Памела Травърз
Мери Попинз отваря вратата (8)

Осма глава
Другата врата

Беше тъмна и студена мразовита утрин. Бледосивата дневна светлина пълзеше между черешовите дървета и се плискаше като вода върху къщите. Вятърът стенеше из градините, мяташе се в парка със свистене и виеше по улицата.

— Бр-р-р! — каза номер седемнадесет. — Какво прави тоя проклет вятър? Вие и беснее като призрак. Хей! Я стига! Побиват ме тръпки от теб.

— Иу-у-у! Иу-у-у! Ами какво да правя? — плачеше вятърът, без да му обръща внимание.

Номер седемнадесет леко се разтърси.

— Станал съм много капризен, това е истината! — каза той дълбокомислено. — Трябва да съм спал твърде много. Какво е това?

От вътрешността на къщата се чу някакъв стържещ шум. Робъртсън Ай почистваше пепелта и поставяше нови дърва в камините.

— А, точно от това имам нужда! — каза номер седемнадесет, когато Мери Попинз запали огъня в детската стая. — Имам нужда от нещо, което да стопли измръзналите ми стари кокали. Ох, ето го пак този смразяващ вой на вятъра! Защо ли не вие някъде другаде?

— Иу-у-у! Иу-у-у! Къде ли ще е това? — ридаеше вятърът сред черешовите дървета.

Огънят в детската стая се разгоря, дървата приятно попукваха. Ярките пламъчета танцуваха по гладката повърхност на цепениците и се отразяваха в стъклото на прозореца. Робъртсън Ай се беше свил в килера за метли да си почине след сутрешния труд. Мери Попинз фучеше наоколо както обикновено, гладейки дрехите и приготвяйки закуската.

Джейн се събуди преди всички останали заради виенето на вятъра. Сега тя седеше до прозореца, вдъхваше вкусната миризма на препечени филийки и наблюдаваше отражението си в стъклото. Половината детска стая светеше в градината — стая, направена изцяло от светлина. Пламъците от огъня топлеха гърба й, но имаше и друг огън, който подскачаше и светеше пред нея. Той танцуваше във въздуха между къщите и под отражението на полицата над камината. Там, навън, имаше друго дървено конче, което потръсваше глава. От другата страна на прозореца една друга Джейн гледаше и кимаше, и й се усмихваше. Когато Джейн издиша върху стъклото на прозореца и нарисува физиономия върху запотената повърхност, нейното отражение направи точно същото нещо. И през цялото време, докато издишваше и рисуваше, тя можеше да вижда и всичко през себе си. Зад лицето, което й се усмихваше, бяха голите черни клони на черешовите дървета. А точно по средата на нейното тяло беше стената на къщата на мис Ларк.

В този момент входната врата се тресна и мистър Банкс тръгна към Сити. Мисис Банкс побърза към дневната, за да напише отговори на сутрешните писма. Долу в кухнята мисис Брил закусваше с пушена херинга. Елън отново беше настинала и деловито издухваше носа си. Горе в детската стая огънят в камината продължаваше да пука. Престилката на Мери Попинз скърцаше както винаги. Като цяло, с изключение на вятъра отвън, това беше една спокойна сутрин.

Обаче не задълго. Защото Майкъл внезапно скочи от леглото си и застана на вратата по пижама. Сънените му очи изглеждаха сребристосиви, когато гледаше Мери Попинз. Той се вглеждаше в лицето й, после премести погледа си върху краката й, и продължаваше да я оглежда с вид на искрено изумление. После разочаровано произнесе „О-о-о!“ и изтърка съня от очите си.

— Е, какво ти стана? — попита Мери Попинз. — Да не би да си загубил шест пенса и да си намерил пени?

Той поклати отрицателно глава.

— Сънувах, че си се превърнала в красива принцеса. А ето те тук, същата, както винаги.

Тя се изпъчи и гордо вирна нос.

— Който си е хубав, си е хубав! — високомерно изсумтя тя. — Много съм си добре, както съм. Благодаря ти! Аз съм си доволна, ти ако не си!

— Виж ти, принцеса! — сякаш разчете мислите й Майкъл. — Всяка принцеса би дала очите си, за да стане Мери Попинз!

Той се втурна към нея и се опита да я успокои.

— О, аз съм доволен, Мери Попинз! — каза бързо. — Просто си мислех, че ако този сън беше истина, щеше да настъпи ъ-ъ-ъ… някаква промяна.

— Промяна! — възкликна тя и пак изсумтя. — Ще получиш всички промени, които искаш, и то достатъчно скоро, обещавам ти, Майкъл Банкс!

Той я погледна. Какво ли можеше да има предвид?

— Мери Попинз, аз само се пошегувах! Не искам никакви промени, наистина! Искам само теб, и то завинаги!

Изведнъж на Майкъл му се стори, че принцесите са много глупави същества и това не подлежи на никакво съмнение.

— Хм! — каза Мери Попинз все още сърдито. И почти хвърли препечените филийки на масата. — Не може да имаш нищо завинаги! Дори не си го помисляй, господине!

— Освен теб! — отвърна той самоуверено и дяволито се усмихна.

На лицето й се изписа странно изражение, но Майкъл не му обърна внимание. С периферното си зрение беше забелязал какво прави Джейн. Само след миг вече се катереше на диванчето под прозореца, за да може и той да рисува по запотеното стъкло. — Виж! — каза той гордо, — аз рисувам кораб, а там има още един Майкъл, който рисува точно същия кораб.

