Павел Вежинов
Голямата стъпка (11)

11

Точно в пет часа инспекторът имаше контролна среща с един от своите сътрудници. Много му се искаше да дремне и тоя следобед, но се уплаши да не се успи и не посмя да легне. В пет без пет той облече сакото си и лекичко се измъкна от бараката. Слънцето се бе наклонило на запад, сенчестата алея сега беше доста прохладна и съвсем безлюдна. Само по посока на басейна се носеше лека човешка врява и между клоните на дърветата се мяркаха цветните трика на тия, които се къпеха.

Като наближи изхода, Проданов внезапно спря и побърза да се прикрие зад един от декоративните храсти. На тревата, близо до телената ограда, бе седнал Иван Богданов и гледаше неподвижен и замислен пред себе си. Чакаше ли някого?… По всяка вероятност — да… Иначе за какво би седнал толкова близо до оградата и на слънце при това. Навярно този, който щеше да дойде, нямаше да влиза в района на къпалнята, тъй като тогава Богданов би го чакал на входа. И Проданов се отпусна лекичко на тревата, без да го изпуска из поглед. — Добре, ще почакаме — помисли той. Поне в тоя спорт бе добре трениран — можеше да чака, без да се отегчава, не с минути, а с часове.

Но не се наложи да стои зад храста много дълго. След десетина минути Богданов внезапно стана и бързо се запъти към оградата. В тоя момент тъкмо там спираше лека кола — новичко сиво „Рено“. От колата излезе висок, елегантно облечен млад човек с цигара в устата. Като видя студента, той приветливо му махна.

Двамата говориха няколко минути през рядката телена ограда тихичко и без особено оживление. След това студентът се обърна и бегло се огледа около себе си. Инспекторът едва забележимо се усмихна. Той знаеше много добре какво ще се случи сега, познаваше от дългата си практика това неспокойно движение. Сега единият от тях щеше да предаде на другия някаква вещ. Той неволно притаи дъх.

Да, наистина и тоя път не се излъга. Елегантният младеж зад оградата посегна и му подаде цигарата си. Студентът дръпна няколко пъти от нея, като пускаше дискретно пред себе си дима, след това я хвърли на земята и стъпка с петата си. Нищо особено не беше се случило, не бе взета или предадена никаква вещ. И все пак инспекторът знаеше, че нещо се е случило, нещо, което бе убегнало на едно чуждо внимание. И тоя факт сега никак не му се струваше без значение.

Двамата младежи край оградата размениха още няколко думи, после тоя отвън се качи на колата си и замина. Разбира се, инспекторът отдавна бе успял да прочете автомобилния му номер. Студентът се обърна и тръгна бавно към бараките. Нищо не можеше да се забележи в изражението му — нито весело или приятно чувство, нито тревога. Като крачеше бавно, той се скри зад завоя на алеята.

Голямата входна врата се отвори, в лагера влезе малък автобус. Като се разминаваше с него, инспекторът все още мислеше за това, което бе видял. Човекът с леката кола наистина не приличаше на крадец чрез взлом или дори на съучастник в кражба. Все пак трябваше да се провери тая среща, колкото и невинна да изглеждаше на пръв поглед.

Когато излезе от изхода, Проданов зърна в далечината зеления костюм на своя помощник. Това камуфлиращо облекло наистина можеше да служи само за среща в гора, за нищо друго.

След четвърт час Проданов отново се върна в лагера. Пред бараката на боксьорите беше приседнал Ненов. Беше очевидно, че чака именно него, защото щом го видя, нетърпеливо стана от мястото си.

— Момчетата отиват до вещевия склад! — каза му той тихо, макар наоколо да нямаше никакви хора. Сега е удобно да направим обиска.

— Да — кимна инспекторът. — Добре… Но засега искам само едно да ви кажа — Богданов пуши…

— Пуши ли? — възкликна учудено треньорът.

— Да, пуши, с очите си го видях… Но държа да не му правите бележка днес или утре…

— Интересно — измънка изненадано младия човек. — Никога не съм го виждал.

— Изглежда, че момчето умее да се прикрива — каза инспекторът. — Или пък вие напразно сте служили в нашето министерство.

— Аз бях там само спортен инструктор — малко навъсено се обади треньорът.

— И тъй да е… Повечко наблюдателност никак не е излишна. Вие не сте само треньор, а и възпитател.

