Нора Робъртс
Обещания в смъртта (16)

15.

— Не желая да се натрапвам, да ви прекъсвам.

— Нищо подобно. — Ив го поведе към приемната. — Да поседнем. Ще пийнем кафе.

Ръцете му бяха студени, забеляза тя и едва се държеше на краката си. Винаги имаше и други жертви, освен убития.

Кой знаеше това по-добре от нея?

Покани го да седне пред камината и изпита облекчение, че не е нужно да моли Рурк да я запали. Както винаги, предвидливо го бе сторил. Придърпа друг стол и се настани срещу Морис.

— Беше някак по-лесно, — заговори той — докато имаше подробности за уреждане. Бях съсредоточен върху организацията на поклонението. После помогнах на брат й, трябваше да се погрижа за това-онова. А сега вече я няма. Няма я. Всичко свърши и не мога да направя нищо повече.

— Разкажи ми за нея. Нещо дребно и незначително. Просто сподели.

— Обичаше да се разхожда из града. Предпочиташе да върви пеша, вместо да вземе такси, дори когато е студено.

— Обичала е да вижда какво се случва, да бъде част от него — подкани го Ив.

— Да. Обичаше нощта, нощните разходки. Да открие ново място за пийване и слушане на музика. Искаше да я науча да свири на саксофон, но се оказа, че няма талант. Господи! — През него премина тръпка. Разтърси го. — О, господи!

— Все пак си се опитал да я научиш.

— Беше много упорита, но шумът, който излизаше… не можеше да се нарече музика, само я разсмиваше. Подаваше ми сакса и ме молеше да изсвиря нещо. Обичаше да ме слуша, изтегната на дивана.

— Виждаш я там.

— Да. Лицето й на светлината на свещите, онази загадъчна усмивка. Отпускаше се и ме слушаше.

— Виждаш я там — повтори Ив. — Не си е отишла.

Морис потърка очите си с длани.

Смутена, Ив хвърли поглед към Рурк. Той кимна, подканвайки я да продължи.

— Не съм преживяла загуба на някого, когото обичам — каза тя на Морис. — Не по този начин. Дълго време в живота ми нямаше човек, който да означава нещо за мен, така че не зная какво е, но го чувствам, благодарение на работата си. Усещам го. Не зная как хората го превъзмогват, Морис, кълна се в бога, че не зная как успяват отново да стъпят на крака. Мисля, че намират нещо, което да ги крепи. Ти я виждаш и това може да те крепи.

Морис отпусна ръце, загледа се в тях. Празни.

— Да, може. Благодарен съм ви и на двамата. Във вас намирам опора. И ето, довлякох се до прага на дома ви и ви сервирах това, провалих вечерта ви.

— Престани. Смъртта е гадно нещо — отбеляза Ив. — Когато покоси някого, онези, които остават се нуждаят от семейство.

Съмърсет влезе с малка масичка на колела. Спокойно и елегантно я плъзна между Ив и Морис.

— Доктор Морис, сега ще хапнете супа.

— Не…

— Имате нужда. Трябва да се подкрепите.

— Би ли подготвил синята стая на третия етаж? — Рурк се приближи и седна на облегалката на стола на Ив. — Доктор Морис ще остане при нас тази нощ.

Морис понечи да проговори, но затвори очи и въздъхна.

— Благодаря.

— Ще се погрижа.

Когато Съмърсет излезе, Ив стана и го последва. Настигна го на прага, заговори тихо.

— Нали не си сложил успокоително в супата?

— Не, разбира се.

— Добре, не ми се сърди.

— Никога не съм бил докачлив.

— Добре. Както и да е.

Имаше по-важни неща за вършене, отколкото да се препира със Съмърсет.

— Лейтенант — каза той, когато Ив се обърна. — Едва ли скоро ще повторя това, ако изобщо дойде такъв ден, но точно в този момент държа да кажа, че се гордея с вас.

Тя зяпна и челюстта й увисна почти до пръстите на ботушите. Ококори очи зад скования му кльощав гръб, докато той се отдалечаваше.