— Ъ-хъ! — каза Джейн, без да го погледне, тъй като внимателно се вглеждаше в собствено си отражение. Изведнъж тя се обърна и извика Мери Попинз.

— Мери Попинз, коя съм истинската аз? Тази тука или онази там?

Мери Попинз застана между тях с купа овесена каша в ръка. Всеки път, когато издишваше, престилката й скърцаше, а парата от купата се вдигаше като облаче. Тя мълчаливо погледна собственото си отражение и се усмихна самодоволно.

— Това гатанка ли е? — попита тя.

— Не, Мери Попинз — каза Джейн искрено, — просто искам да знам.

Гледайки я, децата за момент си помислиха, че тя ще им каже. Защото погледът й стана мек и тя вдигна ръката си, сякаш искаше да докосне рамото на Джейн. После очевидно размисли, защото надменно вирна глава, обърна се и отиде до масата.

— Не знам за вас — каза тя уверено, — но за себе си със сигурност мога да кажа, че съм истинска, където и да се намирам! Майкъл, обличай се, ако обичаш! Хайде, Джейн, заповядай на масата!

Щом закуската свърши и децата седнаха на пода да строят замък от гумени кубчета, те напълно забравиха за своите отражения. Всъщност, дори да ги бяха потърсили, нямаше да ги намерят, защото огънят се беше успокоил до приглушена розова светлина и ярките пламъци бяха изчезнали.

— Така е по-добре! — каза номер седемнадесет и се притисна по-близо до земята. Топлината от огъня се просмука в костите му и къщата се събуди, щом Мери Попинз зашета из нея.

Днес тя изглеждаше по-заета от всякога. Сортираше дрехите и подреждаше чекмеджетата. Зашиваше копчета и кърпеше чорапи. Постилаше нови вестници на рафтовете, зашиваше подгъвите на рокличките на Джейн и Барбара, пришиваше нови ластици към шапките на Джон и Майкъл. Накрая събра старите дрешки на Анабел и приготви едно вързопче за бебето на племенницата на мисис Брил. Почисти рафтовете, подреди играчките и изправи книжките в библиотечката.

— Колко е заета днес! Направо ми се завива свят! — прошепна Майкъл. Но Джейн не му отвърна. Тя гледаше скърцащата, мятаща са фигура и си мислеше, че всъщност не може да разбере какво й се върти в главата. Нещо — дали беше някакъв спомен? — нещо й нашепваше някакви думи, смисълът, на които тя не можеше да схване напълно.

През цялата сутрин скорецът седеше на комина на съседната къща и скърцаше безкрайната си песен. От време на време прелиташе през градината и поглеждаше през прозореца към Мери Попинз със светлите си, тревожни очи. Вятърът се въртеше и въртеше около къщата, и пееше, и плачеше. Часовете отлетяха и настъпи време за обяд. Но Мери Попинз все още сновеше из къщата нагоре-надолу като малко торнадо. Тя сложи пресни жълти нарциси в буркана за сладко на полицата, опъна покривалата на мебелите и изтупа завесите. Децата чувстваха, че стаята им направо трепери под силната й ръка.

— Тя никога няма да спре! — оплака се Майкъл на Джейн и добави още едно кубче към замъка.

В този момент Мери Попинз рязко спря, сякаш беше чула думите на Майкъл.

— Ето! — възкликна тя и огледа свършената работа. — Подредено е като за изложба. И се надявам да остане така!

След това свали от закачалката най-хубавото си синьо палто и го изчетка. Духна на копчетата и ги излъска, така че да блеснат. Закачи брошката си с вид на морска звезда на ревера. Тръсна черната си сламена шапка и оправи маргаритките върху нея. Така те щръкнаха прави като войничета. После свали широката си скърцаща престилка и сложи на талията си колана от змийска кожа, на който добре личеше надпис с големи змиевидни букви:

— Не си го носила от много дълго време — каза Майкъл, разглеждайки колана с интерес.

— Пазя го само за специални случаи — отвърна тя спокойно и закопча токата.

После взе чадъра си от ъгъла и излъска главата на папагала с пчелен восък. Сетне, с кротка усмивка, взе шивашкия метър от полицата над камината и го пусна в джоба на палтото си.

Джейн бързо вдигна глава. Някак си гледката на този поглъщащ джоб я обезпокои.

— Защо не си оставиш шивашкия метър тук? Мери Попинз, тук той е на съвсем безопасно място.

Настъпи пауза. Мери Попинз, изглежда, обмисляше въпроса.

— Имам си причини — каза най-накрая и надменно въздъхна.

— Но той винаги си е стоял на полицата над камината. Винаги, откакто ти се завърна.

— Но това не означава, че той винаги ще стои там. Каквото е хубаво в понеделник, не върви в петък — отвърна тя с превзетата си усмивка.

Джейн се обърна. Какво ли ставаше със сърчицето й! То изведнъж стана прекалено голямо за гръдния й кош.

— Чувствам се самотна — прошепна тя на Майкъл, като се стараеше да не го поглежда.

— Не може да бъдеш самотна, щом като аз съм тук! — той сложи последното си кубче върху покрива на замъка.

— Това е друг вид самота. Имам чувството, че ще загубя нещо.

— Може би някой зъб — каза той с интерес. — Пробвай дали не се клати някой!

Джейн цъкна отрицателно с език. Каквото и да беше това, което щеше да загуби, тя знаеше, че няма да е зъб.

