Пол Дохърти
Безбожникът (5)

Втора глава

„Дарий е глупак, защото не познава властта на всемогъщия бог.“

„Книгата за Александър в Етиопия“

сър Ърнест Томпсън Уолис Бъдж

Както обикновено по обяд, Арела се канеше да се изкъпе. Смятаха я за една от най-красивите и най-скъпите куртизанки в Ефес. Не бяха ли я избирали велики художници да им позира за Артемида и Афродита? На не повече от двадесет лета, Арела продаваше благоволението си само на високопоставените и влиятелните, на богатите и могъщите. Тази сутрин беше станала късно. Прислужницата й беше донесла обичайната закуска от плодове и лека ечемична бира, която Арела предпочиташе. Сега момичето се въртеше около нея из спалнята, очаквайки господарката си да отиде в градината и да се изкъпе в басейна. След това Арела щеше да обядва и да се оттегли за следобедна почивка, после да се занимае с делата си и така да дочака вечерта.

Арела вярваше в разхубавяващите средства: златистата й коса блестеше от благовонни масла и най-скъпи аромати лъхаха от белоснежното й тяло. Ноктите на ръцете и краката трябваше да бъдат боядисани, зъбите почиствани, устата със свеж дъх, робите и сандалите подбрани. Тя прекарваше цял час над ковчежето си, избирайки кои накити да сложи. Клиентите й винаги идваха вечер и не повече от двама наведнъж, както беше споделила, прикривайки с ръка смеха си, единият трябваше да изчака, докато другият се забавлява. Тя беше много капризна. Само онези, които можеха да водят интелигентен разговор и да се нагаждат към променящите й се настроения, биваха канени в малката й, но скъпо украсена къща на Булеварда на смокините, който водеше до храма на Афродита. И днешният ден не беше изключение.

Арела излезе в сянката на портика, който гледаше към тучната зелена морава, подарък от богат търговец, внесъл плодороден чернозем от Ханаан, посадил храсти и цветя и построил дългия, изящно украсен басейн, където куртизанката винаги плуваше. Облечена в бяла прозирна роба, тя седеше на плетения стол в галерията и гледаше как птичките летят над тревата. Цареше пълна тишина. Арела се усмихна. Завоевателите идваха и си отиваха. Една партия можеше да спечели властта, друга — да я загуби, но куртизанките на Ефес бяха вечни. Една оса избръмча пред лицето й и тя я прогони.

— Донеси ми мухогонката! — извика ядосана на прислужницата си.

Момичето я грабна и забърза към господарката си. Арела изтръгна мухогонката от ръцете му и го плесна отзад.

— Не се отдалечавай много — промърмори тя.

Прислужницата се усмихна глуповато и се оттегли.

Арела сложи мухогонката в скута си и прокара пръст около устните си. Толкова беше вълнуващо! Какъв глупак беше Рабин, за да търси спасение и защита тук! Тя се засмя тихичко. Куртизанките не се интересуваха от политиката, а само от властта. Каква полза щеше да има от високопоставения персийски писар, когато Дарий вече не управляваше в Ефес? Спомни си как арестуваха Рабин. Поздравленията и благодарностите на красивия македонски командир. Арела отметна глава и се загледа към ясното небе. Беше толкова хубав! Имаше лице на сокол, тънка талия, силни крака и мускулести ръце. Арела въздъхна. Но беше ли богат и влиятелен? Това беше въпросът. Струйка пот се стече по шията й и тя я попи. Опита се, доколкото можеше, да изтрие от паметта си уплашеното лице на Рабин. Персиецът беше скимтял като кученце, молейки я за помощ. Арела просто се беше отдалечила. Въпреки това, помисли си тя и присви очи, македонците бяха завладявали Ефес и преди, но се бяха оттеглили. Какво щеше да прави, ако отново станеше така? Беше ли в опасност? Ами тайните, които Рабин й нашепваше, докато лежаха в напоената с благоухания постеля? Като всички мъже и персийският писар беше разтворил сърцето си, за да я впечатли с властта, която имаше. Но какво щеше да стане, ако персите се върнеха? Арела се изправи. Кой щеше да й гостува тази вечер? А, да, един златар. Сигурно щеше да й донесе подарък. Позлатена статуетка на Афродита? Благовоние в бяла алабастрова ваза? Той беше твърде груб, реши Арела, най-вероятно щеше да й донесе просто златни дарици в кожена кесия.

— Влизам да се къпя.

