Зекария Сичин
Дванадесетата планета (14)

10. Градовете на боговете

Историята за заселването на разумни същества на Земята е вълнуваща сага, също толкова вдъхновяваща, колкото откриването на Америка или първото околосветско пътуване. И определено е по-важна, защото в резултат на това заселване днес съществуваме ние и нашата цивилизация.

„Епос за Сътворението“ разказва, че „боговете“ дошли на Земята след грижливо обмисленото решение на водача си. Вавилонската версия приписва това решение на Мардук и обяснява, че той изчакал пръстта на Земята да изсъхне и да се втвърди достатъчно, за да позволи кацане и строителство. После Мардук обявил решението на групата космонавти:

В дълбините горе,

където живеете,

построих аз „Царския дом на висините“.

Сега ще построя негово подобие долу.

След това Мардук разяснил целта си:

Когато от небесата

на съвет се спускате,

ще има място за пренощуване,

което ще приема всички ви.

Ще го нарека Вавилон —

Портата на боговете.

Така Земята не само станала обект на кратък изследователски престой, а постоянен „дом далеч от дома“.

Обитавайки планета, която представлявала своего рода космически кораб и пресичала орбитите на повечето други планети, нефилимите несъмнено първо наблюдавали небето от родния си свят. Сигурно са последвали автоматични сонди. Рано или късно нефилимите са придобили способността да пращат космонавти на други планети.

Когато започнали да си търсят нов „дом“, Земята трябва да е привлякла вниманието им. Нейните сини краски показвали, че разполага с необходимите за живота вода и въздух, кафявите говорели за наличие на суша, зелените — за растителност и условия за животински живот. И все пак когато нефилимите най-после стигнали на Земята, тя трябва да е изглеждала по-различно, отколкото на нашите космонавти. Защото когато нефилимите за пръв път дошли на Земята, тя преживявала ледникова епоха — ледников период, състоящ се от фази на заледяване и стопяване на Ледниците.

 

 

Ранно заледяване — започнало преди около 600000 години.

Първо затопляне (междуледников период) — преди 550000 години.

Втори ледников период — преди 480000 до 430000 години.

 

 

Когато преди 450000 години нефилимите за пръв път кацнали на Земята, около една трета от сушата била покрита с лед. Тъй като голяма част от водата била замръзнала, валежите били намалели, но не навсякъде. Поради особеностите на ветровете и терена, както и поради други фактори, някои достатъчно влажни днес райони били сухи тогава, а други, в които сега се наблюдават само сезонни дъждове, били подложени на целогодишни валежи.

Морското равнище също било по-ниско, тъй като била замръзнала голяма част от водата. Свидетелствата показват, че по време на кулминацията на двете основни ледникови епохи морското равнище било със 180–210 метра по-ниско от сегашното. Затова там, където сега има морета и крайбрежни ивици, тогава имало суша. Ако минавали през скалисти земи, реките прорязвали дълбоки клисури и каньони, ако теренът бил мека пръст и глина, те стигали до ледниковите морета през огромни тресавища.

След като дошли на Земята при такива климатични и географски условия, къде можели да установят първата си база нефилимите?

Те несъмнено са търсили място със сравнително умерен климат, където щели да са достатъчни обикновени заслони и можели да се движат с леки работни дрехи, а не дебело подплатено облекло. Освен това трябва да са търсили вода за пиене, къпане и промишлени нужди, както и за растителния и животински живот, необходим им за храна. Реките улеснявали напояването на големи райони и осигурявали удобен транспорт.

Само една доста тясна умерена зона отговаряла на всички тези изисквания, както и на необходимостта от дълги и равни, подходящи за кацане участъци. Както вече знаем, вниманието на нефилимите се насочило към три големи речни системи и техните долини: Нил, Инд и Тигър-Ефрат. Всяка от тези долини била подходяща за колонизиране и всяка след време се превърнала в център на древна цивилизация.

Нефилимите не може да са пренебрегнали и друга потребност: източник на гориво и енергия. На Земята петролът бил подходящ и богат източник на енергия, топлина и светлина, както и основна суровина, от която се правели безброй ценни продукти. Ако се съди по шумерската практика и документи, нефилимите широко използвали нефта и неговите производни — логично е в търсене на най-подходящо за заселване място на Земята те да предпочетат район с богати петролни залежи.

От тази гледна точка нефилимите навярно са поставили долината на Инд на последно място, защото не разполага с петрол. Долината на Нил може би е заела второто място — геологически тя се намира в обширен район със седиментни скали, но петролните залежи са на известно разстояние и изискват дълбоко сондиране. Двуречието несъмнено е било поставено на първо място. От Персийския залив до планинските извори на Тигър и Ефрат се намират едни от най-богатите петролни залежи. И въпреки че за да се стигне до нефта на повечето места се налага да се пробиват дълбоки сонди, в древен Шумер (днес Южен Ирак) различните видове битум, катрани, смоли и асфалт естествено извирали на повърхността.

(Интересно е, че шумерите имали имена за всички видове битумни съставки — петрол, земно масло, естествен асфалт, скален асфалт, катрани, пирогенни асфалти и смоли. Имали девет имена за различни видове битум. За сравнение, на древноегипетски има само две имена, на санскрит — само три.)

