Боало-Нарсьожак
Мамичка (2)

Втора част

Три дни минаха спокойно. Ирен и Сюзан се разхождаха, спираха се пред бижутерийните магазини, модните бутици. „Вижте, Ирен, това костюмче… Много ще ви отива. Няма да носите черно цял живот все пак!“ Времето беше хубаво. Ставаше й леко, че може да забрави. Някъде, зад кулисите на живота, следствието продължаваше. Ирен не искаше да знае. Оставяше се да я водят, отдадена на плахата радост, че върви сред минувачите, че вижда силуета си във витрините като спътник, който й вдъхва увереност. А после, на четвъртия ден, докато чакаше Сюзан да си купи „ЕГ“^[1], Ирен разсеяно погледна към една витрина и видя всякакви бебешки дрешки, камизолки, палтенца, шапчици, пижамки, и едни вълнени терлички, украсени със синя панделка, изложени на специална поставка. Не можеше да откъсне очи от тях.

— Елате — каза Сюзан и я поведе.

Ирен не говореше.

— Да пийнем чаша чай — предложи Сюзан. — Изглеждате уморена.

Влязоха в сладкарница и Ирен прие да изяде парче сладкиш.

— Извинете ме — каза тя. — Мислех за терличките.

— Хайде, не помръквайте — каза Сюзан.

— Не. Не това. Съвсем не. Не ви ли казах, че дадох на Амалия всички неща на Патрис? Сега се питам дали постъпих добре. Какво ли си помисли за мен? Тя, разбира се, ми благодари. Но дълбоко в себе си… Ще ви е досадно ли да се върнем в онзи магазин? Ще купя нещо за сина й.

— Откровено казано, Ирен, не ви разбирам.

— Ами, то е ясно. Ще ви обясня. На Амалия й е много мъчно, че не е защитила Патрис. А аз… Боже мой, колко е сложно… Да ви кажа ли, на нейно място, получавайки дрешките, бих си помислила „Толкова ли ме презира, за да се отърве от всичко това, давайки го на мен…“ Разбирате ли? Ако сега направя подарък на Жулио, заличавам миналото… Жулио не ме интересува. Но не искам да минавам в очите на майка му за нещо, което не съм.

— Ох, горката ми приятелка, съзнателно се измъчвате. Е, добре, — да купим подаръка.

Те дълго избираха, защото им правеше удоволствие.

— Очарователно! — възклицаваше Сюзан. — Иска ми се да стана баба.

Ирен взе терличките и една шапчица, която много се хареса на Сюзан.

— Утре — каза Ирен. — Надявам се Амалия да е доволна.

— Утре ли? — възкликна Сюзан. — Да не смятате вече да ни напуснете? Ще ви задържим поне седмица.

— Да, но… първо, не искам да злоупотребявам с гостоприемството, а после, когато съм далеч от Ла Рошет, нещо ми липсва.

Сюзан не настоя. Ирен усети, че предизвика известна студенина и се постара да изглежда любезна, ведра, но вечерта й се стори дълга. Нотариусът беше поканил семейство Тесер. Всеки се надпреварваше да развлича Ирен. Тя отговаряше любезно, но не преставаше да си мисли: „Какво правя тук? Мили са, но се отегчавам. Господи, колко се отегчавам. Лошо е да се отегчаваш така.“

Имаше усещането, че й предстои среща, както някога, когато броеше часовете, които я разделяха от Андре. Беше на четиринайсет години, а той на петнайсетина. Изпращаше я до института „Жана д’Арк“, който беше по пътя за лицея му. Нямаха много какво да си кажат, но вървяха един до друг. Какво щастие бе, когато понякога раменете им се докосваха. Какво щастие бе, когато започнаха да си говорят на „ти“. Какво щастие бе, най-сетне, да се чакат срещу книжарницата „Жермен“, да вървят засмени по улицата като двойка. Не посмяха никога да се целунат. Първо, щеше да им се стори глупаво. Стисваха си по мъжки ръце. „До утре.“ „Дадено!“ Но в очите им се четеше обич.

Ирен не бе чула нотариуса.

— Моля да ме извините — прошепна тя. — Унесла се бях за малко.

— Често ли ви се случва? — поинтересува се докторът.

— Не. Откакто ги загубих… Искахте да знаете дали…

— Оставете това, Ирен, то няма никакво значение. Време е да си легнете.

Искаше й се веднага да заспи. Нищо не можеше да се направи. Беше й горещо. Бе изнервена. Защо трябваше да си спомня това момче, за което никога не бе мислила? Но нещо от забравените вълнения я държеше будна. Тя стана да вземе приспивателно. Пакетчето от магазин „Бебе“ стоеше върху камината до чантата й. Майсторски бе вързано с красива панделка. „За подарък ли е?“, бе попитала продавачката. Ако беше сама, Ирен би отговорила: „Не. За мен е.“

Тя прегриза панделката със зъби и отвори плоската кутия. Безкрайно нежно разгъна тънката хартия, която обвиваше терличките, и ги взе с крайчеца на пръстите. Гледаше ги и се усмихваше радостно. Приличаха й на миниатюрни живи крачета. Да, заради тях се бе върнала. Изпитваше желание да си поиграе с тях. Пъхна по един пръст във всяко терличе и направи две-три балетни стъпки, сякаш ръката й танцуваше.

Припомни си една мисъл на мъжа си: „Кога ще пораснете?“, но споменът не можа да прекърши вълнението й. Като малка презираше куклите. Сега не си пробиваше път някакъв закъснял спомен от детството. Докато терличките тромаво изкачваха наклона на чантата й, тя се питаше. Не за Патрис мислеше тя. Нито за сина на Амалия. По-скоро за едно несъществуващо още бебе, чийто образ се очертаваше в съзнанието й като смътно творение на писател. Терличките, шапчицата, която слагаше на ръката си и я въртеше бавно, не бяха ли обещание за ново раждане? Никой не я виждаше. Никой не можеше да надникне в сърцето й. Беше свободна да си измисли легенда, в която феята щеше да бъде самата тя.

Легна си отново, след като постави до себе си кутията с терличките и шапчицата. Те щяха да бдят отсега нататък над съня й. Спа непробудно чак до сутринта.

 

 

Към десет часа Жюсом дойде да я вземе. Тя обеща на приятелите си Марузо, че ще идва често, и седна до градинаря.

— Госпожата изглежда по-добре — установи Жюсом.

— Да, чувствувам се много добре.

— Не като Амалия. Язвата й я измъчва. А и — той поклати тъжно глава — след последните събития не е вече същата. Това наистина беше голям удар за нея… Добре, че си има Жулио… О, простете, госпожо. Изплъзна ми се.

— Но, моля ви, Дьони. Не се извинявайте. Тя има право да се гордее със сина си.

— Той е толкова сладък — продължи Жюсом. — Никога не плаче. И расте по-бързо от аспержите ми. За нас, възрастните, той е истинска благодат.

Млъкна от страх, че е прекалил. Но какво? Господарката не е безсърдечна. Кой знае дали дълбоко в себе си не намира утеха в присъствието на малкото човече, което е сукало едно мляко с нейното бебе? Помълча малко от благоприличие и заговори за конете, после прехапа езика си, защото пък те бяха любимата тема на горкия господар. Накрая вече не можеше да говори за нищо. Подкара по-бързо и си отдъхна, когато остави госпожата пред стълбището.

След като нахрани рибките и обиколи партера, за да провери дали всичко бе чисто, Ирен обядва с голям апетит. Реши, че днес ще излезе в градината. Стига с този бинокъл. Стига с това наблюдение! Играта на криеница продължи доста дълго. Ще се престраши да се приближи до детето. Няма от какво да се срамува.

Женските ръкоделия не я привличаха, но щеше да намери някоя недовършена бродерия. Това би бил удобен предлог. Измъкна от дъното на едно чекмедже изоставен отдавна гоблен и към два и половина, без да бърза, но и нетърпелива да стигне по-скоро, тя отвори задната врата. Амалия седеше в беседката, Жулио — до нея в количката си. Ирен се приближи, с жест попречи на Амалия да стане.

— Много ми беше топло — каза тя. — Тук поне има повече въздух. Остави ръкоделието на един железен стол и взе друг.

— Какво разправя нашият малък Жулио?

Амалия погледна изненадана господарката си, мъчейки се да отгатне причината за това неочаквано благоволение, но Ирен вече се бе навела над бебето и гъделичкаше вратлето му зад ухото. Тогава детето й се усмихна с цялото си лице и усмивката му беше толкова светла и предана, че тя живо дръпна ръката си, като че се бе опарила.

— Започва да разпознава госпожата — каза Амалия.

Ирен почака сърцето й да се поуспокои и се престори, че вече малкият не я занимава. Попита Амалия дали лечението й е успешно. Предразположена, тя заговори без задръжки и Ирен можеше само да поклаща глава. Наблюдаваше Жулио с кос поглед, припомняше си бледото личице на Патрис. Жулио, напротив, беше истинско бебе за реклама, бузесто, закръглено, не приличаше на никого и не бе обременено от никаква наследственост; как можеше да се очаква, че възрастта малко по малко ще извайва черти, които ще подскажат произхода му? Само след няколко години Жулио ще бъде малък португалец, който може би ще говори с акцент, ще има груби маниери, ако го оставят на майка му. Ирен остави незавършена странната мисъл „Ако го оставят на майка му. Как иначе. Но колко жалко!“ Една оса започна да обикаля около количката и Ирен не издържа.

— Може ли? — попита тя със свито гърло.

Развърза коланите, които придържаха детето, и го взе на ръце. То риташе като красиво дяволче и се опитваше да хване носа й. Беше облечено само в гащички и ризка и ръцете на Ирен веднага докоснаха свежата кожа на кръстчето, гъвкавото и твърдо телце и тя едва не го изпусна. Вече не чуваше Амалия, която й досаждаше с язвата си. Притисна здраво детето към себе си, наведе глава й докосна с устни твърдите къдрици, които дъхаха на топла коса. Защо нямаше право да прошепне във виещите се зад ушенцето букли: „Момченцето ми! Мъничкото ми!“ С рязко движение го подаде на Амалия.

— Вземете. Изплъзва ми се:

Престори се, че гледа часовника на ръката си.

— Боже мой, чакам да ме потърсят по телефона! До скоро виждане, Амалия.

Почти тичешком се спусна по алеята и се скри в салона. Леон беше притворил капаците заради слънцето, което повреждаше завесите. Излегна се на канапето. В полумрака рибките от време на време проблясваха с бели отражения. Тя мислеше „Полудявам. Да си върви заедно с хлапето. Да ме остави на мира най-сетне!“ Но не можеше да прогони усещането от допира на свежата детска кожа. Какъв смут! Какво дълбоко вълнение!… Нещо, което навяваше чувство за наближаваща радост… То помиташе предразсъдъците, условностите, моралните принципи, след което тя оставаше разголена. И се чувствуваше добре. Да. Щом премина ураганът, вече е добре. Не съжалява за нищо. Мъртвият съпруг, мъртвото дете, всичко това принадлежеше на друго време. „Времето, когато бях потънала в сън. А сега?“ — помисли си Ирен.

Стана, защото й се струваше, че права ще разсъждава по-трезво. Сега какво? Щеше да се привърже към това дете ли? Но то беше вече факт. Защо да не остави времето да върши своята работа; да не се опитва да го изпреварва. То щеше да уталожи тази страст, която всеки невролог несъмнено лесно би обяснил. „И дори, казваше си Ирен, вероятно ще е разумно да се посъветвам.“

Но нито на другия, нито в следващите дни изпълни намерението си. Настаняваше се в беседката до Амалия и до количката и в тихите юлски следобеди двете жени си говореха шепнешком и наблюдаваха бебето. Амалия, преодоляла първоначалното недоверие, разказваше с удоволствие за страната си, където искаше да се завърне един ден.

— Ще имате време — казваше Ирен. — Там може би ще бъдете безработна. А и не познавате никого.

— Вярно — съгласяваше се Амалия. — Но когато Жулио порасне…

И разговорът се пренасяше върху Жулио. Ирен вземаше детето на коленете си, друсаше го.

— Обещай ни, че няма никога да пораснеш — провикваше се през смях тя… — Майка ти иска да се отърве от теб. Нали е лоша!

Малкият сгушваше главица под ухото на Ирен и тя го задържаше там, галейки гръбчето му.

