Агата Кристи
Пет малки прасенца (15)

Разказ на Сесилия Уилямс

Скъпи мосю Поаро,

Изпращам Ви разказ за събитията през септември 19… година, на които фактически съм била свидетел.

Напълно откровена съм и не съм скрила нищо. Можете да го покажете на Карла Крейл. Вероятно ще я заболи, но аз винаги съм вярвала в истината. Извъртанията са вредни. Човек трябва да има смелостта да погледне истината в очите. Без тази смелост животът е лишен от смисъл. Хората, които ни нанасят най-голяма вреда, са тези, които ни предпазват от действителността.

Повярвайте ми.

Искрено Ваша

Сесилия Уилямс

Казвам се Сесилия Уилямс. Бях наета от мисис Крейл да бъда гувернантка на природената й сестра, Анджела Уорън, през 19… година.

Започнах работа в Олдърбъри — едно много хубаво имение в Южен Девън, което бе принадлежало на семейството на мистър Крейл от много поколения насам. Знаех, че мистър Крейл е художник, но не бях го виждала, преди да дойда да живея в Олдърбъри.

Домакинството се състоеше от мистър и мисис Крейл, Анджела Уорън (тогава момиче на тринадесет години) и трима души прислуга, които бяха живели със семейството дълги години.

Намирах, че ученичката ми е интересна и обещаваща като характер. Тя се отличаваше със способности и беше удоволствие да я обучавам. Беше малко необуздана и недисциплинирана, но тези недостатъци се проявяваха само когато беше в приповдигнато настроение, а аз обичах момичетата ми да бъдат силни духом. Излишъците от жизнена сила могат да бъдат овладени и направлявани за постигане на истински и полезни резултати.

Общо взето, считах, че Анджела се поддава на дисциплина. Беше поразглезена главно от мисис Крейл, която твърде много й угаждаше. Влиянието на мистър Крейл намирах по-скоро за вредно. На моменти той невероятно я глезеше, а в други случаи беше ненужно деспотичен. Вероятно това се дължеше на така наречения артистичен темперамент.

Аз самата никога не съм разбирала защо притежаването на артистични способности трябва да бъде извинение за неспособността на мъжа да упражни някакъв самоконтрол. Лично аз не харесвах картините на мистър Крейл. Рисунъкът ми се струваше неточен, а цветовете — прекалено силни, но, естествено, не бях повикана да давам мнението си за тези неща.

Скоро дълбоко се привързах към мисис Крейл. Възхищавах се от характера й и твърдостта, с които преодоляваше трудностите в живота си. Мистър Крейл не беше верен съпруг и мисля, че този факт беше източник на много болка за нея. Една по-силна духом жена би го оставила, но мисис Крейл сякаш никога не се спря върху тази възможност. Тя търпеше изневерите му и ги прощаваше, но трябва да кажа, че не ги понасяше хрисимо. Протестираше, и то много буйно!

На процеса беше споменато, че мистър и мисис Крейл са живели като куче и котка, но не бих казала, че е точно така. Мисис Крейл имаше прекалено много достойнство, за да се употребява такъв израз за нея, но те наистина се караха. Считам обаче, че при тези условия това бе съвсем естествено.

Бях живяла с мисис Крейл повече от две години, когато на сцената се появи мис Елза Гриър. Тя пристигна в Олдърбъри през лятото на 19… година. Мисис Крейл не я познаваше отпреди. Мис Гриър беше приятелка на мистър Крейл и казаха, че дошла, за да може той да я рисува.

Веднага пролича, че мистър Крейл е увлечен по момичето и че то не прави нищо, за да го обезсърчи. По мое мнение мис Гриър се държа доста скандално, като беше отвратително груба с мисис Крейл и открито флиртуваше с мистър Крейл.

Естествено, мисис Крейл нищо не ми каза, но аз виждах, че е разтревожена и нещастна, и правех всичко, което бе по силите ми, за да я развлека и да облекча бремето й. Мис Гриър позираше на мистър Крейл всеки ден, но забелязах, че картината не напредва много бързо. Без съмнение те имаха да си казват други неща!

Благодарна съм, че ученичката ми забелязваше твърде малко от това, което ставаше наоколо. В някои отношения Анджела беше още дете. Въпреки че интелектът й беше добре развит, тя изобщо не беше това, което наричаме преждевременно зряла, не показваше желание да чете забранени книги и не даваше никакви признаци на болезнено любопитство, което момичетата на нейната възраст често проявяват.

