Сянката се изписваше зад прозореца като клон, полюляван от вятъра; очертанията й се плъзгаха известно време по него, после изрязаното стъкло се разби и една ръка в ръкавица опипа бравата. Прозорецът се отвори и в коридора стъпи силует, по-тъмен от нощта. Дълго постоя неподвижен, вслушвайки се в едва доловимите шумове на стихналия дом. Сетне насочи пред себе си светъл лъч, тънък като бяла пръчица, и с несигурна стъпка на слепец тръгна по коридора. Врата. Втора врата. Килер. Стаята на Амалия. Сянката спря. Тук беше.

През дървената облицовка на стената се чуваше дълбокото дишане на спяща жена. Лъчът освети дръжката на вратата. Сръчна ръка бавно я натисна, после угаси фенерчето. Мека светлина на нощна лампа мъждееше в стаята. Крачка. Две крачки. Три крачки. Човекът виждаше ясно Амалия и бебето, което тя притискаше до себе си. „Трогателно!“ — помисли си той.

Една отворена врата водеше към детската стая. Застана на прага, запали отново фенерчето си и прекара лъча по стените. Хубави тапети. Вятърни мелници, кораби с платна, делфини. В синьо и розово. Лъчът се плъзна надолу, спря върху бебешките кошчета и върху малкото дете с юмруче в уста, потънало в спокоен сън. Мъжът се наведе над креватчето, окачи фенера на копчето на дрехата си, отхвърли завивката и пъхна ръка под главичката на бебето, а с другата го прихвана отдолу. Вдигна го леко, без да го разбуди. После го понесе пред себе си като за жертвоприношение, премина отново покрай леглото на Амалия и с отмерени стъпки извървя коридора до прозореца. Чу се леко изсвирване. Съучастникът, покачил се на стълба, пое детето и изчезна. На свой ред мъжът се гмурна заднишком в тъмнината.

— Още веднъж благодаря, скъпи приятелю — каза Клери. — Ще се видим ли идната седмица?

— Не преди събота — отговори нотариусът. — Претрупан съм напоследък.

Жак Клери хлопна вратата и свали стъклото.

— Опитайте се да доведете Белиер. Чудесно е това момче. Нотариусът се наведе и прошепна на ухото на Клери:

— Тази вечер Ирен изглежда много уморена.

— Ха! Ще й мине — процеди Клери.

Ирен бе запалила цигара. Направи се, че не е чула.

— И не прави безразсъдства, нали! — продължи нотариусът.

— Да — пошегува се Клери, — знам… Или пиеш, или караш… Хайде! Лека нощ, Албер.

Той рязко потегли. Нотариусът изгледа фаровете на поршето, което се отдалечаваше по улицата, после прекоси площадката пред дома, усети дъждовна капка на лицето си и вдигна очи към схлупеното небе.

— Пак заваля — каза той, когато се върна в салона.

— Е, и — попита жена му — как мина? Все така ли е печална тя?

— Разбира се, че все така. Нищо не се е променило — той се обърна към Белиер: — Интересен случай. Уверявам ви. Вие я виждате за пръв път, какво впечатление ви направи?

Архитектът остави чашата си с шампанско на малка масичка до канапето.

— Стори ми се малко затворена — каза той.

Госпожа Тесер се усмихна снизходително.

— Мъжът ви не иска да се заангажира — прецени тя. — Но вие, Ивон, кажете откровено…

— Признавам, че я намирам малко… странна. Най-вече ми се стори, че нещо в семейството не върви.

— О! — каза Шарл Тесер. — Никак не върви.

— Мъжът ми ги лекува от… откога, Шарл?

— От шест години. Всъщност от сватбата им. Оттогава започна всичко.

— Невероятно са се променили и двамата — отбеляза нотариусът.

— Той изглеждаше много добре, нали, Сюзан? Никога не е имал вид на хитрец, беше весел, жив, притежаваше всичко, което се харесва на жените. А тя… Тя просто ми допадаше.

— Много неща излизат на бял свят — пошегува се докторът.

— Пустият му Албер!

— Не се заблуждавайте — запротестира нотариусът. — Сега тя се е зарязала. Нали видяхте… Никакво червило на устните, лошо облечена. Но навремето беше изискана.

— Вярно — каза Сюзан. — Признавам, че беше много привлекателна. Бе известна като изкусна ездачка. А това… това се харесва на мъжете… Нали не се лъжа, Симон?

Архитектът сложи ръка на коляното на жена си.

— Запознах се с Ивон на манежа — отговори той. — Ето едно доказателство, че сте прави.

Нотариусът размаха показалец с укор.

— Сюзан забравя най-важното. Ирен Клери беше много голяма ездачка. Спечели няколко големи награди в конни състезания, включително и в Ла Бол.

— Брей! — възхити се архитектът. — Не е малко!

— Там срещна мъжа си. И той язди идеално. Впрочем сами можете да се убедите, ако приемете поканата му.

— А трябва ли да я приемем? — казаха в хор Ивон и Симон и се спогледнаха през смях.

— Поне между нас цари пълно разбирателство — поде архитектът. — И чувствувам, че и на двамата много ни се иска да посетим Ла Рошет.

— Замъка Ла Рошет — поправи го жена му. — Скъпи мой, трябва да построиш доста много евтини жилища, преди да можем да си купим замък като Ла Рошет.

— И не е само замъкът — отбеляза докторът. — Добавете стотина хектара гори и ливади наоколо, без да броим две или три ферми. Много са богати.

— Тя е много богата — уточни нотариусът. — Богатството е нейно. И той не е без хич, но най-вече умее да действува.

— Има и име — добави Мадлен Тесер: — Клери дьо Белфон дьо Льоз.

Докторът вдигна рамене.

— В днешно време, знаеш… — каза той.

— О, не си прав. Тя държи на името. И на титлата баронеса Клери дьо Белфон дьо Льоз.

— По баща Додрикур — допълни нотариусът. — Той беше едър търговец — брашнар от областта Манс. Като натрупа богатство, купи огромното имение Ла Рошет и понеже много обичаше коне, впусна се в коневъдство. Това е цялата история. Мадлен, малко шампанско?

— Не, благодаря.

Тя се обърна към мъжа си.

— Да не прекаляваме, Шарл. Време е да се прибираме.

— Ха — каза нотариусът. — Защо бързате? Първо на първо, вали дъжд. Почакайте да спре. Освен това разбирам, че приятелите ни имат още въпроси към вас. Нали? Нали така?

— Да — каза Ивон. — В крайна сметка това са хора, които имат всичко, за да са щастливи. Много са богати. Много обичат конете й могат да задоволяват до насита своята страст.

— Колко глави има в конюшните им? — прекъсна я мъжът й. Нотариусът погледна въпросително доктора.

— Колко ли? — замисли се той. — Трийсетина… И половин дузина за езда, за разходки. Разбира се, има и по-големи конни стопанства от тяхното. Но Ла Рошет се цени много.

— Тогава какво им липсва? — подхвана Ивон.

— Радостта от живота — отговори докторът. — Ще ви обясня — той се отпусна тежко на дивана и запали дълга, тънка цигара. — Извинете ме. Давам лош пример, но тютюнът ми помага да забравя ревматизма си. А сега да се върнем към семейство Клери. Струва ми се, че бракът им е дело на стария Додрикур. Нужен му бе енергичен мъж, който да поеме имението. Ясно ви е, че търговията с коне си има тънкости. Ако не си добър джамбазин, сигурно ще те минат. Клери веднага се хвана. Навярно има малко селска кръв, която се е разбудила. И бързо стана такъв, какъвто го видяхте: голям здравеняк, загорял от живота на открито, от чашките и деловите гощавки. Като Мопасанов герой, когото подчинените му не обичат, защото е много взискателен и дори доста груб. Обаче аз го познавам добре и смятам, че всъщност той е добродушен човек, но е разочарован.

— А жена му? — попита Ивон.

— Именно. Нали ви казах, богатството е нейно… И тя не закъсня да го подчертае пред горкия Клери. Държеше се с него като с управител.

— Може би не чак така — отбеляза нотариусът.

— Да допуснем, че преувеличавам малко.

— Аз виждам нещата различно — каза Мадлен Тесер. — Не тя го унижи. Напротив, той сам се почувствува унизен, остана с усещането, че е на служба при жена си. От него — името, от нея — парите. Мислеше си, че името му дава права на парите, а тя от своя страна си мислеше, че парите са му заслужили името. Или нещо подобно.

— Всеки от тях започна да смята, че може без другия — заключи докторът.

— Така и направиха — подзе нотариусът. — Госпожата започна да отива от едно конно състезание на друго. Господинът тичаше по селата, но и по фустите, поне така разправят. После им се роди дете. Макар че тя не искаше. Но такива неща се случват. Стана съвсем наскоро, бебето е на осем месеца. Момченце, което тя нарече Патрис… Разкажи по-нататък ти, Шарл.

Докторът сложи внимателно цигарата си върху ръба на пепелника.

— По-нататък ли?… Няма да навлизам в подробности. Раждането беше много трудно. Ето това стана по-нататък. Родилката бе предупредена: втора бременност ще бъде опасна за живота й. Имам впечатление, че оттогава тя смята съпруга си за враг, когото трябва да държи настрана.

— Чак дотам ли? — попита Ивон недоверчиво. — В днешно време една жена има начини да избегне подобна беда.

— Скъпа приятелко — каза докторът, — срещу натрапчиви мисли няма ни хапче, ни спирала. При нея е фикс идея: от мъжа иде опасността. Не издавам професионална тайна: една вечер, точно тук, тя ни го призна. Бяхме и четиримата — Сюзан и Албер, Мадлен и аз. Беше дошла да се скрие у нас. Няма друга дума. Мъжът й се прибрал пиян и пожелал… с една дума… натресе ни се към девет часа. Разказа ни всичко… Неща, които никога не бихме могли да си представим: бебето било слабо по вина на мъжа й… Ако пиел по-малко, ако по-малко ходел по жени, щели да имат по-здраво дете. И какво ли не още.

— Че трябвало да се заключва нощем в спалнята си — продължи Мадлен.

— А, да! И разбира се, че смятала да се разведе.

— После започна да се упреква, че била лоша майка. Какви ли не ги измисляше! Че нямала майчински инстинкт, че не трябвало да оставя малкия на грижите на прислужницата. Но май, не сме ви казали още нищо за Амалия. Животът на семейство Клери е същински роман наистина. Още малко шампанско, Ивон.

Докторът вдигна завесите на прозореца в малкия салон.

— Чувате ли — каза той. — Истински потоп. Свети Медар изпълнява обещанието си. Добре, че хотелът ви е наблизо. Но ние ще ви откараме, скъпи Симон. Аз те прекъснах, Албер, извинявай. Щеше да ни разкажеш за Амалия.

— А, да — каза нотариусът. — Ирен извади голям късмет с тази Амалия. Тя е португалка, дошла е във Франция преди десетина години. Много свястна жена, говори прилично нашия език и е от класа.

— И тя ли ти е по вкуса? — дяволито отбеляза докторът.

Нотариусът призова приятелите си за свидетели.

— Колко е глупаво, че се хваща! Но тя наистина е хубава жена. Не е суха, нито много мургава. По-скоро е пищна като женските фигури на Майол. Преди три-четири години се омъжи за свой сънародник на име Жезу Перейра и по чиста случайност той постъпил на работа у Клери, Беше… знам ли… пазач на конюшнята ли, коняр ли, няма значение. Горкият човек загина от конски ритник.

— Но това, което разказвате, е ужасно! — извика Ивон.

— Е, какво да се прави. Амалия беше бременна. Клери, който, както казах, не е лош човек, я задържа и тя стана нещо като гувернантка. Задълженията й са най-неопределени. Всъщност е кърмачка на малкия Патрис. Да, защото роди почти едновременно с Ирен Клери. Сега кърми и двете деца, а това устройва Ирен, която не е много облагодетелствувана откъм гърдите.

— Албер! — сопна се жена му. — Как можеш така да говориш…

— Нашият Албер няма свян — вметна сериозно нотариусът.

— Ами нали човек трябва и да се пошегува — продължи нотариусът.

— Фактически Амалия гледа бебето. Ирен почти не се занимава с него.

— А какво прави тогава? — попита Симон Белиер. — Язди ли?

— Дори това не. Няма желание за нищо. Чете, пуши, разхожда се в парка, ако това може да се нарече парк. Полето започва веднага зад замъка и чак до хоризонта всичко принадлежи на Клери. Когато вали, реди пасианси. Или с часове съзерцава рибките си. В салона има прекрасен аквариум. Ще видите, тя няма да пропусне да ви го покаже. Тъжно живее, повярвайте ми.

— А бащата? — попита Ивон. — Той занимава ли се поне малко с бебето?

— Няма време… Но мисля, че е много привързан към него, нали, Сюзан?

— О! Да. Такова впечатление създава. Но, знаете ли, не е лесно да се разбере какво мисли единият и другият. В моменти на криза тя изпада в откровения и човек не знае дали нарочно не засилва черните краски, защото обича да я съжаляват. А той какво точно си мисли зад своята привидна жизнерадост? Изглежда съвсем непосредствен. Но аз смятам, че всъщност е по-комплициран. Албер не е на това мнение. Нека. Предпочитам да греша.

— Още един въпрос — каза младият архитект. — Не че съм кой знае колко любопитен, но ако ни поканят в замъка, е по-добре да знаем към какво точно да се придържаме. Най-вече при двама души, настръхнали един срещу друг. Госпожа Клери открито ли е заплашила съпруга си, че ще се разведе, или е изрекла някаква закана в изблик на гняв и тя е останала без последствие.

— Разбира се — вметна докторът. — Това са приказки.

— И все пак, ако той й изневерява? И ако тя знае?

— Но на нея й е все едно дали й изневерява — увери Мадлен Тесер. — Защото през това време я оставя на спокойствие.

— А, това не се знае — усъмни се нотариусът. — Каквато е горда, бих се учудил, че се примирява тъй лесно. Но ние сякаш навлизаме много надълбоко. В края на краищата тези въпроси не ни засягат.

— Много ли сте близки с тях? — попита Ивон.

— Ами да, често се срещаме. Всяка неделя отиваме да пояздим със Сюзан. Клери има чудесни коне, много са умни и ги дава на драго сърце. Когато отидете там, кажете му, че съм ви посъветвал да поискате Клерон. Той е прекрасен кон, много ще ви забавлява.

— А когато времето е лошо, те идват тук. Имат приятели в Шато-Гонтие, но Лавал е малко по-близо до Ла Рошет. Когато вали, в Ла Рошет не е приятно. Опитваме се да ги развличаме. Каним хора като вас, запалени по ездата. Мъжете говорят за коне. Дамите… Той се обърна към жена си.

— Всъщност, Сюзан, за какво разговаряте?

— За какво могат да си говорят жени — засмя се Сюзан. — За постановки, за книги… Ирен Клери е културна и купува много романи. Дава ни ги да ги четем. Разискваме по тях. Много е приятно. Щом излезе от Ла Рошет, който нарича своя „Шато д’Иф“^[1], Ирен много се развеселява; или по-скоро се развеселяваше. В края на краищата тя е само на трийсет и две години.

— А той? — попита Ивон.

— Колко му давате?

— Не знам. Започнал е да оплешивява и това го състарява.

— На четиридесет и една е, но наистина изглежда на повече.

— Лоша възраст — подзе докторът. — Клери е точно от ония мъже, дето ги гони инфарктът. Алкохол, цигари, жени. Високо кръвно. Предупредих го да внимава, но той не слуша никого. Като прибавим, че кара като луд. Горката Ирен! Виждам я по-скоро вдовица, отколкото разведена.

— Поне да имаше близки — каза Мадлен Тесер, но няма. Родителите й починаха, а брат й живее в Ирландия. Не се чудете, ако ви кажа, че и той отглежда коне. За сестра си се интересува по-малко, отколкото за жребците. От роднините на Клери е жив само бащата, който е много стар и се е уединил в околностите на Грас. Ирен с основание нарича Ла Рошет „Шато д’Иф“.

— Все пак не е затворничка.

— Не е. Но фактически е сама. Бройте с мен: там живеят Амалия, семейство Мофран — той камериер, тя — готвачка. Двамата са общо на около сто двайсет и пет години. Освен това пазачите Дьони и Терез Жюсом. Той е и градинар. Живеят в отделна постройка до желязната ограда. Както виждате, не са много. В замъка не и липсва пространство. Има повече от двайсет стаи. Пусто и тихо като в музей. Затова ще бъде добре, ако им отивате на гости от време на време.

— Е, добре, дадено — каза архитектът, ставайки. Той леко потупа жена си по рамото. — Хайде, Ивон. Мисля, че прекалихме. Благодаря, скъпи приятели, че тази вечер бяхте наши екскурзоводи из Лавал, който се оказа не такава глуха дупка, каквато ни бяха описали… Всъщност не можем да отидем в „Ла Тошет“ с празни ръце. Какво би се харесало на госпожа Клери? Цветя е доста банално, а и тя има градинар. Лакомства?

— Не — каза жената на нотариуса. — Подарете й рибка.

— Рибка ли? Откъде да я намеря?

— От Метивие, на кея Сади-Сарно. Той продава вещи за риболов и рибки за аквариум. Тя иска коридора с леопард. Това е едно ужасно животно, бяло и черно като траурна телеграма. Но всеки си има вкус.

— Бързо! — извика докторът. — Дъждът почти е спрял. Ще ви взема в моето рено. Ще се посвием малко… И така, до следващия четвъртък?

— Обещано — каза нотариусът. — Но без излишества, нали? Каквото бог дал.

Клери изруга.

— Проклет крик. Не захваща.

Поршето беше спряло в страничното платно. Клери беше свалил сакото и вратовръзката си. С окаляно коляно, застанал на четири крака в тревата, напразно се опитваше да постави крика под задния лост. Съоръжението упорито се отместваше, щом започваше да върти манивелата. Той се изправи, избърса челото си с опакото на ръката.

Болтът падна с глух шум в тревата. Клери протегна ръка енергично по посока на шума, сякаш искаше да улови животно. Напразно. Опипа наоколо. Нищо.

— Но, господи божичко мой, какво ми става тази вечер? Тук трябва да е.

Заопипва мократа земя с две ръце. Болтът не е карфица. Ирен свали стъклото.

— Е, и? Ще тръгнем ли скоро?

— Подайте ми запалката. В сакото ми е — облегна лакът на вратата. — В левия джоб.

И докато тя търсеше, добави:

— Ако бяхте болт, къде щяхте да се скриете, за да ме отровите? — тя избухна.

— Жак, моля да не ми говорите с такъв тон. Ето ви запалката.

Клери отново легна под колата и се опита да освети коловоза с пламъчето, което вятърът отвяваше. Трепкащата светлинка се губеше в тъмнината. Не се виждаше никакъв метален отблясък. Запалката се нажежи, Клери я угаси. Като не върви, не върви! Тоя мръсен болт сигурно се е изтърколил по-далече, отколкото можеше да се очаква.

— Запалете всички фарове — изрева той.

Може би в струите светлина нещо в тревата щеше да блесне. Ирен освети до максимум.

— Знаете ли колко е часът? — попита тя.

— Не ме интересува.

— Дванайсет и половина. Тревожа се за малкия.

— Но малкият спи със свити юмручета. Не започвайте пак.

— Неспокойна съм.

— Добре, добре. Толкова по-зле за болта ми.

Той хвърли инструментите в кутията и седна зад волана.

— Побързайте — каза Ирен. — Искам да се прибера.

— И аз също. Какво си представяте? — извика той, силно раздразнен. — Не виждате ли, че съм прогизнал?

— Защо не опитате да преместите колата?

— Защото, ако колелото се завърти, ще изпадне джантата. И престанете да ми досаждате в края на краищата.

Той обгърна със сърдит поглед безлюдното поле. Никаква светлинка. Отникъде не можеше да очаква помощ. Събра шепа чакъл, струпа го старателно под крака на крика. Завъртя манивелата веднъж, дваж. Поршето потрепна. Бавно го повдигна.

— Да работиш така, пипнешком — изръмжа той, — без да имаш представа.

Този път крикът удържа. Повреденото колело застърга и излезе от коловоза. Клери освободи манивелата, демонтира гарнитурата и започна да отвива болтовете. Прибра ги в джоба на панталона си. Най-трудното мина. Оставаше да изтегли повреденото колело и на негово място да постави резервното. Лесно беше.

— Мисля, че ще потръгне — каза той.

Ризата бе залепнала на гърба му. Дъждовни капки се стичаха по носа му. Ужасно му се пушеше. Прибра изцапаната с мазна глина гума. Оставаше да завие болтовете. Първият влезе веднага чак до гайката. Вторият също. Третият му се изплъзна от пръстите.

— По дяволите!

— Предупреждавам ви. Ще карам бавно. Нямам намерение да съсипя гумата.

— Разбира се. Гумата ви е по-скъпа от Патрис.

Той въздъхна и бавно подкара поршето.

— Писна ми това излизане вечер — каза тя.

— На вас ви е писнало всичко, доколкото разбирам. Клета приятелко, с вас не е лесно.

Замълчаха. Ирен включи вентилатора на отоплението и се загледа в познатия пейзаж, който спокойно идеше насреща им. Най-после желязната ограда на градината се очерта между дъждовните струи. Клери спря съвсем близо до вратата и отиде да отвори. Колата навлезе в алеята.

— Можехте да затворите — каза Ирен с раздразнение.

— Тук няма крадци! — възрази той. — Бързо една гореща баня. Вкочанясал съм.

— Ще ви настигна — каза Клери. — Хайде вървете… вървете… щом като толкова бързате.

Бе запалил полилея в хола и бе извадил от джоба си цигара, която захвърли гневно, като забеляза, че е влажна. Тогава седна на второто стъпало на стълбата и започна да събува калните си подгизнали обувки.

— Лека нощ — каза Ирен, навеждайки се над перилото.

— Да, да. Лека нощ.

Размърда освободените си крака и задърпа с два пръста чорапите си, за да ги отлепи от кожата.

— Ще я запомня тази вечер! — прошепна сърдито той.

