Недялко Йорданов
Страшни смешки, смешни страшки (6)

Глава пета

А сега ще следва случка с Лили,

дядовата внучка

 

Кой живее в тази къща?

Всеки ден по здрач

в тази къща се завръща

горският пазач.

Горският пазач е старец

със калпак голям.

Той живее без другари.

Той живее сам.

Денем скита напосоки —

зачервен и млад.

Вечер се завръща мокър

старец белобрад.

От комина пее птичка —

да го утеши.

Той си пуши със луличка,

слуша със уши.

Днес не се е още върнал.

Стъпки не личат.

Пакостници ли е зърнал

нейде в своя път?

Или с писана каручка

и увит комат

тръгнал е при свойта внучка

във Зелениград.

 

Лили Късата поличка —

ето я пред вас.

Тя ще бъде ученичка

вече в първи клас.

Затова е тъй голяма

и не е дете.

Даже с помощта на мама

може да чете.

Даже с помощта на татко

кара автобус.

Ер-голям или и-кратко

знае наизуст.

И познава всички цифри

плюс числото ПИ.

И изяжда двеста кифли,

триста часа спи.

Затова е тъй голяма —

вдига с две ръце

сто и осем килограма,

сякаш са перце.

Има ей такава рана

с риванол и бинт.

Тя е умната на мама —

тя е вундеркинд.

Учи контрабас и лира

при един доцент

и английския шпикира

с български акцент.

Но това е много лесно.

Скучно е съвсем.

Трябва нещо интересно —

някакъв проблем.

 

Затова напусна вчера

маминия дом

и извади под миндера

дървения кон.

Взе от тайното долапче

и една кама.

С Пипи Дългото чорапче

пишат си писма.

Лили Късата поличка —

ето я пред вас.

Тръгнала е сам-самичка

в тоз опасен час.

Лили, дядовата внучка,

с шапка от пера

чака да се случи случка

в гъстата гора.

 

— Отвори ми, дядо мили.

Аз съм твойта внучка Лили.

Лили Късата поличка.

Тук пристигнах сам-самичка,

без да знае даже мама.

Дядо!… Дядо… Никой няма…

Този дядо ме ядосва —

кой го знай къде скитосва

и улавя със капани

тез глигани-хулигани.

Дядо!… Дядо!… Никой няма!

Я да си вървя при мама.

Нещо почвам да треперя.

Трябва дядо да намеря.

Може и да съм сама,

ама имам си кама.

Мислите, че съм страхливка?

Аз съм страшна детективка

и си падам много, значи,

по загадъчни задачи

с престъпления брутални

все от филми криминални.

Като седна още в седем,

цяла вечер си ги гледам.

Татко късно се прибира.

Мама вечно се нервира.

Тъй че аз не съм страхливка,

а голяма детективка.

Ще направя експертиза.

Ето — дядовата риза…

Ето му я тук лулата.

Ето му ги очилата.

О! Каручката я няма…

Конспирация — голяма!

Чудно нещо… Чувам стъпки…

Дядо май ми носи гъбки.

Колко е пък интересен —

идва си и пее песен.

Дядо ми е музикал,

има даже и медал —

самодеец по кавал.

Даже и гъдулка има.

Сам, а пее като трима

(ако точно съм пресметнала).

Аз на него съм се метнала.

Ето, ясно чувам аз

дядовия ми триглас.

 

Триглас:

— Ний сме тримата глигани,

трима честни хулигани.

Трябва нещо да откраднем,

трябва някой да нападнем,

трябва някой да смаризиме,

трябва да се омангизиме.

Стоп!

Хоп!

Троп!

Хайде във галоп!

 

— Тука не разбирам нещо.

Става ми съвсем горещо.

Спипана съм май натясно.

От кого — не ми е ясно.

Може да не е опасно.

Ще почакам на туй място

и ще видя кой пристига,

кой фалшиво кукурига.

 

Триглас:

— Ний сме тримата глигани,

трима умни хулигани.

На училище не ходим,

из горите само бродим,

на луната се приличаме

и планетите кибичаме.

Стоп!

Хоп!

Троп!

Хайде във галоп!

 

— Туй са тримата глигани —

най-опасни хулигани,

дето дядо ми — уви! —

търси да ги улови.

Да, едва сега разбрах,

ала хич не ме е страх.

Абе… малко се страхувам,

но на храбра се преструвам.

Трябва да се скрия тук.

Скривам се и нито звук.