Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Загадките на Александър Македонски (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Godless Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009 г.)
Разпознаване и корекция
Ganeto (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011 г.)

Издание

Пол Дохърти. Безбожникът

ИК „Еднорог“, 2003

ISBN: 954-9745-61-9

История

  1. — Добавяне

Трета глава

„Александър бил потомък на Херакъл по бащина линия…“

Диодор Сикул, „Историческа библиотека“

Книга 17, глава 1

Убиецът на Арела, Кентавърът, наблюдаваше трупа на куртизанката, който плуваше с разтворени ръце в басейна сред уголемяващ се ален облак.

— Толкова хубава — промърмори той.

Макар да я беше убил, той се възхищаваше на твърдите й, високи гърди, на прекрасното, порочно тяло. Представяше си я как се гърчи и мята в леглото, гладкостта на кожата й, намазана с най-скъпи благовония.

— Е — въздъхна той, — тази работа трябваше да бъде свършена.

Погледна тъжно китката хиацинти, цъфтящи в подножието на статуята на Афродита, зад която имаше покрита с цветя беседка, сенчест пристан в горещите дни. Спомни си един стих от пиесата на Аристофан „Мирът“:

Не можеш да накараш рака да върви напред.

Сега той беше убиец, посветен на убийството. Не можеше да спре: убий или ще бъдеш убит. Да удариш, преди да те ударят — винаги е било така и така ще бъде. С Александър Македонски нямаше да бъде по-различно. Въпреки убийствата и необходимостта да бърза, Кентавърът не можеше да помръдне от мястото си; стоеше и се наслаждаваше на момента. Беше влязъл в Града на прокълнатите и както гласеше един цитат от „Вакханки“, нямаше друг избор, освен „да върви през руините, които сам беше създал.“

По изровения път зад градинските стени изтрополи каруца и извади Кентавъра от унеса му. Той намести маската на лицето си, коленичи и извади трупа от басейна. Завлече го в къщата, сложи го в преддверието, а после занесе там и телата на прислужницата и пазача. Увери се, че портата е отключена и натрупа с крак пръст върху кръвта на мястото на първото убийство. Прекоси градината, изпълнена с прекрасното ухание на цветя, и влезе в хладната къщичка на Арела. Огледа кухнята с каменен под, трапезарията с възглавнички, натрупани покрай стените и изящни цветни фризове, които изобразяваха любовните истории на Афродита. Изкачи се по полираните дървени стълби и претърси всички стаи. Долният етаж беше изграден от камък, а горният — от полиран бряст и смокиня. Кентавърът въздъхна с облекчение — нямаше да е трудно да открие скривалищата тук.

Той започна да претърсва спалнята на Арела, в която навсякъде изобилстваха скъпи и меки тъкани. Сладко ухаеща, красива стая, по стените на която бяха изобразени любовни сцени, пиршества, млада жена, която забавлява възрастен мъж на една кушетка. На всяка от малките картини младата жена беше заела различна поза. Кентавърът се усмихна зад маската си — нищо чудно, че мъжете желаеха тялото на тази млада жена. При претърсването беше открил колко богата е била — ковчежета и кесии, пълни с накити, скъпоценни камъни и перли, сребърни верижки, малки кюлчета злато. Сандъци и ковчези с фалшиви дъна, които бяха пълни с монети от всяка част на империята и Гърция. Прегледа дървената ламперия в основата на стената и откри скривалище. Повечето от писмата в него бяха от обожатели на Арела и Кентавърът научи нещичко за слабостите на някои от най-видните граждани на Ефес. Той махна покривката от пищно украсеното легло, смъкна пухения дюшек на пода и го разпра с камата си. Прегледа стълбовете на леглото за тайници. Най-накрая, удовлетворен, се върна долу и продължи претърсването. Познаваше режима на Арела. Следобед тя спеше и не приемаше посетители. Не откри нищо интересно, затова излезе в градината. Статуите, камъните, фонтаните и дори малката, обкичена с цветя градинска беседка бяха подробно изследвани. После отново се отправи към къщата. Чакълът хрущеше под тежките му бойни ботуши. Беше прекрасен следобед, огласян от жуженето на пчелите, които събираха прашец.

— Направих онова, за което бях дошъл.

