Памела Травърз
Мери Попинз отваря вратата (5)

Пета глава
Ментовите кончета

— Ей! — провикна се мистър Банкс сърдито, докато търсеше нещо в поставката за чадъри във вид на слонско краче, която стоеше в антрето.

— Какво има пак, Джордж? — попита мисис Банкс от кухненското стълбище.

— Някой ми е взел бастунчетата! — изръмжа мистър Банкс като наранен тигър.

— Ето ги, сър — каза Мери Попинз, слизайки по стълбите от детската стая. В едната си ръка държеше абаносово бастунче със сребърна дръжка, а с другата полюляваше пепелявосиво бастунче с изящно извита дръжка. Без да казва повече нищо, тя подаде бастунчетата на мистър Банкс.

— О! — каза той малко учудено. — Защо са ти трябвали, Мери Попинз? Надявам се, че не те боли крак?

— Не, сър, благодаря ви — изпуфтя тя и от горделивия тон на гласа й стана ясно, колко я е обидил мистър Банкс. Хм, болен крак! Сякаш можеше да има някакво съмнение за отличното състояние на нейните крака, както и на всяка друга част от нейното тяло!

— Ние бяхме ги взели! — едновременно казаха Джейн и Майкъл, надничайки иззад Мери Попинз.

— Вие? Че какво е станало с вашите крака? Да не би да сте куци, хроми или какво?

— Нищо ни няма — каза Майкъл тъжно. — Трябваха ни бастунчета за игра на кончета.

— Какво? Абаносовото бастунче на прачичо ми Хърбърт? И бастунчето, което спечелих на църковния празник? Вие луди ли сте? — мистър Банкс едва вярваше на ушите си.

— Ами-и-и… ние нямахме какво да яздим! — измрънка Джейн.

— А защо не яздите дървеното конче, добрия стар Добин? — провикна се мисис Банкс от кухнята.

— Мразя стария Добин. Той скърца! — каза Майкъл и тропна с крак на майка си.

— Добин не може да отиде никъде. Ние искаме истински коне! — възрази Джейн.

— И аз трябва да ви ги осигуря, разбира се! — мистър Банкс ядосано се разхождаше из антрето. — Храната три пъти на ден не е достатъчна! Топлите дрехи и обувки са просто дреболии! А сега искате коне! Вижте ги тях, коне искат! Сигурни ли сте, че не бихте предпочели камила?

Майкъл погледна баща си обидено. Наистина, мислеше той, какво шокиращо поведение! Но на глас каза търпеливо:

— Не, благодаря ти, само коне!

— Добре, ще ги получите, когато цъфнат налъмите, а луната стане синя! Само това ще ви кажа — отряза ги мистър Банкс.

— И колко често се случва това? — попита Джейн.

Мистър Банкс я погледна вбесено. „Какви глупави деца имам — си помисли той, — не могат да различат една поговорка!“

— О, веднъж на хиляда години или някъде там! Ако имаш късмет, веднъж в живота! — каза той с досада. И като бутна абаносовото бастунче в слонското краче, той закачи пепелявосивото на ръката си и се отправи към Сити.

Мери Попинз се усмихваше, докато гледаше как тръгва мистър Банкс. Това беше една странна, потайна усмивка. Децата се чудеха, какво ли означава тя.

Мисис Банкс се изкачи панически по кухненското стълбище.

— О, Господи! Мери Попинз, какво мислиш, че е станало? Песът на мис Ларк, този отвратителен Желания, е влязъл и е изял гумите на количката!

— Да, госпожо — отвърна Мери Попинз хладно, сякаш нищо, на което Желания беше способен, не можеше да я учуди.

— Но как ще се справим с пазаруването? — мисис Банкс почти щеше да се разплаче.

— Наистина не знам — Мери Попинз тръсна глава, демонстрирайки, че нито кучетата, нито количките са нейна работа.

— О, трябва ли да ходим да пазаруваме? — хленчеше Джейн.

— Писна ми от ходене пеша! — каза Майкъл троснато. — Сигурен съм, че е лошо за здравето ми.

Мисис Банкс не им обръщаше внимание.

— Мери Попинз — предложи тя нервно, — дали би могла да оставиш Анабел днес вкъщи и да вземеш Робъртсън Ай да носи чантите?

— Но той е заспал в ръчната количка! — информира ги Джейн. Тя беше погледнала през прозореца точно след закуска и бе видяла, че и този път той не пропуска сутрешната си почивка.

— Е, няма да спи там дълго! — каза Мери Попинз и гордо излезе в градината.

Тя беше абсолютно права. Той не спа там дълго. Трябва да му е казала нещо Наистина Ужасно, защото когато децата се довлякоха до портата на градината, Робъртсън Ай вече ги чакаше там.