Арела нахлузи сандалите си и тръгна през сухата трева, заобиколи храстите и спря на ръба на басейна. Построен от полиран варовик, който придаваше на водата успокояваща свежест, той имаше зелени плочки около ръба, а под водата — прекрасна мозайка, в която се отразяваше слънцето. По повърхността му се движеха малки вълнички, докато се пълнеше с вода от скрита тръба — подарък от друг клиент, строител от персийската войска. Арела смъкна робата си и я сложи внимателно на масата до басейна, където имаше сребърен поднос с мазила, гъби и благовония.

Куртизанката изрита сандалите си и се плъзна като риба във водата. Дъщеря на търговец на стриди, Арела се беше научила да плува като дете, но скоро беше решила, че в живота има и други неща, освен яденето, женитбата с някой бедняк и раждането на деца всяка година. Тя се усмихна — сега вярваше в собствените си измислици. Баща й Мали беше търговец на стриди. Но когато беше малка, се бе случило нещо страшно. В една ужасна, изпълнена с кошмари нощ, войници се бяха появили в старата къща с изрисувана на портата Медуза. Мали я уви в одеяла и бързо я пренесе по улиците, за да я връчи на Базилея, самозваната царица на Моав, някогашната първа куртизанка на Ефес. Но всичко това беше минало.

Арела грациозно се плъзгаше по водата към стълбите на отсрещната страна. Хвана се за стената и се обърна. Прислужницата й стоеше до басейна и я гледаше. Арела отвърна на усмивката й. Познаваше този поглед — интересът в очите, полуотворената уста, знаеше как момичето обича да маже тялото на господарката си с масло и да драпира фините й роби. Арела вдигна ръка — може би някой ден щеше да се позабавлява с прислужницата — беше доста хубава. Но сега реши да я възбуди още повече. Тя бавно преплува басейна, обърнала лице встрани. Движението я успокояваше, пречистваше тялото й. Чу звук, но продължи, стигна до края и се обърна. Погледна към масата и замръзна от ужас. Прислужницата лежеше на ръба на басейна с разбит череп. Кръв се стичаше във водата, където образуваше тъмночервени облаци.

Арела настръхна от вледеняващ страх. Не можеше да помръдне, беше убедена, че ако се дръпне от стената и пръстите й изпуснат ръба, ще се случи нещо ужасно. Сянка прекоси басейна. Тя се обърна твърде късно, нападателят беше зад нея. Той я сграбчи за мократа златиста коса и макар да се гърчеше и крещеше, Арела знаеше, че е уловена като риба в мрежа.

 

 

Теламон погледна към трупа, положен на мръсна маса в едно от подземията на двореца. Мъжът беше съблечен и покрит с бяло ленено платно, което вече имаше тъмни петна там, където се беше опирало до подгизналия труп. Александър дръпна платното. Теламон веднага разпозна лицето — полуотворените очи някога се бяха присвивали от веселие, месестият нос още носеше следите на тежки пиянства, металносивата коса, мустаците и брадата бяха сплъстени и кални. Теламон отметна още повече платното — мускулестият труп на войника носеше белезите от поне дузина битки: коремът беше леко заоблен, но бедрата и краката бяха твърди и силни, плещите, ръцете и китките — мускулести от години на бойни учения и битки.

— Сигурно са минали поне дванадесет години — прошепна Теламон. — Почти не се е променил, откакто се запознах с него — той леко погали белега върху бузата на мъртвеца. — Горкият Леонид!

Лекарят подуши устата му. Въпреки вонята на застоялата вода, в която бяха намерили тялото, долавяше тежки винени пари.

— Защо ми показваш това? — попита той.

Александър стоеше със скръстени ръце и насълзени очи.

— Той беше мой приятел, Теламоне, и приятел на баща ми. В битката за Херонея ми помогна и никога по-късно не спомена за това.

— Злополука ли е било? — попита лекарят. — Това ли е причината за смъртта му?

— Сам разбери.

Аристандър се беше отдалечил и седеше на стол в мрачния ъгъл — очевидно този въпрос не го засягаше. Теламон прегледа трупа, обърна тялото, прегледа черепа, разтърка мократа сива коса между пръстите си.

— Не намирам дори драскотина — обяви той. — Нито скорошни рани. Без съмнение, Леонид се е удавил. Каза, че паднал в някакъв басейн?

— Казах ти общоприетата версия.

Теламон отново прегледа трупа. Откри мазоли, синини, стари белези, но нищо подозрително. Покри тялото и заобиколи масата.

— Александре, защо не приемеш, че е било злополука? Всички знаеха колко много пие Леонид. Бил е пиян, излязъл е в градината и е паднал в басейна. Толкова е бил зле, че не е могъл да се изправи, затова се е удавил — такива неща често се случват.

— Леонид можеше да надпие и Дионисий под олтара му — отвърна Александър. — И пак да върви по права линия, да проведе учение с войниците, докато паднат от умора, да извърви двадесет мили и отново да пие. Беше стара лисица, лукав като мангуста. Мисля, че е бил убит. Беше боец, воин — Леонид щеше да се бори за живота си.

