Зекария Сичин
Дванадесетата планета (17)

13. Краят на всяка плът

Трайната вяра на човека, че в праисторията му е имало златна ера, не може да се основава на действителни спомени, защото това се е случило прекалено отдавна и той е бил твърде примитивен, за да запази каквито и да било конкретни сведения за бъдещите поколения. Ако човечеството някак си съхранява подсъзнателното усещане, че в онези ранни дни е преживяло време на спокойствие и щастие, това е просто защото не знае истината. И също защото за нея са му разказали не по-древни хора, а самите нефилими.

Единственото цялостно изложение на събитията, които човекът преживял след пристигането си в месопотамския дом на боговете, е библейската история за Адам и Ева в Едемската градина:

„И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде. И направи Господ Бог да израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене, и дървото на живота посред рая, и дървото за познаване добро и зло… След това Господ Бог взе човека (когото създаде) и го посели в Едемската гадина, да я обработва и да я пази. И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш.“

Въпреки че имало два жизненоважни плода, човеците нямали право да посягат само към плода на дървото за познаване добро и зло. Божеството — в този момент — изглежда, не се безпокояло, че човекът може да посегне към плода на живота. Ала човекът не се подчинил дори на тази забрана и последвала трагедия.

Скоро идиличната картина отстъпила място на драматични събития, които специалистите по Библията и теолозите наричат „първородния грях“. Това е разказ за неизпълнени божествени заповеди, божествени лъжи, лукава (но казваща истината) змия, наказание и изгнание.

Змията ненадейно се появила и оспорила тържествените Божии предупреждения:

„Змията… И рече тя на жената: истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая? Жената отговори на змията: плодове от дърветата можем да ядем, само за плодовете на дървото, що е посред рая, рече Бог: не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете. Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете богове, знаещи добро и зло. Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той. Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листи и си направиха препасници.“

Като чете и препрочита лаконичния и в същото време точен разказ, човек не може да не се запита каква е причината за противоречието. Въпреки че под страх от смъртно наказание им било забранено дори да докосват плода на познанието, двамата човеци се оставили да ги убедят и яли от онова, което щяло да ги направи „знаещи“ като божеството. Ала последвало само откритието, че са голи.

Състоянието на голота всъщност е основен аспект на проблема. Библейският разказ за Адам и Ева в Едемската градина започва с думите: „И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха“. От този откъс трябва да разбираме, че те се намирали на по-нисша степен от напълно развитите хора: не само че били голи, но и не съзнавали значението на голотата си.

По-нататъшният анализ на библейския текст предполага, че темата е придобиването на известен сексуален опит. „Познанието“, което било забранено на човека, не представлявало научна информация, а нещо, свързано с мъжкия и женския пол, защото едва придобили „познанието“, мъжът и неговата жена „разбраха, че са голи“ и скрили половите си органи.

Библейското повествование потвърждава връзката между голотата и липсата на познание, защото на божеството изобщо не му трябвало време, за да се досети какво се е случило:

„И чуха гласа на Господа Бога, когато ходеше низ рая по дневната хладина, и скриха се Адам и жена му от лицето на Господа Бога между райските дървета. И извика Господ Бог на Адама и му рече: (Адаме,) де си? Той каза: чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол и се скрих. И рече (Бог): кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти забраних да ядеш?“

Примитивният работник признал истината и обвинил жена си, която на свой ред обвинила змията. Жестоко разгневено, божеството проклело змията и двамата човеци. После — изненадващо — „И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече“.

Не можем сериозно да предполагаме, че целта на този случай — който довел до прогонването на човеците от Едемската градина — бил драматичен начин на разказвача да обясни как човекът започнал да носи дрехи. Носенето на дрехи е само външна проява на новото „познание“. Придобиването на такова „познание“ и опитите на божеството да лиши човека от него са основните теми на събитията.

Макар че все още не е открит месопотамски аналог на библейския разказ, не може да има съмнение, че той — подобно на всички библейски материали, свързани със сътворението и човешката праистория — е от шумерски произход. Имаме мястото: домът на боговете в Месопотамия. Имаме издайническата игрословица с името на Ева („тя от живота“, „тя от реброто“). Имаме и двете жизненоважни дървета, дървото на познанието и дървото на живота, също като в дома на Ану.

Дори думите на божеството показват шумерски произход, защото единственият еврейски Бог отново преминава в множественото число, с което се обръща към божествените си колеги, присъстващи не в Библията, а в шумерските текстове:

„Ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та като вкуси, да заживее вечно. Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина…“

Както показват множество древни шумерски изображения, като примитивен работник, някога човекът служил на боговете си чисто гол. Той бил гол и когато им поднасял храна и напитки, и когато се трудел на нивата, и когато работел на строежите (обр. 154–155).