Битие описва Божия дом на Земята — Едем — като място с умерен климат, топло, но с лек ветрец, защото Господ излизал на следобедна разходка, за да се разведри. Почвата била подходяща за земеделие, особено за овощни градини. Водната мрежа се състояла от системите на четири реки. „Името на третата река е Хидекел (Тигър): тя тече пред Асирия. Четвъртата река е Ефрат.“

Докато предположенията за първите две реки, Фисон („обилна“) и Гихон („която блика“) са неубедителни, няма абсолютно никакво съмнение в другите две, Тигър и Ефрат. Някои учени локализират Едем в Северна Месопотамия, откъдето извират двете реки и два по-малки техни притока, други (като И. А. Спайсър, „Реките на рая“) смятат, че четирите реки са се сливали при Персийския залив и Едем не се е намирал в Северна, а в Южна Месопотамия.

Библейското име Едем е от месопотамски произход и произлиза от акадската дума „едину“, която означава „равнина“. Спомняме си, че „божествената“ титла на древните богове била ДИН.ГИР („праведните/справедливите от ракетите“). Вероятното шумерско име на дома на боговете Е.ДИН би означавало „дом на праведните“ — подходяща характеристика.

Изборът на Месопотамия за дом на Земята навярно се дължал на поне още едно важно съображение. Макар че след време нефилимите установили космодрум на суха земя, някои свидетелства предполагат, че поне отначало са се приводнявали в морето в херметично затворена капсула. Ако са използвали този метод за кацане, Месопотамия осигурявала близост не само до едно, а до две морета — Индийския океан на юг и Средиземно море на запад — така че в случай на необходимост кацането да не зависи от един воден басейн. Както ще се убедим, важно било също да разполагат с подходящ залив, от който да се отправят на дълги морски пътешествия. В древните текстове и изображения корабите на нефилимите отначало били наричани „небесни кораби“. Можем да си представим, че в древните епоси кацането на такива „морски“ космонавти се е описвало като поява на някаква небесна подводница в морето, от която на брега слизали „рибо-човеци“.

В текстовете наистина се споменава, че някои от АБ.ГАЛ, които дошли с космическите кораби, били облечени като риби. Един текст, който разказва за божествените пътувания на Ищар, съобщава, че богинята се опитала да стигне при „великия галу“ (главен навигатор), който отплавал с „потънал кораб“. Берос предава легендата за Оанес, „съществото, надарено с разум“, бог, който се появил от „Еритрейското море, което граничи с Вавилония“, през първата година от спускането на царската власт от небето. Според Берос, макар да приличал на риба, Оанес имал човешка глава под рибешката и човешки крака под рибешката опашка. „Гласът и езикът му също били членоразделни и човешки“. (обр. 126).

Тримата старогръцки историци, от които научаваме какво е писал Берос, твърдят, че такива божествени рибо-човеци се появявали периодично от „Еритрейското море“ — водния басейн, който днес наричаме Арабско море (западната част от Индийския океан).

Защо нефилимите се приводнявали в Индийския океан, на стотици километри от избраното от тях място в Месопотамия, вместо в Персийския залив, който е много по-близо? Древните разкази непряко потвърждават нашето заключение, че първите кацания били по време на втория ледников период, когато днешният Персийски залив не бил море, а тресавища и плитки езера, в които не можело да се приводни космически кораб.

От Арабско море първите разумни същества на Земята се отправили към Месопотамия. Блатата се простирали по-навътре в сушата, отколкото днешната брегова ивица. Там, край тресавищата, те установили първото си селище на нашата планета.

Нарекли го Е.РИ.ДУ („дом, построен надалеч“). Значението на тази дума се е вкоренило във всички езици; на немски „Земя“ е „Erde“, на старонемски — „Erda“, на исландски — „Jordh“, на датски — „Jord“, на готски — „Airtha“, на средноанглийски — „Erthe“, а ако се върнем назад географски и хронологически, „Земя“ на арамейски е „Aratha“ или „Ereds“, на кюрдски — „Erd“ или „Ertz“ и „Eretz“ — на иврит.

В Ериду, Южна Месопотамия, нефилимите установили Земна станция I, самотен аванпост на полузаледена планета (обр. 127).

Самотен аванпост на чужда планета:

Азия, както навярно изглеждала от въздуха в средата на ледниковата епоха. По-ниското морско равнище означава, че бреговете са били различни от днешните. Персийският залив и Южна Месопотамия са представлявали калища, езера и тресавища.

Потвърдени от по-късни акадски преводи, шумерските текстове изброяват първите селища или „градове“ на нефилимите в реда на тяхното създаване. Научаваме дори кой бог отговарял за тях. Един шумерски паметник, за който се смята, че е оригинал на акадските „плочки на потопа“, разказва за пет от първите седем града:

След като царската власт беше спусната от небето,

след като върховната корона, царският престол

бяха спуснати от небето,

той… усъвършенства процедурите,

божествените повели…

Основа пет града на чисти места,

даде им имена,

определи ги за центрове.

