Нора Робъртс
Обещания в смъртта (12)

11.

Отново в домашния си кабинет, Ив прегледа дисковете от охранителните камери. Видя Род Санди, с куфарче в ръка, да прекосява фоайето и да излиза от сградата в единадесет и тридесет и шест сутринта след убийството на Колтрейн.

Изглеждаше мрачен.

— Ще те помоля за услуга — каза тя на Рурк. — Проучи в колко часа са били излъчени първите репортажи за Колтрейн.

Докато бе зает с това, тя продължи с прегледа, видя хора да влизат и излизат. Никой от мезонета, според дисплея на асансьора, до връщането на Санди в дванадесет и осем.

— Първото кратко съобщение е било излъчено в десет и петдесет по АНН — докладва Рурк, визирайки световната мрежа за новини. — В единадесет са последвали разширени репортажи по всички водещи телевизии.

— Бърза работа — промърмори Ив. — Това се казва експедитивност, ако в куфарчето на Санди е имало дискове или други улики, в което съм почти убедена.

— Със сигурност не е пренесъл нерегистрираната техника през общото фоайе.

— Не. — Продължи с камерата от асансьора. Отново видя Санди да влиза, да се спуска до долу и да излиза. Непознати хора се качиха с кабината до други етажи. Изведнъж екранът стана черен. — Какво… в диска ли е причината, или в техниката ми?

— Нито едното, нито другото. Охранителната камера е изключила. Била е изключена — поправи се Рурк. — Никакво примигване или пращене, каквото се получава при смущения. Сигурно кооперацията има мазе, сервизни помещения, заден вход.

— Задният вход е откъм пресечката. — Ив зареди този диск. — Мамка му, координирано изключение. Хитро. Дори да издиря свидетел от сградата или от сградите отсреща, който е видял товаренето и разтоварването, това не доказва нищо. Все пак…

— Трябвал му е пикап или… микробус, за да превози техниката.

— И да докара новите мебели. Не би използвал краден — добави тя в отговор на неизречения въпрос на Рурк. — Може би камион за доставка на мебели. Той притежава магазин за антики на Медисън и още един в центъра. Може би някой ще потвърди, „Да, видях онези момчета да изнасят кашони, да внасят скрин“. И това не е доказателство, но поне ще се уверя, че сутринта след убийството на Колтрейн се е постарал да отстрани риска за бизнеса си. Пази си задника.

— Не че го защитавам, скъпа, но при същите обстоятелства бих прикрил следите си часове по-рано, ако бях извършил убийство. До откриването на трупа в жилището ми нямаше да има нищо, което не желая да бъде видяно от ченгетата.

— Не е добър колкото теб, както вече казах.

— Няма да ми омръзне да го чувам.

— В нощта на смъртта й е бил заснет от камерите да излиза и влиза в часовете, които посочи. Или достатъчно близо, за да не може да се мери с теб. — Ив замислено го погледна. — Ти щеше да подправиш записите, ако е нужно. А най-вероятно щеше да оставиш всичко да бъде заснето. Какво, по дяволите, ако видят някого да изнася кашони от дома ти и да внася нещо ново? Никакво престъпление. Ченгетата все още не са разговаряли с теб. Щеше да оставиш нещата така и да кажеш: „Докажете го, де“, мислено добавяйки: „Мамка ви“.

— Каква утеха е, че ме разбираш толкова добре. Дал ти е точно това, което искаше да знаеш, нали? Потаен тип е, както казваш, явно има какво да крие.

— Което не го прави убиец — изтъкна Ив. — Но ако е можел да подкупва ченгета, защо да се задоволява с едно? Трябва да направя по-подробно проучване за колегите й, което може би означава отново да се обърна към вътрешния отдел. Мамка му.

— Отново. Да, узнах, докато разговаряше с Морис.

Осъзнавайки, че бе пропуснала да спомене за срещата си с Уебстър, му хвърли един поглед.

— Ако нещо сочи, че жертвата е била корумпирано ченге, трябва да изкопча всичко от този източник.

— Опиши начина.

Макар да разбираше, че цели точно това, тя се смути.

— Срещнах се с Уебстър в „Даун енд Дърти“, много поздрави от Трошача. Засега си остава между нас.