Обр. 154 Обр. 155

Ясно е, че боговете не правели голяма разлика между човека и домашните животни. Те просто развили едно съществуващо животно, за да задоволят потребностите си. Дали тогава липсата на „познание“ означава, че голото като животно новосъздадено същество също правело секс като или с животните? За това говорят някои ранни изображения (обр. 156).

Шумерски текстове като „Епос за Гилгамеш“ предполагат, че сексуалните навици наистина обясняват разликата между дивия и очовечения човек. Когато поискал да цивилизова дивия Енкиду — „дивака, мъжа невъздържан от бездънните степи“ — народът на Урук използвал услугите на „любодейка“, пратил я да се срещне с Енкиду при потока и да му предложи своя „чар“.

Изглежда, че повратният момент в процеса на „цивилизоване“ на Енкиду било отблъскването му от страна на зверовете, с които се бил сприятелил. Народът на Урук казал на любодейката, че трябва да продължи да му показва „женската си сръчност“, докато „дивечът, с който в степна е израснал… изостави човека“. Отклоняването на Енкиду от содомията било задължително изискване за неговото очовечаване.

Разголи гърди тя, плътта си оголи,

дъха му прие тя, не се развълнува,

той одежди разгърна, притисна се в Шамхат,

а тя му показа женската сръчност…

Очевидно замисълът подействал. След шест дни и седем нощи, „щом се насити на нейните ласки“, той си спомнил за старите си приятели.

… обърна лика си към своето стадо,

но газелите хукнаха от вида на Енкиду,

плътта му отбягваха степните твари.

Текстът е ясен. Сношението с жена предизвикало толкова сериозна промяна в Енкиду, че животинските му приятели „плътта му отбягваха“. Те не просто избягали, а отбягвали физически контакт с него.

Смаян, Енкиду известно време стоял неподвижен, защото „избяга табунът“. Ала както пояснява древният текст, промяната била за добро:

Умъдрен се усети.

В мисли потънал,

приседна отново в нозете на Шамхат…

Любодейката каза на Енкиду:

„Мъдър си^[1], Енкиду, на бог приличаш!“

Думите в този месопотамски текст са почти идентични с библейския разказ за Адам и Ева. Както била предрекла змията, като опитали от дървото на познанието, те били станали — в сексуално отношение — „като богове, знаещи добро и зло“.

Ако това означава само, че човекът започнал да разбира, че сексът с животни е нецивилизован, защо Адам и Ева били наказани заради отказа си от содомията? Забраните на содомията изобилстват в Стария завет и не е логично осъзнаването на една добродетел да породи божествен гняв.

„Познанието“, с което се сдобил човекът въпреки волята на божеството — или на едно от божествата, — трябва да е било с по-сериозен характер. То било нещо добро за човека, но създателите му не желаели да му го дадат.

Трябва внимателно да четем между редовете на проклятието на Ева, за да проумеем смисъла на случилото се:

„На жената рече: ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болка ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш… И даде Адам на жена си име Ева, защото тя стана майка на всички живеещи.“

Това наистина е важното събитие, предадено ни в библейския разказ: докато не притежавали „познанието“, Адам и Ева живеели в Едемската градина без потомство. След като се сдобили с „познанието“, Ева получила способността (и мъката) да забременява и ражда. Едва след като двойката придобила това „познание“, „Адам позна Ева, жена си; и тя зачена и роди Каина“.

В целия Стар завет глаголът „познавам“ се използва в смисъл на сексуално сношение, главно между мъж и неговата съпруга с цел създаване на деца. Разказът за Адам и Ева в Едемската градина разкрива една важна крачка в развитието на човека: придобиването на способност за възпроизводство.

Не бива да се изненадваме, че тези първи представители на Homo sapiens не били способни да се възпроизвеждат. Какъвто и метод да са използвали нефилимите, за да имплантират генетичния си материал в хоминидите, новото същество било хибрид, кръстоска между два различни, макар и родствени, вида. Също като мулето (кръстоска между кобила и магаре), такива хибридни бозайници са стерилни. Чрез изкуствено осеменяване и дори по-сложни биоинженерни методи можем да създадем колкото мулета искаме, даже без сношение между магаре и кобила, ала мулетата не могат да се възпроизвеждат и да раждат други мулета.

Дали нефилимите отначало просто не създавали „човешки мулета“, за да задоволят потребностите си?

