Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (13)

Въпреки нещастията ми животът продължи. „Прасковеният цвят“ процъфтяваше повече от всякога и мама и де никога не бяха изглеждали по-доволни. Особено мама. Когато в ръцете й се тикаха дебели слитъци сребро, лицето й се разливаше в огромна, зъбата усмивка, а очите й се закръгляха като златни монети.

Що се отнася до мен, аз все повече привиквах към начина на живот в този посипан със златен прашец ад. Опитвах се да се съсредоточа върху привличането на най-богатите гости и да не се замислям много за унижението да продавам усмивката и кожата си. Можех само да си припомням съвета на майка: „Не можем да надвием съдбата, но можем да играем с нея и да извлечем колкото се може повече от нея. Опитай се да бъдеш щастлива.“ Както и думите на Перла: „Ако един клиент ти се стори отвратително, непоносимо, неописуемо отблъскващ, просто затвори очи, поеми си дъх и си представи, че през цялото време не си нищо друго, освен труп, който някак си успява да се гърчи и да стене.“

 

 

За щастие павилионът „Прасковен цвят“, макар и бардак, беше от висока класа, така че не ни се налагаше да прекарваме всяка минута в раздвижване на облаците и дъжда. Осен очевидната, имаше още няколко услуги, които предоставяхме на клиентите.

Хо дача — пиене на големия чай — беше най-хубавата, защото забавлявах клиента си, като свирех на пипа и пеех. Освен това от мен се очакваше да му наливам чай и вино, да приготвям лулата му с опиум и да седя до него, докато играе хазарт, но тези неща бяха лесни. Когато клиентът пристигнеше, няни, прислужница, поставяше пред него чайник и чиния печени динени семки. Като се отпуснеше, той избираше сестра и в знак на уважение избраната донасяше най-изящната си чаша и с финес му наливаше чай. След това няни му сервираше закуски — малки сладки понички, сушени кайсии, медени фурми, личи.

Обикновено предлагахме хо дача най-много за два часа, но ако клиентът ни задържеше допълнително, следваше да плати допълнително. Гостите трябваше да се запознаят с нас по този начин, преди да преценим дали сме съгласни да правим секс с тях. Но, разбира се, това беше крайният резултат.

Бях доволна да забавям секса, като обслужвам „големия чай“, но Перла ме смъмри:

— Сян Сян, не се опитвай да се заблуждаваш. Колко време можеш да избегнеш да спиш с клиент в публичен дом? По-добре се бори като мен да ги накараш да молят за благоразположението ти.

В павилиона „Прасковен цвят“ Перла беше най-заетата сестра, когато ставаше въпрос за покани за тържества. Това се наричаше чутан чан — да пееш извън залата, или чудзю — да излезеш на празненство. Всъщност нямах нищо против това, защото клиентът ни канеше — но само след като се е запознал с нас — на тържество, елегантно събиране или банкет. Ала първо той трябваше да изпрати адресирана до нас официална покана на червена хартия с името на предлагания ресторант. Разбира се, получавахме разрешение да излезем, не за да си прекараме приятно, а да съблазним госта да прекара нощта в тюркоазния павилион. Това се наричаше джудзю. Като цяло това означаваше, че ще спи със сестра, но понякога се случваше да имаме клиент, който толкова харесваше момичето, че дори би платил да прекара с нея нощта, без да прави секс, особено когато тя е в цикъл. Името за това беше шоу интиен — да пазиш женския ден.

Но услугата, която всички мами обичаха най-много, беше чъ хуадзиу, да пиеш виното от цветята. Вместо да покани сестра на ресторант, клиентът плащаше за банкет в „Прасковения цвят“. Тъй като това продължаваше много по-дълго от хо дача, гостът трябваше да плати няколко пъти повече. А и заведението не се свенеше да добавя още суми за допълнителни блюда и вино към меню с вече и бездруго завишени цени. Въпреки че ги мамеха, заможните клиенти все пак изглеждаха доволни да се поперчат с богатството си пред любимите си куртизанки.