Ирен приближаваше първия етаж и в движение събличаше палтото си. Щом влезе в спалнята си, хвърли го върху леглото, после безшумно бутна вратата на детската стая и подаде глава. Светлината на плафониерата в стаята осветяваше косо двете люлки. В съседната спалня се чуваше равното дишане на Амалия. Тя приближи до люлката на Патрис. Беше празна.

— Взела е малкия при себе си — помисли тя. — Сигурно е бил непослушен.

Обърна се към втората люлка, за да се увери, че другото бебе спи спокойно. Завивките бяха отметнати. Детето го нямаше.

— Навярно Патрис е плакал и е събудил Жулио — каза си тя. — Амалия е взела и двете в леглото си, за да й е мирна главата. Не обичам така.

Вратата на спалнята, в която спеше Амалия, беше открехната. Ирен я побутна и на светлината на нощната лампа видя една до друга двете глави: на нейното бебе и на прислужницата. Но Жулио не се виждаше.

Ирен заобиколи леглото, прекара длан под завивката. Странно!

Къде бе Жулио? Върна се в детската, спря се като закована между празните люлки, мъчейки се да разбере какво е станало. Ако Жулио се е разболял, Амалия щеше да ги предупреди. Ирен винаги имаше грижата, когато излизаше вечер, да оставя телефонния номер на дома, където отиваше. Не. Нищо необикновено не се бе случило. Всъщност ако имаше нещо, Амалия нямаше да спи така сладко. Ирен чу мъжа си по стълбите и излезе на площадката.

— Жак — каза полугласно тя, — бързо елате.

Клери се появи с обувки в ръка, прилични на убит дивеч.

— Какво има пак?… Ако не хвана бронхит, ще е цял късмет. Бронхит през юни… Е? Какво искате от мен?

— Малкият Жулио го няма. Патрис спи до Амалия. Жулио като че е изчезнал.

— Невъзможно!

— Ами погледнете сам.

— Сега, по дяволите! Мисля, че мога да си облека поне пижамата.

Ирен се върна в спалнята си. Тревогата й растеше. Очевидно най-простото бе да събуди Амалия, но Патрис щеше да чуе шум и да се разплаче. По-добре бе да почака. Клери спря на прага.

— Е, и? — попита той, закопчавайки сакото на пижамата. — Намерихте ли момченцето? Бих се учудил, ако е избягал осеммесечен.

Той се запъти към детската стая.

— Тихо — каза Ирен. — Не си влачете чехлите.

Той вдигна рамене. Тя го последва отдалеч чак до спалнята, където Амалия продължаваше да спи тежко, без да усети сенките, които се движеха около нея.

— Да — прошушна Клери. — Няма го.

Върна се на пръсти, обу пантофите си и седна на леглото на жена си. Стенното часовниче показваше един без десет.

— Може би обяснението е съвсем просто — допусна той. — Вероятно хлапето е плакало. Сложила го е в спалнята за гости…

— Не. Амалия не може да го направи.

— Откъде знаете? Не сте видели. Елате. Да се уверим — тръгна пред нея по коридора и запали аплиците. Изведнъж забеляза отворения прозорец в дъното.

— Тук е влизал някой, честна дума! — извика той. Изтича до прозореца, наведе се и откри стълбата. После разбра, че едното стъкло е изрязано.

— Какво е станало? — попита Ирен, която бе дотичала след него.

— Ето, вижте сама. Много ясно. Някой е идвал.

— Крадец ли?

— Разбира се, че крадец.

— Боже мой! Бижутата ми.

Той я поведе за ръка.

— Да проверим. Но не мисля, че е заради бижутата.

— За какво тогава?

— Дошли са да отвлекат малкия.

— Жулио ли?

— Не. Патрис.

— Но Патрис е тук. Полудявате ли, що ли?

— Почакайте! Мисля, че започвам да разбирам.

— Пуснете ме. Боли ме.

— Ох! Извинявайте.

Затвори прозореца и опря чело в здравото стъкло. Дъждът бе спрял, но студен вятър, който носеше дъх на мокра трева, духаше през отвора.

— Крадец е влязъл в стаята на Амалия — съобрази бавно той. — Помислил е, че бебето, което притиска до себе си, е нейното. Логично, нали?… Другото, в детската, можеше да бъде само нашето. Отвлякъл го е. Точно така е станало. Трябва да събудим Амалия.

Ирен извика. Той сложи пръст върху устните си.

— Тихо. Може и да бъркам. Всичко е толкова невероятно… Да не стоим тук. Ще замръзнем.

— Какво ще правим?

— Първо ще проверим дали са взели нещо. Но положително не са идвали да крадат картини или сребърни вещи. Нека само да си навлека халата.

Слязоха в хола, от който се преминаваше в салона, после в библиотеката, столовата и съвсем в дъното — в кабинета на Клери. Проверката свърши бързо. Нищо не бе докосвано.

— Сигурен бях — каза Клери. — Сега вече всичко е ясно. Ще трябва да се подготвим да хвърлим немалко милиони.

— Но как… Но това е невъзможно — запротестира Ирен.

Тя се отпусна в креслото до аквариума, където цял един свят като че ли търсеше плячка сред водорасли и камъчета.

— Полудявам — простена тя. — Какво ни доказва, че са искали да отвлекат Патрис?

— Очевидно е. Достатъчно е да се замислиш за миг.

— Ще съобщите ли в полицията?

Той леко потупваше брадата си със сключени ръце.

— Трябва ли да предупредим полицията? Кое е по-добре? Да чакаме ли?… Да позвъним в комисариата… За да кажем, че Жулио е изчезнал?

— Много ясно.

— Но… трябва ли бандитите да разберат, че са сбъркали?

— Какво! Вие се колебаете?

Скръстил ръце на гърба, Клери обиколи бавно салона и спря пред Ирен.

— Да допуснем следното — каза той. — Утре полицията, телевизията, вестниците ще съобщят, че крадците не са отвлекли бебето, което е трябвало. Ще повярват ли на това съобщение крадците?… Просто питам. На тяхно място не бих се доверил, щях да помисля, че е хитрост и щях да задържа заложника. Но да предположим…

— Ах! Престанете — извика Ирен. — Не е време за предположения.

— Оставете ме да довърша. Да предположим, че бандитите допуснат, че са отвлекли дете по погрешка… Сериозно ли мислите, че ще се обременяват с него? Убеден съм, че ще потърсят друго разрешение.

— Ще го убият ли?

— Възможно е. Но ако…

Ирен запуши ушите си.

— Стига — изкрещя тя. — Стига!

Клери се приближи до нея, стисна я за китките и силно я разтърси.

— Ще ме изслушате!… Длъжен съм да обмисля всички вероятности. Не за свое удоволствие. Много ясно, че ако подхвърлят Жулио жив пред някой магазин или в кофа за боклук, ние няма да престанем да треперим за Патрис. Разбирате това, нали? Бандитите няма да се откажат толкова лесно. А ние няма да можем до безкрай да пазим Патрис.

— Тогава какво предлагате?

— Предлагам… да направим така, като че бебето е наистина Патрис. Може би този е единственият начин да спасим Жулио и да опазим Патрис.

— Съгласен сте да платите за чуждото дете?

— Нямаме избор.

— А ако не се обадите в полицията? Бандитите винаги заплашват, че ще убият заложника си, когато полицията е вдигната в тревога.

— Знам — каза Клери. — Но тъй или иначе, полицията винаги се предупреждава, а заложниците рядко се ликвидират. С течение на времето отвличането на деца си е намерило правилата. Тъжно е, но е така.

— Според вас скъпо ли ще платим?

— Вероятно. И в тези работи сега има нещо като тарифа.

Ирен подскочи.

— А откъде мислите, че ще намерим пари?

— Още не знам. Ще видим.

Тя зиморничаво загърна сакото си пред гърдите.

— Страх ме е — прошепна Ирен. — Страх ме е за Патрис. Ужасно е. Защо се залавят с нас… О! Много добре знам кой го е направил.

— А, не! — сопна се Клери. — Не започвайте пак.

Счепкаха се. Погледите им се кръстосаха като юмруци.

— Не е време да говорим за това — подхвана Клери. — Разприте ни не интересуват никого. Ще се обадя в комисариата. И освен това, няма как, ще събудя Албер. Той може да ни помогне — той пристъпи към жена си. — Ирен, моля ви. В интерес на малкия е да сте на моя страна. Мога ли да разчитам на вас?… Добре. Направете кафе. Ще имаме нужда.

— А Амалия? — запита Ирен.

Клери, който се бе отправил към телефона, спря.

— Вярно. Щях да забравя. Да я събудя, но вие пак ще си мислите, че… Една хубава, още топла от съня жена, която непременно ще се развика! Не е гледка за мъж като мен, нали? Извинете, бедна моя Ирен. Не искам да подновявам войната. Чакам ви тук. Да си метне халата и да дойде. Ще се опитам да я убедя. А вие ме подкрепете. Сега всичко зависи от нея.

Клери изгледа Ирен, която се отдалечаваше към стълбата. „Защо е толкова опърничава, толкова твърдоглава, толкова саможива, помисли той. С мен е бодлива като обвивка на кестен. Ако можеше да ни излекува това, което ни се случи.“

Влезе в кабинета си и неспокойно затършува за пакет цигари. Събра няколко разпилени голоазки в едно чекмедже и след като запали една с неуверена ръка, сложи останалите в джоба си. Часовникът му показваше един и половина. Навярно полицията щеше да дойде най-малко след четирийсет и пет минути. Щеше ли Амалия да изиграе ролята си пред инспекторите? Тя беше простовата, много трудно щеше да й бъде да разбере, че трябва да се държи тъй, сякаш Патрис е Жулио. Пред полицията не трябваше да проявява прекомерна мъка. Истинска тревога — да, но не повече. Синът на господарите й е изчезнал. Полицията се заема със случая. Няма за какво да потъва в сълзи. Само при условие нито за миг да не забрави, че става дума за детето на господарите, а не за нейното. Може би искаха много от нея. Обаче нямаше друго разрешение.

Той нададе ухо, опитвайки се да долови шум от стъпки над главата си или стенания, но само поривите на вятъра по капаците на прозорците нарушаваха тишината. Приближи се до стълбата и се вслуша. Нито звук. „Какво ли се мотае?“, каза си съвсем тихо той. После се досети, че трябва да посвети в тайната Мофранови и Жюсомови. Ставаха много хора. Може би не е нужно да казва на Жюсомови. Те живееха малко встрани, във вилата си, и не можеха да различат Жулио от Патрис, когато Амалия ги разхождаше в парка. Мофранови имаха по-набито око. Но бяха изцяло предани на Ирен и никога нямаше да я издадат. Все пак играта още далеч не бе спечелена. Ами ако полицаите разкрият, че са ги излъгали…

Клери запали нова цигара от фаса си. „Постъпвам честно, повтаряше си той. Всичко ще направя, за да спася Жулио. Но няма и да се разоря. Никой не може да иска това от мен.“ Мислеше, че сигурно щеше да се наложи да ипотекира имението или да продаде фермата, защото никога нямаше да се съгласи да се раздели с конете си.

Откъде идеше ударът? Сигурно от някой уволнен коняр. Защото можеше и да е отмъщение. Изтънчено отмъщение. По-лесно би било например да подпалят конюшните. Или, защо пък не, да стрелят по него, когато призори язди в лек галоп с Фримус чак до Гората на Зайците. Но не го направиха. Искаха да го накарат да страда. „Е, добре, страдам, за бога! Но заради горката Амалия!“

Изведнъж горе бебето заплака и скоро Амалия и Ирен се появиха на площадката на стълбата. Амалия държеше детето на ръце. Тя го люлееше несъзнателно и изглеждаше още неразбудена добре.

— Успокойте го — каза Клери на жена си. — Не можем да се чуем.

Ирен взе бебето, което се разплака още по-силно. То просто се задушаваше със сгърчени ръчички и беззъба устица, търсеща въздух.

— Нали виждате, че не иска у мен — каза Ирен.

Амалия пое детето с майчинска нежност.

— Ела, ела… — изрече тя. — Да, ще си пийнем водичка… и ще се успокоим — заслиза по стълбата, гукайки ласкави думи на ухото на малкия.

„Бога ми, нищо не е разбрала“ — помисли Клери. Щом Ирен се приближи до него, той пошушна:

— Предупредихте ли я?

Загубила търпение, Ирен вдигна рамене.

— Разбира се.

— И само така ли й подействува новината? Сигурно не сте й обяснили всичко.

— Да, толкова съм глупава, добре, че вие сте тук — тросна се Ирен. Тя повлече Амалия в салона и я накара да седне до нея на канапето.

Детето, което вече се унасяше, отново се разпищя. Тогава Амалия разгърна халата си, откопча фланелката и извади толкова бяла гърда, че на човек му се дощяваше да я докосне. Тя поднесе зърното към устните на детето, което веднага го захапа и засука ръчичката му, като миниатюрна звезда, се опитваше да приближи още към себе си благодатната гръд.

— Господин Бебе е гладен — каза Амалия.

Клери я наблюдаваше, с чувство на уважение.

— Амалия прошепна той, — знаете ли защо ви събудихме?

Тя въртеше само очите си, за да не попречи на Патрис. Спря поглед на Клери.

— Искали са да ми го вземат — каза тя и погледна малкия с нежност, която подразни Ирен.

— Но те са отвлекли вашето — каза Клери.

— Скоро ще разберат, че са се излъгали — отвърна спокойно тя. — Господинът трябва само да каже истината.

— Но именно! — започна Клери. Той прекъсна, защото не знаеше как да се справи със сляпото доверие, което Амалия му засвидетелствуваше. Тя трябваше да плаче, да вика, а тъкмо обратно, тя беше пред него едва умоляваща, наблюдаваше го с вярата на обикновените хорица, които се осланят на своя светия.

— Именно — повтори той. — Няма да ми повярват. Виж какво, Амалия, разкажете ни какво се случи снощи. Когато тръгнахме, вие оправяхте децата. И после?

— После ги сложих да си легнат. Но господин Бебе плачеше. Мъчат го зъбките. Полюлях го. И накрая го взех в леглото си.

— А Жулио? Къде беше той?

— Ами в люлката си.

— А, люлката в детската.

— Да, господин Бебе заспа, но не исках да го безпокоя. Оставих го при себе си.

— Не чухте ли някакъв шум?

— Не, бях много уморена и съм спала, докато госпожата ме събуди.

— Значи човекът, който се е вмъкнал в стаята ви, е помислил, че детето, което сте прегърналите вашият син — заключи Клери. — Кой не би се заблудил? Не е знаел, че когато отсъствуваме, вие лягате в съседната стая и за по-голямо удобство пренасяте люлката на сина си до Патрисовата.

— Но вие досаждате на Амалия — извика Ирен. — Всичко това й е известно.

— Позволете. Важно е. Амалия, искам добре да схванете, че крадецът не е имал начин да различи децата. Значи, ако обявя, че се е излъгал, той ще си помисли, че хитрувам, за да го накарам да върне бебето, а ние няма да можем да му докажем обратното. Дрешките на децата нямат отличителни знаци, а малките бебета си приличат. Разбирате ли какво ви говоря?… Имаме работа със самонадеяни хора, защото мисля, че са повече. Подобно похождение не може да прави сам човек. Какво ще предприемат в такъв случай, а?

Амалия вдигна глава. Очите й бяха тъмни, огромни и непрозрачни, замъглени като в картина на Пикасо. Едва се забелязваше малко бяло в края на клепките… Очи от емайл, които отразяваха светлината на плафониерата.

— Какво ще направят? — продължи Клери. — Аз ще ви кажа. Ще върнат вашето бебе срещу откуп или, извинете ме за грубата откровеност, ще се отърват от него.

Амалия не помръдна, отдадена всецяло на дълга си на дойка, но наведнъж на лицето й се изписа израз на болезнено внимание.

— Не — възкликна тя. — Не. Не е възможно. Господинът ще направи нещо.

Клери — жестът бе непреодолим — допря ръка на рамото на прислужницата.

— Мила Амалия — произнесе той, — ще направя и невъзможното. Но при едно условие. Ако вие, ако ние и всички около нас накараме полицията, вестниците да повярват, че бебето, което бе отвлечено, е наистина Патрис, нашият син. Уверявам ви, че бандитите ще се погрижат за бебето, ако са сигурни, че ще получат пари за него.

— Господинът ще плати за моя малък Жулио? — прошепна тя примирено и покорно. Със свободната ръка избърса очите си, после издърпа много внимателно гърдата от устата на детето и я прибра, изпълнена с достойнство.

— Господинът е добър — каза тя. — Ще ви работя безплатно.

— Не става дума за това. Не сте виновна за случилото се. От вас искаме само да ни оставите да действуваме свободно, за да приключи всичко добре. Ще дойде полицията. Ще се преструвате, че Патрис е вашият син. Уверявам ви, че няма друго разрешение.

Искаме да спасим Жулио — намеси се Ирен — и да предпазим Патрис. Ще върнат Жулио и ще се махнат, всички ще сме спокойни.

— Обещано? — настоя Клери.

Внезапно Амалия захлипа. Клатеше утвърдително глава, без да може да проговори.

— Хайде, хайде! — каза Клери. — Успокойте се, добричка Амалия.

— Вината е моя — промълви тя.

— Не. Оставете Патрис и чакайте да ви повикаме. А вие, Ирен, направете ни кафе. Излишно е да събуждаме сега Мофранови. Ще им кажа по-нататък. Ще повикам полицията.

Тръгна към кабинета и си даде още малко време за размисъл. Нямаше ли в известен смисъл да пожертвува Жулио заради Патрис? Как да разграничи благоразумието от подлостта? Телефонът иззвъня. Тримата се сковаха.

— Те са — каза Клери тихо, сякаш се страхуваше да не го чуят. Отиде да се обади.

— Да. Аз съм… Да, чувам ви много добре.

Ирен бавно се смъкна на канапето. Амалия стоеше на прага на салона със заспалото бебе на ръце.

— Четири милиона! — провикна се Клери. — Вие сте съвсем полудели. Почти никакви налични пари нямам.

Ирен извърна глава към Амалия.

— Четири милиона — пошушна тя, — това прави четиристотин милиона сантима. Не е възможно.

— Горкият ми Жулио — простена прислужницата.

— Е, да, горкият ви Жулио — сухо отвърна Ирен.

— Слушайте — говореше Клери. — Опитайте се да разберете. Принуждавате ме да сключа заем. Това иска време. И всички постъпки ще се видят… Но, боже господи, какво мога да направя. Банкерите ще погледнат с недоверие. Аз и да не искам да предупреждавам полицията, тя въпреки всичко ще узнае. Щом се тегли голяма сума в дребни пари, хората веднага разбират, че става дума за отвличане… Какво?

Раздразнени гласове кънтяха в слушалката. Клери несъзнателно беше взел от бюрото си линийка и потупваше прасците си.

— Нужни са ми няколко дни — подзе той. — И ви предупреждавам… ако направите нещо на бебето ми, ще ви унищожа.

Връзката прекъсна грубо. Клери се върна в салона.

— Чухте ли?… Четиристотин милиона! Това е безумие… Идете да сложите малкия, Амалия. Нямаме нужда от вас тук.

— Господинът няма да може да плати — каза Амалия.

— Знам ли.

— Мисля си за Жулио.

— Но и ние също, Амалия. Ние също.

— Господинът трябва да помисли — каза Ирен. — Не го безпокойте. Оставете ни сега.

Тя затвори вратата след прислужницата и попита:

— Кой беше?

— Мъжки глас — обясни той. — Не толкова заплашителен. Но категоричен. Добре, че вие двете не чувахте. Той каза: „Ако не платите, няма да видите детето си“. Така… Спокойно. О! Ще преговарям… Ужасно е да се говори така. Но какво да се прави! Става дума за пазарлък и те го знаят.

— Дали ще се обади пак?

— Естествено.

— В такива случаи полицията не подслушва ли телефоните?

— Мисля, че да. Ирен, бъдете любезна, дайте ми чаша силно кафе. Капнал съм. Чудя се дали ще можем да откупим горкото дете. Сигурно вече са го отвели много далеч. Дори и да подслушва полицията, това не променя нещата особено.

— Сега ще дойда — каза Ирен. — Изчакайте ме, преди да се обадите в комисариата.

Клери се закашля и му се прииска да запуши. Запали цигара и застана пред аквариума. Отморяваше го гледката на рибките, които се изкачваха до повърхността и от меките им устни излизаха мехурчета, след това се спускаха към пясъка и леко заравяха глави.

Четиристотин милиона! Цената на фермата в Троя-Рут. Никога.

Сънен глас отговори на Клери.

— Отвличане ли? Сигурен ли сте?… Откъде се обаждате?

— От имението Ла Рошет.

— Къде се намира то?

— Между Лавал и Шато-Гонтие. Хайде де! Всички познават имението. Побързайте.

— Знаете ли… Нужно е време… Нали знаете колко е часът! Ще съобщя на комисаря.

— Кажете му, че става дума за сина на господин Клери дьо Белфон.

— Почакайте. Как се пише?

— Както искате. Само побързайте — Клери тръшна слушалката. — Този е за убиване — каза той.

Ирен му донесе чаша кафе. Клери погледна студено жена си.

— Смятам, че взех подходящо решение. Да не ме упреквате после.

— Но… аз не казвам нищо.

— От наш интерес е да сме единодушни пред полицията. Да, знам за какво си мислите. Ако Патрис беше отвлечен, а не Жулио, сигурно нямаше тъй бързо да съобщавам на властите. Това, нали?

— Пийте, докато е топло — посъветва го Ирен с безизразен глас.

Клери отпи замислено от кафето.

— Все пак трябва да се отдалечим, за да скочим по-сигурно. Длъжни сме да признаем на приятелите си. Вие познавате Албер. Щеше да ни принуди да повикаме полицията. Но кажете нещо, за бога. Стоите тук и ме гледате като съдия. Опитвам се да направя най-доброто.

Той подаде чашата си на Ирен, която я постави на подноса.

— Мария е — каза Ирен. — Непременно е тя.

— А! — провикна се Клери — Щях да се учудя, ако не бяхте споменали Мария. Но Мария няма нищо общо с тази история.

