Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (27)

Срещата

„Небесен облак“ беше разположен на дванайсетина мили от нашата колиба. За да спестим пари, Цин Джън предложи да изминем пеша половината път и да наемем носилки за остатъка.

Когато най-накрая пристигнахме в храма по обяд, входът му вече беше претъпкан с шансин — добродетелни вярващи, наричани още сянкъ — благоуханни посетители, защото постоянно палеха благовония като приношения на боговете. Но аз недоумявах. Дали тяхното вложение произвеждаше нещо повече от прах?

Трябваше да се ръгаме и блъскаме да си проправим път подобно на змиорки, които се гърчат в препълнено езеро. Аз обаче не възразявах, даже напротив — много ми харесваше да ме бутат други хора. Дори се наведох да потупам едно малко момче по главата и да подуша парфюма, лъхащ от скъпо облечена тай тай.

Храмът изглеждаше внушително стар. Слънчевата светлина проблясваше по вълнообразните жълти керемиди, където зелени дракони танцуваха върху златни облаци. Декоративни знамена се къдреха на вятъра, сякаш махаха да окуражат тълпата от поклонници да направят дарения в замяна на благословии. В далечината се извисяваше бяла пагода, която приличаше на брадат мъдрец, споделящ прозренията си.

Когато пристъпихме в храма, бяхме посрещнати от картини и статуи, изобразяващи всевъзможни богове.

Сръгах с лакът Цин Джън.

— Кои са всички тези?

Той посочи към поредица картини, на които бяха изрисувани брадати мъже в пищни раса.

— Това са най-висшите богове. Били са тук в началото на вселената — сетне посочи към мъже, облечени в брони и яхнали свирепи зверове. — Тези пък са генералите, които заповядват на демоните да прогонят злите духове и потискат чудовищата.

— Толкова са много!

— По този начин — усмихна се закачливо той — има достатъчно богове, които да откликнат на всички нужди на смъртните.

Зачудих се: защо няма богиня на романтичната любов, която да разреши проблема ми с Цин Джън?

В този момент забелязах богиня в бяла роба с бебе на ръце. Беше даряващата син Гуан Ин. Жена, не съвсем млада и не особено красива, се молеше пред статуята, беше се проснала и удряше силно главата си в каменния под.

Посочих я на Цин Джън.

— Вярваш ли, че това действа?

— Зависи от искреността на молитвата.

Замислих се над отговора на Цин Джън и реших, че искреността няма нищо общо, всичко зависи от съдбата. Жените са като ниви, някои са плодородни, а други — ялови. Въздъхнах вътрешно. Дори тази Гуан Ин не можеше да ми донесе син с Цин Джън, докато той продължава да насочва семето си обратно към мозъка.

Спряхме да се възхитим на каменна колона, издълбана с мотиви на дракони и феникси — символи на хармоничния брак. Очите ми очертаваха грациозните форми, а ръката ми пробягваше по хладната повърхност, но сърцето ми посърна. Подобно на тези птици, обитаващи извисяваща се колона, аз също бях в капан и не можех да отлетя.

Ала тези мрачни мисли не се задържаха за дълго. Храмът бързо се изпълваше с шумни посетители. Всички бяха облечени в най-празничните си дрехи. Макар че съвсем не бяха по модата според шанхайските стандарти, гледката ми носеше голяма радост след всички месеци на самота. Жените се извиваха в пъстроцветни, бродирани жакети, а напомадените им коси бяха украсени със свежи цветя, пера от рибарче или фиби със скъпоценни камъни. Някои мъже бяха докарани в дълги китайски роби, а други — със западни костюми и филцови шапки. Въпреки че тези хора идваха от уху съхай — петте езера и четирите морета, — всички бяха дошли по едни и същи причини — да прогонят злите духове, да се молят за сполука и да получат благословии.

В далечината близо до висока платформа видях да се събират даоистки монаси в шарени раса със сложни бродерии. Унесени в разговори, те жестикулираха бурно, всяко движение събуждаше блещукането на златните и сребърните нишки на расата им и извикваше образа на летящи риби, които се гмуркат и излизат от океана с тела като блестящи отражения.

