Агата Кристи
Пет малки прасенца (3)

II глава
Обвинението

— Дяволски виновна — каза мистър Фог кратко.

Поаро погледна замислено слабото, с правилни черти лице на адвоката. Куентин Фог, старши адвокат, беше съвсем различен от Монтегю Диплийч. Диплийч притежаваше сила, магнетизъм, беше напориста и малко тиранична личност. Постигаше своите ефекти чрез бърза и драматична промяна в поведението. Красив, изискан, очарователен в даден момент, а след това изведнъж… магическа промяна — устните, разтеглени в зловеща усмивка, готов да смуче кръвта ти.

Куентин Фог беше слаб, блед, напълно лишен от индивидуалност. Задаваше въпросите си тихо, монотонно, но с упорито постоянство. Ако Диплийч беше рапирата, то Фог беше свределът, който дълбае неуморно. Никога не постигна шумна слава, но бе известен като първокласен служител на закона. Обикновено печелеше делата си.

Поаро го съзерцаваше, обмисляйки нещо.

— Значи с такова впечатление сте останали?

Фог кимна.

— Трябваше да видите мисис Крейл в свидетелската ложа. Старият Хъмфри Рудолф — той водеше делото — просто я накълца на кайма. На кайма!!!

Той замълча, а след това изведнъж каза:

— Общо взето, знаете ли, всичко мина някак като по вода.

— Не съм сигурен — обади се Поаро, — че ви разбирам добре.

Куентин Фог събра тънките си вежди. Чувствителните му пръсти докоснаха горната му устна.

— Как да ви кажа? Това е едно съвсем английско виждане. Пословицата „Да стреляш по вързано пиле“^[1] най-добре го обяснява. Можете ли да схванете смисъла?

— Да, както казахте, това е едно съвсем английско виждане, но мисля, че ви разбирам. Било то в Централния углавен съд, на игрищата в Итън^[2] или на лов, англичанинът обича жертвата му да има някакъв шанс.

— Точно така. А в този случай обвиняемата нямаше никакъв шанс. Хъмфри Рудолф правеше с нея каквото си поиска. Първо я разпита Диплийч. Тя се изправи там, знаете, като послушно момиченце на вечеринка. Отговаряше на въпросите му така, сякаш знаеше отговорите наизуст: съвсем смирена, думите й отлично подбрани, но… крайно неубедителна. Бяха я научили какво да каже и тя го казваше. Диплийч не беше виновен. Старият хитрец изигра блестящо ролята си, обаче сцена, за която са нужни двама актьори, не може да бъде изпълнена само от един. Тя не взе пример от него, а това се отрази извънредно неблагоприятно върху съдебните заседатели. И тогава се изправи славният Хъмфри. Виждали сте го, предполагам? Страхотен е!!! Като почна да си подръпва тогата, да се клати напред-назад и изведнъж хоп… върху жертвата… Казвам ви, на кайма я направи! Подвеждаше я насам и натам и тя всеки път се хващаше в капана. Накара я да признае абсурдността на своите собствени твърдения, да противоречи на себе си и тя затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Накрая Хъмфри завърши по обичайния начин — съвсем категоричен и напълно убеден: „Не е ли вярно, мисис Крейл, че вашата история за открадването на кониина с цел самоубийство е чиста лъжа? Не е ли вярно, че вие сте го взели, за да го дадете на съпруга си, който е щял да ви остави заради друга жена? Не е ли вярно, че вие умишлено сте му дали отровата?“ А тя го погледна, такава една хубава, грациозна, нежна, и каза: „О, не, не, не съм“. Най-изтърканото нещо, което някога сте чували, и най-неубедителното. Видях как старият Диплийч се сгърчи на стола си. Той разбра тогава, че всичко е загубено.

