Джералд Даръл
Шепнещата земя (10)

Вампири и вино

Вампирът често причинява много неприятности, като хапе конете за вратовете.

Чарлз Дарвин — Пътешествие около света с кораба „Бийгъл“

Когато се завърнах от Оран, гаражът се препълни от животни. Трудно се заглушаваха пронизителните и неразбираеми разговори на папагалите (разнообразявани от време на време от някой проглушителен крясък, като че прелъстяваха някоя местна красавица), резките тракащи викове на пенелопите, невероятно силната и звучаща като тромпет песен на кариамите, бърборенето на коатите и раздаващият се нарядко глух и далечен като тътен рев на пумата, която кръстих Луна в чест на човека Луна. За фон на този шум служеше непрестанното стържене, което се раздаваше от клетката на агути, защото тя се стараеше непрестанно да преобразява жилището си с помощта на своите наподобяващи длета зъби.

Веднага след завръщането си се залових с майсторене на клетки за различните животни, като клетката на Луна оставих последна, защото тя пристигна в голям сандък, в който разполагаше с премного място за движение. След като настаних всички животни, се заех и със строежа на клетка, достойна за една пума, която се надявах, че ще подчертае още повече нейната красота и грация. Тъкмо бях завършил работата си и пристигна кръстникът на Луна. Както обикновено, той си тананикаше весело и предложи да ми помогне в трудната работа по преместването на Луна от сегашното й жилище в новата клетка. Ние затворихме много внимателно вратата на гаража, в случай на нещо непредвидено, за да не може пумата да се измъкне навън и да се изгуби. Човекът Луна забеляза, че при това положение ние оставаме заключени с пумата, към което се отнесе с тревога и униние. Успокоих го, като му казах, че пумата ще бъде къде-къде по-изплашена от нас, но в този миг тя изръмжа така тътнещо, зловещо и решително, че Луна видимо побледня. Когато започнах да го убеждавам, че животното ръмжи от страх пред нас, той ме изгледа напълно недоверчиво.

Планът на операцията беше следният: да се премести сандъкът с пумата срещу вратата на новата клетка, да се извадят няколко летви от едната страна на сандъка и да се остави животното да премине без много шум от старото на новото място. За съжаление, в резултат на малко ексцентричната конструкция на направената от мен клетка, ние не успях ме да долепим плътно сандъка до вратата на клетката и между тях остана да зее около двадесетина сантиметров отвор. Без да мисля много, поставих отстрани летви и те образуваха нещо като малък тунел между двата сандъка, след което започнах да свалям дъските от сандъка на пумата, за да излезе от него. По време на работата, в отвора неочаквано се показа една златиста лапа, голяма колкото свински бут, и върху горната страна на ръката ми се появи чудесна дълбока драскотина.

— А! — възкликна мрачно Луна. — Виждаш ли какво стана, Джери?

— То е само защото пумата се изплаши от ударите на чука — отвърнах аз с престорена веселост и засмуках раната на ръката си. — Струва ми се, че извадих достатъчно дъски, за да може да премине спокойно. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

Зачакахме. След десетина минути надникнах през една дупка и видях как проклетата пума си лежи най-спокойно в стария сандък, дреме си мирно и не проявява ни най-малко желание да премине по нашия разнебитен тунел в новото си по-просторно жилище. Очевидно оставаше само едно: да я изплаша и по този начин да я накарам да премине от сандъка в клетката. Вдигнах чука и го стоварих шумно върху задната страна на сандъка. Може би трябваше да предупредя Луна. В един и същ миг се случиха две неща. Пумата, извадена внезапно от полудрямката, подскочи и се втурна в тунелчето, а от удара на чука се счупи част от дъската на тунелчето откъм страната на Луна. В резултат на това той погледна надолу, видя как крайно раздразнената пума подуши замислено краката му, изкрещя пронизително с теноровия си глас и подскочи вертикално във въздуха. Такъв крясък не бях чувал никога в живота си, но точно той спаси положението, защото обезкуражи пумата и тя се напъха колкото се може по-бързо в новата клетка. Спуснах моментално подвижната вратичка и добре я заключих. Луна се облегна на вратата на гаража и започна да трие лице с носната си кърпа.

— Виждаш ли — казах весело аз, — нали ти казах, че няма да бъде никак трудно.

Луна ме погледна с изпепеляващ поглед.

— Ти си събирал животни в Южна Америка и Африка? — запита най-сетне той. — Вярно ли е това?

— Да.

— И се занимаваш с тази работа вече четиринадесет години?

— Да.

— Сега си на тридесет и три години?

— Да.

Луна поклати глава като човек, изправен пред една от най-трудните загадки в света.

— Един Господ знае как си доживял толкова дълго — каза той.