Кентавърът вдигна издутия мях и извади запушалката. Поля трите трупа, стълбището, галерията и стаите на горния етаж. После слезе и тъкмо се канеше да влезе в кухнята за светилник, когато звук от стъпки по чакълената алея го накара да спре. Той се скри зад притворената врата и погледна през процепа. Отначало не видя нищо, после се появи градският писар Хезиод, облечен в бяла туника, с преметната през ръка тъмна наметка. Той очевидно беше притеснен и докато гледаше към къщата, попиваше потта по врата си с кърпа. После влезе — черните му очи, почти скрити от гънките тлъстина на разплутото му лице, изразяваха любопитство, но не и паника. Кентавърът извади камата си и хвърли бърз поглед към труповете. Хезиод трябваше да влезе, а не да се уплаши и да избяга. Какво правеше тук дебелият глупак? И той беше убиец, човек, който се наслаждаваше на смъртта на другите. Хезиод беше също в списъка на Кентавъра и сега му се предоставяше удобен момент.

Писарят сложи мантията си върху малката мраморна пейка вляво от портика и завъртя тежката златна гривна на лявата си китка.

— Арела! — гласът му беше дрезгав. — Арела, вратарят ти го няма! У дома ли си?

Убиецът го дебнеше като паяк муха, която кръжи близо до мрежата му.

— Мога ли да вляза?

Хезиод се обърна и Кентавърът стисна здраво камата. Ако се наложеше, щеше да го убие, преди да си тръгне. Писарят промени решението си — взе мантията си и влезе през вратата. Убиецът рязко я затвори. Стреснат, Хезиод се обърна. Отвори уста в безмълвен вик и се разтрепери пред ужасната гледка, която се разкри пред очите му — мъж в наметка с качулка, чието лице беше покрито с маска от конска кожа, а в ръката си държеше дълъг остър нож, насочен към тлъстата му брадичка.

— Какво става тук? — Хезиод отстъпи назад.

Подхлъзна се върху маслото и с трясък се строполи на земята по задник. Седеше си там, а мантията и туниката му попиваха мазната течност. Когато се претърколи, за да се изправи, съзря труповете до стената в сянката на стълбището. Както беше застанал на четири крака, той заквича като прасе. Сигурно сънуваше кошмар. Един ботуш го срита отзад.

— Ставай, прасенце!

Хезиод с мъка се изправи. Изражението на ужас не беше изчезнало от лицето му. Острието още блестеше, но този път допряно до горещата му буза. Кентавърът го принуди да върви, докато застана с гръб към вратата.

— Какво правиш? Защо си тук? — дрезгаво попита гласът иззад маската.

— Аз… имам среща… в двореца на градоначалника.

— С македонския убиец?

— С… — гласът на Хезиод пресекна. Той примигна. Не можеше да спре да трепери. Краката му сякаш газеха в дълбока вода. Беше се подмокрил от страх. Кентавърът забеляза това и тихо се засмя.

— Виж ти, виж ти! Нашият градски писар! Сега не приличаш на герой, а? Смелият, суров съдия, който гледа как влачат мъже, жени и деца към смъртта им.

Хезиод падна на колене и сключи ръце. Опита се да хване полите на мръсната, тежка наметка, но Кентавърът го удари силно през лицето с облечената си в ръкавица ръка и разцепи пълните му устни. Хезиод започна да хленчи. Убиецът се надвеси над него.

— Колко души уби, писарю? Пет-шест? Или тридесет и шест?

— Нямах избор — изхленчи Хезиод. — Агис беше най-кръвожаден. Той, Пелей и Дион.

— Едни и същи фъшкии! — изръмжа Кентавърът. — Кажи ми, Хезиод — гласът му се смекчи, — защо си тук? Клиент ли си на Арела?

Острието на камата бодна дебелата му шия.

— Аз… дойдох… Дойдох да я заведа в двореца на коменданта.

— Защо?

— Може би има сведения.

— За какво? Казвай, Хезиод! Не си философ, за да си играем на диалози с въпроси и отговори. Кажи ми или ще ти прережа гърлото!

— Арела беше близка с персите — изломоти Хезиод. — Знаеше много неща. Беше и във връзка с онези олигарси, преда…

— Кои олигарси? Вече губя търпение.

— Демад и останалите — тези, които потърсиха убежище в храма на Херакъл.

— Така ли? Ти откъде знаеш?

— Видях я да отива там поне два пъти. Веднъж влезе в храма. Мисля, че им занесе вино и храна. Другия път се криеше в един вход срещу вратата — сигурно е отишла, за да се срещне с някого.

— С кого?

— Не знам — ръцете на Хезиод отново се разтрепериха. — Може би е свързана с убийството и със сигурност знае много за персите.

— Разбирам — Кентавърът се изправи. — Нещо друго, Хезиод?

— Ти ме познаваш? Откъде ме познаваш?

— Всички те познават, Хезиод. Смелият, благороден съдия, суровият обвинител на олигарсите и техните семейства. Хайде, изправи се.

