Уилям Шекспир
Мяра за мяра ^[0] (7)

Втора сцена

 

СЛУГАТА

Разглежда дело, но ще му доложа.

След малко ще е тук.

 

ТЪМНИЧАРЯТ

                        Благодаря ти.

Ще го запитам пак. Кой знае, може

да се смили. Извършил го е той

като насън. Познат е този грях

на хората от всеки чин и възраст

и да умреш за него…

 

АНДЖЕЛО

                Какво има?

 

ТЪМНИЧАРЯТ

Желаете ли да изпълним утре

присъдата над Клавдио?

 

АНДЖЕЛО

                        Какво?

Не ти ли казах? Нямаш ли писмо,

та питаш пак?

 

ТЪМНИЧАРЯТ

                Простете, ваша милост

понявга след изпълнена присъда

съдът се е разкайвал, та си рекох…

 

АНДЖЕЛО

Върви, върви! Това е моя грижа.

Върши си службата или напускай!

Ще минем и без теб!

 

ТЪМНИЧАРЯТ

                        Покорно моля

да бъда извинен! Какво да правим

със Жулиета? Болките й вече

започнаха.

 

АНДЖЕЛО

                Веднага премести я

на място по-удобно за родилки!

 

СЛУГАТА

Сестрата на осъдения моли

да я приемете.

 

АНДЖЕЛО

                Сестра ли има?

 

ТЪМНИЧАРЯТ

Да, ваша чест. Най-нравствена девица,

която днеска-утре ще постъпи

във манастир, ако не го е вече

направила.

 

АНДЖЕЛО

                Пуснете я да влезе!

Прелюбодейката да се премести

и да получи нужните удобства,

но без излишества! Писмо ще следва.

 

ТЪМНИЧАРЯТ

Да ви закриля Бог!

 

АНДЖЕЛО

                Почакай малко!…

Добре дошла, госпожице! Кажете!

 

ИЗАБЕЛА

Аз ида със молба към ваша милост.

Изслушайте я, моля ви се!

 

АНДЖЕЛО

                        Слушам.

 

ИЗАБЕЛА

Един порок за мен е най-омразен

и най-достоен за присъда строга.

Не бих го защитавала, но трябва;

а не би трябвало, ако не беше

таз битка между „искам“ и „не искам“

във моето сърце!

 

АНДЖЕЛО

                Към същината!

 

ИЗАБЕЛА

Аз имам брат, осъден да умре,

и моля ви: греха му осъдете,

но пощадете него!

 

ТЪМНИЧАРЯТ (настрани)

                Дано Господ

даде ти дивен дар да убеждаваш!

 

АНДЖЕЛО

Греха да съдим — грешника да пуснем?

Нима не знаете, че всеки грях е

осъден поначало? Що за длъжност

ще бъде моята, ако наказвам

простъпките, които и така

наказало е правото, а пускам

виновника да си върви по пътя?

 

ИЗАБЕЛА

Законът ви е прав, ала жесток!

Без брат останах. Бог да ви прости!

 

ЛУЧИО (настрани към Изабела)

Не се предавайте! Молете още!

Влачете се след него на колене!

Сграбчете робата му! За топлийка

не бихте молили така бездушно!

Притискайте го, казвам ви!

 

ИЗАБЕЛА

                        Кажете

наистина ли трябва да умре?

 

 

АНДЖЕЛО

За жалост няма изход.

 

ИЗАБЕЛА

                        Има, има!

Ни хората тук долу, ни небето,

ако простите му, ще ви упрекнат

във мекота!

 

АНДЖЕЛО

                Не искам да го сторя.

 

ИЗАБЕЛА

Но можете, ако го бихте искал?

 

АНДЖЕЛО

Не мога, щом не искам.

 

ИЗАБЕЛА

                        Но ако,

изпълнени от чувство като мойто,

вий бихте го направили, нали

светът не би пострадал от това?