Първия от тези градове, ЕРИДУ,

той даде на Нудимуд, водача.

Втория, БАД-ТИБИРА,

даде на Нугиг.

Третия, ЛАРАК,

даде на Пабилсаг.

Четвъртия, Сипар,

даде на героя Уту.

Петия, ЩУРУПАК,

даде на Суд.

За съжаление името на бога, който спуснал царската власт от небето, подготвил създаването на Ериду и още четири града и назначил техните наместници или командири, се е изличило. Всички текстове обаче са единодушни, че богът, който излязъл на брега край блатата и казал „тук ще се заселим“, бил Енки, наричан в текста „Нудимуд“ („който направи неща“).

Двете имена на този бог — ЕН.КИ („господар на твърдта“) и Е.А („чийто дом е вода“) — са изключително подходящи. Ериду, който останал седалище на властта и култов център на Енки през цялата месопотамска история, бил построен на земя, изкуствено издигната над водите на блатата. Свидетелствата за това се съдържат в текста, наречен (от С. Н. Крамър) „Мит за Енки и Ериду“:

Господарят на водните дълбини, царят Енки…

построи своя дом…

В Ериду построи Дома на водния бряг…

Царят Енки… построи дом:

 

Ериду, като планина,

той издигна от земята;

на хубаво място го построи.

Тези и други, главно фрагментарни текстове предполагат, че една от първите грижи на тези „колонисти“ на Земята била свързана с плитките езера и тресавищата. „Той донесе… започна разчистването на малките реки.“ Опитът за разчистване на коритата на потоците и притоците целял пресушаване на блатата, осигуряване на по-чиста, питейна вода и развитие на изкуственото напояване. Шумерските паметници също разказват за насипване на пръст и издигане на диги за защита на първите сгради от вездесъщата вода.

Така нареченият „Мит за Енки и реда на земята“ е една от най-дългите и най-добре запазени шумерски поеми, открити до този момент. Текстът й се състои от около четиристотин и седемдесет реда, триста седемдесет и пет от които са напълно четивни. За съжаление началото (петдесетина реда) е отчупено. Следващите стихове са посветени на възхвала на Енки и установяването на неговата връзка с върховния бог Ану (негов баща), Нинти (негова сестра) и Енлил (негов брат).

След това встъпление „микрофона взима“ самият Енки. Колкото и фантастично да звучи, факт е, че текстът представлява разказ на Енки за кацането му на Земята.

Когато се приближих към Земята,

имаше големи наводнения.

Когато се приближих към зелените й морави,

купчини и могили бяха издигнати

по моя заповед.

Аз построих дома си на чисто място…

Моят дом…;

Сянката му пада връз Змийското блато…

Шарани размахват опашки в него

сред ниските тръстики гизи.

Поемата продължава с описание в трето лице за успехите на Енки. Ето някои избрани стихове:

Той измери блатото,

пусна в него шаран и… — риба;

той измери тръстиковия гъсталак,

пусна в него… — тръстика и зелена тръстика.

Енбилулу, инспектора на каналите,

той назначи да надзирава тресавищата.

 

Той, който опъна мрежа, за да не избяга нито една риба,

от чийто капан не… избягва,

от чиято примка нито една птица не избягва,

… син на… бог, който обича риба,

Енки назначи да отговаря за рибата и птиците.

 

Енкимду, онзи от рова и дигата,

Енки назначи да отговаря за рова и дигата.

Той, чийто… калъп насочва,

Кула, тухларя на Страната,

Енки назначи да отговаря за калъпите и тухлите.

Поемата изброява другите постижения на Енки, например пречистването на водите на Тигър и свързването (с канал) на Тигър и Ефрат. До жилището му на брега бил построен кей, на който можели да пристават тръстикови салове и лодки. Домът му съответно бил наречен Е.АБЗУ („дом на дълбините“). Светилището на Енки в Ериду хилядолетия наред било известно под това име.

Енки и неговите другари несъмнено проучили сушата около Ериду, но изглежда, предпочитали да пътуват по вода. Тресавищата, казва той в един от текстовете, „са моето любимо място, те простират ръце към мен“. В други паметници Енки описва плаването си сред блатата с кораб, наречен МА.ГУР (буквално, „кораб за обикаляне“). Той разказва, че екипажът му „едновременно натискаха греблата“, „пеят сладки песни и радват реката“. В такива моменти, споделя богът, „свещените песни и заклинания изпълваха моите водни дълбини“. Посочват се дори такива незначителни подробности като името на капитана на кораба на Енки (обр. 128).

Шумерските царски списъци показват, че Енки и неговата първа група нефилими доста дълго останали сами на Земята: до назоваването на следващия командир или „селищен вожд“ изтекли осем шара (28800 години).

Анализът на астрономическите свидетелства хвърля интересна светлина върху този въпрос. Учените са озадачени от очевидното шумерско „объркване“ на свързания с Енки зодиакален дом. Знакът на рибо-козата, който обозначава съзвездието Козирог, явно се свързвал с Енки (и обяснява епитета на основателя на Ериду, А.ЛУ.ЛИМ, което може да означава „овца на блестящите води“): Но Еа/Енки често е изобразяван със съдове, от които тече вода — древният Водолей. Освен това определено бил бог на рибата и затова бил свързван с Риби.

