Рейчъл Гибсън
Истински признания (2)

2
Кръвожадни прилепи нападат нищо неподозираща жена

Хоуп Спенсър затвори вратата на колата, скръсти ръце под гърдите си и облегна задните си части в сребристото си порше. Нажеженото до побеляване слънце прежуряше от безкрайното синьо небе, изпичайки веднага голите й рамене и част от косата й. Само лек намек за ветрец докосна лицето й и проникна през ризата от памук и ликра, залепнала за кожата й. Натрапчивото бръмчене на насекомите се сля с хленча от кънтри песента, носеща се от самотната къща от другата страна на чакъления път.

Хоуп присви очи и марковите й очила се плъзнаха надолу по носа й. „Тимбърлайн“ номер две наистина беше в кафяво и сиво. Кафявото бе там, където сивата боя се беше олющила.

Къщата приличаше на декор от филма „Психо“ нямаше нищо общо с лятната вила, която я подведоха да очаква. Вярно, дворът бе окосен наскоро. Периметър от около 5–6 метра около къщата и една пътечка към плажа бяха осечени и почистени от високите до кръста бурени и диви цветя. От мястото, където седеше, езерото изглеждаше като смес от светло и тъмнозелени бурени. Слънцето се сблъскваше със сянката и отскачаше от вълничките, сякаш по повърхността плаваха парченца станиол. Към пясъчния бряг бе привързана алуминиева рибарска лодка и се полюшваше с надигането на леките вълни.

Хоуп вдигна очилата си и насочи вниманието си към назъбената планина Соутут, която слизаше буквално в задния й двор. Гледката много приличаше на пощенските картички от този район, които работодателят й й даде. Красивата Америка. Дебели, извисяващи се борове и гранитни върхове се издигаха право нагоре и докосваха безкрайните небеса. Тя предположи, че благоуханният бриз и цялото това планинско величие внушава благоговение на някои хора. Сякаш Бог пръскаше Своята благодат. Като религиозно изживяване.

Хоуп вярваше в религиозните изживявания почти толкова, колкото вярваше и на хората, които твърдяха, че са виждали Голямата стъпка^[1]. В нейната работа тя знаеше твърде много, за да вярва на приказки за космати диваци, за плачещи статуи или за фанатици, пиещи стрихнин. Не вярваше на никого, който твърдеше, че е видял Саскуоч да бяга през гората или на друг, който твърдеше, че е открил лицето на Иисус върху пшеничена питка.

По дяволите, една от най-успешните й статии „Изгубеният Ковчег на Завета открит в Бермудския триъгълник“ доведе до много религиозни последователи и роди още две също толкова успешни истории: „Райската градина открита в Бермудския триъгълник“ и „Елвис открит жив в Райската градина в Бермудския триъгълник“.

Елвис и триъгълникът винаги бяха голям хит за нейните читатели.

Но най-вече, когато Хоуп се вглеждаше в огромните планини и широкото открито пространство пред себе си, тя се чувстваше малка. Незначителна. Сама. Онази самота, която си мислеше, че е превъзмогнала. Онази, която заплашваше да се протегне от сухата планина и да я задуши, ако тя й позволеше. Единственото, което я предпазваше да не се почувства като последния човек на планетата, бе дразнещото подрънкване върху стоманените струни на китарата, което се изливаше като водопад от радиото на съседите.

Хоуп грабна чантата си от колата и тръгна по неравната мръсна пътека към входната врата. Предпазливостта съпровождаше всяка стъпка на сладките й ботушки. Тя си беше направила изследването. В тази част от страната имаше змии. Гърмящи змии.

Агентът я увери, че гърмящите змии си стоят в планините и тя прецени, че „Тимбърлайн“ номер две можеше да бъде поставен направо в центъра на змиярника. Чудеше се дали Уолтър направи това нарочно, за да си върне заради неприятностите, които тя му причини напоследък във вестника.

Фин пласт прах покриваше верандата, а старите стълби поскърцваха под краката й, но за нейно огромно облекчение дървото изглеждаше солидно. Ако паднеше през верандата, нямаше да липсва на никого в продължение на поне три дни. Докато крайният й срок не изтечеше, никой даже нямаше и да си помисли да я търси, а може би дори и тогава.

Нито шефът й, нито редакторът й, Уолтър Бучър, бяха доволни от нея в момента. Тази работна ваканция беше тяхна идея. Тя не беше написала нищо добро от месеци насам и те решително я подтикваха да смени пейзажа. Някое място, което щеше да я вдъхнови да напише нещо като историите за Голямата стъпка и поне няколко статии за извънземни. И, разбира се, цялото онова фиаско с Мики и Вълшебния Елф. Те все още мърмореха за това.