— Госпожата ще се умори.

— Не, не, мила Амалия. И ще видите… ще се грижим добре за него. Понеже нямам какво да правя, аз ще го водя на училище… Ама ти ме намокри, жабче! Хубава работа!

— Ще го подсуша — предложи Амалия.

— Не, аз. Време е да се науча, не мислите ли?

Да сменя пеленката, гъделичкайки детето, което се киска от удоволствие, бе прекрасна игра.

„Госпожата е много добра“, повтаряше често Амалия. И това дразнеше Ирен.

Впрочем трябваше да си признае, че трудно понася присъствието на прислужницата. Амалия не влагаше зъл умисъл, но имаше навика всичко да проверява, а това бе крайно неприятно на Ирен, затова й се искаше да каже: да, той е съвсем сух. Да, затегнах добре коланите на количката. Да, аз също мога да се грижа за него.

Но беше любезна и позволяваше между тях да се развие някаква интимност, която понякога я изваждаше вън от кожата й, но беше принудена да я търпи, ако искаше да запази Жулио. Външно Амалия проявяваше все същото, малко угодливо уважение, но същевременно ставаше фамилиарна, задаваше въпроси за неща, които не я засягаха, например за разследването на комисаря или за Иренините приятели, за доктор Тесер, който по нейно мнение не я лекувал добре. На Ирен й се искаше да я постави на мястото й, но Жулио се усмихваше чаровно и заради него тя търпеше. До деня, в който за малко не избухна. Времето облачно от сутринта, имаше изгледи още повече да се развали, а нея я мъчеше мигрена.

— Ще се прибера да взема аспирин.

Жулио се люлееше на коленете на майка си и гукаше. Амалия взе ръката му и я размаха към Ирен:

— Кажи довиждане на мамичка… Довиждане… довиждане… Мамичка!

Това бе върхът! Като че беше от онези дребни белокоси старици, които се срещат по клубовете за хора от третата възраст! Очевидно глупавата Амалия не знаеше какво означава думата. Да не говорим за това, че си позволяваше да я използува като към равна, от Перейра на Перейра. „С оправданието, че ми дава Жулио, честна дума, тя си въобразява, че сме братовчедки. Мамичка! Вече не бива да се притеснявам.“

Ирен се прибра в спалнята си и бурята я държа будна цялата нощ. О! Амалиният план й беше съвсем ясен: да приема всички добрини, да дава вид, че е трогната, но да отблъсква всяко посегателство, като че някой е имал намерение да откъсне Жулио от майка му. „Във всеки случай не и аз — мислеше тя. — Отнеха ми сина. Изпитала съм го. Но какво? Това дете живее в къщата ми, край мен, нямам ли право да проявя малко нежност към него? Не като някаква изкуфяла стара роднина, която наричат мамичка, за да подчертаят, че трябва да стои в периферията на семейството, и нито стъпка навътре, но като… като…“

Търсеше точната дума, даваше си сметка за неискреността си и плачеше във възглавницата. Щом бурята премина и първите птички възвестиха зората, Ирен се успокои, в настроението й настъпи внезапен обрат и тя започна да обвинява себе си. Ако беше на мястото на Амалия, нямаше ли да постъпва по същия начин? Нямаше ли да ревнува и най-леката усмивка на сина си, отправена към друг човек? Но всъщност Амалия ревнуваше ли? Напротив, с простодушието си на незлобливо момиче не бе ли горда, че господарката й обича нейното бебе? И за да покаже благодарността и приятелството си, бе извикала: „Кажи довиждане на мамичка!“ Ако човек разсъждава хладнокръвно, беше съвсем естествено, дори много трогателно. Отде тогава това раздразнение, този гняв? Задавайки си безброй въпроси, Ирен заспа.

Събуди се уморена, отвратена от живота, но решена да използува хитрост срещу Амалия, защото въпреки добрата си воля ненавиждаше прислужницата си. Това чувство се бе загнездило постепенно в нея и бе избуяло изведнъж през нощта като устойчива коприва, а сега вече бе късно да го изкорени.

За пръв път от много време насам Ирен направи масаж на лицето си, грижливо се напудри. „Все още съм представителна мамичка“ — каза тя в огледалото си. Малко парфюм зад ушите, като за бал. „Малкият сигурно харесва парфюма“. Усмихна се и се качи на втория етаж.

Амалия беше в стаята си. Шиеше. На леглото Жулио се мъчеше да събуе чорапките си.

— Извинете ме, Амалия, сетих се за нещо. Вие сте съвсем сама на етажа, а аз сама — на долния. Не ви ли е страх нощем?

— О, да! — призна Амалия непринудено. — Особено след… още имам кошмари.

— Ами защо да не се преместите отново в стаята си на първия етаж? Ще сложим Жулио в детската и ще бъдем близо една до друга. Струва ми се, че така ще е по-добре.

— Ако госпожата е съгласна.

— Щом като ви го предлагам. Ще кажа на Леон. Той ще ви помогне да се преместите.

— Благодаря, госпожо.

Още същата вечер Жулио бе настанен в детската. Амалия бе оставила вратата открехната. Ирен също. Всяка може да чува бебето, което шаваше в легълцето си като малко животинче. Скоро Амалия задиша дълбоко. Ирен дебнеше тъкмо този момент. Тя знаеше, че сънят ще я победи и тя ще се откаже, ще изчезне, ще забрави привилегиите си, ще се отдалечи неволно от Жулио. И настъпваше победата за онази, която не спеше, която можеше да стане и да се надвеси над люлката, да гледа заспалото дете, което помръдваше лакомо устни, Ирен покриваше много леко кривите крачета със завивката. Завръщаше се в леглото си, лягаше настрана с обърната към люлката глава. Сега бе спокойна; отчиташе, че не прави никому нищо лошо. А щом затвори очи, се зарече да даде на Амалия терличките и вълнената шапчица. Това нямаше значение. Беше детинщина. Отсега нататък имаше нещо много повече. Малкият бе до нея.

 

 

Лятото преваляше. Ирен, макар да се съвземаше, чувствуваше, че болката й се засилва. Привидно се справяше със скръбта си като издръжлива жена, която умее да се владее. Приемаше гости. Както някога им даваше конете си. Случи й се да приеме любезно дори комисаря, който намираше все нови въпроси да й задава. Но Амалия беше нейната натрапчива мисъл и тя започна да гради планове как да остава насаме с Жулио. Омръзна й да е гостенка, да се съобразява, да се въздържа от много нежности. В дългите празни дни, когато разполагаше с цялото си време да измисля планове, да ги комбинира, да изоставя един, за да се впусне към друг, тя съзнаваше, че сметките й са напразни, защото нямаше бъдеще за нея и детето. Ако на Амалия й хрумнеше да си потърси друга работа, нищо не беше в състояние да й попречи да отведе сина си. Изпълнена с озлобление, тя се видя принудена да се държи приятелски с Амалия. Поиска да й увеличи заплатата, но срещна отказ, който я подразни.

— Вижте, Амалия, бъдете благоразумна все пак. Приемете това, което ви предлагам, заради Жулио… Много е пораснал и погледнете… дрехите му умаляват.

Амалия се остави да я убедят и на другия ден взе рейса за Лавал.

— Оставете ми Жулио — каза Ирен. — Ще ви пречи.

— О! Не — отвърна прислужницата. — Напротив, ще му е забавно. Тук не вижда никого.

„Аз, разбира се, съм никой — помисли Ирен гневно. — Каза ми го направо в очите.“

Вечерта Амалия се върна, натоварена с пакети, и ги отвори пред Ирен. Розовите дрешки, финтифлюшките за момиченце, които бе накупила и радостно разгъваше, бяха тържество на лошия вкус. — Нали ще е хубав моят Жулио, госпожо?

— Но защо розово? — попита Ирен разочарована. — Защо не синьо?

— Защото обичам розовото.

— А тези бродерии, не мислите ли, че…

Тя млъкна, защото разбра, че Амалия искаше да даде на детето си това, което самата тя не е имала.

— Да — поде тя. — Жулио ще е хубав.

Реши, че е направила добре, като не бе дала шапчицата и терличките, но си обеща да облече Жулио по-подходящо и този нов план я занимаваше няколко дни. Почти тайно отиде до Лавал, след като поръча на Леон да отговаря по телефона, че е на разходка, и купи всякакви дрешки, които й струваха много скъпо. После влезе в бижутерийния магазин, откъдето обикновено се снабдяваше.

— Бих искала верижка — каза тя. — Нещо фино, изящно. За малко бебе.

Продавачката отвори кутийки с украшения. Никога Ирен не се бе чувствала толкова щастлива. Държеше верижки на върха на пръстите си, възхищаваше се на блясъка им. Дълго ги сравняваше.

— Ще ви е нужно и медальонче — забеляза продавачката.

— Да, естествено.

— С гравирано име?

— Разбира се.

— Кое име?

Ирен не беше подготвена за този въпрос и трескаво започна да избира. Не Патрис! Жулио не! Ужасно, Жулио… Джулито! Ето това е, Джулито!… Чаровно, нежно. Име само за него… и за мен. Как така досега не й бе дошло на ум?

— Ще гравирате „Джулито“.

Щом излезе от магазина, почувствува нужда да спре и да се подпре на стената. Радостта я задушаваше. Като се върна у дома, скри покупките си на дъното на шкафа… А сега щеше да дебне подходящ случай как да раздели за час-два майката от бебето. Амалия водеше Жулио навсякъде. Ирен обмисляше какви ли не решения. Спеше лошо, отиваше да потърси съвет при детето и всеки негов дъх бе за нея отплата и обещание. Заслушваше се в шумното дишане на прислужницата в съседната стая. Присядаше до люлката. Как ще се справиш ти, мой мъничък Джулито! Ти искаш да прекараме заедно един следобед, нали? Когато дойдеш, ще видиш красивите неща, които ти купих аз. И едно красиво медальонче. Това е тайна, Джулито. Майка ти не бива да узнае нищо. Няма да е доволна.

За щастие намеси се случайността. Сюзан Марузо се обади да помоли Ирен за дребна услуга. Семейство Белиер… нали ги помнеше? Да, архитектът… Е, та жена му се разболяла, а тяхната прислужница ги напуснала, без да ги предупреди… Не би ли могла Амалия да им помогне? За кратко време… Навярно само за седмица. Ако Амалия може да отива у тях по три часа на ден, за предпочитане следобед… Малко да поразтреби… малко пране… покупки… Нищо особено уморително. Ирен обеща.

Наложи се отначало да увещава Амалия.

— Ще трябва ли да оставям Жулио тук?

— Ние ще се грижим за него, мила моя Амалия. Жюсом ще ви откарва в Лавал в два часа — и ще ви взема в пет. И понеже Жулио обикновено спи следобед по малко… Виждате ли. Няма да има време да тъгува.

— Ще плаче, като ме няма.

— Но не. Аз ще го разхождам. Ето… Ще го отведа в конюшнята. Ще гледа конете. Сигурна съм, че ще му хареса.

Амалия почувствува, че не бива да отказва, за да не се покаже неблагодарна. На другия ден Жюсом я откара. На площадката пред стълбището се разигра същинска сцена на сбогуване.

„Ама че глупачка — казваше си Ирен. — Ако бе загубила детето си като мен, сигурно нямаше да плаче повече.“

Колата се скри зад завоя. Ирен тичешком изкачи стъпалата.

— Джулито, мъничкият ми. Събуди се. Свободни сме!

