Джералд Даръл
Шепнещата земя (6)

Надутите животни

Те не оставаха дълго под водата, издигаха се на повърхността, следяха ни с изпънати вратове и изразяваха огромно изумление и любопитство.

Чарлз Дарвин — Пътешествие около света с кораба „Бийгъл“

След като прекарахме десет дни в снимане на южните тюлени, реших, че настъпи време да напуснем тези красиви животни. Налагаше се да продължим по-нататък и да се опитаме да открием морските слонове, преди да са напуснали полуострова и да са се преместили на юг. Ето защо в следващите четири дни пребродихме полуострова надлъж и нашир в търсене на елефантериите. Видяхме най-различни диви животни, но от морските слонове нямаше и следа.

Изобилието на животни, които видях на полуостров Валдес, ме порази и зарадва. Трудно можеше да се повярва, че на няколко мили отвъд провлака се ширеха стотици мили обрасла с храсталаци страна, през която преминахме, без да зърнем нито едно живо същество, докато тук на полуострова кипеше толкова активен живот. Също като че полуостровът и неговият тесен провлак представляваха задънена уличка, в която са се наблъскали всичките диви животни на Чубут, от която не можех да се измъкна и аз. Искаше ми се аржентинското правителство да превърне целия полуостров в резерват, за което той като че бе предопределен от самата природа. Преди всичко тук съществуваше великолепен подбор от фауната на Патагония, концентрирана в неголям район и достъпна за разглеждане. На второ място целият район можеше лесно и ефикасно да се контролира чрез тесния провлак, който го съединяваше с континента; един пропускателен пункт на провлака можеше да упражни щателен контрол върху всички хора, които влизат и излизат от района, и да се следи за всякакъв вид „спортисти“ (каквито съществуват във всички страни на света), забавляващи се, като преследват гуанако с бързи коли или обстрелват мъжките южни тюлени с едри сачми. Полуостровът е разделен на няколко големи овцевъдни естансии, но това според мене не е от особено голямо значение. Вярно, че гуанако и лисицата се преследват и убиват от обитателите на естансиите: гуанако затова, че унищожава пашата и овцете остават гладни, а лисицата затова, че е много едра и може да краде агнета и пилета. Въпреки това по време на нашето посещение тези две животни се срещаха твърде често. Ако овцевъдите се държат разумно, според мен може да се поддържа някакво равновесие между домашните и дивите животни. Обявеше ли се още сега полуостровът за резерват, в последствие, когато Южна Америка се развие още повече (което е неизбежно) и удобните пътища направят този полуостров по-лесно достъпен, тогава той ще привлича много туристи и ще носи значителен доход.

Докато търсехме елефантериите, ние пропътувахме голяма част от полуострова и най-често срещаната птица без съмнение беше мартинета. Това е малка тлъста птица с форма на яребица, голяма колкото банкивска кокошка. Има кафява перушина с богата палитра от есенни тонове, изпъстрена със златисти, жълти и кремави петънца и ресни, образуващи сложна и красива плетеница. На бледокремавата й глава се открояват ярко две черни ивици — едната, идваща от ъгъла на окото до шията, а другата от края на клюна също до шията. Върху главата й расте гребен от тъмни пера, извит като полумесец. Има големи тъмни очи и прилича на безобидна истеричка.