Астрономите не могат да обяснят как древните звездобройци са видели в група звезди очертанията на риби или водоносец, да речем. Естественият отговор предполага, че зодиакалните знаци не са били наричани според формата на звездната група, а според епитета или главната дейност на бога, първоначално свързван с времето, когато на пролетното равноденствие слънцето изгрявало в съответния зодиакален дом.

Ако е кацнал на Земята — както смятаме ние — в края на Епохата на Риби, станал е свидетел на прецесиалното придвижване във Водолей и е останал цяла голяма година (25920 години) до началото на Епохата на Козирог, Енки наистина е бил единствен командир на Земята в продължение на предполагаемите 28800 години.

Този период също съответства на заключението ни, че нефилимите са пристигнали на Земята по средата на ледниковата епоха. Тежката работа по издигането на диги и прокопаването на канали започнала при изключително сурови климатични условия. Ала няколко шара след кацането им студът започнал да отстъпва на по-топъл и дъждовен климат (преди около 430000 години). Тъкмо тогава нефилимите решили да се преместят по-навътре в сушата и да разширят селищата си. Анунаките (редовите нефилими) съответно нарекли втория командир на Ериду А.ЛАЛ.ГАР („който донесе отдих в дъжда“).

Но докато Енки изживявал трудностите на първозаселник, Ану и другият му син Енлил наблюдавали развитието на събитията от Дванадесетата планета. Месопотамските текстове ясно показват, че земната мисия всъщност се командвала от Енлил и още щом се взело решение за нейното продължаване, той лично се спуснал на Земята. За него ЕН.КИ.ДУ.НУ („Енки копае дълбоко“) построил специално селище или база на име Ларса. Когато лично поел командването, Енлил бил наречен АЛИМ („овен“), което съвпаднало с „епохата“ на зодиакалното съзвездие Овен.

Създаването на Ларса поставило началото на нова фаза в нефилимското заселване на Земята. То бележи решението за по-нататъшно изпълнение на задачите, заради които били дошли и които изисквали снабдяване на планетата с повече „работна ръка“, инструменти, оборудване и изпращане на ценни товари на Дванадесетата планета.

Приводняването в морето вече не било възможно за такива по-големи тежести. Климатичните промени направили вътрешността по-достъпна — било време да преместят мястото за кацане навътре в Месопотамия. В този момент Енлил дошъл на Земята и от Ларса установил „контролен център“ — сложен команден пункт, от който нефилимите координирали космическите пътувания до и от родната си планета, насочвали спускателните совалки и усъвършенствали излитането и окачването с космическите кораби, орбитиращи около Земята.

За тази цел Енлил избрал място, което нарекъл НИБРУ.КИ („земен кръстопът“) и което хилядолетия наред било известно под името Нипур. (Спомняме си, че небесната точка, в която Дванадесетата планета максимално се приближавала до Земята, се казвала „Небесен кръстопът“.) Там той установил ДУР.АН.КИ, връзката небе-Земя.

Естествено задачата била сложна и времеемка. Докато строели Нипур, Енлил останал в Ларса в продължение на шест шара (21600 години). Както свидетелстват зодиакалните наименования на Енлил, операцията в Нипур също продължила много. В Ларса Енлил бил свързван с Овен и по-късно с Телец. Нипур бил създаден през „епохата“ на Телец.

Една религиозна поема, наречена „Химн на Енлил, Всемилостивия“, която възхвалява Енлил, съпругата му Нинлил, неговия град и „върховния му дом“ Е.КУР, ни съобщава много подробности за Нипур. Например Енлил имал на разположение някои изключително сложни инструменти: „вдигнато нагоре «око», което оглежда земята“ и „вдигнат нагоре лъч, който претърсва сърцето на цялата земя“. Нипур, разказва ни поемата, бил охраняван от ужасни оръжия: „Видът му е ужас“, „до него никой могъщ бог не може да се приближи“. „Ръката“ му била „огромна мрежа“ и насред нея имало „бързостъпваща птица“, от която злите не можели да избягат. Дали градът не бил защитен от някакъв смъртоносен лъч или от електронно силово поле? Дали в средата му имало хеликоптерна площадка с „птица“, толкова бърза, че никой не можел да избяга от нея?

На върха на изкуствено издигната платформа в центъра на Нипур се издигал домът на Енлил, КИ.УР („място на земния корен“) — където се намирала „връзката между небето и Земята“. Това бил комуникационният център на контролния пункт, мястото, от което анунаките на Земята се свързвали със своите другари, ИГИ.ГИ („които се обръщат и виждат“), в орбитиращия космически кораб.

В средата му, продължава древният текст, имало „висока колона, издигаща се към небето“. Този стълб бил здраво забит в земята „като платформа, която не може да се преобърне“ и Енлил го използвал, за да „казва думата си“ към небето. Това е просто описание на предавателна кула. Щом „думата“ на Енлил — неговите заповеди — „стигнеше на небето, оттам на Земята изобилие се изливаше“. Какъв прост начин да се опише потокът от материали, специална храна, лекарства и инструменти, спускани от совалката, щом се получела „дума“ от Нипур!