 

 

Какъв прекрасен празник! Ирен разсъблече детето. То се съпротивляваше като малко коте, извиваше се през смях, хващаше краката си и се опитваше да ги налапа. „Хайде, стой мирно, козленце мое, дай ми лапичката.“ Надяваше му мъничка ризка и го гъделичкаше. „Ще те изям. Ам, ам“ Целуваше го по коремчето, а то се задушаваше от радост, мятайки главица отдясно наляво. „Е, е, бъди добричък“, шепнеше тя с леко приглушен глас. Не бързаше да го облече. Пръстите й бленуваха в досега с вълнените дрешки. Беше го сложила да седне на леглото и бе коленичила пред него. „Стойте изправен, господине, за да зарадвате мама.“

Млъкна смутена, после изведнъж взе детето и го притисна до себе си. „Моето бебе… моето малко детенце“, и се люлееше, сякаш приспиваше неизлечима болка. Детето се размърда, заблъска с ръчички и крачета, тя го остави и дълго се взираше в него. „Ех, ако знаеше“ — каза Ирен. То й се усмихна широко и запляска с ръце. И тя му се усмихна на свой ред. „Пингвинче мое, ела, да ти сложа медальончето… Виж какво хубаво медальонче, Джулито!… Искаш ли да бъдеш моят Джулито?“

Закопча нежно верижката на врата, където се виеше черна къдрица, и стана, притиснала детето до гърдите си. Приближи се до едно голямо огледало, протегна пръст към отражението. „Това си ти, същият… това гълъбче, наистина си ти… И не смучи медальончето, моля. Едно добре възпитано момче не смуче медальончето си…“ Тя, която бе тъй мълчалива, не преставаше да говори, а думите, които произнасяше, не преставаха да я учудват. Извор на поезия и нежност бликаше неудържимо и я омаломощаваше.

Когато се сети да погледне часовника, тя се стресна. Боже мой! Следобедът си отиваше. Трябваше да свали празничните дрехи на малкия принц. Тя плачеше, докато го събличаше, и без да забелязва, че му се спи, му говореше: „Ти не бива да плачеш, зайчето ми. Ние и двамата ще бъдем смели… Обещавам ти, че утре ще дойдеш пак… Ще отидем да видим големите коне… Когато пораснеш, ще ти дам един… Най-хубавия… чисто бял, а ти ще му даваш захар. Аз ще те науча как.“

В пет и половина Амалия си взе Жулио.

— Добър ли беше? — попита тя, прегръщайки го.

Тя не посмя да го подуши, но начинът, по който го целуна, издаваше някаква животинска тревога, като че бе усетила над детето и да се разнася подозрителен флуид.

— Беше идеален — каза студено Ирен. — Даже не беше нужно да се занимавам с него… А вие, Амалия? Уморена ли сте много?

— Да, все пак. Нямам сили като преди. Язвата ме разнебитва. Не знам дали ще мога да продължа работата у семейство Белиер.

Ирен се престори най-приятелски загрижена.

— Преди всичко бъдете предпазлива — каза тя. — Но пък излизането е полезна промяна. Не може да ви навреди. Идете бързо да си починете.

На другия ден Амалия отново тръгна и вратите на щастието пак се разтвориха пред Ирен. Тя отнесе детето в спалнята си и заключи вратата.

— Така никой няма да дойде да те търси. Нали знаеш, че в тази къща крадат бебета… лоши жени!… О! О! Колко си чорлавко.

Нежно, с леки движения на четката подреди донякъде непокорните му коси. От време на време спираше, за да хапне ту едното ушле, ту другото. Детето протягаше жадна ръчичка към шишенцата, кутийките и тубичките, подредени върху тоалетната масичка.

— Не, забранено е — каза Ирен. — Няма фюм-фюм за Джулито, защото майка му ще е недоволна… Тя души навсякъде, тази майка.

Ирен загрухтя с носа си като малко прасенце и този непознат звук очарова бебето и то нададе радостни викове.

— Хайде, говори — каза Ирен.

Сложи го на конче върху колената си, обърнат с лице към нея, и се наведе над лицето му.

— Кажи ми нещо… Кажи мама… Сигурна съм, че вечер, когато мама те завива в леглото, ти казваш мама… А на мен не, така ли? Аз не заслужавам? Погледни ме… ме… ма… ма…

Малкият я гледаше внимателно и между устните му се издуваше балонче от слюнка.

— Ти си голям мързеланко — продължи тя. — Хич не си добър. Момченцата, които се наричат Джулито, всички казват „мама“.

Задържа го дълго в прегръдката си. Не можеше да го откъсне от себе си, а часовникът върху нощното й шкафче тихо напомняше, че трябва да побърза с обичта. Нямаше сили повече да страда, грабна бебето и излезе.

— Ела да идем при конете. Има един почти на твоите годинки… и знаеш ли как се казва: Вихрогон, много е бърз и скача като козле.

Главите им се допираха. Детето гукаше нежни монолози, после крещеше, размахваше ръчички, а тя се усмихваше като „Мадоната с младенеца“ в катедралата. Срещна Жандро, който наблюдаваше как конярят товари един кон във фургона. Той се приближи и каза:

— Не ви виждаме често тук, госпожо. Кой е този младеж?

Ирен не се реши да отвърне, че е синът на Амалия. Предпочете да се пошегува.

— Едно намерено дете. Може би. Идваме при жребчето.

— О! То вече е пораснало — провикна се Жандро. — Елате. В бокса си е, защото чакам купувач. Иначе щях да го оставя на ливадата.

Щом конят ги чу, вдигна глава над преградата. Жандро приятелски го потупа по челото, а Ирен го погали със свободната си ръка.

— Оставям ви — каза Жандро. — Затрупан съм с книжа.

Детето разглеждаше животното с удивление.

— Пипни — насърчи го Ирен. — Не се бой. Я… Виж колко е меко!

Жребецът разтърси внезапно муцуна и копитата му заудряха по сламата.

— Смешно ти е — възкликна Ирен. — Ти ще станеш истински ездач.

Изведнъж млъкна. „Загубила съм си ума!“, помисли тя. Наоколо слънцето заливаше просторния двор, където привършваше товаренето на фургона. Силната миризма на конюшня ги замайваше. Всяко нещо имаше своята непоносима реална тежест и Ирен се чувствуваше като сомнамбул, когото са събудили внезапно. Кое бе по-силно? Небето? Дърветата? Абсурдната природа? Или детето, обгърнало врата й, на което обещаваше още нероден кон?

— Да си вървим оттук — каза тя. — У дома ще ни е по-добре.

Но очарованието беше изчезнало. Тя върна бебето на Амалия, без да й потрепне сърцето. „За тях винаги ще бъда мамичка.“ Думите туптяха в главата й като болка от мигрена. Какво още можеше да направи? В паметта й изникваха откъслечни четива… Тогава е била сигурно на осем или на десет години… На една картинка бе видяла двама мъже с порязани ръце, които ги търкаха една в друга, за да се побратимят… Имаше и едно полуголо момченце, което казваше на една мечка или може би пантера: „Ние сме с обща кръв, ти и аз“. А Ирен, каква рана трябваше да си отвори, за да получи правото да му каже, че в известен смисъл тя го е родила?

… Изминаха дни. Часове на горчива мъка срещу минути на щастие. Бебето вече й се радваше още щом я зърнеше. Протягаше ръце. Изразяваше най-искрен възторг, който силно я вълнуваше. Ирен изчезваше с него в спалнята си, където й се искаше да се барикадира. Отдаваше се на сладостна нежност, от която след завръщането на Амалия се чувствуваше съсипана. Вечер хапваше филия с масло и изпиваше чаша чай. После гълташе силна доза приспивателно, за да може да заспи бързо и да спи до късно. Но оставаха дългите мъртви часове до обеда и тя бродеше като измъчена душа от градината, където откъсваше някое цвете, до салона, където се занимаваше с рибките си. Понякога до нея долиташе някъде отдалеч викът на детето и тя чувствуваше остър бодеж под лъжичката, който я заковаваше на място, неспособна да пристъпи.

— Госпожата не изглежда добре — забеляза Франсоаз.

— Наистина — съгласи се Ирен. — Горещините ме умориха. Но сега ще ми мине.

Беше последният ден. Симон Белиер нямаше вече нужда от Амалия. Прислужницата щеше да си вземе Жулио. Ирен щеше да бъде само гостенка в беседката… или по-точно мамичка, чието присъствие изтърпяват. За последен път Ирен отнесе бебето в спалнята си, но нямаше смелост да извади празничните дрешки и медальончето. Седна на мокета, остави детето да пълзи около нея. То се опитваше да се изправи, задържаше се за нея, залиташе и тутакси тупваше на пода. Ирен го милваше по главата. Мислеше си, че ще направи първите си стъпки към други ръце. Задържа го малко преди да се строполи по-опасно.

— Стой спокойно, Джулито. Ела тук. Виждаш ли. Мъчно ми е.

Изведнъж Ирен опипа закопчалката на сутиена си, махна го, запретна блузата, оголи гърдите си. Знаеше точно как да държи бебето и няколко пъти се опитва да го опре до гърдата. Щом усети, че устата на малкия захапва зърното, тя отметна назад глава и неволно нададе див хлип.

— И аз! — извика тя. — И аз! — но не се чуваше. Беше изпаднала в транс и се превиваше от уплаха и сладост.

— Джулито мой! — прошепна Ирен. — Бебето ми.

Дойде на себе си, защото жадната устица смучеше и напразно се мъчеше да засуче. Детето сумтеше, тупаше с миниатюрното си юмруче празната гърда. Почервеняло от гняв, то силно я захапа и Ирен простена от болка.

— Пусни, моля те. Боли ме.

Едва го откъсна от себе си, опита се да се поуспокои.

— Ужасно мъжле. Поплачи малко. Така ще се научиш.

Тя отиде в банята и разгледа гърдата си, зърното бе подпухнало, заприличало бе на малина. Болеше я, но в същото време я изпълваше непозната възбуда. Изми се и огънят поспадна. Когато се видя в огледалото, остана потресена от промяната на чертите си. Бе слаба и тържествуваща, малко блуждаеща, трескава и пламнала — дълбоко вътре — от страст, която никога нямаше да угасне. Оправи се, попипа болезнената си гръд. Искаше й се да страда дълго. Искаше й се плътта й да запази белега от твърдите като кост челюсти на Джулито.

— Мой малък Джулито!

Върна се при него. Обърнат по гръб, той замислено броеше пръстите си. Постави го на леглото и го целуна сдържано, сериозно.

— Ти си добро момченце — прошепна тя. — Имаш приятен характер. Обещай ми, че никога няма да ми се сърдиш… защото… ще ти кажа… имам една изненада… току-що ми хрумна…

Смееше се с нервно опиянение.

— Не, не мога да чакам — продължи тя.

Прихвана детето, под коремчето като кученце и го вдигна. То риташе отривисто, а тя го понесе към кабинета, където го настани на коленете си. Сетне вдигна телефонната слушалка.

— Ало, Сюзан?… Ирен ви се обажда… Да, добре съм… Мога ли да говоря с мъжа ви?

— Почакайте. Ще ви дам кабинета.

Малкият бе силно заинтригуван от голямото черно и лъскаво нещо с колело и се протягаше да го достигне.

— Не пипай — пошушна Ирен. — У-у, страшно е.

От другия край се обади нотариусът.

— Албер?… Извинете ме. Много ли сте зает?

— Да, доста. Какво има?

— Бих искала да ви задам един въпрос.

— Неотложен, ли е?

— Ами… Хрумна ми идея, върти ми се из главата и не мога да се отърва от нея. Ето какво: имам ли право да осиновя дете?

— Това сериозно ли е? Или обикновено любопитство?

— Много сериозно.

Марузо разсъждаваше. Ирен отдръпна назад детето, което се домогваше до шнура на апарата.

— Мирен! — пошушна тя. — Чуй господина. Това те засяга и теб.

— Ало — каза нотариусът. — Не мога да ви отговоря в момента. Във всеки случай не е въпрос, който може да се обсъжда по телефона.

— Разбира се — съгласи се Ирен. — Но по принцип имам ли право?

— Мисля, че да. Вие сте вдовица, следователно сте свободна да решавате. Над трийсет години сте, с предостатъчни възможности, здрава сте, нали?… Това е много важно обстоятелство… На пръв поглед отговаряте на всички условия.

— Но вие като че не сте съвсем съгласен.

— Тоест… признавам, че съм много изненадан.

— Не ме виждате като майка-осиновителка.

— Не това. Не… за да разберете същността на мисълта ми… нямах впечатление, че обръщате толкова голямо внимание на децата… Чуйте, скъпа Ирен, в момента съм позатрупан. Искате ли да се срещнем? Идната седмица?

— Предпочитам по-скоро.

— За бога! Толкова ли бързате?… Тогава държа да ви обърна внимание, че процедурата по осиновяването е извънредно дълга… Чака се години.

— Няма значение. Бих предпочела да ви срещна колкото е възможно по-бързо… Довечера например?

— Довечера ли? А! И вие като Сюзан. Когато си е наумила нещо… Добре. Разбрано. Ще отскоча до вас. След вечеря.