— Омагьосан съм — отвърнах аз. — Впрочем защо дойде тази сутрин при мен, като изключим желанието ти да се пребориш с твоята съименничка?

— Отвън — отвърна Луна, като продължи да бърше лицето си, — чака един индианец с бичо. Срещнах го в селото.

— Какво е това бичо? — попитах аз, когато излязохме от гаража и отидохме в градината.

— Мисля, че е прасе — отвърна Луна, — поставено е в сандък и не успях добре да го видя.

Индианецът клечеше на полянката, а пред него се виждаше сандък, от който се носеха фалцетни крясъци и приглушено грухтене. Само представител на семейството на свинете можеше да издава тези необикновени звуци. Индианецът се усмихна, свали сламената си шапка, поклони се, вдигна капака на сандъка и извади отвътре прелестно малко същество. Оказа се съвсем малък огърличен пекари, обикновен вид диво прасе, обитаващо тропическите райони на Южна Америка.

— Това е Хуанита — каза усмихнат индианецът и пусна малкото същество на полянката, а то изгрухтя възторжено и започна да души очаквателно наоколо.

Винаги съм изпитвал слабост към свинете, а на новородени прасенца просто не мога да устоявам, затова само след пет минути Хуанита стана моя собственост за цена, два пъти по-висока от нейната собствена стойност, ако говорим от финансова гледна точка, но сто пъти по-евтина от гледна точка на нейното обаяние и лични качества. На дължина достигаше около петдесет сантиметра, а на височина около тридесетина. Покриваше я дълга, грубовата сива козина, а от ъгъла на устата и в кръг около врата си имаше чисто бяла ивица, като че си бе поставила итънска^[1] якичка. Имаше стройно тяло с изящно изострена зурличка, завършваща с прелестно чипо рило, тънки и нежни крака с малки лъскави копитца колкото шестпенсова монета. Походката й беше изящна и женствена, тя движеше така бързо крака, че копитцата й потропваха меко като дъждовни капки.

Смешно питомна, тя притежаваше милата привичка дори след петминутна раздяла да ви посрещне така, като че не ви е виждала дълги години, които е прекарала сиво и празно. Спускаше се напред със сподавени радостни крясъци, търкаше зурла и задница в краката ни и буквално се опиваше от срещата, като грухтеше и въздишаше съблазнително. Райският живот за нея настъпваше тогава, когато я вземех на ръце, обръщах я по гръб, люшках я като бебе и я почесвах по коремчето. Тя лежеше със затворени очи и потракваше възторжено с малките си зъбки като с кастанети. Много питомните и по-малко пакостливите животни продължаваха да се разхождат свободно из гаража и тъй като Хуанита се държеше като добре възпитана дама, разреших и на нея да се разхожда из гаража, като само нощем я затварях в клетка. Беше много забавно да се наблюдава Хуанита по време на хранене, когато зариваше зурла в голям съд с храна, заобиколена от най-различни животни — кариами, папагали, зайци пигмеи, пенелопи, — които се опитваха да се хранят от същия съд. Тя се държеше винаги безупречно, оставяше достатъчно място на останалите животни да се хранят и никога не проявяваше враждебност, дори когато някоя хитра кариама грабваше вкусни парченца изпод розовата й зурличка. Само веднъж забелязах как изгуби контрол върху себе си, и то стана, когато един от най-глупавите папагали изпадна в крайна възбуда при вида на съда с храната, политна с радостни крясъци надолу и кацна точно върху зурлата на Хуанита. Тя изгрухтя възмутено, отърси го от себе си и го подгони към единия ъгъл, а той крещеше и трепереше, докато тя се надвеси за миг отгоре му, заскърца заплашително със зъби и след това се върна да продължи прекъснатото си хранене.

Когато настаних най-после всички нови животни, отидох на гости у Една да й благодаря за грижите и вниманието, които бе оказала към животните, оставени тук по време на моето отсъствие. Заварих я с Хелмут пред огромен куп малки червени чушлета, от които варяха измислен от Хелмут сос. Когато този сос се прибавеше към супата, той можеше да смъкне кожата от устата още с първата хапка, но затова пък придаваше неземен вкус на гозбата. Сигурен съм, че всеки гастроном ще изяде с безкрайно удоволствие дори сварен стар ботуш, залят след това със соса на Хелмут.

— А, Джери! — посрещна ме Хелмут и се втурна към барчето. — Имам за тебе приятни новини.

— Да не искаш да кажеш, че си купил нова бутилка джин? — запитах аз, изпълнен с надежда.

— Да, това се разбира от само себе си — отвърна усмихнат той, — защото знаехме, че си се завърнал. Друго исках, да, ти кажа. В края на следващата седмица ще имаме почивка.

— И какво от това?