— Стегнете се, ако обичате! Стига сте се влекли, това не е парад на костенурките! — Мери Попинз хвана близнаците за ръцете и те тръгнаха бързо заедно с нея.

— Ден работа, ден почивка! Винаги едно и също! Не мога и за момент да си почина — Робъртсън Ай се прозя широко, даде шапката си на Джейн да я носи, и тръгна, препъвайки се, с полузатворени очи.

Мери Попинз вървеше по главната улица и от време на време се поглеждаше във витрините, за да се наслади на собственото си отражение.

„Чудесно!“ — мислеше тя, когато нейната права слаба фигура с шапка с гълъбово перо се появяваше ту в една, ту в друга огледална витрина.

Първата спирка беше при мистър Тримлет. Това беше магазинче за железария, кухненски метални принадлежности и градинарски инструменти.

— Един капан за мишки — още с влизането си прочете тя високомерно от списъка на мисис Банкс.

Мистър Тримлет беше едър кокалест човек с голямо червендалесто лице. Той седеше зад тезгяха с шапка, кривната на тила му. Сутрешният вестник беше опънат пред него, като стар китайски параван.

— Само един? — попита нелюбезно, надникна иззад паравана си, погледна Мери Попинз и добави важно: — Съжалявам, мис, заради един капан не си заслужава да ставам! — поклати глава той и тъкмо щеше да се скрие зад вестника, когато се натъкна на нейния поглед. Червените му бузи станаха лилави.

— Просто се пошегувах! — каза бързо. — Не исках да ви обидя! Разбира се, бих ви продал и половин капан за мишки, щом като е за вас! Да не говорим, че бих приложил и едно чудесно парченце сирене към него!

— Една месомелачка — каза Мери Попинз, фиксирайки го с поглед.

— Ще хвърля вътре половин кило месо за късмет! — каза мистър Тримлет язвително.

Мери Попинз не обръщаше внимание.

— Половин дузина телчета за миене, една кутия пчелен восък, една четка за паркет — четеше тя бързо.

— Къща ли обзавеждате? — усмихваше се нервно мистър Тримлет, докато опаковаше покупките.

— Пакет пирони и градинско гребло — продължи тя. Мери Попинз гледаше точно през червендалестото му лице, сякаш беше направено от стъкло.

— А какво ще кажете за дървените трици? — попита той. — Тези, които децата са разсипали!

Мери Попинз се огледа. Джейн, Майкъл и близнаците се бяха настанили удобно на един дебел кафяв чувал, който под тежестта им се бе сплескал и едно поточе дървени трици се беше изсипало на пода. Очите й блеснаха.

— Ако не станете веднага… — започна тя. Гласът й беше толкова страшен, че те скочиха на краката си, без да изчакат края на изречението. Робъртсън Ай, който беше заспал в една градинска количка, се събуди и започна трескаво да събира покупките.

— Просто искахме да си починем… — измънка Майкъл.

— Още една дума и ще видите вие почивка! Предупреждавам ви! — каза тя бясно.

— Няма нужда да плащате — заяви мистър Тримлет, бързичко смитайки триците. — Довиждане — добави учтиво, все още опитвайки се да се държи приятелски.

Мери Попинз го изгледа високомерно.

— Имате боя на носа — съобщи хладнокръвно и излезе от магазина.

И така, тя закрачи като виелица по главната улица. След нея тръгнаха като опашка на комета децата и Робъртсън Ай.

В хлебарницата Мери Попинз купи един самун хляб, две кутии сладкиши и малко бисквити с джинджифил.

— Не се притеснявай за мен — въздъхна Робъртсън Ай, докато тя го товареше с покупки.

— Няма! — отвърна бодро Мери Попинз и се забърза към зарзаватчийницата да купи грах, боб и череши.

— Последната сламка чупи гърба на камилата — каза Робъртсън Ай, когато тя му стовари и тях.

— Така казват! — отбеляза Мери Попинз с хладна усмивка и отново погледна списъка си.

Следваше книжарницата, където тя купи шишенце мастило, после беше аптеката, откъдето взе пакет синапени лепенки. Робъртсън Ай опря брадичката си в покупките и уморено затвори очи. Джейн и Майкъл много го съжаляваха, но много по-мъчно им беше за самите себе си.

По това време те вече бяха стигнали края на главната улица. Но Мери Попинз не се спираше. Децата се спогледаха и въздъхнаха. Нямаше повече магазини. Къде ли би могла да отиде?

— О, миличка Мери Попинз, краката ми ще се счупят! — замоли се Майкъл, демонстративно накуцвайки.

— Не може ли да се прибираме вече вкъщи, Мери Попинз? Обувките ми се изтъркаха! — оплакваше се Джейн.