Една сцена от скален релеф, открит в планините на Южен Елам, възбужда нашето любопитство. Тя представя седящо божество с „лабораторна“ колба, от която текат течности — познатото изображение на Енки. До него седи велика богиня, заела поза, която показва, че по-скоро му е сътрудничка, отколкото негова съпруга. Тя не може да е друга, освен Нинти, Богинята-майка или богинята на раждането. От двете им страни са застанали по-нисши богини — напомнящи за богините на раждането от разказите за сътворението. Пред тези творци на човека стоят много редици човешки същества, чиято най-очебийна особеност е еднаквостта им — еднакви продукти на един и същ калъп (обр. 157).

Вниманието ни също привлича шумерският разказ за несъвършените мъжки и женски същества, които отначало създали Енки и Богинята-майка. Те също били безполови или сексуално непълноценни. Дали този текст отразява спомен за първата фаза от съществуването на хибридния човек — същество, създадено по образ и подобие на боговете, но сексуално непълноценно, непритежаващо „познание“?

След като Енки успял да сътвори „съвършен образец“ — Адапа/Адам, шумерските текстове описват методите за „масово производство“ на хора: имплантирането на генетично обработените яйцеклетки в „производствена линия“ от богини на раждането, като предварително се знаело, че половината ще родят мъжки, а другата половина — женски. Това не само говори за „производствения метод“, но и загатва, че човекът не можел да се възпроизвежда.

Учените неотдавна установиха, че неспособността на хибридите да се възпроизвеждат се дължи на липса на възпроизводствени клетки. Докато всички клетки съдържат само един набор наследствени хромозоми, човекът и другите бозайници са способни да се възпроизвеждат, защото техните полови клетки (мъжката сперма и женската яйцеклетка) съдържат по два набора. Но хибридите не притежават тази уникална особеност. Днес гениите инженери правят опити да дадат на хибридите такъв двоен набор хромозоми и да ги направят сексуално „нормални“.

Това ли е направил за човечеството богът, който носел епитета „змията“?

Библейската змия определено не била обикновено влечуго — защото можела да разговаря с Ева, знаела истината за „познанието“ и имала толкова високо положение, че решително изобличила божеството като лъжец. Спомняме си, че във всички древни предания главното божество се борило със змия — история, чиито корени несъмнено стигат до шумерските богове.

В библейския разказ се откриват много следи от неговия шумерски произход, включително присъствието на други божества: „Адам стана като един от Нас“. Вероятността библейските противници — божеството и змията — да са тъждествени с Енлил и Енки ни се струва напълно правдоподобна.

Както установихме, тяхното съперничество започнало след поверяването на земното командване в ръцете на Енлил, въпреки че Енки бил истинският колонизатор на планетата. Докато Енлил си стоял в удобния контролен център в Нипур, Енки бил пратен да организира металодобива в Долния свят. Бунтът на анунаките бил насочен срещу Енлил и неговия син Нинурта. Богът, който говорил от името на бунтовниците, бил Енки. И пак той предложил и се заел със сътворяването на примитивни работници. Енлил трябвало да приложи сила, за да се сдобие с тези чудни същества. В шумерските текстове Енки по правило играе ролята на закрилник на човечеството, а Енлил — на негов строг надзирател, ако не и откровен враг. Ролята на божество, което искало новите човеци да останат сексуално непълноценни, и на божество, което било способно да дари на човечеството плода на „познанието“, идеално подхожда на Енлил и Енки.

Шумерските и библейските игрословици отново ни идват на помощ. Библейската дума за змия е „нахаш“. Ала думата произлиза от корена НХШ, който означава „разчитам, откривам“, така че „нахаш“ също може да означава „който може да разчете, който открива нещата“, епитет, подходящ за Енки, главния учен, нефилимския бог на знанието.

Като анализира аналогиите между месопотамската история за Адапа (който се сдобил с „познание“, ала не успял да си осигури вечен живот) и съдбата на Адам, С. Лангдън („Семитска митология“) цитира едно открито в Двуречието изображение, напомнящо библейския разказ: змия, увита около дърво, сочи към неговите плодове. От значение са и небесните символи: високо горе е представена Планетата на кръстопътя, която символизира Ану, а близо до змията е лунният полумесец, който е знак на Енки (обр. 158).

Най-важен за нашите открития е фактът, че в месопотамските текстове богът, който накрая дарява „познание“ на Адапа, не е някой друг, а Енки:

Дълбоко разбиране той му даде…

Мъдрост [му даде]…

Даде му знание,

вечен живот не дари му.

Едно изображение върху цилиндричен печат, открит в Мари, може би е древна илюстрация на месопотамската версия на историята от Битие. Представен е велик бог, седнал на висока земя, издигаща се над вълни — очевидно изображение на Енки. От всички страни на „престола“ му се подават змии, които бълват вода.