В този контролен център върху издигната платформа, „върховния дом“ на Енлил, имало тайнствено помещение, наречено ДИР.ГА:

Тайнствена като далечните Води,

като Небесния зенит.

Сред нейните… емблеми,

емблемите на звездите.

МЕ отнася тя до съвършенство.

Нейните думи са за произнасяне…

Нейните думи са прелестни предсказания.

Каква е тази „дирга“? Повредите в древната плочка не ни позволяват да получим повече сведения, но името говори само за себе си, защото означава „тъмната, напомняща на корона стая“, място, където се съхранявали звездните карти, където се правели предсказания, където се получавали и предавали „ме“ (съобщенията на космонавтите). Описанието ни напомня за контролния център в Хюстън, Тексас, откъдето се наблюдаваха полетите до Луната.

Тук ще припомним историята за бог Зу, който отишъл в светилището на Енлил и откраднал плочката на съдбите и в резултат „прекратени бяха божествените формули; неподвижност се разпростря навред, тишина се спусна… Блясъкът на светилището угасна.“

В „Епос за Сътворението“ „съдбите“ на планетните богове са техните орбити. Логично е да допуснем, че плочката на съдбите, която била толкова важна за функционирането на Енлиловия „контролен център“, управлявала орбитите и траекториите на космическите кораби, поддържащи „връзката“ между небето и Земята. Може би това е била жизненоважната „черна кутия“ с компютърните програми, насочващи космическите кораби, без които били прекъснати контактите между нефилимите на Земята и тяхната връзка с родната планета.

Повечето учени смятат, че името ЕН.ЛИЛ означава „господар на вятъра“, което се вписва в теорията, че древните „обожествявали“ природните стихии и имали богове на ветровете и бурите. Някои специалисти обаче предполагат, че в този случай думата ЛИЛ не означава природен ураганен вятър, а „вятъра“ който излиза от устата — реч, заповед. Древните шумерски пиктограми на думите ЕН — особено по отношение на Енлил — и ЛИЛ хвърлят светлина върху въпроса. Защото пред себе си виждаме постройка с висока кула, от която стърчат антени, както и приспособление, много напомнящо на гигантски радарни гнезда, каквито днес се издигат за регистриране и излъчване на сигнали — „огромната мрежа“, описана в текстовете (обр. 129).

Енлил поставил начело на създадения като производствен център Бад-Тибира своя син Нанар/Син. В списъците на градовете той е наречен НУ.ГИГ („онзи от нощното небе“). Според нас там били родени близнаците Инана/Ищар и Уту/Шамаш — събитие, белязано от свързването на баща им Нанар със следващото зодиакално съзвездие Близнаци. Като бог, опитен в ракетното дело, Щамаш бил свързан със съзвездието ГИР (което означава и „ракета“, и „щипка на рак“), а Ищар — с Лъв, на чийто гръб традиционно се изобразява.

Сестрата на Енлил и Енки, „акушерката“ Нинхурсаг (СУД) също не била забравена: под нейна власт Енлил поставил Шурупак, медицинския център на нефилимите — събитие, белязано с назоваването на нейното съзвездие „Девойката“ (Дева).

Докато се установявали тези центрове, завършването на Нипур било последвано от построяването на нефилимския космодрум на Земята. Текстовете ясно посочват, че Нипур бил мястото, където се изричали „думите“ — заповедите. Когато „Енлил заповяда «Към небето!»… онова, което сияе, се издигна като небесна ракета.“ Но самото действие станало там, „където изгрява Шамаш“, и това място — нефилимският „Кейп Кенеди“^[1] — било Сипар, градът под властта на началника на Орлите, в чието светилище се издигали многостепенни ракети.

Когато поел командването на огнените ракети и по-късно станал бог на правосъдието, Шамаш бил свързан със съзвездията Скорпион и Везни.

Последен от списъка на първите седем града на боговете бил Ларак, където Енлил пратил сина си Нинурта. Текстът го нарича ПА.БИЛ.САГ („велик закрилник“) — името, под което било известно съзвездието Стрелец.

 

 

Не е реалистично да смятаме, че първите седем града на боговете били създадени случайно. Тези „богове“, които можели да пътуват в космоса, разположили първите си селища в съответствие с определен план, изпълняващ жизненоважна потребност: да могат да кацат на Земята и да излитат към родната си планета.

Какъв бил този общ план?

В търсене на отговор ние си задаваме въпроса какъв е произходът на земния астрономически и астрологически символ, кръг, разполовен с кръст, чиито рамена се пресичат под прав ъгъл — символа, с който обозначаваме „мишена“.

Символът датира от появата на астрономията и астрологията в Шумер и е идентичен с египетския йероглиф за „място“:

Съвпадение ли е това, или е важно свидетелство? Дали нефилимите са кацали на Земята, като са налагали върху изображението й или картата някаква „мишена“?