Хоуп мушна ключа си в ключалката, после натисна и отвори вратата. Не знаеше какво е очаквала, но нищо не се случи. Нямаше някой психар, облечен като майка си, който да размахва нож, нямаше нито призраци, нито диви животни, които да я сащисат. Нищо. Само миризма на застояло и прах, а слънцето зад нея се разстла в антрето и освети стаята отдясно. Хоуп откри електрически ключ до входната врата и го натисна. Полилеят над главата й избръмча веднъж, после хвърли колеблива светлина върху останалите сенки.

Тя пъхна очилата си в чантата, остави вратата отворена, за всеки случай, и продължи навътре в къщата. Трапезарията отляво беше пълна с тежки шкафове и порцеланова кутия с орнаменти. Всичко това би спечелило от една доза лимоново масло и малко препарат за мебели. Дългата маса заемаше почти цялото пространство, а под единия й крак бяха пъхнати брой от Ловен справочник и дървено блокче. Фин слой прах покриваше всичко.

Докато трапезарията създаваше впечатление за запусната елегантност, дневната, отдясно, приличаше на ловна хижа. Тапицирани мебели от кожа и дърво, телевизор с вътрешна антена, меча кожа, провесена над каменната камина. На плочата над огнището се мъдреше препариран рис с оголени зъби и нокти. Масичката за кафе и другите малки масички бяха изработени от еленови рога със стъклени плотове. А по стените — още рога и дузини впечатляващи животински глави с огромни полици, закачени над ламперията. Хемингуей би се влюбил в това, но на Хоуп й заприлича на инцидент, очакващ жертвата си. Можеше да си представи как върви нощем през тази стая и се набожда на нещо.

Токчетата й отекнаха в празната къща докато се отправяше към кухнята. С изключение на последните три години Хоуп винаги беше живяла с някого. С родителите си, със съквартирантките в колежа, а после с бившия си съпруг. Сега живееше сама и макар да предпочиташе така, за пръв път от дълго време насам желаеше да си има един едър и силен мъж, който да върви пред нея и да я закриля от неизвестното. Мъж, в когото да се сгуши и зад когото да се скрие. Мъж с размерите на шерифа, когото срещна преди малко. Хоуп беше малко над метър и седемдесет, а шерифът със сигурност бе поне с петнайсет сантиметра по-висок от нея — с широки рамене, здрави мускули и нула мазнини.

Тя пристъпи в кухнята и включи осветлението. Злато. Линолеумът, плотовете и приборите — всичко, освен закачалката за тенджери и тигани от ковано желязо, увиснала над печката. Тя отвори вратата на фурната и откри мъртва мишка, просната върху скарата. Пусна я, вратата се затвори с трясък и тя отново си помисли за шерифа и за това как понякога имаше полза от мъжете.

Преди да посегне към очилата си тъмнозелените очи на шериф Тейбър я огледаха от едно лице, по-подходящо за екрана, отколкото за пущинаците в Айдахо.

Той не беше красив като момченце. Красивите момченца изгубват красотата си на средна възраст, а нямаше начин някой да сбърка шерифа с момченце. Той бе много мъжествен, висок здравеняк с усмивка, която лесно можеше да обърне не в да, да накара някоя слаба жена да се поизправи, да поизпъчи гърди и да й се прииска да си пусне косата. Хоуп не се смяташе за слаба жена, но дори тя трябваше да признае, че на няколко пъти огледа стойката си по време на краткия им разговор.

Не знаеше как очаква да изглеждат силите на реда в тази част на света. Може би като кльощавия като молив помощник или може би като Анди Грифит. Някакъв селяндур, който цъка с език и вика глей ти! Но зад тези зелени очи и тази непринудена усмивка се криеше очевидна интелигентност, която не отиваше на някой селяндур.

Хоуп се върна през дневната и стигна до стълбите, водещи към горния етаж. Натисна ключа отдолу, но не се случи нищо. Или осветлението не работеше, или крушката беше изгоряла. Тя постоя така за момент, втренчена в тъмните сенки на втория етаж; после се насили да тръгне нагоре по тъмните стълби, а сърцето й биеше чак в ушите.

Слънчевата светлина се стелеше в коридора от четири-пет отворени врати и тя усети миризмата на нещо смътно познато още от детството й, като отдавна забравен спомен, който прониза горещия въздух. Хоуп отиде до първата стая и надникна вътре. Тежките пердета бяха спуснати срещу външната светлина, но тя различи очертанията на леглото и на скриновете, покрити с чаршафи. Различи и стар гардероб с отворени врати. Миризмата се усили и тя разпозна в нея вонята на амоняк, който донесе и смътния спомен за лятото на седемдесет и пета — единствения път, когато отиде на лагер за скаутки.