От двете страни на тази централна фигура стоят двама дървовидни богове. Онзи отдясно, чиито клони завършват с фалосообразни израстъци, държи паница, навярно съдържаща плода на живота. Другият отляво, краищата на чиито клони са оформени като вагини, подава клони, отрупани с плодове, представляващи дървото на „познанието“ — божественият дар на възпроизводството.

Отстрани стои друг велик бог. Ние предполагаме, че това е Енлил. Гневът му към Енки е очевиден (обр. 159).

Никога няма да узнаем каква е причината за този „конфликт в Едемската градина“. Ала каквито и да са били мотивите му, Енки успял да усъвършенства примитивния работник и да сътвори Homo sapiens, който можел да има собствено потомство.

След като човекът придобил „познанието“, Старият завет започва да го разглежда като първия патриарх на човешкия род. Но началото на ерата на човека бележи и разрива между човека и Господ.

Според описанието на Битие разделянето на пътищата, след което човекът престанал да е безмозъчен роб на боговете, а се превърнал в самостоятелна личност, не станало по решение на самия човек, а като наказание, наложено от божеството: за да не придобие и вечен живот, човекът трябвало да бъде прогонен от Едемската градина. Според тези извори независимото съществувание на човечеството не започнало в Южна Месопотамия, където били установили своите градове и овощни градини нефилимите, а на изток, в планината Загрос: „Тогава Господ изпъди Адам и го накара да се засели на изток от Едемската градина“^[2].

Следователно библейските сведения отново съответстват на научните открития. Човешката култура се появила в планинските райони по границите на Месопотамското плато. Колко жалко, че библейският разказ е толкова кратък, защото се отнася за началото на цивилизования живот на човека на Земята.

Изхвърлен от дома на боговете, обречен на смъртен живот, ала способен да се възпроизвежда, човекът постъпил точно така. Първият Адам, за чиито поколения разказва Старият завет, „познал“ жена си Ева и тя му родила син, Каин, който орял земята. После Ева родила Авел, който бил пастир. Като загатва, че причината била хомосексуалност, Библията съобщава, че „Каин нападна брата си Авеля и го уби“.

Тъй като се боял за живота си, Каин получил защитен знак от божеството и му било наредено да се пресели още по на изток. Отначало водил номадски живот, но накрая се заселил в „Земята на преселението^[3], на изток от Едем“. Там му се родил син, когото нарекъл Енох („освещаване“) „И съгради той град, и нарече града по името на сина си Енох.“ Енох на свой ред имал деца, внуци и правнуци. Шест поколения след Каин се родил Ламех. Библията посочва неговите трима сина като носители на цивилизацията: Явал „беше баща на скотовъдци, които живеят в шатри“, Ювал „беше баща на всички, които свирят на гусли и пищялки“, Тувалкаин бил първият ковач.

Ала също като своя прародител Каин, Ламех се замесил в убийство — този път на мъж и дете. Спокойно можем да приемем, че жертвите не били някакви си прости странници, защото Битие обръща внимание на случая и го смята за повратен момент в Адамовия род. Библията съобщава, че Ламех повикал своите две жени, майки на тримата му сина, признал им двойното убийство и рекъл: „Ако за Каина се отмъстява седмократно, то за Ламеха — седемдесет пъти по седем“. Това недоразбрано изказване трябва да е свързано с наследството — Ламех признал на жените си, че надеждата Каиновото проклятие да се изкупи до седмото поколение (поколението на техните синове) не се оправдала. И сега на дома на Ламех било наложено ново проклятие, което щяло да продължи много повече.

Следните стихове потвърждават, че събитието е свързано с наследството, и ни съобщават за незабавното създаване на нов, чист род:

„Адам пак позна жена си (Ева), и тя роди син, и му даде име Сит [«основа»]; понеже (казваше тя) Бог ми даде друго чедо, вместо Авеля, когото Каин уби.“

В този момент Старият завет изгубва всякакъв интерес към осквернения род на Каин и Ламех. Оттук нататък описанието на човешката история се занимава с рода на Адам чрез неговия син Сит и първородния син на Сит, Енос, чието име на иврит е станало нарицателно за „човешко същество“. „Тогава — прибавя Битие — наченаха да призовават името на Господа.“

Тази странна забележка от векове озадачава специалистите по Библията и теолозите. Следва я глава, в която е изложено родословието на Адам чрез Сит и Енос в продължение на десет поколения до Ной, героя на Потопа.