Нефилимите били чужденци на Земята. Докато наблюдавали повърхността й от космоса, те сигурно са обръщали особено внимание на планините и планинските вериги не само защото можели да се окажат опасни по време на кацанията и излитанията, но и защото можели да служат за навигационни ориентири.

Докато кръжали над Индийския океан, нефилимите оглеждали Двуречието, което избрали за обект на първите си колонизационни опити. Единственият ориентир, който изпъквал в района, била планината Арарат.

Угаснал вулканичен масив, Арарат се издига над Арменското плато, където днес се пресичат границите на Турция, Иран и Съветска Армения. Източните и северните части на планината се издигат на около 900, а северозападните — на около 1500 метра над морското равнище. Целият масив има диаметър около 40 километра, огромен купол, извисяващ се над земната повърхност.

Други особености карат Арарат да изпъква не само на хоризонта, но и от небето. Първо, той се намира почти точно между две езера, Ван и Сован. Второ, от него се издигат два върха: Малки Арарат (3932 метра) и Големи Арарат (5181 метра). Никоя друга планина в района не може да съперничи на височината на двата върха, които са постоянно покрити със сняг. Те са като два светещи фара между двете езера, които от своя страна денем играят ролята на исполински рефлектори.

Имаме основания да смятаме, че нефилимите са избрали мястото на космодрума заради специфичния ориентир и удобния речен път. Разположеният на север от Месопотамия двувръх и леснодостъпен Арарат е очевиден ориентир. Спуснатият през центъра на планината меридиан разполовява Ефрат. Това била мишената — мястото, избрано за космодрума (обр. 130).

Лесно ли се кацало и излитало оттам?

Отговорът е положителен. Избраното място се намира в равнина. Планинските вериги, които обграждат Месопотамия, са на значително разстояние. Най-високите (на изток, североизток и север) не могат да пречат на космическа совалка, която подхожда от югоизток.

Достъпно ли е било мястото — можели ли са космонавтите и материалите без много трудности да стигат дотам?

Отговорът отново е положителен. Мястото било достъпно по суша и с кораб по Ефрат.

И един по-важен въпрос: имало ли близък източник на енергия, на гориво за светлина и енергия? Отговорът е категорично ДА. На завоя на Ефрат, където щял да бъде установен Сипар, се намирали едни от най-богатите известни в древността повърхностни залежи на битум, петролни продукти, които извирали в естествени кладенци и можели да се черпят направо, без да се налага дълбоко сондиране.

Можем да си представим как заобиколен от своите помощници в командния център на космическия кораб, Енлил чертае кръст в нарисувания на картата кръг. „Как ще наречем това място?“ — може би пита той.

„Защо не Сипар?“ — предлага някой.

На близкоизточните езици името означава „птица“. Сипар било мястото, където щели да свият гнездо Орлите.

Как щели да стигат до Сипар космическите совалки?

Можем да си представим как някой от космическите навигатори показва най-подходящия курс. Отляво били Ефрат и планинското плато западно от него, отдясно били Тигър и планинската верига Загрос на изток. Ако корабът трябвало да подходи към Сипар под прав ъгъл спрямо араратския меридиан, курсът му щял безопасно да мине между тези два рискови района. Нещо повече, подхождайки под такъв ъгъл, той щял да прелети над скалистия край на Арабския полуостров, докато все още е на голяма височина, и да започне спускането си над водите на Персийския залив. Оттам щял да има отлична видимост и връзка с контролния център в Нипур.

Тогава помощникът на Енлил нахвърлил груба скица — триъгълник с реки и планини от двете страни, сочещ като стрела към Сипар. В центъра му с „Х“ бил отбелязан Нипур (обр. 131).

Колкото и невероятно да изглежда, тази скица не е направена от нас — тя е нарисувана върху керамичен предмет, открит в Суза и произхождащ от пласт, който датира от около 3200 г. пр.Хр. Това напомня планисферата, описваща траекторията и процедурите на полета, която е разделена на четиридесет и пет градусови сегменти.

Установяването на нефилимските селища на Земята не било случаен опит. Били проучени всички възможности, били преценени всички ресурси, били взети предвид всички опасности. Нещо повече, самият селищен план бил грижливо картографиран, така че всеки обект да се впише в окончателната картина, чиято цел била да очертае курса към Сипар.

До този момент никой не е търсил цялостен план в пръснатите шумерски селища. Но ако вземем първите седем града, ще установим, че Бад-Тибира, Шурупак и Нипур са разположени на линията, която минава точно под прав ъгъл спрямо араратския меридиан, и че тя пресича меридиана точно в Сипар! Другите два града, които са локализирани, Ериду и Ларса, също са разположени на права линия, която пресича първата и араратския меридиан, също в Сипар.

Като изходим от древната скица, която прави Нипур център на кръг, и начертаем концентрични кръгове от Нипур през различните градове, установяваме, че друг древен шумерски град, Лагаш, бил разположен точно на един от тези кръгове — на линия, отстояща на равно разстояние от четиридесет и пет градусовата линия, например линията Ериду-Ларса-Сипар. Местоположението на Лагаш отразява това на Ларса.