— О, не ми достигна само едно кубче! — въздъхна Майкъл. — Всичко е готово, но няма комин!

Мери Попинз бързо прекоси стаята.

— Ето! Ето това ти трябва! — каза тя, наведе се и сложи едно домино на мястото, където трябваше да бъде коминът.

— Ура! Сега е напълно завършен! — извика той и погледна Мери Попинз щастливо. После забеляза, че тя е сложила кутийката с доминото до него. Като видя това, Майкъл се почувства малко притеснено.

— Имаш предвид… — каза той, преглъщайки, — имаш предвид… че можем да го задържим?

Той винаги бе искал това домино, но никога досега Мери Попинз не му разрешаваше да пипа личните й вещи. Какво ли означаваше това? Беше толкова необичайно за нея. Изведнъж, когато тя му кимна, него също го бодна усещането за самота.

— Ох! — изохка уплашено Майкъл. — Нещо не е наред ли, Мери Попинз? Какво е станало?

— Лошо! — очите й блеснаха сърдито. — Аз ти подарявам чудесен приличен подарък и ето какво получавам за благодарност! Това е лошо наистина! Ще знам за в бъдеще.

Той се затича към нея развълнувано й грабна ръката й.

— О, Мери Попинз! Нямах предвид това! Аз… ти благодаря. Просто внезапно ми дойде на ум…

— Тези мисли ще ти докарат беля някой хубав ден. Запомни думите ми — изсумтя тя. — А сега, ако обичате, всички си хващайте шапките! Отиваме на разходка, на люлките.

Този познат неин поглед стопи тяхното безпокойство. Сега тя вече приличаше на самата себе си и децата си помислиха, че наистина няма нищо необичайно. Те литнаха да се приготвят за разходка. Крещяха и се смееха, дори ритнаха замъка в бързината.

Тънките пролетни слънчеви лъчи осветяваха парка, когато те с бърза крачка тръгнаха по алеята. Сутрешната сивота беше изчезнала и вятърът вече не ревеше толкова зловещо. Нещо като зелен дим беше обгърнало черешовите дървета там, където бяха напъпили малките зелени листенца. Във въздуха се носеше аромат на иглики, а птичките репетираха летните си песни.

— Аз ще стигна пръв люлките! — извика Майкъл.

— Само ние ще сме на люлките! — възкликна Джейн, защото при люлките нямаше други деца. И петте висяха празни и ги чакаха.

Набързо те си разпределиха местата. Джейн и Майкъл, Джон и Барбара заеха собствени люлки.

Анабел, която изглеждаше като бяло вълнено яйчице, делеше една люлка с Мери Попинз.

— А сега — едно, две, три-и! — извика силно Майкъл и люлките се разлюляха. В началото те се движеха бавно и меко, а после, когато децата поработиха с краката си, доста се засилиха.

Изпънатите въжета пружинираха в ръцете им, дървените седалки поскърцваха. По-високо и по-високо излитаха децата и хвърчаха като птички в нежните слънчеви лъчи.

Вдигаха се високо с глава, обърната към небето, и пак се връщаха надолу към земята. Струваше им се, че дърветата постилат клоните си под тях, а покривите на къщите им кимат и се покланят.

— То е като летенето! — извика Джейн щастливо, когато земята се обръщаше под краката й. Тя погледна Майкъл. Косата му се развяваше във всички посоки, докато се рееше във въздуха. Близнаците цвъртяха като възбудени мишки. А сред тях, с горделива осанка, се люлееше напред-назад Мери Попинз. С едната си ръка придържаше Анабел на коляното си, а с другата стискаше чадъра си. Тя изхвърчаше нагоре и нагоре, додето черната й сламена шапка се появи над дърветата, после се спускаше надолу и тогава тесните носове на черните й обувки сочеха ливадата. При всеки замах на люлката в очите й пламваха радостни искрици. Джейн никога не ги бе виждала толкова сини, сини като безкрайната небесна синева. Очите й сякаш гледаха над дърветата и къщите, над морета и планини, над самия край на земята.

Петте люлки стенеха заедно, следобедното слънце клонеше към залез, а паркът вече изглеждаше посивял, когато изникваше под краката им. Джейн и Майкъл не обръщаха внимание. Те бяха погълнати от този сън с Мери Попинз, сън, който ги носеше нагоре-надолу между земята и небето, поклащаше, опияняваше, омайваше и който сякаш никога нямаше да свърши.

Но, разбира се, той свърши. Слънцето залезе, а заедно с него сънят. Когато последните лъчи огряваха парка, Мери Попинз стъпи на земята и люлката й рязко спря.

— Време е да тръгваме — каза тя спокойно. И понеже в гласа й този път нямаше напрежение, те спряха своите люлки незабавно и се подчиниха без възражения. Бебешката количка изскърца както обикновено, когато Мери Попинз сложи там близнаците и Анабел. Джейн и Майкъл тръгнаха бавно след нея. Земята все още се поклащаше под краката им. Те бяха щастливи, спокойни и мълчаливи.

Скръц, скръц — скърцаше количката по пътя. Трак, трак — тракаха токчетата на Мери Попинз. Майкъл погледна как последните лъчи погалиха бледите зелени листенца на черешовите дървета.

— Струва ми се — каза той замечтано на Джейн, — че Нели-Рубина е била тук.

— Днес тука, утре не — това съм аз! — извика тъничко гласче.

Те се обърнаха и видяха самата Нели-Рубина, търкаляща своя дървен диск. След нея идваше търкалящата се фигура на стария чичо Доджър.

