Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2012)
Издание:
Стефан Дичев. Неуловимият
Новели за юноши
Рецензент: Иван Цветков
Редактор: Методи Бежански
Художник: Георги Недялков
Художествен редактор: Петър Тончев
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Елена Иванова
Българска. Първо издание. Литературна група V. Година 1976
Дадена за набор на 13.XI.1975 г. Подписана за печат на 13.II.1976 г.
Излязла от печат на 13.III.1976 г. Формат 60X90/16.
Тираж 30 000. Печатни коли 6,25. Издателски коли 6,25.
Цена на книжното тяло 0,28 лева. Цена 0,61 лева
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1976
Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“ София 1976
История
- — Добавяне
4
На площада пред митницата се тълпяха посрещачи. Домнул Медреа се спря. Примижа. Огледа ги. Видя очакването и тревогата. А чорбаджи Величко в това време каза:
— Че после мини, отбий се да те черпя едно кафе. Хем със сина ще те запозная! — Той говореше, а повече се ослушваше какво става вътре.
— С благодарение, но първом работата, чорбаджи!
— Работата първом, прав си! — И подсетен, старият чорбаджия бързешком се ръкува. Още по-бързо се запъти назад.
Букурещчанинът кимна на заптието да вървят. Двамата тръгнаха. А тълпата се отдръпваше да направи път на тъй странната двойка.
„Салеп! Салеп! Па̀ри гуша, цери гърло!“ — викаше наблизо някакъв момчурляк, нарамил горещия гюм. Други, слуги от ханищата, крещяха: „Три гроша за нощувка!… Два, два гроша за нощувка!“
Домнул Медреа крачеше между тълпата и се усмихваше неопределено. Търсеше някого. За един дълъг миг погледът му се спря на стара възпълна жена, пребрадена с черен шал. После зашари пак от лице на лице. Докато откри превисок калугер с чаталеста брада, с прашна калимавка. Досами него се гушеше нисичък мъж. Незабележим. Само дето очите му, студени и остри, святкат на всички страни.
— Насам, ага — кимна домнул Медреа на своето заптие и приближи тия двамата. — Извинение — спря се той пред нисичкия, — твоя милост не е ли човек на господин Танасия, търговеца?
Студените очи се заковаха на букурещчанина.
— Аз съм — рече. — А твоя милост?
— Е, тогава води ме по-скоро в кантората — усмихна се широко домнул Медреа и едрите му зъби блеснаха. — Ага, дай чантата на господина! А за тебе — заповядай с благодарение!
Видяло цял грош в шепата си, заптието се закланя. Втурна се да пие салеп. А нисичкият посрещач понесе двете чанти към файтоните. Натам щеше да се отправи и калугерът с чаталестата брада. Но домнул Медреа го спря.
— Видиш ли я тая, старата жена, Миткало — прошепна. — Да, с шала. Кажи й: тук е! Ще дойде, кажи.
Четвърт час по-късно домнул Медреа, сиреч Левски, и нисичкият посрещач, наричаха го на подбив Големия, а в организацията го наричаха още Тайната (той беше главният изпълнител на комитетската тайна полиция), се намираха вече в някаква конюшня. Големият вадеше от втората чанта връзка устави. Прехвърляше ги в седлата на готовите за път коне. Левски, все още с цилиндър, четеше някакво писмо.
— Като кога с един револвер — учуди се Големия, извадил от дъното на чантата голямокалибрен шестак.
— Другият си е в мен — отвърна, без да вдигне поглед, Левски.
— Как, нали те пребарали?
— Е, да, „законът си е закон“. Но и моята работа си има правила — прибави Левски. Свали цилиндъра и измъкна от него малък барабан. — Само дето ми понатежаваше!
Бързи, приближаващи от двора стъпки прерязаха смеха им. Сега и единият, и другият револвер здраво бяха стиснати, насочени и готови. А погледите се стрелкаха към прозорчето горе. И към голямата залостена порта. Откъде да побягнат, ако са издадени?
Миг и страничната вратичка с трясък се отвори. Запъхтяна, чаталестата брада се подаде. Отец Матей Миткалото. Веселите му очи се вторачиха в Левски. Радостно пламтяха.
— Е, живи бяхме, а, Сатанаиле? — викна още от вратата той. Но беше толкова дълъг, та трябваше да се приведе на две. — Дай, дай да те прегърна, брате! — разпери той широките си ръкави и силно го обгърна.
— Чакай, Миткало, чакай, ще ме задушиш — освободи се от ръцете му Левски. — Каза ли й на старата?
— Казах, бъди рахат! Тъкмо се беше дигнала една дандания в митницата: хванали те, демек, врякат, кряскат…
— Хванали ме? Кого пак?
— Хич и не разбрах. Помъкнаха го нанякъде — рече нехайно Миткалото. А веднага след него и Големия се обади, но той трезво и практично:
— Сега му е времето да се измъкваме, Василе. Тъкмо няма да проверяват на градската порта!
— Млъкни — сряза го Левски. — Тук човек хванали вместо мен; в Букурещ някой предателствува, името му още не знаем. А ти — да използуваме, да бягаме!
— Ама те тебе търсят, бе човек!
— Добре, че ми го каза!
— Не се навирай в устата на ламята, слушай мен! — увещаваше го и отец Матей по своя комичен, трогателен начин.
— Щом е така, и аз оставам. Длъжност ми е да те пазя! — изпречи се Големия.
— Вие уставите пазете, братя! — отстрани го усмихнато Левски и наложи цилиндъра си. — А за ламята, отче Матее, то нали все някой трябва да й преброи зъбите, не е ли така?