Той протегна ръка и писарят я сграбчи. Кентавърът го издърпа на крака и в същия момент заби ножа в сърцето му. Наблюдаваше как светлината на живота угасва в разширените очи на писаря, после изтегли ножа и остави трупа да се свлече на земята. Взе отново меха и поля трупа на Хезиод. После влезе в кухнята и донесе малкия нощен светилник, който още гореше. Хвърли я през рамо, отвори вратата и излезе. Известно време остана в сянката на самотно палмово дърво, наблюдавайки един от прозорците на долния етаж. Отначало не се виждаше нищо, после се появиха струйки дим, а малко след това избухнаха пламъци и разкошната къщичка на Арела се превърна в огнена пещ.

Кентавърът тръгна към овощната градина. Зад него пламъците ревяха, но той не се притесняваше. По това време кварталът беше почти пуст, защото повечето от обитателите му спяха, потърсили убежище от обедната жега. Арела и къщичката й вече не можеха да бъдат спасени.

Малката градина от нарове беше хладна и ухаеше сладко.

Дърветата ограждаха малък фонтан, който обливаше статуя на Посейдон и две морски нимфи. Кентавърът спря, свали ръкавиците и маската, и наплиска лицето си, после утоли жаждата си, гребейки вода с шепи. Забеляза върху пръстите си малко кръв. Изруга и заскуба трева, за да ги изтрие. После намокри врата си, оставяйки струйките да потекат под грубата му роба. Накрая отново сложи маската и ръкавиците. Димът от къщата се носеше чак до него и той го вдъхна със задоволство. Канеше се да продължи през дърветата към стената, когато спря и ядосано тропна с крак. Беше прибързал, трябваше да разпита по-обстойно дебелия писар. Хезиод не беше дошъл, само за да заведе Арела в двореца на градоначалника. Можеше да изпрати писмо по някой слуга или да нареди някой от градските или пазарните стражи да я арестуват. Защо тогава тази дебела, лукава свиня беше дошла лично? За да й предложи защитата си? За да я заплашва и изнудва? Подозираше ли нещо? Гърлото на Кентавъра внезапно пресъхна. Той отиде до стената и се облегна на нея. Хезиод не беше женен и обичаше плътските удоволствия. Живееше сам, но в къщата му имаше слуги. Той обичаше да бъде обслужван, да го носят из града на носилка или да се придвижва, разположил тлъстото си тяло на магаре. Дали беше дошъл по собствено желание или някой го беше изпратил? Политиците от този град приличаха на гнездо съскащи отровни змии. Но стига, за днес беше свършил достатъчно работа. Щеше да изчака и да види какво ще стане. Канеше се да се прехвърли през стената, когато чу някакъв звук. Обърна се и видя някаква фигура, която току-що беше влязла през портата.

 

 

Теламон стоеше в малката си стая в двореца, която гледаше към обляния от слънцето двор. Застанал на прозореца, той се взираше в малкия басейн долу. Фонтанът беше разрушен, когато войските на Александър бяха завзели двореца и сега водата бликаше от отворените тръби. Строителите на царя бяха обещали да го поправят, но Теламон знаеше, че имат прекалено много работа, за да се занимават с това.

— Жалко — промърмори той.

— За кое?

Касандра седеше на масата и стриваше билки в малка глинена купа.

— За фонтана.

Теламон примигна, когато две оси като малки крилати демони профучаха през отворения прозорец.

— Отвратителни са!

— Имат гнезда из целия дворец.

Лекарят се върна до писалището, донесено от друга стая; беше толкова малко, че тапицираният стол пред него изглеждаше като трон.

— Не са толкова страшни — Касандра отметна червената си коса, привърза я с панделка и приглади тъмната си роба. — Ужасно е горещо.

— Да не си пила червено вино? — попита Теламон. — Нали си чела Хипократ? Никога по обяд, особено в горещо време, защото зачервява кожата и те кара да се потиш.

Касандра прошепна нещо непристойно по адрес на Хипократ.

— Това пък какво беше? — попита Теламон.

— Той не е бил прав за всичко — зелените й очи просветнаха към лекаря. — Казал е, че в човешкото тяло има деветдесет и една кости.

— Не са ли толкова?

— Като прибавим ноктите, стават сто и единадесет — отвърна тя.

— Ноктите не са кости — възрази Теламон.

— Аз мисля, че са. Когато работех като храмова лечителка в Тива, лекарите винаги смятаха ноктите за кости и ги лекуваха по същия начин.

— Може и да си права.

Теламон взе няколко късчета пергамент от писалището.

— Какво става? — попита гневно Касандра. — Седяхме и си почивахме в градината, после царят те повика. Нямаше те часове наред и се върна с онзи миризлив и грозен Аристандър.

— На твое място не бих го казал пред него. Той използва най-скъпи благовония.