Следователно тя не виждаше нищо нередно в дружбата между мистър Крейл и мис Гриър. Въпреки това Анджела не харесваше мис Гриър и я мислеше за глупава. В това тя беше права. Мис Гриър, предполагам, бе получила нужното възпитание, но не бе отворила нито една книга и изобщо не познаваше съвременните литературни течения. Освен това не можеше да води разговор на никаква тема.

Тя беше изцяло погълната от външността си, от дрехи и мъже.

Анджела, мисля, дори не разбираше, че сестра й е нещастна. По това време тя не беше особено наблюдателна. Повечето време прекарваше в лудории, катерене по дърветата и майсторско каране на велосипед. Тя беше страстна читателка и показваше отличен вкус по отношение на това, което харесваше и не харесваше.

Мисис Крейл винаги внимаваше да не показва, че е нещастна пред Анджела, и се мъчеше да изглежда весела и засмяна, когато момичето беше наблизо.

Мис Гриър се върна в Лондон и на това, казвам Ви, ние всички много се зарадвахме! Прислугата също не я харесваше, така както и аз. Тя беше от онези хора, които причиняват много излишни неприятности и накрая забравят да кажат „благодаря“.

Мистър Крейл замина скоро след това, но аз, разбира се, знаех, че е тръгнал след момичето. Много ми беше мъчно за мисис Крейл — тя остро преживяваше тези неща. Бях крайно ядосана на мистър Крейл. Когато един мъж има очарователна, грациозна и интелигентна съпруга, той няма право да се отнася с нея зле.

Мисис Крейл и аз обаче се надявахме авантюрата му скоро да приключи. Не че бяхме споменавали за това една пред друга — не бяхме, — но тя много добре знаеше как го приемам.

За нещастие след няколко седмици двамата отново се появиха. Позирането, изглежда, щеше да бъде възобновено.

Този път мистър Крейл рисуваше в пълно умопомрачение. Той сякаш не се интересуваше толкова от момичето, колкото от нейния портрет. Въпреки това разбрах, че такова нещо не се беше случвало преди. Онова момиче беше впило ноктите си в него и не се шегуваше. Мистър Крейл беше като восък в ръцете й.

Положението достигна връхната си точка в деня преди смъртта му, тоест на седемнадесети септември. Поведението на мис Гриър беше нетърпимо нахално през последните няколко дни. Тя се чувствуваше уверена в себе си и искаше да изтъкне своята важност. Мисис Крейл се държеше като истинска благородница. Беше ледено учтива, но ясно показа на другата какво мисли за нея.

Същия този ден — 17 септември, както си бяхме в гостната след обяда, мис Гриър неочаквано изтърси, че щяла да промени мебелировката на стаята, когато дойдела да живее в Олдърбъри.

Естествено, мисис Крейл не можеше да отмине такова нещо. Тя поиска обяснение от мис Гриър, а последната има нахалството да каже пред всички, че щяла да се омъжи за вече женен мъж — и то на съпругата му!

Бях много, много ядосана на мистър Крейл. Как смееше той да остави това момиче да обижда съпругата му в нейната гостна? Ако искаше да забегне с Елза Гриър, да беше забягнал, а не да я довежда в дома на жена си и да я подкрепя в нахалството й.

Независимо от чувствата си мисис Крейл запази своето достойнство. Точно тогава съпругът й влезе и тя неочаквано поиска потвърждение от него.

Той беше естествено разгневен от необмисленото форсиране на ситуацията от мис Гриър. Освен всичко друго това го представяше в лоша светлина, а мъжете не обичат да се показват така — суетата им страда.

Мистър Крейл, какъвто беше огромен, застана там като някое овчедушно, глупаво, непослушно момче. Достойнството на жена му спасяваше положението. Той глупаво бърбореше, че било вярно, но не искал тя да научава по този начин.

Никога не бях виждала такъв презрителен поглед, с какъвто мисис Крейл удостои съпруга си. Тя излезе от стаята с високо вдигната глава. Красива жена беше мисис Крейл — много по-красива от онова пищно момиче — и имаше походка на императрица.

С цялото си сърце се надявах, че мистър Крейл ще бъде наказан за жестокостта си и за безчестието, с което позореше една безкрайно страдаща и благородна жена.

За първи път аз се опитах да кажа нещо за това, което чувствувах, пред мисис Крейл, но тя ме спря.