— Интересен избор на място.

— Приятелството с Трошача ме кара да се чувствам в свои води. Обменяме информация.

Рурк потърка брадичката й.

— Какъв късмет, че не съм от ревнивите, а?

Ив остана с поглед, вперен в него.

— О, да, голям късмет.

Той се засмя, поклати глава и застана срещу таблото с материали по случая.

— Убиецът е някъде тук. Изпълнителят или поръчителят. Иначе не виждам никаква логика. Но какво е направила? Какво е знаела и за кого е представлявала заплаха, за да си навлече това?

 

 

Реши да поспи, за да продължи с бистър ум сутринта, но не спа спокойно.

В съня си бе седнала на маса за аутопсии, а срещу нея седеше Колтрейн. Погребална музика на саксофон раздираше студения въздух.

— Не ми казваш достатъчно — промърмори Ив.

— Може би не ме слушаш.

— Глупости, детектив Колтрейн.

— Не можеш да ме наречеш Ами или дори Амарилис. Трудно ти е да видиш в мен просто жена.

— Ти не си просто жена.

— Заради значката. — Колтрейн протегна ръка напред, държейки значката си, завъртя я, огледа я. — Харесваше ми, но не се нуждаех от нея. Не като теб. За някои работата е само работа. Знаеш това за мен. Вече го узна. И то е една от причините да мислиш, да вярваш, че може да съм използвала значката за лична изгода.

— Използва ли я?

Със свободната си ръка Колтрейн приглади назад лъскавите си руси коси.

— Нима всички не го правим? А ти? Нямам предвид оскъдното възнаграждение. Ти получаваш нещо ценно, лично, всеки ден, като вземаш решения, командваш и вършиш работата си. Непрекъснато потискаш онова, което си била, за да бъдеш това, което си.

— Не го правя заради себе си.

— Винаги е било заради теб. Жертва, убиец, разследващ. Триадата, винаги свързани в едно. Връзката на всеки един от тях с останалите донася това, което излагаш на масата. Никой от тримата не може без другите в тази игра. — Колтрейн издаде тиха въздишка на раздразнение. — Никога не съм очаквала да умра заради това и ми се струва адски нечестно. Ти очакваш.

— Да умра?

— Седиш върху маса за аутопсии, нали? Също като мен. Всъщност „очакваш“ не е подходяща дума. Подготвена си. — Сякаш доволна, Колтрейн кимна. — Да, така е по-добре. Подготвена си да умреш заради значката. Аз не бях. Бях готова да върша работата си, докато дойде време да се оттегля и да се омъжа, да създам семейство. Все още се изненадваш, че можеш да бъдеш едновременно съпруга и полицай. Не вярваш, че е възможно да бъдеш ченге и да имаш семейство, затова не мислиш за деца.

— Те ме плашат. Загадка са за мен и…

— Те са това, което си била, когато той те е наранявал. Когато те е пребивал, измъчвал и изнасилвал. Как да имаш дете, щом не можеш напълно да разбереш, да приемеш и да простиш на детето, което си била?

— Нима при убийството си получила диплом за психолог?

— Говори подсъзнанието ви, лейтенант. Аз съм само една от вашите мъртви. — Отмести поглед към стената със студени стоманени чекмеджета. — Една от многото. Ти и Морис винаги сте се чувствали толкова спокойни тук. Наистина ли никога не е имало тръпка помежду ви?

Дори в съня си, Ив усети как лицето й пламна.

— Господи, това не е моето подсъзнание.

— Със сигурност не е моето. — Със смях, Колтрейн тръсна коси назад. — Но да обичаш някого без секс, дори без сексуална тръпка? Това е нещо специално. Радвам се, че сега има теб. С нас беше различно. Тази тръпка! — Щракна с пръсти. — Пробуди се така внезапно, а прерасна в нещо толкова голямо. Той беше човекът, с когото мислех, че мога да прекарам живота си, да създам семейство.

— А Алекс Рикър? Сексуална тръпка?

— Знаеш как е. Отлично знаеш какъв сексапил излъчва мъж като него.

— Той не е като Рурк.