Хоуп посегна към ключа за осветлението до вратата. По пода имаше петна и чаршафи, както и засъхнала кал и тя ги разпозна само секунди преди да чуе силния крясък, острите, драскащи нокти и плясъка от криле от вътрешността на гардероба.

Две сенки се понесоха към нея и все едно че отново беше на десет, застанала на прага на колибата си на лагера в Боровата планина, и тя отвори уста и изкрещя. Но за разлика от онзи път преди двайсет и пет години, сега се завъртя на пети и хукна като попарена. Този път не чака плесницата от крилете на прилепа по бузите си или острите му нокти в косите си.

Тя полетя надолу по стълбите, покрай стените с еленови рога и изскочи през входната врата. Все още крещеше, когато скочи от верандата, а краката й продължиха да се движат още преди да се приземи. Сърцето й биеше по-бързо от ботушите й и тя не спря докато не се скри на сигурно място зад колата си. Гърдите я заболяха, когато коленичи в мръсотията, всмуквайки горещ въздух в дробовете си.

— О, Боже, о, Боже, о, Боже — изхриптя тя и сложи ръка на гърлото си. Видя петна пред очите си и усети с пръсти как пулсът й бие със скоростта на светлината. Ако не беше позабавила ход, сигурно щеше да припадне или да получи инфаркт, или нещо важно в главата й щеше да се пръсне. Не искаше да умира. Не и в пущинака на Айдахо.

Хоуп си пое дълбоко дъх и мушна глава между коленете си. Щеше да убие този агент. Щом си поемеше дъх, щеше да скочи в колата си, да отпраши за Сън Вели и да го пречука. Помисли си за лицето на агента и чу смях — истински смях — за пръв път.

Хоуп вдигна очи и погледна наляво, към двете момчета, които се превиваха. И двете бяха без ризи. И двете носеха сини найлонови шорти и кафяви каубойски ботуши. Едното посочи към нея, а другото се държеше така, сякаш се опитваше да не си подмокри гащите. Наистина се забавляваха за нейна сметка. Не й пукаше. Буквално усещаше как аортата в главата й се пръска и изобщо не се чувстваше унижена.

— Ти-ти-ти — заекна онова, което сочеше, преди да се строполи на пътя, смеейки се толкова силно, че чак кльощавите му рамене се тресяха.

Хоуп се надигна достатъчно, за да надзърне към къщата над задницата на колата си.

— Видяхте ли след мен да излитат прилепи? — попита тя, надвиквайки пискливия им смях.

Момчето, което се държеше, поклати глава.

— Сигурен ли си? — тя се изправи, после изтупа коленете на джинсите си.

— Да — той се разкикоти и накрая отпусна ръце. — Видях само как ти излетя от там.

Тя потърси очилата си в чантата, която вече не висеше от рамото й. Сложи ръка на челото си, за да си пази сянка и погледна през мръсния двор. Никаква чанта. Никакви очила. Никакви ключове за колата. Очевидно бе изтървала чантата вътре. Вероятно горе. До стаята с прилепите.

— Момчета, искате ли да изкарате няколко кинта?

Чувайки предложението за пари, момчето на земята скочи на крака, макар да не успяваше съвсем да контролира смеха си.

— Колко? — успя да попита то.

— Пет долара.

— Пет долара! — въздъхна момчето, което се държеше. — Общо или на всеки по пет?

— На всеки.

— Уоли, ще вземем още куп стрели за пистолетите си.

За пръв път Хоуп забеляза неоново оранжевите пистолети и същите на цвят гумени стрели, затъкнати в коланите на двете момчета.

— Да, и сладки — допълни Уоли.

— Какво да направим?

— Да влезете в къщата и да ми вземете чантата.

Усмивките им помръкнаха.

— В къщата на Донъли?

— Има призраци.

Хоуп огледа лицата им. Момчето на име Уоли имаше медночервена коса и лицето му беше покрито с лунички. Другото хлапе я погледна с големите си зелени очи и лице, оградено от къси черни къдрици. Нямаше един преден зъб, а новият растеше малко накриво.

— Там живеят призраци — заяви то.

— Не видях никакви призраци — увери ги Хоуп и обърна поглед към входната врата, която все още зееше отворена. — Само прилепи. Страх ли ви е от прилепи? Ще разбера ако се страхувате.

— Аз не се боя. А ти, Адам?

— Не. Миналата година в хамбара на баба ми имаше прилепи. Те не могат да те наранят — последва пауза преди Адам да попита приятеля си: — А страх ли те е от призраци?