— Това означава — отвърна Хелмут и напълни непринудено и весело чашите, — че мога да те взема за три дни в планините на Калилегуа. Харесва ли ти, а?

Обърнах се към Една.

— Една — започнах аз. — Аз те обичам…

— Добре, добре — отвърна смирено тя, — но трябва да ме убедиш, че пумата ще си остане през цялото време в клетката. Това е единственото, което искам от теб.

Следващата събота сутринта точно когато зората осветяваше небето, Луна ме събуди, като провря глава през прозорчето и запя някаква неприлична любовна песен. Измъкнах се от леглото, нарамих екипировката си и тръгнахме през прохладната и преливаща от роса утрин към къщата на Хелмут. Пред нея чакаха вече няколко дръгливи кранти със закрепени върху гърбовете им необикновени седла, които се използват на север в Аржентина. Дълбокото и извито седло с много висок лък отпред, представляваше истинско кресло. Към предната част на седлото бяха прикрепени две огромни парчета кожа, наподобяващи крила на ангели, които предпазваха отлично краката и колената по време на преминаване през бодливи храсти. В неясната още светлина на зората, конете със странните си седла приличаха на митични същества, нещо като пегаси, които пасяха отчаяно мократа от росата трева. Наблизо си почиваха четиримата водачи и ловци, които идваха с нас. Видът им беше възхитително див и небръснат, носеха мръсни бомбачас — големи набръчкани ботуши и огромни, раздърпани сламени шапки. Те наблюдаваха как Хелмут, с блеснала от росата пшеничена на цвят коса сновеше от кон на кон и пъхаше разни неща в закачените за седлата торби. Хелмут ми каза, че в торбите са поставени провизиите ни за тези три дни. Надникнах в една от тях и разбрах, че нашите хранителни продукти се състоят главно от чесън и бутилки червено вино, а една от торбите беше натъпкана с огромни късове развалено на вид месо. Кръвта се отцеждаше през торбата и необикновените й форми създаваха неприятното впечатление, че превозваме човешки труп с отрязани крайници. Когато Хелмут реши, че вече всичко е наред, от къщата излезе Една. Потръпвайки от студ в халата си, тя ни пожела добър път. Ние се метнахме върху гърбовете на кокалестите кранти и се понесохме в тръс към планинската верига — целта на нашето пътешествие. Тя бе изпъстрена тук-там със златисти и зелени петна, и обгърната от светлината на зората.

Отначало яздихме по изровените пътеки през плантациите за захарна тръстика, която шумолеше и пращеше под напора на лекият ветрец. Нашите ловци и водачи се понесоха напред в галоп, а Луна, аз и Хелмут яздехме спокойно един до друг. Хелмут ми разказа своя живот — на седемнадесетгодишна възраст, когато бил още в Австрия, го записали насилствено в германската армия и после през цялата война воювал първо в Северна Африка, после в Италия и накрая в Германия, без да му се случи каквото и да било, с изключение на върха на единия му пръст, откъснат от настъпената от него мина, която едва не го убила. Луна седеше отпуснато в огромното си седло като поставена там марионетка и тихо си тананикаше. Когато двамата с Хелмут разрешихме световните проблеми и стигнахме до потресаващото заключение, че войната е безсмислена, ние млъкнахме и се заслушахме в мекия глас на Луна, в хора на тръстиките и в равномерното чаткане на конските копита, което приглушено от ситната прах наподобяваше леко и спокойно биене на сърце.

Скоро пътеката излезе от плантациите, заизвива се по подножията на планината и навлезе в същинска гора. Масивните стволове на дърветата, украсени с провиснали епифити и орхидеи, приличаха на верига роби, свързани един с друг от преплетените и огънати лиани. Пътеката сега вървеше по коритото на пресъхнала река (представях си я каква ставаше по време на дъждовния сезон), осеяно от кръгли камъни с най-различни размери, много от които бяха разклатени. Макар че бяха навикнали с околността и стъпваха сигурно, конете започнаха често да се препъват и едва не ни изхвърляха през главите си. За да не се намерим с разбити черепи на земята, държахме здраво поводите. Пътеката сега изтъня и така залъкатуши сред гъстите храсталаци, че макар и да яздехме непосредствено един зад друг, често се губехме от погледите си. И ако не чувах песните на Луна и ругателствата на Хелмут, когато конят му се препъваше, щях да си помисля, че яздя съвършено сам. След като се движихме така около час и от време на време си подвиквахме разни въпроси или бележки, чух гневния вик на Хелмут. Когато минавах завоя, разбрах причината за гнева му.