Когато Цин Джън забеляза монасите, той ме дръпна настрана.

— Скъпоценна орхидея, трябва да отида при тях да се приготвя за церемонията — той млъкна да се огледа, сетне продължи: — Искам да се забавляваш. Има още два часа до началото, защо не се поразходиш? Храмът е огромен, с множество отделни сгради, така че ще имаш предостатъчно развлечения — той ме изгледа напрегнато, ъгловатото му лице беше болезнено красиво и загадъчно на меката светлина в храма. — Гледай да се върнеш навреме да видиш церемонията, но ако не ме намериш, за всеки случай след ритуала ме чакай на южната порта на тази сграда. Става ли?

Кимнах и задържах погледа му колкото се може по-дълго.

Той бързо стисна ръката ми и се обърна да върви. Измина няколко крачки, след което се върна.

— Скъпоценна орхидея, съжалявам, че не мога да ти правя компания. Сигурна ли си, че ще се оправиш сама?

Кимнах отново и леко потупах джоба си.

— В мен са парите, които ми даде.

На лицето му разцъфна усмивка.

— Добре, отивай да се веселиш. И не забравяй да ме чакаш на южната порта.

— Няма.

Той се отдалечи забързано и скоро изчезна в тълпата.

Вървях, без да бързам, вкусвайки чувството от допира и търкането в други човешки същества. Въздухът миришеше на смес от избуяла растителност, благовония, пържена храна, парфюм и човешка пот. Вдъхвах дълбоко и въздишах от задоволство. Под краката ми хрущяха и стенеха боклуци, успокояващият звук на далечни камбани трептеше в пролетния въздух. От време на време дори предлагах усмивка на красиви непознати, за да покажа добрия си вкус и преценка.

Вдигнах поглед и видях небе синьо като морето и ясно като чист лист оризова хартия. Въздухът беше прохладен и освежително хрускав. Толкова хрускав, че почти чувах, когато хората размахваха ръце и мигаха с очи.

За втори път изпитвах неподправено усещане за свобода. Първият път беше, когато избягах с Тън Сюн от „Прасковения цвят“. Сега близкото й, но въпреки това непознато име предизвика пулсираща болка в сърцето ми, последвана от чувство на вина. През многото месеци, в които се бях потопила в забравата на живота с Цин Джън, не се бях замисляла кой знае колко за моята любовница Тън Сюн. Докато езикът ми прокарваше двете думи, съзнанието ми се изпълни с нейния елегантен, женствен образ. Нямах представа къде е сега, нито какво прави. Смеех ли да се надявам, че не храни лоши чувства към мен заради моето внезапно заминаване? Но беше минала почти година. Ами ако вече се беше влюбила в друга и ме беше забравила напълно? Мисълта ме натъжи. Тъй като аз бях тази, която я изостави, нямаше кого да виня, освен себе си. Богата и умна жена като нея можеше да отиде, където й се прииска и да прави каквото пожелае. Това беше истинска свобода. Как ми се щеше да съм като нея! Ако не бях загубила парите и бижутата, определено сега щях да съм по-добре, доста по-добре. Бих могла да си купя голяма, красива къща и може би дори да убедя Цин Джън да прекрати монашеския си обет и да заживее с мен. Дори можех да имам и бебе. Сигурна бях, че ще е сладко малко създание. Семе, засадено от начетен монах в мин дзи. Инстинктивно ръката ми се пресегна надолу към корема, но вместо да почувства енергично ритане, тя попадна върху плоска, неподвижна плът.

Сълзите наводниха очите ми, докато вървях през коридори, малки храмове, дворове. Тогава внезапно през замъгления си поглед зърнах малко момиченце. Беше на три-четири годинки, цялото облечено в червено. Кръглите му блестящи бузи бяха в тон с роклята и обувките. Очите му бяха големи и заоблени като миниатюрни огледала, отразяващи две стрелкащи се черни мраморни топчета. То скачаше и танцуваше наоколо и две дебели плитки се удряха в раменете му като широки пръчици за храна.