— Благодаря, Албер… Вие сте истински приятел.

— Така мисля и аз. Но внимавайте, скъпа Ирен. Не се палете. Малко ме плашите.

Той затвори телефона, Ирен остави слушалката.

— Виждаш ли, Джулито. Той нищо не разбира. Представя си, че искам да осиновя въобще някакво дете. А аз желая теб. Никое друго, освен теб.

Тя разходи бебето до завръщането на Амалия и се отнесе особено любезно с нея.

— Въобще не е плакал вашият Жулио. Ангелче. Имате късмет с него… И още веднъж благодаря. Направихте ни голяма услуга. Сега си починете добре.

Думите не й костваха нищо. Не изпитваше никаква тъга. Леко разтриваше гърдата, си, гледайки Амалия, която се отдалечаваше с Жулио на ръка.

„Чака се години“ — бе казал нотариусът. Защо не? Оживлението, което усещаше дълбоко в себе си, забравената нужда да върви, да се спре, за да помирише цвете, да задържи в гърлото си някой припев, готов да се излее, да призове за свидетел вечерното небе, това бе то надеждата. Най-сетне се съгласи да вечеря, както желаеше Франсоаз: супа, риба, баничка и чашка мюскаде, което горкият господин толкова много обичаше…

Нотариусът пристигна в девет часа и Леон отнесе в салона бутилка Гран-Мариние и две чаши. Тази вечер по изключение госпожата изпи два пръста ликьор.

— Е, казахте ми, че имате намерение да осиновите дете… — започна Марузо, — и ние със Сюзан надълго обсъждахме.

— Какво мисли тя? — живо попита Ирен.

— По-скоро одобрява. Вие не можете вече да имате деца и щом се решавате да осиновите, очевидно нямате намерение да се омъжвате повторно. От друга страна, сте млада и е съвсем естествено да имате желание да си създадете някакво семейно огнище.

— Точно така.

— Значи ако предположим, че направите молба за осиновяване, теоретически има всички шансове да бъде одобрена. Уточнявам: теоретически. Защото на практика нещата не са тъй прости. Прави се анкета, подробна и доста неприятна, върху мотивите на молбата ви.

— Но прекъсна го Ирен — аз наистина имам намерение…

— Да, знам. Само че в качеството ми на човек на закона съм длъжен да ви изтъкна всички страни на проблема. Администрацията ще ви изпрати служителка от социални грижи, която ще ви разпитва като полицай. Ще иска да разбере дали от егоизъм желаете да замените детето, което сте загубили, с друго.

— Албер! Вие ме познавате!

— Аз да. Но не и общественото осигуряване. Отхвърлят се безмилостно, и то е разбираемо, жените, които нямат чисто алтруистични подбуди… А аз, този път като приятел, ви питам: абсолютно чисти ли са намеренията ви? Не са ли отклик, може би несъзнателен, на известно угризение, защото Патрис не бе точно желаното от вас дете, нали? Сигурен съм, че сте се отърсили от чувството за вина. Но ви предупреждавам: ще се ровят, ще искат да са наясно в това отношение. Жена, която се е сблъскала с похищение на дете с фатален завършек, неминуемо е травматизирана. Ето какво ще си помислят.

Ирен вдигна рамене.

— Добре — каза тя. — Ще разговаряме. Това не ме смущава. Искам да ми обясните в какво точно се състои процедурата.

— По този въпрос има брошури. Ще ви изпратя една. Но в общи линии е следното.

Помириса ликьора, вкуси го с върха на устните си.

— Извинете ме, че ще вляза в ролята на учител — продължи той. — То е за вас. Има два начина на осиновяване — обикновено и пълно. При обикновеното осиновяване детето запазва връзките си със своето родно семейство.

— Но… главно с мен, предполагам.

— Очевидно. Но само с вас. Не и с роднините ви.

— Е, добре, това изцяло ме задоволява.

— Почакайте. Обикновеното осиновяване се разрешава само когато детето е пълнолетно или достатъчно голямо за пълно осиновяване. Мисля, че вие не искате това. Желаете да имате дете за вас.

— Точно така.

— Тогава да говорим за пълно осиновяване, което е единственото възможно за деца до петнайсет години… Виждате ли, че границата е широка… Можете без усложнения да осиновите бебе или пораснало дете. И тогава ставате изцяло негова майка. Осиновеното дете е ваше законно дете, което означава, че връзките с родното му семейство се прекъсват окончателно. Никой не може да ви го отнеме. Щом бъде узаконено пълното осиновяване — край. Няма връщане назад.

Ирен помисли, опита се да си даде ясна сметка какво точно иска, защото планът, който кроеше в момент на възбуда, оставаше още много неясен.

— Има нещо, което не мога да схвана — каза тя. — Къде се намират деца за осиновяване? В Социалното осигуряване ли?

— По принцип са питомци на държавата — отвърна спокойно нотариусът. — Те са под патронажа на службите за „Детска социална помощ“. Има и обявени от съда „изоставени“ деца.

— Но… не може ли да се уговори с някое семейство?

— В Закона са предвидени подобни случаи. Ако истинските родители или ако няма такива, семейният съвет дадат съгласие за осиновяване, няма никакви пречки. Но мисля, че това не се случва често. Разбира се, осиновяването се закрепя с нотариален акт. Било пред районния съд или…

Ирен запуши ушите си.

— Спрете! — извика тя. — Не усложнявайте нещата. Бездруго е много трудно да се разбере.

— Но и не сте в края на трудностите, бедна моя приятелко. Най-напред трябва да посетите службата за „Детска социална помощ“ и след това да подадете писмена молба за осиновяване. Но не се страхувайте. Ще ви помогна. Но ще има анкета, за която ви споменах, задължителен медицински преглед, разговор с психиатър, различни въпросници, комплектуване на досие… Безкрайна досада.

— Но защо?

— Защото децата за осиновяване са много, но още по-многобройни са молбите за осиновяване. Администрацията държи на сигурния избор.

— Струва ми се, че предлагам всякакви гаранции.

Нотариусът се усмихна и потупа ръката на Ирен.

— Никой не се съмнява. И щом настоявате, ще се застъпя за вас пред компетентните служби. За щастие познавам много хора. Изглеждате ми разочарована?

— Не, не — отговори припряно Ирен. — Измъчва ме това, че доколкото разбирам, администрацията посочва бебето, което да осиновя.

Нотариусът изпразни чашата си и бавно започна да я върти пред очите си, като че разглеждаше кристална топка.

— Нали разбирате, скъпа моя приятелко — каза най-после той, — че няма пазар за бебета. Ако осиновителите имаха право да се осведомяват, да избират едно или друго, то скоро ще настъпи ужас. Въпреки това нищо не ви пречи, докато трае анкетата, да посочите предпочитанията си към момче или момиче при условие, че изложите ясно своите съображения.

— Но да вземем случай, при който лицето вече познава детето — настоя Ирен… Не говоря за себе си. Просто се опитвам да си изясня всичко.

— Това вече не мога да ви отговоря — отвърна нотариусът. — Или по-скоро, да… Горе-долу ми е ясно… Разбира се, има специални случаи. Да предположим… ще говоря общо… Да предположим, че вашата прислужница Амалия почине. Вие познавате нейния син много добре, тъй като е млечен брат на вашия. Безспорно можете да го осиновите. Но ще се съгласите с мен, че този случай е изключение. И всъщност нещата няма да са така лесни, колкото си мислим. Ако желаете да чуете мнението ми, ще ви кажа, че осиновяването е лотария. Затуй преценете грижливо всички „за“ и „против“. Аз съм тук, за да ви помогна да се справите със затрудненията, доколкото е възможно.

— Благодаря, Албер… Много благодаря. Ще помисля. Имам още един въпрос. Ако направя постъпки, те не ме ангажират с нищо, нали?

— Как така?

— Искам да разбера дали ще мога да се откажа всеки момент, насред път? Щом като процедурата по осиновяване е много дълга, дори да представя молба за осиновяване, да речем, през следващата седмица, остават ми цели седмици да премислям, да преценявам, ако щете.

— Прекрасно. Утре ще ви изпратя една брошура. Така ще имате време да размислите. Ако позволите, аз си тръгвам. Имах дълъг и уморителен ден, а искам и да гледам още веднъж по телевизията „Влакът ще изсвири три пъти“. Добре знаете, мила моя приятелко, че обожавам каубойските филми. Е, да, всеки със слабостите си.

След като нотариусът си тръгна, Ирен обиколи градината, набра цветя и се върна с бавни стъпки, със забоден нос в една роза. Марузо много ясно й бе разяснил нещата. Или Амалия трябва да се съгласи да й даде Жулио, а тя без ни най-малко съмнение щеше да откаже. Или трябва да я няма. А с останалото, с цялата юридическа бъркотия ще се оправя Албер.

„Знам ли дали ще съм способна да… — мислеше Ирен. — На първо място става дума за щастието на Джулито. Ако го оставя на майка му, какво ще стане с него? Коняр на свой ред? А той е толкова умен. Аз мога да му създам блестящо положение. Не от нея има нужда той. От мен.“

Отиде да си легне и напразно се налива с приспивателни. Не можа да заспи. Непрекъснато преразглеждаше решението, което бе вече взела, и го вземаше отново. От време на време ставаше, за да отиде до вратата на детската и да се вслуша в съня на детето. От по-далече до ушите й стигаше шумът от дишането на Амалия. Връщаше се. Строполяваше се в креслото. Как да направи всичко, без да остави никаква следа? Всичко да мине прилично? Тя отпускаше юздите на въображението си, мечтаеше, бълнуваше, изведнъж се овладяваше. „Никога няма да посегна върху нея. Не е в моя стил.“ Но в същото време си казваше, че може би не е много трудно. Някога бе чела…

С боси крака влезе в салона, започна да рови в книгите на библиотеката…

Терез Дескейру. Излегна се върху канапето и зачете. Часовете минаваха. Стана й много студено, но едва забелязваше това. Когато затвори романа, в очите й имаше сълзи. Остави ги да текат. Не оплакваше Терез Дескейру, а себе си.

 

 

Арсеникът й беше подръка. Винаги държаха по малко в седларницата. Фуражът привличаше мишки и лалугери и Жандро посипваше пътечките им с бял прах. Животинчетата сядаха да се измият с лапичките си, неминуемо лизваха отровата и умираха. Арсеник ли беше това? Ирен не си спомняше вече какво й бе обяснявал Жандро, но й бе казал, че отровата няма никакъв вкус.

Жандро не беше на работа събота следобед. Тя се поразходи към конюшните и докато минаваше покрай боксовете, погали няколко приятелски муцунки, които се протягаха към нея. После влезе в седларницата. Арсеникът си беше на мястото. Две червени кутийки върху етажерката. Едната беше начената. Ирен бе донесла лъжичка за кафе и малко шишенце от желатинови капсули. Напълни го с прах. Жандро не беше от тези, които ще кажат: „Я, липсва“. Обикновено все бързаше. Върна се изнервена, примряла от страх, но и горда, че е открила в себе си решителност, че е успяла да се овладее. Скри флакона зад подредения куп спално бельо, заключи шкафа и изпи голяма чаша вода. Сега щеше да действува по своя воля. Разполагаше с времето си. През деня получи обещаната от нотариуса брошура и реши да не отива при Амалия в беседката. След като вече Джулито беше неин, или почти неин, можеше да даде малка почивка на чувствата. Важното беше да обмисли добре всички подробности на постъпките, които щеше да предприеме. Като начало трябваше да избере дали да посети службата за Детската социална помощ, или да подаде писмена молба. Не се решаваше да се появи лично, тъй като все още не беше сигурна в думите си, в изражението си, в държанието си, докато едно писмо е диалог, който човек води, както пожелае.

След вечеря се настани в кабинета пред разтворена малка книжка. Презиме, име, възраст, професия, народност, адрес… Това се разбира от само себе си. Едрият й, леко наклонен почерк бягаше върху луксозния лист с корона в левия ъгъл. Семейно положение: беше лесно: трябваше само да спомене двойната драма без излишни думи. Брошурата препоръчваше да се попълва по възможност най-ясно и просто. Оставаше последната точка: „Изложете дълбоките основания относно намерението ви за осиновяване.“ Дълбоките основания ли? Как да ги опише? Не можеше да признае, че само Джулито й е на сърцето. Другите бебета й бяха безразлични. Но защо Джулито? Служителят, който щеше да прочете писмото й, очакваше всъщност само банални съображения… желанието да се ощастливи едно дете и да се съберат двама самотника. Тази тема трябваше да се развие, като се избегне какъвто и да е било емоционален акцент. Трябваше само да изрази внушително човеколюбие, свенливо благородство, гореща, но сдържана всеотдайност. Тук нямаше никакъв проблем. Беше господарка на перото си и можеше да намери верния тон, а да лъже й беше лесно.