На това място пътеката се разширяваше, а от едната й страна имаше около двуметров скалист ров. Точно тук поради някаква необикновена причина, известна само на него, беше успял да падне един от товарните ни коне, независимо от това, че точно тук пътеката бе предостатъчно широка, за да се избегне подобна катастрофа. Стори ми се, че конят лежи самодоволно на дъното на рова, докато нашите диви на вид ловци се мъчеха да му помогнат да се изкачи отново на пътеката. Едната страна на коня беше покрита с аленочервена течност, която се стичаше надолу, също като че животното стои сред непрестанно увеличаваща се локва кръв. Отначало се учудих и не можех да повярвам, че животното е могло да се нарани така лошо при падане, от толкова малка височина. След това разбрах, че освен другите вещи конят носеше и част от нашето вино. Сега стана ясно откъде идваха лепкавата течност и гневът на Хелмут. В края на краищата измъкнахме коня отново на пътеката, Хелмут надникна в просмуканата от виното торба и изстена от мъка.

— Проклет кон — изруга той, — защо не падна върху другата си страна, където е месото?

— Остана ли нещо? — попитах аз.

— Не — отвърна Хелмут и ме погледна с поглед, изпълнен със страдание. — Всички бутилки са счупени. Знаеш ли какво означава това, а?

— Не — отвърнах чистосърдечно аз.

— Това означава, че са ни останали само двадесети пет бутилки — отвърна Хелмут.

Сломени от сполетялата ни трагедия, ние продължихме бавно пътя си.

Дори Луна изглеждаше разстроен от загубата и изпълняваше само траурни песни от своя обширен репертоар.

Продължавахме да яздим напред, а пътеката ставаше все по-стръмна. По обяд слязохме от конете край малко бурно поточе с плувнали в пот ризи, изкъпахме се и похапнахме леко с чесън, хляб и вино. Това може да прозвучи отвратително за придирчивия, но когато човек е гладен, няма по-вкусно съчетание. Отпочинахме си около час, възседнахме отново конете и яздихме целия следобед. Когато сенките се удължиха и през малките пролуки в короните на дърветата над нас съзряхме златистите светлини на залеза, наклонът изчезна и ние излязохме на равна и чиста горска поляна. Тук слезлите от конете ловци бяха свалили седлата и един от тях разпалваше огън със сухи клонки. Слязохме с вдървени тела от конете, разседлахме ги, после се облегнахме край огъня на седлата и на дебелите вълнени попони, наречени рекадо, и си починахме десетина минути. През това време ловците измъкнаха няколко къса от неприятното на вид месо и се заеха да го пекат на дървени шишове.

След малко вцепенението ми попремина и тъй като все още беше светло, реших да се поразходя из гората в непосредствена близост около нашия лагер. Когато се вмъкнах и закриволичих между гъстите й огрени от залязващото слънце храсталаци, листата много скоро заглушиха дрезгавите гласове на ловците. Над главата ми от време на време се появяваше по някое колибри, пърхаше с крила, пърпореше и заставаше пред някой цвят да смукне за последен път преди лягане нектар. Малко ято тукани размахваха крила от дърво на дърво, джавкаха като кутренца, разглеждаха ме с наклонени на една страна глави и хъхреха като ръждясали панти. Заинтересуваха ме не толкова птиците, колкото необикновеното количество гъби около мене. В никоя част на света не бях виждал такова разнообразие на гъби, осеяли почвата, повалените дървета, та дори и стволовете. Те пламтяха във всички цветове: от виненочервено до черно и от жълто до сиво, а по форма бяха фантастично разнообразни. Вървях бавно през гората в продължение на около петнадесетина минути и преминах приблизително един акър. За толкова кратко време и на такава малка площ събрах в шапката си двадесет и пет вида гъби. Някои от тях бяха аленочервени с формите на венециански чаши с изящни столчета; други, целите във филиграни с отворчета, напомняха малки жълто-бели масички, изрязани от слонова кост; трети приличаха на огромни и гладки капки от смола или лава, черни и корави, те растяха върху изгнилите стволове на повалените дървета; четвърти, разклонени и изкривени като миниатюрни рогца на елен, като че бяха изрязани от шоколад. Едни от гъбите растяха в редици като червени, жълти или кафяви копчета от нагръдниците на повалените дървета, а други висяха като стари жълти сюнгери от клоните и от тях се отцеждаше злокобна жълта течност. Същински пейзаж на вещиците от „Макбет“. Човек очакваше всеки миг да зърне някоя прегърбена набръчкана стара вещица, тръгнала да събира с кошница тази богата реколта от отровни гъби.