— Странно — промърмори тя. — Много, много странно.

Върна се вътре, седна на мястото си. С облекчение забеляза, че Морис хапва и гласът му звучи спокойно, докато разговаря с Рурк.

— Явно част от мозъка ми е функционирала, защото ме доведе тук.

— Ще поговориш ли с Майра, когато си готов?

Въпросът на Рурк накара Морис да се замисли.

— Мисля, че да. Зная какво ще ми предложи. Зная, че би трябвало. Сблъскваме се с това всеки ден. Както каза ти, Далас, чувстваме го.

— Не зная какво мислиш за тези неща — заговори Ив, — но познавам един свещеник.

На устните му трепна едва забележима усмивка.

— Свещеник.

— Католически, от случай, по който работих.

— О, да, отец Лопес, от испански Харлем. Разговарях с него тогава.

— Добре. Е, както и да е… има нещо в него. Вдъхва доверие, поне на мен. Може би, ако ти е нужен някой извън нашия кръг, извън работата, можеш да се обърнеш към него.

— Възпитаван съм в будистки традиции.

— Е, тогава…

Леката усмивка остана.

— Когато пораснах, опознах и експериментирах с различни религии. Открих, че организираната форма не е за мен, но може би ще бъде полезно да поговоря с този свещеник. Вярваш ли, че има нещо след смъртта?

— Да — отвърна Ив без колебание. — Не е възможно да преживяваме всички гадости тук и после край. Ако е така, сериозно ще се вбеся.

— Именно. Усещам ги и съм сигурен, че ти също. Понякога, когато идват при мен, всичко приключва. Отиват си и ми остава само обвивката на това, което са били. Друг път има нещо повече. Остават известно време. Разбираш ли?

— Да. — Не бе лесно да се изрази или сподели, но Ив разбираше. — По-тежко е, когато остават по-дълго.

— За мен има надежда. Нямаше я там, когато я видях. Егоистично очаквах да усетя присъствието й, но си бе отишла, някъде, където трябва да бъде. Мисля, че съм чувствал нужда някой да ми го напомни, че всъщност не си е отишла, не и от мен, защото я виждам и че е там, където трябва да бъде. Да, може би отец Лопес ще ми помогне, а може би ти.

— От какво се нуждаеш?

— Включи ме в разследването. Кажи ми всичко, което знаеш. Не само това, което мислиш, че трябва да узная, а всичко. И ми възложи някаква задача, макар и незначителна. Да проверявам факти, да търся потвърждения или да купувам понички за екипа, по дяволите. Трябва да участвам. Трябва да имам малка заслуга за откриването на онзи, който го е извършил.

Ив се вгледа в лицето му. Да, нуждата бе изписана там. Тя гореше в очите му толкова силно, че почти прониза сърцето й.

— Трябва да ми кажеш нещо откровено. От уважение към нея и към мен, трябва да ми кажеш истината.

— Разбира се.

— Какво искаш да стане, когато го намерим? Какво да му се случи?

— Питаш дали искам да го убия, да отнема живота му?

— Да.

— Мислил съм, дори съм си го представял. Има толкова начини, а за човек с моето положение — и толкова възможности. Наистина съм си мислил, но ще бъде заради самия мен, а не заради нея. Няма да бъде това, което тя желае. Ще я… разочаровам. Как бих могъл? Искам това, което тя би пожелала.

— И какво е то?

— Справедливост. Но има различни нюанси, различни степени и нива. Отлично знаем и това. — Погледът му се плъзна към Рурк. — Всички го знаем. Искам убиецът да изпита болка и тя да трае дълго. Смъртта слага край… поне на тази част от нас. Не желая смъртта му и се кълна в нейната, че няма да направя нищо, за да съкратя дните му. Искам го в кафез, за години, десетилетия. После искам да попадне в най-черния ад, който съществува. Искам участие в това.

Протегна ръка над масичката, сграбчи нейната.

— Ив. Не искам да предавам нито нея, нито теб. Кълна се.

