да не знаеше коя е майката на Адам, всички знаеха, че той прекарва първите две седмици от юли с нея.

Когато се прибраха у дома, съседката им, Хана Търнбоу, донесе на Адам нова книжка за оцветяване и моливи за из път. Тя седна в кухнята да пие кафе с Дилън докато не се появи Парис, понесла голяма бяла торта с кокосови стърготини и захаросани парчета праскова върху нея. Адам се задоволи с обичайното си сумтене и вдигане на едното си рамо докато и двете жени не се отказаха от опитите си да го заговорят.

Нито Дилън, нито Адам спаха много тази нощ, и двамата станаха рано на сутринта, готови за пътуването си към Сън Вели. Закусиха при Шорти и над куп палачинки Адам обеща да не плаче тази година.

На малкото летище, където знаменитостите бяха нещо обичайно, гледката на Джулиет Банкрофт не събуди голям интерес. На същия портал, където Деми Мур, Клинт Ийстууд и семейство Кенеди бяха слизали и се бяха качвали на своите чартърни самолети, Американския ангел чакаше своя син. С русата си коса, прибрана на плитка, Джули се надигна от стола и върху съвършените й розови устни се появи усмивка. Джули винаги изглеждаше великолепно с безупречната си кожа и съвършените си скули. Беше като кукла Барби, само че по-красива, защото беше истинска — е, освен гърдите; носеше тези за първи сезон.

Дилън трябваше да я оцени. Тя бе смекчила холивудския си имидж и бе облечена в прост чифт дънки „Ливайс“ и летен пуловер, но все пак успяваше да изглежда така, сякаш току-що е слязла от корицата на някое дамско модно списание.

— Здрасти, скъпи — поздрави тя и протегна ръце. Коленичи на едно коляно и Адам пристъпи в прегръдката й. Тя започна да целува всеки инч от лицето му и изглежда не забеляза липсата на реакция. — О, толкоооова ми липсваше. Аз липсвах ли ти?

— Да — прошепна Адам.

Джули се изправи и усмивката й стана малко неуверена, когато погледна към Дилън.

— Здравей, как си?

— Добре. Как мина полетът?

— Безметежно — тя плъзна поглед от косата до ботушите му, после обратно. — Кълна се, че изглеждаш все по-добре всеки път, когато те видя.

Той не се почувства поласкан. Джули бе от хората, които ръсеха комплименти като автомат за сладкиши.

— Всеки път, когато ме видиш съм остарял с една година, Джули.

Тя сви рамене.

— Изглеждаш същия като в деня, когато си блъснах тойотата в твоята полицейска кола. Помниш ли?

Как мога да забравя?

— Разбира се.

Джули го дари с усмивката, която бе нейна запазена марка, онази, която пленяваше сърцата на Америка, онази, от която някога пулсът му се ускоряваше.

— Имаш ли време да хапнем по нещо, преди да си тръгнеш обратно? — попита тя. — Мислех, че ние тримата можем да си поговорим преди аз и Адам да тръгнем.

С внезапно подозрение Дилън се зачуди какво искаше тя в действителност. Не й беше в характера да поиска да си поседи с него и да си бъбрят за глупости.

— Ние с Адам току-що ядохме. Може би някой друг път.

— Трябва да поговорим скоро — настоя тя и посегна към ръката на Адам. — Дядо ти се вълнува ужасно, че ще те види. Тази година ще се забавляваме страхотно.

Адам отстъпи назад и се облегна в бедрото на Дилън. Не се хвана, но Дилън беше сигурен, че го иска.

— Мислех, че този път няма да вдигаш врява — напомни му той, сякаш не изгаряше отвътре. Сякаш вече не усещаше загубата с всеки удар на сърцето си.

— Не, не го правя — но Адам извърна лице към Дилън. — Но, тате…

Дилън коленичи и хвана лицето на Адам. Очите му бяха насълзени, а бледите му бузи бяха изпоцапани. Беше се задъхал от усилието да не се разплаче и Дилън се гордееше много със сина си.

— Мога да кажа, че тази година вече се опитваш да станеш голямо момче — Адам обви ръце около врата на Дилън, а Дилън го потупа по гърба. — Синко, има моменти в живота на мъжа, когато той трябва да изпусне парата. Ако чувстваш, че това е един от тези моменти за теб, точно това трябва да направиш — Дилън мразеше това; то разкъсваше разбитото му сърце и го караше да се чувства разбит и жесток. В гърлото му се събра буца, а очите го засмъдяха. Тихите сълзи на Адам попиха в яката на ризата на Дилън. — Записал съм всички кодове на района и телефонните номера, където мога да бъда, така че можеш да се свържеш с мен по всяко време. Оставих списъка в куфара ти. Когато искаш, просто ми звънни, нали?

Адам кимна.

— Но мама вероятно ще ти създаде доста работа, за да ти липсвам чак толкова много — той вдигна поглед към Джули и тя го изгледа с онзи поглед Какво да правя сега?, който познаваше така добре. Както винаги оставяше на него да реши какво да каже или да направи. Макар че Дилън искаше да поеме отговорността за сина си, понякога му беше неприятно, че поема цялата тежест. Тя му ставаше неприятна. Като сега, когато трябваше да се преструва, че изобщо не е съсипан отвътре. Когато Джули можеше да се намеси и да му помогне поне мъничко. Когато можеше поне да опита, но тя не го направи и Дилън се опита да не показва раздразнението си. — Ще се забавляваш много с мама и дядо, а когато се върнеш, ще отидем да хванем онази Доли Вардън, която ни избяга последния път, нали?

И Адам отново кимна.

— Добре.

— Гордея се с теб, синко — Дилън свали ръцете на Адам от врата си и се отпусна назад да погледне лицето му. — Сега вече се владееш, нали?

Адам прокара опакото на ръката си по влажните си бузи.

— Да.

— Добре — той избърса една сълза от брадичката на Адам. — Мисля, че мина добре. Тази година се държа като мъж — похвали го той и му подаде куфара. — Сети ли се да прибереш моливите?

— Да.

— Добре — той отстъпи назад. — Обичам те, Адам!

— Аз също те обичам, тате.

Дилън махна за кратко, после се обърна, за да не види как Джули хваща ръката на Адам и го отвежда.

За по-малко от минута Дилън се върна на паркинга, където бе оставил пикапа си. Отвори вратата, качи се вътре и пъхна ключа в стартера. Сутрешното слънце огря синия капак и зрението му се замъгли.

Почувства се точно като в онези моменти. Онези моменти, когато един мъж трябва да изпусне парата.