Чавдар Аладжов
Писма от морето (6)

Вечната борба
Шесто писмо

Студът обичаше всичко живо да се плаши от него и да му се подчинява. През деня той все пак някак се забавляваше: препускаше по-бързо от северен елен, смиташе грамади сняг и ги раздухваше лудо из цялата ледена пустош. Или ковеше ледове — тогава надалеч се чуваше как пукат громко чуковете му. Или пък рисуваше със замах по небето пищни огненоцветни северни сияния. И още много неща можеха да се сторят денем, ала през нощта… Нощем студът сънуваше или размишляваше, размишляваше или сънуваше. А за размишления имаше много време, тъй като полярната нощ е безкрайно дълга — цели шест месеца. И през една полярна нощ студът реши да завладее света. На утрото се стегна и към обед напусна двореца си навръх Северния полюс и пое на поход. Най-напред трябваше да превземе океана, който преграждаше пътя му към останалите земи. Студът развъртя чуковете си и почна да кове ледени окови за водите му. Понесе се страшен грохот и трясък и до вечерта, преди някой да се усети и вземе мерки, плени океана и стигна до границата на континенти.

Океанът беше задрямал и късно проумя каква клопка му готвят. Щом усети ледените окови върху си, помръдна, разтърси плещи, раздвижи се, разлудя се ала не можеше да се отърве — оковите здравата го стягаха. Побягнаха тогава уплашено рибите, а той застена, замоли се:

— На помощ, братя, спасете ме, не ме оставяйте.

Океанът имаше трима братя: Велики, Индийски и Атлантически. Велики беше най-старият, обичаше понякога тихичко да си поспива и затова не чу молбата. Не я чу и Индийски, защото се намираше далече — през девет планини зад десетата. Но най-младият и най-буйният, Атлантически, веднага долови зова за помощ и викна окуражаващо:

— Не бой се, братко, няма да те оставя в беда! Или ще загина, или ще те спася… И той протегна своята гореща десница и поведе люта битка.

Разгневен, студът ковеше нови окови, а Атлантически океан ги трошеше с яките си пръсти. Плувнаха навсякъде парчета от счупените окови — ледените айсберги. Ала никой не се предаваше. Бореха се, вчепкани здраво. И кой знае как би завършила битката, ако от продължителното и силно бъхтене не бяха се положили един след друг чуковете на студа. Той се затири с всички сили към двореца си да вземе нови чукове, но Атлантически океан не беше глупав да чака — нахвърли се и почна да дроби оковите.

Крайбрежието на континента се освободи, размръзнаха се дървесата, поникнаха тревите, запяха птиците. Втурнаха се с радост обратно и прогонените риби. Задиша по-спокойно и по-волно плененият океан. Но преди още брат му да го отърве напълно от оковите, довтаса студът. И отново се развихри битката. Студът беше с пресни сили и постепенно надделяваше. Ала и океанът се бореше мъжката. Отстъпваше крачка по крачка, сантим по сантим, докато другият не строши пак чуковете си, за да се възползва от оттеглянето му и да освободи брат си. Но все не успявате докрай. Студът пак се връщаше и отново историята се повтаряше… И се разгоря вечна, непрестанна борба, която продължава и сега.

Атлантически океан протяга горещата си десница — Гълфстрийм, стопля бреговете на Северна Европа и троши ледените окови на своя брат. Огромните парчета от оковите — айсбергите, се носят по водната повърхност навсякъде и са страшилище за корабите. Но по-страшно е, когато довтаса студът и с пресни сили започне да сковава с чуковете си в лед океана. Затова и океанът се казва Северен ледовити.