Сърцето ми се разтопи. Никога не бях виждала толкова пленително момиче.

Сега то дърпаше майка си за ръкава.

— Мамо, мамо — дундестото му пръстче посочи към сергия, а захаросаното му гласче изчурулика: — Пудинг!

Младата майка — богата, изискано облечена тай тай, се наведе да го потупа по главата:

— Това ли искаш?

То нетърпеливо кимна.

Секунда след като грабна поръсения със захар пудинг, момиченцето вече се бе омацало около устата.

Изкисках се на гледката и протегнах ръка да го потупам по главата. За моя изненада, вместо да отвърне на приятелското ми отношение с усмивка, малкото топчесто лице, сега изкривено от страх, пребледня като пудинга.

— Мамо! Мамо!

То изпусна сладкиша и задърпа полите на майчината си рокля.

Богатата жена се обърна и погледите ни се срещнаха. Очите й бяха изпълнени с подозрение и презрение. Тогава за мой пълен шок и изумление тя се изплю, като да прогони лоши духове, и издърпа бързо дъщеря си напред.

Проследих как гърбовете им изчезват в тълпата, бях толкова разстроена, че цялото ми тяло се тресеше. Внезапно осъзнах, че от месеци не се бях поглеждала в огледало. Без помада, без парфюм, без грим, а само с грубовати дрехи и почерняло от слънцето лице, което предполагаше външна работа като носач например — нищо чудно, че тази тай тай ме бе заплюла. Сигурно двете с дъщеря й бяха решили, че съм просякиня или слугиня, прогонена, защото се е заразила с някаква ужасяваща болест. Може би майката дори ме бе помислила за жена, която ще отвлече детето й! Усетих как ми се повдига и кръвта запулсира в слепоочията ми. Нищо чудно, че момичето изглеждаше толкова изплашено, а майката — толкова отвратена!

До неотдавна аз бях извиквала възхищение като много образована и изискана мин дзи. Но сега дори ми се стори, че подушвам смрад, надигаща се от косата и дрехите ми. Ужасена се втурнах към сергията, хвърлих няколко медни монети, грабнах пудинг от продавача и бясно заблизах десерта.

— Хайййй… — нададох продължителна въздишка, изопнатите ми нерви временно бяха поуспокоени от сладкия пудинг.

В мислите ми проблясваха спомени как мама води мен. Пролетна луна и Нефритена ваза да ни направят прически, купува ни сладолед и малкото момче открадва моя, след което едва не го сгазва кола. Само дето сега сигурно приличах на него, просякиня! Докато се самосъжалявах, още един образ изникна в съзнанието ми — синеокият господин Андерсън. Бяха минали девет години, откакто очите ми за пръв път бяха срещнали неговите. После се бяхме видели отново в „Прасковения цвят“, когато той дойде със съдружника си господин Хо. Но бяха престанали да ни посещават. От време на време още се питах къде ли е и какво прави. Усилено се опитвах да си припомня лицето му, но единственото, което виждах мислено, беше добрината, сияеща от сините му очи.

Изпуснах още една въздишка, вкусвайки пудинга, и премислих превратностите на живота. Докато се лутах из грамадния храмов комплекс, аз се чувствах като външен човек, който наблюдава световните промени отстрани. Това ме натъжи. Кога щях да имам шанса да принадлежа към нещо, да стисна нещо постоянно в ръка? Цин Джън имаше своя буламач на безсмъртието, а аз какво имах?

С тази мисъл прекрачих в една от храмовите сгради, платих за връзка ароматни пръчици и я запалих на бронзова поставка. Коленичих сред останалите благоуханни посетители, промърморих молитви за баба, Перла, Рубин, майка, Цин Джън и Тън Сюн. След като се поуспокоих, продължих да се разхождам, загубила представа за времето, чак докато чух барабанене и звън на гонгове.