Скоро съвсем се стъмни и между дърветата не се виждаше нищо, затова се върнах в лагера, наредих моите гъби в редици и започнах да ги разглеждам на светлината на огъня. Неприятното на вид месо се бе превърнало по това време в най-възхитителното кафеникавичко и цвъртящо печено и всеки един от нас се привеждаше напред, отрязваше си най-вкусното парче, потопяваше го в соса на Хелмут (той предвидливо беше взел цяла бутилка от него) и слагаше ароматния къс в уста. Наоколо цареше пълна тишина, нарушавана само от време на време от някое оригване. Ние си подавахме мълчаливо виното и понякога някой се привеждаше и оправяше внимателно дървата в огъня, за да пламтят по-ярко пламъците, а остатъкът от печеното просъскваше кратко като гнездо сънени оси. Накрая се нахранихме до насита и се облегнахме на удобните си седла, а Луна отпи голяма глътка вино от една бутилка, взе китарата и дръпна тихо струните. Той запя много тихо някаква песен и гласът му едва-едва преливаше извън осветения от огъня кръг, а ловците започнаха да му пригласят със силните си красиви гласове. Аз си облякох пончото (тази безценна дреха, наподобяваща одеяло с дупка по средата), завих се плътно в него, но оставих свободна едната си ръка, за да поемам подаващата се в кръг бутилка с вино, нагънах рекадото в топла и удобна възглавница и легнах, заслушан в приятните песни и загледан в белия диск на луната, която се движеше бавно през черната плетеница на разпрострелите се над главите ни клони. След това внезапно и без никакви прозявки потънах в дълбок сън.

Събудих се така, както заспах, с лице, обърнато към небето, което сега беше бледосиньо със златист оттенък. Обърнах се настрани и видях, че ловците вече са станали, огънят гори и на него се пече много месо. Седнал край огъня, Хелмут пиеше горещо кафе от огромна чаша и когато се прозях, той се усмихна.

— Погледни Луна! — каза той и показа с чашата. — Хърка като прасе.

Луна лежеше до мен, напълно скрит под своето пончо. Аз измъкнах крак изпод моето пончо и го ритнах там, където предполагах, че се намират задните му части. Улучих, и в резултат на моята жестокост се раздаде жалък стон. След това се чу кикот, последван от песен. Луна подаде глава от дупката на пончото. Имаше много смешен вид и ми приличаше на пееща костенурка, подаваща се от черупката си. Не след дълго, затоплени от кафето и месото, ние оседлахме конете и навлязохме в мократа от росата благоухаеща гора, изпълнена с птичи песни.

Докато яздехме, мислите ми се въртяха около прилепите вампири. Разбирах, че през малкото време, с което разполагах в планината, едва ли ще ми се отдаде възможност да заловя действително интересни животни, но знаех, че мястото, където отивахме, гъмжи от прилепи. В миналото се опитали да създадат кафеена плантация в района, към който отивахме, но се оказало невъзможно да се държат коне именно поради вампирите и така идеята била изоставена. Сега изключително много ми се искаше да срещна прилеп вампир в, така да се каже, неговия собствен дом и ако е възможно да уловя няколко екземпляра и да ги закарам с мен в Европа, като ги храня с пилешка кръв. Пък ако се наложеше дори и с моята собствена и с кръвта на доброволци, които можех да спечеля за делото. Доколкото знаех, прилепи вампири не бяха изпращани в никоя европейска зоологическа градина, с изключение на няколкото екземпляра, които се отглеждаха с успех в Съединените щати. Опасявах се само от едно — да не би вампирите от кафеената плантация да са се преместили на по-тучни пасища поради това, че там няма вече с какво да се прехранват.

След около час пристигнахме до нашата цел, която се оказа някаква полуразрушена едностайна колиба с малка покрита веранда от едната си страна. Според мен ние пристигнахме точно навреме, защото след не повече от шест месеца тя положително щеше да се разпадне и да се превърне в част от гората. Всички ловци, Хелмут и Луна се зарадваха така, като че тази колибка беше някакъв разкошен хотел. Те вмъкнаха нетърпеливо седлата си в нея и започнаха добродушно да се препират кой в какъв ъгъл на изядения от червеите под ще спи. Аз предпочетох да спя на верандата не само заради това, че беше малко по-чисто, но и защото можех да наблюдавам от това място дървото с привързаните за него коне, които очаквах да станат първа жертва на прилепите вампири.

Когато се нахранихме, ние тръгнахме пешком из гората. Макар че видяхме безброй следи от тапири, ягуари и други по-дребни животни, самите животни въобще не срещнахме. Все пак, като преобръщах всички изгнили дънери по пътя, успях да хвана две красиви малки жаби, една дървесна жаба и за ужас на всички останали и една новоизлюпена коралова змия. Когато се върнахме в колибата за вечеря, аз ги поставих внимателно в специално донесените за целта платнени торби. Когато се нахранихме, ние насядахме край блесналите въглени на прегорелия огън и както обикновено, Луна започна да ни пее. След това всички, освен мен влязоха в колибата и затвориха внимателно прозореца и вратата, за да не ги лъхне смъртоносният нощен въздух (макар че предната нощ преспаха съвсем необезпокоявани на открито). Аз си постлах легло на верандата, повдигнах по-високо възглавницата, за да наблюдавам по-добре посребрените от луната коне, завързани наоколо седем метра от мене. Настаних се удобно, запалих цигара и вперих взор в лунната светлина да открия кога край конете ще се появят първите прилепи. Стоях буден около два часа, след което въпреки желанието си заспах.