— Не можеш да скриеш миризмата на фъшкия с розова вода. Тя си остава фъшкия! — отсече Касандра. — Какво планира великият убиец?

Теламон стана. Увери се, че вратата е затворена, отиде и клекна до Касандра. Тя се обърна и примигна, стиснала чукалото като тояга. Очите й внимателно изучаваха мрачното смугло лице на лекаря, който я беше спасил от робство.

— Това винаги те вбесява, нали? — прошепна тя и се приведе към него. Теламон усети аромата на ментата и мащерката в глинената купа. — Александър — повтори тя тихо — е велик убиец. Той унищожи Тива, а след Граник не прояви милост към гръцките наемници, които се биха за Персия — Касандра размаха чукалото пред лицето на лекаря. — Ако е нужно и ти, и всеки, който наруши волята му, ще свърши или на кръста, или в двора за екзекуции. Той има необуздан характер и когато е пиян, е много опасен.

— Настроенията му често се променят — обясни Теламон, докато се изправяше. — Царят внезапно изпада в депресия или в екзалтация, но това е рядко. През повечето време е щедър и благороден.

— Може и да не е син на Филип — отвърна Касандра, — но Олимпиада му е майка. Накъде ще тръгнем сега? Кой е следващият град, който ще бъде опустошен и плячкосан?

Теламон я плесна по върха на носа и се върна на писалището.

— Каква е тази история с храма на Херакъл? — попита Касандра. — Носи се из целия град. Войниците казват, че кентавър влязъл вътре и избил всички.

— Не мисля така — отвърна Теламон. — Мъжете в храма на Херакъл са станали жертва на много хитър убиец. Съмнявам се дали някога ще разберем цялата истина.

— Но Александър иска да узнае какво е станало, нали? — подразни го Касандра. — Казват, че е бесен, защото е дал дума и не е могъл да я удържи. Чувства се унижен, подигран — Великият завоевател, който не може да контролира дори един гръцки град.

Теламон не й отговори. Беше се върнал в стаята, където с Касандра хапнаха хляб, сирене и грозде, поливайки ги с разредено вино. Един от писарите на Александър беше донесъл документите, взети от стаята на Леонид, придружени с бележка: тя напомняше на Теламон, че трябва да отиде при царя по-късно през деня, когато щеше да се срещне с някои от градските първенци.

— Какви са тези късчета пергамент? — попита Касандра. — Защо са толкова важни?

— Не би ли искала да се поразходиш в градината? — въздъхна Теламон. — Намери си някой войник, когото да дразниш или някой слуга, когото да задяваш.

— Не се задявам със слуги.

Касандра отново започна да чука билките. Теламон затвори очи и скръцна със зъби. Скоро тя щеше да започне да пее или да си свири с уста. Сякаш прочела мислите му, Касандра затананика приспивна песен все по-силно и по-силно.

— Леонид! — извика Теламон.

— О, добре, ще ми кажеш какво става — тя остави чукалото и скръсти ръце с разширени очи и престорена усмивка.

Теламон си пое дълбоко дъх и й разказа всичко за Леонид и Дома на Медуза — за характера му, за страстта му към виното и начина, по който явно се е удавил.

— Добре — промърмори Касандра и потри ръце. — Един македонски убиец по-малко! — тя не обърна внимание на предупредителния поглед на Теламон. — Кажи ми, господарю, какви са тези пергаменти, които жестокият паяк ти изпрати.

— Аристандър не е паяк.

— Краката му са като на паяк, затова ми завижда за моите. Мислиш ли, че ще ме покани на някоя от своите вечери? Когато се облича като жена, а онези главорези, които го придружават навсякъде, му пеят любовни песни.

— Тези пергаменти… — продължи Теламон, без да обръща внимание на избухването й.

— Да, господарю?

— Моля те, не ме наричай така.

Той стана и донесе пергаментите.

— Виж — лекарят премести хаванчето и чукалото, и разгърна документите на масата. — На някои има буквата „К“, която, предполагам, означава Кентавър. На други има три правоъгълника, свързани един с друг, а на трети — само два — той вдигна един от пергаментите. — На този пък са четири.

— Какво означават те? — попита Касандра.

— Не знам.

Теламон остави късчетата на масата. През прозореца повя лек вятър и повдигна краищата им. Лекарят взе дървена фигурка във формата на патица, дело на персийски майстор, и ги затисна с нея.

— Красива е, нали? — посочи я той. — Направена от персиец в гръцки град, някога управляван от персите, а сега от македонците. Коренът на цялата тази мистерия, Касандра, е рязката промяна! Ефес е като гъста тиня на дъното на езеро, то е размътено и на повърхността изплуват всякакви гадости.

— Често ли говориш със загадки? — сряза го тя.