Напрегнах слуха си и забързах по посока на звука. Течеше театрално представление на открито. Мястото беше претъпкано до краен предел. Онези, които не бяха намерили места за сядане, стояха, където бяха успели да се проврат — отстрани, по пътеките между редовете, отзад. Няколко момчета дори се бяха покатерили на дърво да виждат по-добре. Заради множеството глави, стърчащи пред мен, трябваше непрекъснато да местя своята, за да зърна сцената. Операта беше „Сбогом, моя наложнице“ — популярна пиеса за поражението на император Сян Ю по време на прословутата битка между Хан и Чу.

Сега наложницата Ю, пременена с корона с висящи перли и бродирана рокля с пайети, се канеше да се сбогува със своя господар император Сян. В последните си мигове тя реши да изиграе танц с мечове — забавление на прощаване с мъжа, когото обичаше и когото предано бе следвала цял живот.

Изпълнението беше великолепно. Двойните мечове проблясваха и просветваха във въздуха, понякога заприличваха на две трептящи светкавици, друг път — на танцуващи панделки. Пронизителният тон на цигулката ридаеше мъчително, а барабаните и гонговете ревяха като тигри.

— Хао! Хао!

Превъзходно. Хората избухнаха в силни аплодисменти. Огледах се. Публиката беше пъстра смес от граждани и селяни. Погълнати от драматичната илюзия, те изглеждаха щастливи, забравили проблемите си за кратко, докато наблюдават живота, уподобен на преходната сцена.

Обърнах се напред и видях император Сян, който сега пееше:

Моя наложнице, от години винаги седиш редом с мен

в безкрайните битки. Днес пътищата ни трябва да се разделят.

След това императорът накара Ю да му донесе вино. Тя напълни две чаши, махна с напудрената в бяло ръка и каза нежно:

Моля, господарю мой.

Сян доби сантиментално изражение и запя:

Моя наложнице, сега от всички четири посоки чувам

единствено песента на войниците на Чу.

Сигурно Лиу Бан вече е завладял земите ми.

Сърцето ми изчезва, също както и моята ци!

От очите на наложницата се стичаха сълзи. С пръстите си като орхидеи тя разпръсна няколко капки в далечината. Сребристият й глас се надигна на фона на боядисаната в черно вечер:

Войниците на Хан отстъпиха

и песните на Чу летят навсякъде.

Ако дните на моя господар са преброени,

такива ще са и тези на недостойната ти наложница.

В следващия момент Ю издърпа меча от кръста на император Сян и го заби в корема си.

— О, не! — възкликнаха някои от зрителите с ужасени физиономии.

Други запляскаха въодушевено.

— Хао! Хао!

Онова, което привлече вниманието ми, бе не момичето, изпълняващо ролята на наложницата Ю, а актьорът, превъплътил се в император Сян. Не можех да преценя дали е красив — лицето му беше боядисано в черно и бяло и обрамчено от дълга изкуствена брада, — но бях омагьосана от гласа му. Беше най-кристалният, но въпреки това зареден с емоция глас, който някога бях чувала, достатъчно мощен да предизвика одобрителни викове или да заглуши бърборенето на публиката. Гласът на мъжа беше по-красив дори от този на Цин Джън, единственият му недостатък беше, че не е толкова плътен, нито широкообхватен. Зяпнах настойчиво актьора, като се опитвах да си представя как изглежда лицето му без боята и грима.

Зрителите продължиха да подвикват и ръкопляскат, докато завесата бавно се спускаше, приключвайки драмата на сцената и извън нея. Изпълнени с неохота да се откъснат от трагедията, която още гореше във въздуха, хората се мотаеха и придвижваха бавно. Трябваше да се провирам и блъскам в тълпата, за да се добера до сцената. Сетне завих и надникнах отзад. Вътре някои актьори си сваляха грима, други разговаряха, трети сърбаха чай и дъвчеха закуски. Проточих врат, но не можах да зърна онзи, който играеше император Сян. Колебливо пристъпих в малката заградена част и попитах младо момиче:

— Сестро, кой е актьорът, който изпълни ролята на императора?

Тя посочи към един ъгъл, където изненадващо съгледах жена в гръб. Сваляше грима си пред малко огледало.

— Но, сестро, това е жена!

