Александър Беляев
Продавач на въздух (13)

XIII. Затишие пред буря

— В лабораторията ние дишаме най-чист, наситен с кислород въздух. И все пак нещо ми липсва — призна си Нора. — Някакви „въздушни витамини“. Липсва ни може би дъх на пръст, дъх на иглолистни дървета, липсва ни съзерцание на небето, макар и на това северно небе… Истинска наслада от дишането изпитвам само тука, горе.

Бяхме застанали на балкона на малка площадка в една пукнатина на кратера откъм външната му страна.

На външния склон на планината имаше няколко такива балкона. Чрез наклонени тунели те се свързваха с трите горни етажа. Всеки тунел беше снабден с асансьор. Тези площадки с балкони можеха да служат и за наблюдателници. Но ураганният вятър, който всмукваше в кратера всички приближаващи се към планината, правеше напълно излишно постоянното наблюдаване. И привилегированите обитатели на горните етажи използуваха балконите, само за да подишат „истински“ въздух и да погледат небето.

Нора си беше харесала един балкон и с милостивото разрешение на Бейли го беше получила за лично ползуване. Тя държеше в себе си ключа от входа за тунела, който водеше на балкона (втори ключ от тази врата имаше само Бейли). Вратата се намираше близо до нейната стая и Нора можеше да се изкачва на балкона по всяко време. Тя прекарваше дълго тук и обичаше „да разговаря със звездите“. Това място беше съвсем уединено, тъй като издатини на скалите закриваха балкона и от съседните площадки не можеше да се види какво става на него.

Площадката свършваше изведнъж. Височините наоколо бяха затрупани със сняг. По тъмното небе блестяха звезди. Вятърът беше спрял.

— „Въздушни витамини“… Добре го казахте… — отговорих аз. — Не мога да усетя дъха на пръстта, всичко вече е затрупано със сняг. Но мирише на ели. И на още нещо, сякаш на лек далечен дим.

— А където има дим, там има селище, хора…

— Които също така се наслаждават на „въздушните витамини“. И мистър Бейли иска да ги лиши от всичко това.

— Гледайте!

Погледнах на север. От хоризонта се издигаше неясен светлинен стълб. Все по-високо, по-високо, до зенита. От млечен стълбът стана бледосин, после светлозелен. Върхът му започна да порозовява и изведнъж от него, като клони от стъблото на дърво, се протегнаха на всички страни широки филизи. А от хоризонта се издигаше завеса, която преливаше в необикновено нежни и прозрачни оттенъци от всички цветове на дъгата. Полярната нощ беше омайна. На небето се развихряше безмълвната симфония на цветовете. И цветовете се преливаха като звуците на оркестър — ту пламваха внезапно в мощен акорд, ту нежно замираха в пианисимото на едва уловими оттенъци.

— Колко е прекрасен светът! — с лека тъга в гласа каза Нора.

Улових ръката й в кожена ръкавица. Нора сякаш не забеляза това и продължи да стои неподвижно, загледана в ширналата се пред нас панорама от планински вериги и долини. Белият сняг отразяваше небесните светлини и непрекъснато менеше цвета си — ту се синееше, ту се розовееше. Това беше красота, която покорява за цял живот. Безлюдност… Пустиня… Вик и отклик на прекрасни, но глухонеми светлини… Сякаш бяхме попаднали в някакъв съвсем друг, фантастичен свят. А там, зад планинските вериги, на югозапад и югоизток гъмжеше човешкият мравуняк.

— Мис Енгелбрект, говорихте ли с баща си? — прекъснах аз мълчанието.

Нора като че ли слезе на земята от надзвездните висини.

— Да, говорих — отвърна тя и наведе глава.

— И как свърши разговорът ви?

Нора уморено вдигна глава.

— Как свърши разговорът ни ли? — повтори тя, сякаш не беше чула добре. — Баща ми ме целуна по челото, както правеше това, когато още като момиченце отивах вечер да си лягам, и ми каза: „Спи спокойно, дъщеричке“. И аз се прибрах в стаята си. Баща ми! Милият ми баща, с когото никога не съм се разделяла нито за ден, сега сякаш ме напусна, стана далечен, странен и дори… страшен… Аз вече не мога да се отнасям към него с предишното доверие.

Отново млъкнахме. А небесният химн на северното сияние се разрастваше, ширеше се като могъщ светлинен орган, студен, беззвучен, прекрасен и чужд на всичко, което ни вълнува…

Занизаха се скучни, еднообразни дни. Ние с Нора продължавахме изследванията си в лабораторията, но девойката работеше вече без предишния ентусиазъм. По-рано похвалата на баща й й доставяше голяма радост. Сега тя вършеше цялата работа механически, като подчинен слуга, който работи за парче хляб. Тя страдаше дълбоко. Прекрасната руменина на страните й побледня, очите й хлътнаха, забележимо отслабна. Стана разсеяна. Стъклениците и епруветките падаха от ръцете й, често правеше грешки. Виждах професор Енгелбрект само от време на време, но и у него се забелязваше промяна. Той някак се смъкна, остаря, лицето му потъмня.

Вечер след работа аз и Нора излизахме понякога на нашата площадка да се полюбуваме на северното сияние, да подишаме „въздушни витамини“, а главно — да си поговорим. Нора беше самотна в скръбта си и аз бях единственият човек, при когото тя можеше да намери морална подкрепа.

