Александър Беляев
Продавач на въздух (6)

VI. Подземното градче

На втория ден от „пленничеството“ ми аз вече доста добре познавах градчето. Елеонора на драго сърце ми даваше обяснения.

Първият горен етаж беше определен за жилищни стаи на администрацията в градчето. Тук се намираше висшият технически персонал, жилището на мистър Бейли, жилищата на Енгелбректови, на инженерите и… на офицерите.

— На офицерите ли? — попитах учуден аз.

Елеонора се смути. Тя явно ми бе открила нещо повече, отколкото трябваше, и сега не знаеше как да поправи грешката си.

— Такова голямо градче не може да остане без охрана — каза ми тя. — Ние имаме нещо като милиция или стражева охрана. Тя се оглавява от няколко души началници, които именно ние наричаме офицери… Само че вие не казвайте на никого това, което ви съобщих. Мистър Бейли ме помоли да не ви говоря нищо за нашата охрана, а пък аз се изтървах… Съвсем по женски! — каза тя, недоволна от себе си.

Уверих девойката, че ще мълча като риба.

— А колко души наброява милицията ви? — попитах аз.

Но Елеонора започна да ме уверява, че не знае нищо повече за въоръжените сили.

— Ние броим етажите от горе на долу — продължаваше тя да ме запознава с устройството на необикновеното градче. — На втория етаж, в двата му външни пръстена, са настанени служителите със средна квалификация.

Аз също бях настанен на втория етаж и затова попитах с шеговита обида:

— Горе-долу като мене, нали?

— Да, горе-долу като вас — отговори Елеонора, — само че те знаят малко повече от вас. А покрай целия вътрешен пръстен са разположени библиотеките и лабораториите. Третият етаж е отделен за работниците. На същия етаж се намират складовете за продукти, кухните, столовете, баните, клубовете, киното…

— Дори кино!

— И кино, и театър. Какво чудно има в това? Ако нямахме развлечения, мнозина може би щяха да умрат от скука.

— Не е ли по-просто да се разбягат от тази скука?

Елеонора сякаш не чу въпроса ми.

— Четвъртият етаж, или първият под равнището на земята, е зает от машините, които преработват течния въздух в азот във вид на амоняк, азотна киселина и цианамид — вещество, което е много важно за промишлеността и селското стопанство.

Тя говореше непрекъснато, сякаш се боеше, че отново ще я прекъсна.

— Ние добиваме над един милион тона азотна киселина годишно и непрекъснато увеличаваме производството й. Освен това добиваме и кислород. В един от секторите на четвъртия етаж се извършва сортирането на материала, който попада отвън през главната тръба. На равнището на четвъртия етаж в тръбата е монтирана цяла система от сита, като се почне от такива, през решетката на които може да премине човек, и се свърши с толкова гъсти, че не пропускат дори прах.

— Значи, нас с Никола също сте ни „сортирали“ в сортировъчната?

— Да. Понякога в тръбата попадат най-неочаквани предмети и същества. Най-често тя всмуква откършени клони на дървета. Понякога вятърът донася и изтръгнати с корен огромни кедри, смърчове, борове, ели, лиственици… Всички тези материали се употребяват за топливо. Пролетно и есенно време в тръбата попадат безброй прелетни птици. Част от тях замразяваме и си приготвяме запаси за цялата година, а друга част охлаждаме с течен въздух и превръщаме в крехък трошлив камък, който след това се стрива на прах и се пази в складовете, а може би се изнася…

В тръбата често попадат дребни четириноги хищници, попадат и по-едри — еноти, полярни лисици, — а имаше случаи, когато ни дойдоха на гости, след като бяха извършили въздушното пътешествие, една бяла мечка и дори тигър! На петия етаж минава тръбата, по която пневматично се изхвърлят всички негодни вече отпадъци, които идват в нея от четвъртия етаж. Във всички подземни етажи — от четвъртия до осмия — се извършва превръщането на идващия по централната тръба атмосферен въздух в течен. На всеки от тези етажи има складове за съхраняване на течния въздух. Особено много такива складове има на шестия етаж. Най-голям интерес представляват седмият и осмият етаж. На седмия етаж с помощта на течен въздух получаваме течен водород, който има температура само с двадесет градуса по-висока от абсолютната нула^[1]. А с помощта на течния водород превръщаме хелия в течно състояние. Това е най-трудното и сложно производство. Целият осми етаж е отделян за течния хелий — много ценен продукт. От него имаме вече няколкостотин хиляди литра.

— Но къде отива цялата тази гигантска продукция?

— Ние не се интересуваме от търговските операции на мистър Бейли — отговори Елеонора, повтаряйки думите, които вече бях чул от баща й.