— Защитавате ли я?

Клери стана, стискайки юмруци. Закрачи яростно към вратата на салона.

— В края на краищата ми е все едно. Въобразявайте си, каквото си искате. Но ви забранявам да говорите първа за Мария. Когато ченгетата ни заразпитват, ще отговарям аз… Разбрано. Ще се облека и ще отида да подготвя Мофранови и Жюсомови.

Останала сама, Ирен си сипа чашка кафе и се сгуши в ъгъла на канапето е подвити кака. Мария! Жак беше прав, разбира се. Не можеше да е тя. Тя никога не би объркала бебетата. Познаваше ги пределно добре. Но колко щеше да й е приятно, ако можеше да си отмъсти на нея. Развратницата! Мръсница, която си правеше удоволствието да подмамва горкия наивник, да върти задник, когато се случи да върви пред него, да пъчи гърди. Беше точно от тия, които той харесва, пищна, с предизвикателни гърди. Не само хубава, а нещо повече от хубава! Кобила с черен косъм, гъвкава, палава като Фримус, любимия жребец, който Жак няма да се съгласи да продаде за нищо на света. И все пак щеше да се наложи да се лиши от него. Тя щеше да го накара, защото щяха да са нужни много жертви, за да се намерят четиристотинте милиона. Вън женските! С каква радост щеше да изгони и Амалия, ако не бе незаменима кърмачка. Една майка спи ли, когато й отвличат детето?

Бледа светлина се процеждаше през прозореца. Нима вече се развиделяваше? Ирен погледна часовника си. Скоро щеше да бъде пет. Сигурно бе дремнала за миг и сега й беше трудно да се разсъни, краката й бяха вдървени и имаше горчив вкус в устата. Полицията нямаше да се забави много. Тя стана, залитна и се задържа за облегалката на канапето. Какво ли правеше Жак? Толкова ли бе трудно да им се обясни на Мофранови и Жюсомови?

Чувствуваше се разчорлена, смазана, състарена от изпитанието. И най-вече имаше усещането за нечистоплътност, откакто домът й бе нападнат, похитен. Отсега нататък страхът нямаше да я напусне. Щеше да се сепва при най-малкото изскърцване на паркета. Чу стъпките на мъжа си в хола и пооправи косите си.

— Идват — каза той. — Подучих всички. В това отношение можем да бъдем спокойни. Отивам да отворя. Внимавайте! Да няма объркване! Отвлечен е Патрис. Говорете малко. Съкрушена сте от мъка. И мен не ми се разиграва тази комедия, но трябва заради Жулио.

Колата спря пред къщата и Клери изтича да отвори вратата.

— Комисарят Маржолен — представи се по-възрастният. — И полицейски инспектор Кресар.

Ръкостискане. Шум от стъпки. Ирен се опитва да заеме някакво поведение. С бегъл поглед оглежда двамата мъже, които я поздравяват и които Клери й представя набързо. Комисарят… около четирийсетгодишен, лошо обръснат… в евтин костюм с безформени джобове… миризма на лула. Подчиненият му… млад… с очила… гъсти дълги мустаци, увиснали като голяма кифла… джинси и кожено яке, цялото напукано.

— Дойдохме възможно най-бързо — обяснява комисарят. — Да видим! Какво точно се е случило?

И Клери разказва, разказва. Комисарят си взема бележки.

— Бих искал да огледам — казва той. — Водете ме. Елате и вие, госпожо, ако сте в състояние. Значи се качвате по стълбите… Следвам ви.

— По-тихо — подканя Клери. — Бебето на прислужницата ни спи.

Групата пресича спалнята на Ирен и влиза в детската стая. Комисарят обикаля около двете легълца.

— Естествено, нищо не сте пипали, нали?

— Нищо — казва Клери. — Патрис лежеше тук, а Жулио — там.

— Добре. И така, госпожо, вие установихте, че леглата са празни.

— Да. Но не се обезпокоих. Понеже Жулио го болят зъбките, а Патрис спи леко, помислих си, че Амалия ги е взела в леглото си, за да ги приспи по-лесно. Но поисках все пак да се уверя и влязох в спалнята на Амалия.

— Трябва да ви обясним — намеси се Клери, — че нашата прислужница спи тук, когато ние отсъствуваме от дома, за да не е само на етажа нашето бебе. Иначе спи с детето си на втория етаж.

— А, това е важно — отбелязва комисарят. — Крадците непременно са знаели за тези порядки. Мога ли да вляза?

— Моля — казва Клери, — Амалия е там. Можете да я разпитате.

Двамата полицаи се спират на прага. Комисарят се обръща към Клери.

— Чия Амалия? — шушне той.

— Амалия Перейра.

— Испанка ли е?

— Португалка.

— Редовно ли й е положението?

— Натурализирана французойка е.

Комисарят кимва и пристъпва напред. Амалия е седнала на леглото си и държи Патрис на колене.

— Това вашият Жулио ли е? — пита комисарят — На колко месеца е?

— На осем — отвръща Амалия, посивяла от страх.

— В колко часа си легнахте?

— В девет. Но Жулио крещеше заради зъбките, болят го — Амалия търси с поглед господарите; колебае се.

— Значи взимате Жулио в леглото си — казва комисарят, — а какво правите с Патрис?

— Той си спеше в детската — казва Клери, леко раздразнен.

— Да — отвръща Амалия с по-уверен тон. — Жулио се успокои и аз заспах. Това е всичко.

— Нищо ли не чухте?

— Не. Когато спя, нищо не може да ме разбуди.

— Ясно — казва комисарят. — Изобщо крадецът е бил добре осведомен и е дошъл направо тук, прекосил е безшумно стаята, взел е Патрис и всичко това само за няколко минути. Как беше облечено бебето?

— В пижамка — отговаря Амалия.

— Позволете. Обръщам се към майката. Това ли наричате пижама, госпожо?… Бельото му няма ли отличителен знак? Нито емблема? Тъй… тъй… Имате ли снимка на малкия?

— Не — отговаря Ирен. — Но всички бебета на тази възраст си приличат. Тя хвърля бърз поглед към Амалия и мъжа си, после показва Патрис. — Ето приблизително на кого прилича синът ми.

Комисарят се приближава и разглежда детето, след това пита Амалия:

— Господин Клери ми съобщи преди малко, че вие кърмите бебето. Но предполагам, че похитителите ще го хранят сега с биберон. Здраво ли е поне?

— Никога не е боледувал — заявява Амалия.

— Щом се роди, прекара жълтеница — уточнява Ирен. — Крехък си остана.

Амалия започва да губи самообладание.

— Сигурен съм, че ще издържи — заявява полицаят. — Цялата история ще свърши за няколко дни. Бебетата се забелязват. Реват.

— Не и той — каза Амалия, която едва сдържа сълзите си.

Комисарят се обръща към Ирен.

— Ще ви го върнем, госпожо. И в добро здраве, ще видите. Да видим сега пътя, по който е минал похитителят.

Групата преминава коридора и се спира пред прозореца, който комисарят оглежда внимателно.

— Чиста работа — признава той. — Към задната страна на парка ли гледа прозорецът? — отваря го. През листата на дърветата небето червенее. От покрива все още се стичат капки. — Откъде е тази стълба?

— От навеса — казва Клери. — Градинарят ми, който върши почти всичко, я използува доста често.

— Сигурно има следи от стъпки долу — казва комисарят. — Драги ми Кресар, ще слезеш да проучиш терена. Щом стълбата е тук, използувай я. После бягай до колата и включи сирената. Нямаме и минута за губене. Хората, които пътуват с бебе, лесно се забелязват. Почти съм сигурен, че в похищението участвува и жена. Никого ли не подозирате?

— Не — казва Клери.

— Да — казва Ирен.

— А, а! — отвръща комисарят. — Трябваше да се разберете помежду си. Хайде да слезем, искате ли? Вероятно ще ми потрябва телефонът ви.

Връщат се в салона.

— Сега да поговорим за тази, която подозирате — преминава в настъпление полицаят.

— Жена ми има предвид една прислужница, която изгонихме, защото крадеше — обясни Клери.

— Името й?

— Мария да Коста.

Комисарят записва в измачкания си бележник.

— Години?

— Двайсет и шест.

— Народност?

— Португалка.

— Виж ти. Както и кърмачката. Роднини ли са?

— Нямат нищо общо. Всъщност не вярвам, защото Амалия живее от много отдавна във Франция, а Мария е отскоро тук.

— Всичко това ще се провери — отговаря комисарят. — Как изглежда?

— Не много едра. Кестенява. Двайсет и шест години. Неомъжена.

— Предизвикателна — добавя Ирен.

— О! Предизвикателна!… Впрочем може и така да се каже — обяснява Клери.

Бърз поглед на комисаря, който като че се замисля, наблюдавайки движенията на рибите.

— Какво беше поведението й, когато я уволнихте? — подхваща той.

— Естествено, побесня — казва Клери.

— Не ви ли се закани?

— Само това оставаше — избухва Ирен.

— Кой от вас й съобщи за уволнението?

— Разбира се, че аз — казва Ирен. — Мъжът ми никога не си е у дома.

— Тоест често отсъствувам — заявява много спокойно Клери. — С това стопанство… Поставете се на мое място. Ирен, трябваше да предложите на господин Маржолен нещо топло. Толкова е влажно навън. Чашка кафе, комисарю?

— Благодаря.

— Как да разбирам, да или не?

— Благодаря, да.

— Така ви искам.

Ирен се отдалечава, а Клери се навежда към полицая.

— Жена ми не можеше да я понася, но имахме нужда от нея. След раждането на малкия Ирен беше толкова уморена, че непременно ни трябваше помощница. Дадох обява и Мария се яви.

— Наистина ли крадеше?

— Откровено казано, не знам. Това са домашни проблеми, които ми досаждат. Но не ми се струва Мария да е организатор на толкова сериозно престъпление.

— Да поговорим сега за персонала ви. Кой точно работи при вас? Имам предвид в замъка.

— Освен Амалия, първо, семейство Мофран. Леон Мофран е на шейсети пет години. Той е мой камериер. Жена му Франсоаз е на около шейсет. Тя ни е готвачка. Преди да постъпят при нас, са били на служба у тъста ми. Имаме им пълно доверие. И още семейство Жюсом, което живее в сградата до входа. Те са портиери и в същото време Дьони е градинар, а Терез помага на Амалия, пере, кърпи… Ето това е.

— На колко са години?

— Той е на петдесет и една, а тя на четирийсет и седем или и осем. Родом са от Шато-Гонтие. Самата преданост. Всички са предупредени за отвличането. Веднага им съобщих, защото те са като част от семейството.

— Остават вашите коняри. Много ли са?

— Назначил съм всичко на всичко шест души.

— Можете ли да ми дадете списък на тези хора?

— Ако обичате, да минем в кабинета ми.

Двамата мъже минават в съседната стая и Клери изважда един тефтер, който отваря на бюрото си. Докато комисарят си взема бележки, той използува момента, за да запали цигара и вдъхва първите кълба дим, като че са чист въздух. Най-трудното бе минало. Амалия се държа добре. Маржолен не подозира нищо.

— Имате ли проблеми с тях? — пита комисарят.

— Не. Всички са тукашни. Преди да назнача някого, се осведомявам, нали разбирате.

— Въпреки това ще се занимаем с тях. Участвувате ли в конни състезания?

— Не. Създават много главоболия.

— Имате ли спорове с клиентите си? Някой да е искал да ви отмъщава?

— Изключено. Познават ме. Няма по-безукорен в сделките от мен.

Комисарят става. Гризе молива си, после шумно затваря бележника си.

— На пръв поглед — казва той — точно тази Мария ми се вижда най-подозрителна. — Да се върнем към телефонното позвъняване, за което ми разказахте преди малко. Искат от вас четиристотин милиона сантима. Това по възможностите вили е?

Клери не обича много подобни въпроси.

— Важно е — продължава комисарят. — Или имаме работа с някой, който знае богатството ви, или ако не, трябва да търсим сред вашите близки. Или пък някой крадец ви е подхвърлил напосоки цифрата, без изобщо да прецени дали можете да платите. Бързо ще стане ясно, защото сигурно пак ще ви потърсят. Но ме учудва, защото похитителите на деца се насочват обикновено към хора, които са в състояние веднага да платят огромна сума: индустриалци, банкери… А един поземлен собственик като вас, дори да има подръка голямо състояние, не може бързо да маневрира с капиталите си.

— Такъв е и моят случай.

— Именно. Четиристотин милиона според мен не е реално. Склонен съм да смятам, че детето ви е отвлечено от малко простовати хора. И съм сигурен, че ще ги накарате да отстъпят доста от цената. Може би ще се проточи, но накрая ще разберат, че искат много.

— А какво ще стане дотогава с Патрис?

Комисарят заобикаля бюрото с ръце на гърба.

— Ще бъда откровен, господин Клери — казва най-сетне той. — Започва игра на покер. Ще спечели оня, който най-дълго запази хладнокръвието си. Когато ви се обадят пак… не се страхувайте. Ще подслушваме всичките ви разговори… Старайте се да не протестирате и да не заплашвате. На техните суми предлагайте други. Хладнокръвно. Като че залогът не е вашият син.

Клери поклаща глава. Знае, че няма да си играе с живота на Жулио.

— Ние ще запишем гласа на човека, с когото разговаряте. Накратко, ще правим всичко, което обикновено правим в подобни случаи.

— А вестниците? — запита Клери.

— Ще им кажем да мълчат. Поне за известно време. В това отношение вече се научиха да си сдържат езика. Видите ли, единственото, за което ще помоля, е да ни държите в течение и за най-дребната случка… Доволен съм и съм спокоен, че нито вие, нито жена ви сте изпаднали в паника. Страхувах се, че ще заваря тук викове и сълзи, а откривам хора, готови да се борят. Това е добре. Това е много добре.

Той се спира пред закачената на стената карта, която изобразява снимка от птичи полет на имението. Почуква леко със свит показалец фотографията.

— Имението ви е трудно за охраняване. Стената, която го опасва отпред и отстрани, може при случай да се пази. Но Ла Рошет гледа директно към пристройките, към полето. Всеки може да влезе оттам и естествено, да избяга пак оттам. За успокоение на съвестта ще поставя постове, от които няма да има полза, тъй като похитителите положително нямат намерение да се върнат и да обикалят мястото, но пък хората ви ще са по-спокойни. Впрочем хората ни ще са много дискретни. Ще огледаме под лупа пътечките, които виждам тук зад парка и около езерото. Имайте доверие на Кресар. Нищо няма да му убегне. Не трябва да подценим никаква подробност… А, Кресар, тъкмо говорех за теб.

— Готово — казва Кресар. — Всичко е вдигнато в тревога — бързал е и разкопчава коженото си яке.

— Специално им казах да обърнат внимание на караваните — продължава той. — Те са идеалното място да се притайват с някое дете.

— Има ли следи от стъпки зад къщата?

— Като че под стълбата е ходено, но дъждът е измил всичко. Вероятно са били двама. Сигурно ги е чакала кола някъде край езерото. Ще проучим терена утре за всеки случай… — поглежда часовника си. — Или по-точно тази сутрин. Вече е шест и половина. Времето като че ли се оправя.

Ирен се връща с поднос. Клери разчиства две ниски масички и й помага да подреди чашките, захарницата, каничката с кафе, чинията, натрупана със сандвичи.

— Вземете си, комисарю.

Настъпва кратък миг на отпускане.

— По мое мнение — казва комисарят — може би не са много далече. Обадили са се навярно от Лавал. Сега навсякъде има телефонни кабини. А после са се скрили в някое тихо ъгълче, може би предварително приготвено, и няма да мръднат оттам. Представям си, че имат необходимото подръка, дрешки за малкия, храна, всичко. Очевидно в техен интерес е да ви върнат бебето здраво. Много добре съзнават на каква опасност се излагат в противен случай със сегашните съдилища. Доверете ни се, скъпа госпожо. Скоро отново ще видите вашия малък Патрис.

Той изпразва чашката, чака помощника си да изяде печената филийка.

— Хайде, драги. Тръгваме.

Сбогуват се с Ирен. Клери ги изпраща, стиска им ръка.

— Стойте до телефона — заръчва им пак комисарят. — Може би ще предпочетат да ви пишат, но това би ме учудило. Вероятно им е известно, че разполагаме с научни средства да накараме между другото буквите да говорят. Има ли кой да ви замества в работата?

— Да. Шарл Жандро. Той е дясната ми ръка. Изключително честно момче.

— Много добре. Кажете му, че сте болен и ще отсъствувате известно време. И помислете още веднъж — похитителите непременно имат съучастник тук. Смелост, господин Клери. Доскоро виждане.

Те хлопват вратите и потеглят. Над моравите се носи пара. В светлото небе още свети една звезда. Клери навежда глава. Четиристотин милиона, дума да не става! Но до каква ли сума може да слезе пазарлъкът, без да е заплашено бебето на Амалия? Връща се с бавни крачки и се разминава с Франсоаз Мофран, която отнася подноса.

— Къде е госпожата?

— Току-що се качи. Защото бедната Амалия… Миналата година умря мъжът й. Сега синът й изчезнал. Много тъжно.

— Да, да… Разбира се. Много тъжно… Не стойте така, Франсоаз. Госпожата може би има нужда от вас.

Връща се в кабинета си. Яд го е на Амалия, на Ирен, на себе си, на всичко. Обажда се на Жюсом.

— Ало, Дьони?… Нека никой не ни безпокои. Предайте същото на Терез. Ако все пак някой дойде, кажете, че госпожата е неразположена, а аз не съм у дома. Разбира се, ако не е полицай.

— Тези господа от полицията надяват ли се да открият нещо? — пита Жюсом.

Клери изпитва желание да го прати по дяволите.

— Естествено — изръмжава той. — А! Дьони, най-важното, вземете декавето и идете да ми купите цигари от Шато-Гонтие. Кашон „Стивънсън“. И да не забравите: не давайте вид, че криете нещо. Нищо не се е случило в Ла Рошет, разбирате ли? Нищо.

Затваря телефона и веднага набира Жандро.

— Извинете, Шарл. Рано ви безпокоя. Но съм принуден да ви помоля за помощ. Малко съм уморен. Спах много лошо. Можете ли да приемете Гринбер вместо мен? Преценете какво може да прави. Не се доверявам много на младите ветеринари. И предупредете Марслен. Все още съм склонен да продам Бетарам, но ще поговорим за това пак след петнайсетина дни. Сега трябва да си почина.

— Не е сериозно, нали?

— Не. Ще ви обясня по-късно. Доста неща имам да ви казвам. Не се тревожете.

Клери сяда зад бюрото и хваща главата си с две ръце. Наистина е уморен. Наистина Мария беше негова любовница. Наистина е виновен за всичко, което се случи. Почти е готов да плати. Но ще бъде с парите на жена си. Не ще посмее вече да се погледне в огледало.

В банята Ирен помага на Амалия да къпе Патрис. Обикновено се задоволява да открехне вратата, да покаже глава и да попита: „Как е? Добричък ли е?“ Но сега иска да сподели тревогата на прислужницата. Чувствува се виновна. Не Патрис трябваше да лежи на масата, докато Амалия приготвя чисти пелени, а Жулио. Трябваше ли да е тук тя, ненужна, досаждаща, несръчна, забързана да помага…

Подава кутийката с талк, безопасните игли. Бебето размахва ръце и крака като обърната по гръб костенурка. То е слабичко. Главата му е едра и крехка като на фин порцелан, има дебели устни и се опитва да захапе ръката, която се приближи. Амалия го оправя с уверени движения, пълни с нежност. Ирен се възхищава и в същото време малко я е страх. Когато взема детето на ръце, е боязлива и несръчна. Амалия го пудри с талк, хваща глезенчетата и повдига малкото телце като одрано зайче. Облак бяла пудра пада по крачетата и по членчето с изострено връхче. С няколко точни и бързи движения Амалия облича малкия в бяла пижама. Изправя го; бебето прилича на нежно, бяло пухче. Тя доближава носа си до топчестото носле на кърмачето. Носовете се докосват; бебето леко се усмихва с лигави устни. Мигновена болка от ревност пронизва Ирен. Къде ли Амалия бе усвоила това първично умение, което напомня инстинкта на животно, което ближе малкото си.

При това Патрис не бе излязъл от нейната утроба. Той бе чужда плът. „Мой е“, мисли Ирен и се изненадва, че отстоява собствеността върху сина си, сякаш Амалия я застрашава. После й хрумва странна мисъл: „Обича го колкото и Жулио. Стига й само да има кого да къпе, да храни, да люлее, останалото е маловажно.“

Тя наблюдава с осъдително отвращение прислужницата, която се смее също като детето. А сега Амалия щеше да извади голямата си гърда все така поразяващо естествено. Защо любовта, раждането, кърменето са такива едни лепкави? Противно е. Ирен искаше да изрече любезни думи. Но не можеше да не отиде в спалнята си, за да си парфюмира ръцете. Едва след това можа да си наложи да се върне от благоприличие, защото не биваше да изостави Амалия в този момент. Бебето суче със затворени очи. Ирен присяда до прислужницата.

— Комисарят вярва, че ще успее — каза тя. — Взе всички необходими мерки. Сега можем само да чакаме.

— Господинът никога няма да иска да плати — каза Амалия.

— Зависи… Навярно полицията ще успее да залови бързо виновниците. Вече търсят Мария.

— Мария ли? Тя познава много добре Жулио. Нямаше да сбърка.

— Да, вярно е. Но може би е дала сведение на съучастниците си. Вие я познавате отблизо, какво ви е впечатлението?

— Ние си говорехме малко.

— Казвала ви е понякога лоши работи за мен.

Амалия се колебае. За пръв път й се случва да я канят на откровен разговор, по женски. Тя е благодарна на Ирен.

— Да. Тя… Казваше, че госпожата е строга.

— И друго.

— Казваше, че госпожата е лоша.

— А вие, Амалия, какво й отговаряхте?

Въпросът обърква прислужницата.

— О! Аз отговарях, че ако не е доволна, може да си отиде. А тя ми казваше, че така ще стане скоро и че вече й е писнало от тази дупка. И че ще печели повече пари в Париж.