— Ами теб?

— Мен не ме е страх ако и ти не се страхуваш.

— Е, и мен не ме е страх. Освен това си имаме тези сладурчета.

Хоуп отново обърна внимание на момчетата, виждайки ги как зареждат пистолетите си с гумени стрели. Лично Хоуп предпочиташе цял легион призраци пред един самотен прилеп.

Погледна от едното момче към другото.

— На колко сте години?

— На седем.

— Осем.

— Не си.

— Почти. След два месеца ставам на осем.

— Какво ще правите с тези детски пистолети? — попита тя.

— За защита — отговори Адам и облиза едната страна на стрелата.

— Чакайте, не мисля, че това е много добра идея — възпротиви се тя, но момчетата не я послушаха и хукнаха през двора. Тя ги последва до подножието на верандата. Никога не бе общувала с деца и си помисли, че може би трябваше да получи разрешение от родителите им, преди да ги прати в къщата, бъкаща от прилепи. — Може би, преди да влезете ще трябва да поговоря с майките ви.

— На мама не й пука — извика Уоли през рамо докато двамата се качваха по стълбите. — Пък и приказва по телефона с леля Женвиев. Сигурно ще минат няколко часа преди да приключи.

— Не мога да се обадя и на татко. Днес той работи из планината — допълни Адам.

Прилепите вероятно са изчезнали отдавна, а чантата сигурно е точно до вратата, помисли си Хоуп. Вероятно нямаше да нападнат момчетата и те нямаше да умрат от бяс.

— Ако се уплашите, веднага се връщайте. Не се притеснявайте за чантата.

Те спряха пред отворената врата и погледнаха към нея. Уоли прошепна нещо за призраци, което предизвика краткотраен боксов мач. После попита:

— Как изглежда чантата ти?

— Костена кожа с акценти от бургундски алигатор.

— А?

— Бяло и червеникавокафяво.

Тя скръсти ръце и се втренчи в момчетата, които — с насочени пищови — влязоха бавно в къщата. Вдигна ръка и отново засенчи очи от пронизващото слънце, видя ги да се придвижват първо наляво, а после — през коридора към дневната. Не беше изминала и половин минута, когато те изскочиха, а чантата на Хоуп висеше от свободната ръка на Адам.

— Къде беше? — попита тя.

— В голямата стая с еленовите рога — той й подаде чантата и тя бръкна вътре за очилата си. Сложи ги на носа си и измъкна две пет доларови банкноти от портфейла си.

— Благодаря ви много — в работата си Хоуп даваше пари на портиери, доктори и джуджета. Но това й беше за пръв път. Никога досега не беше плащала на малки хлапета за услуга. — Вие сте най-смелите момчета, които познавам — допълни тя, докато им подаваше парите. Очите им светнаха и те се усмихнаха алчно.

— Ако имаш нужда от нещо друго, ние сме насреща — увери я Уоли и пъхна пищова в ластика на шортите си.

 

 

Напливът за вечеря едва бе утихнал, когато шериф Дилън Тейбър влезе в кафенето „Уютен ъгъл“. Цветът на прозорците позволяваше да се вижда през тях, но от улицата те приличаха на обвивки от сребрист станиол. Ако слънцето ги огрееше директно, можеха да прогорят дупка в роговиците ти.

От джубокса до входната врата Лорета Лин пееше за своите корени от Кентъки, докато Джеръм Фърнууд подвикваше за бърза поръчка иззад грила.

Миризмата на сос за пържено пиле и кафе атакува сетивата на Дилън и стомахът му закъркори. Той се опитваше да сведе до минимум вечерите с бърза храна у дома си, но тази вечер беше уморен и прашен и последното, което му се искаше, бе да приготвя вечеря. Нито дори хотдог и макарони със сирене, любимите неща на Адам.

След като най-накрая се освободи от дежурство, той искаше да яде, да си вземе един продължителен душ и да се строполи в леглото. Душът бе лесна работа, но леглото трябваше да почака още няколко часа. След четиридесет и пет минути Адам имаше мач по тийбол^[2], преди който винаги се напрягаше като струна. Покрай вълнението от играта, новото кутре и готината кутийка, която Адам беше купил днес следобед за специалната си колекция от камъни, Дилън се съмняваше дали синът му ще заспи преди единайсет.

Когато му се обади преди малко, Адам му разказа странна приказка за прилепи и призраци и за някаква жена с птичи ботушки, която му платила пет долара, за да намери чантата й. Ако Дилън вече не беше срещал въпросната жена, вероятно нямаше да повярва в историята на Адам. Синът му имаше склонност да си измисля разни истории, но дори Адам не можеше да си измисли тези ботуши.