Шумерските текстове, описващи ранните епохи, когато боговете живеели сами в Шумер, също толкова прецизно разказват за живота на хората в тази страна в по-късно време, ала преди Потопа. Шумерската (и оригинална) история за Потопа има своя „Ной“, „човек от Шурупак, седмия град, основан от нефилимите след кацането им на Земята.“

Следователно по някое време на човешките същества — изгонени от Едем — било позволено да се завърнат в Месопотамия, да живеят заедно с боговете, да им служат и да ги почитат. Според нашата интерпретация на този откъс от Битие това се случило в дните на Енос. Тогава боговете разрешили на човечеството да се завърне в Месопотамия, за да служи на боговете и „да призовават името на Господа“.

Битие няма търпение да премине към следващото епическо събитие в човешката сага, Потопа, и не дава много сведения, освен имената на патриарсите след Енос. Но значението на техните имена може би предполага събитията, случили се по времето на всеки един от тях.

Синът на Енос, чрез когото продължил чистият род, бил Каинан („малък Каин“). Някои учени превеждат името като „ковач“. Син на Каинан бил Малелеил („който слави Господа“). Следвал го Яред („който се спусна“). Негов син бил Енох („осветеният“), който на възраст 365 години бил взет от божеството. Ала триста години преди това, на шестдесет и пет годишна възраст, на Енох му се родил син на име Матусал. Много учени, първа от които е Летия Д. Джефрис („Древноеврейските имена: тяхното значение и историческа стойност“), превеждат името като „мъж на ракетата“.

Синът на Матусал се казвал Ламех, което означава „който беше смирен“. И Ламех родил Ной („отдих“), казвайки: „той ще ни утеши в работата ни и в труда на ръцете ни при обработване земята, която Господ (Бог) прокле“.

Изглежда, че когато се родил Ной, човечеството търпяло огромни лишения. Тежкият труд не водел доникъде, защото Земята, която трябвало да го храни, била прокълната. Била готова сцената за Потопа — важното събитие, което щяло да изтрие от лицето на Земята не само човешката раса, но и целия живот на сушата и в небето.

„И видя Господ (Бог), че развратът между човеците на земята е голям, и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време; и разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си. И рече Господ: ще изтребя от лицето на земята човеците, които сътворих…“

Това са общи обвинения, представени като оправдание за драстичните мерки за „края на всяка плът“. Но им липсва конкретност и учени и теолози не намират задоволителен отговор на въпроса какви грехове или „злодейства“ може толкова много да са разстроили божеството.

Многократната употреба на думата „плът“, и в обвинителните стихове, и в обявяването на присъдата, разбира се, предполагат, че покварата и злодействата са свързани с плътта. Божеството се огорчило от човешките „помисли“. Изглежда, че след като открил секса, човекът станал сексуален маниак.

Ала не можем да приемем, че божеството ще реши да изтреби човечеството от лицето на Земята просто защото мъжете прекалено много се любели с жените си. Месопотамските текстове свободно и красноречиво разказват за секса и любенето при боговете. Те описват нежна любов между божествата и техните съпруги, незаконна любов между девица и нейния любовник, насилствена любов (например изнасилването на Нинлил от Енлил). Множество писмени паметници са свързани с любенето и самото сношение при боговете — с техните официални съпруги или неофициални наложници, с техните сестри, дъщери и дори внучки (любенето с внучките му било любимото забавление на Енки). Такива богове не могат да се обърнат срещу хората, защото правят също като тях.

Очевидно мотивите на божеството не били свързани само с човешкия морал. Отвращението му се дължало на ширещото се оскверняване на самите богове. В тази светлина се изяснява смисълът на озадачаващите първи стихове на глава шеста от Битие:

„Когато човеците взеха да се умножават на земята и им се родиха дъщери, тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са съвместими и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше.“

Тези стихове показват, че когато синовете Божии започнали да имат сексуални връзки с човешки жени, божеството извикало: „Стига!“

„И рече Господ (Бог): няма Моят Дух да бъде вечно занемаряван от (тия) човеци, защото са плът…“

Тези думи хилядолетия наред остават загадъчни. Прочетени в светлината на нашите заключения за генетичното манипулиране, което участвало в сътворението на човека, стиховете носят ясно послание към нашите учени. „Духът“ на боговете — тяхното генетично усъвършенстване на човечеството — започнал да се изражда. Човечеството се „отклонило“ и се връщало към „плътта“ — към своя животински, маймунски произход.

Вече разбираме акцента, поставен от Стария завет върху разграничението между Ной, „човек праведен и непорочен в своя род“ и „земята се разтля пред лицето Божие“. Като се свързвали с мъже и жени със западаща генетична чистота, самите богове се подлагали на израждане. Като отбелязва, че само Ной все още бил генетично чист, библейският разказ оправдава противоречието на божеството: току-що заявило, че ще изтреби целия живот от лицето на Земята, то решило да спаси Ной, неговите потомци, „всеки чист добитък“ и други зверове и птици, „за да запазиш род за цялата земя“.