— Да, всички тук сме жени — отвърна тя и посочи плаката, окачен над входа. — Виждате ли? Ние сме женска трупа „Златен феникс“.

Огледах изучаващо четирите избродирани йероглифа и златотъкания феникс. Тъкмо се канех да разпитам по-подробно за тази трупа, когато жената в ъгъла се обърна и очите ни се срещнаха.

Гледах право в лицето на Тън Сюн!

На лицето й изгря усмивка. Тя се изправи и забърза към мен. Без да обръщаме внимание на любопитните погледи на останалите актьори и работници, ние се прегърнахме.

Когато най-после се пуснахме, приятелката ми заяви:

— Ела, Скъпоценна орхидея, последвай ме.

Тън Сюн ме изведе от зоната зад сцената. Когато се убеди, че наоколо няма никой, тя ме притегли в обятията си и страстно ме целуна по устните.

Мина доста време, преди да ме освободи.

— Защо си тръгна, без да се сбогуваш?

Нямах отговор на този въпрос, затова просто я погледнах с навлажнените си очи и насочих към нея усмивката си с трапчинки.

— Само се виж. Скъпоценна орхидея — тя се дръпна назад да ме огледа. — Не мога да повярвам, че няколко месеца са ти причинили такава огромна промяна. Сега спокойно можеш да минеш за момиче от стопанство. Или да обръснеш тази сплъстена коса и да се окажеш монахиня. Това ли искаш?

Поклатих глава покрусена. Вероятно бе отгатнала, че я напуснах заради монаха. Въпреки това не споменахме Цин Джън. Тън Сюн се поправи:

— Съжалявам, Скъпоценна орхидея, нямах намерение да съм груба. Просто сърцето ми се къса, като те виждам…

Гласът й заглъхна.

— Сигурно изглеждам отвратително!

— Не, Скъпоценна орхидея, ти винаги си свежа като пролетта и красива като луната. Само че — тя отново замълча, после продължи — заслужаваш по-хубав живот от този в гората.

По бузите ми се търкулнаха сълзи.

Тън Сюн извади кърпичка и подсуши очите ми.

— Скъпоценна орхидея, вярвам, че е волята на небесата да сме заедно отново, затова, моля те, остани с мен отсега нататък.

— Но аз… не мога. Трябва да…

— Напротив, можеш. Онези смрадливи мъже знаят само как да разбиват сърцето на жената и да съсипват красотата й. Нека се погрижа за теб. Моля те.

Послушах я.

Както не се бях простила с Тън Сюн, когато я напуснах заради монаха, така сега не се сбогувах с Цин Джън, когото изоставих заради Тън Сюн. Дори не го потърсих на храмовото празненство след ритуала — опасявах се, че отново ще се поддам на чара му и в крайна сметка ще се върна в планинския затвор.

Навярно онази вечер ме е чакал ли чакал да се появя и да се прибера с него у дома. След приключването на ритуала, когато навън се е мръкнало, сигурно е проточвал врат да ме търси. Може дори да е надавал въздишка на облекчение или радостен възглас, когато си е мислел, че ме е съзрял, но, уви, било е просто поредното момиче с дълга коса, облечено в грубовата блуза и панталон. Сигурно по челото му се е стичала пот, а сърцето му е пропускало удари, докато е гледал непрестанно, но жената, която обича, не се е появявала. Вероятно се е чудел дали не са ме отвлекли, или пък изнасилили повторно. Дали не съм се загубила, или не ми се случила някаква ужасяваща злополука. Всичко. Всичко достатъчно кошмарно да разкъса сърцето му и да опръска съзнанието му с кръв.

Питах се колко време е чакал в сърцераздирателната тъма: два, три, четири, пет часа? След като най-сетне се е прибрал, макар и изтощен, сигурно не е мигнал дори за минута. Навярно отчаяно ме е търсил отново на следващия ден. И на следващия. И на следващия… Трябва да е агонизирал от тревога. Как можах да причиня нещо толкова жестоко на човек, когото обичах толкова много?

Погледнах с горчивина собственото си отражение в огледалото и изплюх:

— Курва!