 

АНДЖЕЛО

Осъден е, не може.

 

ЛУЧИО (настрана към Изабела)

                По-горещо!

 

ИЗАБЕЛА

Защо? Нали изречената дума

ний можем да си взимаме назад?

О, вярвайте ми, никой външен символ —

корона кралска, шпага на наместник,

съдийска тога, жезъл на маршал —

дори наполовина не краси

тоз, който има право да го носи,

тъй както милостта. Ако се бяхте

сменили с брат ми, неговият грях

вий бихте сторили, а с вашта строгост

не би ви той осъдил!

 

АНДЖЕЛО

                        Престанете!

 

ИЗАБЕЛА

Властта ви аз да имах, а пък вие

да бяхте Изабела, нима щеше

да бъде тъй? О, не! Аз щях да зная

какво е да си съдник и какво —

присъда да очакваш!

 

ЛУЧИО (настрани към Изабела)

                Ха така!

Това е жилката!

 

АНДЖЕЛО

                Не може. Брат ви

престъпил е закона — вий напразно

хабите думите си.

 

ИЗАБЕЛА

                О, горко му!

Ала защо? Със първороден грях

е всякоя душа, но оня, който

могъл би да използва туй най-лесно,

ни е посочил изход. Какво щеше

да стане, ако висшият ни съдник

по вашему речеше да ви съди?

О, само помислете си и мигом

от устните ви милостта ще литне

като крилато ангелче!

 

АНДЖЕЛО

                        Девойко,

не аз, законът е осъдил брат ви.

Да беше ми роднина, брат, син даже,

присъдата не бих му отменил!

Той утре ще умре!

 

ИЗАБЕЛА

                О, Боже, утре!

Това е толкоз скоро! Утре? Не!

Смилете се! Та той не се е още

подготвил за смъртта си! Ний не колим

и птиците за кухнята си даже,

преди да дойде срокът им; нима

по-лошо ще обслужваме небето,

отколкото небцето си? Любезни,

добри ми господарю, помислете:

кой нявга е умрял за този грях,

а колко са го вършили!

 

ЛУЧИО (настрани към Изабела)

                        Отлично!

 

АНДЖЕЛО

Законът и тогава беше жив,

но дремеше: те нямаше да смеят

да го извършат, ако оня, който

бе първи стъпкал уставите, беше

получил свойто. А сега законът

е буден и нащрек; той вижда ясно

в стъкло на прорицател всички язви,

които би могло да породи

нехайството, и за да спре навреме

раз плода им ужасен, днес ги смазва

в зародиш!

 

ИЗАБЕЛА

        Проявете малко жалост!

 

АНДЖЕЛО

Най-много жалост проявявам аз,

когато проявявам справедливост,

защото тъй пожалвам тез незнайни,

които ненаказаният грях

би заразил, и плащам по заслуга

на който злото дело е извършил,

като не го оставям да живее,

та зло да върши още. Утре брат ви

ще трябва да умре!

 

ИЗАБЕЛА

                И значи вие

приложили сте първи тоз закон

и брат ми пръв от него ще загине?

Добре е мощ да имаш на гигант,

но е ужасно, ако по гигантски

прилагаш я!

 

ЛУЧИО (настрани към Изабела)

        Отлично! В този дух!

 

ИЗАБЕЛА

Да можеха дарените със власт

да мятат мълнии, то Зевс не щеше

да има мир, защото всеки дребен

чиновник на земята би използвал

небето му, за да гърми и тряска

без спиране! О, сило милосърдна,

със своята светкавица ти цепиш

дъба могъщ, но мирта пощадяваш,

а гордият човек, опит от капка

нетрайна, кратка власт и сляп за свойта

трошлива същност, пред небето скача

с гримаси на ядосана маймуна,

които карат ангелите горе

да ронят сълзи, тъй като не са

със нрава ни и смъртни като нас,

та да измрат от смях!

 

ЛУЧИО (настрани към Изабела)

                Така, така!