В ъгъла Аристандър въздъхна шумно, сякаш за да им напомни за присъствието си, но Александър не му обърна внимание. Отиде и седна на стъпалата, които извеждаха от подземието.

— Ще ти разкажа една история, Теламоне. Преди две години Парменион тръгна към Ефес. Той завзе града и удържа няколко седмици на нападенията на персите. — Той посочи към трупа. — Леонид и шестима от царския корпус били във войската му. Той се настанил в града.

— В Дома на Медуза в Квартала на грънчарите — намеси се Теламон. — Разказвал си ми.

— Не знам какво е станало — продължи Александър, — но Леонид и шестимата му другари станали потайни и се изолирали от останалите. Рядко общували с тях, задоволявали се със собствената си компания. Когато Парменион се оттеглил, Леонид бил последният, който напуснал града. Когато се присъединил към главните сили, бил сам. Твърдял, че персийски конници издебнали от засада него и другарите му и той единствен успял да избяга. След битката при Граник Леонид доброволно поиска да се присъедини към похода на армията, която първа стигна до Ефес. Войските ни едва бяха влезли в града…

— Когато Леонид се настани в Дома на Медуза?

Александър кимна.

— Отишъл право там. От онова, което ми каза Аристандър, къщата имала лошо име. Много хора твърдели, че е обитавана от духове. Леонид се настанил заедно с двама другари, младите командири Агатон и Сал. Като типични войници, те си купували храна и вино от местните пазари. Явявали се на служба, изпълнявали всички задачи, които им били поставяни, но Леонид отново бил обсебен от къщата — Александър зачопли една рана на опакото на ръката си. — Според Агатон и Сал, Леонид настоявал да излизат и пият, докато едва се държат на краката си. Въпросната нощ Агатон отишъл с него в една винарна, а после и в някакъв бардак. Леонид не можел да ходи и Агатон го донесъл обратно. Старият пазач ги пуснал в къщата. Агатон завел Леонид в стаята му, хвърлил го на леглото, уверил се, че е добре и си легнал.

— Това е всичко, което знаем — обади се Аристандър. — До призори. Старият пазач каза, че Леонид излязъл в градината. Когато не се върнал, той тръгнал да го търси и намерил трупа му да се носи по очи в запуснатия басейн.

— И защо да не приемем тази история? — отсече Теламон. — Звучи достатъчно логично. Леонид е бил пиян, събудил се е, излязъл и паднал в басейна. Никой не го е видял да излиза, нали?

— Напротив, старият пазач. Бил е сам.

Александър кимна със затворени очи.

— Искам да разследваш случая, Теламоне.

— О, не — възрази лекарят. — Няма никакво доказателство за убийство. Имаме достатъчно работа.

— Има връзка.

Аристандър стана и пристъпи напред: държеше късче пергамент, което беше извадил от кожената кесия, окачена на кръста му. Подаде го на Теламон, който го разгърна и го поднесе към светилника. На него имаше грубо изображение на кентавър — Теламон можеше да различи брадатото лице, главата с рога, горната половина на човек и краката на кон. Около фигурата се носеше облак от оси.

— Намерихме това между документите на Леонид — прошепна Аристандър. — Има и други подобни рисунки, както и записки за кентаврите.

— Къде са те? — попита Теламон.

— В едно ковчеже в стаята ми. Не се различават особено — странни диаграми и рисунки на кентаври. Думата „кентавър“ се среща често, някъде съкратена само на „к“.

— Но Леонид беше войник — заяви Теламон. — Обичаше виното, жените и песните. Какво общо има с някакъв персийски шпионин и политиката на този град?

— Не знам — Александър се изправи на крака. — Всички тези загадки, Теламоне — той махна с ръка — са като мъниста на една и съща връв. Искам да ги разнижеш, да разбереш значението им. Искам да знам какво е станало в храма на Херакъл и защо един стар войник е бил намерен удавен в басейн — Александър потри ръце. — Хефестион е зает с други въпроси. Ти и Аристандър ще разпитате Рабин и ще ми докладвате в залата за съвещания следобед. Ще се радваме на компанията на нашия приятел от Ефес Агис и неговите сподвижници. Ще присъства и Мелеагър. Искам да знам дали са участвали в някое убийство или предателство. Освен това искам да ги сплаша, за да бъде Ефес мирен и когато замина, той да бъде спокоен и верен град, а не цирей на задника ми.

Александър излезе от подземието и повика телохранителите, които го чакаха в другия край на коридора.

— Много си прям с царя.

Теламон открито се прозя.

— Това е опасно — продължаваше да се заяжда Аристандър.