Навсякъде край изровените пътища се виждаха мартинети, събрани на малки групи от пет или десет. Смешно питомни, те заставаха по средата на пътя, наблюдаваха с широко отворени очи приближаването на лендроувъра, поклащаха глави така, че техните глупави качулчета трептяха и се развяваха и хич не им идваше на ум да се дръпнат, докато се принуждавах да намаля хода и да натисна на няколко метра от тях клаксона. Едва сега те изпъваха вратове, навеждаха глави, като че търсеха нещо изгубено и се пъхаха бързо в храстите. Мартинети не обичат да летят и за да ги накарам да сторят това, трябваше да ги преследваме дълго из храстите. Едва когато почувстваха, че сме се приближили твърде много, те се издигаха стремително, изпълнени с отчаяние, към небето. Летяха някак странно и трудно, като птици, които никога не са се учили да използват както трябва крилата си. Размахваха безумно четири-пет пъти крила, след това политаха, докато тлъстите им тела почти докосваха земята, отново размахваха няколко пъти крила като луди и пак се вееха още по-нататък. По време на полета поривът на вятъра в перушината им изтръгваше странни ридаещи нотки, които се извисяваха и снижаваха като звук на флейта, докато те размахваха крила и се рееха във въздуха. Тяхното пристрастие да стоят по средата на пътя според мен се дължеше на факта, че единствено върху гола земя те можеха да майсторят дупки, в които да правят прашните си бани. На много места из червената пръст те бяха изкопали доста дълбоки ямки и човек можеше да види как три-четири от тях чакаха търпеливо своя ред, докато някой член от ятото се търкаляше, риташе с крака в „банята“ и пърхаше с крила, с които хвърляше върху тялото си прах.

Тези мили и малко глупави птици гнездят; разбира се, по земята и според мен те самите, яйцата и малките им съставляват съществена част от храната на хищните бозайници, особено на степните лисици — най-често срещаните в тази област хищници. Това са сиви и изящни зверчета с невероятно тънки и крехки на вид крака. Те като че ходеха на лов денем и нощем, и се срещаха обикновено по двойки. Лисиците пресичаха внезапно пътя пред автомобила, пухкавите им опашки се извиваха зад тях като кълбо сив пушек и когато преминаваха на другата страна, спираха, присядаха на задни крака и дяволито ни поглеждаха.

На едно от местата, където си бяхме устроили лагер, ни посетиха двойка от тези дребни лисици, нещо, което дотогава си бяха позволили само гуанако. Беше около пет часа сутринта и от моето легло под задния мост на лендроувъра наблюдавах как небето позеленяваше преди изгрева. Както обикновено, аз се мъчех да събера кураж да напусна топлинката на одеялата и да запаля огъня, за да приготвя закуската. Изведнъж от заобикалящите ни жълти храсти неочаквано и тихо като привидения се появиха две лисици. Те приближиха предпазливо лагера със заговорническия вид на ученици, решили да оберат чужда овощна градина и спираха често да подушат духащия преди изгрева вятър. За щастие в този момент никой не хъркаше. Мога писмено да заявя, че няма нищо по-ефектно за сплашване на диви животни, отколкото три жени, захъркали в различни тоналности отзад в лендроувъра.

След като обиколиха лагера, без да открият нещо подозрително, те се окуражиха. Лисиците приближиха пепелта на огнището, подушиха го и се разкихаха силно, от което взаимно се изплашиха. Когато се отърсиха от уплахата, те продължиха своето проучване, откриха една празна консервна кутия от сардини и след кратка препирня я облизаха, докато тенекията лъсна. Следващото им откритие беше голямо руло розова тоалетна хартия, един от малкото луксове в нашата екипировка. След като се убедиха, че не е за ядене, те откриха, че ако се удари бързо с лапа, рулото се размотава по най-удивителен начин. В следващите десет минути те танцуваха и се въртяха на тънките си крачета, подмятаха тоалетната хартия насам-натам, от време на време хващаха с уста дълги парчета от нея, подскачаха във въздуха и падаха на земята с увити по вратовете и краката книжни ленти. Те играеха толкова безшумно и толкова грациозно, че изпитвах истинско удоволствие да ги наблюдавам. Подвижните им тела се открояваха ярко на фона на зеленото небе, обсипаните с жълти цветове храсти и розовата тоалетна хартия. Цялата лагерна площадка придоби весел карнавален вид, когато някой от лендроувъра се прозя силно. Лисиците замръзнаха моментално на местата си, като от устата на едната от тях висеше парче хартия. Прозявката се повтори и лисиците изчезнаха така безшумно, както се и появиха, като оставиха след себе си за спомен около четиридесет метра развята на вятъра розова хартия.