От няколко дни вече вятърът не бушуваше над кратера. Беше необикновено тихо.

— Изглежда, че мистър Бейли е решил да остави въздуха да си почине — пошегувах се аз веднъж.

— Да, но това няма защо да ви радва — отговори Нора. — Преминаваме към нов начин за сгъстяване на въздуха. През зимата въздухът носеше цели облаци снежен прах. Това затрудняваше работата. За почистването на вентилатора от снега беше необходимо прекалено много място и труд. Виждате ли тази височина? Тя е изкуствена. И не успява да се стопи през лятото. След още една година тук ще се издигне цял Монблан. Баща ми призова на помощ всички сили на химията и електричеството и намери нови начини за поглъщане и разлагане на въздуха. Уви, сега процесите на преработване на въздуха ще се извършват още по-бързо. И скоро земята ще почне да се задъхва като в припадък от астма.

— Да бягаме оттука, Нора! — казах неочаквано аз.

Девойката ме погледна.

— Да се хванем за ръце и да скочим от тази площадка, нали? — пошегува се тя.

Това вече приличаше на кокетство. Нора не ми даде възможност да отговоря и продължи със същия тон, загледана надолу:

— Може би няма да се пребием. Ще се търкулнем долу и ще паднем в мекия сняг. После ще тръгнем нататък…

Гледах внимателно пътя, който Нора посочваше. Но по този път наистина би могло да се бяга! Тук няма тръба. Клисурата лъкатуши и може да ни защити от ветровете, ако „богът на ветровете“ Бейли ги развихри.

— Не се шегувайте, Нора, това е чудесен път за бягство — изрекох аз гласно мисълта си. — Малко е височко… Ако не се решавате, ще избягам сам.

Нещо подобно на уплаха се мярна в очите на Нора.

— И ще ме оставите сама? Не, няма да ви пусна…

— По заповед на негово величество мистър Бейли?

— Аз няма да ви пусна — продължи Нора. — Могат да ви заловят както първия път и тогава вече никакво застъпничество няма да ви помогне. Пък и вие не сте подготвен за такова пътешествие. Жертвата ви ще бъде напразна. На такова пътешествие може да се реши само човек, роден в тази мъртва пустиня — някой якут като вашия Никола… Наистина защо не го подготвите? Той чудесно ще се справи с тая задача. И скоро върху главите ни ще полетят снаряди. И ние „ще умрем като герои“ — каза тя с горчива ирония.

— Нашите войски ще бъдат предупредени и на нас може би ще ни се удаде да избегнем тази почетна смърт. Когато бъде обсаден, мистър Бейли навярно ще се предаде, щом се убеди, че борбата е безнадеждна — постарах се аз да смекча мрачните перспективи. — Предложението ви не е лошо. Аз съм готов да рискувам, но вие сте права — Никола по-добре ще се справи с тая задача.

— А Никола ще се съгласи ли?

— Никола! Вие не го познавате! Той е злато човек. Толкова пъти е гледал смъртта в очите, че нашият план никак няма да го уплаши и учуди.

Олекна ми на сърцето. Развесели се и Нора. Обръчът на безизходността като че ли се разкъса. Сега вече имахме определен план. Ние го обмисляхме от всички страни и това отвлече Нора от мрачните мисли.

Като се видях с Никола в стаята ни, аз го повиках да дойде по-наблизо и тихо му пошепнах:

— Никола, намерих откъде може да се избяга. Ще можеш ли да се промъкнеш до Верхоянск? Ще ти дам топли дрехи, револвер, торба сухари и сушено месо.

— А ти? — попита пак така тихо Никола.

— Не бива да бягаме двама. Могат да ни хванат. Но ако ти не стигнеш до Верхоянск, тогава ще тръгна аз. Впрочем ако не искаш да тръгнеш сам…

— Засто не искас? Искас! Тука скуцно. А заето Верхоянск?

— Ще занесеш там едно писмо. Тръгваш ли?

— Ами да — отговори Никола.

— Само че хубавичко си помисли, Никола! Не те принуждавам… Защото, ако те хванат, този път няма да се отървеш така лесно. Могат да те убият.

— Мецка бие и цовек бие — формулира Никола своя фатализъм. — Кога тръгва? Сега?

— Не, ще почакаме малко. Трябва всичко да обмислим и приготвим. Пък и слънцето скоро ще почне да се показва. Зимата си отива.

— Не трябва слънце. Аз всицко визда. Силно иска сега.

С голяма мъка успях да го склоня да не тръгва на път веднага. Започнахме да готвим Никола за бягството. Реших да му дам топлата си двойна шуба и ботушите си. Никола би могъл да ми ги „открадне“. Револвер успях да набавя от Нора. Оставаше ни да се запасим с храна. Това беше най-трудното. Наложи се по време на обед незабелязано да слагам в джоба си парченца хляб и сухари.

Икономисваше и Никола, но аз не му позволих да намалява дажбите си — той трябваше да събира сили.

Нора също отделяше запаси. На нея отведнъж й се отвори „вълчи апетит“. Скоро торбата, която пазехме под моята възглавница, се напълни доста добре. Още няколко дена и Никола можеше да потегли на път.

Но трябваше да се погрижим подозрението да не падне върху мене. Ако Никола не се добера до Верхоянск и загине, тогава ще тръгна аз. Трябваше да се пазя за този случай.