Понякога имахме достатъчно късмет да изкараме много пари с малко работа. Тук видях една друга страна на Перла. Една вечер тя ми каза, че богатият търговец на коприна господин Лук ще плати банкет за нас и две други сестри.

Тя ми заяви със сериозно изражение:

— Сян Сян, тъй като за пръв път ще обслужваш „пиенето на вино от цветята“, искам да бъдеш много внимателна и да не правиш никакви грешки. Така че гледай и се учи от мен.

За този специален случай Перла облече тюркоазен жакет с висока яка и пола в съответния цвят, а аз бях пременена в розова копринена блуза със сложно преплетени закопчалки във форми на цветя и панталони в същия свят.

Перла винаги ме съветваше да посрещам клиентите с няколко минути закъснение, но този път ме поведе към банкетната зала двайсет минути по-рано. Когато я попитах защо, тя се усмихна дяволито.

— За да имаме предимство и да представим другите две.

Когато двете с Перла влязохме в помещението, господин Лук седеше на банкетната маса. Няни вече беше поднесла първото ястие — супа от опашка на акула, и сега му предлагаше хавлиена кърпа. След като избърса лицето си, търговецът на коприна ни зяпна с изпъкналите си очи.

Ние се приближихме към него с накъсаните си стъпки на златния лотос. Настанихме се до него и Перла взе наргилето и го избърса внимателно с копринената си носна кърпичка.

— Господин Лук, пушенето с добро блюдо ще ви направи по-щастлив от безсмъртен. Моля ви, нека да ви запаля.

Лук изглеждаше толкова доволен, все едно последната му жена току-що е родила син.

— Госпожице Перла — отвърна той, като остави хавлията, — ненапразно ви се носи славата.

Той засмука наргилето, а Перла ми намигна. Аз моментално взех гарафата и се наведох към него — Перла ми беше казала, че това принуждава клиента да те забележи, — за да му напълня чаша с вино.

Сега той се обърна към мен и ме изгледа с възхищение. Преди да успее да пророни и дума, Перла вече говореше:

— Господин Лук, надявам се, че малката ми сестра Сян Сян радва очите ви.

Търговецът на коприна се засмя с пълно гърло.

— Ха! Ха! Недейте да скромничите, госпожице Перла. Любовните имена и на двете ви звучат от доста време насам като гръм в ухото ми. Ето защо съм тук тази вечер.

Продължихме да си бъбрим с господин Лук, като междувременно му наливахме вино и му поднасяхме храна. Две няни непрестанно носеха ястия — задушена риба с бобен сос, люто пиле със синап, патица с пет аромата, рохки яйца. Перла показваше остроумието си в целия му блясък, а Лук се тресеше от смях.

В средата на една от шегите на Перла другите две сестри, Тиентиен и Лотосово ухание, влязоха в стаята и заеха местата срещу нас. По това време ние вече толкова добре познавахме господин Лук, че той почти не забеляза появата на новите момичета. Без да губи темпо, Перла му хвърли кокетен поглед.

— Господин Лук, може ли двете със Сян Сян да ви позабавляваме с малко музика?

Лицето на Лук просветна.

— Хао.

Добре.

Веждите на Тиентиен се сбръчкаха, докато шепнеше нещо на Лотосово ухание.

Перла не им обърна никакво внимание. Тя накара едната няни да донесе моята пипа. Аз засвирих, а Перла запя „Романс от задната улица“.

Хванах пипата нежно като любовник, пръстите ми затанцуваха по инструмента, а цялото ми тяло се извиваше напред-назад така, че кичури коса падаха и закриваха като воал част от лицето ми. Перла, със златно ветрило в ръка, движеше ръцете си в ритъма и през цялото време люлееше талията си като водна змия. Нефритената й гривна проблясваше като вълните на Западното езеро.

Сладка музика трептеше от черешовите й устни.