Писа, зачерква, започна отначало, вкуси удоволствието — в продължение на цял час — че е именно жената, която иска дете, докато горе спеше момченцето, което вече й принадлежеше. Тя изписа грижливо адреса: Главна дирекция на санитарната и социална дейност. Отдел за Детска социална помощ и т.н.

Всичко това беше много гръмко и тържествено. Тя чудесно познаваше онези, които зад крепостните стени на администрацията заседаваха, решаваха, утвърждаваха, беше ги срещала по коктейли, обеди, балове, лов… нямаше особени причини да се страхува от тях. Привидно щяха да обсъждат молбата й с пълна безпристрастност, но задкулисно приятелите й щяха да се потрудят. Албер вече действуваше. Положително молбата й щеше да получи разрешение по-бързо от други. Колкото до Амалия… Ирен започна да крои планове. Следобед отива при Амалия в градината. Джулито тръгва към нея по тревата пълзешком. Тя го взема на колене и щом почувствува до себе си топлината на телцето му, решителността й се разгаря. Тя наблюдава Амалия, която шие, и се пита как да постъпи. Да сложи отрова в храната й бе невъзможно. Тя се храни в офиса със семейство Мофран.

— Какво ви дава доктор Тесер сега, Амалия?

— О! Все същото. Нещо като гипс и хапчета, които трябва да пия по време на хранене.

— Успокояват ли ви се болките?

— Не толкова.

— А изпълнявате ли точно предписанията му?

— Зависи. У нас никога не сме се гледали много и все пак се чувствуваме добре.

— Не сте много благоразумна, знаете ли. Язвата е нещо сериозно.

— Не обичам много да се грижа за себе си.

— Ами ако ви се наложи да се оперирате?

Амалия сгъна ръкоделието си и поклати глава.

— Госпожата иска да каже, че ще ме отварят. Не. Ще откажа. Ще ми мине и от само себе си.

— А ако ви помогна? Ако аз лично ви нося лекарството? Защото именно тук куца лечението ви. И аз съм като вас. Мързи ме да се лекувам. За щастие горкият ми мъж ме принуждаваше. Сега и аз на свой ред мога да ви кажа: „Амалия, време е“. Хайде… Да повторим накратко… Кога трябва да взимате този гипс?

— Сутрин на ставане… После на обяд и още веднъж на лягане.

— Все пак не е много трудно.

— Трябва да се разбърква, но не се разбърква добре и ми се повдига.

— Е, хубаво, аз ще го приготвям. Не може да карате така. Отслабнали сте. Лицето ви е повехнало.

— Вярно, не се чувствувам много добре.

— Когато се почувствувате уморена, мила Амалия, кажете на Франсоаз и си починете.

Ирен не искаше тя да страда, а просто да изчезне безшумно. Затова се колеба още няколко дни, преди да направи решителната стъпка. Може би нямаше да има сили да я предприеме, ако Амалия щеше да страда много. С върха на езика си опита едва-едва отровата. Усети леко щипане, като от силно разреден лимонов сок. Не беше неприятно. Оставаше да прецени подходящата доза. Ако е много силна, щеше да предизвика бурна реакция, ако е много слаба, с време щеше да получи имунитет. А щеше ли отровата, предназначена за животни, да убие човек?

Ирен се престраши. Сложи в кутийка от хапчета, украсена със сърце, половин лъжичка от праха и в седем часа сутринта събуди Амалия. На нощното шкафче имаше бутилка минерална вода, чаша и пликчета. Докато Амалия се разсънваше, Ирен смесваше прахчетата и разбъркваше разтвора.

— Хайде… Пийте… Наведнъж… Това не се опитва… Направо се гълта. Гъл, гъл.

Краката й трепереха, но гласът й бе твърд.

— А сега останете в леглото за малко, да подействува лекарството.

На обяд отиде в офиса и накара Амалия да изпие пред очите й праха. Вечерта, в девет и половина, реши да се увери, че прислужницата си е легнала, и я видя как изпразни чашата, без да се мръщи. Половин лъжичка отрова за двайсет и четири часа бе прекалено малко. Ако нищо не се случи, ще се наложи да опита с цяла лъжичка, за предпочитане вечерта, защото й се струваше, че през нощта тайнствената химия на човешките органи действува по-активно. Когато преминаваше през детската стая, пъхна под завивката студените ръчички на Джулито. „За теб го правя, скъпи мой“, прошепна тя.

Преди да заспи, прочете няколко параграфа от брошурата:

Когато родителите са починали (Такъв беше случаят, от тази гледна точка всичко бе ясно), семейният съвет трябва да вземе мнението на лицето, което е натоварено с грижите за детето в момента на откриването на процедурата по осиновяването.

Това лице съм аз, разбира се. Но семеен съвет не може да има, защото Амалия не знае дали братята й са живи. Тогава? Може да мине и без семеен съвет, щом като законът предвижда:

Не е необходимо семейният съвет да посочва изрично осиновителя. Изборът може да се предостави на упълномощена по осиновяването служба.

Напразно Ирен се питаше: щяха ли да дойдат да си пъхат носа в работите й? Щеше ли да й се наложи да се бори срещу някаква безлична администрация? Разбира се, имаше пълно доверие в своя нотариус. А това, което желаеше и което беше толкова просто и естествено, бе да получи веднага Джулито, без канцеларщина, без разправии. Тя не беше „осиновител“. Тя не! Напротив, беше безупречна майка, богата, независима, млада, образована, луда по това малко същество. То й носеше всичко, от което бе лишена и което сега бе готова да пренебрегне. За нещастие невъзможно бе да каже на Албер: „Направете така, че да ми дадат Жулио“. Ами ако й посочат друго дете!… Накрая заспиваше и плачеше насън.

Половин лъжичка се оказва недостатъчна. Амалия не изглеждаше неразположена. Страдаше от язвата си, но в обичайна стенен. Ирен увеличи дозата. Започваше да губи търпение. Времето се разваляше. Първите есенни дъждове плющяха с всичка сила в парка и пречеха на разходките. Тя не виждаше малкия, който стоеше в стаята с майка си. Молбата за осиновяване отдавна беше изпратена. Дните минаваха угнетяващо еднообразни. Всичко бавно потъваше в сивота. Напразно приятелите се обаждаха по телефона и канеха Ирен. Тя отхвърляше всички покани. Двете майки се душеха взаимно около люлката като две вълчици.

— Госпожата е много добра — казваше Амалия, докато си пиеше лекарството.

А Ирен мислеше: „Защо ли не дава никакъв признак? Защо не направи гримаса! Да знам най-после докъде съм стигнала!“ Отглеждаше прислужницата всяка сутрин внимателно като лекар. Морави кръгове ограждаха очите й. Сянка се врязваше в бузите й. Може би това беше най-добрият метод, методът на бавното изтощаване, на бавното унищожение. Колко ли време беше необходимо? Отровата навярно ще я надвие след месеци? Ами ако бъде одобрена молбата за осиновяване? Ирен слагаше ръце на гърдите си. Ако един хубав ден някое друго дете й бъде присъдено? Избиваше я пот от тревога и овлажняваше слепоочията й. Присядаше на най-близкия стол съсипана. Искаше й се ту да забави времето, ту да го ускори. Невъзможно беше да каже на Албер: „Не сме мъчете много, за да ми доставите удоволствие. Всъщност не е толкова бързо.“ Но също така бе невъзможно да предизвика смъртоносна криза, като удвои или утрои отведнъж дозата. Шарл Тесер, колкото и да не бе хитър, щеше да заподозре нещо, нямаше да се съгласи да подпише смъртния акт. „Накрая аз ще се поболея“, мислеше Ирен. Тревогата не я напущаше нито за миг, живееше с нея като вирус.

Взе малко по-голяма лъжица и отново задебна. Най-сетне това, което очакваше, стана.

Една сутрин Амалия получи криза с повръщане и Франсоаз изтича да позвъни на доктора. Той отговори, че ще пристигне след половин час. Амалия беше смъртно бледа. Стенеше леко, оплакваше се от стомах, казваше, че й е студено, а Ирен я гледаше с жал и ужас в очите. Чувствуваше се неспособна да й приготви грейка и чай от лайка „за промивка на вътрешностите“. Но първата глътка предизвика ново повръщане. Изтощена, задъхана, Амалия прошепна:

— Изведете Жулио. Да не ме чува.

С помощта на Франсоаз Ирен отнесе люлката в спалнята си. Докато я пренасяха, готвачката се оправдаваше:

— Какво ядохме снощи? Зеленчукова супа, омлет с подправки, сирене… От това не може да й е прилошало. Не искам госпожата да си мисли, че…

— Идете да отворите — отсече Ирен. — Чувам колата.

Тя посрещна лекаря на стълбището.

— Отдавна не е имала криза — каза Шарл. — Но няма да се изненадам, ако малко се е влошила болестта.

Седна на ръба на леглото, взе ръката на Амалия.

— Повърна ли кръв? — попита той.

— Не.

— Да видим кръвното.

Докато закрепваше апарата върху ръката на болната, запита:

— Температура?

— Не се сетихме да я премерим — отговори Ирен. — Объркахме се.

Всички млъкнаха, докато помпичката издишаше, свистейки.

— Десет… шест — констатира докторът. — Не е блестящо, разбира се… Дайте термометъра.

Отдръпнаха се до прозореца.

— Спазва ли предписанията? — продължи той.

— Аз й давам праховете — отговори Ирен. — Така съм сигурна, че ще ги взема. Другите лекарства й дава Франсоаз.

— Да — потвърди Франсоаз, — аз я карам да ги гълта. Ако не сме ние, тя ги забравя.

Лекарят се върна при леглото, взе термометъра и го насочи към светлината.

— Трийсет и шест и три… Не ми харесва това. Отхвърли завивките и заопипва корема на пациентката.

— Кажете ми, щом ви заболи. Тук? Тук?

Амалия изстена.

— Тук точно, нали… Или може би по-горе?

— Спрете — изохка Амалия.

Докторът стана.

— Няма причина за тревога. Язвата създава неприятности. Хайде, Амалия, не се безпокойте. Ще ви оправим. До утре — диета. А после постепенно ще започнете да вземате лека, но питателна храна.

Потупа я приятелски по рамото, Ирен го изпрати до кабинета. Той започна да пише рецептата.

— Нямат край язвените кризи — мърмореше той, докато пишеше. — А и трябва да признаем, че имаме работа с труден пациент. Тя е от фаталистите, които не искат да се лекуват. Такива здравенячки често рухват изведнъж. А при язва като нейната може да се справи само с много по-енергични мерки.

Подаде листа на Ирен.

— А вие, скъпа приятелко, как се чувствувате?… Вие поне сте сърцата. След всичко, което преживяхте, сега станахте и болногледачка! Внимавайте все пак. Не се пресилвайте. В противен случай ще предадете фронта. Ще намина пак след два-три дни. Собствено тя не ме тревожи в истинския смисъл, но има нещо в нейния случай, което ме озадачава.

Докторът тръгна към вестибюла. Ирен вървеше след него.

— Идвайте от време на време у дома — предложи й той — Знаете ли, молбата ви за осиновяване е заинтересувала всички дами! Пожелаваме ви едно хубаво бебе. Вие го заслужавате напълно.

Ирен дълго стоя на площадката пред входа. Лека мъгла бе надвиснала над моравата. Есента бе дошла с цвета на тъгата. Колко ли дни оставаха до края? С времето Шарл щеше да подозре истината. Може би вече нещичко долавя отдалеч.