Искаше ми се да й задам още няколко въпроса; къде се помещава машинното отделение, какво има в подземните пещери. Но се чу електрически звънец — беше време за закуска и аз нищо повече не можах да узная.

Това стана в неделя, когато се разхождах с Елеонора по „булеварда“ на първия етаж — дълъг, минаващ в кръг коридор. Безкрайното движение в кръг навяваше тъга. Номерата по вратите от двете страни на коридора караха човека да мисли, че се намира в огромен затвор. Това впечатление се засилваше и от обстоятелството, че коридорът беше съвсем пуст. На затворниците като че ли не им разрешаваха да излизат на разходка.

Едва по-късно узнах, че жителите на градчето, особено обитателите на привилегирования първи етаж, имаха възможност да правят разходките си и из околните планини и гори. И естествено сред тях нямаше нито един човек, който да не предпочете разходките на чист въздух пред безкрайното въртене по „затворническия“ коридор.

Когато се чу звънецът, вратите, на стаите почнаха да се отварят, започнаха да излизат хора и коридорът се оживи. Аз се вглеждах с голям интерес в обитателите на градчето. Между тях нямаше никакви жени. Това беше наистина едно мъжко градче и Елеонора очевидно беше изключение, каквото е била някога дъщерята на капитана на каперски кораб. Освен това всички бяха млади хора. Най-възрастният от тях навярно нямаше повече от тридесет и пет години.

Напразно търсех да видя между тях хора във военна униформа. „Офицери“ нямаше, всички бяха облечени с цивилни дрехи. Но по стойката, по особената точност на движенията у някои от тях проличаваха военните. Така или иначе, с положителност можеше да се каже, че почти всички бяха минали военна школа.

Аз бях новак и чужд сред тях. Но като добре възпитани хора, те не спираха върху ми любопитни погледи. Поздравяваха се любезно с моята спътничка, поглеждаха ме крадешком и отминаваха, разговаряйки весело — уви, на непознат за мене език.

За жителите на първия етаж имаше отделен стол пак на първия етаж. Много ми се искаше да проникна там, за да имам възможност да се запозная по-отблизо с местната „аристокрация“. Но мистър Бейли беше взел мерки да не влизам в досег с обитателите на градчето. Така например в лабораторията ме задържаха след работа дотогава, докато работниците не се разотидат по стаите си; на работа пък трябваше да отивам по-късно, след като всички работници бяха отишли вече на работните си места. Освен това нямах достъп в обществените столове. Обеда ми носеха в стаята, а закусвах в лабораторията заедно с Елеонора. В неделни дни пък, какъвто беше случаят днес, носеха закуската ми в стаята.

Сбогувах се с Елеонора и слязох с асансьора на втория етаж.

Така ми се искаше да видя работниците на градчето, че се реших на едно малко нарушение на установените за мене правила: не отидох в стаята си, а слязох с асансьора на третия етаж и тръгнах из коридора срещу тълпата, която се беше запътила към стола. Тази тълпа ме порази. Знаех, че пред мене са истинските работници на градчето и все пак работници от типа, създаден от класовото общество, аз не видях.

По външния си вид тази тълпа работници по нищо не се различаваше от хората на горния етаж. Същите почти изискани, прекрасни дрехи, същите изящни маниери, същото пропорционално телосложение, добре тренирани, здрави, по-скоро гъвкави, отколкото силни тела, лица на интелигенти. И само при едно по-внимателно вглеждане човек би могъл да долови известна разлика между обитателите на първия и третия етаж — дори не разлика, а оттенък, какъвто има например в една и съща обществена класа, но в нейните междинни среди, както „средно-висшият“ кръг на капиталистите или родовата аристокрация се различават от висшия кръг.

И тука, както и на първия етаж, не се виждаха нито жени, нито старци. Тълпата се състоеше само от млади мъже.

Всички тези особености ме смаяха и заинтересуваха. Но аз не можех да остана повече и да продължа наблюденията си. Побързах да се прибера на втория етаж. В стаята си заварих Уилям, който подозрително ме изгледа. Обясних му, че от разсеяност съм слязъл един етаж по-долу.

Закусвах и наблюдавах крадешком Уилям. Естествено той е поставен да ме шпионира. Но сега това не ме интересуваше. Наблюдавах лицето му и го сравнявах с лицата на онези, които видях в коридора. Той беше малко по-възрастен от тях, но също имаше грижливо гледано лице. Такова лице би могъл да има директор на някое крупно търговско предприятие. И този „директор на предприятие“ ми поднасяше закуска като някой лакей.

Странно беше това градче, странна беше фабриката на мистър Бейли…