— А! Тя говорила ли ви е за Париж?

— Няколко пъти.

— Ще трябва да кажете това на комисаря.

Бебето заспа. Амалия внимателно му избърсва устата.

— Дайте ми го — казва Ирен. — Боже мой, колко е лекичко! Поразява ме тази сутрин. Струва ми се, че Жуло е къде-къде по-тежък.

— Съвсем мъничко — поправя я Амалия. — Може би само две-три ливри. Но господин Бебе ще ги навакса, щом зъбките престанат да го болят. Да го разходя ли в парка, както обикновено?

— Разбира се. Няма причина да го затваряте вътре.

Ирен се бави. Иска й се да си поговори с Амалия нещо, което друг път е избягвала.

— Откъде знаете да гледате деца? — пита тя. — Като чели цял живот това сте правили.

— Имах две братчета. Нямахме майка, а баща ми по цял ден го нямаше. Работеше в корабостроителница и когато не беше на работа, беше в синдиката. Един ден го арестуваха и вече не го видяхме. Вуйчо ни по майчина линия взе братята ми при себе си. Заведе ги у дома си, в Аржентина. Тогава бяха съвсем мънички.

— Какво стана с тях?

— Не знам. Аз поисках да остана в Лисабон. Работех при една съседка, която държеше бакалница, а по-късно срещнах Естебан. Беше дошъл в отпуск. Доведе ме във Франция, където живееше от години. Оженихме се. Но госпожата знае всичко това.

— Да, но доста бегло.

Ирен не смее да признае, че не бе обърнала никакво внимание, когато мъжът й бе обяснил, че е намерил едно семейство, което добре ще си гледа работата. Беше зървала този Естебан от време на време някъде към конюшните, дребен човечец с тютюнев цвят, ала в паметта й се бе запазил само силуетът му. А Амалия беше просто една чужденка в дома й, която даваше млякото си. Сега Ирен вече забелязваше, че тя съществува и че бе спасила Патрис.

— Клета Амалия — прошепна тя, — животът никак не ви е глезил.

В представите й се мярка несретно минало на момиченце, което продава дини и расте напук на всичко в един град, който тя познава само от предаванията на телевизията за Революцията на Карамфилите. Може би щеше да бъде по-добре, ако си бе избрала кърмачка от околността. Не държеше да чете по-надалеч обърканите мисли, които, й минаваха през главата. Сигурно бе едно: щяха да направят за Жулио всичко, което можеха. Нямаше причини за угризения.

— Госпожата ще ме държи ли в течение?

— Разбира се, Амалия. Разчитайте на нас. Щом разберем нещо, аз ще ви предупредя. Вземете Патрис и го сложете в леглото. После ще имате малко пране…

Тя връща детето на Амалия. То смуче палеца си. Бледичко е, но с красиви мигли, мигли на малко жребче. Защо толкова я вълнуват животните, а е безчувствена към малките човечета? Изведнъж чува телефонен звън, Амалия притиска бебето до гърдите си.

— Боже господи! — казва тя. — Може би е за мен. Ще позволи ли госпожата да дойда с нея?

— Слушайте! — отвръща Ирен. — Ще търсят често господина по телефона. Няма да престоявате в салона по цял ден, щом ви казвам, че ще научавате всичко. Това е. Хайде! Трябва да запазим хладнокръвие.

Ирен слиза сама и отваря вратата на кабинета. В стаята се носи облак син дим. Тя размахва ръка пред лицето си.

— Бедни ми приятелю! Как го търпите? Позволете да отворя за малко прозореца.

Клери, сложил крак върху бюрото и цигара в ъгъла на устата, вперил очи в тавана, слуша.

— Кой е? — шушне тя.

Той прави отрицателен знак с глава. Не, не е за тях. Ирен се опира на креслото, опитва се да отгатне.

— Предпочитам вие да дойдете — казва Клери. Закрива с длан микрофона и изрича полугласно: „Албер е!“ После продължава:

— Няма да ми дадат повече от четирийсет и осем часа. Значи е бързо.

Изглежда много уморен. Тя открива, че е остарял. Живяла е край него, без да го вижда. Всъщност тя не виждаше никого. Затворила се бе в пашкула на отегчението си. Само преди няколко часа си бе отворила очите. Приличаше на кадър от филм, застинал в неподвижен план, който ненадейно започва да се движи. А мъжът там, който говори по телефона, е нейният съпруг. Слепоочията му олисяват. Леко подпухналите му очи сега са дръпнати към скулите и напомнят очи на кокер шпаньол. Нещо е станало с неговото някога привлекателно лице. Носът е натежал. Една брадавичка е поникнала в основата му като гъба до пън. Винаги ли я е имал?

— Да — казва Клери. — Гаранции не ми липсват. Но ще трябва време. Засега това е проблемът.

Можеше ли все още да го ревнува? Тя е по природа ревнива. Съвсем мъничка беше и вече…

— Благодаря, Албер. Чакам ви. А, още нещо. Кажете на Белиер, че съм болен. Спомняте ли си?… Поканихме ги за неделя. Да отложим посещението им за след седмица. Мисля, че дотогава всичко ще свърши — той затваря телефона и изпреварва възраженията на Ирен. — Длъжен бях да го предупредя. Не забравяйте, че той е обвързан с професионална тайна. В това отношение няма от какво да се боим: И кой друг, ако не един нотариус, би могъл да ни помогне пред банкерите? Горкият Албер, не можеше да дойде на себе си.

— Но… казахте ли му истината за Патрис?

— Казах му това, което и на комисаря. Отвлечен е Патрис. Не трябваше ли?

— Вече не знам.

Клери става тежко. Държи се за кръста, гледа жена си.

— Вие също не изглеждате много блестящо. Да, Албер ще направи за Патрис онова, което не би направил за Жулио. И полицията! И всички около нас! Какво искате? Така е. Албер ще е тук след час. Заедно ще решим какво можем да продадем.

Приближава се до плана, клати глава.

— Можем да сключим заем срещу ливадите в Гран Кло. Естествено, ще бъдем в загуба.

Пръстите му се разхождат по картата и галят всеки жив плет, всяка пътека. Накрая се обръща и вдига рамене.

— Ако е за Патрис, наистина няма да се колебая. И все пак ще трябва яко да се изръсим за едно дете, което не ни е никакво. Какво да се прави? Напразно се трепя. Трудно ще го преглътнем. Най-вече… Не сте ли помислили за…

— За кое?

— Ето за кое! Да предположим… Приемете, че драматизирам нещата…

— Но говорете де! — се провиква Ирен. — Брей, колко досаден можете да бъдете!

— Да предположим, че с малкия Жулио се случи нещо. Малко вероятно е, но всичко се случва… Разбирате ли какво може да последва? Официално, за властите, загиналият няма да е Жулио. Чисто и просто ще е Патрис. Той няма да има гражданско състояние, нито да съществува законно.

— Ах!

Покъртена, Ирен се вглежда в мъжа си с ужасени очи.

— Това е невъзможно — подхвърля тя. — Ще разкажем какво се е случило.

— Досещате ли се какъв скандал ще се вдигне? Хората, които не ни обичат, а те са много, тутакси ще ни обвинят, че сме уредили да отвлекат Жулио вместо Патрис. Съгласен съм, че е напълно безпочвено. Но хората са лоши. За щастие това е само хипотеза. Но заключението е, че трябва да приключим с тази работа колкото може по-бързо. Смятах да преговарям, да се пазаря… разбира се, ще се опитам, но не чак толкова. А Амалия? Как се държи тя?

— По-добре, отколкото можехме да очакваме. Но ще ни се мотае в краката през цялото време. Щом чуе телефона, все ще пита.

— Трябва да я разберем — казва Клери. — Поставете се на мястото й.

— Ако бях на нейно място, щях да си дам сметка, че ни разорява. Но очевидно не го вижда.

Клери пристъпва към нея.

— Хайде, Ирен. Не бъдете лоша поне сега.

Прегръща я през раменете с една ръка. Тя живо се измъква.

— Моля ви!

— Чисто приятелски жест — отговаря той.

— Да. Знам как всичко започва при вас. Смятате ли да задържите Албер за обяд?

— Вероятно. Зависи какво ще решим. Но ако иска да остане, ще хапнем набързо.

— Познавам го вашето „набързо“. Ще предупредя Франсоаз.

Тя прекосява хола, където чичо Мофран мете, и тръгва към офиса при Франсоаз. Заради израза на лицето й, като в лошите дни, Франсоаз не смее да пита. Впрочем тя знае по-добре от Ирен какво господинът обича да има на масата, когато е гладен, а той винаги е гладен. Разбира се, говеждо. „Аланглез“, казва госпожата. Значи кървящо. Пържени картофи, много пържени картофи, цикория с чесън. За предястие, естествено, гъши пастет, салам, саздърма. По стар навик Клери сам избира вината. Колкото и да е тревожен, ще намери време да потършува в избата, да погали етикетите, воден от охотата си в момента…

— Бъдете готова по-скоро за един часа, отколкото за дванайсет и половина — препоръчва Ирен.

Качва се в спалнята си, подрежда малко банята, после си взема душ. Както винаги заключва вратата. Тя се разглежда гола в голямото огледало на гърба на вратата. Придирчив поглед, същият, с който преценяваше младата си кобилка, когато конярят я оседлаваше. Колко отдавна беше това! Време на приятни пробези в ранна утрин, през пасбищата, към Майен, където първите слънчеви лъчи вече запалваха хоризонта. После се роди Патрис, а с него дойде и умората, нещо като измяна на цялото тяло.

Оглежда белега от цезаровото сечение. Прилича на тънък цип, който винаги й напомня, че коремът й е затворен само временно.

Достатъчно бе може би един неблагоразумен напън, и синкавите, лепкави вътрешности, утробата, в която като тумор се развива зародишът, ще се излеят изведнъж и тя ще престане да бъде жена. Смърт ли щеше да бъде това или освобождение? Почти всеки ден си задава този въпрос, когато прекрачва ваната.

Сред обгърналата я пара, сред водата, в която обича да се потапя, тя се пита сега дали наистина съдбата на Жулио истински я вълнува. Амалия е създадена да има и други деца. Изобщо, щом премине началната мъка…

Това са призрачни мисли, които блуждаят размекнати през съзнанието й. Човек не носи отговорност за своите витаещи хрумвания. Наблюдава ги отстрани като морските животинчета, които се заплитат сред водораслите в аквариума. Жак ще се бори. За него отвличането на детето е предизвикателство. Той едва познава Жулио. Едва ли не от хорските приказки знае, че Амалия има дете, толкова е чужд в собствения си дом, като пътник, който се отбива за кратко. Но никога няма да приеме да посегнат на нещо, което му принадлежи. Жулио е негов, колкото и конете му. Кой в края на краищата ще защити детето от обич? Просто от обич? Какво е това обич?

Ирен разсеяно се сапунисва, разсеяно се пита. Дори за милионите, които ще загуби. Разбира се, трудно е… но всъщност… изпитанието е повърхностно, не страда сърцето. Това сърце ще си живее все така, без да пропусне нито един удар. Безчувствено сърце! Годно само да поддържа една спокойна, тиха тъга. Ежедневие, какво да се прави!

Ирен се изправя, избърсва, опипва красивите си пресъхнали гърди. Облича се, гримира се за никого, дори не и заради себе си. Изследва това ничие лице в огледалото. Син молив върху клепките, розово върху скулите. Като че довършва портрет! Преди да се отдалечи, не прошепва „Добре“, казва „Правилно“.

Не минава през детската от страх да не срещне Амалия, но прекосява спалнята на съпруга си, където цари безредие, с което Леон, късогледият, не успява да се пребори. Мофранови наистина остаряват. Ще се наложи скоро да ги уволнят. Слизайки по стълбата, Ирен си мисли, че не би било зле да използуват случая и да продадат всичко… ами да, дори и конюшните… всъщност защо не? А след това, като напусне този загубен край, където я задържат само ремъците на навика, ще се разведе веднага. Ла Рошет е тих и хубав, като се гледа от пътя, но след похищението е вече само развалина.

Тя спира в салона. Жак е затворил вратата на кабинета. Чува се разговор и тя разпознава гласа на адвоката Марузо. Забавя се до аквариума, колкото да поръси малко тетрамин, да погледа рибките, ненадейно обхванати от радостна възбуда… какъв късмет е да си риба!… И чука на вратата.

— Може ли?

Албер тръгва към нея, стиска ръцете й и силно ги целува.

— Бедна моя приятелко… Потресен съм. Подобни неща да се случват в Париж или Лион е вече ужасно. Но да стават тук — това не мога да понеса… Как се чувствувате? О! Мога да си представя. Бебето, вашата радост, вашата гордост… Но ние ще го намерим, обещавам ви.

Клери пуши пура зад бюрото си. Върху писалището са разхвърляни папки.

— Трябваше да съобщя на Лавале — казва нотариусът.

Ирен познава Лавале. Директорът на Индо Суец. В град като Лавал няма кой знае колко влиятелни личности, а те всички са идвали понякога на гости в Ла Рошет било за лов, било за езда. В това затворено като клуб общество хората са свикнали да си помагат. Досадно е все пак, че новината толкова бързо се разпространява.

— Той е самата дискретност — уверява нотариусът. — Мисля, че ще успеем да съберем парите за четирийсет и осем часа… или, да речем, най-много до три дни. После ще се оправим. Всички знаят, че сте платежоспособни, нещо, което улеснява работата. Кредитори лесно ще се намерят, разбира се, срещу голяма лихва. Позволих си да направя списък на някои парцели, които лесно можете да продадете. Ливадите в Маршлу например. Мерлон откога им е хвърлил око. Търси терен, за да разшири фабриката си.

— Направете, както сметнете за добре — казва Ирен. — Тази сутрин не ми се мисли за сделки.

Албер я наблюдава изненадан. Бе произнесла думите с такова безразличие. Обикновено не е равнодушна по въпросите, които се отнасят до имота. Навярно заради съдбата на сина си забравя всичко.

— Най-важното е — подхваща отново тя — да свърши бързо и в пълна тайна. Не ще и дума, ще обядвате с нас. Оставям ви. Поработете добре и двамата. Франсоаз ще ви донесе нещо за освежаване. Познавате тук един човек, който вече въздиша за чаша уиски… Сюзан знае ли?

— Щом ме видя така потресен — обяснява объркан нотариусът, — трябваше… нали разбирате? Но не се безпокойте, тя ще си държи езика зад зъбите.

Ирен обаче по усет знае, че мълвата вече пълзи, че Сюзан се обажда на Мадлен, че Мадлен разказва случая на Ивон… Наивно ще бъде да се очаква, че някое журналистическо ухо няма да се опита да улови ехото на едно ехо… и тогава колите на любопитните ще започнат да сноват пред оградата… Фотографите ще маршируват с кодак на око… О! Тази ужасна тълпа, търсеща силни усещания, привлечена от мириса като рояк мухи, налитащи на мърша. Тя тутакси се надига.

— Ако имате нужда от мен — казва сухо тя, — аз съм в салона. Затваря вратата. В същия миг чува звънеца. Денят едва е започнал и ето първите натрапници, които вече ги безпокоят. Минава през хола, вижда Амалия, която се навежда от перилото на стълбището.

— Не се занимавайте с това, Амалия. Когато има нещо ново, ще ви съобщя.

Горката Амалия започва да става досадна! Ирен отваря на комисаря, който дори не се извинява. Държи се, като че замъкът е пристройка на съдебната полиция. Той влиза.

— Да повикам ли мъжа си?

— Не. Имам няколко въпроса за прислужницата ви. Всъщност вие може би ще ми обясните. Какво се дава на бебетата, които вече не бозаят? Предполагам, че сте решили да отбиете вашия Патрис. С какво ще заместите млякото?

— Не съм мислила. Може би с бледин. Или нещо подобно.

— Ще попитате ли някой аптекар?

— Да. Сигурно.

— Значи добре направих, че обърнах внимание на полицаите да наблюдават аптеките. Там похитителите могат да бъдат хванати. Целият район се наблюдава бъдете спокойна. Тези мерзавци едва ли са се отдалечили много: Няма да прекосят цяла Франция, за да си получат откупа. Укрили са се някъде наоколо, но щом им потрябва нещо за бебето, храна или лекарство, ние ще го разберем… Мога ли да видя Амалия?

— Елате.

— Не. Ако позволите, предпочитам да не присъствувате на разговора. Забелязах, че пред вас се смущава.

— Е, добре, ще я повикам.

Ирен изкачва няколко стъпала.

— Амалия! — тревогата я задушава. — Амалия!… А! Амалия, господин комисарят иска да те види. Не, идете във вашата стая — обръща се към полицая. — Не вдигайте шум… заради детето й.

Щом комисарят влиза при Амалия, Ирен се качва на свой ред, промъква се в коридора, долепва ухо до вратата. Дано само тази глупачка Амалия да не обърка имената на децата или пък да се разциври! Комисарят шепне и Ирен не разбира думите му. Изпитва срам. Вижда се като малка. Тогава тя подслушваше в същото положение, леко приведена. Такъв беше нейният начин да шпионира. Всички. Прислужниците. Майка си. Баща си. Хората, които й казваха: „Това не те засяга. Не е за малки момиченца.“ А после… баща й я хвана. И сега винаги има чувството, че наблюдават нея самата, че зад вратите са прилепени уши. Затваря очи. Прогонва спомените. Напряга слух с всички сили. Умолява Амалия: „Не се обърквай. Патрис е отвлечен. Не Жулио!“ Челото й е потно, тя се опира на коляното си, за да даде малко почивка на краката, на гърба си. Струва й се, че би било чудовищно, ако някой научи, че Патрис е жив и здрав. Не само заради основанията на Жак. И заради други, още по-тъмни. Като че именно тя е внушила на похитителите да отвлекат бебето на прислужницата й, а не нейното. Като че то струва повече от другото. Да. Като че за него щяха да платят, защото е тежко, бузесто, яко… Но не е така! Какво съм седнала да умувам? Просто обичам Патрис, това е всичко. Това е обич. Но защо ли винаги трябва да търся доказателства?

Тя скача изведнъж. Комисарят току-що бе казал: „Благодаря. Ще го намерим, разбира се.“

Ирен се отдалечава мълчаливо и причаква полицая на стълбата.

— Всъщност тя не знае кой знае какво за тази Мария — казва комисарят. — Предана ви е, това е съвсем сигурно, но не е много деликатна. Мога ли да видя мъжа ви?

— Той е в кабинета си с нашия нотариус, господин Марузо.

Комисарят тръгва надолу по стълбата. Отгоре не изглежда страшен, с редки, грижливо сресани коси, прехвърлени върху розовото теме. Ръката му свободно се плъзга по парапета. Носи тежък пръстен с гравирани инициали. Той подхвърля през рамо:

— Да се отвлече бебе е женска идея. Затова много сме обнадеждени. Неопитни са. Ако господин Клери умее да маневрира, ще ги хванем.

Ирен наблюдава рибките си. Аквариумът се къпе в лунна светлина. За да се забавлява, бе пуснала тук-таме на дъното миниатюрни амфори, сякаш в много отдалечени времена някоя гемия се е борила с вълните по тези места. Искаше й се да си купи също и един съвсем мъничък водолаз, който да стои наведен над скъпо ковчеже, но Жак й бе казал: „Мила моя, кога ще пораснете?“, и тя се бе отказала от своя водолаз, както и от много други неща. В единия ъгъл верига от мехурчета праща отблясъци и привлича мънички рибки в червено и черно, които като клоунчета се задържат почти вертикално, а хрилцата им трептят, сякаш си говорят. Има и алести, които лапат нещо невидимо сред водораслите. На гърбовете им плават златисти платна. Те са мудни, надменни, разминават се, без да се поглеждат. Наоколо плуват с устрем танихтиси, не по-големи от вейки, сякаш все някой ги гони. Любимата й е с големи сини перки на черни черти. В профил е като хоругва. Но щом завие и застане насреща, изглежда тъй тънка, че престава да се забелязва. Единствени се разпъпват късогледите й хипнотизирани очи.

Ирен съзерцава ненаситно. Превъплътява се в корал, в анемония, в медуза, дълбини, където формите се губят. В кабинета, много далече, бръмчат гласове; говорят за изгубено дете, като че приказката за Малечко Палечко и Човекоядеца няма край. Ирен се люшка между две съновидения. Изведнъж телефонен звън пронизва тишината. Тя се сепва, хваща се за гърлото. Те са!… Сигурна е. Опъва краката си, изскубва се от канапето. Иска да се затича, но глезените й са вдървени. Чува гласа на Жак.

— Да, аз съм… Да, сам съм.

Тя тръгва, накуцвайки, спира на прага. Нотариусът държи другата слушалка; главата му се допира до главата на мъжа й. Лицата им добиват еднакъв тревожен израз. Тонът на Клери става заплашителен, като че иска да впечатли противника, но добре съзнава, че предварително е бит.

— Не — казва отсечено той. — Не съм съобщавал в полицията.

Ирен дава знак на нотариуса, че иска да послуша. Той се отстранява безшумно и й подава слушалката. Тогава тя чува гласа на похитителя така близо до себе си, че дори се отдръпва.

— Следим ви. Ако държите на живота на вашия син, правете точно каквото ви казвам… — говори без омраза, спокойно, като лекар, който обяснява назначението на лекарствата. — Трябва да се снабдите с банкноти по сто франка. И без поредни номера. Щети сложите в голям куфар и след двайсет и четири часа…

— Невъзможно е — казва Клери. — Първо, нямам четиристотин милиона в брой…

— Повтарям: четиристотин милиона.

— Вървете по дяволите! — казва Клери с треперещ от гняв глас. — Може би ще мога до триста и петдесет милиона. Но и това не е сигурно. Разберете, че не зависи от мен. Налага се да пообсъдя, да питам някои хора… Ако искате да знаете всичко, засега разполагам с триста милиона… ваши са ей в този миг…

Връзката прекъсва.

— Ах! — възкликва Клери. — Да мога да им разбия мутрите на тези мръсници!

Нотариусът се опитва да го успокои.