— Ти и аз — тя погледна Лук право в очите при тези думи, — заедно възхваляваме тази пролетна утрин, красива като градините на Суджоу. Толкова съм доволна, че ръцете ни са гладки, а устните — сладки, такива са и сънищата ни…

— Хао! Хао! — възкликна господин Лук и заръкопляска, когато приключихме продажбата на музиката и усмивките си.

След това Перла започна да играе с него играта на отгатване на пръсти, а аз продължих да пълня чашата му с вино. Малко ми беше мъчно за Тиентиен и Лотосово ухание, които нямаха никакъв шанс да обслужват важната клечка. Те можеха само да се забавляват помежду си, като разговарят и се кикотят.

Малко по-късно, когато господин Лук доста се напи, Тиентиен най-сетне успя да се наведе към него и да му налее чай.

— Господин Лук, моля, пийнете малко чай, той ще уравновеси виното.

Лотосово ухание изчурулика:

— Да, господин Лук, моля ви, иначе ще се напиете. А и това е най-добрият чай на облака и мъглата.

Но Лук отблъсна предложената му чаша. Отвърна с очи, оцъклени от алкохола, и завален говор:

— Ха! Точно това искам тази вечер, да се напия! Прекарвам си чудесно и ще стана виненият безсмъртен! — внезапно се обърна към мен. — Сян Сян, подай ми обувката си.

Докато се чудех как да реагирам, Перла ми направи знак да постъпя както ми е наредено. Аз покорно свалих червената си бродирана обувка и я подадох на Лук. За моя изненада той я хвана като инкрустирана със скъпоценни камъни кутия, а Перла започна да налива вино в нея.

Погледът му се спря задълго върху нас двете и той вдигна тост.

— За вашите любовни имена!

След тези думи пресуши обувката.

Едва не възкликнах: „Ай-я!“

Най-накрая Лук вече беше готов да си тръгва. Слугата му влезе и му подаде кесия, от която той извади пълна шепа монети. Трябва да имаше поне двайсет или повече сребърни монети. Целият банкет струваше само десет. Засмях се вътрешно. Тази вечер щяхме да натрупаме състояние! Ако Перла не ме беше ощипала по рамото, силно „Вах!“ щеше да се изплъзне от устата ми. Очите на Тиентиен и Лотосово ухание бяха големи колкото яйчените жълтъци в чинията.

Но за мое изумление на Перла дори не й мигна окото при вида на среброто. Тя се обърна към няни, която сега започваше да разчиства масата.

— А Лин, ето бакшиша на господин Лук за теб и всички прислужници тук, така че трябва да му благодариш.

Няни изглеждаше толкова разстроена, сякаш вместо да й дават двайсет сребърни монети, са й откраднали четирийсет. Гласът й потрепери.

— Но, госпожице Перла, не искам да имам неприятности.

Перла я изгледа строго.

— Вземи ги, А Лин. В противен случай ще постъпиш много грубо към нашия благороден гост.

Всички изглеждаха толкова озадачени, но най-много Лук. Перла бе отдръпнала ръката си, така че той нямаше друг избор, освен да ги даде на прислужницата.

Веднага след като си тръгна, Тиентиен и Лотосово ухание понечиха да запротестират огорчено, но Перла им махна с ръка да мълчат.

— Успокойте се, ако не получа повече пари от господин Лук, ще ви платя двойно от собствения си джоб.

След като го каза, тя ме хвана за ръката и ме изведе от стаята. Докато вървяхме по коридора, попитах Перла защо е оставила прислужницата да вземе парите.

— Сян Сян, Лук греши, ако смята, че може да ни купи толкова лесно. Това беше да „подклаждаш безочливия огън“. Запомни, ние сме „мин дзи“ от спалнята с книгите, а не мръсните, бездомни курви от пилешката уличка. Макар той да смяташе, че бакшишът е голям, сега знае, че според мен тези пари стигат само за слугите…

Замислих се какъв щеше да е моят дял от парите.

— Но, сестро Перла…

Тя се засмя.

— Повярвай ми, Сян Сян, той ще изпрати повече пари още утре. Мъж като него би предпочел да умре, отколкото да се изложи.