— Добре. Ще участваш. — Тя взе чашата си. — Като за начало ще ти кажа, че е била чиста. Няма доказателства да е приемала подкупи от когото и да било. Всички сведения сочат точно обратното. Скъсала е с Алекс Рикър в Атланта. Оттогава ги е свързвало само приятелство.

— Той ли я е убил?

— Подозренията ми не клонят в тази посока. Изглежда е била убита заради него, но не от него, с негово знание или по негова поръчка и желание. Мисля, че Макс Рикър е поръчал убийството за назидание на сина си, за да го накара да страда.

— Убил я е, за да… Да, разбирам. — Когато взе кафето си, ръката на Морис не трепна. — Не е трудно за разбиране.

— За да го извърши е имал нужда от съучастник, близък до Алекс и друг, близък до Кол… до Ами — поправи се тя. — Изпратих двама детективи от електронния отдел до Омега. Мисля, че Рикър има агент и там, който прикрива данни за посещения и съобщения от и за него. Допускам, че поддържа връзка със Земята и дърпа конците, може би отдавна. Утре сутринта ще се срещна с Алекс, но по-важното е, че ще се срещна и с личния му помощник. Той е човекът, когото подозирам. Никой не е по-близък до Алекс от този тип, Род Санди. Относно другата страна, подозирам колегите й.

— Някой от екипа? — Морис отново остави чашата си. — Господи! Господи!

— Било е извършено чрез вътрешни хора, един от нейния свят и един от света на Алекс. Убедена съм.

Погледът му дълго остана вперен в огъня. В тишината.

— Не предполагах, че си толкова близо. Не вярвах, че си стигнала толкова далеч. Трябваше да имам повече вяра. Какво мога да направя?

— Можеш да поумуваш тази нощ за неща, които ти е казвала за хората, с които работи. Дребни неща: коментари, забележки, мърморене, шеги. Всичко, което си спомниш. Всичко, което си забелязал, когато си се отбивал да я видиш на работа, когато сте сядали да пийнете и хапнете с някого от отдела й. Запиши го някъде.

— Добре. Ще помисля.

— И се опитай да поспиш. Няма да ми бъдеш от полза замаян от изтощение. Помисли, нахвърляй бележки и поспи. Сутринта ще отида да поговоря с Алекс и личния му помощник. Изпрати каквото имаш на компютъра ми тук и ще го прегледам. Ще поговорим, когато се върна.

Погледът му срещна нейния и бе бистър, съсредоточен, без следа от предишната премреженост.

— Добре. Ще започна още сега.

— Да те придружа ли до горе?

Рурк стана.

— Тъкмо идвах за това. — Съмърсет влезе в приемната. — Ще ви покажа стаята, доктор Морис и ще ми кажете дали имате нужда от още нещо.

— Благодаря. — Морис хвърли поглед назад към Ив. — Имам всичко, от което се нуждая.

Когато Морис тръгна със Съмърсет, Рурк прокара ръка по косите й.

— „Няма да ми бъдеш от полза замаян от изтощение.“ Не зная как тези думи се изтръгнаха от устата ти. Уместни бяха, впрочем. Сега наистина ще се опита да поспи.

— Такава беше целта. Трябва да довърша и да прибера таблото. Не искам случайно да мине покрай офиса ми и да го види. — Ив му се усмихна и стана. — Страхотно беше, че направи това за него. Да остане да пренощува тук.

Рурк хвана ръката й.

— Ние сме семейство.

 

 

По-късно, в малките часове, Ив усети нечии ръце да я повдигат. Успя да се съсредоточи, когато Рурк влезе с нея в асансьора от офиса й.

— По дяволите, задрямала съм. Колко е часът?

— Около два. Ето кой е замаян от изтощение.

— Съжалявам. Съжалявам.

— Случайно и аз се увлякох и работих до по-късно, отколкото възнамерявах. Току-що се събудих.

— О! — Ив се прозина. — Може би аз трябва да те нося.