Друго животно, което виждахме много често, беше дарвиновото нанду — южноамериканският двойник на африканския щраус. Тези птици са по-дребни от северноаржентинското нанду, имат по-нежни тела и са по-светлосиви на цвят. Те се струпваха обикновено на малки групи от по пет или шест и ние неведнъж ги виждахме как се движат из храсталаците заедно с гуанако. Според мен една от най-красивите гледки, която наблюдавахме на полуострова, беше стадо от шест гуанако с три грациозни светлокафяви малки, тръгнали в бавен тръс през златистите храсти в компанията на четири дарвинови нанду, зад чиито огромни крака ситнеха дванадесет малки, всяко едно покрито с раирана перушина, същински малки тлъсти оси. Докато малките нанду се държаха много мирно и послушно, като ученички, тръгнали по двойки на разходка, малките гуанако буйстваха и немирстваха, припкаха около възрастните и правеха възбудени, рисковани и объркани скокове. Едно от тях подскочи и се блъсна във възрастно гуанако, но получи за наказание такъв силен удар в стомаха, че веднага се усмири и побягна спокойно след майка си.

Ако не се обезпокояват, нанду бягат по много царствен начин. От време на време ние се натъквахме на тях с колата и те моментално изпадаха в паника. Вместо да свърнат в шубраците, те хукваха безредно по пътя с лекотата и грацията на професионални футболисти. Колкото повече ги настигаше лендроувърът, толкова по-бързо бягаха те, привели към земята дългите си шии и вдигнали толкова високо стъпала, че почти докосваха онова, което можеше да се вземе за брада. Аз гоних по този начин едно нанду само на около два метра пред капака на лендроувъра в продължение на половин миля със скорост от четиридесет до петдесет километра в час. В края на краищата, когато ги преследват по този начин, на тях изведнъж им идва на ум, че могат да намерят убежище в храстите. Тогава неочаквано увеличават скоростта си, разперват красиво светлите си крила, отбиват се от пътя с грацията на балерина и изчезват с подскоци в далечината.

Тези нанду подобно на обикновените нанду от север си строят обществени гнезда, т.е. Няколко женски снасят яйцата си в едно и също гнездо. Това гнездо, в което могат да се открият до петдесет яйца, представлява обикновена дупка в земята, оградена със суха трева или няколко клонки. Както и при обикновените нанду, мъжкото дарвиново нанду полага много труд при мътенето на яйцата и отглеждането на малките след тяхното излюпване. Току-що снесените яйца имат ярко полирана повърхност и красив зелен цвят, но обърнатата към слънцето страна скоро избелява, покрива се с бледи зеленикави петна, после става жълтеникава, бледосиня и накрая побелява. Дарвиновото нанду е толкова плодовито, че неговите яйца, а до голяма степен и неговите малки са съществена част от храната на хищниците от полуострова.

Друго обикновено животно, което срещахме често из пътищата, беше пинхе, или косматият броненосец. Ние срещахме космати броненосци и денем, и нощем, но предимно привечер, в лъчите на залязващото слънце, когато притичваха насам-натам по пътя, душеха енергично и наподобяваха странни механични играчки, защото малките им крачка се движеха толкова бързо, че изглеждаха като мъглявина под броните им. Обрасли са с гъсти, дълги и груби бели косми, но не смятам, че те ги предпазват зимно време от студа. Предполагам, че през зимата спят зимен сън, тъй като по замръзналата на около метър дълбочина земя няма абсолютно нищо за ядене. Всички заловени от нас броненосци имаха дебел слой тлъстина под кожата и бледорозовите им и много набръчкани стомахчета бяха винаги препълнени с храна. Основното им ядене се състои от бръмбари, техните ларви, малките и яйцата на гнездящите по земята птици, като мартинета, макар и понякога неочаквано да им се усмихнеше щастието под формата на умряла овца или гуанако. Често се виждаха да тичат непосредствено до прибоя — на самия морски бряг. Тогава ми приличаха на малки, закръглени полковници, вдъхващи животворен озон на плажа в Борнмът, макар и от време на време да разрушаваха илюзията, защото спираха и закусваха леко с някой умрял рак, нещо, което по мои наблюдения, не е правил нито един полковник.