— Не, не е — Теламон затвори вратата и се облегна на нея. — Александър е деспот.

Магьосникът ахна от изненада.

— Не се прави на изненадан! — отсече Теламон. — Филип беше деспот! Олимпиада е деспот! Тя обича властта, както Леонид обичаше виното, и синът й е същият. Но аз съм в безопасност. Знаеш ли защо, Аристандре? — той приближи до него лицето си. — Не защото съм приятел на царя от детинство, а защото казвам и правя онова, което ми харесва. Опасно може да стане, ако внезапно престана да го правя. А това — той отвори вратата и подкани с жест прорицателя да мине първи — за щастие все още не ми се е случило.

Аристандър не помръдна. Стоеше с отворена уста.

— А ще възникне ли някога такава възможност, Теламоне?

— Защо, да не би да ревнуваш от мен? Ти се надяваш това да стане в бъдеще, а аз мисля за настоящето. Бъдещето само ще се погрижи за себе си. Хайде, персийският писар ни чака.

Те тръгнаха по коридора, който се извиваше из двореца и стигнаха до подземията, където държаха затворниците. Рабин беше в най-отдалеченото — просторна килия с прозорец с решетка високо на стената, откъдето влизаше светлина и въздух. Имаше легло, стол и маса. Въздухът ухаеше апетитно на някаква подправка; чинии и подноси бяха струпани на масата. Над тях бръмчаха мухи. Рабин седеше на ръба на леглото. Мъж на средна възраст, той носеше изцапана с кал туника, а черната му коса, някога намазана с масла и накъдрена, сега беше провиснала до раменете. Брадата и мустаците му не бяха подстригани и по тях имаше следи от храна. Персиецът беше уплашен и погледът му стана бдителен, когато те влязоха и се представиха. Аристандър седна на стола, а Теламон се облегна на стената.

— Да умреш ли искаш, Рабин? — започна Аристандър. — Нашият цар може да те разпита. Не стой там като момче, което са хванали да краде череши. Разбираш гръцки много добре. Ти си високопоставен писар от канцеларията на коменданта. Има много неща, които можеш да кажеш на мен и приятеля ми.

— Аз съм поданик на великия цар — тъмните влажни очи на Рабин не трепнаха, но гласът му пресекваше. — Работех за своите господари. Трябва да ме освободите — той подбираше думите си бавно и внимателно.

— Ти си персиец, заловен в гръцки град — отсече Аристандър и злобно го смушка в рамото. — Нямаш право да бъдеш тук. Открили са те да се криеш в дома на една куртизанка. Ти си шпионин, а шпионите ги разпъват на кръст.

— Тя ме предаде! — той яростно изплю думите. — Арела е долна мръсница!

— Не, тя е умно момиче — усмихна се Аристандър. — Трябва да я посетя. Може би ще ме посъветва как да се обличам…

Рабин изглеждаше объркан.

— Малка шегичка — промърмори Аристандър. — Хайде, Рабин, да не ти разказвам как ще те разпънат на царския път, как тялото ти ще виси на кръста, как слънцето ще изсушава плътта ти, докато лешоядите кръжат наоколо.

В очите на персиеца се появи страх.

— Вместо това да си поговорим за онова, което знаеш и което си направил.

— Ще ме освободите ли? — попита Рабин.

— Не само ще те освободим, но ще получиш и дрехи, пари, кон и ще ти осигурим безопасно пътуване. Можеш да се върнеш като герой в Персеполис и да им разкажеш каквото намериш за добре.

Рабин мрачно се усмихна.

— Знам много малко.

— Не, не, не — поклати глава Аристандър, — ти знаеш много. Сам ни каза. Прегледахме записките на твоя господар.

— Но той взе секретните… — Рабин затвори очи, осъзнал грешката, която беше направил.

— Виждаш ли! — възкликна мило Аристандър и го зашлеви през лицето. — Откъде знаеш какво е взел и какво е изгорил? Бил си писар в тайната канцелария! Ние сме заети хора, Рабин. Ако не проговориш, отвън чакат войници. Ще им бъде приятно да си поиграят с хубавец като теб, при това персиец — Аристандър се приведе към него. — Нашите тесалийци — прошепна той заплашително — са канибали, които първо се гаврят с жертвите си. Случвало ли ти се е досега, Рабин?

— Представи си, че си в коридор — обади се Теламон. — Седиш в единия край…

Писарят очаквателно го погледна.

— И имаш само един изход — довърши лекарят. — Кажи ни какво знаеш. Аз съм личният лекар на царя. Имаш тържественото ми обещание — кон, кесия пари, нови дрехи и безопасно излизане от Ефес.

Рабин въздъхна и се прегърби.