Теламон сви рамене извинително.

— Леонид беше стар мошеник. Запознахме се в Миеза. Черния Клит ни обучаваше на бойно изкуство. Познаваш ли го?

— Едноокият мъж с лице като сбръчкана дюля?

Теламон се разсмя.

— Клит обичаше да се перчи. Понякога водеше гости, за да видим „истински войници“.

— А баща ти?

— Понякога, но това беше преди да се промени, да напусне войската и да ме отведе от Миеза, за да се уча за лекар. Та както и да е, Клит и баща ми Марголий бяха приятели. От време на време те водеха Леонид. Той наблюдаваше упражненията и крещеше: „Дръж меча си така! Дръж щита иначе!“

Теламон млъкна, когато звук на рог отекна из двореца — знак, че стражата се сменя.

— Леонид обичаше войната, но обичаше и парите — продължи той. — Мечтаеше да открие скрито съкровище. Вечер седеше с нас край лагерния огън и ни разказваше страшни истории за древни гробници, които крият баснословни богатства — Теламон вдигна дървената патица и сключи ръце около нея. — Когато бях в Египет и посетих Некропола на западния бряг на Нил, си мислех за Леонид. Стотици, може би хиляди гробове, пълни със съкровища, без да споменаваме зловещата Долина на Царете със скритите гробници на фараоните. Според слуховете тя е истинска съкровищница, пълна със злато, сребро и скъпоценни камъни.

— И мислиш, че Леонид е намерил нещо подобно тук?

— Да. Той нае Дома на Медуза, въпреки ужасното й име. Неговата част се би с Парменион, и когато персите се върнаха, Леонид и другарите му трябваше да се изтеглят набързо.

— И според теб, там има съкровище?

— Някога тази къща е била собственост на Кентавър, член на тайно общество на убийци в Ефес — Теламон сгъна пергамента. — Вероятно Леонид се е върнал там, за да търси скрито съкровище.

— Това не значи, че е бил убит.

— Не. Може да е станал от леглото, пиян като свиня, да е решил да претърси градината, а после да се е спънал и да се е удавил — Теламон млъкна, когато на вратата се почука.

Аристандър се вмъкна в стаята. Касандра моментално се отдалечи.

— Насаме с твоята червенокоса, а? — Аристандър пристъпи напред; малките му, издължени очи гледаха алчно и похотливо.

Касандра не му обърна внимание и отиде до малката ниша, в която се намираше ниското й легло, скрито зад тънък бял плат, провесен от една греда. Разтвори го и изчезна зад него.

— Тя не ме харесва — измърка Аристандър, докато сядаше на столчето до писалището на Теламон.

— Малцина те харесват. Как е царят?

— Канеше се да иде на лов, но пристигнаха пратеници с дарове от други градове и съобщения, че се предават. Не е в добро настроение — Аристандър посочи пергаментите. — Откри ли нещо интересно?

— Нищичко — Теламон събра късчетата и ги пъхна в ръката на Пазителя на тайните. — Смятам, че Леонид е търсел скрито съкровище.

— Съгласен съм с теб — гласът на Аристандър прозвуча толкова небрежно, че веднага пробуди подозренията на лекаря.

— Има ли съкровище? — попита той. — В очите ти блести алчност.

— По всичко личи, че трябва да има — отвърна гадателят. — Затова Леонид се е върнал в Дома на Медуза.

— А претърсихте ли я?

Аристандър поклати глава.

— Ти си лъжец — подразни го Теламон.

Аристандър скри лицето си в ръце и се изкикоти.

— Бях там и огледах, но не открих нищо подозрително. Всяко открито съкровище — предупреди го той — принадлежи на царя. Е, денят напредва, а ме чака работа.

Стиснал пергаментите, Аристандър се изправи и отиде до вратата.

— Довиждане, Касандра — изгука той. — Със сигурност ще се срещнем пак.

И изчезна като котка в нощта.

Теламон въздъхна и отиде до малката кушетка, чиито странични облегалки имаха формата на седящи лъвове. Беше тапицирана със скъпа материя, украсена със сребърни ромбове и златни слънца. Той седна и се протегна.

— Не мога да понасям това гнусно създание! — прозвуча гласът на Касандра иззад завесата. — Вечно опипва косата и тялото ми.

— Иска да те омъжи за водача на Хора. Всички тези хубавци те обожават, Касандра.

Поток от ругатни посрещна думите му. Теламон се втренчи в тавана. Бялата мазилка беше напукана и мръсна.

