Чавдар Аладжов
Писма от морето (5)

Океанът и луната
Пето писмо

Атлантическият океан посрещна парахода с огромните си вълни веднага щом излязохме от Гибралтар. А вълнението в Бискайския залив бе необикновено силно. И за първи път тук видяхме истински приливи и отливи.

Посивял и мрачен, океанът стене и гигантските му вълни се нахвърлят настойчиво върху скалистия бряг. Притъмнява и единствено грохотът им кънти в настъпващата черна пустота, в която се сливат небе, вода и земя. Но постепенно хоризонтът просветлява. Поруменяла сякаш от смущение, луната занича с едно око иззад далечните хребети, осмелява се най-сетне да се подаде и тържествено се възкачва по небесните стъпала. Тя разпилява платинени коси-лъчи, чертае с тях пътя си, а лицето й все повече се избистря, хубавее, докато накрая заблести в пълната си усмивка. Под сияйния й поглед всичко се къпе в сребриста светлина. И стават чудеса.

Отначало океанът се стаява, укротява се. Замаян от прелестта на луната, той не смее да си поеме дъх, да помръдне дори. Но скоро се съвзема и се втурва към нея разтреперан, развълнуван. Повдига се на пръсти, протяга хиляди ръце-вълни да я стигне…

Това е отливът. Вълните побягват назад, към океана, и оголват брега. Сушата настъпва. Озъбват се кафявите скали, жълтеникавият пясък изпива жадно последните капки. Само тук-таме сред камъните остават да белеят пенести локвички. Клюмват пищните водорасли и се просват на въздуха като ненужни дрипи. Тежко и горко ни морските обитатели, които не са препуснали заедно с океана към луната — без вода те са осъдени на загиване.

Дълго, с трепет очаква океанът пълноликата луна, а сетне се стреми да я достигне, да я докосне нежно с връхчето на вълните си, да я погали. Люлее се задъхан и въздиша опиянен, очарован, влюбен. Ала все не успява да се добере до нея, защото земята го държи здраво в прегръдката си и не го пуща. А и луната сякаш не забелязва копнежа му, устрема му — търкаля се небрежно в теменужката роса на небесната поляна. И само косите й-лъчи се сипят върху развълнуваната океанска гръд, а тя се отдалечава, качва се все по-нагоре и по-нагоре…

Океанът въздъхва от мъка, простенва тъжно, протяжнено, и с ярост се нахвърля върху сушата. Той вие от болка, реве със страшен глас и със страхотни сили удря, бие брега, за да си излее яда, да си отмъсти на земята, загдето му е попречила…

То е пък приливът. Вълните хукват обратно към скалистия бряг и океанът се връща в изоставеното си легло. И тежко и горко на оня, който се случи в тоя миг насреща му — водната стихия ще го помете, ще го завърти в пенестия си водовъртеж и ще го повлече към дъното. Очаква го смърт, защото океанът е безжалостен в своята злоба…

Тъй е от вечни времена. Приливите и отливите се редуват като зърна от броеница и са най-силни при всяко пълнолуние. Защото океанът е рожба на земята, а луната — на небето:

… Отдавна, много отдавна на Земята се родил син — Океан. Земята го откърмила с всичките си сокове и той израсъл буен и млад. Горещото му сърце тупало неспокойно, кръвта му кипяла и повдигала ускорено гигантските му гърди. Той искал всичко да види, всичко да чуе, до всичко да се докосне. Бил вече зрял и не можел да не съзре хубавицата Луна. Тя била дъщеря на Небето, сестра на Слънцето и звездите и всеки ден се разхождала по небесните селения с брат си. Имала приказно лице и чудни коси. А усмивката й направо хващала за сърцето. Който я погледнел, ставал неин пленник. Й Океан я гледал жадно и тайно въздишал. Накрая не се стърпял и се обърнал към Земята:

— Майко, не мога да живея повече без Луната, искам я за невеста!

— Но ти си още малък, сине, буен и зелен, имаш време за женитба — опитала се да го отклони Земята, но той заплакал, замолил се:

— Поискай ми я, майко, защото иначе ще се поболея, ще изчезна до капка, ще се изпаря от мъка…

Разбрала Земята, че любовта на сина й е много силна, та се извърнала и извисила глас към необятното Небе:

— Чуй молбата ми, дай Луната за жена на сина ми!

— Ха-ха! — изсмяло се надменно Небето. — Някаква дрипла се осмелява да иска моята божествена дъщеря за жена на сина си, ха-ха! Да дам дъщеря си… По-скоро аз ще го взема горе при мене…

— Бъди милостив! — разтърсила се уплашено Земята и цялото й лице се нагънало в бръчки, докато притискала здраво в прегръдката си Океана от страх да не го изгуби. — Бъди милостив и ме пожали — не го вземай! Той ми е едничък, а ти имаш Слънцето и още хиляди дъщери звезди…

— Та той не ми и трябва. Нито на мене, нито на моята божествена дъщеря…

— О, ти се лъжеш жестоко, надменно Небе! — викнал ненадейно Океан. — Аз ще се оженя за нея! Някой ден ще й разкрия душата си…

— Ти никога не ще успееш да сториш това, защото няма да се срещнете! От днес нататък тя ще се разхожда в моите селения само нощем, когато всичко тъне в черен мрак и нищичко не се вижда…

И Небето изпълнило заканата си. Бедният Океан викал, зовял Луната, но тя била много, много далече, за да стигне неговият глас до нея.

И той заплакал, заридал:

— Пусни ме, майко-майчице, пусни ме да се изпаря, та да мога да се възнеса и да стигна Луната!

Но Земята знаела, че всяко възнасяне означава смърт за нейното чедо, и още по-здраво го стискала в прегръдката си. Той побеснял, разлудувал се, ала майката не го пускала и молела призивно морските обитатели:

— Дръжте, помогнете да го задържим, милички, защото иначе и за вас няма да има живот…

Притекли се на майчиния зов всички морски обитатели, уловили края на водната му дреха и го удържали.

А той, като разбрал, че няма да се освободи, на хвърлил се с все сила върху Земята и почнал да я бие яростно с вълните си…

И оттогава при всяко ново пълнолуние историята се повтаря:

Океанът се стреми да стигне Луната, но Земята го държи здраво в прегръдката си и той си отмъщава после на нея. Така е досега. Така ще бъде и занапред. Защото Океанът не може да забрави Луната и обичта му е силна и вечна като самия него.