— Имам съпруга в Персеполис — каза той. — И къща с градина, където играят двете ми деца.

— Тогава не би трябвало да посещаваш дами като Арела, нали? — подигра му се Аристандър.

Теламон се наведе напред и заби пръсти в костеливото рамо на Пазителя на тайните.

— Мисля, че нашият приятел ще ни каже нещо — обърна се към него Аристандър. — Нали така, Рабин? Кой е Кентавърът?

Писарят не обърна внимание на въпроса.

— Кой е Кентавърът? — отново прозвуча въпросът. — Преди го спомена.

— Не знам.

Теламон подскочи, когато Аристандър удари персиеца през лицето и пръстените издраха високите му скули.

— Добре, добре — каза Пазителят на царските тайни и започна да се изправя. — Не знам кой е Кентавърът — започна Рабин, — но, да — добави той бързо — чувал съм за него. Бях писарят, който се занимаваше с тайните шифри.

— И къде са те сега?

— Комендантът ги изгори.

Отново шамар. Рабин притисна бузата си.

— Трябват ни отговори — въздъхна Аристандър. — Затова ще ти дам още една възможност.

— Бях главен писар в Тайната стая — примигна Рабин. — Работех с коменданта и с Митра. Имахме шпиони и тук, в Ефес, и на други места. Когато новините за ужасното ни поражение при Граник пристигнаха — той вдигна ръце, сякаш за да се предпази от следващия шамар, — градоначалникът незабавно поръча определени архиви и записки да бъдат изгорени. Мога да ви кажа имена — добави той, — но повечето от тях избягаха.

— Повечето? — попита Аристандър.

— Онези, които останаха — дойде отговорът, — бяха дребни чиновници, които знаеха съвсем малко, с изключение на двама. Първият беше жрецът от храма на Херакъл…

Аристандър въздъхна.

— Чу ли какво стана там? — попита той.

Рабин кимна.

— Когато се криех, Арела ми разказа новините.

— Арела? Отново я споменаваш.

— Тя беше вторият шпионин — презрително добави Рабин. — Не знаехте ли? — той се наслади на смайването на Аристандър. — Приемаше в леглото си могъщите, богатите и влиятелните и ми предаваше какво са й доверили.

— Ще й отидем на гости — заяви Аристандър.

— Мисля, че е нужно — съгласи се Рабин. — Знаете ли и че докато Демад и останалите се криеха в храма на Херакъл, Арела ги е посетила?

— Тя беше ли приятелка на Демад?

— Може би в леглото, но Арела не се интересува от политическите убеждения на клиентите си — удостояваше с благоволението си и олигарсите, и демократите.

— Добре! Добре! — Аристандър потърка ръце. — С нетърпение чакам да я разпитам.

— Тя не биваше да ме предава — изломоти Рабин и изтри кръвта от бузата си. — Мислеше, че ще си мълча. Но всичко свърши, нали? Персите напуснаха Ефес…

— Говори ли ти нещо името Леонид? — попита Теламон.

Рабин бързо вдигна поглед.

— Познато ти е, нали? — настоя Теламон.

Рабин кимна.

— Той е приятел на царя, нали? — попита Рабин. — Стар войник. Когато войските на Парменион завзеха Ефес преди две години, Леонид си замина последен. Той също посещаваше Арела.

— Защо?

Рабин сви рамене.

— Защо мъжете ходят при куртизанки? Бива я в леглото.

— Не — Теламон приклекна пред Рабин. — За Леонид не би имало значение, дори да спеше с магаре или коза. Типичен стар войник, той би хванал някоя прислужница и би се задоволил с нея — лекарят потупа Рабин под брадичката. — Хайде, хайде — настоя той. — Както каза, персиецо, всичко е свършено. Александър е новият господар на Ефес. Трябва да избереш — живот или смърт? Снощи Леонид е умрял в Дома на Медуза. Намерили са го да плува по лице в басейна.

— Много добре — промърмори Рабин. — Вярно е онова, което казват хората — Божествената справедливост винаги възтържествува. Всичко е свързано — той се изкашля и прочисти гърлото си. — Арела ми разказа за семейството си. Баща й Мали бил търговец на стриди, който принадлежал към тайно общество, наречено „Кентаврите“. Такива има в много градове, те са професионални убийци. Служат на култа към Ариман.

— Персийският бог на мрака? — попита Теламон.

— Били са убийци — обясни Рабин. — Наемали ги да убият този или онзи. Преди осем-десет години, когато олигархът Мелеагър бил главен архонт, властите нанесли удар. Бил заложен капан и двама Кентаври били арестувани. Те били измъчвани, писъците им се чували дни наред. Най-накрая започнали да признават имената и един по един останалите Кентаври били арестувани и затваряни — някои умрели от треска или от мъченията. Неколцина били разпънати на царския път. Нашият обичай е за подобни престъпления да се избива цялото семейство. Точно преди да го арестуват, бащата на Арела убил собствената си съпруга, оставил на дъщеря си малко пари и я предал на една от първите куртизанки в Ефес, за да я обучи за някой Дом на удоволствията.