— Лесно е да го кажеш, когато стигнахме до спалнята. — Той прекоси стаята и безцеремонно я стовари на леглото. — Едва ли някой от двама ни има енергия за нова секси нощница.

Ив едва успя да свали единия си ботуш, хвърли го.

— Не зная. Може би ще намеря, ако облечеш такава.

— Звучи смешно, когато заспиваш права.

Тя хвърли втория си ботуш.

— Не съм права. — Свали ризата си, измъкна се от панталона и пропълзя до възглавницата. — Шибани нощници — промърмори тя и се сгуши по бельо под завивката.

Когато Рурк се плъзна до нея, вече отново спеше.

В съня, Колтрейн крачеше пред таблото й. Бе облечена с бледосин пуловер и елегантен панталон, с оръжие на колана.

— Работила съм по няколко случая на убийства — каза тя. — Не като главен разследващ, а като част от екипа. Грабеж или проникване с взлом свършило зле, неща от този род. Винаги беше депресиращо. Не съм предполагала, че някой ще разследва моето убийство.

— Кой предполага?

Колтрейн й се усмихна.

— Имаш право. Сега ме познаваш по-добре, отколкото в началото.

— Така става обикновено.

— Донякъде ме виждаш през погледа на Ли. Не можеш да бъдеш сто процента сигурна, че тази представа е вярна.

— Не мога, но той не би излъгал.

— Никога. — Колтрейн се приближи към бюрото й и се облегна с хълбок на ръба. — Мислех, че човек трябва да бъде студен и безчувствен, за да разследва убийства. За да се сблъсква със смъртта всеки ден или почти всеки ден и да разнищва живота и тайните на хора, които вече не могат да ги скрият. Но съм се лъгала. Необходимо е да овладяваш огъня, но трябва да има огън. Иначе ще ти бъде все едно. Няма да преследваш убиеца достатъчно упорито.

— Понякога е нужно хладнокръвие.

— Може би. И аз вече те познавам по-добре, защото виждам, че не излизам от мислите ти. Бориш се чрез закона, защото изпитваш дълбоко уважение към него. Имаш силна вяра, но жертвата е тази, която те движи и би могла да те накара да се съмняваш, че е правилно да се придържаш към закона. Повече дори от справедливостта, а справедливостта е твоята вяра.

— Не е важно какво чувствам аз.

— Знаеш, че е. С теб станахме близки като любовници. Ченге и жертва. Аз съм едно от лицата в главата ти, в сънищата ти. Никога не ги забравяш, колкото и да са много. Това е твоето бреме и благословия. Позволи на Ли да участва, когато законът и разпоредбите не го допускат. Твърде близък е. Но заобикаляш правилата, защото той също е жертва и защото чувства нужда. Хладнокръвната част от теб се съмнява дали си постъпила правилно, а огнената знае, че си взела правилното решение.

— Коя част от теб реши да скъса с Алекс Рикър?

— Интересен въпрос, а? — Колтрейн стана и се наведе да погали Галахад, който се отърка в крака й. — Хубав котарак.

— Какво ще кажеш в отговор?

— Питаш се дали съм го напуснала, защото не ме е обичал толкова, че да премине от светлата страна заради мен. Да ми покаже колко много означавам за него. Или защото съм си спомнила, че съм ченге и имам дълг да защитавам закона.

— Няма значение. — Ив сви рамене. — Разделила си се с него и това е важното.

— Има значение, заради Ли. Има значение заради значката и защото се питаш какво би направила ти, ако Рурк не ти бе показал колко много държи на теб.

— Не си напълно права. За първото и второто, да. Но последното? Той ми го показва всеки ден. Мисля, че разбирам колко те е заболяло, когато Алекс не го е направил, защото няма смисъл да се питам. Зная го. И не мисля, че е било решение на ченге. Ченгето е дошло после. Може би си станала по-добро ченге, откакто дойде тук.

— Много мило. Благодаря. Все пак не бях достатъчно добра, за да се защитя и да не бъда убита с проклетото си собствено оръжие.