Близнаците също започнаха да циврят и хленчат като две непоносими паленца. Мери Попинз не се трогваше.

— Всички сте лигльовци, да знаете! Като мекотели сте!

Тя бутна списъка с покупките в чантата си, изсумтя високомерно и бързо зави зад ъгъла. След нея подтичваше Робъртсън Ай, накичен с покупките като коледно дърво. Накрая се влачеха оплакващите се деца, забили погледи в земята.

— Да, но мекотелите не ходят да пазаруват! — каза Майкъл сърдито. Той беше толкова уморен, че почти не му пукаше дали Мери Попинз го чува или не.

Откъм парка повя нежен ветрец, изпълнен със сутрешни аромати. Миришеше на вишнево дърво и мъх и на още нещо, което беше странно познато. Какво ли можеше да бъде? Джейн подуши въздуха.

— Майкъл! — прошепна тя. — Мирише ми на мента!

На Майкъл му беше много криво. Но за нищо на света не би позволил на Джейн да подуши нещо, което той да не усети. Затова сбръчка нос като малко сърдито кученце.

— М-м-м! — призна той. — На мен също!

Изведнъж и двамата забелязаха червено-зелен чадър. Той стоеше на улицата пред желязната ограда на парка. До него беше облегнато голямо бяло табло, на което с едри черни букви пишеше:

Децата зяпнаха.

Защото под червено-зеления чадър седеше една от най-странните фигури, които те някога бяха виждали. В началото не можеха да разберат какво беше това, защото то искреше и блестеше като диамант. После видяха, че е една дребна възрастна госпожа със слабо, сбръчкано жълто лице и гъста, къса бяла коса. Искренето и блясъкът идваха от нейната дреха, покрита от яката до петите с карфички. Те я обгръщаха цялата, като иглички на таралеж, и както и да се мръднеше, блестяха на слънцето. В ръката си тя държеше бастунче за яздене и от време на време потупваше с него някой от минувачите.

— Ментови захарни пръчки! Изгодни цени! Направени от най-фината захар — викаше тя с пискливо гласче всеки път, когато пляскаше някого с бастунчето.

— Хайде, Майкъл! — каза Джейн възбудено и веднага забрави колко бе уморена.

Майкъл нямаше никакво желание да се държи приятелски, беше решен да не изостава в нищо. Затова позволи на Джейн да го хване за ръка и да го замъкне към раирания чадър.

Щом се приближиха към искрящата фигура, те видяха нещо, което ги накара веднага да огладнеят. Това беше един стъклен буркан, пълен със захарни ментови бастунчета.

Имаме в момента

захарни със мента.

Най-добра цена,

на-на, на-на, на…

Пееше дребната възрастна госпожа, размахвайки бастунче.

Точно в този момент тя се обърна и забеляза разпръснатата групичка. Тъмните, й очички светнаха като малки черни зрънца касис. Протегна малката си ръчичка.

— Ах, не мога да повярвам! И ако това не е Мери Попинз! Колко добре изглеждаш!

— Да ти се връща, тъй да се каже, мис Калико! — учтиво отвърна Мери Попинз.

— Чул те Господ! — каза мис Калико, — ако разбираш какво искам да кажа — добави тя с усмивка.

Блестящите й черни очи се обърнаха към децата.

— О, Боже Господи! О, небеса! Каква е тази четворка кисели физиономии? Вие всички изглеждате сякаш сте си загубили нещо!

— Да, своето настроение — каза Мери Попинз начумерено.

Веждите на мис Калико подскочиха и карфичките й блеснаха.

— Как е възможно! Е, щом е загубено, трябва да се намери — това е закон! И така, къде го загубихте? — малките черни очички оглеждаха децата едно по едно и всички се почувстваха някак виновни.

— Мисля, че някъде на главната улица — прошепна Джейн.

— О-ле-ле! Толкова далече оттук? И защо сте го загубили, ако мога да попитам?

— Не ни се ходеше повече пеша… — започна Майкъл срамежливо и се изчерви. Но той така и не си довърши изречението.

Мис Калико го прекъсна с високо пронизително кудкудякане.

— А на кого му се ходи пеша? На кого? Кажете ми? Никой не иска да ходи пеша! И аз не бих го направила, дори да ми платите! Дори за чувал рубини!

Майкъл се опули. Дали е възможно това? Наистина ли беше намерил най-накрая пораснал човек, който да има същото мнение за ходенето пеша като него?

— Ами да, аз, например, не съм ходила от векове — каза мис Калико. — Нещо повече, никой от моето семейство не го прави. Какво, да стъпят на земята с двата си крака? За тях това би било голямо унижение — мис Калико размаха бастунчето си и карфичките й заблестяха ярко. Тя поклати пръст към децата.