— Какво общо има това с Леонид?

— Някога Дома на Медуза е бил собственост на Мали, бащата на Арела, който унищожил всичко. Като стара хрътка Леонид разровил из боклуците и отишъл да й задава въпроси.

— Какви въпроси?

— Арела не ми каза. Спомена, че още нямала и десет години, когато напуснала къщата. Никога не предявила претенции към нея. Спуснала завеса между себе си и миналото, защото смятала, че подобни неща трябва да си останат в тайна.

— А Арела беше ли убийца? — запита Теламон и се изправи.

— Не — Рабин поклати глава. — Тя обичаше властта и богатството. Скоро след като дойдоха новините от Граник, каза, че я посетил някакъв непознат — дошъл да спазари услугите й за някой друг.

— Те скъпо ли струват? — попита Теламон.

— Много. Аз бях сред клиентите на Арела. Тя знае много тайни на занаята — Рабин се усмихна и в погледа му се прокрадна копнеж, — за които мъжете могат само да мечтаят. Можеш да се пристрастиш към нея. Но тя беше много придирчива към клиентите си. Можеш да й предложиш ковчеже с перли, но ако не те хареса, все едно да лаеш срещу луната — Рабин разтвори ръце. — Това е всичко, което знам. Арела все още иска да стане главната куртизанка на Ефес — той остро се изсмя. — Кралицата на курвите!

— Ще видим тази работа — саркастично каза Аристандър.

— Ако бях на ваше място — погледът на Рабин стана суров, — щях да я арестувам възможно най-бързо. Арела знаеше много тайни. Карах я да избяга. Тя има една слабост — самоуверена е. Вярва, че мъжете са глупаци и лесно могат да бъдат убедени да правят каквото иска. Не прави разлика между македонци и перси.

Теламон слушаше заинтригуван. По време на пътуванията си из Египет, южна Италия и дори из Персийската империя, той беше срещал жени като Арела, които разполагаха със значително влияние не заради произхода или положението си, а заради уменията си на куртизанки.

— И така, стигнахме до Кентавъра — размърда се Аристандър на стола си.

В коридора някой изкрещя от болка.

— Още един затворник — усмихна се Аристандър. — Мошеник, който решил, че може да се възползва от хаоса в Ефес, за да забогатее. Нашият цар заповяда храната да не се крие, пазарите да се отворят и търговията да се възстанови. Нали не би искал да викаш от болка, Рабин?

— Ще ме пуснете ли? — персиецът тревожно опипа раната на бузата си.

— Кентавърът. Ти каза, че обществото на убийците било унищожено.

— Така е — бързо се съгласи писарят. — Преди няколко години градоначалникът започна да получава тайни съобщения, които не ми даваше да чета. Бяха запечатани в малки сребърни цилиндри и предавани лично на Царя на царете в Персеполис.

— Искаш да кажеш на Митра, Пазителят на тайните на царя? — попита Теламон.

— Нима знаете кой е той? — попита изненадано Рабин.

— Разбира се — изкикоти се Аристандър. — Кръстосвали сме мечове и преди, и пак ще го направим. Кой е Кентавърът?

— Не знам — изхленчи Рабин. — Който и да е приел името Кентавър, съобщенията му бяха носени тук и градоначалникът ги изпращаше незабавно в Персеполис.

— Ами отговорите? — попита Аристандър. — Сигурно е имало отговори.

Рабин сведе глава и провлече крака.

— Храмът на Херакъл — промърмори той.

— Какво каза? — Аристандър вдигна насила главата му.

— Видях едно съобщение — Рабин явно беше решил да си признае всичко. — Преди да го сложат в сребърния цилиндър и да го запечатат в тайната стая. Беше написано с шифър, който не разбирах. Не — той примигна, когато Аристандър вдигна ръка, — кълна се в бога на Скрития пламък, че казвам истината. Комендантът ме караше да нося тези съобщения в храма на Херакъл обикновено по обяд, в най-голямата жега. Влизах в храма и коленичех точно до вътрешните врати, стиснал сребърния цилиндър.

— И?

— Кентавърът, който и да беше той, заставаше зад мен и грабваше съобщението от ръцете ми. Понякога ми даваше друго, за да го занеса обратно.

— И никога не успя да го видиш?

— Мернах сандали и вехта роба, но нищо повече.

По коридора отново отекна изпълнен с болка вик. Теламон се напрегна.