Омеква, чувствам!

 

ТЪМНИЧАРЯТ (настрани)

                Бог да й помага!

 

ИЗАБЕЛА

Ний себе си и своя ближен мерим

с различни мерки. Остроумец само

е знатният, когато се шегува

със църквата; беднякът щом го стори,

кощунствува!

 

ЛУЧИО (настрани към Изабела)

                На прав сте път. Така!

 

ИЗАБЕЛА

Което е ужасно богохулство

за простия войник, е волно слово

за командира му!

 

ЛУЧИО (настрани към Изабела)

                И туй сте чули?

Умница! Продължавайте нататък!

 

АНДЖЕЛО

Защо са всички тези поговорки?

 

ИЗАБЕЛА

Защото властникът и да е грешен,

цяр има, който скрива за окото

душевните му язви. Надзърнете

във себе си, разпитайте самичък

сърцето си дали не знае то

греха на брат ми! Ако се признае

виновно в същата природна слабост,

не го оставяйте да изрече

смъртта му чрез езика ви!

 

АНДЖЕЛО (настрани)

                        О, Боже,

тя брани го тъй страстно, че събужда

страстта във мен!… Аз трябва да вървя.

 

ИЗАБЕЛА

Една минутка още, господарю!

 

АНДЖЕЛО

Елате утре пак! Ще си помисля.

 

ИЗАБЕЛА

Не, чуйте какъв подкуп ще ви дам!

Върнете се!

 

АНДЖЕЛО

                Какво? На мене подкуп?

 

ИЗАБЕЛА

Да, в ценности такива, че небето

ще ги дели със вас!

 

ЛУЧИО (настрани към Изабела)

                А, виж, тъй може!

 

ИЗАБЕЛА

Не в злато и не в камъни, чиято

цена мени се с хорските прищевки,

а във слова молитвени, които

към Бога преди изгрев ще излитат

от устните на деви непорочни,

откъснали душите си от този

суетен свят!

 

АНДЖЕЛО

                Добре. Елате утре!

 

ЛУЧИО (настрани към Изабела)

Чудесно! Туй му стига! Да вървим!

 

ИЗАБЕЛА

Небето да ви пази!

 

АНДЖЕЛО (настрани)

                Чул те Господ,

защото съм обхванат от съблазън,

която прави чистите молитви

да действат срещу себе си!

 

ИЗАБЕЛА

                        Простете,

кога да ви потърся, господарю?

 

АНДЖЕЛО

По всяко време утре преди обед.

 

ИЗАБЕЛА

Да ви закриля Господ, ваша чест!

 

АНДЖЕЛО

Да, мойта чест — от твойта добродетел!

Как стана туй? И кой е по-виновен:

тоз, който съблазнява, или който

оставя се да бъде съблазнен?

Тя — не, във всеки случай! С нищо тя

не ме е изкушавала! Аз само

смърдя, подобно леш край теменужка,

разлагащ се под слънцето, което

дарява нея с цвят и аромат!

Възможно ли е скромността да мами

по-силно от безсрамната покана;

да искаме при толкоз празно място

да срутим храма, за да изградим

над него своя нужник! Пфу, пфу, пфу!

Какво си, Анджело? Къде отиваш?

Безчестно я желаеш за това, че

е честна тя. Тогаз помилвай брат й!

Разбойниците прави са да грабят,

щом съдникът краде! Нима съм влюбен,

та жаден съм да чуя пак гласа й,

очите й да видя? Сякаш сън е!

О, бяс лукав, светеца ти ловиш

на стръв от святост! Няма по-опасна

съблазън от оназ, която тласка

човека от любов към чистотата

да хлътне в грях. Как стана? Ни една

развратница със чарове и опит

не е успявала да развълнува

кръвта във мен, но таз девойка чиста

ме покори изцяло!… А до днеска

на влюбените гледах аз със смях

и чудех се какво се случва с тях!