— Колко хубаво се потъркалях! — възкликна Нели-Рубина. — Търсих ви навсякъде — задъхваше се тя. — Как сте всички вие? Надявам се, че сте добре! Исках да ви видя, скъпа мис Попинз, за да ви дам…

— А също и… — каза чичо Доджър бързо, — да ви пожелаем много приятни…

— Чичо Доджър — прекъсна го Нели-Рубина предупредително.

— О, извинявай! Моля те за извинение, скъпа! — веднага се извини старият човек.

— Просто нещичко, което да ви напомня за нас — продължаваше Нели-Рубина. По дървеното й лице се разля усмивка. После разтърси дървената си ръчичка и пъхна нещо малко и бяло в ръката на Мери Попинз.

Децата се стълпиха да го погледнат.

— Това е меденка! — възкликна Майкъл.

Джейн разглеждаше буквите на залязващата светлина и прочете:

— Значи си тръгваш, Нели-Рубина?

— О, Боже, да! Тази вечер — Нели-Рубина звънко се разсмя и погледна Мери Попинз.

— Можеш да си го запазиш, Мери Попинз, за да го изядеш по пътя — чичо Доджър кимна към меденката.

— Чичо Доджър! — възкликна Нели-Рубина.

— О, Боже! Боже! Пак ли казах глупост? Твърде съм стар, това е истината, скъпа моя! Извинявай, моля ти се!

— Е, това е много мило от ваша страна! — каза Мери Попинз учтиво. По усмивката й личеше, че е доволна. После мушна меденката в джоба си и бутна количката.

— Мери Попинз, изчакай за момент! — извика задъхан глас зад тях. Чуха се стъпки по пътечката и децата бързо се обърнаха.

— Но това са мистър и мисис Търви! — възкликна Майкъл, когато се приближиха, хванати ръка за ръка, една висока слаба фигура и една ниска и дебела.

— Ние вече се наричаме Топси-Търви! Струва ни се, че звучи по-добре — мистър Търви ги погледна над очилата си, а жена му се здрависа с всички.

— Е, Мери — продължи той с тъжния си глас, — помислихме си защо ли да не се отбием, само за малко, колкото да си вземем довиждане.

— И се надяваме, скъпа Мери, че няма да е за твърде дълго! — добави мисис Търви с усмивка. Нейното кръгло дебело лице се тресеше като желе, а самата тя изглеждаше изключително щастлива.

— Сърдечно ти благодаря, братовчеде Артър! И на теб също, Топси! — каза Мери Попинз и протегна ръка за сбогом.

— Какво значи това сбогуване? Какво значи твърде дълго? — попита Джейн и се облегна на Мери Попинз. Може би заради тъмнината изведнъж й се прииска да се притисне към топлото й тяло и да се почувства защитена.

— Това значи, че говорите за дъщерите ми! — изскърца един тънък глас и още една фигура се появи от сянката на дърветата. — Те са толкова дълги, толкова широки, толкова огромни, толкова глупави, моите дъщери, че приличат на подскачащи жирафи. Така че явно говорите за тях.

На пътечката стоеше мисис Кори, облечена в палтото си, облепено с трипенсови монети. След нея крачеха Ани и Фани, като два тъжни гиганта.

— Ах, ето ви и вас! — изписка мисис Кори и се ухили на облещените деца. — Хм! Бързо растат, нали, Мери Попинз? Виждам, че не след дълго няма да им трябваш.

Мери Попинз кимна в знак на съгласие, а Майкъл се хвърли с рев към нея.

— Винаги ще имаме нужда от нея! Винаги! — плачеше той и прегръщаше Мери Попинз през кръста толкова силно, че усещаше здравите й твърди кокали.

Тя го изгледа като сърдита пантера.

— Ако обичаш, Майкъл, да не ми трошиш кокалите! Да не съм ти сардина в консерва! — каза тя гневно и леко го отблъсна от себе си.

— Дойдох само да си разменим две думи с теб, Мери — кудкудякаше мисис Кори. — Старите думи, Мери, тези, които е най-добре да се казват бързо. Както казвах на Соломон, когато се суетеше заради онази, Савската царица, ако имаш да кажеш нещо, защо не го кажеш сега — мисис Кори погледна въпросително Мери Попинз и добави меко: — Довиждане, скъпа моя!

— И вие ли заминавате? — попита Майкъл, обръщайки се към мисис Кори.

Тя весело се изхили.

— Ами, да! Заминавам, така да се каже. Щом като някой заминава, образно казано, всички заминават. А сега, Ани, Фани… — тя се огледа. — Какво сте направили с ония подаръци, идиотки такива?

— Ето, мамо — нервно отговориха сестрите. Огромните ръце пуснаха в дланта на Мери Попинз две малки джинджифилови курабийки. Едната беше във формата на сърчице, а другата — като звезда.

Мери Попинз ахна от удоволствие.

— О, мисис Кори, каква изненада! Това е голямо лакомство, освен че ми е много приятно да ги получа.

— О, нищо, просто едно малко подаръче! — мисис Кори разтвори ръце и меките й пружиниращи обувки затанцуваха до количката.

— Изглежда, всичките ти приятели са тук тази вечер! — отбеляза Майкъл на Мери Попинз.

— А ти какво си мислиш, че съм отшелник? Мисля, че имам право да видя приятелите си, когато си искам — каза тя и вирна глава.