— Държахте се много добре. Само как им предложихте триста милиона… стана толкова естествено! Те знаят, че времето не работи за тях. Според мен няма да се колебаят между триста милиона днес и четиристотин след осем дни.

Клери бавно оставя слушалката.

— Не ми харесва начинът, по който затварят — казва той. — Означава, че не възнамеряват да обсъждат въпроса, нали?

— Мисля, че по-скоро разсъждават в момента. Обзалагам се, че до довечера пак ще позвънят. Етично погледнато, вие имате предимство. Да, да. Аз съм убеден! А вие?

Нотариусът се обръща към Ирен, която все още държи слушалката. Мъжът й я взема и я поставя на масата.

— Може би — казва тя. — Съжалявам, че комисарят си отиде. Щеше да ни посъветва.

— Бъдете уверена, че разговорът е записан — твърди непоколебимо нотариусът. — Ще го прослушат, ще го проучат звук по звук, научно ще го анализират. Полицията има средства, каквито не подозираме.

Настъпва продължително мълчание. Всеки се отдава на собствените си мисли. Леон Мофран влиза да съобщи, че обедът е сервиран.

— Не съм много гладен — заявява господин Марузо.

— Вие вървете — казва Клери. — Ще ида да потърся бутилчица червено, от което ще ни просветне.

Над трапезата тегне печал. Чува се само приглушеният шум на приборите. От време на време по някоя и друга дума. Старият Мофран, стилен както винаги, минава зад сътрапезниците, подава блюда с тъжна благосклонност. Щом налива кафето, той се оттегля, а Клери отива да вземе кутия пури.

— Всичко, което можем да направим — предлага той, сякаш разсъжденията им са следвали една и съща логика, — е да се снабдим най-напред с банкноти по сто франка. След това ще видим.

— Ако позволите, скъпи мой Жак — започва нотариусът, — има нещо, което ме смущава… Не става въпрос за връщане назад… Но между нас казано дали беше добре да се вика полицията?… Тогава се съгласих с вас. Но сега се питам не беше ли по-добре да уредим тайно тази работа. Знам… нужно бе да се бърза. Ако бях на ваше място… ако бяха отвлекли мой син… Да, какво ли щях да направя, ако бяха отвлекли сина ми? Смятам, че е по-добре да се избягват подобни въпроси.

Той взема пура, поглажда я и я души, преди да я запали. Ирен го наблюдава с раздразнение. Той издишва със сладост облак дим.

— Да свършим с цифрите — казва Клери.

Мъжете се връщат в кабинета, а за Ирен започва очакването. Свикнала е с безделието, за нея то е отдаване на отлитащото време. Движи се, накъдето я водят стъпките, ту към езерото, ту към конюшните. В погледа отсъствува мисъл. Той се рее ту към полета на пеперуда, ту към формата на облак. Ирен няма нищо против дъждовните капки. Обляга се на някое дърво. Спомня си… Така беше преди. По кората на дървото се катерят мравки. И скоро ще дойде часът за чая. И скоро ще се свечери. А сега? Голямата духовна празнина, в която светът се отразяваше като в кристал, ненадейно се появява с тяло от плът, кръв, нерви, бунтуващи се органи, които заживяват собствен живот и в определен миг налагат своята паника. Излишно е да се преструва, че й е безразлично, да си казва: „Ще се оправи. Нищо не мога да променя.“ Дъхът й секва изведнъж. Как да забрави, че й казаха: „Следим ви“. Значи са тук, стоят в засада отвън, някъде отвъд оградата, или скрити в дърветата на парка? Но Жюсомови виждат какво става на пътя. Не са ни предупредили за нищо необикновено. И кой би се осмелил да се спотайва в клоните на някое дърво толкова близо до замъка?

Въпреки всичко Ирен иска да се увери напълно. Съзнава, че греши, че си губи времето. Но й е нужно да върви, да прави нещо, да участвува в борбата срещу неуловимия враг дори ако е безполезно. И тя бърза към „своя музей“, да потърси бинокъла, с който си служеше някога, когато я канеха на големите класически състезания, като например тези за наградата „Арк дьо Триомф“ или „Наградата на Америка“. Нейният музей е малка стаичка срещу спалнята й, където са подредени трофеите й. Влиза тук все по-рядко. Не изпитва никакво умиление. Напуснало я бе желанието за състезание, борба, победа. Поглежда едва-едва снимките на конете, които са й помагали да победи. Всичко това принадлежи на едно далечно минало, миналото преди Патрис.

Изважда бинокъла от калъфа и се качва най-горе. Таванът се осветява от няколко прозорчета, по които дъждът и вятърът са залепили вече мъртви листа. Отваря едно не без усилие, защото дървото се е изметнало; оттам погледът обгръща парка, езерото, просторната поляна, където новороденото конче протяга врат, за да бозае в хлътнатината под корема на майка си. Щом насочва бинокъла, целият пейзаж в златист кръг скача в очите й. Освен посадения пред гората кестен друга наблюдателница няма. Но в гъстата му корона нищо не помръдва. През листака лесно се забелязват големите му клони. Никой не си е направил скривалище. Никой не наблюдава оттам. Нито от дърветата по окрайнината на гората, брези и тополи, по които е много трудно човек да се покатери. Отде тогава? Бреговете на езерото са пусти. А по-нататък е прекалено далече. Подробностите се губят в неясни щрихи. Никой не ги следи. Това е блъф.

С двата си палеца Ирен охлажда парещите клепки, после оглежда алеите, които водят към езерото. Обикновено Амалия се спира по средата на пътя, в една беседка, обрасла в клематиси, сяда и леко люлее с крак количката, в която спят двете бебета. Но днес Амалия не е излязла. Разбира се, тя не бива да пренебрегва Патрис, защото Жулио е изчезнал. Последен зорък поглед. Излъгали са.

Ирен се чувствува малко по-уверена; мислите й са освободени и тя може да се заеме с Амалия. Отива да прибере бинокъла в калъфа му и влиза в детската стая. Откакто е разбрала, че никой не ги наблюдава, нещо повече, че никой не може да ги наблюдава, тя диша по-леко. Да не притеснява Амалия, да й каже, че може да излезе без страх, че не рискува нищо, че ще бъде добре и за нея, ако глътне малко чист въздух.

Патрис спи — Амалия е полегнала в съседната стая. Повдига се на лакът, щом вижда Ирен.

— Да ме извини госпожата — шепне тя. — Не знам какво ми е. Болна съм. Тук ме боли… — тя разтрива хълбока си.

На Ирен тутакси й минава през ума, че може да е апендицит. Само това липсваше! С тази нещастна Амалия всичко трябва да се очаква. Опипва ръката, челото й. Кожата е свежа.

— Какво ви е по-точно?

— Нещо като тежест тук и малко ме напъва.

— Вдигнете си дрехата.

— Ама аз…

— Хайде, побързайте… Предпочитам да не викаме лекар… Давате ли си сметка колко неподходящ е моментът!

— Не е по моя вина.

— Но никой не казва, че е по ваша вина. Не ставайте смешна. Обърнете се настрана.

Ирен опипва силно корема на прислужницата, която стене. Напипва болезнената точка под ребрата.

— Тук… Точно тук е, нали? Познато ми е. Черният дроб е, бога ми. Същото ми беше след раждането на Патрис. Много се тревожите, това е.

— Ще ми върнат ли Жулио?

— О, досадна сте в края на краищата. Щом като ви казвам, че е сигурно, можете да ми вярвате.

— Господинът ще плати ли?

— Трябва. Не се грижете за това, Амалия. Наша работа е. И бездруго е доста трудно… Хайде. От вас искам само да разчитате на мен. Заемам се с вас. Стойте спокойно.

Ирен отива да вземе хапчета от аптечката. Слага ги в картонена чашка да се разтворят и се връща, разклащайки съдържанието.

— Изпийте го. То е безвредно, успокоително. После ще си починете. Франсоаз ще ви приготви пюре.

— Не съм гладна.

— Да, но Патрис…

Ирен млъква навреме. Щеше да каже: „Патрис пък е гладен“.

— Слушайте — подхваща отново тя, — трябва да продължите да кърмите малкия. Не можем да го отбием насила. Ще повикам доктор Тесер.

— Господин Бебе е толкова крехкичък — отбелязва Амалия.

— Е, и той ще трябва да се лиши от нещичко. Може би малко ще му е трудно, но какво от това, ние всички страдаме. Мислите ли, че аз не страдам?… Починете си добре. Ако Патрис се разплаче, ще дойда да се погрижа за него.

Тя излиза и вижда в салона мъжа си и комисаря. Домът се превръща в театрална сцена. Един актьор се оттегля. Друг се появява. Достатъчно е само да обърне гръб, и ето ти нова сцена.

— Да — продължава мисълта си полицаят, — казвах на господин Клери, защото, естествено, чух записа на разговора, казвах му, че похитителите, види се, не са професионалисти… Имам чувството… не съм сигурен… гласът… тонът… приличат на човек, който не си поплюва… Трябва да продължавате и вие да сте твърди. Когато се обадят пак, поискайте им доказателства, че синът ви е жив… Това ще им покаже, че сте готови да преговаряте, но не и да отстъпвате. Отбележете, скъпа госпожо, че за вашия Патрис няма опасност. За тях той е прекалено ценен капитал. Но в подобни случаи е необходимо положението да се затлачи, но само до известна степен. Господин Клери е напълно съгласен с мен.

Клери прави утвърдителен знак с ръка и цигарата му поръсва пътечка от сива пепел върху вратовръзката му.

— Вие също не се колебайте да ги уверявате, че полицията не е предупредена — продължава комисарят. — С тези хора не трябва да се мисли ни за чест, ни за дадена дума. От наша страна е направено необходимото. Хората ни, а те са много, са абсолютно неоткриваеми. Под различни предлози започнаха да проверяват района със ситната цедка. Помощникът ми Кресар се занимава най-дискретно с персонала ви. Досега няма нищо за отбелязване в това отношение. Кога ще разполагате с парите?

— Довечера — казва Клери. — Или утре сутринта. Моят нотариус ще ми ги донесе.

— Отлично. От този момент нататък за нас не се тревожете. Изпълнявайте най-точно указанията, които ще ви дават бандитите. Ние ще сме наблизо, зад вас, около вас. И ще ги заловим на самото място, ще видите.

Ирен изчаква комисарят да си отиде. Щом мъжът й се връща, го пита:

— Какво искаше?

— Искаше да разбере дали случайно оня младеж Морюси — спомняте ли си за него, Жандро го беше наел — не е скроил нещо с Мария. Сигурно има връзка, защото той ни напусна няколко дни след като тя си отиде. Мисля обаче, че има друго. Така както се прави искрен пред нас, комисарят ни гледа с недоверие. Учудва ли ви?… Помислете. Не може да ни спаси от откупа, а от друга страна, има надежда: не бива да се плаща. Значи, че е принуден да играе двойна игра. И с нас, и против нас. Много му се иска да е едновременно и тук, и в кабинета си. Ах! Пак телефонът! Няма ли да има край…

— Побързайте — казва сухо Ирен. — Трябва да повикам Шарл. Амалия е болна. Моля ви да…

Клери се втурва.

— Ало?… А, вие ли сте, скъпи председателю… Точно щях да ви предупредя. Не ми е възможно да присъствувам на съвещанието… Не, не е нещо сериозно. Възпрепятствуван съм… Предварително приемам решенията на комитета… Да, разбира се. Ще ви обясня.

Той затваря телефона.

— Само ми е до кантонални съвещания — казва той. — И какво значи, Амалия е болна? — Клери въздиша. — Всичко ни се струпва наведнъж. Почакайте… Ще повикам Шарл — набира номера, обръща се към Ирен. — Да му кажа ли да дойде колкото може по-скоро? Добре… Ало! Шарл! Можете ли да дойдете до надвечер?… За Амалия, кърмачката ни… А! Значи сте вече в течение?… Да, ужасно е. Ирен е съсипана, нали разбирате. А аз не съм по-добре… Благодаря… Доскоро — поставя слушалката. — Какъв живот! Господи, какъв живот!

— Кой е виновен? — пита Ирен. — Вие спите с Мария. Аз я изгонвам. Тя си отмъщава, като устройва отвличането на нашето дете. Но съучастниците й се объркват… А вие разказвате на полицията, че Патрис е изчезнал… До гуша сме затънали в лъжи.

Клери се отпуска в едно кресло.

— Не бълвайте повече — крещи той. — Съгласен съм. Аз съм виновен за всичко. Мария положително няма нищо общо с отвличането, а грешката е моя. Казах на полицията, че Патрис е изчезнал; сгрешил съм… Каквото и да направех, нямаше да съм прав. Това искаш да кажеш, нали?

Ирен сяда на свой ред. Те се гледат. Клери отмята глава на облегалката на креслото и затваря очи. Изведнъж настъпва тишина. Горещо е: Чува се бръмченето на муха, попаднала в гънките на пердето. Махалото на часовника отхвърля време. Ирен мисли за Патрис. Щеше ли да прилича на баща си? Щеше ли да стане същия червендалест и космат мъж? Тя изпитва ужас от космите. Ако знаеше, че съпругът й е с космати гърди и с космат гръб, нямаше да се омъжи за него. Конете са с чулове. Въобще не е същото. Но руното, което позорно напомня за далечния прародител, тъкмо започнал да се изправя на задните си крака, я отвращава и плаши едновременно. Защо се бе съгласила са свърже живота си с този мъж, който въпреки тоалетната вода мирише така силно? Ако бебето, което засега е само едно одрано зайче, след няколко години се покрие с брада и се украси с мръсна грива, както днешните младежи, какъв ужас! Как да го възпита тъй, че да го излекува от крещящата грубост, която момчетата толкова охотно излагат на показ. Тя знае чудесно, че грубият напор е нещо различно от силата. В конните състезания някога постигаше всичко от конете си само с едно леко притискане с длани и коляно. Как да отгледа Патрис, как да го избави от влиянието на този селски Дон Жуан, който се зачервява дори само когато му противоречат. Презира ли го тя?

Много е уморена, за да отговори. А и въпросът е загубил остротата си, защото го бе повтаряла до втръсване. За кой ли път го разглежда с очи на студентка по медицина, която наблюдава рана. Той дреме. В дъното на гърлото му се чува тежко дишане. Четвъртитите му ръце стискат здраво ръкохватката на креслото. Настанил се е, за да чака. Той е способен да не мисли за нищо. На нея й се иска да звънне телефонът и да го накара да подскочи, здравата да се уплаши, да почувствува, че положението му убягва; да потърси помощта в нечие присъствие.

Ето че чува шум от спираща кола пред външната площадка. Шарл Тесер е. Ирен става безшумно и отива до отвори. Докторът я целува.

— Горката ми Ирен. Научих всичко. Какво ужасно изпитание. Разкажете ми.

Докато се качват на първия етаж, Ирен му разправя накратко версията, казана на полицията. Шарл Тесер спира.

— Възхищавам се на самообладанието ви — изрича той. — А Жак?… Той също ли понася удара така мъжествено? За него синът му е всичко!

— Вие го познавате — отговаря тя. — За да го сразиш, трябват много сили. Не, безпокои ме Амалия. Оттук, моля.

Ирен се оттегля в единия край на стаята, докато докторът тихо разговаря с прислужницата. Прислушва я и от време на време тя изохква. Докторът заключава:

— Добре. Не е сериозно. Силна колитна криза.

Ирен се приближава.

— Дълго ли ще продължи?

— Да, предвид обстоятелствата може и да продължи. Докато синът ви не се намери, трудно ще й е да се оправи. Колитите, язвите са болести на психическа основа. Следствията могат да се смекчат, но по-трудно е да се премахнат причините.

Той хваща китката на болната и я смъмря приятелски:

— Хайде… Дръжте се, за бога! Най-нещастната тук е господарката ви. Помислете, че можеха да отвлекат и вашия малък Жулио… Вижте! Не прибавяйте още трудности. Обещавате ли?

Отвежда Ирен в коридора.

— Диета и успокоителни — казва той. — И дума да не става да кърми бебето си. Кризата може да трае осем-десет дни.

Ирен не може да скрие безпокойството си.

— А за детето опасно ли е? — шепне тя.

— Ни най-малко. Време му е за отбиване. Елате. Ще напиша рецепта и за него. Тези прости жени са по-лоши от вълчиците. Щом посегнат на малките им, и се побъркват. Сигурен съм, че вече не прави разлика между Патрис и Жулио.

— Ами… ако… ако на Жулио не му понесе отбиването?

— Не се тревожете, скъпа приятелко. Мисля най-вече за вашия син. Той сигурно се отглежда чудесно и, разбира се, нужно е да се вземат предпазни мерки. Природата не е мащеха. След два-три дни неразположение децата се приспособяват много добре.

Той се връща и от прага препоръчва на Амалия:

— Не е нужно да лежите, щом като нямате треска. Напротив, поразмърдайте се. Излизайте на въздух. Вън ще се чувствувате по-добре, отколкото вътре. Утре ще дойда пак. Най-важното е да не се отпускате. Вие не сте най за жалене.

Телефонът го прекъсва.

— Боже мой! — мълви Ирен. — Като чуя този звън, ми се подкосяват краката.

— Облегнете се на мен.

Те слизат бавно. Гласът на Клери звучи яростно.

— Пак са те — шепне Ирен.

Тя пуска кавалера си и влиза пред него в кабинета.

— Не. Повече от това не мога — отсича Клери. — Триста милиона или нищо… Е, добре, ваша работа. Но ако и косъм падне от главата на детето ми, няма да ми се измъкнете… Говорете по-силно, за бога… Сам съм в стаята… Да, разбрах… куфар… Отбелязвам… Да, ще замина утре на обед, съгласен… Ще спра в Месле-дю-Мен, на църковния площад… Кафене Корнийо, много добре. Разбирам… Ще кажа на собственика… Не, никога не ме е виждал. Не посещавам такива заведения… Ще му кажа, че се казвам Мартен и че чакам да ме потърсят по телефона… А после?… Ще получа нови указания ли?… Както искате… Още веднъж ви повтарям, че полицията не е в течение. Не съм съвсем без мозък все пак. Само че ако продължите тази хитра игра, не отговарям за нищо. В банката вече са се мусили, че съм поискал такава сума в брой… На връщане… А! И за това ли сте помислили… Предупреждаваме ви… ако не получа писмото утре. Щракване.

— Банда мръсници — подхвърля, вън от себе си, Клери. — Казват, че щели да изпратят снимка на малкия, за да ни докажат, че са добросъвестни. Имат наглостта да говорят за добросъвестност. Подлеци! Да вземеш да удушиш един. Та да ти олекне!

Ирен сигурно си спомня често часовете, които последваха. Най-напред дългия телефонен разговор с комисаря:

— Чуйте ме, господин Клери — настояваше Маржолен. — Ние знаем по-добре от вас какво трябва да се прави. Ясно е, че тези хора бързат, притиснати са. Обикновено похитителите използуват всичкото време, за да съкрушат психически жертвите си докрай. Страхуваме се от тези, понеже са готови на всичко, докато…

Клери се опитваше да вметне някоя дума, но другият не прекъсваше.

— Моля ви. Това не е мое лично мнение. То е на всички отговорни служители тук. Дори префектът е съгласен с нас. Утре сутрин ще ни подсили един екип на бригадата за борба с гангстерите. Взели сме всички мерки… Ало! Хайде, господин Клери, престанете да сумтите не знам какво. Хората ни ще се съсредоточат около Месле-дю-Мен. Разполагаме с обикновени коли, които ще ви следят, без да забележите. Ще трябва тези злодеи да ви определят окончателно мястото на срещата. А там ние ще сме на линия.

— Ами ако за куфара дойде просто някой техен пратеник?

— Предвидили сме и това, господин Клери. Всичко, разбирате ли, всичко сме предвидили. Затова още веднъж ви моля да напълните куфара си със стари вестници, поне от тази страна да сме спокойни. Ще бъде много глупаво, ако се случи нещо с куфара! Виждате, че мислим за всичко. Ще излезете в единайсет и половина и ще потеглите съвсем спокойно.

— Ами ако се провалим?

— Няма да се провалим! Не може да се провалим, защото си имаме работа не с хора от бранша, а с някакви жалки типове, които са осведомени от бившата ви прислужница. Случайни келепирджии. Господин Клери, не смятате ли, че и ние мислим за сина ви колкото и вие? Давам ви честната си дума, че положението е мислено и премислено. Не се залавяме с лека ръка. Запазете хладнокръвие и ни оставете да действуваме. Работата е опечена. Мога ли да разчитам на вас?

— Можете.

— Пари няма да носите, нали?

— Не… Но вие имате интерес да не сбъркате. В противен случай!…

Клери не вечеря. Ходеше напред-назад в стаята като звяр зад решетки. Ирен отиде да се легне в девет часа, като изпи приспивателно. Амалия спеше. Патрис лежеше с отворени очи и смучеше палчето си. Ирен мина край леглото му, без да се спре, за да не привлече вниманието на бебето. Едва бе стигнала до спалнята си и то заплака. Така започна една ужасна нощ. Когато някое животно скимти, човек изпитва желание да го прегърне. Когато хленчи бебе, човек изпитва желание да го удуши. „Да врещи — помисли Ирен. — Ще вика, ще вика и ще спре.“ Но скоро й стана ясно, че няма да млъкне. Види се, от крясъците си черпеше сила да крещи още повече. Задушаваше се. От внезапна уплаха Ирен си помисли за миг: „Няма да си поеме дъх. Ще се задуши.“ Но като гмуркач, който изплува от дълбините, то вдишваше дълбоко, изхъркваше, после се задавяше от кашлица и надаваше нови крясъци, които пронизваха ухото. Ирен настръхваше, както й се случваше да настръхва, когато тебеширът скърцаше по черната дъска. Тя стискаше юмруци, чувствуваше, че гневът й тупти като цирей. Кой щеше да надделее? Ирен отстъпи и се върна да вземе детето на ръце. Амалия спеше все така спокойно, упоена от успокоителните, а Ирен едва се сдържаше да не я наругае.

