Стефан Дичев
Посрещане с церемонии (4)

4

На площада пред митницата се тълпяха посрещачи. Домнул Медреа се спря. Примижа. Огледа ги. Видя очакването и тревогата. А чорбаджи Величко в това време каза:

— Че после мини, отбий се да те черпя едно кафе. Хем със сина ще те запозная! — Той говореше, а повече се ослушваше какво става вътре.

— С благодарение, но първом работата, чорбаджи!

— Работата първом, прав си! — И подсетен, старият чорбаджия бързешком се ръкува. Още по-бързо се запъти назад.

Букурещчанинът кимна на заптието да вървят. Двамата тръгнаха. А тълпата се отдръпваше да направи път на тъй странната двойка.

„Салеп! Салеп! Па̀ри гуша, цери гърло!“ — викаше наблизо някакъв момчурляк, нарамил горещия гюм. Други, слуги от ханищата, крещяха: „Три гроша за нощувка!… Два, два гроша за нощувка!“

Домнул Медреа крачеше между тълпата и се усмихваше неопределено. Търсеше някого. За един дълъг миг погледът му се спря на стара възпълна жена, пребрадена с черен шал. После зашари пак от лице на лице. Докато откри превисок калугер с чаталеста брада, с прашна калимавка. Досами него се гушеше нисичък мъж. Незабележим. Само дето очите му, студени и остри, святкат на всички страни.

— Насам, ага — кимна домнул Медреа на своето заптие и приближи тия двамата. — Извинение — спря се той пред нисичкия, — твоя милост не е ли човек на господин Танасия, търговеца?

Студените очи се заковаха на букурещчанина.

— Аз съм — рече. — А твоя милост?

— Е, тогава води ме по-скоро в кантората — усмихна се широко домнул Медреа и едрите му зъби блеснаха. — Ага, дай чантата на господина! А за тебе — заповядай с благодарение!

Видяло цял грош в шепата си, заптието се закланя. Втурна се да пие салеп. А нисичкият посрещач понесе двете чанти към файтоните. Натам щеше да се отправи и калугерът с чаталестата брада. Но домнул Медреа го спря.

— Видиш ли я тая, старата жена, Миткало — прошепна. — Да, с шала. Кажи й: тук е! Ще дойде, кажи.

Четвърт час по-късно домнул Медреа, сиреч Левски, и нисичкият посрещач, наричаха го на подбив Големия, а в организацията го наричаха още Тайната (той беше главният изпълнител на комитетската тайна полиция), се намираха вече в някаква конюшня. Големият вадеше от втората чанта връзка устави. Прехвърляше ги в седлата на готовите за път коне. Левски, все още с цилиндър, четеше някакво писмо.

— Като кога с един револвер — учуди се Големия, извадил от дъното на чантата голямокалибрен шестак.

— Другият си е в мен — отвърна, без да вдигне поглед, Левски.

— Как, нали те пребарали?

— Е, да, „законът си е закон“. Но и моята работа си има правила — прибави Левски. Свали цилиндъра и измъкна от него малък барабан. — Само дето ми понатежаваше!

Бързи, приближаващи от двора стъпки прерязаха смеха им. Сега и единият, и другият револвер здраво бяха стиснати, насочени и готови. А погледите се стрелкаха към прозорчето горе. И към голямата залостена порта. Откъде да побягнат, ако са издадени?

Миг и страничната вратичка с трясък се отвори. Запъхтяна, чаталестата брада се подаде. Отец Матей Миткалото. Веселите му очи се вторачиха в Левски. Радостно пламтяха.

— Е, живи бяхме, а, Сатанаиле? — викна още от вратата той. Но беше толкова дълъг, та трябваше да се приведе на две. — Дай, дай да те прегърна, брате! — разпери той широките си ръкави и силно го обгърна.

— Чакай, Миткало, чакай, ще ме задушиш — освободи се от ръцете му Левски. — Каза ли й на старата?

— Казах, бъди рахат! Тъкмо се беше дигнала една дандания в митницата: хванали те, демек, врякат, кряскат…

— Хванали ме? Кого пак?

— Хич и не разбрах. Помъкнаха го нанякъде — рече нехайно Миткалото. А веднага след него и Големия се обади, но той трезво и практично:

— Сега му е времето да се измъкваме, Василе. Тъкмо няма да проверяват на градската порта!

— Млъкни — сряза го Левски. — Тук човек хванали вместо мен; в Букурещ някой предателствува, името му още не знаем. А ти — да използуваме, да бягаме!

— Ама те тебе търсят, бе човек!

— Добре, че ми го каза!

— Не се навирай в устата на ламята, слушай мен! — увещаваше го и отец Матей по своя комичен, трогателен начин.

— Щом е така, и аз оставам. Длъжност ми е да те пазя! — изпречи се Големия.

— Вие уставите пазете, братя! — отстрани го усмихнато Левски и наложи цилиндъра си. — А за ламята, отче Матее, то нали все някой трябва да й преброи зъбите, не е ли така?