Ирен влезе в къщата. Прекалено късно беше за отстъпление. Дори ако Шарл си кажеше „всичко това странно прилича на отравяне“, сам щеше да отхвърли предположението си, защото никой в замъка нямаше интерес да премахне Амалия. То беше безпочвено. Семейство Мофран бяха извън всяко подозрение. А тя самата, най-вярната приятелка… нещастница, покрусена в най-съкровените си чувства… не… Тя бе неуязвима. Шарл щеше да се примири, че не разбира. Нямаше защо да се бои, че може да поиска да се консултира със свой колега. Първо, от страх да не го помислят за стара кримка, готова за пенсия, и после, защото щеше да си каже: „Не ми е работата да свиквам консилиум. Ирен трябва да го поиска.“ Когато Ирен се качи, Амалия беше заспала.

— Рецептата е в кабинета — каза тя на Франсоаз. — Изпратете Жюсом в Шато-Гонтие.

Безшумно влезе в детската и приготви малкия за сън. Каква отплата! Миг на щастие. Миг на нежно съзаклятие, наситено с приглушени целувки.

— Шт! Мой Джулито. Не я събуждай.

Той стоеше между коленете й, цвъртеше, опитваше се да пристъпи и падаше заднишком.

— Шишко! На твоята възраст аз тичах навсякъде. Ти не си ме познавал, когато бях мъничка. Знаеш ли, бях много сладка. Не тутльо като теб. И не започвай да грухтиш. Ще си получиш кашичката.

Тя вече не мислеше за Амалия. Слезе в офиса с детето на ръце.

— Оставете ме, Франсоаз. Аз ще се погрижа за него.

Всичко бе радост — скритом — всичко бе болка: да върже лигавчето на врата, да опита кашата… „Да, лакомнико, за теб е!“ Устата се отваряше широко като човчица на птичка, ръчичките се опитваха да грабнат купичката. „Ако продължаваш, мамичка ще се разсърди.“

Пред Франсоаз не смееше да каже „мама“. Тя смънкваше думата.

А Франсоаз, щом останеше насаме с мъжа си, казваше: „Горката госпожа. Жал ми е да я слушам.“

Когато настъпи вечерта, Ирен грижливо дозира отровата. Половин лъжичка и нещо. Съвсем достатъчно, както изглежда, за да няма повръщане, и все пак достатъчно, за да продължи действието на киселината. Тя си представяше лигавицата като бавно разяждана каучукоподобна субстанция. Един ден ще се пробие и ще дойде смъртта.

… Настъпи зимата. Амалия гаснеше така неусетно, че само погледът на Ирен можеше да забележи как приближава злото. Ръцете й отслабнаха. Шията се източи и под кожата личеше напрежението на всяко мускулче и жила. Особено очите не бяха вече същите. Загубили бяха копринения си блясък, погледът потъмня. Напразно докторът се опитваше да свърже в обща диагноза симптомите — лека, временна диария, главоболие, спазми, гадене, но все се колебаеше, защото признаците не бяха достатъчно изразени и го караха да мисли, че се касае по-скоро за неразположение на психическа основа, отколкото за органично заболяване.

— Ако думата беше все още на мода — сумтеше той, — бих казал, че налице е хистерия. Очевидно има и язва. Тя лесно се установява. Но има и друго. Бих искал да я изпратя на пълни изследвания.

Амалия отказа категорично да постъпи в болница. Тя се разплака, закле се, че се чувствува по-добре. Не искаше да се раздели с малкия Жулио.

— Толкова малко съм с него като майка сега — каза тя.

Ирен помисли, че долавя упрек в гласа на прислужницата си, и едва не извика: „Правя за сина ви каквото мога!“ По-късно възнегодува пред Шарл: „Виждате ли каква е — каза обидено тя. — Като че ни упреква за всичко, което правим за Жулио.“

Вечерта установи, че флаконът е почти празен. Беше забравила да мине през седларницата, за да се запаси. Затова на другия ден отиде в конюшнята, но Жандро я забеляза.

— А! Госпожо, тъкмо исках да ви занимая… Трябва да решим въпроса с фуража.

Ирен не искаше и да знае, но изслуша Жандро докрай и се прибра, без да може да доближи до седларницата.

Амалия спеше спокойно и Ирен забеляза, че за пръв път от дълго време насам лицето й изглеждаше отпочинало. Това означаваше, че щом отслабне действието на отровата, болната отчасти възвръща силите си. Задължително беше да продължи да я взема. Имаше мисли, които преминаваха през ума на Ирен, без да съзнава жестокостта им. Тя използува времето около обяд и се върна в конюшнята. Жандро не беше там, а слугите не, й обърнаха никакво внимание. Напълни флакона си с прах. Ще стигне за три месеца. Но Амалия нямаше да издържи дотогава. Освен ако…

Ирен се замисли. След три месеца щеше да дойде май, а с хубавите дни Амалия можеше и да се пооправи. Щеше да е добре да увеличава дозата от време на време, през неравни интервали, за да предизвика кризи, които да объркат доктора с променливостта си. Още същата вечер приготви разтвор, който й се стори изчислен съвсем точно.

Кризата настъпи през нощта. Две-три леки повръщания, последвани от крайна слабост. Повикан в зори, Тесер направи бързо необходимото, за да повиши кръвното налягане, и дълго прислушва Амалия. Той отведе Ирен настрана.

— Нямах съмнения за сърцето — прошепна той. — А сега ще ни създава грижи. Него трябва да лекуваме. Язвата, да, не я изпускам от очи. Всяко нещо с времето си. Първо нека се заемем със сърцето. Следобед ще изпратя бърза помощ и ще и направим в Лавал електрокардиограма.

— Толкова ли е спешно? — попита Ирен.

— Знае ли човек. Засега мога да кажа само, че започва сериозно да ме тревожи.

„Де да беше вярно! — помисли Ирен. — Ако нещастницата можеше да си отиде набързо, след някой припадък! Какво облекчение! Така ми е дотегнало да я гледам как страда!“

Зачака с нетърпение резултатите от прегледа. Докторът й ги съобщи по телефона. Да, Амалия имаше нещо на сърцето, и то отдавна. Тя не го подозира, но има опасност да получи инфаркт. Щяха да й определят режим. Най-напред болната трябваше да остане в пълен покой. В шезлонг. И никакви усилия.

— Утре ще ви обясня — заключи Тесер.

Ирен взе детето. Старата Франсоаз я научи да плете и тя започна първо с чорапчета. Заниманието беше увлекателно, истинска игра за майки, а бебето шумно се забавляваше върху мокета около стола й.

— Дай си крачето. Пак съм сбъркала бримките.

Недалеч от тях Амалия дремеше. Отскоро изглеждаше безразлична към всичко. Беше толкова бледа, че в някои моменти кожата й изглеждаше синкава. Ирен вече не смееше да разговаря с нея. Едва разменяше по някоя дума. „Имате ли нужда от нещо?“ или „Време е за капките“. Мълчеше и вечер, когато й подаваше чашата, пълна с отровната течност.

Дните ставаха по-дълги. Джулито вече ходеше, като се задържаше за мебелите. Ирен му купи панталонки с красиви шарени тиранти и не можеше да сдържи смеха си, когато миниатюрното човече пристъпваше към нея, клатушкаше се и пищеше от радост, готово да падне. Тя му изпробваше ново гащеризонче, когато Жюсом й донесе писмо от префектурата. Сърцето й се разтуптя силно. Отговорът!

Госпожо,

Вие изразихте желание да приемете в дома си за осиновяване питомник от нашите служби. За да можем да разгледаме молбата ви, моля да върнете надлежно попълнен приложения въпросник. След социалната анкета във вашия дом ще ви бъде поискано досие, което да бъде внесено в Семейния съвет на държавните питомци, единствения орган, упълномощен да предоставя деца за осиновяване. Обръщам ви внимание, че поради големия брой на вече одобрените молби, които не са удовлетворени поради липса на деца за осиновяване. В случай че Съветът реши да удовлетвори молбата ви, ще се наложи да чакате няколко месеца, преди да ви бъде поверено дете. Моля да приемете…

— Джулито мой, чуваш ли?… Урежда се.

Тя жадно целуна малкия и препрочете писмото. Разбира се, всичко още предстоеше. Но първата стъпка бе направена.

Въпросникът не създаваше никакво затруднение. Все същото: име, презиме, адрес й телефон, дата и място на раждане и така нататък. А! Да, ето нещо ново: „Размер на движимо и недвижимо имущество… Собственик ли сте, или наемател?… Сам ли живеете?… Майка ви и баща ви живи ли са?… Имате ли братя и сестри?…“ И накрая най-интересните въпроси. „Пол и възраст на исканото дете?… Посочете мотивите на предпочитанието си… Откога датира желанието ви да осиновите и защо?“

— Откога, Джулио мой?… Ти знаеш ли? Не мога да им кажа, че между една жена и едно бебе съществува любов от пръв поглед. И дори, че тази любов е единствената, истинската, най-силната. Ще им отговорим заедно.

Почти несъзнателно Ирен удвои дозата. Амалия умря в зори, съвсем сама, тихо. Шарл дотича, прегледа трупа, вдигна безпомощно рамене.

— Сърцето не е издържало — каза той. — Тук ли бяхте, когато е започнала кризата?

— Не. Още спях.

— Тя не извика ли?

— Не.

— Интересно… Това, което ще ви кажа, разбира се, е абсурдно. Но имам чувството, че тя просто се предаде на смъртта, не се защити… Всъщност разберете ме… О! И вече няма значение. Вие се борихте за двама, моя приятелко. Но сега… край! Почивка! Почивка! И пак почивка! Само да не се разболеете пък вие. Предаността е много хубаво нещо. Но има граници.

 

 

… И страхът се загнезди в душата на Ирен.

Всяка вечер тя слагаше бебето в своето легло и заключваше стаята. В тъмнината слушаше лекото му дишане. Понякога хващаше свитото юмруче. Наоколо бе пустата къща. Семейство Мофран живееше толкова далече от нея. Кой щеше да попречи на някоя сянка да броди по коридорите в нощта, както някога, и да търси заспалото бебе? Накрая задремваше и сънуваше, че Амалия е жива и че идва да вземе сина си. Скачаше изведнъж и крещеше „Не!“ с толкова странен глас, че когато отвореше очи, вече не знаеше дали в съня си бе издала звук, или в стаята имаше скрит човек. Сърцето й дълго не се успокояваше. Избърсваше потното си лице е края на чаршафа. Това бе само кошмар. Амалия вече не можеше да направи нищо. Тя почиваше до мъжа си, в гробището на Шато-Гонтие, а Ирен отиваше всяка неделя да сложи цветя в гробницата на семейство Клери дьо Белфон и на гроба на прислужницата. Молеше се, изричайки: „Не ми го отнемай. Само той ми остана на света.“ Това бе слабият гласец на детските предразсъдъци. Но ако не кажеше своята молитва, цели дни щеше да живее в тревога. Полагаше върху плочата букет люляк. Амалия обичаше люляка. Защо да не й достави това удоволствие? Джулито, поверен на Франсоаз, я чакаше в колата. По-късно, когато ще може да го води за ръчичка, щеше да го довежда до гроба. Щеше да му каже: — Тук почива мамичка. Тя много те обичаше.

Преди всичко искаше да бъде справедлива. След посещението си в гробището прекарваше неделята спокойно, слушаше плочи, пазеше Джулито, който се опитваше да бръкне в аквариума. „Не пипай! Мама не дава.“ Вземаше детето на ръце, доближаваше се до рибките. „Виж дебелата, ето там, колко е хубава.“ Бебето прекарваше по стъклото показалчето си, свито на кука, за да хване неуловимото, а тя се смееше, въртеше се, танцуваше и нашепваше: „Колко си смешен, бебчо мой“. Нощта обаче довеждаше призраците. Когато Джулито бе вече заспал, тя слизаше в салона да изпуши една цигара. Откакто Амалия бе умряла, тя пушеше и се опитваше да разсъждава за дребното щастие, което носи сънят. Семейство Перейра не даваше признаци на живот. Нотариусът беше направил постъпки, които останаха напразни.

— Знаете ли кое ще бъде най-умно — беше казал той по телефона. — Нали желаете дете. А Жулио е сираче. Защо не го осиновите?

Тя си спомняше какво бе отговорила с притворна изненада.

— Мислите ли?

— Разбира се. Откакто се занимавате с него, той е наполовина осиновен… Напълно отговаря на условията… Освен ако се колебаете за нещо.

— Не. Никак. Дори съм много привързана към него.

— Ето виждате ли?

— Но може би администрацията няма да е на това мнение.