Събудих се призори страшно недоволен от себе си, измъкнах се от пончото и отидох да огледам конете. Когато видях, че два от тях са били нападнати от прилепи вампири, докато сладко съм хъркал само на седем метра от тях, още повече се ядосах. И двата коня бяха ухапани точно на едно и също място — по вратовете, на една педя разстояние от гривата. Самите ухапани места бяха два равни и плитки разреза, дълги около сантиметър и половина. Ефектът от тези малки разрези обаче е ужасен, тъй като кръвта (както при всички ухапвания от вампири) не спира, след като прилепът престане да лочи своята зловеща храна, а продължава да тече, тъй като слюнката му съдържа противосъсирващи вещества. Ето защо, когато подутият от ядене прилеп отлети, раните на шията на коня продължават да кървят. Сега шиите на конете бяха набраздени от големи ивици засъхнала кръв, несъразмерно големи по отношение на раната. Забелязах също, че освен на едно и също място ухапванията се намираха и от една и съща страна на телата на конете — от дясната страна, като от лявата страна нямаше никаква рана или опит за ухапване. Животните, като че съвсем не се тревожеха от цялата тази работа и изглеждаха малко учудени от интереса, който проявявах към тях.

Убеден, че прилепите вампири се спотайват някъде наблизо, аз организирах след закуска всички да ги преследват. Ние се пръснахме наоколо и започнахме да оглеждаме в кръг гората около колибата, дори навлязохме около четвърт миля в нея и претърсихме всички хралупи и малки пещерки. Нашата безуспешна дейност продължи до обяд. Когато се събрахме отново в колибата, открихме, че единствените живи същества, с които действително можехме да се похвалим, бяха триста и четиридесетте черни кърлежа от различна възраст и размери, предпочели миризмата на Луна и Хелмут и затова полепнали само по тях. Наложи се двамата да отидат до близкото поточе и да се съблекат. Когато махнаха и най-здраво залепените за телата си кърлежи, те приседнаха голи на скалите и започнаха да пощят дрехите си като два бабуина, за да махнат и останалите по гънките и шевовете им кърлежи.

— Любопитни същества са това кърлежите — подхвърлих аз, когато слязох до потока да им съобщя, че яденето е готово, — изключително съзнателни паразити. Добре известен на естествените науки факт е, че те винаги нападат най-неприятните хора от дадена експедиция… това обикновено са пияниците, глупаците и развратниците.

Луна и Хелмут ме погледнаха кръвнишки.

— Не би ли желал — полюбопитства Хелмут — да те хвърлим с Луна хей в този водопад?

— Трябва да признаете, че всичко е много особено. Нито един от нашите ловци няма кърлежи, а те са добра примамка за тях. Аз също нямам. Само вас двамата ви нападнаха. Знаете ли, че има една много стара английска поговорка за паразитите?

— Каква стара английска поговорка? — запита недоверчиво Хелмут.

— Краставите магарета и през девет баира се подушват — и хукнах към лагера, преди да са ме сграбчили.

Слънцето беше така ослепително горещо, че след ядене всички се изтегнахме на верандата да си починем. Останалите захъркаха като прасета, а аз не можех да мигна. Прилепите вампири не излизаха от главата ми. Ядосвах се, че не открихме скривалището им, което, бях напълно уверен, се намираше някъде наблизо. Аз естествено разбирах, че тук може би имаше един или два вампира и да се намери скривалището им в този случай бе поне три пъти по-трудно, отколкото да се търси игла в купа сено. Когато останалите се събудиха със сумтене и прозявки, изведнъж ми хрумна една идея. Скочих на крака и влязох в колибата. Погледнах нагоре и за мое удоволствие видях, че единствената стая на колибата има дървен таван, а това означаваше, че между тавана и покрива има таванско помещение. Изскочих бързо навън и наистина видях квадратен отвор, който очевидно водеше в пространството между тавана и покрива. Сега бях убеден, че таванското помещение е просто претъпкано от вампири. Нетърпеливо изчаках, докато ловците направят на бърза ръка стълба от млади фиданки, и се изкачих до отвора. Въоръжен с торба за моите пленници и парче плат, с което да ги ловя, за да не ме изпохапят, аз се напъхах вътре. След мен се вмъкна Хелмут, който имаше задачата да пази отвора с помощта на една моя стара риза. Хванал електрическото фенерче в уста, аз пристъпих нетърпеливо в таванското помещение. Първото нещо, което открих бе, че таванът е крайно несигурен. На мене не ми се искаше да се строполя долу заедно с тавана, затова легнах по очи като морска звезда и разпределих равномерно тежестта си. Запълзях по корем като дебнещ червенокож индианец и започнах да изследвам таванското помещение.