Лениво се зачуди кой ли беше живял преди в тази стая. Може би Рабин? Погледът му се плъзна по корнизите. Сръчен майстор беше изваял ибиси и това му напомни за Египет. За Нил, който, подобно на зелена змия, се виеше из горещите пясъци; за бялата мраморна Тива с уютни къщи и високи палмови дървета, които хвърляха сянка върху прохладни басейни и тучни морави. Видя се там с Анула, голямата му любов, жрица от храма на Изида. Тя беше коленичила до него, около шията й имаше огърлица от червеникав халцедон, а от ушите й висяха скъпоценни камъни. Пищна перука, намазана с благовонни масла и прикрепена със златна лента, ограждаше красивото й овално лице с прекрасни светлозелени очи; пълните й устни се разтваряха за целувки.

— Колко обичаше да ме дразниш — прошепна Теламон.

Очите му засмъдяха от сълзи. Така ясно си спомняше този ден, един от празниците на Ибиса. Бяха се смели и разговаряли, яли и пили, а същата вечер, когато сенките се удължиха, Анула беше изнасилена и убита от един пиян и похотлив персийски командир, който беше решил, че е всемогъщ. По-късно Теламон го беше открил в една винарна и го беше убил с един удар на ножа право в сърцето. Лекарят се чудеше дали Анула наистина беше мъртва. Тя винаги твърдеше, че нейната „Ка“, душата й, ще отпътува на запад, отвъд далечния хоризонт, но ако нещо се случи, ще се върне при него. Той остро се изсмя. Тя не би дошла тук, не и в този град на интриги и убийства. Може би живееше само в неговата душа. Той извика в паметта си лицето й, докато заспиваше и се събуждаше на пресекулки.

Спомените за Анула бяха изместени от по-ясни и по-нови образи от войната: Александър и неговите военачалници с очи, блеснали през прорезите на шлемовете; кървавочервените пера на главите на конете, разлюлени от вятъра; цвиленето на облените в пот коне. Маршируващи фаланги в различните цветове на своите полкове, дълги копия на фона на аленото небе, пронизителният звук на тромпетите сред облаци прах…

Той се събуди рязко и видя, че Аристандър и членовете на Хора са наобиколили кушетката. Теламон се изправи, разтърквайки очи. Слънчевата светлина, която се лееше през прозорците, вече помръкваше.

— Викат те — отсече Аристандър, щракайки с пръсти.

— Трябва да се облекча — отвърна Теламон.

— Ще те чакаме навън.

Малко по-късно лекарят ги откри в коридора. Аристандър беше зарязал превземките. Стоеше, заобиколен от телохранителите си, облечени, сякаш им предстоеше да влязат в битка. Носеха дори щитове и бяха извадили мечовете си. Обградиха господаря си, задушавайки го с миризма на кучета и коне. Аристандър хвана ръката на Теламон. Каза на „хубавците“ си да почакат и заведе лекаря до една прозоречна ниша, която гледаше към градините. Теламон с благодарност вдъхна сладкия аромат на цветята и подложи лице на свежия бриз. По-надолу в галерията стояха царските телохранители, облечени в парадните си брони. Те също бяха напрегнати, разтревожени от присъствието на въоръжените и страховити келти толкова близо до царските покои.

— Какво има? — попита Теламон. — Защо не ми каза в стаята?

— Червенокосата има дълги уши.

— Казва се Касандра.

— Така казва тя — отвърна Аристандър. — Но всъщност е тиванка с ново име. Бог знае коя е.

— В името на Аполон! Аристандре, ти подозираш дори собствената си сянка.

— Да, и имам основания. Донесоха още трупове.

— Има нови екзекуции?

— Нови убийства. Помниш ли, че персиецът Рабин спомена куртизанката Арела.

— О, да — усмихна се Теламон. — Жената с по един крак във всеки лагер. Боя се, че не мога да се изразя по-елегантно.

— Е, вече няма крак в никой лагер. Рано следобед някой я е посетил. Убил е вратаря, прислужницата и най-накрая самата Арела. Трябва да е плувала. В басейна има следи от кръв. Убиецът завлякъл и трите трупа в къщата, а после ги запалил заедно с всичко, което куртизанката е притежавала — лицето на Аристандър беше пребледняло от гняв.

— Съжаляваш, че не я арестува незабавно, нали?

— Да, трябваше да го направя, но онзи тлъст писар Хезиод обеща да ми разкаже нещо за нея. Спомена, че притежавал нещо интересно, дори много интересно.

— Ти не ми каза нищо за това.

— Не беше твоя работа.

— Аха, но сега вече е…

— Не, слушай — Аристандър се опита да бъде тактичен. — Очевидно Хезиод е изненадал убиеца. Той също е бил убит. Но най-добре ела да видиш сам.