Фог спря за миг, след това продължи:

— И все пак… не зная… това като че ли беше най-умното нещо, което би могла да направи. Поведението й призоваваше към кавалерско отношение, онзи особен вид кавалерство, който срещаме при лова с хрътки и който кара чужденците да ни мислят за такива ужасни самохвалковци! Съдебните заседатели и целият съд чувствуваха, че тя няма никакъв шанс. Мисис Крейл не можа даже за себе си да се бори и, естествено, не би могла да окаже никаква съпротива на такъв грамаден, интелигентен звяр като славния Хъмфри. Това тъничко, неубедително: „О, не, не, не съм“, беше трогателно… просто трогателно. С нея бе свършено! Да, тъй или иначе, това беше най-доброто, което би могла да направи. Съдебните заседатели излязоха за около половин час и се произнесоха: „Виновна с право за помилване“. Фактически, знаете ли, мисис Крейл се открои рязко от другата жена в случая — момичето. Още отначало съдът не я прие добре, а на нея изобщо окото й не мигна. Беше много хубава, закоравяла, съвременна. За жените, които присъствуваха в залата, тя бе символ на жената, разбиваща чуждите семейства. Домовете на всички са застрашени, щом момичета като Елза Гриър се разхождат спокойно наоколо, преливащи от похот и нехаещи за правата на съпругите и майките. Ала и тя не се пощади, бих казал. Бе пряма, удивително пряма! Била влюбена в Еймиъс Крейл и той в нея и нищо не можело да й попречи да го отнеме от жена му и детето му. До известна степен й се възхищавах, защото имаше кураж. При разпита Диплийч й зададе няколко коварни въпроса, но мис Гриър се справи добре. Съдът обаче гледаше неблагосклонно на нея. Старчето Ейвис, съдията, също не я хареса. Сам той на младини си е падал по жените, но щом сложи тогата и в качеството си на съдия, става върл моралист. Заключението му срещу Каролайн Крейл беше самото милосърдие. Той не отрече фактите, но наблегна много на това, че мисис Крейл е била провокирана, и прочие.

— Значи той не е подкрепял версията на защитата за самоубийство? — попита Поаро.

Фог поклати глава.

— Тази версия беше крайно несъстоятелна. Забележете, не казвам, че Диплийч не направи всичко, което беше по силите му. Той пледира превъзходно, описа една доста затрогваща картина на пламенен мъж, с голямо сърце и обичащ удоволствията, ненадейно овладян от страст по едно чудесно младо момиче, измъчван от съвестта си и все пак неспособен да устои. После неговият ужас, отвращението му от начина, по който постъпва със съпругата и детето си, и внезапното му решение да свърши с всичко — почтеният изход. Уверявам ви, пледоарията му беше извънредно прочувствена. Гласът на Диплийч извикваше сълзи в очите на хората. Ние просто виждахме нещастника, разкъсван от страстите си и своята вродена почтеност. Ефектът беше поразителен. Само че когато речта му свърши и трансът премина, човек някак си не можеше да свърже обрисувания митичен герой с Еймиъс Крейл. Всички знаеха прекалено много за него. Той изобщо не беше такъв човек, а и Диплийч не беше успял да се добере до никакъв факт, който да доказва, че е такъв. Бих казал, че Крейл се доближаваше повече до представата ни за човек без елементарна съвест даже. Той беше безжалостен, себичен, весел и щастлив егоист. Ако притежаваше някаква етика, то тя се отнасяше до творчеството му. Сигурен съм, че той не би нарисувал слаба, лоша картина независимо от подбудите. Колкото до останалото, Крейл беше пълнокръвен мъж и обичаше живота, живееше го с жар. Самоубийство? Как ли пък не!

— Може би защитата не е била правилно подбрана?

Фог сви тесните си рамене и каза:

— Какво друго да направят? Да не искате да седнат и да пледират, че в случая няма въобще никакво престъпление, или може би обвинителите да докажат, че има някакво дело срещу обвиняемата? Имаше премного доказателства. Тя бе взела отровата — всъщност призна, че я е откраднала. Имаше средство, мотив, възможност — всичко.

— Някой би могъл да се опита да докаже, че всичко е било изкуствено нагласено.