— Хей, Дилън — извика Парис Фърнууд, излизайки на скорост иззад плота, натрупала куп чинии с храна в ръцете си.

— Хей, Парис — отвърна той и посегна към черния си стетсън. Свали го и прокара пръсти през косата си. Докато се придвижваше към едно свободно столче, си размени няколко хей с местните.

— Какво да ти донеса, шерифе? — попита го Йона Осбърн иззад плота.

— Обичайното — той седна на червеното винилово столче и остави шапката си на коляното.

Йона измъкна скрит молив от дългата си изтъняла и посивяла коса и записа поръчката му. После я закопча в кочана от неръждаема стомана.

— Две порции пържени картофки и два чийзбургера — извика тя, макар готвачът да бе до нея. — Единият с всичко, другият обикновен, само с майонеза — допълни тя.

Без да пропусне и миг с лопатката си и без да вдигне поглед, за да види кой поръчва, Джеръм подвикна:

— Веднага ще ти ги приготвя, шерифе.

— Благодаря.

Йона се пресегна към голяма сива кофа и започна да почиства тезгяха от мръсните чинии и чаши.

— Е, намери ли онзи турист?

Дилън дори не си направи труда да попита откъде сервитьорката знае за полицейските работи. В Госпъл всеки просто знаеше. Не само че Йона се отличаваше с най-дългата коса в града, тя беше и най-голямата клюкарка, което за Госпъл си беше доста значително постижение.

— Намерихме го на долния източен склон на връх Риган. Видял целия този сняг и решил да покара ски — допълни той и закачи тока на единия си ботуш на металния обръч на столчето. — По шорти и маратонки.

Йона пусна последната чаша в сивата кофа, после посегна към кърпата.

— Глупаците от равнината — надсмя се тя и избърса тезгяха. — Повечето от тях се мотаят из пустошта, без да носят дори комплект за първа помощ — трудеше се върху петно от кетчуп и стигна до важния въпрос. — Е, поломил ли е нещо? Мелба заложи на куп счупвания тази година.

Той, разбира се, знаеше за залагането. Не играеше, но го смяташе за доста безобидно.

— Счупил си е десния глезен и е скъсал няколко сухожилия на коляното — отговори. — И е поизмръзнал доста.

— Десния глезен, казваш, а? Аз залагам на навехнат десен глезен. Обаче не смятам, че мога да претендирам за счупването като за навяхване.

— Не, предполагам, че не можеш — отвърна той и хвърли шапката си върху почистения плот.

Входната врата на ресторантчето се отвори, задействайки хлопката, вързана за бравата. Лорета изпя и последната си нота, някъде отзад се чу тракане от счупена чиния, а Йона се наведе през тезгяха и заговори, уж шепнешком, пък всичко се чуваше.

— Тя се върна!

Дилън погледна през рамо и там, застанала до джубокса, на вид свежа като прасковка, стоеше самата MZBHAVN. Беше сменила вталените си джинси с лека лятна рокля с едва забележими презрамки. Беше си вдигнала косата и бе захвърлила ботушките си, за да ги смени с чифт плоски сандали, които кръстосваха връзките си върху краката й.

— Беше тук по обед — обяви Йона под носа си. — Поръча от салатата на готвача, сосът отделно, и задаваше всякакви въпроси.

— Какви въпроси? — той се обърна и видя как мис Спенсър минава право покрай него, вперила поглед право напред, сякаш не забелязваше, че всички очи са вперени в нея. Въпреки тежката миризма на мазнина и на вечерния специалитет, той можеше да се закълне, че почти долови аромата на праскови по кожата й. Ръбът на роклята й флиртуваше със задните части на бедрата й докато тя се придвижваше към сепарето отзад. Плъзна се плавно покрай износения червен винил в ъгъла и се пресегна към менюто. Един кичур от русата й коса падна върху бузата й и тя вдигна ръка и го премести зад ухото си.

— Искаше да разбере дали всичко в салатата й е прясно, попита и за свободни мъже.

— Свободни мъже! — силен копнеж присви здраво корема на Дилън, но този път той не беше сигурен дали има нещо общо с храната.

— Да, свободни млади мъже, които да почистят къщата на Донъли. Поне това казва тя.

Той се обърна отново към Йона.

— И ти не й вярваш?

Устните на сервитьорката се присвиха в неодобрение.

