Анджей Сапковски
Краят на света (2)

II

— Благодарим за гощавката. — Гералт облиза кокалената лъжица и я сложи в празната чиния. — Благодарим стократно, господине. А сега да преминем към работата.

— Бива — съгласи се Копривка. — Е, Дхун?

Дхун, старейшината на Долни Посад, набит мъж с мрачен поглед, кимна на момичетата. Те събраха бързо съдовете от масата и напуснаха стаята за голямо съжаление на Лютичето, който от самото начало им се любуваше и предизвикваше усмивките им със своите не съвсем пристойни шеги.

— И така, слушам — изрече Гералт, гледайки през прозореца, откъдето се чуваха удари на брадва и стържене на трион. На двора се вършеше някаква работа, острият мирис на смола проникваше в къщата. — Кажете с какво мога да бъда полезен.

Копривка погледна Дхун. Старейшината кимна, изкашля се и поде:

— Значи така. Имаме тук едно поле…

Гералт ритна под масата Лютичето, който се канеше да подхвърли нещо ехидно.

— Поле — продължи Дхун. — Правилно ли го казах, Копривка? Това поле дълго време пустееше, но го разорахме и сега садим на него коноп, хмел, лен. Огромно поле, казвам ви. Чак до боровете стига…

— И какво? — не издържа поетът. — Какво става на това поле?

— Значи… — Дхун вдигна глава и се почеса зад ухото. — Значи, там върлува дявол.

— Какво? — изсумтя Лютичето. — Какво е това?

— Нали казах. Дявол.

— Какъв дявол?

— Как какъв? Дявол — и туйто.

— Няма дяволи!

— Не се меси, Лютиче — каза спокойно Гералт. — А вие продължавайте, уважаеми Дхун.

— Нали казах — дявол.

— Това вече го чух. — Когато поискаше, Гералт можеше да бъде страшно търпелив. — Кажете как изглежда, откъде се е взел, с какво ви пречи. Поред, ако може.

— Става. — Дхун вдигна ръка и започна да изброява на пръсти с голямо усилие. — Поред, добре, вие сте мъдър човек. Значи… Изглежда като дявол, господине, ни повече, ни по-малко. Откъде се е взел? Отникъде. Бум-тряс и гледаме — дявол! А да пречи — честно казано, не пречи. Даже понякога помага.

— Помага? — попита Лютичето, докато се опитваше да извади една муха от бирата си. — Дяволът?

— Не се меси, Лютиче. Продължавайте, господин Дхун. И как ви помага този, как го наричахте…

— Дявол — повтори кметът. — Значи, помага така: наторява почвата, прекопава земята, трепе къртиците, плаши птиците, чисти репеите и бурените. А, и яде гъсениците, дето се въдят в зелето. Обаче заедно с тях яде и зелето. Ей така, като на шега. Като дявол.

Лютичето отново се разкикоти, щракна с пръсти и изстреля извадената от бирата муха към изтегнатия до камината котарак, който го изгледа с упрек.

— Въпреки това — каза спокойно вещерът, — вие сте готови да ми платите, за да се отървете от този дявол? С други думи — не го искате по вашите места?

— А кой би искал дявол на нивата си? — изгледа го мрачно Дхун. — Това е наша земя от времето на дядовците и прадядовците ни, имаме си кралска грамота за нея и дяволът няма работа там. Плюем ние на неговата помощ, какво, да не би да нямаме ръце? Това, господин вещер, не е дявол, а злобно добиче, и все такива гадости му хрумват, че не се издържа. Сутрин не знаеш какво ще му щукне до вечерта. Мърси кладенеца, гони момичетата, плаши ги, заканва им се, пляска ги по задниците. Краде добитък и провизии, господине. Руши и унищожава, досажда на всички, рие ями при дигите като някакъв плъх или бобър, водата от едното вирче вече изтече и шараните измряха. Веднъж пуши лула в сеното, кучият син, и го подпали…

— Разбирам — прекъсна го Гералт. — Значи все пак пречи…

— Не — поклати глава Дхун. — Не пречи. Само върши пакости.

Лютичето се извърна към прозореца, едвам сдържаше смеха си. Вещерът мълчеше.

— Какво има да говорим? — обади се мълчалият до момента Копривка. — Вие вещер ли сте, или не? Тогава се оправете с тоя дявол. Търсехте работа в Горни Посад, чух ви. Ето ви работа. Ще платим колкото трябва. Но имайте предвид, че не искаме да убивате дявола. В никакъв случай.

Вещерът вдигна глава и се усмихна неприятно.

— Интересно. Бих казал — необичайно.

— Какво? — смръщи чело Дхун.

— Необичайно условие. Откъде такова милосърдие?

— Не може да се убива — намръщи се още повече Дхун. — Защото в тази долина…

— Не може — и толкоз — прекъсна го Копривка. — Хванете го или го прогонете вдън гора. Ще платим щедро.

Вещерът мълчеше, все още усмихнат.

— Договорихме ли се? — попита кметът.

— Първо искам да го видя, този ваш дявол.

Селяните се спогледаха.

— Ваше право е — каза Копривка и стана. — И ваша воля. Нощем дяволът се скита из цялата околност, но денем се крие някъде в конопа. Или край старите върби при блатото. Там можете да го видите. Няма да ви пришпорваме. Ако искате да си починете — почивайте колкото си искате. Няма да пожалим нито храна, нито удобства за вас, защото такива са законите на гостоприемството. Е, всичко добро.

— Гералт. — Лютичето скочи от стола и погледна в двора, към отдалечаващите се селяни. — Вече нищо не разбирам. Не мина и ден, откакто разговаряхме за измислените чудовища, а ти изведнъж се заемаш да ловиш дявол. А това, че точно дяволът е измислица, напълно митично същество, го знае всеки, явно с изключение на простите селяни. Какво означава неочакваният ти интерес? Тъй като те поопознах малко, съм готов да се обзаложа, че не си паднал дотам да използваш случая, за да получиш подслон, храна и прани дрехи?

— Наистина — намръщи се Гералт. — Изглежда, наистина си ме поопознал, певецо.

— В такъв случай — не разбирам.

— Какво има тук за разбиране?

— Дяволи няма! — извика поетът, вече ядосан. — Няма! Не съществуват, да ги вземат дяволите!

— Вярно е — усмихна се Гералт. — Но аз, Лютиче, не мога да устоя на изкушението да видя това, което не съществува.