Павел Вежинов
Синият залез (7)

1

Имаше нещо нелепо в тоя голям, мъртъв, тих дом и това бяха обитателите му. Имаше нещо странно в тяхното държание — в потайните погледи, които понякога съвсем внезапно младежът улавяше с крайчеца на окото си. Следяха го! Тази глупава мисъл мина съвсем внезапно през ума му и остави следи, макар да я беше пратил веднага по дяволите. За какво ще го следят? Какво можеха да търсят от него? Все пак струваше му се, че нарочно го бяха привлекли в дома си и следяха грижливо да не изчезне нанякъде. Не беше ли предвиден за някаква игра, в която неговата роля щеше да дойде след няколко действия? Глупости! Все пак, където и да отидеше в голямата къща, струваше му се, че го следят очи и че бдят за него. Понякога, когато се връщаше късно от своите самотни разходки, те го питаха за неща, които току-що му се бяха случили. Защо е скитал из стария град, защо е спирал деца и се е взирал в очите им? Защо е стоял цял час на морския бряг, но с гръб към морето?

— Защото — бе отговорил той — е страшно интересно. — Струва ти се, че морето не е море, а жив човек, дори много хора, които надзъртат през рамото ти и говорят разни глупости.

— Какви глупости? — се бе учудила Дияна.

— Всякакви… Говорят си какво има на дъното на морето и кой ще пристигне с малкия бял параход.

Леля Емилия го беше погледнала косо.

— Ами кой ще пристигне?

— Разни хора… Едно момиче ще дойде с много нежна кожа и устните му, как да ви кажа… недокоснати. Когато наближи време за връщане, ще плаче дълго и след това ще скочи в морето.

— Ще се удави ли? — бе попитал Тони ухилен.

— Не, Тони… Ще я спаси един друг млад човек с добра душа, както се казва… Косата му ще бъде полуплешива. Те ще се оженят…

— Я гледай.

— Да…

— А ще бъдат ли щастливи?

Дияна бе задала този въпрос.

— Щастливи? — бе измърморил младежът. — Разбира се! Ами че тя, драги мой, ще се вижда понякога и със стария си приятел. О! Не платонично… Какви са тези смешни платонични истории! Човекът — та що ли е човекът? Има нещо мръсно… А може би не е мръсно… Не зная… Искам да кажа — човекът сякаш не целува със своята душа, а с някаква чужда, прародителска. Не вярвайте на тези глупости. Човекът всъщност не притежава душа.

Те не знаеха, че той е пил вермут в бара с дъбовите листа. Мълчаха. В мълчанието им имаше нещо потиснато и като че ли неловко. За пръв и за последен път в тая печална история на младия човек му се стори, че минава съвсем близо до някаква истина. Това не беше всъщност мисъл, а чувство, което изчезна внезапно, без да може да събуди какъвто и да било спомен. Какво се бе случило? Какво бе помислил? Не бе му останало нищо освен познатото чувство, като когато човек изпусне на улицата недопушена цигарата си.

Всъщност той мразеше да говори с тях, освен с Дияна, но това бе вече нещо друго. Може би за да се спаси от нея, той слизаше надолу към езерото, където летовниците никога не стъпваха, защото нямаше нищо освен докове, купища желязо, просторни магазини, които миришеха на риба и на масла, дълги държавни здания, работилници и фабрики това, което беше всъщност истинският град. В истинския град живееха другите хора — не като тези, които бавно разтляваха в големия мъртъв дом. Работници и служащи сновяха насам-натам със запретнати ръкави, с черни и груби ръце, покрити с мазоли и смазка, с лица, от които се белееше само скритото от предпазните очила. Бяха груби, но весели, шегуваха се помежду си и се смееха гърлено и просто. По-надолу край езерото виждаше къщите и бордеи на рибарите, оградени с тръстикови огради, по които съхнеха големите рибарски мрежи. Дворовете бяха пълни с голи деца, които едва се различаваха по цвят от тъмната земя и от сухата тръстика. Големи дружелюбни кучета минаваха край него и му помахваха с опашки. Здравей, другарю! А, здравей! Техните господари — голи до пояса, със сини гащи и жълти сламени шапки, го поглеждаха малко недоверчиво. Що за птица? След това му кимваха леко, защото по някакви неведоми пътища разбираха — както и кучетата, — че е свой. Има ли вестник? Да — добре! Той клякаше като тях, пушеше като тях, плюеше като тях и изговаряше думи, които биха довели до ужас леля му. Хитлер ли? Те псуваха дружно. В края на краищата не е виновен този, който изяде две баници, а този, който му ги дава. Така е! След дългите разговори те замълчаваха. Някаква обща приятност се настаняваше между тях и някаква дружност — и те мълчаха, за да не ги смутят. И тези минути всъщност бяха най-хубавите. Край върбите бяха скрити плоскодънните им езерни лодки, дрехите им и някоя стомна с гърло, затиснато с пресни листа. Около езерото земята беше суха и съвсем твърда, и зеленината, която растеше по нея, беше също така тъмна и твърда, пустинна зеленина, която можеше да издържи и на жегата, и на крайбрежните бури. Струваше му се, че хората, които живеят наоколо, приличат на тая корава зеленина, че и те като нея могат да претърпят на ветрове и бури.