— Не са чак толкова различни. — Колтрейн вдигна пръст срещу нея, шеговито се усмихна. — Това те смущава. И ние с теб не сме твърде различни. Предадохме се на влечението, искахме да го изживеем. Но по-нататък развоят беше различен. Би ли намерила сили да го напуснеш, ако не се бе отказал от тъмните си афери?

— Не зная. Не съм сигурна. Но зная, че ако бе поискал да съм с него, да изградим живота си заедно и да си затварям очите, когато нарушава закона, нямаше да бъде същият Рурк. Нямаше да бъде човекът, с когото останах.

Колтрейн размаха пръста си.

— Все пак го нарушава.

— Трудно е за обяснение, дори за мен. Не го прави заради себе си, за своя изгода. Вече не. Ако извършва някое нарушение, то е, защото вярва в истината, в справедливостта. Невинаги е същата истина, същата справедливост, в която вярвам аз. Рикър не е скъсал с тъмното си минало заради теб. Вече разбрах и това.

— И двамата са отраснали с жестоки бащи и без майки. Нали това ги прави такива, каквито са и е част от чара им? Те са опасни и неустоими. Желаят ни и ни дават толкова много.

— Не държа на подаръците, за разлика от теб. Ти си ги ценяла, иначе не би ги върнала. Ха. Точка за моето подсъзнание. Върнала си ги, защото са означавали нещо за теб, затова не си ги задържала. С тях не би могла да поставиш ново начало, чиста страница. Вместо подаръците си носела пръстена от родителите си, да ти напомня коя си и откъде идваш. От стабилно заможно семейство.

— Явно все пак ме слушаш.

— Може би си затваряла очите си, когато си била с него. Може би дори си му казала неща, които не бива, защото за теб работата е била просто работа, на второ място в живота ти. Но не си била непочтена. Не си приемала подкупи. Не това си искала от него и не това си му давала. По-скоро би се отказала от значката си. Самозалъгвала си се, докато си живяла с него, че никой няма право да се бърка в личния ти живот, да се интересува кого обичаш.

Усмивката на Колтрейн стана широка и топла.

— Кой е психологът този път?

Ив не обърна внимание на забележката й и продължи:

— Но дори когато работата е на второ място, това пречи. Било е сериозен проблем и той е отказал да се промени. Не си могла да продължиш да го обичаш, щом не е бил готов на това за теб. Затова си върнала подаръците и си го напуснала. Но си запазила значката.

Колтрейн отново я огледа.

— Голям късмет ми донесе. — Отново погледна Ив и яркозелените й очи се изпълниха с тъга. — Не искам да оставам повече тук.

— Скоро ще бъдеш свободна.

— Мислиш ли, че някой от нас може да бъде свободен, преди истината да излезе наяве? Мислиш ли, че можем да намерим покой без справедливост?

— Не, не мисля — призна Ив, знаейки, че това винаги ще бъде движещата й сила. — Няма да останеш дълго тук. Имаш думата ми. Обещавам ти, че ще бъдеш свободна.

 

 

Нима беше възможно да дава обещание на мъртвата в съня си, запита се Ив. Какво означаваше това, защо бе почувствала нужда от него?

Докато се обличаше, погледна Рурк, който седеше с кафето си, сведенията от борсата и котарака си. Сега не изглеждаше опасен. Не беше лошо момче. Просто изумително красив мъж, чийто ден започваше.

Всъщност може би денят му бе започнал час-два по-рано с международна линк трансмисия или холографска среща. Все пак не изглеждаше опасен.

— Вече беше решил да се откажеш.

Откъсна поглед от числата на екрана и насочи вниманието си към нея.

— От какво да се откажа?

— От престъпната си дейност. Когато се запознахме, вече излизаше на чисто. Аз само ускорих процеса.

— Значително. — Облегна се назад с кафето си. — И окончателно. Иначе най-вероятно щях да запазя няколко апетитни парчета. Трудно се скъсва със старите навици, особено забавните.

— Знаел си, че нямаше да имаме това, което имаме. Щяхме да крачим по тази тънка граница, но тогава щеше да бъде стена, а не бихме могли да живеем със стена помежду ни. Било е по-важно за теб, аз съм била по-важна.

— От всичко преди и след.