— Обадих се на Ейда в мотела и жената със сигурност се е регистрирала там. Предполагам, че е провела междуградски разговор от фоайето. Ейда казва, че е вдигнала голяма врява, крещяла, ругала и правила сцени за бурени и мръсотия, освен това предполагам, че имотът е пълен с прилепи — ти го знаеш. Е, да, но тя не го е знаела. Ейда спомена, че имала мръсна уста и ужасен нрав. Ейда също така каза, че жената веднага попитала за свободни мъже, още преди мастилото върху документите й да изсъхне. Не носи венчална халка. Значи вероятно е разведена; освен това ни каза, че ако намерим някой заинтересован да й помогне с къщата, тя щяла да отседне в мотел „Сънчо“ за няколко дни. Струва ми се, иска да започне наново там.

Което според Дилън беше най-тъпото нещо, което бе чувал от доста време насам, но това не го изненада. Дори след пет години хората в града все още обичаха да говорят за шериф Донъли и за нещата, които правел в онази стара къща. Противните подробности за личния живот на шерифа бяха най-големия шок, поразил града след земетресението през осемдесет и трета.

— Струва ми се, че просто й трябва помощ, за да почисти фъшкиите на прилепите. В това няма нищо нередно.

Йона завря кофата си под тезгяха, после скръсти ръце върху изобилната си пазва.

— Тя е от Калифорния — поясни сервитьорката, сякаш не бе нужно никакво по-подробно обяснение. Но все пак продължи: — Ейда каза, че когато жената влязла в мотела, джинсите й били много впити. Не различила линия от гащичките, така че сигурно носи прашки, а единствената причина, поради която някоя жена ще облече нещо толкова неудобно, е да се показва пред мъжете. Всеки знае, че тези калифорнийки са много развратни.

Дилън погледна през рамо и видя как Парис взема поръчката на русата дама. Мис Спенсър посочи няколко различни места от менюто и съдейки по измъченото изражение на Парис, тя очевидно беше едно от онези адски досадни извънредни момичета. Мис Спенсър наистина изглежда щеше да причинява неприятности, но не такива, за каквито си мислеше Йона. Дилън откачи тока на ботуша и стана.

— Май ще трябва да отида и да я попитам за тези гащички — обяви той. — Не може някоя жена да се разхожда наоколо по прашки, а аз да не знам за това.

— Шерифе, много си палав! — Йона се изкиска като тийнейджърка докато той се отдалечаваше по линолеума в червено и бяло и пристъпваше към сепарето отзад.

След като мис Спенсър не вдигна поглед, той поздрави:

— Здравейте, чух, че сте прекарала един доста тежък ден.

Чак тогава тя погледна към него. Прониза го с най-ясните и сини очи, които беше виждал в живота си. Синьо с цвета на езерото Соутут. Толкова ясно, че се виждаше дъното.

— Чул сте за проблема ми?

— Чух за прилепите ви.

— Предполагам, че добрите новини се разнасят бързо.

Тя не го покани да седне и той не чака покана. Навря се на седалката срещу нея.

— Синът ми е едното от момчетата, на които сте платила да ви измъкнат чантата.

Погледът й се премести върху лицето му.

— Значи Адам е ваш син.

— Да, мадам — той се облегна назад и скръсти ръце. Изражението й не издаваше нищо. Преднамерено спокойна, жената се контролираше напълно.

— Надявам се да нямате нищо против, че наех сина ви.

— Нямам, но мисля, че сте платила твърде много на момчетата, само за да ви измъкнат чантата — той я изнервяше, което всъщност не му подсказваше нищо. Значката му изнервяше много хора. Можеше да означава само, че има неплатени глоби за паркиране и нищо повече. Можеше да означава също, че крие нещо, но стига да не се замесваше в неприятности, тя можеше да пази тайните си. По дяволите, той разбираше от тайни. Имаше си една голяма своя тайна. — Чух също, че търсите да наемете млади мъже, които да ви помогнат да почистите онази къща.

— Не съм уточнявала възрастта. Честно да ви кажа и прадядо ви би бил добре дошъл, стига да избие онези проклети прилепи.

Дилън протегна крака и стъпалото му докосна нейното. Той прекоси границата на личното пространство и, както подозираше, тя веднага си дръпна краката и се поизправи. Той дори не се опита да скрие усмивката си.

— Прилепите няма да ви наранят, мис Спенсър.

— Просто ще ви повярвам, шерифе — отговори тя, после вдигна поглед докато Парис оставяше на масата чаша леден чай и малка чинийка с нарязани лимони.

— Няма да станат по-пресни от това — гъстите вежди на Парис се свъсиха над кафявите й очи. — Просто ги нарязах.

Ъгълчетата на устата на мис Спенсър се повдигнаха в много неискрена усмивка.

— Благодаря ви.