— Послушайте съвета ми и винаги яздете. Ходенето пеша само ще ви накара да пораснете. И какво печелите? Абсолютно нищо. Яздете, казвам аз! Яздете и вижте света!

— Но ние нямаме какво да яздим! — запротестира Джейн и се огледа да види какво язди мис Калико. Защото въпреки надписа „Кончета под наем“ наоколо не се виждаше дори някое магаре.

— Нямате какво да яздите? Змии и гущери! Това е едно много неприятно положение.

Гласът на мис Калико прозвуча задгробно, но черните й малки очички блеснаха дяволито, когато тя погледна към Мери Попинз въпросително. Мери Попинз й кимна в знак на съгласие.

— Е, можеше и да е по-зле! — възкликна мис Калико и грабна цяло снопче захарни бастунчета. — Щом като си нямате коне, какво ще кажете за тези? Те ще ви помогнат поне малко. Имате късмет, че днес е Ден за Сделки. По този начин мога да ви ги дам на цена една карфица парчето.

Ароматът на мента изпълни въздуха. Четирите изгубени настроения се връщаха пълзешком, докато децата претърсваха дрехите си за карфици. Те се смееха и кикотеха, и надничаха, и търсеха, но никъде не можеха да намерят дори и една карфица.

— О, какво ще правим, Мери Попинз? — проплака Джейн, — ние нямаме нито една карфица!

— Надявам се, че нямате — отговори тя със сумтене. — Децата, които аз гледам, са много спретнати. Техните дрехи никога не се държат на карфици!

Мери Попинз изсумтя презрително, след това обърна ревера на сакото си и подаде по една карфица на всяко от децата. Робъртсън Ай, който си подремваше, облегнат на оградата, уплашено се събуди, когато тя подаде една и на него.

— Забодете ги! — изписука мис Калико, като се наведе към тях. — И не се притеснявайте, ако ме боцнете. Аз съм прекалено жилава, за да ги усетя!

Те мушнаха карфиците си сред останалите и нейната рокля като че ли заблестя по-ярко от всякога, когато тя им подаваше захарните бастунчета.

Със смях и радостни викове децата ги грабнаха и започнаха да ги размахват, а ароматът на мента стана още по-силен.

— Сега дори не бих имал нищо против и да походя малко! — възкликна Майкъл, налапвайки края на своето розово-бяло бастунче. Изведнъж се чу пронизително тънък писък, но Майкъл беше прекалено зает, за да му обърне внимание.

— Аз пък няма да ям своето — каза Джейн бързо. — Ще си го запазя завинаги.

Мис Калико и Мери Попинз си размениха някакви странни погледи.

— Ако можеш — закудкудяка мис Калико силно, — вие всички можете да ги запазите! Забоди карфицата силно и не ми обръщай внимание! — подаде тя едно бастунче на Робъртсън Ай, а той забоде силно своята карфица в ръкава й.

— А сега — каза Мери Попинз учтиво, — ако ни извините, мис Калико, ние ще се прибираме вкъщи за вечеря!

— О, чакай, Мери Попинз! — спря я Майкъл. — Ние не сме купили захарно бастунче за теб! — в този момент една ужасна мисъл дойде в главата му. Ами какво ще стане, ако тя няма повече карфици? Ще трябва ли той да раздели пръчката си с нея?

— Хм — каза тя и вирна глава. — Аз не се притеснявам, че мога да си счупя краката, както някои хора, които бих могла да спомена!

— О-хо-хо! А-ха-ха! Извинете, че така се смея! Но как може тя да има нужда от бастунче! — мис Калико се заливаше от смях като чуруликаща птичка, сякаш Майкъл беше казал нещо невероятно смешно.

— Е, беше ми приятно, че се срещнахме! — каза Мери Попинз и стисна ръката на мис Калико.

— Удоволствието беше мое, уверявам те, мис Мери Попинз! И така, помнете моя съвет! Винаги яздете! Довиждане, довиждане — чуруликаше мис Калико. Изглежда, тя съвсем беше забравила факта, че никой от тях няма кон.

— Имаме в момента захарни с мента. Най-добра цена, на-на, на-на, на… — чуха децата нейния глас.

— Имате ли карфица? — попита тя един минувач, добре облечен господин с очила и куфарче в ръка. На куфарчето със златни букви пишеше:

— Карфица ли? — попита господинът. — Разбира се, че не. Откъде мога аз да имам такова нещо като карфица.

— За нищо — нищо, такова е правилото. Не може да получите захарно бастунче, щом като нямате карфица!

— Вземи една от моите! Аз имам много — каза една голяма дебела жена, която минаваше покрай него. Тя закачи кошницата си на рамо, издърпа цяла шепа карфички от шала си и ги предложи на Председателя на Камарата на Лордовете.