Да се наблюдават всички тези диви животни беше без съмнение прекрасно, но това не ни приближаваше ни най-малко към нашата цел — леговището на морските слонове. Ние обходихме безуспешно голяма част от морския бряг и аз започнах да си мисля, че сме закъснели и че морските слонове вече плуват на юг към Огнена земя и Фолкландските острови. Бях загубил всякаква надежда, когато открихме една елефантерия, за която никой не ни беше казал нищо. Това стана по щастлива случайност. Вървяхме по една доста висока скала, като на всяка четвърт миля спирахме да огледаме дали по разположения под нас бряг няма признаци на живот. Не след дълго заобиколихме малък нос и попаднахме в залив, брегът на който се намираше в подножието на скалата и беше осеян с огромни заоблени камъни. Някои от камъните бяха толкова големи, че от мястото, на което се намирахме, не виждахме нищо зад тях. След като се огледахме наоколо, открихме изровена пътека и се спуснахме по нея до брега, за да разберем какво има там.

Брегът беше покрит с блестящ пъстър чакъл. Всяко отделно камъче беше така излъскано от морето, че просто искреше на лъчите на залязващото слънце. Надолу по брега безразборно се трупаха огромните сиви и бежови камъни, някои от тях с размери на къща. Под въздействието на вятъра и морето някои от тях бяха силно проядени и придобили най-фантастични форми, така че ние с труд се изкачвахме по тях под тежестта на камерите и екипировката. Преминахме известно разстояние по камъните и почувствахме, че сме изгладнели. Избрахме си удобен камък, превърнат от природата в естествена пейка, седнахме и извадихме храната и виното. Чувствах пълна увереност, че на няколко мили наоколо няма и помен от морски слонове, затова бях напълно потиснат и ядосан на себе си, че изгубих толкова много време с южните тюлени.

— Може пък утре да открием нещо — успокояваше ме Джеки и ми подаде сандвич, три четвърти от който се състоеше от полепнала по него патагонска земя.

— Не — отвърнах аз и приех неприязнено тази нейна подкрепа, защото не желаех никой да ме утешава. — Заминали са вече на юг. Имат си малки и са заминали. Ако не бях изгубил толкова много време с тези проклети тюлени, може би щяхме да ги открием.

— Сам си виновен за това — отвърна убедително Джеки. — През цялото време ти казвах, че направи предостатъчно снимки на южните тюлени, но ти все настояваше да останем поне още един ден.

— Зная — отвърнах унило аз, — те са толкова чудесни създания, че просто не можех да се откъсна от тях.

Мари грабна една бутилка с вид на човек, който не губи присъствие на духа, при каквито и да е обстоятелства. Когато тапата излезе с пукот от бутилката, един издължен като яйце голям камък, разположен на около три метра от нас, издаде дълбока и печална въздишка, отвори две огромни, кротки, блестящи, черни като катран очи и спокойно ни погледна.

След като се представи по този начин и ние разбрахме, че това е морски слон, всички останахме учудени, защото първоначално го взехме за нещо друго. Едно бързо, но внимателно оглеждане наоколо ни показа, че всъщност сме се настанили съвсем близо до дванадесет гигантски животни, които си спяха най-спокойно, докато ние като туристи в Маргейт бяхме приближили до тях, седнали и извадили храната си. Те толкова много приличаха на заобикалящите ги огромни камъни, че се замислих покрай колко ли подобни групи бяхме минали, докато се мъчехме да ги открием. След като се нагледах на южни тюлени, очаквах, че колонията на морските слонове ще се окаже по-шумна и оживена, но те лежаха отпуснато на брега и шумяха толкова, колкото група болни от водянка, участващи в турнир по шахмат в турска баня. Закрачихме между огромните хъркащи тела, огледахме ги и открихме, че от дванадесетте животни три са мъжки, шест женски и три поотраснали вече малки. Малките бяха дълги около два метра, а женските — около четири, четири и половина метра. Мъжките бяха истински гиганти. Два от тях достигаха над пет метра и половина, а най-старият към шест и половина метра.