Тя се приближи и както с Морис предишната вечер, седна на масата срещу него. Галахад пропълзя в скута му, протегна се и сложи лапа на коляното й. Странно мил жест.

„Има всякакви семейства“, помисли си Ив.

— Не съм искала това, защото не знаех какво е. Но исках теб, повече от всичко преди и след. Не можех да си затварям очите, а те желаех толкова силно, че ако ме бе помолил, може би щях да опитам. Но между нас нямаше да се получи нищо.

— Нямаше.

— Навици… хобита, в това се бяха превърнали за теб тъмните дела. Не бяха движещата сила, както когато си започнал. Нито за оцеляване, нито за себеутвърждаване. Успех, положение, богатство, власт, сигурност, да, държиш на тях. Но не е нужно да мамиш, за да ги получиш или да ги задържиш. Освен мен, и собствената ти гордост изигра роля. Наистина е забавно да заобиколиш закона, но не носи същото удовлетворение, както когато постигаш целите си по трудния начин.

— Понякога измамата е трудният начин.

Тя се усмихна.

— Може би. Ето как стоят нещата. Той, Алекс Рикър, не се е отказал от аферите си заради нея. Очаквал е да си затваря очите и тя го е правила близо две години. Но не е могла да продължи. Не се е променил, защото не я е желаел по-силно от всичко. За него Ами е била на второ място, както работата за нея. Може би помежду им е имало страст и може би са се обичали.

— Но не е било достатъчно.

— Питам се дали ние сме свързани с убийството й. Все още не зная, но по някакъв начин сме свързани с нея. Ние спряхме Макс Рикър и когато успяхме, нещата са се променили. Синът се е изкачил няколко стъпала по-високо в йерархията, нали? Бил е свободен да…

— Да скъса с тъмното минало — довърши Рурк. — Но не го е направил. Изборът му е бил друг.

— На този кръстопът тя е проумяла, че никога няма да избере промяната. И тогава е направила своя избор. Това е логиката. Моментът пасва идеално.

— Той не е избрал нея и тя не е могла да предпочете него.

— Да. — Ив отново видя Колтрейн седнала на масата в моргата. Значката в ръката й, сълзите в очите й. — Не я е убил той. Щом е била на второ място, каква е логиката? Направил е избора си и тя своя. Ако е бил толкова огорчен, защото е било удар по самочувствието и гордостта му, би могъл да извърши престъпление от страст. Но защо да чака цяла година и да усложнява живота си?

— Може би е размислил.

— Да, може би. Решил е да дойде тук, да опипа почвата. Но е разбрал, че тя има нова връзка. Може би отново се е намесила гордостта, суетата. Той има в изобилие и от двете. Вижда я щастлива, продължила напред. Сигурно го е заболяло, но дали толкова, че да я убие?

Ив отново поклати глава. Просто не й се струваше правдоподобно.

— Първо, оставя я да си тръгне. После, не държи на нея повече, отколкото на живота, който води. Той е бизнесмен, непочтен, но достатъчно умен да прозре, че сделката не е на масата. Просто не виждам толкова любов тук, че да е способен на убийство. Освен това убийството е твърде хладнокръвно, планирано внимателно.

— Значи не е било от любов или страст. — Щом не си бе взела кафе, Рурк й предложи своето. — Може би е имала нещо за него или е работила за него. Или е отказала да продължи.

— И да е имала нещо, запазила го е в тайна при раздялата им и още цяла година след нея.

— Защо да я отстранява сега? — каза той, когато Ив изпи кафето му и му подаде обратно празната чаша.

— Не преставах да клоня в тази посока, защото я виждах като себе си, искам да кажа, като ченге. Не като жена, която е била влюбена. Ако е искала да го накаже, щяла е да действа, когато гневът й е кипял, когато е била наранена и огорчена. Никога не е имала користни цели. Върнала е бижутата.

— Вече го изтъкна, въртиш се в едни и същи факти.

— Да, защото пропуснах една подробност и мисля, че това ме е смущавало. Не само че е върнала бижутата, а и че е запазила значката. За нея работата е била просто работа и все пак я е запазила. Това ми убягваше.

Ив стана, за да поразмишлява в движение.