„О… о… нани-нани…“ Мъчеше се да налучка тона на нежността, а бебето, удовлетворено, я разглеждаше с поглед на стар шмекер. Ирен пристъпваше бавно, както бе виждала да прави Амалия. Но скоро се умори и остави детето в люлката крайно предпазливо. Тутакси то се зачерви, разклати възбудено глава надясно-наляво и успя да изтръгне страховит крясък, толкова силен, че се разнесе по цялата къща. Тежките стъпки на Клери отекнаха по стълбището. Той отвори широко вратата.

— Няма ли да свърши тази комедия?

— Какво искате да направя?

— Но, за бога, нали вие сте майката. Справете се, иначе аз ще го накарам да млъкне. Аз работя. И работя за него. Всеки със своята работа. Не искам повече да го чувам.

Шум на захлопната врата. На яростни отдалечаващи се стъпки. Ирен плачеше от яд. Тя грабна Патрис. „Малко чудовище! Ако знаеше какво си избегнал, сигурно щеше да стоиш мирно!“

Тя продължи да се разхожда от спалнята до детската. Накрая, победена, легна и сложи детето до себе си, както правеше Амалия. То издаваше силна миризма, но Ирен бе прекалено уморена да го преоблича тепърва. Постепенно тя се успокои, но остана да лежи по гръб; не смееше да се намести по-удобно за сън от страх да не разсъни малкия. Следеше го с крайчеца на окото си. Очичките му бяха все така отворени, пъхаше юмручетата си в уста с упоритостта на завързано животинче. Колко охотно би дала откупа и даже повече, само да можеше да върне времето назад, преди сватбата — отклонение от пътя й, времето, когато тялото и мислите й бяха свободни. Тогава не си даваше сметка колко бе щастлива… Властвуваше над конете си, те й вливаха сили и лекота. Тя си спомняше само за празниците, за музиката, за аплодисментите. А после гномът започна да расте в корема й и й ограби радостта от живота. Като в жестока приказка всичко бе пометено с първия вик на новороденото.

Опита се да легне внимателно на една страна и тъкмо се бе настанила удобно на затопленото място, бебето заскимтя, после се размърда като хванато в капан животинче. Ирен се обърна.

— Болят те зъбките — прошепна тя. — Зарекъл си се да не ме оставиш да заспя.

Когато Патрис заплака по-силно, Ирен пъхна показалеца си в отворената му уста и усети твърдите и набъбнали венци. Леко ги разтри.

— Не стискай толкова, зверче такова. Боли ме.

То се опита да засмуче пръста и изведнъж се разкрещя с все сила.

Ирен стана бързо, метна го на рамото си и изнурителната разходка из стаята продължи толкова дълго, че тя загуби представа за времето.

„Да се разориш заради това, мислеше си тя, когато между две прозевки й просветваше пред очите. И нещо повече, принудена съм да бера срама, защото се виждам такава, каквато съм. Прекалено е несправедливо.“

Внимаваше да не се спъне и се мъчеше да говори тихо, а бебето сякаш я слушаше с безжалостно внимание.

„Предпочиташ Амалия, а? Аз съм ти чужда. На мен не се усмихваш никога. Не ти давам да сучеш. Гърдите ми са плоски, а ръцете корави. Още отсега си отвратителен малък мъжкар! О! Няма какво да въртиш очи. Същият си като баща си.“

Блъсна се в ръба на леглото. Повече не можеше да издържа. Ходеше като сомнамбул. Хрумваха й невъзможни мисли, които редеше пред малкия, без да забележи, че най-сетне бе затворил очи. „Теб трябваше да отвлекат… Щеше да ми е мъчно… навярно… но щях да се наспя. Ако искаш да изпиташ мъка, първо трябва да се наспиш… В три часа сутринта вече никого не можеш да обичаш… Стига вече, спирам. Ако не спра, ще падна.“

Ирен седна на леглото, после потърси с рамо удобно местенце сред разхвърляните завивки и се отпусна, забравила бебето.

Капнали от умора, и двамата не разбраха, че бе настъпил денят. Клери слезе в кухнята рано. Глътна чаша горещо кафе, запали първата си цигара, най-приятната, после излезе на каменното стълбище пред входа и пое свежия въздух на зората. Въпреки сполетелите го грижи той вдишваше мириса на тревата й бриза като животно, дошло да подуши полето, преди да се прибере в гората. След няколко часа играта ще свърши. Кой ще я спечели? В тази минута се чувствуваше по-силният. Ще трябва да научи Патрис да бъде силен. Прекалено го глезят. Ирен не. Не толкова. А Амалия, преблагородна, премайчинска. Веднага щом престане да им бъде нужна, ще е по-добре да я уволнят. Впрочем, като знае, че синът й е струвал толкова скъпо на господарите й, сама ще предпочете да си отиде. В известен смисъл ще бъде жалко. Ако не беше толкова строга вдовица, той би пожелал да…

Добре. Не беше време за мечти. Отиде в кабинета си и написа на Жандро дълга бележка, защото вероятно щеше да отсъствува целия ден.

В осем и половина Леон му донесе пощата. Пликът привлече веднага вниманието му, тъй като адресът бе изписан с главни букви. Съдържаше кратък текст и снимка. Бебето лежеше върху една възглавница, а до него на видно място беше разгънат вестник. Вечерният брой на Уест-Франс, доказателство, че е живо. Нормално. Бандитите не са толкова глупави да го малтретират. А сега да прочете писмото.

Кафене Корнийо в Месле-дю-Мен. Телефонно обаждане между дванайсет и пет и дванайсет и десет. Ще търсят господин Мартен. Ако направите това, което ви кажем, вашият син ще бъде освободен утре. Ако се намеси полиция, тежко му. Писмото задължително да се унищожи.

Клери извърна поглед към отворения куфар между двете кресла. Беше пълен със стари списания, грижливо завързани в няколко пакета. Вече играеше нечестно. Беше заложил Жулио на ези-тура. Амалия разчиташе на него, той — на полицията. А полицията, на кого ли разчиташе тя? На случайността? Не, все пак не съвсем. Прецени още веднъж шансовете си, припомни си всички подобни случаи, завършили щастливо.

„Край! Ще мисля за друго, реши той. Искат да се предам. Е, добре, разбрано. Предавам се… Временно!“ Захвана се за работа — прелистваше фактури, отговаряше на доставчици, трупаше фасове, целият трепереше въпреки решението си да бъде спокоен. В десет часа позвъни на Франсоаз.

— Госпожата стана ли?

— Още не. Й Амалия също.

— Пригответе ми три-четири сандвича. Няма да обядвам у дома. Шунка, пиле, каквото искате. И бутилка минерална вода.

— Минерална вода ли?

— Да. Веднъж — не е навик. Сложете пакета в колата.

В единайсет Клери вече не издържаше. Метна шлифера през ръка, взе куфара и безшумно отиде в гаража. Срещна само Жюсом, който тикаше ръчна количка по алеята. Поздрави го с ръка и изкара колата. Беше решил да не бърза, да бъде предпазлив.

След Лавал пое по Националния 159 и в дванайсет без пет спря пред кафене „Корнийо“. Не бе забелязал в огледалцето никаква подозрителна кола. В кафенето на пръв поглед имаше само обикновени хора: раздавачът, няколко търговци, които се чувствуваха като у дома си и спореха шумно със собственика. Той мина зад тезгяха.

— Какво обичате?

— Една Сюз. Чакам да ми се обадят по телефона. Ще търсят господин Мартен. Аз съм.

Апаратът бе в най-отдалечения край на бара. Клери никак не обичаше да говори пред други хора, но си каза, че ще трябва да отговаря само с „да“, „ясно“, „съгласен“. Всъщност нищо, особено компрометиращо. Никой няма да си спомни за него. Не можа да си допие чашата. Телефонът иззвъня и собственикът вдигна слушалката.

— Да. Давам ви го.

Клери позна гласа, приглушен, престорен, умишлено неузнаваем.

— Чувате ли ме добре?

— Да.

— Внимавайте! Няма да повтарям. Сега отивате в Сабле. В два часа ще влезете в пощата. На гишето до поискване има за вас писмо. В него ще ви се дадат подробни наставления. Вървете направо. Не ви изпускаме от очи. Затворете телефона.

Клери се подчинява. Вбесява се, че го водят като хлапе, което наставляват. Хвърли върху тезгяха монета и излезе. Видимо никой не го следеше. Хубав летен ден, вече доста горещ. На площада паркирани празни коли. И преследвачите, и преследваните са явно много силни. Клери пое към Сабле. Беше време за обяд и движението не създаваше никаква трудност: няколко каравани на подранили летовници, два-три фургона за добитък, парижани, които са удължили отпуската си за Свети дух.

Изведнъж се оказа, че Клери разполага с много време. Защо да яде безвкусни сандвичи в колата, щом може да отиде до ресторантчето „Двата монаха“ по пътя за Сарт? За да покаже на невидимите си врагове, че не го е страх и че смята отвличането за долна сделка, избра маса на терасата под сянката на един пъстър чадър и си поръча обяд, който му напомни някои любовни похождения във Фужер или Анже. Когато сключваше изгодна сделка, винаги изпитваше нужда от жена. Това оставаше без последствия и Ирен не беше права да се засяга. Стекът с пипер беше превъзходен, но можеше да бъде по-крехък. Пура. Кафе. Коняк. Каква ли нова палячовщина щяха сега да измислят злодейците? Каквото и да правят, все щеше в някой момент куфарът да бъде изоставен някъде. Как ли щяха да постъпят, за да го приберат? Дали полицаите щяха да връхлетят върху им на часа? Той потъваше в дрямка, от която се засрами. Два без четвърт. Остави колата на паркинга и се запъти пеша към пощата. Като му подаваше писмото, служителката му се усмихна шеговито. Вероятно си мислеше, че идва да получи любовно писмо! Разпечата го неспокойно и го прочете на един дъх.

Идете на гарата в Манс. Оставете куфара в клетка за багаж. Вземете ключа. Купете скоч. Продължете по булеварда „Генерал Льоклерк“ до кръстовището с улица „Пьолуз“. Ще видите телефонна кабина. Престорете се, че се обаждате, и залепете ключа от клетката под лавичката. Останете в кабината четири-пет минути, за да ви видим и да огледаме околността. Това е всичко. Тръгнете си, без да се обръщате. Детето ще ви бъде върнато, щом парите отидат на сигурно място. Запомнете съдържанието на писмото и го унищожете незабавно.

Клери вдигна рамене. Обръщаше се в игра на преследване, но на него му бе втръснало да се прави на палячо. Излизайки от пощата, скъса демонстративно писмото. Този план не му се виждаше много хитър. Съвсем ясно бе, че полицията няма да изпусне от поглед гардероба на гарата и веднага щом някой се приближи до клетката, щеше да бъде обкръжен. И тъй като явно щеше да бъде някой фигурант… продължението можеше ясно да се предвиди.

Клери потегли отново. Половин час по-късно прекоси Юин и стигна до гаровия площад по тихи улици. Товарният камион, който се движеше след него, очевидно бе тук случайно. От време на време забелязваше в огледалцето и един моторизиран полицай, но накрая го загуби от погледа си и реши да не обръща повече внимание на оживлението, защото около гарите винаги има задръстване. Всеки можеше да е или от полицията, или от бандата. Доста трудно намери място за паркиране и притискайки недоверчиво куфара до бедрото си, тръгна да избере касетка. Защо не 27? Монетата бе готова. Бутна куфара в дъното, затвори вратичката, завъртя веднъж ключа. После, като вървеше бавно, за да не прекъсне връзката с преследвача, който навярно бе по петите му, прекоси залата.

Гарата гъмжеше от народ. Пристигаха влакове, които с грохота си заглушаваха високоговорителите. Всъщност мястото беше подходящо. С малко късмет крадецът, ако бе ловък и решителен, можеше да се измъкне от капана. Изобщо имаше две възможности: или полицията щеше да успее да го хване и за да си отмъсти, шефът на бандитите щеше да убие Жулио. Или крадецът щеше да изчезне с куфара, пълен със стара хартия, и за да си отмъсти, шефът на бандитите щеше да убие Жулио. Грешката на Клери беше, че бе уведомил полицията. Трябваше да преговаря тайно с похитителите, нещо, което не би се поколебал да направи, ако ставаше дума за живота на Патрис. Това щеше да бъде неговото угризение. От часове вече всъщност това беше неговото угризение. Цяла нощ беше мислил и премислял проблема. За малко щеше да повика комисаря, за да му каже истината. Но сетне, уморен, се бе отказал.

Клери влезе в една книжарница, купи скоч. Кръстовището бе тук. Бързаше да приключи и влезе в телефонната кабина. Наведе се над лавичката, за да прикрие движението на ръцете си. Две парченца скоч на кръст. Ключът прилепна здраво за дъската. Никой, освен заинтересования нямаше да се сети да прекара длан под нея. Свърши се. Оставаше само да се прибере. Може би трябваше да се престори, че се обажда по телефона, за да изпълни указанията, но по дяволите и указанията, и гангстерите, и полицаите.

Прекоси кръстовището и изпи две бири в Брасьоери дьо Комерс, после, без да се обръща, отиде за колата, мина по моста над Сарт и в края на булевард „Робийар“ пое по пътя за Лавал. Странно нещо, той, обикновено толкова издръжлив, се чувствуваше изчерпан. Караше с шейсет в час и в колите, които го изпреварваха, виждаше засмени лица да се обръщат към него.

Щом забеляза над живия плет покрива на замъка, който блестеше на слънцето, забави още повече. Сигурно Амалия е примряла от напрежение в очакване на завръщането му. Ако нещастие сполетеше бебето, ако тя научеше, че се е опитал да плати на похитителите със стара хартия… Какво може да каже в подобен случай? Как да обясни? Как да се оправдае?

Той спря, после забеляза, че вратата на оградата е отворена. Семейство Жюсом си вършеха много зле работата. Натисна леко клаксона. Терез се появи на прага на портиерната. Бършеше очи с ъгълчето на престилката си.

— Е? — извика Клери. — Какво се е случило?

Тя се приближи до колата.

— Амалия — изхлипа тя.

— Е, какво Амалия?

— Заради малкия… Госпожата се обади на доктора.

— Защо? Болен ли е малкият?

Тя клатеше глава. Не, не това. Но вълнението й пречеше да говори.

— Хайде, Терез. Съвземете се.

— Не съм виновна. Кълна се, господине. Нищо не съм видяла… Минали са отзад.

— Но кой, за бога!

— Тези, които… отвлякоха Патрис.

— Патрис е…

Клери подкара и за малко не блъсна количката на Жюсом, изоставена пред площадката със забодена в тора лопата. Колата бе още в движение, когато той изскочи и тичешком изкачи стъпалата.

— Ирен! Ирен!

В салона нямаше никой. Никой в кабинета. Чуваха се гласове в офиса. Там бяха Мофранови и Жюсомови, заобиколили Амалия, седнала на стол — ни жива, ни мъртва. Млъкнаха, като видяха Клери. Амалия се опита да се съвземе. Франсоаз държеше кърпа на слепоочието й.

— Ранена е — обясни тя.

Клери се приближи и издърпа леко кърпата. Видя син оток, който обхващаше бузата и притваряше лявото око.

— Не можете ли да говорите? — попита той. — Само няколко думи… Вярно ли е, че са отвлекли Патрис?

— Да — прошепна прислужницата.

— Кога?

— Скоро. Бях в беседката с господин Бебе в количката. Той спеше, а и аз май също… малко… И после ме удариха. Не знам кой… А когато дойдох на себе си, господин Бебе не беше вече в количката, а Жулио беше сложен до мен, в тревата.

Клери я изгледа отвисоко.

— Какво говори? Объркала е всичко.

— Не, не — наблегна Франсоаз. — Върнаха Жулио и отнесоха Патрис. Жулио е там, горе, в спалнята на Амалия. Много е добре.

— А госпожата?

— Тя се заключи.

— Как узна тя…

— Аз й съобщих и й предадох писмото.

— Какво писмо? — избухна Клери. — Това вече лудост. Ако добре съм разбрал, Амалия е слязла в парка както обикновено след обеда. Разхождала е Патрис в количката. Така ли е?

Амалия наведе глава и изкриви лице от болка.

— После се е настанила в беседката и е задрямала… Не ви упреквам за нищо, Амалия. Просто установявам, че сте спала, когато някой ви е ударил и отвлякъл Патрис. Така. По-нататък?… Намерили сте вашия син на земята. Това доказва, че бандитите са открили заблуждението си. Дотук всичко е ясно. Но какво е това писмо?

— Писмото беше в количката на мястото на бебето — каза Франсоаз. — Когато Амалия се е свестила, извика за помощ. Аз миех съдовете с Леон. Както господинът може да си представи, веднага притичахме. Амалия беше като обезумяла, а в количката имаше писмо.

— Ами дайте ми го де! — извика Клери. — Какво чакате?

— У госпожата е.

— Не можахте ли да ми го кажете веднага?

Клери излезе стремглаво. Докато се изкачваше по стълбата, започна да проумява истината… Той разбра защо похитителите изглеждаха толкова припрени… защо се бяха съгласили, без да се пазарят, с една относително приемлива сума… Ами да. Скоро бяха открили грешката си и много ловко бяха замъкнали всички — и полицаи, и жандарми, и него самия — към Манс, по следите на куфара, като си бяха осигурили свободно поле за действие в замъка. Сега в ръцете им беше заложникът, който им бе нужен. Щяха да поставят свои условия и този път не можеше и дума да става за хитруване. Клери се натъкна на заключената врата.

— Ирен! Отворете ми!

Той чу шум от влачене на чехли и вратата се отвори. Очакваше да види жена си обезобразена от плач. Видя само смъртнобледо, безизразно лице, каквото би видял, ако бе повикан в моргата, за да отъждестви самоличността на труп.

— Долу ми разказаха. Къде е това писмо?

Тя посочи към леглото. Клери разгъна листа. Същата проста хартия, същите ченгелчета.

Интересува ни вашият син. Не другият. Сега, когато се опитахте да ни измамите, ще струва по-скъпо. И ви бяхме предупредили да не се обаждате в полицията. Пригответе петстотин милиона. Даваме ви три дни.

Той се отпусна върху леглото и препрочете машинално писмото.

— Питам се, как ли са разбрали?…

— Мария — отсече Ирен. — Непременно е тя. Няма кой друг да разпознае Жулио.

Гласът й едва потрепваше. В очите й блестяха едва сдържани сълзи.

— Трябваше да играем честно — подзе тя. — Но вие не искахте да ме послушате.

— Моля ви — каза Клери. — Не е време за…

— Именно сега е време.

— Хайде де! Трябваше да им кажем: „Внимавайте, отвлекли сте Жулио. Не Патрис!“ Така ли? Говорите абсурди! А полицията? Не биваше ли да й съобщаваме?

— Видяхте докъде стигнаха нещата — отбеляза Ирен. — Сега те знаят, че сме били готови да пожертвуваме Жулио, за да спасим Патрис. Поставете се на мястото им. От тяхна гледна точка ние сме мръсниците.

— Благодаря — подхвърли Клери. — Винаги намирате утешителната дума.

Той стана изведнъж и мина покрай жена си, без да я погледне.

— Къде отивате?

— Да кажа на комисаря.

— Какво да кажете? Той още от самото начало знае, че Патрис е отвлечен. За него нищо не се е променило. Все още целта е да се освободи Патрис.

Клери се върна.

— Вярно — каза той. — Наистина съм мръднал. Дайте ми аспирин, моля ви. И повярвайте. Не страдате само вие.

Надвечер пристигна комисарят.

— Не са се доверили — каза той, здрависвайки се с Клери. — Телефонната кабина и гарата са още под наблюдение, но съм сигурен, че никой няма да се яви.

Клери го отведе в кабинета си.

— Изглеждате уморен — продължи полицаят. — Очаквахте бърза развръзка, нали?… Не се бойте. Няма да се проточи. Но при подобни случаи и двете страни се наблюдават, опитват почвата. Нашите злодеи просто са искали да проверят дали ви съпровождат. Направили са проверка. Такива са правилата на борбата. Ще продължат в близките няколко часа. Бъдете готов.

— Сигурен ли сте, че не са ви забелязали? — горчиво запита Клери.

— Абсолютно сигурен — провикна се комисарят. — Не. Просто те са много предпазливи и аз ги разбирам. Но, от друга страна са сигурни, че времето не работи за тях. Когато им казахте, че в банката са недоумявали защо са ви толкова пари в дребни банкноти, вие им пуснахте мухата. Сигурно си дават ясна сметка, че, така да се каже, вече е тръгнала мълвата, че нещо става в Ла Рошет. А това означава, че скоро и вестниците ще започнат да пишат и новината за отвличането ще се разтръби. Впрочем отчасти затова и дойдох.

Клери побутна кутията с пури към комисаря.

— Благодаря — каза Маржолен.

Отдалече се чу приглушен бебешки вик.

— А! Малкият Жулио — отбеляза той. — Как е госпожа Клери?

— Зле.

— Да, разбира се. Струваше ми се обаче, че не губи хладнокръвие. Но няма да е за дълго. Да, исках да ви предупредя. От вчера вестниците са нащрек. Нали разбирате, след посещенията ни в замъка, след разпитите на персонала хората започват да дърдорят. С една дума, длъжен бях да свикам преди малко отговорните редактори и да ги уведомя. Те отлично разбраха колко е деликатно положението. Задължиха се да мълчат двайсет и четири часа. След това, за да не ги залеят безотговорни брътвежи, ще обявят новината публично.

— Но тогава всичко е загубено — прошепна Клери.

— Не, не. Досега действувахме поверително, обичайно наблюдение на главните пътища, обичайни патрули, поне привидно… и въпреки всичко ония още не смятат да се разкрият. Тогава — внезапна мобилизация! Неочаквано започва голямата игра, печатът влиза в действие, Радио Майен излъчва специални бюлетини и, разбира се, ние, по-дейни от всякога…

— Ще се укрият — отсече Клери. — Патрис няма да издържи. Не, комисарю, без мен.

— Хайде де…

— Не, повтарям. Без мен. Ще действувам с развързани ръце.

— Какво значи това?

— Че ще приема условията им, без да се опирам на никого. Животът на сина ми ме интересува повече от вашето повишение.

Двамата мъже се взряха един в друг с неудържимо раздразнение.