— Да, това е жалко. Но мисля за вас, детектив Колтрейн и за положението, в което сте били и започвам да вярвам, че не сте имали никакъв шанс.

— Е, добре. — Колтрейн сложи ръце на кръста си. — Това е голяма утеха за мен сега.

— Най-добрата, която мога да ти дам.

 

 

Кротък пролетен дъжд приветства Ив, когато излезе навън да посрещне Бакстър. Видя го да пришпорва лъскавото си двуместно возило по алеята и размаха пръст срещу грубоватия силует на своето.

— Хайде, Далас, защо да вземаш последното си ръбесто чудовище, когато аз съм с тази красавица?

— Полицейска работа, а аз ще карам.

— Измъкваш ме от леглото в дъждовна съботна утрин и не мога дори да се повозя в прилична кола. — Не престана да мърмори, но се прехвърли от своята в другата. — Е, хубави седалки, не мога да отрека.

— Настани ли задника си удобно?

— Всъщност, да. Изненадващо как… уау. — Наведе се и ококори очи срещу километража. — Я виж ти! Мили боже, този звяр си го бива. Направо… — Бакстър замълча, политна назад, когато тя набра скорост по алеята. — Направо лети! Не е собственост на управлението. Не съм глупак.

— Зависи кого ще попиташ. Имам право, законно, да използвам личен автомобил, ако отговаря на стандарта. Също както ти използваш онази играчка.

— Далас, имаш тайни кътчета, които все още не съм опознал.

— Никога не ще получиш този шанс, Бакстър.

— Ти губиш, сестричке. И Пийбоди си мълчи за колата.

Ив потръпна, когато се сети.

— Все още не я е видяла. Нито дума. Иначе ще се разхленчи, че е трябвало да я покажа първо на нея, или нещо подобно. Понякога партньорите са големи задници.

— Не и моят. Момчето е истинско съкровище. Значи подозираш, че помощникът и най-добрият приятел на Рикър-младши го е прецакал и е убил Колтрейн?

— Убил или е подготвил убийството. И е натопил Алекс, за капак.

— Понякога най-добрите приятели са големи задници.

Ив не можа да сдържи смеха си.

— Човек не може да знае. Ще ги разпитаме поотделно. Започни направо. С преповтаряне на подробностите. Аз ще изпотя Санди, а Рикър остава за теб. Искам да го накарам да се попържи, без приятелчето му да се намеси.

— Устройва ме. Наистина ли не смяташ, че Младши има нещо общо? Има и мотив, и възможност, въпреки алибито. И е било достатъчно да щракне с пръсти.

— Ако е искал да ги щракне, щял е да го направи много по-отдавна. Старият го е накиснал, просто е в стила му. Щом притиснем Санди, ще го изпорти. Способен е на предателство и отново ще го извърши. И ще спипаме онзи, който работи за Рикър от осемнадесети отряд.

— Ужасно е, че е ченге. Но да, прегледах файловете, твоите бележки. Няма начин да не е.

Линкът на таблото й запиука.

— Далас.

— Календър докладва от Омега. — Лицето на Календър, уморените й очи и широката й усмивка изпълниха екрана. — Пристигнахме с известно закъснение, но вече сме вътре. Провериха ни, регистрираха ни и ще ни заведат направо в отдел „Комуникации“. Директорът ни осигури достъп до… почти всичко.

— Намери ми нещо, Календър.

— Ако е тук, ще го намерим. Господи, това място е зловещо. Идвала ли си някога?

— Не.

— Не ти и трябва. Дори при администрацията е зловещо. Обзалагам се, че ако доведеш хлапета на екскурзия тук, никога няма да им хрумне да задигнат нечий скейтборд. — Отмести поглед, даде знак. — Готови са да ни пуснат.

— Искам да чуя веднага щом попаднеш на нещо. Дори полусериозно.

— Разбрано. Веднага. Календър, край.

Бакстър завъртя очи.

— Малки гении.

Ив поклати глава в съвършен синхрон.