Младият човек замълча. След десетина минути те изпратиха автобуса, който отиваше за града. Инспекторът много добре забеляза, че студентът бе обут със спортни кецове, с които преди малко го бе забелязал и на срещата. И дрехите му бяха спортни — долнище и горнище на анцуг. Така беше много добре — всичко, което му трябваше, навярно бе оставено в шкафчето. Студентът се качи в автобусчето с чудна за неговата тежест лекота и седна малко напред край прозореца. Той се обърна, забеляза инспектора, който стоеше с разсеяно изражение край бараката, и в тоя миг погледите им неволно се срещнаха.

Инспекторът бе сигурен, че неговият поглед не бе се изменил, останал си бе все такъв — разсеян и равнодушен. Но в погледа на младежа той забеляза нещо, което го смая, макар да потисна чувството си. Какво беше то? Не можеше да каже. Все пак имаше нещо в тоя поглед, нещо, което сякаш му проговори… Може би съвсем лека ирония?… Или може би някакъв малък укор… А отде накъде — те нито се познаваха, нито пък досега студентът бе проявил най-малък интерес към него… Какво можеше да означава това?… Във всеки случай не нищо, поне в това бе сигурен…

— Да вървим, а? — обади се Ненов.

Проданов едва ли не трепна — така дълбоко се бе замислил. Тоя път той навреме се разпореди и предвидливо заключиха вратата на спалното помещение. Обискът не им отне много време. Обувките на студента бяха обикновени, български, с подметки от гьон — четиридесет и пети номер. И по дрехите той не намери никакви следи, габардиненият му костюм бе съвсем запазен. Освен дрехите в шкафчето намери две колоди карти и връзка с писма.

— Играят ли често на карти? — попита инспекторът, докато ги разглеждаше внимателно с лупата си.

— Чукат малко белот — отвърна предпазливо треньорът.

— На пари?

— А, не… На локумчета или на лимонади.

— Сигурен ли сте?

— Е, не, ноо… тъй съм виждал.

— Станал сте малко по-скромен в преценките — забеляза с удоволствие Проданов.

Все пак картите не бяха белязани. Инспекторът взе писмата и почна да ги чете едно след друго. Всичките бяха от жени и ако се съдеше по датите и подписите, изглеждаше, че младият нехранимайко поддържа едновременно връзка с няколко. И при това бяха глупави и наивни писма от глупави и наивни жени, на които никак не беше ясно, с какъв точно човек си имат работа. Ако се събереха мненията на всичките, той трябваше да бъде лекомислен, нежен и добър. Лекомислен — както и да е, макар че това беше най-слабият начин да се окачествят многобройните му връзки. Добър — в никакъв случай, защото всички се оплакваха, че ги е изоставил. А най-малкото нежен можеше да бъде тоя грамаден човек, чиято милувка навярно тежеше не по-малко от петдесет килограма. Само една от тях го бе обвинила направо, че е жесток. А може би тя единствената бе улучила истината! Той беше вече готов да захвърли писмата, когато вниманието му бе привлечено от голям бял плик без марка и адрес. То навярно му бе донесено на ръка, защото на лицевата му страна, бе написано с едър, мъжки почерк — „За Ванчо“.

Инспекторът отвори плика. Вътре имаше само един лист с няколко реда, написани със същия едър и малко небрежен почерк. Съдържанието му гласеше:

Ванчо,

Дай, моля ти се, парите на Марин. Ако нямаш в себе си, вземи на заем или — направи някаква комбинация. Трябва да ги имам до утре вечер, тъй като на човека му трябват.

Васил

Писмото нямаше дата, подписът едва се четеше. Марин!… Дали не беше тоя, с когото се срещна преди малко край оградата? Инспекторът помисли, после даде писмото на треньора. Младият човек внимателно го прочете, устните му леко се присвиха.

— Интересно наистина — измърмори той.

— Познавате ли хора с такива имена?

— Не, не познавам никой от неговите приятели…

— Да сте забелязали да е идвал някой при него?… С кола например?

— И това не съм виждал… А, да — той сам веднъж пристигна с лека кола в лагера…

— Видяхте ли каква беше?… На цвят?… Или пък марката?

Треньорът се замисли.

— Наистина не мога да си спомня… Но ми се видя малка кола — „Рено“ може би…

— Поне не забелязахте ли кой кара колата?

— Някакъв млад човек беше, добре облечен. Той го докара до самата барака и веднага си замина…

— Добре, сега да видим другия! — каза инспекторът.

Както очакваше, в багажа на Юсеин не се намери нищо подозрително — това беше просто багаж на човек от село. Нищо по дрехите, нищо по обувките освен самия им номер — най-сетне четиридесет и шести. Но подметките им бяха от гьон и бяха доста грубо изработени от някой провинциален обущар.