— Чувам от вас нови думи — каза полицаят. — Иска ми се да вярвам, че тревогата и умората са причина. Добре… да оставим това. Само ще ви кажа, че моето повишение няма нищо общо тук. Но вие забравяте, че преди всичко сме длъжни да заловим бандитите.

— Дори ако Патрис трябва да плати с живота си?

Комисарят се наведе към Клери и хвана приятелски ръката му.

— Господин Клери, вярвайте ми… Ние се борим да спасим вашия син. Помислете дали е възможно така: да освободим първо детето, а после ще видим. Не. Трябва да кажем обратното: да задържим похитителите, а после детето ще бъде освободено. Не се опитвайте да ни държите настрана. Ще провалите всичките си шансове.

Клери освободи ръката си, смачка угасналата пура в масивен пепелник и запали една голоаз. Размишляваше с блуждаещ поглед.

— До този следобед бяхте по-смел — продължи комисарят. — Защо се уплашихте изведнъж? Нещата се развиват по естествения си път, ако мога така да се изразя. Всички отвличания си приличат. Двете страни спорят, изчакват, преговарят, пазарят се; понякога продължава цели седмици.

— Не и когато е заложен животът на едно бебе — подхвърли яростно Клери. — То не може да чака. Във всеки случай не и Патрис. Той… Той не е като другите. Няма да издържи. Все пак го познавам! Мой син е.

— Успокойте се, господин Клери. И обмислете добре.

— Обмислил съм всичко. Вие правете каквото щете.

— Но нали вие ни повикахте.

— Сгреших.

Комисарят стана.

— Останете. Знам пътя. Надявам се, че ще разберете къде е вашият интерес. Не бъркайте кои са неприятелите ви, господин Клери.

Той излезе с големи крачки и Клери веднага позвъни на нотариуса. Не забравяше, че го подслушват. Полицията записваше разговора му. Нека!

— Ало!… Албер… Всичко пропадна, те не дойдоха. Ще ви разкажа. По-късно. Изтощен съм до краен предел. Отгоре на това изгоних Маржолен току-що… Може би не трябваше… Всички допуснахме грешки… Да… Не биваше да се стискаме, да се циганим… Животът на Патрис струва повече от три милиона.

— Обаче…

— Знам. Знам. Но съм готов да предложа повече, само и само да се свърши веднъж… Ще стигна до пет милиона.

Той очакваше, че нотариусът ще възнегодува, и прекъсна възраженията му.

— Имам още нужда от вас, Албер. Помогнете ми да съберем още два милиона… много бързо! Може би е тъпо да им предлагам повече от това, което искат… Но нещата се промениха… Да, ще ви обясня по-късно. Сключвайте заеми… Продавайте… Имам доверие във вас… Още една подробност: изглежда, новината започва да се разчува. Предайте на приятелите ни да не се опитват да ни търсят. Нямаме сили… Благодаря, Албер.

Клери разтърка гърдите си, пое въздух, сякаш бе тичал. Наистина съм капнал! Ръката му потърси пакет цигари. Реши да запали една Стивънсън. Да се качи ли да разкаже на Ирен? „И дума да не става. Положително нямам право на достъп горе. От мен иде цялото нещастие.“

Той се отпусна в креслото, сложи крака си върху бюрото и най-сетне му остана време да помисли за сина си, да си го представи в ръцете на хулиганите. Ако крадецът все пак е Мария, тя ще се погрижи за детето. И още как… Но нямаше ли да се умори от неговите викове? Беше ли способна да го удари… Клери стискаше юмруци, сподирен от мъчителни картини. Същевременно му хрумваха странни мисли. Не биваше в никакъв случай да избере това име: Патрис. То подхождаше на млад мъж, но беше смешно за бебе. Правеше го малък възрастен човек. Трябваше да измисли дума, изразяваща нежност. Клетото детенце си нямаше галено име. Липсваше му нещо от живота. Амалия бе намерила за Жулио умалителното име на обич, тайното име, което е като кръвен знак. В овчите стада, мислеше Клери, в колониите на пингвините майките отведнъж откриват малките си, защото те им се обаждат, като чуят особената модулация на гласа, който ги зове. Като че бяха Вили, Боб, Жожо, Фред… А на моя глас никой не се отзовава. Аз съм старо животно, което може само да предлага милиони. Хайде стига! Оглупявам.

Позвъни на Франсоаз.

— Моля кажете на госпожата, че искам да говоря с нея.

Франсоаз се поколеба.

— Какво има?

— Госпожата каза, че няма да слезе за вечеря. Каза също, че не иска да чува малкия Жулио. Амалия се качи с бебето си горе в стаята си.

— Как е тя?

— Немного добре. Наболява я отстрани. А и главата я боли. Още не се е съвзела от това, което й се случи.

— Добре. Аз ще се кача.

Но Клери напразно чука на вратата, Ирен не помръдна.

Тя се бе изтегнала на леглото. В ръцете си стискаше кърпичка. Очите й бяха сухи. Беше сигурна, че Патрис ще умре. За нея това бе голяма истина, стихнала и почти утешаваща. Той нямаше да го преживее. Излишно бе да се залъгват. Беше много слабичък. Нямаше да могат да се погрижат за него. Сега трябваше да се приеме тази мисъл. Ирен не страдаше. Имаше нужда само от тишина. Махалото на часовника беше в повече. Скърцането на старите греди беше в повече.

Щеше й се да се скрие в лоното на самота, където нищо нямаше да дойде, за да я наруши, нищо нямаше да я откъсне от тъй тайнствената мисъл: той е мъртъв. Какво трябва да се случи, когато една майка си дава сметка, че детето й е мъртво? Обикновено има спасителни сълзи, шумни стенания, викове, отказ от утешение, това запълва сърцето, въвлича го в погребален театър, в който се притъпяват най-непоносимите болки. Но „то е мъртво“, ето какво трябва да погледне право в очите, без да увърта. „Нямам Патрис. Иска ми се да почувствувам, че умирам, но това не е вярно; аз съм смазана. Цялото тяло ме боли. И не само то. Душата? Там е мъртвило. Или по-точно там отдавна цари примирение. Открай време. Винаги съм знаела, дълбоко вътре в себе си, че Патрис вече не съществува, че в него не се крие никое момченце, което един ден би обвило ръчички около врата ми и би ми казало «мамо».“

Думата я прониза. „Хайде да не оглупявам. Това е само дума. Аз нямам право на нея.“ Тя мърда устни, като че се моли, но мечтае, вижда сред дюните под бяло слънце метални растения, подпрени на копия. Това е безплодието. Това трябва да приеме. „Мама“ е райска дума, ромон на извор. На върха на миглите се появява сълза и потича бавно до ъгълчето на устната, където я поема езикът. Солена е като море. Чука се на вратата.

— Госпожата иска ли малко бульон?

„Какво! Но колко е часът? Вечер ли е вече?“

— Не, благодаря — казва Ирен.

Стъпките се отдалечават. Тя става, залитайки леко, отива да измие лицето си. Почти е щастлива, че се е докоснала до отчаянието, че се е развълнувала, о, едва, но достатъчно, за да си позволи да се върне пак в онова кътче от себе си, където ще може да се гледа лице в лице. Ужасно е, но е честно. Връща се в спалнята си, обикаля, мае се. Откъде да подхване нишката на ежедневието? Щеше ли и тя като вдовиците да плете до безкрай зад някоя завеса, поглеждайки от време на време към косовете, които подскачат на площадката пред входа? Или ще се потопи в мъглявина от съновидения, следейки отблясъците на своите рибки? Или ще реди карти, както го бе правила толкова често: дамата под попа, валето под дамата, добре подредени по цвят в колони, за да узнае дали денят ще бъде благоприятен или враждебен. Лъжа! Всеки ден възпроизвеждаше следващия… Никакво знамение не бе предвещавало нещастието.

Ирен сяда на леглото, подпряла лакти на коленете, преплела пръсти като затворничка, която очаква присъдата. А нощта настъпва лека-полека, топла, прорязвана от ята дългокрили лястовички, които се гонят високо горе в закъснялата светлина на здрача. Сега е моментът да вземе приспивателно, за да секне всичко чак до сутринта.

— Ирен?… Мога ли да вляза?… Само за минутка.

Тя отива да превърти ключа. Той е тук, прегърбен, лъхащ на пот и тютюн.

— Благодаря — казва той. — Не идвам да ви досаждам, а да ви уведомя. Първо, скъсах с Маржолен. Край, да се оправя сам. Аз ще действувам самостоятелно, без да го предупреждавам. Нещата ще тръгнат много по-бързо.

— Няма да можете да направите и две крачки, без да са по петите ви двама-трима инспектори.

— Възможно е. И не само аз, а и нашите приятели. Ще се опитам да се справя. Но това не е всичко. Сега вестниците са в течение. Ще трябва да очакваме, че ще ни засипят телефонни обаждания и анонимни писма. Но аз ще имам грижата, държах само да ви уведомя.

Ирен кимна за благодарност.

— Случаят ще бъде оповестен утре — продължава Клери. — Но се надявам, че ще имаме новини от крадците и този път ще се съобразя съвсем точно с исканията им. Съгласна ли сте?

— Разбира се.

— За тук съм спокоен. Жандро се е заел с всичко. Наистина е прекрасно момче. А освен това времето се оправи и конете са в ливадата. В това отношение няма проблеми. Сега се тревожа за вас.

— Не се занимавайте с мен.

Гледат се. Мълчат. Патрис е последната нишка, която ги свързва, а може би и тя вече е прекъсната.

— Много съм обнадежден — казва Клери.

— Аз също — учтиво отвръща Ирен.

Той се оттегля. Тя ще го види едва на следната сутрин. Той й показва писмо.

— Ето. Четете. Не им липсва въображение.

Маршрут: Сабле, Ла Флеш, Шато-ла-Валиер, Тур, Шьононсо. Бъдете там утре точно е петнайсет часа. Ще оставите парите във вашата кола, а ключовете на таблото. Ще се влеете в минувачите и ще се върнете на паркинга, след като разгледате замъка. Във ваш интерес е да отклоните полицията, която ще се опита да ви проследи. Не забравяйте: пет милиона. Синът ви ни създава грижи.

— В този сезон — обяснява Клери — в Шьононсо е гъмжило от посетители. Мястото е идеално за подобна операция. И понеже няма да предупреждавам Маржолен, ще успея. Намекват ни за Патрис, за да ни смутят още повече. Патрис ще издържи двайсет и четири часа… да речем, трийсет и шест… и дори, ако се наложи, четирийсет и осем. На тази възраст децата са издръжливи.

— А вестниците?

— Още нищо. Но няма да се забавят.

— Парите?

— Албер ми ги осигурява. Горкият, той си мисли, че увеличавам откупа по мое желание. Не одобрява, естествено. Нищо не разбира.

— Кога ще тръгнете утре?

— Към дванайсет й половина. Дотам са двеста километра. Ще имам предостатъчно време.

— Все пак не карайте бързо — и добавя, за да му стане ясно: — Мисля за Патрис.

Започва безкраен ден. Тя долавя ехото му, само защото отказва да слезе. Но след единайсет часа започва да се чува звъненето на телефона.

Прозорците на салона и на кабинета са отворени. От време на време долитат откъслечни гласове: „Не знам… Питайте полицията… Не, повтарям, че не знам нищо…“ Клери отбива набезите на любопитните, на дебнещите, надушващите нещо гнило. Часовете минават, а той издържа и Ирен е принудена да си каже, за да не й дожалее: „В края на краищата той е виновен“.

Към четири часа Клери се качва при нея. Тя е оставила вратата отворена. Забравил е да се обръсне. Под очите си има големи торбички, а косата му е сплъстена на челото от потта.

— Ужасно горещо стана изведнъж. Ще ми позволите ли малък отдих?

Клери изчезва в банята, говори отдалече, пръхти под водната струя.

— Не престават да се обаждат. Очакваше се.

— Кой?

— Ами първо вестниците. Разбира се, това им е работата, макар че… Нали знаете техните невъзможни въпроси: „Какво чувствувате?… Как понасяте изпитанието?“, като че читателите са преди всичко потребители на състояния. Разбира се, отпращам всички към Маржолен.

Той се появява разгърден, с пешкир около врата, с разчорлени коси.

— Що се отнася до Маржолен — подема той, — не знам как се е оправил. Сигурно има информатори в банките… Но е в течение на постъпките на Албер. И страшно се гневи. Понеже не знае какво се е случило, въобразява си, че аз съм увеличил сумата за бандитите, без да съм бил притискан. За малко да ме нарече ахмак. Заявява, че не е виждал подобно отвличане… Какво ли щеше да каже, ако знаеше истината… А! Ето… Чуйте ги!

Телефонът звъни продължително, настоятелно, Клери свършва с бърсането.

— Не говоря за всички свидетели, които са видели похитителите — казва той. — Щом като Маржолен ни подслушва, нека води бележки. Дори има един, който се обажда чак от Мобьож.

— Но как толкова бързо се е разпространила новината? — пита Ирен.

— С едно светкавично съобщение на Радио Майен. Само час по-късно радиопредавателите са го разтръбили по всички вълни. И всички щури хора са изпаднали в транс. Преследват бебето, като че е открит ловният сезон. Ако ви кажа само, че някакъв хитрец се осведоми дали ще се дава награда. Какво падение! И като си помисли човек, че съм длъжен да слушам всичко това.

— Оставете апарата отворен.

— А, не. Мерзавците може да имат някаква последна препоръка, дори да са сигурни, че полицията подслушва. Знае ли човек?… Хайде. Аз се връщам. Не мърдайте оттук. Уверявам ви, че това е най-добрият начин да ми помогнете.

Той приглажда с длани косата по слепоочията си, после с тежки стъпки се отдалечава. Ирен отива да бутне зад него вратата. Досаден е с манията си никога да не затваря, да не слага нищо на мястото, не толкова от небрежност, колкото от разсеяност; докато тя толкова внимава всичко да е подредено. Навсякъде, където мине, става полесражение. Напразно му повтаря. Ирен се изляга на леглото си… Той не слуша. Той нищо не чува.

Ирен се отпуска омаломощена, пребита. В началото бе повярвала, че е щастие да живеят заедно. Не знаеше, че то означава само да живеят един до друг. Защо ли да преповтаря? За миг се унася. В сърцевината на разстроената й мисъл Патрис живее безответно. От много далеч до нея стигат картини… този мъничък гризач, който я глозгаше по време на безкрайната й бременност и я будеше с ритането си… утринното гадене… И страхът от раждането. Тя, която не се боеше от падане и вдигаше смело конете си_на задните крака пред препятствията, се ужасяваше от очакваното избавление. Освен това й бе стеснително, че ще лежи разкрачена сред кръв и миризма на вътрешности. С уморена ръка бърше пръските на спомените, после потъва в безчувственост.

Когато отваря отново очи, вижда мъжа си изправен до леглото и понечва да притегли един чаршаф пред гърдите си.

— Уплаших ли ви? — пита Клери.

— Изненадахте ме, мислех за… Колко е часът?

— Към седем. Не се вълнувайте. Франсоаз е приготвила всичко… Ще слезете ли за вечеря?

— Ще видя. Още ли звънят?

— Поуспокоиха се. Разбира се, всичките ни приятели се обадиха. Сещате се какво казват… Внимателни са, но когато ни пожелават сърцатост десетки пъти, изпитвам желание да хапя. Кресар дойде.

— Кресар ли?

— Да, помощникът на Маржолен. Донесе ми куфара с хартия, който взел от касетата на гарата… Студен… държи се на разстояние… Полицията вече не ни обича… И още, щях да забравя, Шарл дойде преди час за Амалия.

— Можеше да се качи да ми каже добър ден.

— Не искаше да ви обезпокои. Сега се чуди дали Амалия не страда от язва. Има намерение да й направи рентгенова снимка.

— Тъй — провикна се Ирен. — И кой ще се грижи за бебето й?

— Тя, разбира се. Не става въпрос да легне на легло. Разстроена е от случая, горкото момиче. Ако я бях послушал, досега да си е отишла, толкова се чувствува виновна.

— Но й казахте да остане, разбира се.

Клери схвана оскърбителния намек.

— Не трябваше ли?

— О! Да! В крайна сметка вие сте я наели.

Клери се въздържа да изрече остра реплика. Изчаква миг и спокойно повтаря:

— Ще слезете ли за вечеря?

— Не. Нямам желание да ям, когато Патрис може би плаче от глад.

— Изключено — прецежда Клери през зъби.

Вдига рамене, удря с крак по килима, като че подритва паднал предмет, и излиза. Позвънява за Леон.

— Можете да поднасяте.

Клери е съвсем сам на единия край на дългата маса. Отказва да яде супа. Леон донася месото, което Клери намазва с горчица. Яде лакомо и от време на време, между два залъка, дръпва от цигарата, която гори самотна на ръба на пепелника между шише кетчуп и буркан с корнишони. Пред очите му се разгръща картата на района… Сабле, Ла Флеш, Шато-ла-Валиер, Шьононсо… Но нищо не доказва, че пътят ще свърши там и че няма да намери съобщение в колата. Тогава докъде?…

— Не, благодаря. Не желая сирене. Не желая десерт. Само силно кафе в кабинета.

Трябва да продължи да преглежда сметките, да разбере най-добрия начин, за да запълни огромния пробив, зейнал в богатството на Ирен. Поне да му бъде благодарна. Вдига слушалката, за да не го безпокоят, дръпва завесите, запалва лампата на бюрото, настанява се може би за по-голямата част от нощта. Запалва пура. Трудно му е да свикне с мисълта, че точно на него се е случило такова чудовищно нещо. Отваря папките, започва да размишлява.

… И после чува, че се драска по вратата, и се събужда. Излегнал се е на канапето. Вече не си спомня кога го е съборила умората и е изоставил работата си. Леон донася поднос и вестниците.

Разбутва разхвърляните листа, поставя подноса на бюрото, връща слушалката на мястото й. Клери вече е разтворил „Луест Франс“. Снимката му е на първа страница. Гали кон по главата. На заден план се вижда замъкът. Заглавие с едри букви:

Отвличане на дете от замъка Ла Рошет

Няма никакво желание да чете статията, задоволява се да хвърли поглед върху другите вестници. Навсякъде новината гърми. В същия час, в цялата страна, във „Фигаро“, „Льо Матен“, „Ла Депеш дьо Тулуз“, „Пие Машен“, „Ла Монтан“… Разискват събитието, а кафето с мляко изстива в чашите. „Трябва да ги разстрелят… Няма вече правосъдие… Горкото дете! Дано остане живо!“ На Клери му се струва, че чува мълвата.

— Леон! Ако госпожата поиска вестниците, кажете й, че съм ги взел със себе си.

— Добре, господине.

— Още ли не е позвънила?

— Не, господине. Мисля, че спи. Мога ли да си позволя един въпрос?

— Разбира се, Леон. Без заобикалки. Какво има?

— Ето какво. Ако госпожата отправи призив? Чел съм, че понякога, когато се обръщат към гангстерите направо… има резултат!

— Госпожата ли? — казва Клери. — Да отправи призив… Трябваше да сте я опознали отдавна — за малко не добавя: „Никога няма да се съгласи да излезе на сцената“. Но се задоволява да заключи: — Тази работа ще уредя сам.

Леон се оттегля. Клери се обажда на господин Марузо.

— След час ще дойда у вас. Да взема парите. Вие ще ми дадете допълнителната сума. Размислих, че ако замина много рано, имам всички шансове да изненадам ченгетата, които сигурно наблюдават Ла Рошет. Доскоро.

Сега той бърза. Край на чакането. „Идвам, мой малък Патрис.“ Куфарът, пътна карта за всеки случай. Сяда зад волана на поршето и щом излиза на пътя, рязко увеличава скоростта. Ако полицаите се крият зад ъгъла, докато реагират, ще се изгуби от погледа им. Няма движение. Колата лети, шибана от свежия въздух… 120… 130… „Във ваш интерес е да се откъснете от полицията.“ Думите като тактувана мелодия кънтят в ушите му. Завоите на „Гранд Кот“ отлетяват един след друг. Но когато достига до дясната права линия след последната чупка на пътя, внезапно започва да се носи от единия край на пътя до другия. Аа! Винтът! Загубеният в тревата винт, който забрави да смени. „Ако гумата изхвърчи!“ И това е последната му мисъл. Вижда пред себе си чинара, опитва се да се изправи.

Трясъкът е толкова силен, че един селянин на повече от километър спира трактора си, заслушва се и казва полугласно:

— Ех, драги!

Трупът на Патрис беше намерен четирийсет и осем часа след смъртта на Клери. Изоставен бе в една телефонна кабина в Тур, недалече от Лоара. Детето бе починало от изтезания. Похитителите, разбирайки провала, бързо се бяха освободили от него и бяха забегнали.

Бащата и синът бяха погребани в същия ден в гробището на Лавал… Ирен остана до края на обреда. Опряна на ръката на Албер Марузо, тя приемаше съболезнованията с леко, понякога нетърпеливо кимване. Хората се възхищаваха на присъствието на духа и достойнството й. Никой не се досети, че бе погълнала силна доза успокоително и бе като отсъствуваща. Пред нея преминаваха лица като на екран. Благодареше механично и полупротегнатата й ръка започваше да я наболява. Нотариусът й шепнеше на ухото имена. Правеше усилие да познае някого: „Колко лошо се е наконтила! — мислеше тя. — Що за вкус да се гримира така!“ По гробовете имаше слънце, а по алеите — птички. Спираше погледа си на всичко, което можеше да я разсее и да забави мига, когато тълпата ще се разпръсне и тя ще трябва да се върне към живота. Но кой живот?

Още няколко ръкостискания. „Горката Ирен… Какво ужасно нещастие… Но ние сме тук… Ако имате нужда от нас…“ Думи, които се казват просто защото трябва нещо да се каже.

— Елате — казва нотариусът. — Крайно време е да си починете.

Остави се да я отведе до колата като сляпа.

— Останете няколко дни у нас — настоя Сюзан Марузо. — Докато се посъвземете, докато се попреустроите. Не можете да се върнете веднага в Ла Рошет. Какво ще правите съвсем сама там?