— Малки гении. — Спря до бордюра пред кооперацията на Рикър. — В акция — каза тя и зае самодоволна поза, когато надписът светна.

— Стабилно.

— Ако постигнем нещо, ще ти покажа вертикалните по пътя обратно.

Извади значката си, влезе и тръгна право към асансьора, когато портиерът каза, че вече са проверени и господин Рикър ги очаква.

Посрещна ги във фоайето.

— Лейтенант.

— Господин Рикър. Детектив Бакстър. Благодарим ви, че ще отделите време да отговорите на още няколко въпроса.

Тонът му бе учтив и неутрален като нейния.

— Готов съм да съдействам с каквото мога.

— Знаете, че искаме да поговорим и с господин Санди.

— Да. Може би е в кухнята, ще донесе кафе. Заповядайте, седнете. Ще го повикам.

— Разкошна къщичка — отбеляза Бакстър, когато огледа интериора. — А казват, че от престъпна дейност не се забогатявало.

— Само идиот може да го твърди.

— Светът е пълен с идиоти.

Алекс се върна сам.

— Съжалявам, обикновено става рано и предположих… Сигурно е горе. Извинете ме.

Когато Алекс тръгна по стълбите, Ив и Бакстър се спогледаха.

— И ти ли мислиш същото? — прошепна Бакстър.

— Някой си е плюл на петите. По дяволите. Рутинно доизясняване, какво го е подплашило така? Няма нищо тук, което да го накара да побегне, да рискува положението си и да събуди подозрение. Глупаво е.

— Лейтенант. — Алекс се появи на горната площадка с пребледняло лице. — Род го няма. Не е спал в леглото си. Няма да възразя, ако проверите сама.

Щеше да провери, по дяволите. Тръгна нагоре.

— Кога го видяхте за последен път?

— Снощи, около седем. Имаше среща. Но знаеше, че ви очакваме тази сутрин. Никога не е забравял за уговорка и не отговаря на линка си. Току-що позвъних.

Ив застана на прага на спалнята на Санди.

— С кого беше срещата?

— Не зная. Не попитах.

Тя мина покрай Алекс, надникна в гардероба и се намръщи.

— Нещата му са тук. Забелязвате ли да липсва нещо?

— С какво беше облечен снощи… нека помисля. С кафяво кожено яке, черен панталон. Не си спомням какъв цвят беше ризата му. Неофициално. Не беше делова среща. Дрехите му са тук, доколкото мога да кажа. Но защо да не са? Нямаше причина да заминава някъде и не би заминал, без да ми каже.

— Може би е било импулсивно решение — предположи Бакстър със сарказъм, който накара Алекс да му хвърли укорителен поглед.

— Той не взема импулсивни решения, освен това работи за мен и е не само най-старият ми приятел, но и мой личен помощник. Очевидно срещата е прераснала в нещо повече и е останал да пренощува. Все още спи и не чува линка. Готов съм да отговоря на всички въпроси, които имате към мен и ще се погрижа Род да бъде на разположение веднага щом се върне.

Обърна се с лице към Ив.

— Не се обадих на адвокатите си. Дори не знаят, че сте тук. Не ви разигравам. Просто Род…

— Провървяло му е? — предположи Ив. — Бакстър, изчакай ме долу.

— Добре.

— Просто е проявил небрежност и е забравил, че ще дойдете — започна Алекс.

— Спокойно. Кой беше шофьорът ти вчера?

Учтивият и неутрален тон изведнъж стана хладен и язвителен.

— И това е важно, защото?

— Защото искам да зная, господин Пълно Съдействие. Кой те откара за срещата с Рурк?

— Кармине. Кармине Лука — добави той, когато Ив продължи да се взира в него. — Долу е, в апартамента, който държа за персонала.

— Повикай го.

— Не разбирам защо искате да разпитвате шофьора ми.

— Ще разбереш, когато дойде. Повикай го или се обади на адвокатите си и им кажи, че ще се видим в участъка.

Студеният му поглед вече бе смразяващ.