— Нещо друго? — меко попита Аристандър.

— Ами свободата ми?

Пазителят потупа Рабин по рамото, стана и изрита стола.

— Ще видим! Ще видим!

Аристандър и Теламон излязоха от килията и тръгнаха по коридора.

— Кого измъчват? — попита Теламон.

Аристандър спря пред вратата на една тъмница и я отвори. Вътре един войник седеше на пода, облегнат на стената.

— Добре ли се справих, господарю?

Аристандър извади монета от кесията си и я хвърли във въздуха.

— Отлично, войнико.

После хвана Теламон за рамото и продължи по коридора.

— При тези обстоятелства винаги е полезно да се чуе вик от болка, агонизиращ крясък. Това говори на хора като Рабин, че ние не се шегувахме.

Теламон се освободи от хватката му.

— Ще го помня, ако се случи да се срещнем при други обстоятелства.

Аристандър се засмя силно. Смехът му приличаше на цвилене. После насмешливо подкани Теламон нагоре по стълбите към галерията, която водеше до двореца.

— Говореше за някакви документи, открити в стаята на Леонид? — припомни му лекарят.

— Ще ги видиш след време.

— Какво ще правиш с Рабин?

Аристандър спря по средата на галерията и погледна към една статуя — атлет, който се готвеше да хвърли диск. Белият мрамор блестеше на ярката слънчева светлина. Пое си шумно дъх.

— Усещаш ли дъха на хиацинтите, Теламоне? Винаги ми напомнят за градината на майка ми — той погледна лекаря с ъгълчето на окото си. — И аз съм имал майка, Теламоне. Живеехме в малко селце, на около десет мили северно от Пела. Мислеха я за вещица. Една нощ разбиха вратата ни. Убиха майка ми и големия ми брат. Аз избягах през задния прозорец. Имах леля, която също обвиниха във вещерство — тя беше приятелка на младата Олимпиада. Прибра ме и ме научи на черна магия и на вярност.

— И никога не поглеждаш назад?

Аристандър леко се усмихна.

— Честно казано, не ме интересува какво ще се случи с Рабин. Той предаде и господаря си, и нас. Ще го оставя да се поизпоти един ден. После ще му дам кон, дрехи, храна и торба сребро. Ще замине за Персеполис, за да се прави на герой. А аз ще изпратя анонимно съобщение до коменданта на най-близкия персийски град. Ще му съобщя, че Рабин се е разбъбрил като дете, на което са обещали сладкиш.

— Ти си ужасен — отвърна Теламон. — Така, когато стигне до Персеполис, ще го арестуват и Митра ще се чуди какво точно ни е разказал. Ще се притесни за шпионина си Кентавъра. Може би ще се паникьоса и ще допусне грешка.

Аристандър размаха костеливия си пръст в лицето на Теламон.

— От теб би станал отличен Пазител на Тайните, лекарю; не е чудно, че царят иска да му помагаш по тези въпроси. Ела, седни.

Той насочи Теламон към една каменна пейка до стената, после слезе обратно по стълбите към тъмницата. Теламон се припичаше и наблюдаваше изпод полузатворените си клепачи как една пеперуда лети над цветната леха, пърхайки в лекия бриз. След няколко седмици, сети се той, този вятър щеше да изчезне. Лятното слънце щеше да бъде жарко. Чудеше се лениво колко ли дълго щяха да останат тук. Какво ли правеше Касандра? Как би разрешила загадката, пред която беше изправен? Чу стъпки и погледна надясно. Аристандър се появи, носейки поднос с кана и три бокала, следван от Рабин между двама пазачи.

— В името на Аполон! — прошепна тихичко Теламон. — Какво е намислила пак тази змия?

Рабин, разрошен и доста уплашен, беше избутан да седне до Теламон. Аристандър освободи пазачите и наля вино. Напълни всеки бокал до ръба и ги раздаде. После вдигна своя за тост.

— За тайните! Това е най-доброто хиоско вино. Студено и освежаващо — той отпи голяма глътка. — Хайде, Рабин, пийни си. Не е отровно.

Персиецът се подчини. Теламон отпи от чашата си.

— Ще ти кажа нещо — Аристандър облиза устни. — Реших да те освободя, Рабин.

Персиецът щеше да скочи на крака, но магьосникът го бутна обратно и се надвеси над него.

— Забрави да ни кажеш нещо, Рабин.

Теламон се обърна встрани.

— Какво мислиш за слънцето? — тихо продължи Аристандър. — Помириши цветята. Чуваш ли как се плиска фонтанът? Какво е усещането от слънцето върху лицето ти и виното в устата ти?

— Чудесно е — прошепна персиецът.