Дилън беше израснал с Парис. В началното училище играеха заедно Ред Роувър^[3] и кикбол, бяха в един клас в прогимназията и той слуша прощалната й реч на абитуриентския бал. Можеше да каже, че я познава много добре. Тя обикновено беше доста добродушна, но MZBHAVN някак си успя да я раздразни адски много.

— Мис Спенсър е нашата най-нова гражданка — заяви той. — Изглежда ще отседне в имота на Донъли.

— И аз така чух.

Израствайки, той винаги съжаляваше малко за Парис и често правеше по някой компромис, отнасяйки се добре с нея. Имаше красива дълга коса, която обикновено носеше на плитка. Доста свенлива, тя не говореше много и докато един мъж понякога можеше да оцени това в една жена, тя имаше и нещастието да наследи фигурата на баща си, Джеръм, висока, с едър кокал, с мъжки ръце. Един мъж можеше да си затвори очите за много недостатъци у една жена. Големият нос и раменете на щангист бяха едно, но едрите ръце и дебелите пръсти бяха нещо, за което един мъж наистина не можеше да си затвори очите. Те се нареждаха в една категория с мустаците. Един мъж просто не можеше да се възбуди, целувайки жена с космато лице, и нямаше абсолютно никакъв начин да му се прииска да погледне надолу и да види как мъжки ръце посягат към инструмента му.

— Да ти донеса ли нещо докато чакаш, Дилън? — попита тя.

— Нищо, благодаря, сладурче. Сигурен съм, че сандвичите ми са почти готови — вероятно не помагаше и това, че майката на Парис бе само мъничко по-женствена от баща й.

Парис се усмихна и прокара пръсти по корема си.

— Хареса ли ти малиновия пай, който ти оставих онзи ден?

Дилън мразеше всякакви плодове със семки, които залепваха по зъбите му. Адам само го погледна и декларира, че изглеждал много кървав, а после го изхвърлиха.

— Двамата с Адам си го хапнахме със сладолед — излъга той, за да я ощастливи.

— Утре имам почивен ден и ще приготвя малко амишки^[4] кейкове. Ще ти донеса един.

— Много мило от твоя страна, Парис.

Очите й грейнаха.

— Приготвям се за панаира другия месец.

— Тази година планираш да спечелиш няколко сини панделки?

— Разбира се.

— Тази наша Парис — започна той, фокусирайки погледа си върху мис Спенсър — печели повече сини панделки от всяка друга жена в района.

Мис Спенсър вдигна чашата чай към устата си.

— О, колко вълнуващо — промърмори тя, преди да отпие.

Парис отново свъси вежди.

— Следващата ми поръчка е готова — обясни тя и се обърна на пети.

Дилън наведе глава на една страна и се разсмя.

— Няма и двадесет и четири часа откак си в града и виждам, че вече се сприятеляваш с хората.

— Този град не ме посрещна с червено килимче — тя остави чашата на масата и облиза устни. — Разбира се, може и да са го постлали, но мен ме е нямало у дома. Стоях във фоайето на мотел „Сънчо“ и търпях тормоза на една жена, навита на ролки.

— Ейда Дувър? Какво е направила?

Мис Спенсър се облегна назад и се поотпусна.

— Буквално искаше цялата ми семейна история, само за да ми позволи да наема една стая. Искаше да разбере дали съм осъждана, а когато я попитах дали иска да ми вземе урина, тя ми заяви, че нямало да съм толкова груба ако джинсите ми не били толкова впити.

Дилън си спомни тези джинси. Те наистина бяха впити, но в града имаше няколко жени, чиито Wrangler^[5] бяха толкова тесни, че чак те заболяваше като ги погледнеш.

— Вероятно не е нещо лично. Ейда понякога приема работата си прекалено на сериозно. Сякаш раздава стаи в Белия дом.

— Надявам се да се измъкна от там до утре следобед.

Той сведе поглед към пълните й устни и за един кратък момент си позволи да се зачуди дали на вкус ще е толкова добра колкото и на вид. Учуди се какво ли щеше да е ако се опиташе да изяде този гланц от устните й и да зарови нос в косата й.

— Все още ли планираш да останеш през целите шест месеца?

— Разбира се.

Той все още хранеше съмнения дали тя ще се задържи повече от няколко дни, но ако планираше да остане, той сметна, че трябва да й каже с какво точно се заема.

— В такъв случай нека да ти дам един съвет, който съм сигурен, че не искаш и също толкова сигурен, че няма да приемеш… — той вдигна поглед и застави съзнанието си да престане да блуждае, за да не се изложи. — Това не е Калифорния. На хората тук не им пука дали си от Уестууд или от Саут Сентръл. Не им пука дали имаш мерцедес или стар буик, не им пука и откъде пазаруваш. Ако искаш да гледаш някой филм, ще трябва да отидеш до Сън Вели, а ако нямаш сателит, ще хващаш само четири телевизионни програми.