— Само исках да кажа… — започна той, когато един радостен писък го прекъсна.

— И ако това не е Алберт! — весело извика мисис Кори.

Тя изтича да посрещне дундестата фигура, която бързаше към тях. Децата извикаха от радост, защото разпознаха мистър Уиг.

— Я, кълна се в обувките си, това е Клара Кори! — извика мистър Уиг и галантно се ръкува с нея.

— Не знаех, че се познавате! — възкликна учудено Джейн.

— От това, което ти не знаеш, може да се напише цял речник — намеси се, пуфтейки, Мери Попинз.

— Да се познаваме ли? Та ние от деца сме заедно, нали, Алберт? — възкликна мисис Кори.

Мистър Уиг се разсмя.

— Ах, добрите стари времена! — потвърди той въодушевено. — Е, Мери, как си, моето момиче?

— Благодаря ти, чудесно, чичо Алберт. Нямам от какво да се оплача — отговори Мери Попинз.

— Помислих си, че ще е добре да дойда да си кажем по няколко думи за последно. Приятно пътуване и така нататък. Тази нощ е чудесна за това — мистър Уиг погледна чистото синьо небе, което висеше над парка.

— Чудесна нощ за какво? — попита Майкъл. Той се надяваше, че Мери Попинз няма да се чувства самотна, след като всичките й приятели заминат. Но в края на краищата — си мислеше той, — тя все още има мен, а какво повече може да иска!

— Чудесна нощ за плаване! Ето за какво е хубава! — ревеше Адмирал Бум гръмогласно. Той вървеше между дърветата към тях и пееше:

Брулят бурни ветрове

кораба в това море,

но пак плаваме юнашки

и държим се ний моряшки,

че ще мине много време,

преди вкъщи да се прибереме!

— Здравейте, дръвници! Вдигайте платната! Вдигайте котва и да тръгваме! Защото аз съм на път за… Охо! Да пресека широката Мисури! — той издуха носа си, като че надуваше ерихонската тръба и погледна Мери Попинз.

— Всички ли са на борда? — попита с дрезгав глас и сложи ръка на рамото й.

— Всички са на борда, сър! — докладва тя стегнато като дисциплиниран матрос и го погледна дяволито.

— Хр-р-м-м! Е…

Ще бъда верен аз на своята любов,

ако и тя ми бъде вярна!

Пропя той почти нежно.

— Кълна се в левия и десния борд! Кълна се в рапаните и мидите! Не можеш да причиниш такова нещо на един моряк!

— Балони, балони! — дочу се писклив глас, когато една малка фигурка профуча покрай тях и събори шапката на адмирала.

Това беше Жената с Балоните. Едно малко балонче изхвръкна и понесе жената, която не изпускаше края на конеца му, и я завлече в сенките на дърветата.

— Довиждане, довиждане, мое скъпо Патенце! — викаше тя, изчезвайки.

— Ето я как хвърчи, като снопче светлина! — възкликна Джейн.

— Да, поне със сигурност не е влачещ се охлюв, като някои хора, които бих могла да спомена! Хайде де, вървете! — каза Мери Попинз, — нямам цяла нощ за губене!

— И аз мисля, че нямаш! — ухили се мисис Кори.

Те тръгнаха. За пръв път децата с готовност изпълняваха това, което Мери Попинз им казваше. Сложиха ръцете си на количката до нейните пръсти в черни ръкавици. Синята мъгла ги обгръщаше като река, а те бързаха заедно с бъбривата групичка. Стигнаха вече до портите на парка. Тъмната алея се разпростираше пред тях, а от другия й край се чуваше музика.

Джейн и Майкъл се спогледаха.

— Какво ли беше това? — казваха приповдигнатите им вежди. Искаха да останат с Мери Попинз, но също така искаха да разберат какво става. Любопитството им ги надви. За миг погледнаха тъмната й синя фигура и хукнаха да тичат.

— О, виж! — възкликна Джейн, когато достигна портала. — Това е мистър Туигли със своята латерна!

Това наистина беше мистър Туигли, който изкарваше хубава сладка музика от музикалната си кутия, като деловито въртеше дръжката. Зад него стоеше малка ярка фигурка, която им беше бегло позната.

— Имаме в момента захарни с мента! — казваше тя весело на мистър Туигли, когато децата прекосяваха пътя. Тогава те разбраха коя беше тя.

Хей, търси ме ти, търси,

от зори и до зори,

и ще видиш, че накрая

ще намериш като в рая

пъстра ментова наслада

с фина захар и прохлада!

Мисис Калико пееше жизнерадостно и им махаше с ръка.

— Деца! Ако обичате! Бихте ли си помръднали малко краката! Стъпили сте върху моите рози!

Бърт Кибритопродавача клечеше на земята точно пред портала. Рисуваше на асфалта с цветни тебешири грамаден букет цветя. Елън и Полицая го наблюдаваха. Мис Ларк и кучетата й слушаха музиката, застанали пред вратата на къщата си.

— Изчакайте една минутка — извика тя на мистър Туигли, — само да се кача и да ви донеса един шилинг!

Мистър Туигли се усмихна с лъчезарната си усмивка и поклати глава.

— Не се притеснявайте, госпожо! — успокои той мис Ларк. — Шилингите не ми вършат работа. Аз правя това от любов — децата забелязаха как мистър Туигли си размени поглед с Мери Попинз, когато тя излизаше от парка. Той завъртя дръжката с все сила и музиката стана по-силна и по-бърза.