— Да се върнем към последните няколко дни. Комендантът влиза в Тайната стая със своя доверен писар Рабин. Македонците настъпват към Ефес. Демократите подстрекават тълпата към бунт. Персийският гарнизон се кани да отстъпи, а заедно с него и градоначалникът. Какво прави той?

— Изгаря всички тайни документи — отвърна Рабин.

— Ти си почти свободен — промърмори Аристандър. — Разкажи ни за Кентавъра.

Рабин очевидно се разтревожи, започна да си тътри краката и да прехвърля бокала от ръка в ръка.

— Градоначалникът ти е поставил една последна задача.

— Откъде знаеш?

Аристандър го ощипа по бузата.

— Защото аз също имам шпиони в Ефес. Взел си от него колан с пари, нали? Малки кесийки, зашити една за друга. Колко имаше в тях? Половин или цял талант дарици?

— Не знам за какво…

Аристандър удари персиеца в лицето с бокала си. Кръв рукна от носа на Рабин.

— Осигурили са ти придружители — четирима сирийски наемници, облечени в тъмни роби. Те набързо са те превели през града, когато размириците са започнали. Отишли сте до храма на Херакъл и сте изкачили стълбите. Дотук не е имало от какво да се страхуваш. Тълпата още не е била излязла на улиците. Кръвопролитията не са били започнали. Коленичил си в храма. Кентавърът се е появил зад теб. Каква беше паролата?

Рабин изкашля кръв и изтри лице с опакото на дланта си.

— Паролата? — повтори Аристандър.

— Митра.

— Добре — смекчи глас магьосникът. — Това е била думата, която сте използвали винаги, нали? Защо не ни каза преди? Без да се обръщаш, си свалил колана и Кентавърът го е взел.

— Откъде знаеш?

Аристандър разтвори пръсти.

— От четиримата наемници двама са били убити, единият се измъкнал с коменданта, а на четвъртия не платили. Той се скрил и когато безредиците приключили, се промъкнал в лагера на Александър. Предложил му меча си, както и сведенията, с които разполагал. Един от моите писари разговарял с него. Ще ти кажа истината. Той не е видял човека, с когото си се срещнал в храма — стоял на стъпалата отвън, с гръб към вратата. Но когато си излязъл, коланът, който дрънчал, го нямало. Е, Рабин, не съм ли умен? Кажи ми защо персите, които са бягали от Ефес, вероятно за последен път, са изпратили колан със злато на главния си шпионин?

Едри капки пот обсипаха челото на Рабин — носът му беше изкривен от удара, тънка струйка кръв се стичаше към устата му.

— Ти си умен човек, писарю. Сигурно си се запитал защо. Персийските коменданти не се славят с щедростта си.

Рабин стисна чашата и раменете му се разтресоха.

— Беше точно така, както казваш — изхлипа той. — Това беше последната ми задача. Занесох пълния със злато колан и един сребърен цилиндър. Кентавърът ме очакваше.

— Не, не — прекъсна го Аристандър. — Какво стана, преди да напуснеш двореца?

— Попитах коменданта защо му даваме златото. Той ми отговори: „Това е добро вложение. Кентавърът ще ни осигури ценни сведения.“

— И? — настоя Аристандър.

— Ще ни отърве от проблемите веднъж завинаги.

Теламон усети как изстива, сякаш в галерията беше нахлул студен вятър. Сграбчи персиеца за рамото.

— Какво смяташ, че е имал предвид? Попитал си го, нали?

Рабин кимна.

— Кентавърът ще изпълни нашата смъртна присъда — прошепна той през окървавените си устни. — Последната заповед до градоначалника от Митра — той страхливо отмести поглед — е била да убият вашия цар.

Теламон се взря в тъмните очи на персиеца. Не усети измама, нито двойна игра — човекът беше искрено ужасен.

— Виждаш ли — каза Аристандър злорадо, — документите може и да са били изгорени, а съкровищницата — ограбена, но няма нищо по-хубаво от чифт остри очи, нали, Рабин? Стража! — той кимна към галерията. — Отведете този човек обратно в килията, но се дръжте добре с него. Да получи храна, вино и дрехи.

Той издърпа писаря и го блъсна към войниците.

— Когато ви кажа, ще го придружите до градските порти — ще му дадете кон, кесия сребро и пропуск, за да излезе невредим.

Той изчака, докато Рабин изчезна през вратата.

— Кентавърът е получил пари, за да убие Александър?

— Да — отвърна Аристандър. — Подозирах го. След Граник Александър беше в безопасност, заобиколен от своите войници. Но тук, в град, наполовина пълен с предатели? — той отпи от виното си, взе чашата на Рабин и я преля в своята.

— Те преследват нашия цар, Теламоне. Затова трябва да ги открием.