— Положението на това дете при всички случаи трябва да се уреди. Ако позволите, ще се срещна с господин Масулие. Той беше държавен секретар. Може би не е без значение. Този човек има връзки, а и аз съм му правил услуги… О, много добре знам. Бюрократите се размърдват трудно. Но случаят е малко по-особен.

Тя му беше благодарила, трепереща от радост. И оттогава чакаше. Мислеше за неясни неща. По-нататък малкият… Виждаше го като инженер… Ами ако отиде да живее в чужбина? Те, инженерите… Говореше се, че отивали да строят заводи в Африка, в Южна Америка… До нея достигаше полъхът на самотата. После започваше да пресмята. Двайсет, двайсет и пет години… Джулито двайсет и пет годишен… Разполага с цял капитал от дни, които ще може да изразходва близо до него. А после! Няма да има „после“… Запалваше цигара. Обещаваше си, че ще съумее да умре навреме.

Няколко пъти заспиваше, свита на канапето, а парлива пепел падаше по ръцете й. Мъчноподвижна, ставаше и отиваше да си легне при детето. Защо ли да пресмята? То беше тук, съвсем топло, цяло отдадено. Никой нямаше да й го отнеме. Напротив, скоро щеше да получи специално писмо, с което щеше да бъде призната за единствена, истинска майка. Щеше да има право да му даде ново име… Джулито Клери… Джулито Патрис Клери дьо Белфон… или Патрис Джулито… Господи, нека е по-бързо!

 

 

Не получи писмо, но дойдоха на посещение. Младата жена се представи:

— Мадлен Ларма. Аз съм от социалната помощ. Подали сте молба за осиновяване и идвам да поговорим…

Мълниеносно й хрумва безумната мисъл „Амалия ми я изпраща!“ Ирен, в отбрана, стана много любезна и отведе посетителката в салона.

— Ако ви се повери дете, виждам, че тук няма да е нещастно — забеляза Мадлен Ларма.

На Ирен й се стори, че долавя заядливост в гласа. Едва не отвърна: „Не съм виновна, че съм богата“, но каза сериозно:

— Всичко тук ще принадлежи на осиновения ми син.

Служителката одобри с кимване и продължи:

— Няма да водя разпит, вие сама разбирате. Разкажете ми просто живота си, но без да пропускате нищо.

Ирен бе готова. Беше предвидила тази среща и бе подготвила отговорите си. Тя започна:

— Бях щастливо малко момиченце… — Излишно бе да казва, че ужасно се страхуваше от баща си, че никога не бе имала истински приятели и че единствено конете и бяха близки.

— Откъде тази любов към конете? — попита служителката. Имаше тук нещо, което й убягваше и което й се струваше малко чудовищно. — За да си запълните някакво лишение ли?

„Тя е тъпа, помисли Ирен. Мозъкът й е задръстен от психология и не знае колко умна и нежна може да е една конска муцуна!“

— Имах всичко — каза тя. — От какво да съм била лишена? Да продължа ли?

— Моля ви.

Стигнаха до женитбата. Ирен отсече накратко. Брак, с една дума, сполучлив… пълно разбирателство… Другата я дебнеше. Тя бе тук, за да улови фалшивите нотки, а Ирен разказваше и мислеше: „Няма да ме хванете. Няма да ме накарате да призная, че всичко провалих… Първо, защото не е вярно.“

Описа бременността си, трудното раждане на Патрис.

— Заради това бебе ли не можете да раждате вече?

Ирен сви устни. Искаше й се да възрази, но посетителката продължаваше:

— За да докажете на себе си, че сте пълноценна ли, искате да осиновите дете?

— Какво осъдително има в това? — отговори сухо Ирен. — Но мога да ви уверя, че не желая нищо да доказвам на себе си.

— Извинете ме — каза служителката. — Длъжни сме да преценим значението на всички мотиви. Егоизмът умее така добре да се прикрива.

— Пожелавам ви един ден да станете майка — прошепна Ирен.

— Бъдещото ви дете не бива да страда от миналото ви — настоя посетителката, то трябва да е щастливо.

— То е — извика Ирен. — Искам да кажа, ще бъде.

— В момента вие се грижите за едно бебе… малкия, чиято майка е починала.

Ето че стигнахме до въпроса, помисли Ирен.

— Мога ли да го видя?

— Разбира се — отвърна Ирен с готовност, която прозвуча малко фалшиво. — Не е затворен. Сега е в градината. Непрекъснато върви подир градинаря. Елате.

Излезе със служителката. Джулито обикаляше около количката, в която Жюсом товареше клонки. Посетителката го наблюдава дълго.

— Предпочитате да задържите него, нали? — каза тя. — Всъщност, това би било по-просто.

Тя се обърна към Ирен:

— Защо не него? Знаете ли, ще се опитаме да уредим нещата. Добре. Пак ще дойда, защото има много подробности, които трябва да отбележа в доклада си. Не ми се сърдете за недискретността. Такава ми е работата.

Тя идва много пъти, поиска да види всички стаи в замъка, конюшните, парка, отбеляза си адресите на приятелите на Ирен, посети доктор Тесер, за да чуе лично от него как Ирен е понесла отвличането.

— Нещата вървят добре — повтаряше нотариусът по телефона. — Въпросите са формални. Не се тревожете. А когато отидете при Кермински, невролога на администрацията… споделете с него всичко, без задръжки, нека остане с добро впечатление.

Няколко дни оставиха Ирен на спокойствие. От време на време тя се питаше: „Какво искат да им кажа? Какво, означава това? Егоизмът умеел така добре да се прикрива. Като че съм заплаха за малкия.“ Но Джулито се сгушваше в ръцете й и тя забравяше всичко. Той вече проговаряше. Послушно повтаряше: „Ма… ма…“, и се опитваше да изговаря други думи, лично негови, и се сърдеше, когато не го разбираха. Тя го люлееше: О… о… Не бива да си такъв сърдитко… Чуй: тик… так… Животинчето на ръката ми… То е за Джулито, ако е послушен.

Джулито й отправя влажна усмивка, тя нежно целуваше клепачите му. Пиеше черните му очи. Чувствуваше се по-силна от всичките си неприятели, защото знаеше — обградена бе с неприятели… Тази Мадлен еди-коя си, този Кермински… зад всички бдеше Амалия.

— От какво се боите? — питаше нотариусът — Познавам добре Кермински. Говорих му за вас. Няма да ви изяде. След това досието ви ще е пълно.

— Не обичам да се ровят в живота ми.

— Но какво си мислите, става дума за бърз формален преглед. Ако пожелаете, мога да поискам час.

Доктор Кермински беше мъж към шейсетте, с остър поглед зад очила с тънки рамки, с ръце на духовник, с подмамващи маниери. Той посочи креслото.

— Господин Марузо ми разказа, но аз научих от пресата миналата година каква трагедия сте преживели. Ако тя е оставила у вас следи, естествено, длъжен, съм да ги отбележа.

Ирен го наблюдаваше недоверчиво.

— Но има нещо, което ме интересува — поде той. — Молбата ви за осиновяване е подадена много скоро след траура, като че сте искали да се отърсите от миналото си, поне от една част от миналото.

— Не — отвърна Ирен. — Уверявам ви.

— Разберете ме добре, скъпа госпожо. Детето, което желаете, не бива да бъде претекст. Вашето бързане заслужава внимание. Осиновяването би могло да бъде един вид лекарство за вас, предназначено да отпрати в забравата онова, което сте преживели със смъртта на вашия съпруг и на вашия син.

— Не — твърдо възрази Ирен.

— Но това минало, тъй близко и тъй болезнено, никога ли не ви терзае под формата на сънища или на слаби кризи на депресия? — настояваше лекарят.

— Никога.

— Добре ли се разбирахте с мъжа си? Трябва да ви задам този въпрос, тъй като често се случва молбата за осиновяване да е резултат от морално или физическо неудовлетворение, или пък и двете.

— Бракът ми беше съвсем нормален — припряно каза Ирен. — Понякога някоя крамола, но нищо повече.

— Имахте ли трудности със сина си?

— Не.

— От приятеля си Марузо знам, че не можете вече да имате деца. Възнегодувахте ли?

— Не.

— Бебето, което загубихте, точно това ли беше, което желаехте? Важно е. Ако ви се даде дете, не бива всеки миг да правите сравнения.

— Всъщност вие смятате да го защитавате от мен ли? — каза Ирен.

— В това се състои моята роля. Но да поговорим за бебето, посочено на служителката от социални грижи. Склонна сте него да осиновите? Защо?

Ирен събра всичките си сили, стисна чантата си, за да не й треперят ръцете.

— Защото е млечен брат на детето, което загубих — прошепна тя.

— Майка му съгласна ли е?

— Тя почина. Но знам, че е съгласна.

Докторът поклати глава, замисли се за миг.

— Достатъчно засега, госпожо. Вие сте развълнувана, уморена и забелязвам, че въпросите ми ви смущават. Вашият случай е интересен, много интересен, повярвайте. Какво всъщност желае да узнае администрацията?… Способна ли сте да направите щастливо едно сираче. Лично аз съм убеден, че е така. Тогава да спрем дотук. Желателно е. Можете да успокоите Марузо.

Ирен влезе в едно кафене да изпие чаша порто, за да възвърне хладнокръвието си. Последната пречка беше преодоляна. Какво ли беше отгатнал лекарят? Наистина ли имаше нещо за отгатване? „Аз съм нормална като всеки друг човек — мислеше си тя. — Не защото…“

Изпуши половин пакет „Голоаз“, докато чакаше Жюсом, който щеше да я откара в Ла Рошет. Часове наред се тресеше и не можеше да спре треперенето. А после успокоителните надвиха нервната криза и тя се върна към своите навици, като отклоняваше старателно вниманието си от тревогата, която тлееше в душата й като неугаснал огън.

Последните дни на пролетта бавно се нижеха. Закръгленото бебешко личице на Джулито постепенно се променяше. Той си измисляше свой странен вик, в който се смесваха познати думи, за да общува сегиз-тогиз с Мофранови и Жюсомови. „Колко е отракан — казваше Франсоаз. — Горката му майка, ако можеше да го види!“ Ирен се питаше дали не е време да се раздели с прислугата си. Мечтаеше да се установи на друго място, да наеме нов персонал, който да умее да спазва разстояние. Но докато въпросът за осиновяването не бе уреден, тя беше прикована за Ла Рошет. А и кобилите започнаха да се ожребват и Жандро, колкото и да си разбираше от работата, не смогваше да е едновременно и в конюшните, и в канцеларията. Ирен правеше всичко, каквото можеше, а детенцето топуркаше около нея. „Виждам, че си имате помощник“, шегуваше се ветеринарният лекар, а понякога новите купувачи на жребчетата милваха по бузките малкия: „Имате хубаво дете, госпожо“. Тя вкусваше думите като сладина, която се топи в устата. Но вече не можеше да се сдържи и да не се обади на Албер Марузо.

— Съжалявам, приятелко — отвръщаше нотариусът. — Масулие следи работата, трябва да му се доверим. Нали ви предупредих, че ще се проточи. Търпение. Предадохте всички документи. Изправна сте. Аз смятам, че въпросът ще се реши във ваша полза. Повярвайте ми, щом докладът на социални грижи е благоприятен и заключението на психиатъра положително, битката е спечелена.

— Но аз искам Жулио. Не друго дете.

— Хайде, Ирен, запазете малко хладнокръвие. Службата за социални грижи ви го е оставила досега, нали? Не за да ви го отнеме по-късно. Да разсъждаваме логично.

Не много убедена, Ирен отиваше в стаята при Джулито, където трябваше да стъпва внимателно, за да не смачка някоя играчка. Старата кола бе излязла от строя. Тя купи „Рено 5“ и правеше с детето дълги разходки, за да му покаже света. Водеше го на гости у приятели в Лавал. Съвсем непринудено й казваха „вашия син“, когато й говореха за Джулито.

— На ваше място щях да му сменя името — сподели Сюзан Марузо. — Когато порасне, ще поиска да узнае откъде иде то. Защо не го наречете Патрис?

— Мислих за това — каза Ирен. — Но още не смея.

— Какво ви задържа? Миналото е минало.