Божеството провалило собствената си първоначална цел, като предупредило Ной за предстоящата катастрофа и го инструктирало да си построи ковчег, на който да се качат избраните за спасяване хора и животни. Ной имал само седем дни. Някак си той успял да построи ковчег и да го направи водонепроницаем, да събере всички животни, да ги качи заедно със семейството си в ковчега и да натовари необходимите провизии. „След седемтях дена потопните води дойдоха на земята.“ Най-добре да проследим случилото се с думите на самата Библия:

„… в тоя ден се раззинаха всички извори на голямата бездна, и окната небесни се отвориха… И наводнението продължава на земята четирийсет дена (и четирийсет нощи), и водата се умножи, подемна ковчега, и той се дигна над земята; а водата се усилваше и твърде се умножаваше на земята, и ковчегът плуваше върху водата. И водата се усили твърде много на земята, тъй че се покриха всички високи планини, каквито има под цялото небе; водата възлезе на петнайсет лакти над тях, и (всички високи) планини се покриха. И се лиши от живот всяка плът… Изтреби се всичко, що съществуваше по лицето (на цялата) земя; от човек до скот, гадове и птици небесни — всичко биде изтребено от земята; остана само Ной, и каквото беше с него в ковчега.“

Водата бушувала на земята сто и петдесет дни, когато:

„… и напрати Бог вятър на земята, и водите престанаха. И затвориха се изворите на бездната и окната небесни, и престана дъждът от небето. А водата постепенно се оттегляше от земята, и подир сто и петдесеттях дена водата захвана да намалява. И в седмия месец, на седемнайсетия ден от месеца, ковчегът се спря върху Араратските планини.“

Според библейската версия премеждието на човечеството започнало „в шестстотната година на Ноевия живот, във втория месец, на седемнайсетия ден (27) от месеца“. Ковчегът спрял „върху Араратските планини“ „в седмия месец, на седемнайсетия ден от месеца“. Следователно прииждането на водите и тяхното постепенно „оттегляне“ — достатъчно, за да спадне водното равнище и ковчегът да спре на върховете на Арарат — продължило цели пет месеца. После „водата постоянно намаляваше“, докато „планинските върхове“ — а не само високият Арарат — „се показаха“ „в първия (11) ден на десетия месец“, близо три месеца по-късно.

Ной изчакал още четиридесет дни. След това пуснал врана и гълъб, „за да види, дали е спаднала водата от земята“. На третия опит гълъбът се върнал с лист от маслина в човката си, което показвало, че водите са се оттеглили достатъчно, за да се виждат върховете на дърветата. След известно време Ной пак пуснал гълъба „и той вече се не върна при него“. Потопът свършил.

„Ной отвори покрива на ковчега, погледа, и ето, земното лице поизсъхнало.“

„А във втория месец, на двайсет и седмия ден на месеца, земята изсъхна.“ Ной бил на шестстотин и една години. Премеждието продължило година и десет дни.

Тогава Ной и всички, които били с него в ковчега, излезли. И той издигнал олтар, и принесъл всесъжение на божеството.

„И помириса Господ приятно благоухание, и рече Господ (Бог) в сърцето Си: няма вече да проклинам земята заради човека, защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му…“

„Щастливият край“ е пълен с противоречия, както и самата история за Потопа. Тя започва с дълга присъда на човечеството за различни прегрешения, сред които оскверняване чистотата на по-младите богове. Взето е важно решение за изтребване на всяка плът, което сякаш е напълно оправдано. После същото това божество само за седем дни се втурва да запази рода на човека и другите същества за цялата земя. Когато премеждието свършва, божеството е примамено от миризмата на печено месо и забравя да сложи край на човечеството, като оправдава лошите помисли на човека с младостта му.

Тези упорити съмнения в истинността на историята обаче се разсейват, когато разберем, че библейският разказ е редактирана версия на шумерски оригинал. Както и в другите случаи, монотеистичната Библия натиква в едно божество роли, играни от няколко бога, които невинаги могат да се съгласуват.

До археологическото откриване на месопотамската цивилизация и разчитането на акадската и шумерската литература библейската история за Потопа намирала потвърждение единствено в примитивните митологии на отделни, пръснати по света народи. Откриването на акадския „Епос за Гилгамеш“ поставя Потопа от Битие в по-древна и внушаваща уважение компания, допълнително подкрепена от по-късните открития на по-стари текстове и фрагменти от шумерския оригинал.