Първото живо същество се оказа една дълга дървесна змия, която премина бързо край мен и се насочи към охранявания от Хелмут отвор. Когато му съобщих за змията и го помолих да се опита да я залови, той посрещна молбата ми с неудоволствие, придружено със сочни австрийски ругатни. За негово щастие змията откри някаква цепнатина в тавана, пъхна се в нея и повече не я видяхме. Аз продължих упорито да пълзя напред и изплаших три малки скорпиона, които се хвърлиха моментално към близката дупка, както и осем големи отвратителни паяка от най-окосмения вид, които само леко се помръднаха, когато лъчът ги освети, и после застинаха съзерцателно по местата си. От прилепи обаче нямаше и следа. Не се виждаха дори техни курешки и аз напълно се обезкуражих. Тъкмо се ядосах много на прилепите изобщо и на прилепите вампири в частност и лъчът на електрическото фенерче попадна в тъмнината на някакво кацнало невъзмутимо на напречната греда същество, което ме гледаше злобно, и аз тозчас забравих вампирите.

В светлия лъч на електрическото фенерче седеше кукумявка пигмей — птичка, малко по-голяма от врабче. Със своите кръгли жълти очи тя ме наблюдаваше с мълчаливото негодувание на свещеник, който по средата на службата разбира неочаквано, че органистът му е пиян. Аз изпитвам страст към всички видове кукумявки, но кукумявките пигмеи са сред моите най-големи любимци. Струва ми се, че ме привлича техният дребничък ръст, съчетан с пълното им безстрашие; във всеки случай реших, каквото и да стане, да прибавя тази кукумявка към моята сбирка. Насочих лъча право в очите й, за да не забележи какво върша, повдигнах внимателно ръка, хвърлих с бързо движение парчето плат отгоре й и я сграбчих. Тя изкряска с негодувание, запърха като обезумяла с крила и въпреки плата впи в пръстите ми малките си, но остри нокти. Поставих електрическото фенерче върху пода, завих кукумявчето здраво в плата, после пъхнах цялото вързопче в ризата си и я закопчах за още по-сигурно чак до врата си. След като се убедих още веднъж, че в таванското помещение няма прилепи, започнах да се връщам обратно към изхода. Меко казано, това се оказа трудна работа, защото кукумявчето се настани върху гърдите ми и се наложи да се придвижвам по гръб. Това ми предостави чудесната възможност да разгледам паяците по тавана. Сега те ми се сториха колкото супени чинии, готови да скочат отгоре ми при всяко мое невнимателно движение. Омаян от паяците, предпочетох да се държа по-далеч от по-едрите и по-косматите. Накрая достигнах отвора и изскочих на слънчевата светлина.

За моя изненада ловците се развълнуваха и останаха възхитени от улова на кукумявката пигмей. Това ме озадачи, докато не ми обясниха, че в Аржентина съществувало поверие, според което всеки притежател на такава кукумявка го очаквало голямо щастие в любовта. Това даде отговор на въпроса, който от известно време ме вълнуваше. На местния пазар за птици в Буенос Айрес открих една от тези кукумявки в клетка. Собственикът й пожела такава фантастична сума, че аз се отнесох с насмешка към това негово искане, докато не се убедих, че наистина държи на нея. Той отказа да се пазарим и когато си тръгнах, без да купя птицата, той дори не си помръдна и пръста. След три дни отново отидох и си помислих, че продавачът ще бъде по-склонен към пазарлъци, но установих, че е продал кукумявката за цената, която искаше за нея. Това ми се стори невероятно и не можех по никакъв начин да измисля каквото и да е задоволително обяснение. Едва сега разбрах, че някой влюбен до уши момък я е измъкнал под носа ми. Остана само да се надявам, че кукумявката ще му донесе очакваното щастие.

Това беше последната ни нощ в планината и аз реших, каквото и да стане, да уловя прилеп вампир дори да размърда едва-едва нощния въздух с крилата си. Реших дори да предоставя самия себе си за примамка. Това не само щеше да накара вампирът да се приближи достатъчно, за да го хвана, но щях да разбера дали ухапването му наистина е толкова безболезнено, колкото го описваха. И така, когато останалите се оттеглиха в своя лишен от въздух будоар, аз си постлах колкото се може по-близо до конете, но така, че да не изплаша прилепите. Завих се с пончото и оставих отвън само стъпалото на единия си крак, защото някъде бях чел, че вампирите обичали много човешки крайници, особено палци. Във всеки случай това беше единствената част от тялото ми, която бях готов да жертвам в името на науката.