Старият мъжки беше великолепно животно с грамадно, наподобяващо бъчва тяло и огромен месест нос като на страстен пияница. Той лежеше върху блестящия чакъл подобно на колосален къс маджун, от време на време въздишаше дълбоко и носът му затреперваше като желе или пък се събуждаше за малко, за да нахвърля с едната си перка мокър чакъл върху тялото си. Той се отнасяше необикновено спокойно към нашето натрапничество, тъй като го наближихме на около метър, за да го измерим и снимаме. Той само отвори очи, огледа ни със сънен поглед и отново потъна в сън.

Всичко това беше необикновено вълнуващо преживяване. У някои хора може да съществува пламенното желание да зърнат наклонената кула в Пиза, да посетят Венеция или да видят Акропола, преди да умрат. Моето пламенно желание беше да видя жив морски слон в неговата естествена среда и ето сега лежах върху чакъла и дъвчех сандвич само на около метър и половина от него. Той приличаше на баражен балон, напълнен по грешка с тесто. Със сандвич в едната ръка и секундомер в другата, аз следях дишането му, едно от многото удивителни неща у морския слон. Тези животни правят за пет минути около тридесет равномерни вдишвания и издишвания, след което престават да дишат за пет до осем минути. Когато са в морето, това вероятно им е от голяма полза, защото излизат на повърхността, после се потапят и остават дълго под водата, без да е необходимо да излизат и да вдишват отново въздух в дробовете си. Толкова се бях увлякъл, че стоейки редом до това гигантско и фантастично животно, започнах да чета на останалите лекция за морските слонове.

— Те спят необикновено дълбоко. Знаете ли, че някакъв естествоизпитател се качил върху един морски слон и легнал отгоре му, без да го събуди.

Джеки обгърна с поглед колосалното животно пред мен.

— Той може да се е качил върху него, но не и аз — каза тя.

— Женските очевидно достигат полова зрелост едва на двегодишна възраст. Те имат закъсняла имплантация… когато се съешават, задържат спермата в телата си за различни периоди, преди да й дадат възможност да се развие. Ето тези малки са от тазгодишното котило. Това означава, че не са още в състояние да се размножават…

— Котилото от тази година ли? — прекъсна ме учудено Джеки. — Мислех, че са поне на една година.

— Не, аз не бих им дал повече от четири, пет месеца.

— Колко ли са едри тогава при раждане?

— Мисля на половината, колкото са сега.

— Господи! — възкликна съчувствено Джеки. — Представи си само да родиш такова чудо!

— Ето — казах аз, — това показва само, че има и такива, които са по-зле от теб.

Като че в потвърждение на моите думи морският слон въздъхна дълбоко и сърцераздирателно.

— Знаете ли, че червата на един възрастен морски слон могат да достигнат около двеста метра дължина? — попитах аз.

— Не зная — отвърна Джеки — и мисля, че всички ще изядем с по-голям апетит сандвичите си, ако се въздържиш от разкриване тайните на вътрешната анатомия на животните.

— Смятах, че ви интересува.

— Интересно ми е — отвърна Джеки, — но не когато ям. Предпочитам да получавам подобна информация в друго време.

Когато човек привикне с невероятните размери на южните морски слонове, веднага започва да обръща внимание и на други особености. Първото нещо, разбира се, са смешните му задни части. Южният тюлен (всъщност морският лъв) има добре развити задни крайници, така че, когато ходи, той се изправя на четири крака и се движи като куче или котка. Морският слон обаче е същински тюлен, задните му крайници са малки и съвсем безполезни и завършват със смешни перки, наподобяващи празни ръкавици. Морските слонове се придвижват като огъват вълнообразно масивния си гръб и си служат само с предните перки. Този начин на движение е бавен и тромав и на човек просто му става болно да гледа.

Цветът на животните от стадото беше различен. Кожата на стария мъжки имаше красив тъмносив цвят, изпъстрен тук-там със зелено. Младите и женската бяха много по-светлосиви. Малките не бяха голи и с плътни кожи като своите родители, а носеха прекрасни кожухчета в сребристобял цвят, гъсти и плътно прилепнали като плюш. По кожата на възрастните имаше много гънки и бръчки, също като че имаха нужда от питателна храна, за да я загладят, затова пък закръглените и блестящи малки изглеждаха като току-що напомпани с велосипедна помпа и при най-малкото невнимание ще полетят във въздуха.