Инспекторът излезе от спалното помещение мълчалив и замислен. Нямаше никакво съмнение, че през тоя ден картината бе започнала да се усложнява. Наистина що за птица е тоя Богданов?… Всички факти около него бяха доста противоречиви, но като че ли надделяваха неблагоприятните.

— Забравих да ви кажа — обади се треньорът. — Преди година ние изключихме един от нашите тежки борци… Милицията го залови в някаква валутна афера, но до съд не се стигна…

Проданов притеснено въздъхна. Тоя млад човек наистина вадеше гиганти като дребните пари от жилетката си.

— Само той ми липсваше — измърмори инспекторът. — Сега в София ли е?

— Да, в София — видях го случайно преди един месец. Доста е изпаднал, но мълчи, не се оплаква. Той сам усеща, че като борец вече няма да го бъде, затова и не хлопа на вратите ни.

— С какво се занимава сега?

— Не знам… Не го питах.

— Е, за днес достатъчно — благодаря ви! — каза инспекторът.

Тая нощ той доста трудно заспа. Бяха се събрали нови факти и се мъчеше да ги подреди, да ги свърже, да си ги обясни, ако може. Но тая работа не беше никак лесна. Повечето от фактите си останаха противоречиви, не можеха да се сглобят в що-годе приемлив порядък.

Между всичко друго най-неприятна си оставаше откритието, че Кацарски е бил с други обувки в неделя. Добре, къде са тия обувки? Щом не са в лагера, значи ги е оставил у дома си. Дълбоко в себе си Проданов беше убеден, че младежът е невинен. Но това убеждение все пак не му даваше право да остави случая без проверка. И точно тук нещата като че ли навлизаха в сляпа улица. Трябваше да провери, а усещаше, че няма сили да го направи. Каквото и да беше престъплението, тоя човек така или иначе му бе спасил живота. От каквато и нравствена гледна точка да погледнеше, той нямаше право да се отнася с него както с всички останали.

И като не можеше да реши по никакъв начин неприятния случай, той мълчаливо го остави на заден план. Наистина имаше за какво друго да се мисли.

Например борците от класическия стил. Дали истинският престъпник не се криеше някъде между тях, а той губеше тук времето си напразно.

И третият факт не беше за пренебрегване. Един от борците, чийто физически портрет отговаряше на търсения, бе изключен от спортното движение за криминална простъпка. Не е никак трудно един корумпиран човек, стъпил вече на хлъзгавата плоскост, да се подхлъзне докрай… И тоя човек трябваше да бъде непременно проверен.

А Богданов?… Неговата работа му се струваше най-заплетена. При това доста от фактите сериозно го оневиняваха.

Преди всичко до десет часа той не е напускал лагера. Нямаше никакво доказателство, че го е напускал и след десет.

В багажа му не се намери ни най-малка улика, че е участвувал в кражбата. При това обувките му бяха с по-малък номер и от съвсем друг тип.

Да е участвувал с чужди обувки? Предположение, което не почиваше съвсем на нищо.

Разбира се, в склада той бе открил и една следа с по-малък номер. Добре — чия е тогава голямата следа? Може би на Серафимов — изключения заради валутни сделки борец. Но и това беше само едно предположение…

Единственият факт, който предизвикваше много сериозни съмнения, беше писмото на неизвестния засега Васил. Разбира се, и тая странна среща след тренировката. Инспекторът чувствуваше, че има някаква връзка между тях. Богданов бе взел от някого пари или най-малкото дължеше пари на някого. Ако се е издължил, откъде ще вземе пари, щом цяла седмица не е напускал лагера? Неизвестният Васил е знаел, че Богданов е способен да извърши някаква „комбинация“ или пък и друг път е вършил комбинации… Това беше много съмнително… Ето една хипотеза за „комбинации“, която може да обясни някои факти…

Богданов е чувствувал остра липса на пари, които е дължал някому. В понеделник през нощта той е напуснал неусетно спалното помещение. Там го е чакал младият човек с леката кола — тоя Марин може би, за когото става дума в писмото. Същата нощ Богданов е извършил грабежа с помощта на някой свой приятел, или колега — примерно с помощта на Серафимов. На другия ден, когато Богданов е бил вече в лагера, откраднатите резервни части са били пласирани на някой доверен човек. Марин е взел парите, уредил е дълга му и снощи е дошъл тук да предупреди, че работите са наред.

Всичко това беше възможно, но нямаше никакви доказателства, че наистина се е случило. Все пак много тънката нишка трябваше да се проследи докрай. Отде да знае, че тя най-сетне няма да го доведе до истината?

С тая надежда в душата си инспекторът успя най-сетне да заспи.