Аз лежах на лунната светлина, вглеждах се в конете, а стъпалото ми измръзваше все повече и повече и аз започнах да се безпокоя дали на вампирите ще се харесат замразени палци от човешки крака. От тъмната гора се дочуха слабите звуци на нощта, милиони щурци работеха неуморната си дърводелска работа в шубраците, чукаха, режеха, изковаваха миниатюрни подкови, упражняваха се в свирене на тромбон, настройваха арфи и се учеха как да си служат с малки пневматични бургии. Дървесните жаби прочистваха дрезгаво гърла по върховете на дърветата като мъжки хор, който се подготвя за концерт. Всичко, в това число и моят крак, беше осветено великолепно от луната. Само прилепи не се виждаха никъде.

В края на краищата започнах да чувствам левия си крак така, като че е заминал със Скот на полюса и е забравен там, затова го вмъкнах на топло под пончото и предадох за жертвоприношение десния. Конете стояха спокойно с отпуснати глави на лунната светлина, само от време на време преместваха тежестта на телата си от едните на другите крака. След малко, за да размърдам краката си, отидох да огледам конете на светлината на електрическото фенерче. Нито един от тях не беше нападнат. Върнах се и продължих да се самоизтезавам. Какво ли само не правех, за да не заспя: пушех непрестанно цигари под пончото, съставях си на ум азбучен списък на всички южноамерикански животни, които можех да си спомня, а когато и това вече престана да дава резултати и ми се доспа, се замислих за превишаването на моя банков кредит. Това е най-доброто средство против сън, което познавам. Когато зората започна да изстисква тъмнината от небето, аз продължих да стоя съвсем буден и да се смятам единствено виновен за нарастването на държавния дълг. Когато стана достатъчно светло и можеше да се вижда без помощта на електрическо фенерче, тръгнах с тежки стъпки да огледам по-скоро формално конете. Едва повярвах на очите си. Алените нишки на кръвта им украсяваха шиите на два от тях. Аз наблюдавах тези коне през цялата нощ на ярката светлина на луната и се обзалагам срещу главата си, че на стотина метра около тях не се появиха никакви прилепи. Въпреки всичко два от тях се бяха угощавали, така да се каже, под носа ми. Да кажа, че бях огорчен значи да се изразя твърде меко. Струваше ми се, че стъпалата ми ще се откачат при най-лекото докосване, главата ми се пръскаше от болки и въобще се чувствах като измъкнат от дупката си през средата на октомври съсел.

Когато събудих Луна и Хелмут, на тях, разбира се, им стана много весело и сметнаха това за справедливо възмездие за плоските ми шеги за паразитите от предния ден. Едва след като закусих в унило, полусомнамбулно състояние и започнах да пия третата си чаша кафе, си спомних нещо, което дълбоко ме развълнува. В своя ентусиазъм да заловя на всяка цена прилеп и да изпитам върху себе си неговото ухапване съвсем забравих твърде неприятния факт, че може да се окаже носител на вируса на бяса и едно ухапване да доведе до твърде лошо въздействие. Спомних си, че противобясната ваксина (която с жестоко медицинско увлечение инжектират направо в стомаха) е изключително болезнена и трябва да ви напомпат огромно количество от нея, докато се окажете извън всякаква опасност. Не зная доколко това е необходимо или чисто и просто лекарите получават част от доходите на производителите на ваксината, но зная от хора, изпитали това „удоволствие“, че то е твърде неприятно. Възможността да се заразя от бяс чрез прилеп вампир в тази именно местност беше изключително слаба, но дори и в този случай трябваше да се инжектирам профилактично; всеки, който е чел описанието на последния стадий от развитието на болестта при болен от бяс, би се втурнал час по-скоро към най-близката болница.

И така без прилепи или ухапвания, но с моята безценна кукумявка пигмей, поставена в малка бамбукова клетка върху гърба ми, ние заслизахме от планината към Калилегуа. Когато достигнахме плантациите със захарна тръстика, падна зелен полумрак, а телата ни боляха от умора. Дори яздещият отпред Луна пееше все по-тихо и по-тихо. Накрая зърнахме светлинките на Хелмутовия дом. Когато вкочанени, потни и мръсни слязохме от конете и влязохме, вътре ни посрещна Една — свежа и мила, а на масата до нея стояха три много големи чаши, пълни с леденостуден джин с тоник.