Макар че ЛА.РА.АК („виждащ яркия ореол“) все още не е локализиран, логичното му място е точка 5, тъй като там е естествено да има град на боговете, завършващ веригата от селища по главната летателна траектория на интервали от шест беру: Бад-Тибира, Шурупак, Нипур, Ларак, Сипар (обр. 132).

Двете външни линии, които фланкират централната и минават през Нипур, се намират на шест градуса от двете му страни и играят ролята на югозападна и североизточна граница на главната летателна траектория. Името ЛА.АР.СА означава „виждащ червената светлина“, а ЛА.АГ.АШ — „виждащ ореола в шест“. Градовете по всяка линия наистина са разположени на шест беру (приблизително шестдесет километра) един от друг.

Това според нас бил общият план на нефилимите. След като избрали най-подходящото място за своя космодрум (Сипар), те разположили другите селища така, че да очертаят курса до него. В центъра поставили Нипур, където се намирала „връзката небе-Земя“.

 

 

Нито истинските градове на боговете, нито техните останки някога пак ще бъдат зърнати от човек — всички те били унищожени от потопа, който по-късно сполетял Земята. Но можем да научим много за тях, защото било свещен дълг на месопотамските царе да възстановяват светилищата на едно и също място според първоначалните планове. Владетелите подчертавали педантичното си придържане към плановете в своите надписи като този, открит от Лейърд:

„Вечния хоризонтален план,

който за бъдещето

строителството определи

[аз изпълних].

Той носи

рисунките от Древните времена

и писмената на Горното небе.“

Ако Лагаш е един от градовете, играли ролята на сигнален фар, както предполагаме, голяма част от сведенията на Гудеа придобиват смисъл. Той пише, че когато Нинурта му наредил да възстанови светилището, друг бог му дал архитектурните планове (начертани върху каменна плоча) и една богиня (която „пътувала между небето и Земята“) му показала небесна карта и му обяснила астрономическата ориентация на сградата.

Освен „божествената черна птица“ в светилището били поставени „ужасното око“ на бога („силният лъч, който покорява света на могъществото си“) и „владетелят на света“ (чийто звук можел да „кънти навсякъде“). Накрая, когато сградата била завършена, отгоре й издигнали „символа на Уту“ с, лице „към мястото на изгрева на Уту“ — към космодрума в Сипар. Всички тези лъчисти предмети били важни за функционирането на космодрума, защото самият Уту „радостно се отправи“ да инспектира системите.

Древни шумерски изображения често представят големи сгради, построени в древни времена от тръстика и дърво, да се издигат в полето сред пасящ добитък. На предположението, че това са обори, противоречат стълбовете, които винаги се подават от покривите на тези постройки (обр. 133 а).

Както можем да видим, предназначението на „стълбовете“ е да носят една или повече двойки „пръстени“, чиято функция е неясна. Но макар тези сгради да са издигнати на полето, трябва да си зададем въпроса дали са построени за добитъка. Шумерските пиктограми (обр. 133 б) за думата ДУР или ТУР (която означава „дом“, „сборно място“) несъмнено представят същите сгради, които са изобразени върху цилиндричните печати, но ясно показват, че главната особеност на сградата не е „колибата“, а кулата с антените. Подобни стълбове с „пръстени“ се издигали на входовете на храмовете в светилищата на боговете, а не само на полето (обр. 133 в).

Дали тези обекти са антени, свързани с предавателна техника? Дали двойките пръстени са радари, издигнати на полето, за да насочват кацащите космически совалки? Дали стълбовете били сканиращи устройства, „всевиждащите очи“ на боговете, за които споменават много текстове?

Известно ни е, че техниката, с която били свързани различните устройства, била портативна, защото някои шумерски печати изобразяват „божествени предмети“ с формата на кутии, пренасяни с кораби или товарни животни (обр. 134).

Тези „черни кутии“ напомнят за ковчега на завета, направен от Мойсей по Божие напътствие. Сандъкът трябвало да е от дърво, облицовано отвътре и отвън със злато — две електропроводникови повърхности, изолирани с дърво помежду им. Върху сандъка трябвало да се постави „капорет“, също дървен, подпиран от два херувима, излети от чисто злато. Характерът на „капорета“ (според учените думата означава „капак“) не е ясен, но следният стих от Изход предполага неговото предназначение: „… там, над капорета^[2], между двата херувима, които са над ковчега на откровението, Аз ще ти се явявам…“

Впечатлението, че кивотът на завета бил електрическа комуникационна кутия, още повече се засилва от напътствията относно неговото пренасяне. Той трябвало да се носи с дървени прътове, пъхнати през четири златни халки. Никой не бивало да докосва сандъка и когато един израилтянин го сторил, мигом бил убит — сякаш от удар на високоволтов електрически ток.

Такива очевидно свръхестествени устройства — които позволявали да се общува с божеството, макар то физически да се намирало другаде — се превърнали в обект на почит, в „свещени култови символи“. Сред религиозните предмети в храмовете в Лагаш, Ур, Мари и други древни градове имало „идоли-очи“. Най-типичният пример бил открит в един „храм на окото“ в Тел Брак, Северозападна Месопотамия. Това светилище от IV хил. пр.Хр. било наречено така не само защото там били открити стотици символични „очи“, а главно защото във вътрешната част на храма имало само един олтар, върху който бил поставен огромен каменен символ на две очи (обр. 135).