Герой на месопотамския разказ за потопа е Зиусудра (на акадски Утнапищим), който след премеждието бил взет в небесния дом на боговете, за да заживее щастливо вечен живот. Когато в търсенето си на безсмъртие най-после стигнал там, Гилгамеш поискал съвета на Утнапищим по въпроса за живота и смъртта. Утнапищим му разкрил — а чрез него и на цялото следпотопно човечество — тайната на неговото спасение, „откровените думи, божествени тайни“, истинската история (така да се каже) на големия потоп.

И Утнапищим му разказал, че преди началото на Потопа боговете се събрали на съвет и гласували за погубването на човечеството. Гласуването и решението били запазени в тайна. Ала Енки потърсил Утнапищим, владетел на Шурупак, за да му съобщи за предстоящото бедствие. Богът взел предпазни мерки и му проговорил иззад тръстиков параван. Отначало думите му звучали загадъчно. После предупреждението и съветът му станали съвсем ясни:

Ти, шурипакиецо, син на Убар-Туту,

събори колибите, построй кораб!

Презри богатството! Живота спасявай!

Остави имота си! Душите спасявай!

Вземи по седмина зад всяка преграда —

корабът, който ще сглобиш,

нека има четири ъгъла и четири борда…

Аналогиите с библейската история са очевидни: бил надвиснал потоп, бил предупреден един човек, който трябвало да се спаси, като построи специален кораб, и трябвало да вземе със себе си „род за цялата земя“. И все пак вавилонската версия е по-правдоподобна. Решението за унищожаването и опитът за спасяване на човечеството не са противоречиви действия на едно и също единствено божество, а на различни богове. Нещо повече, решението за предупреждаване и спасяване на човешкия „род“ е непокорна постъпка на един бог (Енки), действащ тайно и против съвместното решение на другите велики богове.

Защо Енки рискувал да се изправи срещу другите богове? Дали бил загрижен само за съхраняването на своите „чудни творби“, или действал на фона на изострящото се съперничество или вражда между него и по-големия му брат Енлил?

Съществуването на такъв конфликт между двамата братя се подчертава в историята за Потопа.

Утнапищим задал на Енки очевидния въпрос: как можел той, Утнапищим, да обясни на гражданите на Шурупак построяването на странен плавателен съд и изоставянето на целия си имот. Енки отвърнал:

Кажи им следните думи:

— Аз зная, че Енлил не ме обича,

и повече няма в града да живея,

и стъпки отвръщам от земята на Енлил.

Към Апсу^[4] ще сляза при повелителя Еа!

Следователно Утнапищим трябвало да се оправдае, че като привърженик на Енки, повече не можел да живее в Месопотамия и че строял кораб, с който да отплава за Долния свят (според нашите открития, Южна Африка), за да се засели при своя господар Еа/Енки. Следващите стихове предполагат, че районът страдал от суша или глад — Утнапищим (по съвета на Енки) трябвало да увери жителите на града, че ако Енлил го види да заминава, „на земята ще има [отново] жътва обилна“. Оправданието се сторило логично на съгражданите му.

Така заблуденият народ на Шурупак не възразил, а дори помогнал за построяването на ковчега. Като „всекидневно“ убивал за жителите на града бикове и овце и ги поял с „вино — бяло, червено… сок ягодов, масло и сикера“, Утнапищим ги насърчавал да работят по-бързо. Дори децата носели битум за запушване на цепнатините.

„Готов бе корабът към залез-слънце. Да го плъзнем в Реката — оказа се тежък. С колене го подпряха отгоре-отдолу. Водата нагази с две трети от борда.“ Тогава Утнапищим качил вътре цялото си семейство и род и взел със себе си „всичките мои домашни животни“, както и „зверовете степни“. Аналогиите с библейския разказ са ясни. Утнапищим обаче прави една крачка повече от Ной и тайно качва на кораба всички майстори, които му помогнали да го построи.

Самият той трябвало да се качи едва при сигурен знак, чийто характер Енки също му разкрил: уречен момент, посочен от Шамаш, божеството, отговарящо за огнените ракети. Заповедта на Енки била следната:

Когато Шамаш, който трепет по залез заръчва,

дъжд от взривове изпрати —

влез в кораба вече! Засмоли вратите!^[5]

Принудени сме да гадаем за връзката между това очевидно изстрелване на космическа ракета от страна на Шамаш и настъпването на момента Утнапищим да се качи на своя ковчег и да го затвори херметично. Но така или иначе моментът настъпил. Космическата ракета наистина предизвикала „трепет по залез“. И Утнапищим засмолил вратите и „за доброто смолене като в палат същински с богати удобства настаних щедро корабния майстор Пузур-Амури“.

Бурята започнала, когато „едва замъждука утрото ранно“. Разнесъл се ужасен гръм. От хоризонта се издигнал черен облак. Ураганът изтръгнал стълбовете на сградите и кейовете, после поддали дигите. Спуснал се мрак и „всичко светло в мрак се превърна“, „земята се пропука, сякаш беше стомна“.