— Може би погрешно съм преценил положението. Ще го повикам, а вие ще се погрижите да разбера какво целите. Иначе, освен ако имате съдебна заповед, ще трябва да си тръгнете.

Алекс извади линка, докато й посочваше вратата.

— Кармине, трябваш ми тук горе.

След минути едрият, широкоплещест Кармине влезе с тежки стъпки. Лицето му изглеждаше като изсечено от камък и десетилетия брулено от ветрове. Сурово, изпито, безизразно.

— Лейтенантът иска да ти зададе няколко въпроса, Кармине. Отговори й, ясно ли е?

— Да, сър, господин Рикър.

— Кога Род Санди те разпита за срещата на господин Рикър с Рурк?

— Не зная за никаква среща.

Ив погледна Алекс.

— Ще се постараеш ли да му стане по-ясно, или аз да го направя?

— Кармине, искам да отговориш на въпросите на лейтенанта. Вчера сутринта имах среща с Рурк, на Кони Айлънд. Ти ме откара.

— Да, сър, господин Рикър, но мислех…

— Не мисли — каза Алекс с ласкав тон, който Ив не бе очаквала. — Оценявам усилията ти, Кармине, но просто се опитваме да изясним нещо. Можеш да отговориш на въпроса, освен ако аз наредя друго. Разбрано?

— Да, сър, господин Рикър.

— Кога Род Санди те разпита за срещата на господин Рикър с Рурк?

— Кой път?

— Всеки път.

— Ами, първо ме попита преди срещата, за да провери дали всичко е уредено. Господин Санди проверява всяка подробност преди срещите на господин Рикър. Казах му как ще протече, че колата е готова и скенерите…

Замълча, погледна Алекс.

— Спокойно.

— И кафето в минибара. Неща от този род.

— Разпитал те е и после?

— Да, попита как се чувства господин Рикър. Нали разбирате, душевното му състояние и прочее. Казах му, че срещата мина добре и че може би господин Рикър изглеждаше малко умърлушен по пътя обратно, но премина спокойно, без никакви проблеми. Както казах, изглеждаше, че господин Рикър и Рурк се разбират добре, поговориха си. Той се тревожи за вас, господин Рикър, но тъй като е господин Санди, не мислех, че казвам нещо нередно.

— Няма проблем, Кармине.

— Какво друго му каза? — попита Ив.

Погледът на Кармине се плъзна към Алекс и той отново кимна одобрително.

— Нямаше много за казване. Пийнахме бира и си побъбрихме за мача и той каза, сякаш мислеше на глас, че накрая господин Рикър и Рурк ще сключат тази бизнес сделка. Тогава казах, че не мисля, че ставаше дума за бизнес. Не хванах много от разговора, защото не бива да се подслушва, но на моменти вятърът довяваше по някоя дума. Стори ми се, че през повечето време говореха за госпожица Колтрейн и за бащата на господин Рикър и че може би…

— Може би?

— Господин Рикър.

— Продължавай — подкани го Алекс, вече с не толкова ласкав тон.

— Е, звучеше, сякаш може би господин Рикър предполага, че баща му е извършил нещо. Споделих го с господин Санди, господин Рикър.

— Да, добре — каза Ив, преди Алекс да проговори. — Разговаряхте ли за нещо друго?

— Не. Не чух нищо повече. Не съм се напрягал да чуя, кълна се. Сега, като се замисля, господин Санди ми зададе доста въпроси и не остана доволен, че не мога да му кажа повече. Казах само, че накрая вие и Рурк си стиснахте ръцете и това беше.

— Добре, Кармине, благодаря ти — каза Алекс. — Можеш да се върнеш в квартирата си.

— Да, сър, господин Рикър. Ако съм направил нещо…

— Не си. Всичко е наред.

— Още нещо — каза Ив. — Откара ли господин Санди до някъде вчера?

— Не. Имаме само една кола тук и само аз я карам. Нали, господин Рикър?

— Точно така, Кармине. Можеш да тръгваш.

Алекс се обърна, отиде до холовата гарнитура, седна.