— Щом не е била непочтена и не е искала да го накаже… а, по дяволите, жена като нея със сигурност е имала документация, която не можем да открием и той я е оставил да си тръгне, значи двамата са зрели хора, проумели, че между тях нищо няма да се получи и решили да скъсат. Не всеки убива заради приключила връзка.

Тя се обърна.

— Алибито е твърде нескопосано и това не ми дава покой. Ако той го е извършил или го е поръчал, щеше да прикрие следите си. Не би разчитал на самодоволно перчене: „Ако знаех, че ще ми е нужно алиби, не мислите ли, че щях да си осигуря?“. Твърде съобразителен е за да няма. Не преставах да го подозирам, защото е Рикър. Загубих време.

— Не, не си. Както и снощи у Морис. Изясни важни неща. Как можеше да не се усъмниш в него, да не изминеш стъпките, да не събереш парчетата? Той е най-логичният заподозрян.

— Да, и това е… Мамка му.

— Само на половин крачка зад теб, ще попитам кой би спечелил, изпращайки Рикър на пътя ти като заподозрян в убийство?

— Конкурент. Много от лошите не биха се поколебали да убият ченге.

— Страшно ме успокояваш — промърмори Рурк.

— По-умна съм от лошите. Нали те изпреварих с половин крачка?

— Само защото ти дадох тласък. Все пак не бих го нарекъл голям експерт.

— Очевидно не е нужно да бъде. През цялото време държах Рикър на горещия стол. Беше принуден да опразни мезонета си, да скрие дискове, техника. Това му коства доста време и труд. Възможно е да се окаже, че е имал горещи сделки, които това неудобство ще осуети.

— Възможно.

— И отново се съсредоточавам върху него. — Ив потърка носа си. — Но връзката с него е единственото логично обяснение. Не е разследвала толкова опасни случаи, че да доведат до убийство. Никой в кооперацията не й е имал зъб, нищо против нея. И е излязла, което е много важно, излязла е въоръжена. Онзи, който я е причакал на стълбите е бил или от лошите, или ченге.

— Друг, освен Алекс, който държи ченге в джоба си.

— Може би. Да, наистина е възможно. Ако е така, ченгето е в нейния екип.

— Отново ще се обърнеш към вътрешния отдел.

— Мисля, че се налага.

— Е, първо закуси.

— Ще си взема нещо. Трябва да тръгвам и… Мамка му. По дяволите. Колата ми.

— Закуси — повтори Рурк, — после ще помислим за транспорта ти.

Ив се намръщи и пъхна ръце в джобовете си.

— Загубвам апетит, като се сетя за отдел „Реквизити“.

Рурк просто застана до печката и програмира сандвич с шунка и яйце.

— Ето, бързо и лесно.

— Виждам. — С неохота отхапа залък на крак. — Ще убедя Пийбоди отново да предложи лични сексуални услуги, но няма да клъвнат за втори път. Ще ме накарат да ги умолявам на колене и накрая ще ми дадат най-скапаната трошка. Мога да подкупя Бакстър да отиде вместо мен.

— С лична сексуална услуга?

— Не, но… може би. Да поиска ново возило. Сякаш той има нужда. Харесват го, но ще се досетят, че е за мен. — Тонът й стана горчив като кафе от автомат. — Имат шпиони навсякъде.

— Сериозен проблем, лейтенант. Мисля, че мога да помогна.

— Ще ми предложат най-ценната придобивка на отдела, ако ти им обещаеш сексуални услуги. Но няма да позволя. Всичко си има граници. Освен това съм лейтенант, по дяволите. — Натъпка устата си с шунка, яйце и топъл хляб. — Не би трябвало да е нужно да умолявам — промърмори с пълна уста. — Аз съм шеф.

— Напълно си права. Гадни копелета. — Рурк обви ръка около раменете й. — Да слезем долу. Мисля, че има решение.

— Нямам никаква вина. Съсипана е, да, но при нападение. Шибаняци.

— Съгласен съм. Шибаняци.

Насмешката му й убягна, докато гневът напираше у нея.

— Мразя да действам по този начин. Просто ме гризе отвътре, но не мога да допусна това да забави разследването ми. Може би ще постигнеш нещо с няколко каси от най-доброто пиво или ВИП билети за мач. Примамлив подкуп.

