Павел Вежинов
Синият залез (3)

2

В ранното утро Бо отиваше на плажа с широка безгрижна крачка. Булевардът беше все още съвсем тих и празен, само две мънички боси момиченца се връщаха отнякъде с кошница, пълна с кайсии. Под близката сянка дремеха дрипави ваксаджийчета и погледнаха под вежди обувките му, без да имат сила да се обадят дори — така силно бяха приспани от слънцето и от южняшката леност. Пред военния клуб група офицери с бели кители се подпираха на саблите си и гледаха надолу по улицата. Мина лека спортна кола и те се поклониха сръчно и бързо, всичките изведнъж като куклички в марионетен театър. Когато вдигнаха глави, колата беше вече отминала. Бо чу:

— Кара като дявол!

Всички все още я гледаха. На слънцето блестеше черната й мокра коса, ръцете й приличаха на златни. Тя избиколи леко едно момиченце, което седеше с невинните си очи сред улицата, и зави на ъгъла. Показа се входната арка на морската градина с рекламните плакати по фасадата… Зад нея се издигаше синьо равно възвишение с бели пътеки, които се извисяваха към върха. Младежът знаеше вече, че това е морето.

Не след дълго той лежеше на плажа. Морската вода го беше освежила и младежът дишаше с наслада соления въздух. Плажът беше още полупразен и съвсем тих: чуваше се само тихият прилив на вълните в брега. Един тънък мургав крак с лакирани нокти мина съвсем под носа му и той го проследи с поглед нагоре към тялото, едва-едва скрито под жълто трико. Дамата легна на няколко крачки от него и покри лицето си с огромна сламена шапка. Бо нямаше сомбреро, очите му гледаха небето. Нима небето и морето не си приличат? Той си припомни за миг един стар филм: там, гдето те се целуват; там, на нежната линия, се белее оная самотна лодка, Лермонтовата. И небето има своите малки бели кораби, облачетата, които сноват вечно по синевината и търсят тихия залив. То се знае, и щастието идва с бял кораб, само че капитанът му е облечен в черно и очите му са сърдити: „Ето, аз ти доведох щастието, драги мой, и сега ти трябва да ми го платиш!“ — „Стой си на мястото, черни човече, аз си имам свое щастие, нося го със себе си!“ Той лежеше щастлив на златния пясък с бялото си тяло, което скоро щеше да почервенее. Той разговаряше със себе си и с други, непознати или измислени, но съвсем покорни и податливи на грижливо премислените му реплики. Беше му любимо удоволствие да разговаря сам със себе си и се усмихваше доволно, когато измисляше нещо умно. Това му даваше кураж да стане смел. В мислите му дамата с лакираните нокти идваше при него на пясъка. Ето, той почти я вижда с бляскавите й черни очи и с белите зъби. Под мишницата жълтото трико едва-едва се откроява, но все пак достатъчно, за да го направи малко буен. Те си разменят две-три реплики, малко двусмислени, малко острички и все пак фини. Те се харесват. Те ще се срещнат вечерта някъде на баните или в парка и тогава…

„Комедиант!“ — мисли той за себе си доволно и въздъхва. Всъщност жълтото трико не му харесва. Тя е стройна, безспорно, но не изглежда много умна, а това ще се отрази твърде гибелно на хубавите му реплики. Във властта му е, разбира се, да си избере нещо друго — жената с мокрите коси от автомобила например. Кой би му попречил да си избере нея? Никой, разбира се. Той се възползува мигновено от това и почна да импровизира с трескава бързина. То се знае, катастрофата ще бъде лека, някакво незначително контузване. Все пак тя лети с него към близката клиника. Тя го пита кой е! Не й беше работа да пита това впрочем. Кой ли? Хм! Та кой ли е всъщност? Може, естествено, да не отговори — достатъчно е да изобрази на устните си лека иронична усмивка. Той я изобразява в действителност и закрива с ръка устните си, за да не я видят околните.

Не, не и червенокосата дама! Та той не успя дори да види лицето й. Годините й може би са двойно колкото неговите — пък той вече не е толкова млад, за да харесва и старици, и всичко. Но и годините не са пречка. Мислите обаче спират насред път, недоволен е нещо, има нещо, което пречи и дращи като прашинка под клепача. Бо се усмихна унило, сам на себе си се усмихна. Знаеше той каква е прашинката, знаеше защо си измисля глупавите истории и какво искаше на себе си да докаже. Тая — тъмнокосата, тая, която бе сънувал безименна! Той дори почна да се гневи, стори му се, че пясъкът го убива и че слънцето — дявол го взел — почна вече да прекалява пак с жегата. Дали пък нещо не се е случило? Дали не е малко нещо влюбен? На такъв въпрос много мъчно се отговаря с искреност! Не! — заяви сърдито сърцето. Той си припомни загадката на нейната женитба с Тони, която му се струваше съвсем неразрешима, и почна отново да ги сравнява, тоя път малко сърдито и не с такъв аванс за Дияна. Той напредваше в мислите си: Тони взима жена си на ръце и я отнася в спалнята, Тони търка едрия си нос в нейното голо рамо. Тони я буди сутрин и гледа как тя се мръщи в съня си и се обръща на другата страна. И младежът се мръщеше: и от слънцето, и от лошите мисли. За да се избави, обърна се по корем и заедно с острото ужилване на горещия пясък усети и едно друго в сърцето си — ненадейно и гибелно.