От гледна точка на операторската работа стадото морски слонове беше труден обект за снимане. Те не искаха нищо друго, освен да спят. Не правеха и никакви движения, като изключим това, че отваряха и затваряха огромните си ноздри при дишане и от време навреме някой от тях загребваше мокър чакъл и го посипваше върху гърба си, но и това се правеше без предварително предупреждение и аз изгубих немалко време, преди да заснема всичко това на лента. Понякога някой от морските слонове се изгърбваше, без да отваря очи, и забиваше нос в чакъла като същински булдозер. Дори когато запечатах всичко това на филмовата лента, все ми се струваше, че морските слонове не са изявили достатъчно добре себе си — липсваше каквото и да е движение, което в края на краищата е един от необходимите елементи на киното. Една от необикновените особености на морските слонове е гъвкавостта на гръбначния им стълб. Независимо от своята маса и дебелина те са способни да се огъват назад като обръч, докато главата опре повдигнатата им опашка. Блъсках си главата как да ги накарам да покажат всичко това, за да го заснема, а не само да лежат безчувствени като пушачи на опиум. Накрая успяхме да постигнем това със стария мъжки чрез много прост начин — хвърляхме с шепи чакъл върху опашката му. След първата шепа чакъл той леко се размърда и въздъхна дълбоко, без при това да отваря очи. Втората шепа го накара да отвори очи и да ни огледа с леко учудване. При третата шепа той вдигна глава, отхвърли назад муцуна, при което тя се нагъна като хармоника, отвори уста и издаде свистящ рев след това отново се повали върху чакъла, като че изнемощял от толкова много усилия и отново заспа.

В края на краищата обаче нашата бомбардировка му подейства на нервите. Всичко това, разбира се, не му причиняваше никаква болка, но непрестанната каменна градушка върху задните му части, когато се мъчеше да заспи, се оказа крайно неприятна. Той неочаквано се разсъни напълно, изправи се, вдигна право във въздуха глава и заприлича на латинската буква „J“, после отвори широко уста и издаде продължителен свистящ рев, необикновен звук, характерен по-скоро за влечуго, отколкото за такъв грамаден бозайник. Той се изправи така четири пъти и когато видя, че това не оказва никакво вредно влияние върху нашия морален дух, постъпи така, както постъпват в тежки минути всички тюлени: избухна в плач. От очите му рукнаха огромни мътни сълзи и се застичаха печално по муцуната му. Той се излегна с цял ръст върху чакъла и започна да се придвижва заднешком към морето подобно на гигантска гъсеница. Изкриви тяло от огромните усилия, които правеше, а мазнината върху гърба му се нагъна на вълни. Най-сетне с последен жаловит рев, целият облян в сълзи, той влезе във водата, връхлитащата вълна се разби в плещите му и го обгърна в бяла пяна. Останалите морски слонове се разтревожиха от изчезването на своя господар, повдигнаха глави и впериха обезпокоените си погледи в нас. След това едно от малките изпадна в паника и заогъва тяло към морето, а по бялата му муцунка непрестанно се стичаха сълзи. Това преля чашата на търпението на останалите животни. Не измина и минута и цялото стадо се втурна към морето като огромни ларви, плъпнали към парче сирене.

Ние прибрахме натъжени съоръженията си и се заизкачвахме по скалата; натъжени, защото току-що приключихме и последната си задача. Това означаваше, че е време да напуснем полуострова с неговите удивителни животни и да се насочим към Буенос Айрес за следващата част от нашата експедиция. Докато крачехме в полумрака по пътеката, ние видяхме за последен път стария мъжки. Той подаде глава от една вълна и ни огледа озадачено с черните си очи. Морският слон изпръхтя, ехото отекна силно в скалите и носът му затрептя. След това, като не сваляше тъжния си поглед от нас, той се потопи бавно в ледените води и изчезна.