— Разбира се. Но вместо това ето какво ще опитаме.

Рурк отвори входната врата.

На алеята бе спряна кола в мрачен тъмносив цвят. Изглеждаше твърде скромна, обикновена, почти невзрачна. Имаше няколко хромови части, които блестяха обнадеждаващо на утринното слънце.

— Пийбоди ли я уреди?

— Не.

Понечи да тръгне към нея, борейки се с личното си разочарование, че бе далеч по-скромна на вид от предишната, толкова по-скромна, че лъскавите джанти изглеждаха като евтино червило на лицето на грозновата жена. Изведнъж спря и се намръщи.

— Не ми казвай, че е твоя. В кашона ти с играчки няма нищо толкова обикновено.

— Не е моя. Твоя е.

— Каза, че Пийбоди не е… — „Кой изоставаше с половин крачка сега?“ — Не можеш да ми купиш служебна кола.

— Няма разпоредба, която забранява да караш собствен автомобил при изпълнение на служебните си задължения. Проверих.

— Да. Искам да кажа, не. Не можеш просто да ми подариш кола.

— Разбира се, че мога и твърдо бях решил да го направя. Щеше да бъде подарък за годишнината ни. Сега ще трябва да измисля нещо друго.

— Решил си да ми подариш полицейска кола за годишнината ни през юли. Е, сигурно си ясновидец и си знаел, че колата ми ще бъде съсипана.

— Беше само въпрос на време. Но не. Мислех, че ще оцениш подаръка. Сега не е подарък. Ще ми направиш услуга, като я приемеш и я използваш.

— Тогава не разбирам защо…

— Пълна е с екстри — прекъсна я той. — Електрониката е произведение на изкуството. Вертикалната и въздушната скорост са сравними с тези на новия XS-6000.

— На новия… Сигурно се шегуваш.

— Най-важното е това, което се крие под капака. Може да вдигне от нула до сто и двадесет на земята или във въздуха за по-малко от едно цяло и три секунди.

— Супер!

— Може да постигне вертикално издигане на пет метра височина за същото време.

Усмихна се, когато Ив започна да я обикаля и оглежда. Усмивката му стана по-широка, когато повдигна капака. Тя не разбираше почти нищо от двигатели.

— Тук всичко е страшно лъскаво.

— Програмирана е за соларно, незапалимо и запалимо гориво. Купето е бронирано, както и стъклата. Това е същински танк, който може да се движи като ракета, автонавигация, разбира се, холографска карта, гласово и ръчно управление. Има електронен детектор, който те уведомява, ако някой се е опитал да запали. Има вградена камера с обхват сто и петдесет метра във всяка посока.

— Господи.

— Седалки с памет. Аларми, светлини и сирени, отговарящи на изискванията на отдела. Брониран панел между предната и задната седалка, който се вдига в случай, че транспортираш опасни или подозрителни типове. Да видим дали съм забравил нещо.

— Да, дванадесетдисковото упътване как да използвам всички екстри. Рурк, не мога…

— Програмирана е за твоя глас и отпечатъци, не са нужни кодове. — Бе решил, че така няма да може да откаже. — Засега просто й кажи какво искаш да направи. Програмирана е и за Пийбоди, защото често й отстъпваш волана, и за мен. Ако искаш да я кара друг, можеш да го оторизираш.

— Добре. Почакай. Това струва пет, може би десет пъти повече от стандартните полицейски коли. Така и не си купих собствена и затова паркирам служебната тук. Не мога да карам нещо, което струва повече от всички возила на отдела ми, взети заедно. Твърде много е.

Скромничеше като срамежлива девойка, когато става дума за пари.

— А можеш да искаш да подкупя шибаняците с каси бира и билети за мач.

— Да. Не е логично, но да.

Той плъзна пръст по зарастващата рана на челото й.

— Помисли си за следното. Ако вчера караше тази кола, щеше не само да избегнеш инцидента, а и да хванеш онези с микробуса. Може би днес щеше да приключиш разследването си.

— О, не е…

— Освен това, повтарям, колата не е подарък. Приеми я заради мен. Щом си с нея, ще зная, че си в безопасност. Моля те за услуга.