— Мислите, че Род работи за баща ми?

— А ти не мислиш ли? — отвърна Ив.

— Познаваме се повече от десет години. Приятели сме. Приятели. Той знае почти всичко за мен. Знае колко много държах на Ами. Как можете да очаквате да повярвам, че е участвал в това?

— Защо не си му разказал за срещата си с Рурк?

— Беше лична. Дори приятелите не споделят всичко.

— Бих казала, че Санди не мисли така, съдейки по упоритостта, с която се е опитвал да изкопчи нещо от Кармине.

Алекс потърка клепачи.

— Значи никога не ми е бил истински приятел. Просто поредната пионка. Толкова години.

— Може би, или е бил набелязан и вербуван по-късно.

— Ако той е убил Ами…

— Възможно ли е да е напуснал апартамента онази нощ, без охранителните камери да го засекат?

— Винаги има начини — отвърна Алекс. — Да. Кучи син. Онази вечер ми каза да поизляза, да се поразходя по Таймс Скуеър, да поема малко енергия от тълпите. Така и направих.

— Той твърдеше, че не е знаел за излизането ти.

— Всеки послъгва, лейтенант — отчетливо каза Алекс. — Знаете това. Предположих, че ме прикрива и аз направих същото, като ви казах, че съм излязъл, след като той се е прибрал горе, че не е знаел за разходката ми. Просто две удобни лъжи. Аз не съм я наранил. Никога не бих й сторил зло. Затова взаимно се прикрихме. Той ме е накиснал, старият ми приятел и ето ме, навън, сред тълпите на Ню Йорк, едно от многото лица на улицата, докато той я убива. Защо? За какво?

— Къде може да е отишъл?

— На хиляди места. Ако знаех, кълна се, щях да ви кажа. Той ме убеди да дойда в Ню Йорк — сподели Алекс. — Да дойда точно сега във връзка с бизнес дела и заради нея. Убеди ме, че трябва да се видя с нея, да поговорим. Знаеше как се чувствам. Доверявах му се като на брат, а той е използвал това срещу мен.

— Искам цялата информация за финансовото му състояние. Цялата, разбираш ли ме?

— Да. Ще я получите.

— Понякога заминава на екскурзии, почивки и прочее без теб. Когато е в отпуск, не следиш какво прави.

— Разбира се.

„Имал е възможности да пътува до Омега“, реши Ив.

— Знаеш ли кой от колегите на Колтрейн работи за баща ти?

— Не. Не зная да има такъв, не мога да потвърдя. Винаги е бил потаен за подобни неща.

— За какво разговаряхте, когато го посети на Омега?

— Нищо, което може да има връзка.

— Всичко може да има.

На лицето му проблесна гняв.

— Знаете, че не съм длъжен да отговарям и да ви съдействам, но ще ви кажа, че дадох на баща си да разбере, че няма да го посетя друг път или да общувам с него по какъвто и да е начин, че съм дошъл само за да го видя за последен път и да се уверя, че е точно там, където искам да бъде.

— Какъв беше отговорът му?

— Че няма нужда от мен и не желае да ме вижда. Закани се, че ще ме срине и няма да ми остави нищо, защото не заслужавам нищо. Това беше в общи линии. — Алекс затвори очи, полагайки усилие да са владее. — Какво може да е предложил на Род? Какво му е обещал, което не би могъл да поиска от мен?

— Ще ми кажеш всичко, което знаеш за Санди, всичко, което липсва в официалните сведения и ще ми намериш онази информация за финансите му. Междувременно детектив Бакстър ще преобърне тази стая наопаки. Запис включен — нареди тя. — Господин Рикър, имаме ли разрешението ви да претърсим жилищните помещения на Род Санди в този апартамент в този час?

— Да. Имате разрешението ми да претърсите стаята му, да го обесите като куче или да направите всичко, което е нужно, за да не види бял ден. Достатъчно ли е?

— Добро начало. Бакстър.

— Започвам.

Ив седна.

— Разкажи ми за Род Санди.