— Само една карфица! Изгодни цени! Никога не плащайте две, щом като ви искат една! — кудкудякаше мис Калико.

— Ох, вие пък с вашите правила! — със смях каза дебелата жена и мушна една карфица в полата на мис Калико. — Хайде, пиленце, дай ми едно здраво бастунче, хайде!

— Аз не съм добрата фея! — мис Калико й подаде дълго, дебело захарно бастунче, което тя сграбчи и се подпря на него с цялата си тежест.

— Нахранете птиците! Два пенса плика! Благодаря ти, миличко! — викаше дебелата жена весело.

— Майкъл — възкликна Джейн и ахна от учудване. — Струва ми се, че това е Жената с птиците!

Но преди той да й отвърне, се случи нещо странно. Когато дебелата жена се подпря с цялата си тежест на бастунчето, то леко подскочи. След това се мушна под широката й пола и понесе Жената във въздуха.

— Горе е чудесно! Вижте ме! — Жената с птиците с една ръка се вкопчи в ментовото бастунче, а с другата стисна дръжката на своята кошница. Бастунчето се понесе над паважа и над оградата. Децата се опулиха от учудване.

— Дръж се здраво! — уплашено изкрещя Майкъл.

— И ти се дръж здраво! — отвърна му Жената с птиците, защото и неговият бастун вече подскачаше.

— Хей, Джейн! И моят го прави същото! — извика Майкъл, когато захарният му бастун го понесе бързо нагоре.

— Внимавай, Майкъл! — викна Джейн. Но точно в този момент нейното собствено бастунче затрепери и направи един дълъг скок. Изви се заедно с Джейн по следите на бастуна на Майкъл, следвайки розово-бялата му опашка. Скачаше и се мяташе под нея като истински кон, а тя го държеше с ръка за врата вместо юзди. Яздеше над короните на вишневите дървета, подмина люляковите храсти и една странна фигура. Това беше Робъртсън Ай, чиито ръце бяха пълни с покупки. Беше легнал по дължина на своето бастунче и яздейки, продължаваше да дреме.

— Ще те заведа до дъба, Джейн! — извика Майкъл, когато тя го стигна.

— Спокойствие, моля! Никакви игрички с коне, Майкъл! Нахлупете си по-здраво шапките и ме следвайте! — Мери Попинз бързо мина покрай тях на своя чадър с дръжка като глава на папагал. Тя седеше на черните му копринени сгъвки, изправена и уверена, сякаш си седеше в люлеещия стол. В ръката си тя държеше два повода, прикрепени към розовите бастунчета на близнаците.

— Захарни с мента… — едва долетя гласът на мис Калико, тъй като земята оставаше далече под тях.

— Тя продаде стотици захарни бастунчета! — възкликна Майкъл, защото небето бързо се пълнеше с ездачи. Невидими копита тропаха във въздуха и високо цвилене се чуваше отвсякъде.

— Ето я леля Флоси! Там, над далиите! — извика Джейн и посочи надолу. Под тях яздеше госпожа на средна възраст. Шалът й от пера се развяваше на вятъра, а шапката й се рееше във въздуха.

— Наистина е тя! — каза Майкъл, гледайки с интерес. — Ето я и мис Ларк с кучетата!

Иззад плачещите върби излезе едно малко ментово захарно бастунче. На гърба му седеше мис Ларк и яздеше много нервно, следвана от кучетата. Желания, който изглеждаше като куче на колело, се ухили нагло на децата. Андрю жумеше здраво, тъй като от височините винаги му се гадеше.

Тъгъдък! Тъгъдък! Тъгъдък! — чуваха се галопиращи копита.

— Помощ! Помощ! Убийство! Земетресение! — викаше груб, обезумял глас.

Децата се обърнаха и видяха господин Тримлет, който яздеше лудо след тях. Ръцете му стискаха здраво ментовия захарен бастун, а лицето му беше станало съвсем бяло.

— Опитах се да изям бастунчето — виеше той, — и вижте какво направи то с мен!

— Изгодни цени! Само една карфица! Получавате, каквото давате! — дочуваше се гласът на мис Калико.

По това време небето вече приличаше на хиподрум за конни състезания. Ездачите идваха от разни посоки и на децата им изглеждаше, че всички техни познати са си купили по един ментов кон. Мъж с шапка с пера яздеше до тях и те разпознаха, че това е един от Съветниците. В далечината мярнаха как Кибритопродавача галопира на яркорозово бастунче. Коминочистачът ги изпревари заедно с четките си, които бяха целите в сажди. Мина и Сладоледаджията, ближейки ягодов сладолед на пръчка.

— Марш от пътя ми! Дайте път! Дайте път! — викаше важен силен глас.