— Подло от твоя страна. — Ив шумно въздъхна. — Подло беше да не ми се разсърдиш, а после да поискаш услуга. Правиш го колкото заради мен, толкова и заради себе си.

Докато стояха в топлото пролетно утро до невзрачната на вид кола, очите им се срещнаха.

— Самата истина.

— Да — каза Ив след миг. — Е, добре. Мога да ти направя тази услуга.

— Благодаря.

Той докосна устните й със своите.

— Хей. — Сграбчи реверите му, притегли го към себе си за дълга целувка. — Много си съобразителен. Поръчал си я скромна, за да не се набива в очи. Не би привлякла ничие внимание.

— Трябва да призная, че здравата измъчих дизайнерите. Един от тях получи нервна криза. Плака цял час.

Ив се засмя.

— Добра е. Наистина е добра. Поръчал си я за мен. Господи, това е първата ми истинска собствена кола… и е проектирана специално за мен.

— Нарекох я ЛИД Ърбън и е единствена.

— ЛИД? Какво… О! — Бяха й нужни няколко мига и задоволството бе огромно. — Лейтенант Ив Далас.

— Да, както казах, единствена е. Произвеждаме други със същата форма на купето, икономичен модел, но никоя няма уникалните възможности на тази.

— Колко вдига?

— До четиристотин по прав път, шосе или въздух. Но аз съм по-добър шофьор, така че не я пресилвай.

— Господи, ще се пристрастя към преследванията с кола. Някой ден.

— Без съмнение.

— Мога да кажа на копелетата от отдел „Реквизити“ да вървят на майната си. — Мисълта я накара да затанцува на алеята. — Върхът! Трябва да я изпробвам, да отида на работа и да размахам среден пръст срещу тях. — Отново го сграбчи в прегръдката си, отново го целуна. — Благодаря. Това е най-хубавата услуга, която съм правила на някого. До довечера.

— До довечера.

Проследи я с поглед, когато седна зад волана, усмихна се, докато гледаше как се настанява. Ив сложи палец на малкия скенер и двигателят забръмча.

— Върхът! — отново извика тя и чаровно му се усмихна. Потегли с бясна скорост, сякаш преследваше бандити.

— Господи, с това може да се блъсне в тухлена стена и да се отърве без драскотина.

— Очевидно лейтенантът харесва новата си кола — отбеляза Съмърсет от прага.

— Да. О, небеса! — Рурк затаи дъх, когато тя направи завой на триста и шестдесет градуса, очевидно проверявайки маневреността. После рязко се издигна вертикално и премина над портала, вместо през него. — Никога досега не е имала собствена кола. Не зная защо забравям неща от този род. Известно време ще й се радва като на нова играчка. После ще свикне.

— Твоята първа кола, задигната, когато беше на около дванадесет, свърши с носа напред в канавка край Дъблин.

Рурк се обърна.

— Не предполагах, че знаеш за това.

Съмърсет само се усмихна.

— Или че си я крил в гаража на чичото на Мик две седмици, преди да се престрашиш да я подкараш и разбиеш. Но научи урока си и беше по-внимателен със следващото крадено возило.

— Беше тръпка. И карането, и краденето.

— Липсва ли ти?

— Краденето? Понякога — призна той. Знаеше, че Съмърсет ще го разбере. — Не толкова, колкото предполагах.

— Щеше да ти липсва повече, бих казал, ако нямаше друга тръпка в живота ти. — Когато Рурк се усмихна широко, Съмърсет въздъхна. — Не изпадай в униние, момчето ми. Говоря за работата, която вършиш за себе си и за полицията. Може да се окаже свързано и с едното, и с другото, или и с двете, но докато показваше на лейтенанта новата й играчка, се обади Алекс Рикър. Не исках да ви прекъсвам и му казах, че ще се свържеш с него.

— Интересно, нали?

— Внимавай. Баща му си мечтае да се окъпе в кръвта ти. Може би синът изпитва същите чувства.

— Тогава ще бъде също толкова разочарован.

Рурк влезе да отговори на обаждането и се запита каква ли тръпка ще му донесе този ден.