Шест дни и шест нощи бушувал „Южният вятър“.

… връхлетя бързо, планините удави,

с вълни като воини догонваше хората…

Когато настъпи седмото утро,

затихна бурята, затихна потопът

и вълните, които като войска се биха.

Утихна морето, ураганът утихна,

утихна най-после потопът…

Погледнах морето — лежеше безмълвно

и всичките хора бяха станали тиня!

Волята на Енлил и съвета на боговете се изпълнила.

Ала скришом от тях се осъществил и замисълът на Енки: по бурните вълни се носел кораб с мъже, жени, деца и други живи същества.

Когато бурята утихнала, Утнапищим отворил отдушника и лъчи облели лицето му. Той се озърнал — „като стряха бе плоско наоколо всичко“. Утнапищим ниско се поклонил, седнал и заплакал, „по лицето ми плъзнаха сълзи солени“. Той потърсил с поглед бряг в морската шир, ала нямало. После:

Бряг ми се мярна надалече в морето:

на двадесет беру се издигаше остров.

В планината Ницир [„спасение“] своя кораб закотвих.

Шест дни наред Утнапищим наблюдавал от неподвижния ковчег, закотвен край върховете на Планината на спасението — библейските върхове на Арарат. Сетне, също като Ной, пуснал гълъб да потърси сухо място, ала птицата се върнала. Пратил лястовица, долетяла обратно и тя. Накрая пуснал врана — тя отлетяла и намерила суша. Тогава Утнапищим освободил всички птици и животни и също слязъл от кораба. Издигнал олтар и „жертва въздадох“ — точно като Ной.

Но тук отново наблюдаваме противоречието единствено божество — многобожие. Когато Ной принесъл всесъжение, „помириса Господ приятно благоухание“, ала когато Утнапищим направил жертвоприношение, „боговете усетиха аромата, боговете усетиха аромата приятен, като мухи се сбраха край огъня жертвен“.

Във версията на Битие Господ се заклева никога повече да не унищожава човечеството. Във вавилонската версия клетвата полага Великата богиня: „вечно да помня, тези дни никога да не забравя!“

Това обаче не бил непосредственият проблем. Защото когато най-после се появил, Енлил не мислел за храна. Той беснеел от ярост, че са се спасили неколцина души. „Душа тук някаква се е спасила! Не трябваше никой човек да остане!“

Неговият син и наследник Нинурта подозрително насочил пръст към Енки. „Само Еа решава кое как да бъде, само Еа единствен замисля нещата!“ Без изобщо да отхвърля обвинението, Енки се впуснал в една от най-красноречивите защитни речи на света. Като възхвалил Енлил за мъдростта му и заявил, че не може да е „безразсъден“, Енки комбинирал отрицания и признания. „Не издадох аз тайната на боговете велики“, аз само позволих на един човек със собствената си мъдрост да разгадае тази тайна. И щом този човек наистина е толкова мъдър, предложил на Енлил той, нека не пренебрегваме неговите способности. „А сега покажи му ти своята мъдрост!“

Според „Епос за Гилгамеш“ всичко това била „тайната на боговете“, която Утнапищим съобщил на Гилгамеш. После му разказал за последното събитие. Убеден от аргументите на Енки:

Надигна се Енлил и в кораба влезе,

за ръката ме хвана, навън ме изведе,

до мен на колене жена ми постави,

докосна челата ни, между нас застанал,

благослови ни с думи:

„До днес Утнапищим човек бе само.

От днес Утнапищим и жена му до него

да бъдат равни с нас, боговете!

От днес Утнапищим да живее далече,

дето Реката се влива!“

И Утнапищим завършил разказа си. След като го отвели да се засели далече, Ану и Енлил му дарили вечен живот като бог.

Ала какво се случило с човечеството като цяло? Библейският разказ свършва с твърдението, че божеството позволило и благословило хората да „се плодят и множат“. Месопотамските версии на историята за Потопа също свършват със стихове, които се отнасят за възпроизводството на човечеството. Отчасти повреденият текст разказва за установяването на човешки категории:

… Нека има трета категория при човеците:

нека има при човеците

жени, които раждат, и жени, които не раждат.

Очевидно имало нови напътствия за сексуално сношение:

Правила за човешката раса: Нека мъжът… младата девойка…

Нека младата девойка…

Младият мъж младата девойка…

Когато застелят леглото,

нека съпругата и нейният съпруг легнат заедно.^[6]

Енлил бил надхитрен. Човечеството било спасено и можело да се възпроизвежда. Боговете дали Земята на човека.