Ирен дълго премисляше нейните думи. За Мофранови, Жюсомови детето беше малкото момченце на Амалия. Щяха да се възмутят, ако се заличи името му. А и тя самата се колебаеше, сякаш се страхуваше, че ще предизвика нещастието, произнасяйки: „Патрис“.

Вечерта срещу „Сен-Жан“ беше в градината с Джулито, който се мъчеше да хваща майски бръмбари.

— Госпожо, на телефона — извика Франсоаз.

— Идвам. Пазете малкия.

Сигурно беше Албер, вероятно е научил нещо ново. Леко задъхана, тя взе слушалката.

— Ало — каза глас, който Ирен не можа да познае веднага.

— Комисарят Маржолен. Моите уважения, госпожо. Може ли да ме приемете веднага. Много е важно. Няма да ви задържам дълго, но става дума за нещо, което не мога да кажа по телефона.

— За сина ми ли?

— Да. Ще бъда при вас след половин час.

Маржолен затвори, а Ирен отиде до канапето като сляпа. Дали беше разрешено осиновяването? Не, не. Не беше задача на този комисар да я предупреждава. И то в осем часа вечерта. И изведнъж тя разбра. Маржолен знаеше как бе загинала Амалия. Искаше да я арестува. Невъзможно! Не можеше да е вярно. Главата й се замайваше. Защо комисарят намекна за Жулио? Може би службата за социални грижи искаше да го прибере? Тя се мяташе от едно предположение на друго, чувствувайки, че все повече се обърква, но и че се готви сериозно събитие. „Ако ми го вземат, ще се самоубия.“ Човек си го казва, за да не изпадне в паника и да не потъне в сълзи.

Маржолен я завари свита, със сгънати под нея крака като бездомна клетница.

— За Жулио ли идвате? — прошепна тя.

— Съвсем не — отвърна комисарят изненадан. — Нали ви казах преди малко, че става дума за сина ви… Патрис.

— Но той е мъртъв.

— Да. Разбира се. Но вие скрихте не малко факти за отвличането. Дойдох, за да се опитам да си изясня някои неща. Трябва да знаете преди всичко, че Мария да Каста е била арестувана днес следобед на излизане от Тулуза при проверка на документите за самоличност. Пристигала е от Португалия, където се е укривала миналата година след провала на отвличането. Естествено, няма разрешително за работа, ругатни, негодувание… Така, да оставим това. Накрая призна всичко… Че е била любовница на мъжа ви, че вие сте я изгонили и че тя е решила да ви отмъсти с помощта на двама испанци, които впрочем все още са на свобода. Но проблемът ни не е засега в това. Мария е разказала на колегите в Тулуза една толкова невероятна история, че те веднага се свързаха с нас, за да потвърдим… Мария твърди, че съучастникът й, който се е промъкнал тук, е сбъркал децата и че е отвлякъл бебето на Амалия. Така ли е?

Ирен бавно се съвземаше. Тя се поотпусна и запали цигара.

— Така е — каза тя. — Когато този тип видял, че Амалия е прегърнала бебе, той сметнал, че е Жулио. Амалия взела до себе си Патрис, защото беше леко неразположен… Веднага разбрахме причината за недоразумението.

— Тогава трябваше да ни предупредите. Не знам дали си давате ясно сметка, госпожо. Не говоря дори за оскърблението към съдебните органи, следователят ще реши това, когато му дойде времето… Но аз си мисля за последствията.

— Какви последствия?

— Как какви последствия? Ето, госпожо, помъчете се да разсъдите малко. Мария е познавала отлично малкия Жулио. Не е имала никакви причини да го задържа. Но тъй като е имала най-вече нужда от пари, е помислила — повтарям ви какво ми обясниха колегите от Тулуза — помислила си е, че искайки откуп, ще получи все пак нещо; че семейство Клери ще плати за прислужницата си. Но щом разбрала, че за да спасите сина си, сте били готови и вие, и вашият мъж да премълчите истината и да пожертвувате Жулио — не, няма друга дума — се е разгневила до краен предел. Какво бихте направили на нейно място?

— Моля ви, комисарю. Никога нямаше да изоставим Жулио. Но не ни беше забранено да се пазарим за цената.

— Точно това й се е сторило отвратително. И когато вашият мъж е отишъл да остави куфара на майската гара, в деня, когато Ла Рошет е останал практически без никаква охрана, осмелила се да отиде при Амалия и Жулио. Убедила я е, което не е било толкова трудно, защото в крайна сметка вие сте принудили нещастната жена да играе противоестествена роля. Мария е предложила на Амалия да направят замяна: сина й срещу Патрис. Коя майка не би се съгласила… Амалия дори се е съгласила да понесе силния удар с юмрук по лицето, което не е било шега. Трябвало е да ви накарат да повярвате.

— Какво?… Амалия е станала съучастничка?…

— В известен смисъл да.

— Нима тя е виновна за смъртта на мъжа ми и сина ми?

— Виновна още е може би силно казано. Но сигурното е, че се е съгласила, а след драмата си е замълчала. Впрочем не е имала избор. И ето, госпожо, ако още от самото начало бяхте казали истината, веднага щяхме да вдигнем тревога в средствата за масово осведомяване… Мария и съучастниците й щяха да изоставят Жулио, защото ударът им се е провалил, и сега нямаше да сте в траур.

Ирен стоеше с наведени очи, за да скрие радостта си. Амалия виновна! Какъв подарък! Край на угризенията, на нощните ужаси. Амалия ги бе предала. Беше си платила! Останалото беше без значение! Всичко това нямаше нищо общо с осиновяването на Джулито.

— Добре ли се изразих? — продължи комисарят. — Утре пресата ще разкрие подробностите за арестуването на Мария да Каста и ще публикува изявленията й. Вас също ще разпитат. Може би няма да ви простят, че сте предпочели живота на сина ви пред живота на Жулио в момента на отвличането.

— Би било пресилено — възрази Ирен. — Тъкмо обратното. Постъпихме така, за да спасим Жулио. Спомнете си, бяхме готови да платим.

— Сметнах за добре да ви предупредя, госпожо. Въпросът ще има отзвук.

— Чуйте, комисарю. Да говорим сериозно. Загубих мъжа си и сина си. Според вас прислужницата ми е била съучастник на крадците. Тогава в какво могат да ме обвинят? А, забравих да кажа, че прибрах детето на Амалия.

Полицаят стана.

— След няколко дни — каза той — ще бъдете призована. Ще се наложи да изясните съображенията си. Не бива читателите да остават с впечатление, че на богатите всичко е позволено. Повярвайте, госпожо, говоря във ваш интерес.

Той кимна леко за поздрав, а Ирен не посмя да го изпроводи. Чувствуваше се смазана, щастлива. Помиряваше се с Амалия. Всяка от тях се беше борила срещу другата и се оказа, че е имало защо. Естествено, вестниците щяха да раздухат нещата. Щеше да преживее трудни моменти. А после щяха да заговорят за друго, и след няколко месеца, когато всичко това се забрави, щеше най-сетне да получи писмото, чийто текст бе чела в изпратената й от Албер брошура и който знаеше наизуст.

Госпожо,

Имам удоволствието да ви уведомя, че Семейният съвет дава съгласие да влезе във вашето семейство с цел осиновяване невръстният питомник…

„Трябва да кажа на Албер — помисли тя. — Той ще ме посъветва.“

Франсоаз се спря на прага. Държеше детето за ръка.

— Не иска при мен — каза тя.

— Е, добре, оставете ми го… Ще стоиш мирно, Джулито. Играй си върху килима, докато поговоря с господина.

Нотариусът й се обади веднага.

— Ах! Бедни ми приятелю, няма край на мъките ни. Имате ли свободна минутка… Комисарят Маржолен току-що си отиде. Изглежда, са арестували Мария. И тя е разказала едни работи… никому ненужни… дори ги скрихме от вас.

— Плашите ме — сепна се нотариусът. — Какво се е случило?

— Случи се… че имаше две последователни отвличания… Първия път бе отвлечен Жулио, защото съучастникът на Мария е сбъркал бебетата… а втория път с участието на Амалия — Патрис, и са върнали Жулио на майка му.

— Чакайте, чакайте! По-бавно… Какво означава всичко това? Хайде, Ирен, обяснете ми по-спокойно, с всички подробности.

С извит на кука крак, Ирен привлече до себе си едно кресло и седна. Детето тутакси се покатери на коленете й. С ръчичка имитираше летенето на планер и бръмчеше с уста.

— Стой мирен, скъпи мой — каза Ирен. — Ало!… Албер?… Всъщност е много просто.

И тя му разказа накратко за събитията, като от време на време повтаряше: „Какво друго можехме да направим? Поставете се на наше място.“ Щом свърши, и двамата замълчаха дълго.

— В края на краищата нищо не могат да ми направят — подзе, внезапно обезпокоена, Ирен.

— Аз съм изумен — прошепна нотариусът. — Сега разбирам защо Жак толкова много спореше. Откупът му се струваше огромен, защото не се е отнасяло до сина му. И всичко започва оттук. Озлобил е похитителите… Но, за бога, защо не казахте истината?

— Не знаехме, че Жулио е отвлечен от приятел на Мария. Мислехме си, че е в опасност.

— Да, да. Разбирам. Но сега тази Мария ще е в по-благоприятно положение да твърди, че Жулио не е бил в опасност, но че вие сте били готови на всичко, за да запазите сина си… В подобни случаи само полицията може да хитрува. Не и семейството. Всъщност вие сте заблудили всички и няма да ви го простят.

— Но, Албер…

— О, разбира се, няма да ви търсят отговорност. Но друга ми е тревогата.

— Какво тогава?

— Мога ли да ви отговоря откровено… Боя се, че няма да уважат молбата ви за осиновяване.

— Боже господи!

— Нека не си затваряме очите, скъпа приятелко. Наистина ли смятате, като имаме предвид това, което знаем сега, че Администрацията няма да се поколебае? Тя иска да поверява деца само на семейства без съмнителна история. А вашият случай не е такъв. Поначало драмата, която сте преживели, е представлявала повод комисията да се занимае с нея. Знам го от Масулие, но предпочетох да не ви казвам. Вероятно щяха да я отминат. Обаче сега… Тази история може да прерасне в скандал, ако печатът подеме кампания.

Ирен бе притиснала Джулито към себе си.

— Все аз съм жертвата — каза тя.

— Точно така. На нещастниците като вас им се отказва правото на осиновяване. Съжалявам, че думите ми звучат жестоко. Но какво да се прави. Фактите са си факти. Факт е, че Амалия е станала съучастничка на Мария и че е виновна за отвличането на Патрис. В момента разсъждавам както би разсъждавала комисията. Факт е, че укривайки Мария, е станала косвена причина за смъртта на мъжа ви, а едновременно с това за смъртта и на Патрис. Имате право да я ненавиждате. И искате да осиновите тъкмо нейния син Жулио… Всъщност сина на вашата неприятелка.

— Обичам го — промълви Ирен.

— Сега да — продължи нотариусът. — Но по-късно? След пет години, след десет… Когато откриете, че целият се е метнал на майка си, както се казва. Ах, чувствувам, че ви причинявам болка, и се упреквам… Но бъдете твърда, Ирен. Загубихме. Откажете се от Жулио. Някой ден ще преценят, че ще може без спънки да ви поверят дете. Сигурен съм. Но не Жулио. Не след това, което току-що узнахме… Ало, Ирен?… Ирен, чуйте ме.

Тя бе оставила слушалката безшумно. Плачеше. Джулито следеше с върха на пръстчето си сълзите, които се стичаха в криволица по бузите й. Сричаше: „Мама, бобо… мама, бобо…“ После пъхна пръстчето в устата си и го вкуси замислено.

 

 

— Шефе — каза митничарят, — може ли да дойдете за минутка. Тук има една жена… Чака встрани с дете… Носи само картата си за самоличност. За малкия изглежда затруднена. Казва, че й е син. Може да е вярно, нали? Но ме учудва. Казва също, че не знае колко време ще остане в Женева. Спомняте ли си развода на Мадлен, шефе?… Детенцето, което бабата беше отвлякла, защото не искаше да го даде на бащата… Не я сдържаше на едно място… Непрекъснато пушеше… Тогава вие сам казахте: „Изглежда, се е побъркала…“ Ето, погледнете онази жена там. А? Не е ли същото… Ще видите, шефе, че пак ще излезе на бял свят някаква история с отвличане на дете.