По всяка вероятност той изобразявал истинския божествен предмет — „ужасното око“ на Нинурта или „окото“ от контролния център на Енлил в Нипур, за което древният писар съобщава: „Неговото вдигнато нагоре Око оглежда земята… Неговият вдигнат нагоре лъч претърсва земята.“

Изглежда, че равният месопотамски терен изисквал издигане на изкуствени платформи, върху които да разполагат свързаната с космическите пътувания техника. Текстовете и изображенията не оставят съмнение, че постройките варирали от първите колиби на полето до по-късните стъпаловидни платформи със стълбища и наклонени рампи, които водели от широк долен етаж на по-тесен по-горен и така нататък. На върха на зикурата се издигало истинско жилище на бога, заобиколено с равен, ограден със стени двор, където била неговата „птица“ и „оръжията“ му. Изобразеният на един цилиндричен печат зикурат не само представлява обичайната многоетажна сграда, но и има две „пръстеновидни антени“, чиято височина, изглежда, е равна на трите етажа (обр. 136).

Мардук твърдял, че зикуратът и цялото светилище във Вавилон (Е.САГ.ИЛ) били построени по негови инструкции и в съответствие с „писания от Горното небе“. Една плочка (известна като плочката на Смит, по името на учения, който я разчел), анализирана от Андре Паро („Зикуратите и кулите във Вавилон“), съобщава, че седеметажният зикурат представлявал идеален квадрат, като първия етаж или основата имала страни от по петнадесет гара. Всеки следващ етаж бил с по-малка площ и по-нисък, освен последния (домът на бога), който бил извънредно висок. Общата височина обаче отново се равнявала на петнадесет гара, така че цялата сграда не само била идеален квадрат, но и идеален куб.

Гарът, който се използвал при измервания, бил равен на дванадесет къси лакти — приблизително шест метра. Двама учени, Х. Дж. Ууд и Л. К. Стечини, доказват, че шумерската шестдесетична основа, числото 60, определяло всички основни мерки в месопотамските зикурати. Така основата на всяка страна била равна на 3 x 60 лакътя, общо 60 гара (обр. 137).

Какъв фактор определял височината на всеки етаж? Стечини установява, че ако умножи височината на първия етаж (5.5 гара) по двоен лакът, получава 33, приблизителната географска ширина на Вавилон (32.5° северна ширина). Изчислен по аналогичен начин, вторият етаж увеличавал ъгъла на наблюдение на 51° и всеки от следващите четири етажа го увеличавал с по още 6°. Така седмият етаж бил построен върху платформа, издигната на 75° над хоризонта на географската ширина на Вавилон. Този последен етаж прибавял още 15° — и давал възможност на наблюдателя да гледа право нагоре под ъгъл от 90°. Стечини стига до заключението, че всеки етаж играе ролята на етаж от астрономическа обсерватория със специално определен наклон спрямо небесната дъга.

Разбира се, в тези размери може да са „скрити“ още съображения. Докато наклонът от 33° не е точен за Вавилон, той идеално съвпада за Сипар. Дали има връзка между шестградусовия наклон на всеки от четирите етажа и разстоянията от шест беру между градовете на боговете? Дали седемте етажа някак си са свързани с местоположението на първите седем селища или с мястото на Земята на седма планета?

Г. Мартини („Астрономически данни за вавилонската кула“) показва, че тези особености на зикурата го правели подходящ за небесни наблюдения и че последният етаж на Есагила бил ориентиран към планетата Шупа (която идентифицира като Плутон) и съзвездието Овен (обр. 138).

Но дали зикуратите били издигани единствено за наблюдение на звездите и планетите, или били предназначени да обслужват и космическите кораби на нефилимите? Всички зикурати били ориентирани така, че ъглите им да сочат точно по основните посоки на света. В резултат страните им минавали точно под прав ъгъл спрямо четирите основни посоки. Това означава, че подхождащите за кацане космически совалки можели да се ориентират по страните на зикуратите — и с лекота да стигнат до Сипар!

Акадско-вавилонското име на тези сгради, „зукирату“, означава „тръба на божествен дух“. Шумерите наричали зикуратите ЕШ, което означава „върховен“ или „най-висок“, каквито наистина били тези постройки. Думата също може да означава числова стойност, свързана с „мерния“ аспект на зикуратите, както и „топлинен източник“ („огън“ на акадски и иврит).

Дори учените, които проучват проблема без нашата „космическа“ интерпретация, стигат до заключението, че зикуратите са имали и друго предназначение, освен да издигнат дома на бога нависоко. Самюъл Н. Крамър обобщава научната позиция по следния начин: „Зикуратът, стъпаловидната кула, която станала отличителен белег на месопотамската храмова архитектура… била предназначена да изпълнява ролята на връзка, и реална, и символична, между боговете на небето и смъртните на земята“.

Ние обаче показахме, че истинската функция на тези постройки била да свързва боговете на небето с боговете — а не смъртните — на Земята.