— Още една незабравка и картината ще е готова! — промърмори Кибритопродавача и добави още едно цветенце към букета.

— Колко изящно, Бърт! — възхити се Мери Попинз. Тя беше добутала количката до него и с удоволствие разглеждаше картината.

Той скочи на крака, грабна букета от паважа и го бутна в ръцете й.

— Те са твои, Мери — каза срамежливо. — Нарисувах ги за теб!

— Наистина ли, Бърт? — усмихна се тя. — Просто не знам как да ти благодаря! — тя скри изчервеното си лице зад цветята, а децата усетиха аромата на розите.

Кибритопродавача гледаше светещите очи на Мери Попинз и се усмихваше с любов.

— Тази вечер, нали, Мери? — промълви той.

— Да, Бърт — кимна тя и му подаде ръка. Кибритопродавача я погледна тъжно, после се наведе и я целуна.

— Довиждане, Мери — прошепна той.

А тя отвърна меко:

— Довиждане, Бърт!

— Какво става тази вечер? — попита Майкъл. — Човек би могъл да помисли, че преди не е имало нощи и затова всички така се суетят.

— Тази вечер е най-щастливата нощ от моя живот — каза мис Ларк, слушайки латерната. — Никога не съм чувала толкова хубава музика, направо кара краката ми да подскачат!

— Е, нека тогава подскачат заедно с моите! — изрева Адмирала. Той грабна мис Ларк от портата й и те затанцуваха полка на улицата.

— О, Адмирале! — носеха се нейните възклицания, докато той я въртеше и въртеше.

Мистър Уиг се обърна към мисис Кори.

— Клара, надявам се, че няма да ми откажеш честта! — мисис Кори ахна от удоволствие и се хвърли в прегръдките му.

— Хубави-любави котешки очички! — гукаше мисис Търви. Мистър Търви, който изглеждаше много объркан, се поддаде на нейното желание да танцуват. Широката й пола се увиваше около краката му, а къдриците й се вееха във всички посоки.

— Какво ще кажеш за това, а? — ухили се глуповато Полицая и преди Елън да си издуха носа, той вече я завъртя в танц.

— Раз, два, три! Раз, два, три! — силна и мелодична музика се лееше от латерната. Уличните лампи светнаха по-ярко и изпъстриха улицата със светлинки и сенки. Раз, два, три! Танцуваха краката на мис Калико, когато се въртеше в танц с мистър Туигли. Това беше толкова благозвучна и весела мелодия, че Джейн и Майкъл не можаха да устоят. Те тръгнаха и… Раз, два, три! — затропаха краката им по ечащия път.

— Хей! Какво става тук? Спазвайте правилата! Не се разрешава танцуването на обществени места! Хайде, отдръпнете се! Не задръствайте движението! — Пазачът на парка, опулен както винаги, се появи на улица „Черешова“.

— Имайте милост, не се карайте! Вие сте точно мъжът, когото търсех! — изписка мис Калико. И преди Пазачът на парка да се усети къде е, тя го завъртя в бесен танц, а той се давеше от напиращите думи, заекваше, задъхваше се.

— Клара, виж как се въртим! — извика мистър Уиг, когато мина покрай тях с мисис Кори.

— Едно време танцувах така с Хенри Осми и, о, как чудесно си прекарвахме! — пищеше тя. — Махайте се, непохватници такива! Приберете си краката! — добави тя със съвсем различен глас на Фани и Ани, които танцуваха заедно като двойка печални слонове.

— Никога не съм била толкова щастлива! — дочуха се възгласите на мис Ларк.

— Трябва да отидеш в морето, скъпа моя Лусинда! В морето всеки е щастлив — ревеше Адмирала и се носеше във вихъра на полката.

— Сигурно ще е така — отвърна тя.

Двете кучета се спогледаха уплашено и се надяваха, че тя ще промени решението си.

Тъмнината, която се спускаше над кръга на танцьорите, ставаше все по-дълбока и по-дълбока. В центъра стоеше Мери Попинз и стискаше цветята в ръцете си. Тя леко поклащаше количката, отмервайки такт с крака си. Кибритопродавача я гледаше от тротоара. Двойките, които минаваха, танцувайки полка покрай нея, лекичко я докосваха по рамото за поздрав.

Тя стоеше изправена, а очите й блуждаеха, докато местеше поглед от една двойка към друга: мис Ларк и Адмирала, семейство Топси-Търви, мис Калико и Пазачът на парка, мисис Кори в обятията на мистър Уиг и двете грамадни дъщери на мисис Кори. После светлият й поглед попадна върху двете малки деца, които танцуваха, прегърнати в кръга. Тя задържа погледа си върху тях и дълго, дълго наблюдаваше очарованите им лица.

Изведнъж, сякаш бяха почувствали погледа й върху себе си, те спряха в средата на танца и се затичаха към нея, смеейки се и задъхвайки се.

— Мери Попинз! — извикаха те и се притиснаха към нея. Децата чувстваха, че нямат какво повече да кажат. Нейното име изглеждаше напълно достатъчно.

Мери Попинз ги прегърна и погледна в очите им.

Това беше дълъг, дълбок поглед, който проникна направо в сърцата им и видя какво имаше вътре. После тя се усмихна и се обърна. Взе от количката чадъра с папагалска глава и гушна Анабел.

— Джейн и Майкъл, сега аз трябва да се прибера! Вие двамата можете да доведете близнаците по-късно.

Те кимнаха, все още задъхвайки се от танца.