Изгледа я и продължи:

— Имаме две бакалии, три бензиностанции и два ресторанта. Сега седиш в единия. Другият е надолу по улицата, но ще те посъветвам да не се храниш в „Спад & Садс“. Миналата година ги затваряха два пъти заради нарушения на здравните изисквания. Имаме две различни църкви и голям клуб „4-Н“.

Пое си дъх и приключи:

— В Госпъл също така има пет бара и пет магазина за оръжие и принадлежности. Е, това вече трябва да ти говори нещо.

Тя посегна към чая си и го вдигна към устните си.

— Какво? Че съм се заселила в град на алкохолици, които размахват оръжия и са членове на „4-Н“, които обичат овцете си?

— О, Боже… — той поклати глава. — Ето от какво се боях. Ще създаваш неприятности, нали?

— Аз? — тя остави чашата си и положи невинно ръка на гърдите си. — Кълна се в Бога — дори няма да усетиш, че съм в града.

— Някак си се съмнявам в това — надигна се от сепарето и погледна надолу към нея. — Ако се нуждаеш от помощ с къщата на Донъли, помоли момчетата Абърдийн. Те скоро ще навършат осемнайсет и това лято нямат работа. Живеят от другата страна на улицата, срещу теб на „Тимбърлайн“, но ги потърси преди обед или вече ще са отпратили към езерото.

Хоуп вдигна поглед към мъжа, който се извисяваше над нея, към тъмнозелените му очи и към кичура кестенява коса, падащ като дъга над челото му. Светлината от прозорците се отрази върху няколко златни нишки, за които Хоуп се обзалагаше, че са от нейното порше, а не от четката на фризьорката. Много зле, че нямаше чувство за хумор, но тя предполагаше, че когато един мъж има вид на шериф, хуморът не е най-важното.

— Благодаря.

Той се усмихна и тя за пръв път забеляза, че макар със сигурност да имаше шанс да го вземат в някой високо бюджетен уестърн, зъбите му не бяха прави като на кинозвезда. Бяха достатъчно бели, да, но бяха мъничко събрани отдолу.

— И късмет, мис Спенсър — пожела провлачено той.

Хрумна й, че има предвид тя да извади късмет и да намери някой, който да се погрижи за проблема й с прилепите, но се надяваше да се нуждае от късмет. Той тръгна към предната част на ресторантчето и погледът й го последва.

Кафявата му риза залепваше плътно за гърба му и бе напъхана в панталона му с кафяви ширити отстрани по краката. Този панталон би трябвало да изглежда като един абсолютен моден кошмар, но на него му отиваше, сякаш подчертаваше стегнатия му задник и дългите му крака. Имаше револвер, увиснал на бедрото, чифт белезници и цяла колекция от кожени кесийки и кутийки на служебния си колан.

Дори с цялата тази кожа и железария той успяваше да се движи с плавната грациозност на мъж, който не бърза за никъде, освен там, където го отвееше вятърът. Излъчваше увереността и авторитета на мъж, който може да се грижи за себе си и за малката женичка в живота си. Коктейл от хормони, който би бил направо неустоим за някои жени. Не и за Хоуп.

Тя го наблюдаваше как посяга към каубойската си шапка на тезгяха, как прокарва пръсти през косата си с някакво плавно движение. Сложи шапката на главата си и заговори със сервитьорката до касата. Жената с голямата коса се кикотеше като момиченце и Хоуп изви поглед настрани. Имаше времена в живота й, когато тя също би се размекнала малко от леко загадъчната му усмивка. Вече не.

Погледна назад към шерифа за последен път и видя как грубата сервитьорка с дългата плитка му подава книжна кесия. Журналистическата й природа кипна от въпроси. Вече беше забелязала липсата на брачна халка на пръста му, не че това означаваше кой знае какво, но от разговора, който той проведе със сервитьорката, Хоуп можеше да се досети, че не е женен. Рискува да направи и доста очевидното предположение, че сервитьорката си пада по шерифа. Хоуп се учуди дали имат връзка, но се съмняваше в това. Няколкото минути, през които ги наблюдава, й бяха достатъчни, за да стигне до заключението, че всяко друго чувство, освен приятелство изглеждаше доста едностранчиво и доста жалко за момичето. Ако сервитьорката беше по-мила с Хоуп, тя можеше и да я съжали. Но сервитьорката не беше мила, а Хоуп си имаше свои проблеми.