И те видяха как покрай тях с главоломна скорост профуча Председателя на Камарата на Лордовете. Беше се навел съвсем ниско над врата на кончето си, сякаш яздеше Дерби Победителя. Очилата му бяха плътно прилепнали към очите, а куфарчето му подскачаше нагоре-надолу.

— Важни пратки! — се дочу гласът му. — Трябва да стигна до двореца преди обяд! Дайте път! Дайте път! — той ги подмина в галоп и скоро изобщо се загуби.

Каква суматоха настана в парка! Всеки се блъскаше с другите. „Дий!“, „Кой си ти?“ — крещяха ездачите. Бастуните пръхтяха като истински сърдити коне.

— Мини вляво! Никакво изпреварване! — крещеше Пазачът на парка, който обикаляше сред тях. Неговото бастунче беше като истински полицейски кон. Пазачът забавяше ездачите с дръжката си и направляваше немирните коне.

— Паркирането забранено! — бумтеше той. — Има пресичащи пешеходци. Ограничение на скоростта — двайсет мили в час!

— Нахранете птиците! Два пенса пликчето! — Жената с птиците се носеше в тръс сред тълпата. Движеше се, обкръжена от бушуващ облак криле — гълъби и скорци, косове и врабчета. — Нахранете птиците! Два пенса пликчето! — викаше тя и подхвърляше своите ядки във въздуха.

Пазачът на парка се качи с бастунчето си към нея и извика:

— О, майко! Какво правиш ти тук? Трябваше да си долу пред катедралата „Сент Пол“!

— Здравей, Фред, момчето ми. Ами аз храня птиците. Ще се видим за чая. Два пенса пликчето.

Пазачът на парка я гледаше как се отдалечава.

— Никога преди не съм я виждал да прави това, дори когато бях малко момче! Хей, вие там! Внимавайте къде се движите! — извика той, когато един яркорозов бастун прелетя покрай него.

Него го яздеха Елън и Полицая, които бяха излезли заедно в свободния си следобед.

— О, о — пищеше Елън, — не смея да погледна надолу. Направо ми се завива свят.

— Добре, недей тогава. По-добре гледай мен — каза Полицая, който я държеше през кръста, докато бастунът им меко галопираше.

Ментовите захарни бастунчета грееха розово на слънцето. Носеха своите ездачи над дърветата, над къщите, над облаците.

Долу под тях гласът на мис Калико ставаше все по-слаб:

— Имаме в момента захарни с мента…

Накрая на Джейн и Майкъл им се струваше, че гласът вече не е на мис Калико, а е слабо писукащо цвилене на малко конче от някоя далечна морава.

Те направляваха кончета си между сгъчканите ездачи, поклащащи се върху своите ментови бастунчета. Вятърът плющеше силно по лицата им, а в ушите им звучеше ехо от конски копита. Но закъде яздеха те? Вкъщи за вечеря? Или към края на земята?

През цялото време пред тях, показвайки посоката и правейки път между блъскащи се ездачи, беше фигурата на Мери Попинз. Тя седеше на своя чадър с елегантна лекота, а ръцете й бяха прилежно сложени върху главата на папагала. Гълъбовото перо в шапката й се развяваше под точния ъгъл, нито една гънка от роклята й не беше не на мястото си. За какво си мислеше тя, децата не можеха да кажат. Но устата й беше изкривена в малка самодоволна усмивка, сякаш беше изключително доволна от себе си.

Улица „Черешова“ се приближаваше все повече и повече. Телескопът на Адмирала блестеше на слънцето.

— О, иска ми се да не трябваше да слизаме долу — възкликна Майкъл.

— Иска ми се да можехме да яздим цял ден — проплака Джейн.

— А аз искам да сме си вкъщи преди един часа. Следвайте ме, ако обичате! — каза Мери Попинз. Тя насочи клюна на папагала към номер седемнадесет.

Децата въздъхнаха, въпреки че знаеха, че няма смисъл от въздишки. Те потупаха шиите на своите кончета и я последваха надолу.

Полянката в градината се приближаваше гостоприемно към тях като малък зелен хиподрум. Ментовите кончета бързаха към нея, подскачайки и лудувайки като игриви понита. Робъртсън Ай се приземи пръв. Неговото бастунче се заби в лехата с трицветна теменуга. Робъртсън отвори очите си и замига. Прозина се, събра покупките и, препъвайки се, тръгна към къщата.

Децата яздеха в тръс надолу покрай черешовите дървета. Надолу, надолу, докато тревичките не погалиха краката им и бастунчетата не застанаха прави на поляната.