— Бъдете послушни, деца! — каза тя кротко. — И помнете всичко, каквото съм ви казвала!

Те й се усмихнаха. „Какви смешни неща говори“ — си помислиха те. Сякаш биха посмели да забравят!

Тя нежно разроши къдриците на близнаците, закопча палтото на Майкъл и стегна шалчето на Джейн.

— А сега, да тръгваме! — възкликна тя весело, обръщайки се към Анабел.

Мери Попинз притича през градинската портичка с бебето, цветята и папагалския чадър в ръце. Изправената стройна фигура се изкачи по стълбите с горделива походка, сякаш беше напълно доволна от себе си.

— Сбогом, Мери Попинз! — извикаха танцьорите, когато тя се спря за момент на входната врата.

Тя погледна през рамо и кимна. Латерната изсвири последните акорди и входната врата се затвори след Мери Попинз.

Джейн потрепери, когато музиката спря. Незнайно защо тя се почувства самотна, но може би причината за това беше студът.

Майкъл по-старателно зави близнаците.

— Ще изчакаме всички хора да си тръгнат и тогава ще се приберем.

Тя се обърна и огледа танцуващите. Те стояха неподвижни на тротоара и изглежда чакаха нещо. Защото всяко лице гледаше нагоре към номер седемнадесет.

— Какво ли гледат? — попита Майкъл и също погледна нагоре.

В прозорците на детската стая светна и една тъмна фигура се задвижи из нея. Децата знаеха, че това е Мери Попинз, която пали камината за вечерта. Изведнъж светнаха пламъците. Блестяха в стъклата на прозорците и осветиха тъмната градина. По-високо и по-високо се вдигаха езиците им. По-ярко и по-ярко засветиха прозорците. Внезапно те видяха детската стая, отразена върху къщата на мис Ларк. Тя светеше високо над градината заедно с искрящия огън, полицата над камината, старото кресло и…

— Вратата! Вратата! — разнесе се вик от тълпата на улицата.

— Каква врата? — Джейн и Майкъл се спогледаха. И едва тогава изведнъж разбраха всичко!

— О, Майкъл! Не приятелите й заминават! — извика Джейн отчаяно. — Това е… О, бързо, бързо! Трябва да я намерим!

Те грабнаха близнаците с треперещи ръце и прехвърчаха през градинската портичка. Задъхвайки се от безпокойство, притичаха по пътечката през градината. Минаха през предната врата, хукнаха нагоре по стълбите и се озоваха в детската стая.

На лицата им се изписа отчаяние, когато те огледаха стаята, защото всичко беше тихо и мирно, както винаги си е било. Огънят си пукаше в камината, Анабел тихо гукаше, уютно увита в креватчето си. Кубчетата, които децата бяха използвали тази сутрин, за да строят замък, бяха прилежно подредени в ъгъла. До тях беше безценната кутийка с доминото на Мери Попинз.

— О! — задъхваха се те, учудени и объркани от това, че всичко си е същото.

Всичко? Не! Едно нещо липсваше.

— Походното легло! — възкликна Майкъл. — Няма го! Тогава къде е… Къде е Мери Попинз?

Той се мяташе из детската стая и я зовеше по име. Изтича да провери в банята, после на стълбището и отново се върна в детската.

— Мери Попинз! Мери Попинз! Мери Попинз!

Джейн премести погледа си от огъня към прозореца и изпищя.

— О, Майкъл, Майкъл! Ето я! Ето я и Другата Врата!

Той проследи линията на сочещия й пръст и устата му широко се отвори от изумление.

Защото там, на външната страна на прозореца, светеше още една детска стая. Тя се разпростираше от номер седемнадесет чак до стената на къщата на мис Ларк. Всичко в истинската детска стая се отразяваше в блестящия прозорец. Там беше и светлото креватче на Анабел, и масичката, направена от светлина. Там беше и огънят в камината, и най-накрая, там беше Другата Врата, абсолютно същата, като тази зад тях. Тя блестеше като блокче светлина от другата страна на градината, зад нея бяха техните собствени отражения, а към нея по въздушния под се движеше фигурата на Мери Попинз. Тя държеше пътната си чанта в ръка, а цветята от Кибритопродавача и папагалския чадър стискаше под мишницата си. Мери Попинз премина през отражението на детската стая, покрай светещото отражение на всичките познати неща. Когато вървеше, маргаритките кимаха в короната на черната й сламена шапка.

Силен вик разкъса гърлото на Майкъл и той се втурна към прозореца.

— Мери Попинз! — извика той. — Върни се! Върни се!

Зад него близнаците започнаха да хленчат.

— О, моля те, Мери Попинз, върни се при нас! — плачеше Джейн на диванчето до прозореца.

Но Мери Попинз не обръщаше внимание. Тя с бърза крачка се отправи към светещата във въздуха врата.

— По този начин тя няма да стигне никъде — каза Майкъл. — Тази врата ще я заведе само до стената на мис Ларк.

Но още докато казваше това, Мери Попинз стигна Другата Врата и я отвори широко. Децата ахнаха от учудване. Защото стената, която те очакваха да видят, беше напълно изчезнала. Зад изправената синя фигура на Мери Попинз нямаше нищо, освен небе и тъмна нощ.

— Върни се, Мери Попинз! — виеха децата всички заедно, напълно отчаяни.