Беше напълно права. На следващия ден Лук прати слугата си да достави петдесет сребърни монети. Трийсет специално за Перла, десет за мен, а останалите трябваше да си поделят Тиентиен и Лотосово ухание.

 

 

Въпреки стратегиите на Перла най-благоденстващата личност в „Прасковения цвят“, то се знае, беше мама. „Лесни пари!“, възкликваше тя всеки път, когато видеше купчини монети да сменят притежателите си или клиент да излиза от стаята ми. Но не и лесни за мен, защото, при все че не бях продадена в „Прасковения цвят“ и не ми се налагаше да се откупвам, моят дълг бързо нарастваше — щетите от разбиването на пещерата; болничните ми сметки след помятането; всички разходи за храна, подслон, дрехи, уроци по изкуствата. Така че почти всички пари, които бях изкарала, и бижутата, които ми подаряваха, моментално биваха отнемани от мама, за „да плаща сметките“. Денят, в който щях да изплатя дълга си, за да мога да напусна „Прасковения цвят“, изглеждаше по-далечен от всякога. Докато Перла успяваше да припечели много, като работи малко, аз се опитвах да работя извънредно усърдно, за да изчистя задълженията си.

Важната клечка големият господар Фун продължаваше да ме посещава от деня, в който разтвори венчелистчетата ми. За мой късмет и същевременно за мое нещастие сега той беше един от редовните ми клиенти. Смятах това за нещастие, защото той никога не се изтощаваше да засмуква езика ми, да вкусва слюнката ми и да оставя увисналия си нефритен инструмент да свири по струните на моята лютня. Най-лошото беше, че независимо какво отвращение изпитвах вътрешно, трябваше да докарвам доволна усмивка, да използвам изкусните си ръце и да се насилвам да се държа приятно.

За мой късмет обаче не само че големият господар Фун беше много богат, но той също така обичаше да се перчи, като харчи на воля. Всеки път, когато ме засипваше с подаръци и пари, усещах, че почти ми се приисква да го харесам. На моменти се изненадвах, че изпитвам някаква мимолетна привързаност към него. Може би беше от съжаление или може би защото някак си ме караше да мисля за баба. Не че имаха нещо общо, но Фун сега беше мъжът, който ме глезеше, както някога го бе правил баба.

След като вече няколко пъти бяхме посетили планината У, той ми обеща, че ако продължа да съм мила — сиреч да правя каквото пожелае в леглото, — той ще продължи да ме задоволява по всякакъв начин като негова скъпа дъщеря. Но когато го питах за истинската му дъщеря, той ме смъмряше, че съм непослушна, и ме заплашваше, че ще престане да ми носи подаръци.

Но за щастие, дали от възрастта или от привързаност към мен, той като че ли никога не си спомняше тези заплахи и на следващото си посещение обикновено ми носеше поредния подарък. Веднъж това не беше нито бижу, нито дреха, нито пари, а нещо толкова прекрасно и неочаквано, че аз самата не повярвах, когато доброволно се хвърлих в обятията му и го целунах по устата.

Папагал!

Никога преди не бях виждала толкова великолепно създание. Цялата бяла, с тъмночервена човка, тя извика в съзнанието ми образа на сливовите цветове, цъфтящи в най-силния сняг. Ослепителните й пера сякаш караха дори и най-шарения тоалет на Перла да бледнее пред тях. Копринената им тъкан беше толкова ласкава на допир, че никога не ми омръзваше да я галя. Дори опашката й беше елегантна като фината четка от овча вълна, която ползвах да рисувам изящни красавици. Черните й очи приличаха на две черни мраморни топчета в безоблачно небе.

В момента, в който погледът ми попадна върху папагала, реших, че името й трябва да е Сливов цвят. За да вдъхна в нея духа на цин понякога й свирех, особено „Три вариации върху сливовия цвят“. Дори й обяснявах значението на пиесата с надеждата тя да поеме смелия дух на цветето.

Винаги когато се възхищавах на Сливов цвят, аз си спомнях и онова, което господин У ми беше казал по време на един от уроците си.