В същия момент чадърът с глава на папагал, разперил като криле черните си копринени сгъвки, се приземи сред цветята. Мери Попинз слезе от него с грациозен подскок. След това тя леко разтърси чадъра си и го мушна под мишница. Гледайки тази спретната, благоприлична групичка, никога не бихте предположили, че те току-що бяха прекосили парка по такъв странен начин.

— Ох, какво великолепно яздене! — възкликна Майкъл. — Какъв късмет, че носеше тези карфици, Мери Попинз! — той се затича към нея през моравата и я прегърна през кръста.

— Това градина ли е или панаир? Ще ти бъда благодарна, ако ме пуснеш да си вървя! — сряза го тя.

— Никога вече няма да си губя настроението. Чувствам се толкова добре! — каза Джейн.

Мери Попинз се усмихна недоверчиво:

— Невероятно! — отбеляза тя и се наведе да събере захарните бастунчета.

— Аз ще си взема моето, Мери Попинз! — каза Майкъл и посегна към кончето си.

Но тя вдигна бастунчетата над главата си и закрачи горделиво към къщата.

— Но, Мери Попинз, аз няма да го ям! — замоли се Майкъл, — дори и дръжката му няма да близна!

Мери Попинз не му обърна и най-малко внимание. Без да каже и дума, тя се понесе нагоре по стълбите с бастунчетата под мишница.

— Но те са си наши! — оплакваше се Майкъл, обръщайки се към Джейн. — Мис Калико ни каза да ги пазим!

— Не, не беше така! — каза Джейн и поклати глава. — Тя ни каза да ги задържим, ако можем.

— Ами, разбира се, че можем! — каза Майкъл твърдо. — Ще си ги запазим, за да ги яздим винаги!

И наистина, гледката на бастунчетата, поставени в ъгъла до леглото на Мери Попинз, беше много обнадеждаваща. Защото едва ли някой, си мислеха децата, би искал да открадне четири лепкави захарни бастуна. Розово-белите раирани бастунчета вече изглеждаха като част от мебелировката на детската стая.

Те се опираха на стената, а дръжките им се бяха сплели, като ръцете на четири верни приятеля. Не помръдваха, изглеждаха точно като всички останали бастунчета, чакащи в прашния ъгъл да излязат на разходка със собствениците си…

Следобедът мина, дойде време за лягане. Ароматът на мента изпълваше детската стая. Когато нетърпеливо се върна от банята в стаята, Майкъл пое дълбоко въздух и хвърли любовен поглед на бастунчетата.

— Всичко е наред! — прошепна на Джейн. — Но мисля, че трябва да стоим будни тази нощ, за да сме сигурни, че нищо няма да се случи.

Джейн кимна. Тя бе видяла тези бастунчета да правят странни неща и знаеше, че Майкъл е прав.

И така, дълго време след като Мери Попинз излезе, те лежаха будни и гледаха в ъгъла на стаята. Четирите тъмни форми стояха безмълвни и неподвижни до оправеното походно легло.

— Къде ще ходим утре? — попита Майкъл. — Мисля да подкарам кончето към леля Флоси и да я попитам, дали й е харесало язденето.

Той се прозина и затвори дясното си око. „Може да се наблюдава и само с едното — помисли си, — а другото да си почива.“

— Бих искала да видя Тимбукту — каза Джейн. — Толкова хубаво звучи.

Настъпи дълга пауза.

— Майкъл, не мислиш ли, че това е добра идея?

Но Майкъл не отговори. Той беше затворил и другото си око само за момент. И точно в този момент беше заспал.

Джейн лежеше и предано гледаше бастунчетата. Гледаше, гледаше и гледаше, докато накрая склони глава на възглавницата.

— Тимбукту — промърмори тя сънено, продължавайки да гледа странните форми в ъгъла. И повече нищо не каза, защото толкова много й се спеше…

 

 

На долния етаж старият часовник удари десет. Но Джейн не го чу. Не чу и как Мери Попинз се промъква в стаята и се съблича под памучната си нощница. Не чу как мистър Банкс заключва вратите, нито как цялата къща се приготвя за сън. Тя сънуваше чудесен сън за коне и в него Майкъл я викаше по име.

— Джейн! Джейн! Джейн! — чу се настоятелен шепот.

Тя подскочи и отметна косата от очите си. Зад силуета на спящата Мери Попинз видя Майкъл, седнал на ръба на леглото си. Той сложи пръст на устните си.

— Чух странен шум! — изшътка Майкъл.

Джейн се заслуша. Да! Тя също го чу. Затаи дъх и в далечината проехтя високо пискливо свирукане.

— И-у-у! И-у-у!

Звукът се приближаваше и приближаваше. Изведнъж в нощта навън се чу писклив глас.

— Хайде, Захарче! Хайде, Бързокрачко! Хайде, Бонбонче! Хайде, Ментичке! Хайде, не се бавете или ще стане твърде късно. Това е правилото!