Тя сякаш ги беше чула, защото се спря за момент с единия крак на прага. Морската звезда на ревера й проблесна, когато тя хвърли последен поглед към детската стая. Усмихна се на четирите тъжни деца и помаха с букета си. После отвори папагалския си чадър и стъпи навън в нощта.

Чадърът се люшна за момент и светлината от огъня го освети напълно, когато той започна да се рее във въздуха. После, с тласък, сякаш се радваше, че е свободен, литна нагоре в небето. Нагоре и нагоре, покрай върховете на дърветата, отиваше с него Мери Попинз, здраво хванала се за папагалската дръжка. Латерната засвири чудесна музика, силна, горда и победоносна, като сватбен марш.

А в детската стая големият огън заглъхна и се стопи в червени въглени. Пламъците си отидоха, а с тях си отиде и блестящата друга стая. Скоро не се виждаше нищо друго, освен черешовите дървета, които се поклащаха на вятъра, и голата тухлена стена на къщата на мис Ларк.

Но над покрива се появи ярка фигура, която с всяка минута се издигаше все по-високо. Изглежда, тя беше събрала в себе си всичките искри и светлината на огъня, защото светеше като малко зрънце светлина в черното мразовито небе.

Седнали на диванчето до прозореца, децата я наблюдаваха, подпрели главите си с ръце. В сърцата си чувстваха тежест, но дори не се опитваха да си я обяснят, защото знаеха, че има много неща, отнасящи се до Мери Попинз, които са просто необясними. Никой не знаеше откъде е дошла и никой не можеше да отгатне къде отива. Децата бяха сигурни само за едно нещо — че тя беше изпълнила обещанието си. Тя беше останала с тях, докато Вратата се отвори, и когато това стана, тя ги напусна. Те не знаеха дали някога пак ще видят стройната й фигура.

Майкъл протегна ръка към кутийката с доминото. Сложи я на перваза до Джейн. И те заедно я държаха, докато гледаха чадъра, плуващ нагоре в небето.

В този момент влезе мисис Банкс.

— Защо седите тук сами, миличките ми? — възкликна тя и светна лампата. — А къде е Мери Попинз? — попита и огледа стаята.

— Тя си е тръгнала, госпожо! — чу се негодуващ глас и мисис Брил се появи на стълбището.

Лицето на мисис Банкс изглеждаше стреснато.

— Какво имаш предвид? — попита тя с безпокойство.

— Ами… то стана така… — започна мисис Брил, — аз слушах латерната, която свири долу на улицата, когато видях празната количка и Кибритопродавача да приближават към вратата. Ало, казвам, къде е оная Мери Попинз? А той ми отговори, че пак си е тръгнала. Хоп, троп, и пак я няма! Дори бележка не е оставила!

— О, какво ще правя сега! — тръшкаше се мисис Банкс, отпуснала се в старото кресло.

— Какво ще правиш ли? Ще дойдеш да танцуваш с мен! — чу се гласът на мистър Банкс, който се качваше по стълбите.

— Не ставай глупав, Джордж! Случи се нещо. Мери Попинз пак си е тръгнала — по лицето на мисис Банкс се четеше тревога. — О, Джордж, Джордж! Моля те, изслушай ме! — хлипаше тя и чупеше ръце.

Мистър Банкс не й обръщаше внимание. Той валсираше и валсираше из стаята, хванал краищата на палтото си.

— Не мога. Долу една латерна свири „Синият Дунав“. Тарам-тарам-тарам-пам-пам! Де-ди-де-дам-дам!

И той издърпа мисис Банкс от креслото и двамата завалсираха, тананикайки страстно. Накрая уморени се срутиха на диванчето между децата си, които още гледаха през прозореца.

— Но, Джордж, това е сериозно — полуплачейки, полусмеейки се, се опитваше да убеди съпруга си мисис Банкс. Тя оправи разпиляната си коса.

— Виждам нещо много по-сериозно! — възкликна той, гледайки през прозореца на детската стая. — Падаща звезда! Вижте я! Деца, пожелайте си нещо!

Далече в небето проблясваше една искрица, проправяйки си път в тъмнината. Гледайки я, сърцата на всички се изпълниха с умиление. Долу на улицата музиката беше спряла и танцьорите стояха и гледаха, хванати ръка за ръка.

— Любов моя! — нежно каза мистър Банкс и докосна лицето на мисис Банкс. Те се прегърнаха и си пожелаха нещо на звездата.

Джейн и Майкъл затаиха дъх, изпълнени със сладостно чувство. И това, което си пожелаха, беше цял живот да помнят Мери Попинз. Къде и Как, и Кога, и Защо — това нямаше нищо общо с тях. Знаеха, че доколкото тези въпроси бяха свързани с Мери Попинз, те нямаха отговор. Ярката фигурка, движеща се бързо във въздуха над тях, щеше завинаги да запази тайната си. Но и през летните дни, които щяха да дойдат, и през дългите зимни вечери, те щяха да помнят Мери Попинз и да обмислят всичко, което им беше казала. Дъждът и слънцето щяха да им напомнят за нея, както и птиците, и дивите зверове, и сменящите се сезони. Самата Мери Попинз беше отлетяла, но даровете, които беше оставила, щяха да останат завинаги.

— Никога не ще те забравим, Мери Попинз! — въздъхнаха децата, гледайки небето.

Нейната ярка фигурка спря полета си за момент и помаха в отговор. После тъмнината я загърна с крилото си и я скри от погледите им.

— Изчезна! — каза мистър Банкс с въздишка, дръпна пердетата на прозореца и заведе всички до камината…