— В рисуването се борим за умение, превъзхождащо природата, но, разбира се, красотата на природата е ненадмината.

Докато разглеждах грациозните извивки на тялото на Сливов цвят, нежните нюанси на белите й пера и наситеното тъмночервено на човката й, чувствах, че напълно разбирам урока на господин У. След трагичната смърт на моя Гуйгуй папагалът се превърна в голяма утеха в живота ми заедно с Перла. В спокойни моменти тя кацаше на рамото ми, докато й четях поезия — „Медитация над тиха нощ“ от Ли Бай, „Моят приятел ми липсва“ от Уан Уей, „Пролетна утрин“ от Мън Хаожан.

Кикотех се доволно всеки път, когато човката й имитираше звука на фразите, които бе запомнила, а ноктите й масажираха изтръпналите ми мускули. Понякога, когато й изливах сърцето си, тя накланяше глава и слушаше, сякаш действително разбираше поемите и дълбочината на чувствата ми.

За да й се отплатя за вниманието, аз я хранех с плодове. Любимият й беше динята, но тя ядеше само семките и изплюваше месото. За нещастие червената лепкава мръсотия на пода преобръщаше веселото ми настроение, защото ме връщаше към кървавата ми нощ с де.

Научих Сливов цвят няколко израза, някои прости поздрави като: „как си; добро утро; добър вечер.“ Други бяха благопожелания: „късмет; желая ти крепко здраве и дълголетие; гунси фацай — пожелавам ти да изкараш много пари“. Трети пък тя научи сама: „Харесва ти, а? Искаш ли още?“

Но също така се бе научила да казва: „Убий! Убий!“

Не ми беше приятно да чувам думи на насилие от деликатната й човка, но тя ги бе усвоила поради моята небрежност. По време на последното посещение на големия господар Фун, след като той приключи със смукането на езика ми и се канеше да си тръгва, аз отново му благодарих, че ми е подарил Сливов цвят, и му обясних причината за името й.

За моя изненада Фун изпадна в неконтролируем смях.

Усетих как ушите ми пламват.

— Големи господарю Фун, какво ви е толкова забавно?

Фун изхихика и всички бръчки като че ли се струпаха около ъгълчетата на очите и устните му.

— Ха, ха, Сян Сян, ето защо си ми завъртяла главата. Да знаеш — ти никога няма да си истинска курва, защото в душата си си още невинно малко момиченце.

Не знаех дали това е замислено като критика или като комплимент. Но понеже се страхувах, че мога да загубя клиента си важна клечка, възразих:

— Но аз съм курва, големи господарю Фун!

— Ако ти си истинска проститутка, значи аз съм истински джентълмен. Ха! Ха! Ха! — той погали наболата си брада с пръстите си с дълги нокти. — Знаеш ли защо ти купих този бял папагал вместо зелен? Преди да ме срещнеш, ти беше девствена, невинна и чиста като сняг — той замълча и ми хвърли едновременно многозначителен и похотлив поглед. — Помниш ли печата джуан юан, който твоята мама подготви за нас по време на първата ти вечер с мен?

Сега усетих как цялото ми тяло пламва. Дали беше разкрил хитрината на Перла? Но той продължи:

— Това е причината да купя този папагал. Бялото му тяло с петното от червена точка прилича точно на твоя бял плат, оцапан с кръв. Така че папагалът е да ти напомня, че аз съм първият мъж, който разряза пъпеша ти и вкуси червения ти сок — той отново избухна в налудничав продължителен смях. — Ха, ха, ха, ха, сливов цвят, който цъфти в снега, що за шантава глупост!

Затова веднага след като Фун си тръгна от стаята ми, все още унижена от това нежелано припомняне, аз разрязах празния въздух с възгласа „Убий! Убий!“.

След тази случка аз се чувствах едновременно щастлива и тъжна, когато гледах Сливов цвят. Продължавах да я обичам, само че сега привързаността ми беше примесена с отсянка на дълбоко съчувствие. Горкото създание, непознаващо цялото зло на света!