Но Ирен бързаше именно да остане сама, защото имаше нещо, което не разбираше добре и което трябваше да си изясни. Защото в крайна сметка смъртта на Жак не бе кой знае какво нещастие… А на Патрис?… Това тя не знаеше вече: беше прекалено уморена. Винаги бе мислила, че един ден Жак щеше да напусне дома. Нито за миг не бе вярвала, че ще й върнат Патрис. Двойната смърт не можеше да я изненада. Но защо сега, когато опиатът преставаше да действува, тя се чувствуваше тъй опустошена? Кой ще й обясни защо бе разкъсана и безразлична едновременно? Нямаше ли име това нейно състояние? Някакво сложно име, което един ден Шарл Тесер бе произнесъл пред нея?

Тя прие поканата, но едва се докосна до храната. Нотариусът се опитваше да привлече вниманието й.

— Смятате ли да запазите конете си?… Така ще е най-добре. Ще ви бъде интересно занимание. Жандро е сериозно момче и си знае добре работата. Можете да разчитате на нас.

— Може би — отвръщаше тя. — Да, може би.

Семейство Марузо бе мило, но досадно. Толкова досадно!

— И нищо не ви пречи да попътувате малко — подхващаше Сюзан. — Нужна ви е промяна. Ако не го направите, ще станете неврастеничка.

— За късмет — добавяше Албер — парите ви се запазиха. По този повод, скъпа Ирен, нужен ми е вашият подпис, защото ние трябва, разбира се, да заменим този куп банкноти. Но думата ми беше, че няма да имате материални грижи. И така, не оставайте в крепостта си като затворница.

Ирен клатеше глава.

— Може би.

— Защо не предложите на Амалия да ви придружи — продължаваше Сюзан. — Тя е много добро момиче. А и бебето й…

Нотариусът хвърли към жена си гневен поглед и тя млъкна объркана.

Ирен като че се събуди от сън.

— Вече нямам нужда от Амалия — каза малко остро тя. — След време ще я помоля да напусне. Не веднага. Нямам нищо против нея. Не сме скарани. Не защото откраднаха от нея Патрис… Разбира се, не е виновна тя… А и това е минало. Но предпочитам да си отиде.

За миг Ирен се унесе. Домакините я гледаха мълчаливо. Най-после се усмихна тъжно.

— Ла Рошет не е място за деца — каза тя.

— Малко кафе? — отривисто предложи Сюзан.

— Не, благодаря. Сега искам да се прибера.

— Ще ви откарам — каза нотариусът.

Двете жени се целунаха.

— Ще ви се обаждам всяка вечер — обеща Сюзан. — Ще ви действува добре да чуете приятелски глас.

Тя изпрати Ирен до колата, затвори вратата и избърса очите си.

— Албер, не карай много бързо!

Късно разбра, че току-що бе допуснала нова нетактичност. Колата вече беше далече.

— Горката ни Сюзан е разстроена — отбеляза нотариусът. — Но нали разбирате, всичко, което ви се случи, засяга и нас.

През следващите минути Марузо се постара да поддържа що-годе разговор, говори за следствието. Отломките на поршето били изследвани и експертите установили, че задното дясно колело било наполовина изтръгнато. Липсвал един винт, а другите били развъртени. Саботаж ли? От удара ли са се повредили? Или обикновена небрежност?

— Спомням си — каза Ирен. — Спукахме гума, когато се връщахме от вас, и Жак загуби един винт, като сменяше с резервната гума.

— Е, да, това е. Забравил е да го възстанови. Ще предупредя жандармерията.

Отминаха мястото, където се бе повредило поршето. Ирен затвори очи. Всичко бе започнало оттук. Ако не беше карала Жак да си тръгнат бързо… ако… ако… Всяко предположение бе обвинение срещу нея и постепенно тя излезе виновна за всичко. Извика във въображението си сенките на двамата си покойници и помисли: „Ето, вижте, връщам се в моя затвор. Няма да изляза вече от него. Ще останем тримата заедно.“

Нотариусът разказваше, че полицията подготвя компютърен портрет на Мария, чиято вина се очертаваше като все по-правдоподобна. Ирен го слушаше, одобряваше, без да престане да лелее мисълта за вечен затвор, където никога нямаше да намери прошка. Тази мисъл не й бе болезнена. Дори в известна степен бе тайнствена, утешителна. И с удоволствие съзря в дъното на алеята познатия силует на замъка. Семейство Мофран я очакваше на площадката пред каменното стълбище.

— Има ли нужда от нещо госпожата?

— Аз ще се погрижа за нея — каза нотариусът.

Той я придружи до салона и се огледа наоколо, сякаш за пръв път виждаше безмълвните стаи.

— И така, ще живеете тук… Бедна моя Ирен… Вярно, започват хубавите дни. Имате градина, парк. Но какво ще правите по цял ден? Когато престанете да четете и да наблюдавате рибките си?… Що ли пък не започнете отново да яздите? Можете пак да тренирате.

— На моята възраст ли? — каза тя. — Чувствувам се толкова стара!

— Не говорете смешки.

Марузо помисли какво да добави. Струваше му се, че постъпва нелепо, като оставя тази жена в траур права сред пустия салон.

— Искате ли да кажа на Шарл да намине тази вечер?

— Не съм болна… Мил сте, Албер, но ви уверявам, че всичко ще мине. Върнете се у дома ви. Помислете за клиентите, които ви чакат.

Тя се заслуша в стъпките, които се отдалечаваха, после в шума на потеглящата кола и бавно седна. За нея не оставаше нищо друго, освен да чака, годините да се нижат една след друга. Ако започне да брои часовете, щеше да загуби кураж. Трябваше да надхитря времето. Доскоро успяваше да го прави… Когато бяха живи и двамата. Бе лесно. Но сега?

Свали ръкавиците си, махна шапката. Да се съблече ли? Да смени роклята си? Защо? Защо не? Какво бе от значение? Всъщност да, имаше нещо важно. Тя позвъни на Франсоаз.

— Искам да ви помоля за една услуга, Франсоаз. Да опаковате всички вещи на господина, бельото, костюмите, всичко. Пакетите ще подредите на тавана.

Франсоаз вдигна носна кърпичка към очите си.

— Моля ви — додаде Ирен. — Няма нищо драматично. На Амалия ще дадете всичко от Патрис. Никакъв смисъл няма да стоят нещата неизползувани. Количката също, нека я задържи.

— Да, госпожо. Амалия ще е много доволна.

— В замяна — продължи Ирен — да прави тъй, че да не чувам Жулио. Искам това да е съвсем ясно. Тук вече няма бебе.

Франсоаз можа да прикрие изненадата си.

— Да, госпожо… Но нали трябва малкият да излиза на въздух.

— Разбира се, в парка има достатъчно място. Ще минава през офиса. Естествено, ще се храня в столовата. Нищо от домашния ред не бива да се променя. А, бъдете така добра да изключите телефона.

Най-вече нищо да не променя, нека времето изтича по обичайните си надолнища, да се изнизва без трусове от зори до мрак.

Ирен се качи в спалнята си, съблече се, избра дреха от селско сукно, която приличаше на монашеско расо, и седна с оборена на креслото глава и затворени очи. Извървяла бе своя път. Възможно ли бе да е само на трийсет и две години? Вече чуваше приятелките си по телефона: „На трийсет и две още нищо не е свършило! Ще подредите отново живота си!“ Това означаваше: „Ще се омъжите повторно“. Благодаря. Един път бе достатъчно. Или ще й дават съвети: „Ще трябва да излизате, да бъдете полезна“. Но полезна за какво? На кого? Да се посвети на някакво дело? Да се занимава с благотворителност? Или да стане спасителка? Изобщо да не принадлежи на себе си? Но тя не искаше това. По-късно може би. Сега щеше да се занимае с грешките си. Щеше да стане градинар на угризенията си. Щеше да живее с тях, да ги оглежда, докато престанат да бъдат отровни. Щеше да бъде бавно. Сега й бе по-ясно за какво трябва да се упреква… толкова отвратителни сцени с Жак… да речем, заради тази Мария… Наистина, тя никога не ги бе заварила… Но дори да се бе уверила, трябваше да постъпи по друг начин, а не да се отнася към нещастника като към последна отрепка. Имаше връзка между техните свади и крайната злополука. Или с подложеното на мъчения телце на Патрис. Пред очите й все се явяваха двата ковчега един до друг, големият и другият, подобен на калъф за цигулка.

Добре би било да заличи тези картини и да заключи спомените си за покойните. Жак… да… все още бе възможно да види чертите му, навика му да издава напред устни, когато палеше пура, да глади бузата си с ръба на дланта, когато говореше с някой досадник по телефона, и в гръб — мечешката му походка, дългите му люлеещи се ръце. Него виждаше горе-долу по-ясно. Но Патрис? Представяше си само едно бледо петно вместо лицето. Бе се стопил в забравата. Оставаха, смешни и предизвикателни, жабешките му пръстчета, разперени върху гърдата на Амалия. Напразно се напрягаше. Нослето… Трябва да бе закръглено… Мислено го рисуваше и все излизаше нечие, кое да е бебешко носле, зърнато някъде си. А веждите? Тя дори не си спомняше дали имаше вежди. За ушите й бе малко по-лесно, защото бяха розови и защото между цвета и формата имаше съзвучие. Гънката на китката също си спомняше, смешното тирбушонче на пъпа. Но след известно време избледнелите образи щяха да станат по-неуловими от призраци.

Тя ги извикваше в паметта си отново и отново. Останки! Любовни руини. Нищо, което да подхранва едно от разочарованията, които са привилегия и гордост на някои вдовици. Казваше си: да започна отначало. Да започна от годежа ни. Къде бе кръстопътят, откъде започна първото колебание и нашата първа грешка? Опипваше в светлосенките на паметта си. Понякога се караха заради пари, за вложения, които той смяташе по-изгодни. Но не, не в тази посока трябваше да търси. Парите никога не ги бяха разделяли. Затова пък имаха остри разпри заради името. Защо позволяваше да го наричат кратко — „Клери“, като някакъв селяк? Защо, когато искаше да я засегне, й казваше „моя скъпа баронесо“? Но така или иначе, раздорът се бе настанил помежду им. Разбира се, жив беше и възмутителният спомен от първата нощ. Но ако тя го обичаше, нищо не би я разбунтувало. Отношенията се бяха влошили преди. А преди тя принадлежеше изцяло на себе си, никой не я бе докосвал. Тя бе госпожица Додрикур, най-богатата партия в Западна Франция. Щом се появеше с тъмночервения си кон, я посрещаха ръкопляскания, защото знаеха, че ще спечели. До деня, когато…

Пукнатината се криеше може би тук… До деня, когато един непознат тромав мъж я бе победил безпогрешно след труден паркур и я бе отпратил на второ място. В Екс-ан-Прованс бе последвал нов неуспех срещу този грубиян. Но в Манс, в родното й място, тя буквално го бе сразила и с хитро пламъче в очите му бе казала, че много съжалява за това контрапостижение. Да, колкото повече мислеше, толкова по-ясно й ставаше, че съперничеството им бе породило любовната омраза, която ги бе сближила като боксьори, които още с първото приятелско ръкостискане вече търсят мястото на лицето, където ще нанесат своя нокаут. Още в мига, когато гостите вдигаха чаши за щастието им, годениците вече знаеха, че единият, от тях двамата бе излишен. Ирен би имала последната дума, ако я бе споходил късметът да бъде безплодна. Последната дума съвсем не означаваше, че щяха да се вчепкват във всекидневна битка. Просто водеше борба да не остане на второто място. Партията на желязната ръка дълго време се играеше колебливо. Ирен я бе загубила заради Патрис.

Какво? Вечерята е сложена? Следобедът бе превалил вече. Бе страдала, но не се бе отегчила. Напротив, ни най-малко не се чувствуваше изгнаница; в замъка бе намерила меката топлина на стара незаменима дреха. Ирен слезе, беше любезна с Леон, взе си повторно от десерта, за да му достави удоволствие. После се обади на Марузо… всичко върви добре… Не бива да се безпокоят… После на Тесер… да уморена е, но ще издържи. А! Амалия имала язва… на дванайсетопръстника? Е, добре, ще я лекуваме. Язвата не е толкова страшна… Не си струва една дебела стринка, между нас казано, да е толкова крехка. Ирен се засмя, за да покаже, че е надвила покрусата си. Преди да се качи в спалнята, повика Франсоаз.

— Тези пепелници… тези лули… приберете всичко… Мръсно е. Досега, нали разбирате, беше кабинет.

Тя бавно го обиколи. Щеше да смени мебелите, да избере друга дамаска, щеше да поръча на Жюсом да сложи цветя. Трябваше да позволи на цветята, които красят градината, да влязат в дома. Поразходи се още, спря се пред рибките.

— Ще се занимавам с вас — каза тя.

Колко спорове бе предизвикал този аквариум.

— Милите ми — произнесе тя тихо.

Беше загубила заради Патрис, но нямаше желание да се връща към мрачните си размисли. По-късно. Отсега нататък това щеше да бъде животът й: „по-късно“.

Легна си рано и така започна един невзрачен период, монотонен, подобен на летаргия посред лято, която протичаше като унес, без други отправни точки и освен няколко посещения и изнизването на дните, ту слънчеви, ту забулени от дъждовни облаци. Сутрин приемаше Жандро, който отчиташе своята работа. Тя винаги я одобряваше и се задоволяваше да остави нещата да вървят от само себе си. Следобед водеше за кратко телефонни разговори. Албер я държеше в течение на следствието, което тъпчеше на едно място. Мария беше ненамираема и сигурно никога нямаше да я открият. Ирен не смееше да признае на Албер, че сега това бе без значение. Слизаше в градината, береше цветя, слушаше плочи. Сновеше със свито сърце като наказано куче.

Реши да подреди своя музей в кабинета, след като смени тапетите и мебелите, и тогава забеляза, че някои трофеи принадлежаха на съпруга й. Понечи да позвъни на Франсоаз, но защо ли да я безпокои, като можеше само да изнесе тези изостанали купи? Сложи ги в една кошница и се качи на тавана. Подреди ги на етажерката, върху която Жюсом съхраняваше зимните круши. От време на време щеше да поръчва на Леон да ги лъска. Тя уважаваше сребърните съдове.

Приближи се машинално до таванското прозорче, откъдето се откриваше градината. Първите сухи листа се стелеха по моравата. Погледна към езерото, където някога баща й стреляше есен по дивите патици. Тогава тя беше малко щастливо момиченце. Имаше пони с червеникав и бял косъм. Казваше се… но как се казваше то?… Внезапно лек шум отклони мислите й. Наведе се и видя Амалия, която държеше на ръце… Боже мой! Синьото комплектче!… За секунда й се стори, че вижда Патрис… Не, не! Беше Жулио в дрешките на Патрис.

Все още разтърсена от гледката, Ирен проследи с поглед прислужницата, която отиваше към беседката. Колко е порасъл за няколко седмици! Колко е хубав! Амалия го сложи на тревата и седна до него. С върха на пръстите си го гъделичкаше под брадичката, а той се заливаше от смях. Ирен го чуваше въпреки разстоянието. Каква радост! Чистата радост на добре нахранено, здраво бебе, което се търкаля на моравата и иска да хване небето, облаците. Ирен сложи ръка на гърдите си. Сърцето й болезнено се сви. Бинокълът! Бързо. Бинокълът! Тя изтича да го вземе, върна се бързешком, като че се страхуваше, че няма да завари нито майката, нито детето. Но те бяха там: играеха на слънце, примитивни, невинни. Ирен се закова като омагьосана. Тя намести окулярите и видя Жулио съвсем отблизо. Жулио, облечен като Патрис? Или Патрис, пременен като Жулио?

Не. Нито едното, нито другото. Едно ничие детенце, което тя ненаситно наблюдаваше. То беше толкова смешно със закръглените си бузки и скритото в тях носле; обърнеше ли се в профил, тя виждаше ушенцето като нежна мида, миниатюрните юмручета със стиснати палци… Бинокълът се местеше бавно, плъзгаше се отблизо по лицето, спираше се на тъмните очи, в които лятното слънце проблясваше игриво, спущаше се надолу по здравото телце чак до пълните и гладки крачета, които енергично ритаха. Ирен се принуди да облегне рамо на рамката на прозорчето.

„Какво ми става? — мислеше тя. — Да… Добре… Съвършено дете.

И после?“ Отново вдигна бинокъла към очите си. Долу бебето се бе излегнало настрани и се опитваше да се изправи, завираше коляно в тревата. Амалия се смееше, побутваше го леко. Ненадейно то се разсърди и майка му го улови под мишниците, повдигна го над главата си, като че ли го представяше на дърветата, на цветята, на цялата природа. То размахваше ръце и крака, търсейки опора, и се разплака.

Ирен свали бинокъла. „Каква глупава жена!“ — каза тя.

Слезе от тавана гневна, след като прибра бинокъла. Щеше ли да дойде пак тук? Във всеки случай не скоро. А и детето на Амалия не я интересуваше.

До вечерта лошото настроение не я напусна; то обезсмисляше всичко, с което се заемаше. Опита се да чете. Съпругът й беше абониран за няколко списания; разлисти ги, прозявайки се. Политиката не я интересуваше. Финансовите страници… По навик хвърляше бегъл поглед върху курсовете на валутите и разлистваше по-нататък… Мода? Да, незначително любопитство, което веднага спада… Как така това детенце има толкова светъл цвят на кожата? При такива мургави родители. Косите му са по-скоро светлокестеняви. Трудно е да се определи… Вероятно стъблата на бинокъла променят цветовете.

Тя се захили от сдържан яд. Какво! Да не би пък, за да се развлече… Някоя лисица да дебне птиче гнездо и предварително да плакне очите си — може. Но тя!… Но аз! Какво търся аз? Какво ме привлича там горе, мен? Така лесно разчиствам всичко от сърцето си! Какво крия от себе си?

На другия ден Ирен срещна Амалия във вестибюла.

— Как сте, мила Амалия? Минете оттук, да си поговорим… Язва ли ви мъчи?

— Да, госпожо. Много боли. Докторът каза, че ще продължи дълго.

— Той ви дава прахчета… бели прахчета, нали?

— Да. И ми слага инжекции… Исках да попитам госпожата… Пречи ли ви Жулио?

— Не. Да оставим това.

— Госпожата е толкова добра към нас. Не бих искала да… Предпочитам да си отида, ако моето детенце напомня на госпожата…

— Но кой ви казва да си вървите? Напротив, много сте ми нужна. Не се притеснявайте, Амалия. Нищо не се е променило.

„Подла ли ставам?“ — запита се Ирен, когато остана сама. Обядва набързо, спря за малко пред аквариума. Може би щеше да запали цигара, ако имаше подръка. Разбираше защо Жак пушеше толкова много. Тревога. Страх от това, което идва, от това, което желаем. От което се боим, което зовем и което избягваме. „Не, мислеше тя, няма да се кача горе. Преди всичко какво ще търся там?“ Взе тестето с карти, нареди си пасианс със сполучлива комбинация и изведнъж тази дума я разсмя. Сполучлива комбинация! Аз, която загубих всичко. Като че все още мога да сполуча в нещо. Разпиля картите и не се погрижи да ги събере. Пристъпвайки възможно най-тихо, се качи на тавана. Не заради другите се стараеше да заглуши шума от стъпките си. Заради себе си, да не се чува и да не се пита за нищо.

Приближи се до прозорчето. В градината нямаше никой. Беше много рано. Седна върху голям куфар, поигра си за миг с бинокъла, сетне зае поста си. Никой. „Къде се бави тя? Сега е подходящо да се разхожда бебе. Въздухът е мек и приятен. Тя не умее да го гледа.“

Обиколи тавана, спря пред купите, на чиито подложки бяха гравирани победни имена: Брюксел… Екс-ла-Шапел… Виши… Във Виши кобилата й два пъти се бе опънала, а Жак победи. Интересно! Вече не му се сърди… почти. В крайна сметка той също загуби заради Патрис. Между тях винаги ще стои тази загадка. Патрис!

Тя чу шума от количката по чакъла на алеята и се втурна. Амалия беше сложила детето да седи и го бе обградила с възглавнички, а то махаше с ръчички и се смееше като лудо. Ирен жадно го наблюдаваше. Косите му наистина бяха кестеняви и над челото му се виеха изящни къдрици. То налапа палеца си и стана изведнъж сериозно и послушно. Количката се полюшваше, то мигаше с очички, налягаше го дрямка, но смучеше усърдно пръстчето си. Амалия вървеше към беседката, където вероятно щеше да спре, за да плете. Ирен притегли стария куфар под прозорчето и се настани удобно. Но Амалия отмина беседката и продължи пътя си към езерото. Бинокълът не се откъсваше от заспалото бебе. Но образът се смаляваше. Ирен свали бинокъла. „Можеше да ми го остави“ — помисли тя. Решението и бе взето, докато слизаше по стълбите. Позвъни на нотариуса.

— Албер, бяхте ми предложили, спомняте ли си… ако искам да прекарам известно време у вас…

— Разбира се. Когато пожелаете.

— Помислих… Дали… можете… сега? Тази къща ме уморява. А и прекалено много спомени ми навява.

— Е, добре, скъпа моя Ирен, уговорено е. Сюзан ще дойде да ви вземе.

— О, не! Не я безпокойте. Жюсом ще ме докара. Благодаря. Вие наистина сте много мили и двамата. Няма да злоупотребявам, бъдете спокойни. Три-четири дни, не повече. Само за промяна.

Тя набързо приготви куфара си.

— Разбирам, че госпожата има нужда от хора — каза Франсоаз. — В Ла Рошет е малко тъжно. А и нищо вече не задържа тук госпожата.

Жюсом вече я чакаше пред каменното стълбище.

— Хайде — продължи Франсоаз. — Нека госпожата се позабавлява малко. Добър път.

Бележки

[1] Бивш затвор на островче при Марсилия. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Боало-Нарсьожак Мамичка (1)

Метаданни

Данни

Мамичка. Убийство на 45 оборота

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа част

Отвличане на дете от замъка Ла Рошет

Боало-Нарсьожак
Мамичка (1)