Аристандър се отдалечи, давайки знак на Теламон да го последва. Лекарят нямаше избор. Хорът го понесе по бляскавите коридори. Пазачите в другия край се отдръпнаха. Групата слезе в градината. Другарите на Александър бяха вече там. Мургавият Птолемей с лукав поглед, грозно лице и сърдечна усмивка; русокосият Селевк с кръгло лице и непроницаеми бледосини очи; старият Парменион, едноокият любимец на бащата на Александър, Аминт и Хефестион. Стояха с чаши в ръце и обсъждаха нещо. Птолемей им подвикна, но Аристандър махна рязко с ръка. Птолемей изкрещя нещо за лошата компания на Теламон, но Пазителят на царските тайни вече се отдалечаваше по пътеката. Той поведе лекаря през един павиран двор към конюшните — дълги постройки от сив камък и покриви от тъмночервени плочи. Беше тихо, повечето коне бяха изведени на полето за упражнения. Аристандър влезе в една от пристройките. Хорът се струпа на вратата и запречи светлината, докато господарят им не нареди да се отдръпнат. Светилници осветяваха ужасната гледка. Теламон почувства, че му прилошава, когато погледна четирите трупа, овъглени и сгърчени, обгорели до неузнаваемост.

— Откъде знаеш, че това са Арела и останалите?

— Няма кой друг да е бил в нейната къща! — отвърна Аристандър. — Друг не би носил и нейните накити. А Хезиод имаше пръстен с печата на градски писар.

Той подаде на Теламон гъба, потопена в розова вода. Лекарят нареди да донесат светилниците по-близо.

— Кажи ми какво виждаш — попита мрачно Аристандър.

Теламон се опита да не размишлява, да не фантазира, а само да наблюдава и да съобщава. Огледа всичките четири трупа.

— Двама мъже, две жени — започна той. — Овъглени от изгаряне. Вероятно са били залети с масло, докато са лежали на твърд под. — Той обърна един от труповете и видя парчета изгорена кожа. — Подът е запазил гърбовете им. Трима са били удряни до смърт. Поне така смятам заради смазаните им черепи. Косата, очите, устните и носовете им са изчезнали, ушите са се сбръчкали, езиците са се стопили, но зъбите са сравнително непокътнати. По труповете е останала съвсем малко кожа. Пфу! — изсумтя Теламон и отиде до вратата. Облегна се на гредата и жадно задиша хладния следобеден въздух, преди да се върне да оглежда ужасните останки. — Три от жертвите са със смазани черепи. Един-два удара в слепоочието.

— Както в храма на Херакъл ли? — попита Аристандър.

— Точно така — съгласи се Теламон. — Но, от друга страна, съм виждал много подобни рани на бойното поле. При четвъртата жертва — той посочи трупа, чиято уста беше разтворена в смъртен вик — черепът е непокътнат. Бил е намушкан в гърлото или гърдите. Няма нищо друго. След като са били убити, са били полети с масло и обгорени от силен огън. Биха могли да бъдат хората, за които ги смяташ — Арела, прислужницата й, вратарят и писарят Хезиод.

— Погледни ги пак — настоя Аристандър.

Теламон се канеше да възрази, но въздъхна, вдигна уханната гъба към носа си и отново огледа труповете. Останките на Хезиод бяха ужасни — плътта се беше издула в мехури и сбръчкала, беше невъзможно да се разпознае лицето му. Ребрата се показваха през овъглената кожа. Теламон не забеляза никакво счупване. Странно, на тила на Арела се бяха запазили няколко златисти къдрици. Предната част на черепа й беше напълно размазана, а огънят беше подсилил ефекта от удара. Прислужницата беше ударена отдясно — липсваше цяло парче от черепа й.

— Била е ударена много силно — обяви лекарят. — Жесток удар, нанесен от човек, който си служи с дясната ръка — той клекна до нея. — Извъртяла се е, но е било твърде късно — черепът й е бил разбит, преди още да падне на земята.

Той отиде до трупа на вратаря, който също беше сгърчен и овъглен. Отпред и отстрани на черепа нямаше контузии или фрактури, смъртоносният удар беше нанесен отзад. Теламон внимателно го огледа.

— Отново имаме жесток удар, нанесен от силен човек с бойна тояга — интересът на Теламон внезапно се засили. — Знаем ли нещо за навиците на Арела?

— Защо?

Лекарят пусна гъбата и излезе на двора, следван от Аристандър. Членовете на хора се струпаха около тях като любопитни ученици. Бяха видели ужасните трупове и разбираха достатъчно гръцки, за да схванат обясненията на Теламон. Изпитваха силно уважение и интерес към този лекар. Той можеше да каже толкова много неща, когато види един труп, а и господарят им много често се съветваше с него. Освен това беше сръчен и внимателен, когато превързваше раните им и им правеше билкови отвари, когато бяха пили твърде много бира. Теламон погледна лицата им.