— Тя призна повечето неща — отвърна Фог рязко. — И във всеки случай това би било твърде много. Искате да кажете, предполагам, че някой друг може да е убиецът и така да е нагласил работата, щото да изглежда, че Каролайн Крейл го е извършила.

— Считате го за съвсем неприемливо?

— Боя се, че да — изрече Фог бавно. — Вие вмъквате неизвестен хикс. Къде да го търсим?

— В един тесен кръг очевидно — отвърна Поаро. — Били са само пет души, нали, които биха могли да имат отношение към убийството?

— Пет? Чакайте да видя. Единият беше онзи нескопосник, който си играеше на варене на билки — опасно хоби, но човекът е мил и обичлив. Чудак, обаче не го виждам като хикс. После момичето — тя би могла да очисти Каролайн, но не и Еймиъс — определено. След това — борсовият агент — най-добрият приятел на Крейл. В криминалните романи често се случва, но не и в живота. Други няма. О, да — по-малката сестра. Тя обаче не може да бъде сериозно заподозряна. С нея стават четири.

— Забравяте гувернантката — каза Поаро.

— Вярно. Бедните гувернантки! Никой никога не ги помни, макар че тази си я спомням все пак: средна възраст, нищо особено на външен вид, но си разбираше от работата. Някой психолог сигурно би казал, че тя е обичала Крейл, чувствувала се е виновна и следователно го е убила — комплексът на старата мома! И това не става — просто не е за вярване. Доколкото мога да си спомня, макар и смътно, тя не беше невротична.

— Било е доста отдавна.

— Петнадесет или шестнадесет години, предполагам. Да, точно така. Не можете да очаквате, че ще си спомня всичко съвсем точно.

— Тъкмо обратното — възпротиви се Поаро. — Помните с поразяваща яснота. Това ме смайва. Вие виждате всичко, нали? Когато говорите, картината е пред очите ви.

— Да, прав сте — промълви Фог. — Наистина виждам… съвсем ясно.

— Много бих искал да зная, приятелю, ако можете да ми кажете, защо.

— Защо ли? — Фог се замисли над въпроса. Слабото му интелигентно лице бе съсредоточено, заинтригувано. — Да, наистина… Защо?

— Какво е това, което виждате така ясно? — попита Поаро. — Свидетелите? Съдебните заседатели? Обвиняемата на подсъдимата скамейка?

— Но разбира се! Ето какво било! — прошепна Фог. — Попаднахте право в целта. Винаги ще помня Каролайн Крейл. Имаше нещо странно, романтично в тази жена. Не зная дали беше наистина красива… Не беше много млада, имаше изморен вид, с тъмни кръгове под очите, но всичко бе съсредоточено в нея — интересът, драмата… И все пак почти през цялото време тя като че ли не беше там, а някъде далече, далече. Присъствуваше само телом — притихнала, вежлива, кротко усмихната, цялата полутонове и полусенки. Въпреки всичко обаче с тези си черти Каролайн Крейл беше много по-жива, отколкото другата — онова момиче с идеалното тяло, с красивото лице и брутална млада сила. Възхищавах се от Елза Гриър, защото тя имаше кураж, можеше да се бори, устоя на мъчителите си и нито веднъж не трепна! Но аз се възхищавах от Каролайн Крейл, защото не се бори, а се оттегли в своя свят на полутонове и полусенки. Никой не можа да я победи, тъй като тя не оказа никаква съпротива.

Фог замълча.

— Сигурен съм в едно нещо само — продължи той, — тя обичаше мъжа, когото бе убила. Обичаше го толкова много, че половината от нея умря заедно с него.

Старши адвокатът мистър Фог замълча и избърса очилата си.

— Боже мой — каза той, — аз май ви наговорих разни врели-некипели! В онези години бях съвсем момче, нали разбирате — просто един амбициозен младок. Такива неща правят впечатление. И все пак сигурен съм, че Каролайн Крейл беше забележителна жена. Никога няма да я забравя. Не, никога няма да я забравя…