Отново прозвуча свирукане, по-ясно и по-силно. В този момент в ъгъла до леглото на Мери Попинз се чу шум от боричкане.

Тряс! Фрас! Бум! Прас!

И четирите бастунчета, едно след друго, се вдигнаха и след миг изхвръкнаха през прозореца.

Децата скочиха от леглата си и се облегнаха на перваза. Беше непрогледна тъмнина. В небето нямаше нито една звезда. Но над черешовите дървета нещо светеше със странен неземен блясък.

Това беше мис Калико. Тя проблясваше като малък сребърен таралеж, яздейки по небето ментово бастунче. Плющеше с камшичето си във въздуха, а свирката й пронизваше гъстата тъмнина на нощта.

— Хайде, мързеливи кранти! — изписка тя, а четирите бастунчета я последваха с бясно цвилене.

— Танцьоре, магаре такова, хайде тръгвай! — някъде от кухненското стълбище се появи в тръс още едно бастунче.

— Това трябва да е на Робъртсън Ай — каза Джейн.

— Къде си, Късметлийке? Ела, моето момиче! — мис Калико отново изплющя с камшика си. От големия прозорец на спалнята на мис Ларк изскочи още едно бастунче, което се присъедини към групата.

— Хайде, Раирания! Хайде, Вихърчо! Хайде, Шарко и Бързоходецо! — от всички посоки се приближаваха в галоп бастунчета. Мис Калико блестеше като звезда сред тях.

— Дай копито за здрасти, Цветко! Внимавай, Медунко! Който се шляе, трябва да се връща вкъщи! Това е правилото! — тя им свирна, изплющя с камшика си и се разсмя, а те заскачаха във въздуха около нея.

Цялото небе беше обсипано с бастунчетата. Кънтеше от галопиращите копита и радостното цвилене на ментовите кончета. В началото те изглеждаха като малки черни сенки, цветът беше изчезнал от бляскавите им гърбове. Но над парка се подаде лунният диск и те заискриха в цялата си красота. Трептяха и блещукаха, галопирайки, а розовите им крака блестяха на лунната светлина.

— Хайде, кобилките ми! Хайде, жребчетата ми! Хайде, захарни с мента!

Гласът на мис Калико звучеше мек и сладък от високото, когато тя викаше конете си вкъщи. Пляс! — плющеше камшикът й, когато те минаваха в тръс покрай нея, пръхтейки и потръсвайки ментовите си глави.

Тогава луната изгря — пълна, кръгла и чиста, над дърветата на парка. Като я видя, Джейн ахна и докосна ръката на брат си.

— О, Майкъл! Виж! Тя е синя! — възкликна Джейн.

Тя наистина беше синя.

Синята луна пръскаше ярки сини лъчи над парка и над улицата. Висеше на най-високата точка на небето и осветяваше като лампа заспалата земя.

И точно пред светлината й, като ято прилепи, яздеха мис Калико и нейните кончета. Силуетите им минаха бързо покрай голямата синя луна и блеснаха за момент от нейните ярки лъчи. Ментовите бастунчета се отдалечаваха в блестящото небе. Гласът на мис Калико ставаше все по-далечен и по-слаб, докато накрая тя и нейните коне сякаш се стопиха в лунната светлина.

— Захарни с мента! — долетя съвсем слабо ехо.

Децата се бяха облегнали на перваза и дълго мълчаха.

После Майкъл заговори.

— Не можахме да ги задържим! — прошепна тъжно той.

— Тя знаеше, че това е невъзможно — каза Джейн, загледана в празното небе.

Децата се обърнаха към стаята и видяха как синята лунна светлина струи навътре. Разливаше се като вода по пода. Мина покрай детските креватчета и стигна леглото в ъгъла. Тогава пълната, чиста, наситеносиня лунна светлина засвети върху Мери Попинз. Но тя не се събуди. Усмихна се с тайнствена усмивка, сякаш дори в най-дълбоките си сънища беше напълно доволна от себе си.

Децата стояха до нея, дишаха тежко и се взираха в странната й усмивка. После се спогледаха и разбиращо си кимнаха.

— Тя знае — прошепна Майкъл.

— Да! — в отговор въздъхна Джейн.

Те се усмихнаха на спящата Мери Попинз. После на пръсти се върнаха в леглата си.

Синята лунна светлина висеше над възглавниците им и ги обгърна, когато си затвориха очите. Тя блестеше и върху носа на Мери Попинз, която лежеше на старото си походно легло. Явно сините луни не бяха интересни за нея, затова тя се обърна с гръб към светлината, зави се през глава и се сгуши по-дълбоко под завивките си. И скоро в детската стая се чуваше само хъркането на Мери Попинз.