— Аристандре — попита той, — защо всичките изглеждат еднакви? Да не са братя или братовчеди? Сини очи, руса коса, дори лицата им имат една и съща форма.

— От един и същ род са — махна с ръка Аристандър. — Теламоне, не ме карай да чакам!

— Арела беше куртизанка — започна Теламон и се усмихна. — Доколкото знам, те спят до късно, стават и прекарват останалата част от деня в подготовка за вечерта. Май донякъде — намигна той на Аристандър — приличат на теб.

— Това си е моя работа.

— Не е, всички го знаят.

— Чакам, Теламоне.

— Куртизанките обикновено са самотни, защото знаят много тайни — като теб. Те възбуждат фантазиите на мъжете, угаждат им, карат ги да се чувстват като могъщи принцове. Затова имат малко слуги — да не подслушват или сплетничат. Арела е имала прислужница и вратар. Значи — Теламон направи жест към мястото, където лежаха труповете, — онзи, който е влязъл в къщата, трябва да е знаел как Арела прекарва деня си.

— Би могъл да прескочи стената.

— Да — съгласи се Теламон. — И можеше да не извади късмет. Арела можеше да забавлява твоя Хор или половината войска на Александър.

— Това не е много вероятно.

— Да, но той е трябвало да бъде сигурен, че е сама, нали? Не можеш просто да влезеш в една къща и да убиеш господарката и слугите й. Трябва да си сигурен, че вътре няма никой друг.

— Значи е почукал на вратата?

— Да, вратарят му е отворил и го е пуснал, което означава, че убиецът или й е бил клиент, или е бил някой достатъчно влиятелен човек, за да го впечатли. Убиецът е попитал „У дома ли е господарката ти?“ Пазачът е отвърнал: „Да“. „Сама ли е?“ Пазачът отново казва „Да“.

— Но Хезиод е бил там?

— Не, ще стигна до него след малко — Теламон изтри устните си. — Очевидно вратарят е пуснал мъжа вътре, без да се съпротивлява или да вдигне тревога.

— Откъде знаеш?

— Ами това е работата на вратарите, нали? Сигурен съм, че този на Арела е бил някой як млад вол, който е можел да се отбранява или да вдигне тревога. Млъкни, Аристандре, и ме остави да продължа. Предполагам, че стените около къщата на Арела са високи, а портата е била залостена. Първият разговор е станал през решетките. Вратарят е отворил вратата и е пуснал убиеца. Какво е направил след това, Аристандре?

Очите на магьосника се присвиха в усмивка.

— Вратарят е понечил да залости вратата.

— Представи си сцената. „Изчакай, ей сега ще те заведа до къщата.“ Обръща се да залости вратата и когато се навежда да пусне долното резе, убиецът го удря. Един смъртоносен удар с тояга по тила.

— Защо не е използвал нож?

— Това изисква да се приближиш твърде много, възможно е да не улучиш, да допуснеш грешка. Не, тоягата е най-подходящото оръжие. Вратарят е убит и убиецът е свободен да прави каквото си иска. Той знае, че в къщата има само две млади жени, които не биха могли да му окажат съпротива. Тръгва през тревата. Арела е в басейна, прислужницата й — наблизо. Той тихичко я приближава в гръб. Тя се обръща и получава силен удар отдясно на главата. Арела не вижда. Може би е плувала или се е сушила, може би очите й са били пълни с вода. Убиецът я изненадва на ръба на басейна и я убива. Завлича трите трупа в къщата, после я претърсва от горе до долу.

— Нямаме доказателства за това — прекъсна го Аристандър. — Къщата е само пепел и овъглено дърво. Оцелели са единствено каменните основи.

— О, да — отвърна Теламон. — Убиецът не е дошъл, само за да убива. Търсел е нещо — ръкописи, писма, подарък или сметки — Теламон разпери ръце. — Може и да го е намерил. Може да не е успял, но да не е искал да рискува. Къщата е залята с масло и той се готви да я запали, когато пристига Хезиод.

— Но убиецът не е ли заключил вратата? — попита Аристандър.

— Не, не мисля. Оставил я е затворена, но не е пуснал резетата. Ако някой се е появял, той би предпочел да влезе, отколкото да вдига шум. Така е станало с Хезиод. Писарят е отишъл при нея за нещо — Теламон въздъхна. — Но за това нямам доказателства. Както и да е — продължи той, — Хезиод е намерил смъртта си. Убиецът го е причакал в къщата; за разлика от другите писарят не е бил убит с тояга, а вероятно с нож в гърлото или сърцето. Толкова много убийства — добави той. — И само убиецът знае каква е причината за тях.