— Трябва да се опитаме да се държим както обикновено. Така е най-добре. Всички ще отидем на чай у Мередит Блейк.

Тогава й казах:

— Мисис Крейл, вие сте чудесна.

— Кой знае… — отвърна тя.

Сетне на излизане от стаята тя се обърна и ме целуна.

— Такава утеха си ми ти — рече мисис Крейл.

После тя се качи в стаята си и съм сигурна, че плака. Видях я, когато всички излязоха. Носеше шапка с голяма периферия, която скриваше лицето й. Тази шапка тя носеше твърде рядко.

Мистър Крейл се чувствуваше неловко, но се опитваше да заглади нещата. Мистър Филип Блейк се стараеше да се държи както обикновено. Онази мис Гриър беше като котка, която е подушила мляко — доволна и мъркаща!

Всички тръгнаха. Върнаха се към шест часа. Повече не видях мисис Крейл сама тази вечер. На масата тя беше мълчалива и сдържана и си легна рано. Мисля, че никой друг освен мен не знаеше колко много страда.

Вечерта премина в обичайната караница между мистър Крейл и Анджела. Те подхванаха старата тема за училището. Мистър Крейл беше раздразнен и на нож, а Анджела — излишно досадна. Въпросът беше уреден, училищните принадлежности бяха купени и нямаше смисъл отново да се започва спор, но Анджела изведнъж бе решила да направи цяла трагедия. Не се съмнявам, че тя е усетила напрежението във въздуха и то й беше повлияло така, както на всички други. Боя се, че съм била твърде погълната от собствените си мисли, за да я спра, както подобаваше. Всичко свърши с това, че Анджела хвърли преспапието по Мистър Крейл и излетя от стаята.

Излязох след нея и рязко й казах, че се срамувам от хлапашкото й държане, но тя още не можеше да се овладее и реших, че е най-добре да я оставя сама.

Колебаех се дали да отида при мисис Крейл в стаята й, но най-накрая счетох, че сигурно ще й бъде неприятно. Как ми се искаше след това да бях преодоляла нерешителността си и да бях я накарала да ми говори. Ако беше го направила, може би нещата щяха да се променят. Тя, виждате ли, нямаше с кого да сподели. Въпреки че се възхищавам от човешкото самообладание, трябва със съжаление да призная, че понякога то може да стигне до крайност. Един естествен отдушник на чувствата е за предпочитане.

Като вървях по коридора към стаята си, срещнах мистър Крейл. Той ми каза „лека нощ“, но аз не му отговорих.

Следващата сутрин, помня, денят беше хубав. Събуждайки се сред такъв покой, човек чувствува, че дори един мъж би могъл да се вразуми.

Преди да сляза за закуска, влязох в стаята на Анджела, но тя беше вече на крак. Вдигнах една скъсана пола, която лежеше хвърлена на пода, и я взех със себе си, за да може Анджела да я закърпи след закуска.

Тя обаче беше взела филия с мармалад от кухнята и бе излязла. След като закусих, тръгнах да я търся. Споменавам това, за да обясня защо не бях повече при мисис Крейл тази сутрин, както вероятно би трябвало да бъде. В този момент чувствувах, че задължението ми е да се погрижа за Анджела. Тя беше доста непослушна и твърдоглава, когато ставаше въпрос да си закърпи някоя дреха, а нямах никакво намерение да й позволя да не ми се подчинява в това отношение.

Банският й костюм липсваше и аз съответно слязох до брега. Не я видях никъде във водата или на скалите. Предположих, че е отишла у мистър Мередит Блейк. Тя и той бяха големи приятели. Преминах с лодката до другия бряг и продължих търсенето си. Не я намерих и не след дълго се върнах. Мисис Крейл, мистър Блейк и мистър Филип Блейк бяха на терасата.

Онази сутрин беше много горещо, когато човек стоеше на завет, а къщата и терасата бяха защитени от вятъра. Мисис Крейл предложи да донесе студена бира.

Към къщата имаше малка оранжерия, пристроена през викторианската епоха. Мисис Крейл не я харесваше и не я използуваше за растения, но я бе превърнала в нещо като бар — на лавиците имаше най-различни бутилки с джин, вермут, лимонада, вино от джинджифил и прочие, малък хладилник, който се пълнеше с лед всяка сутрин и в който държаха няколко бутилки с вино от джинджифил и бира.

Мисис Крейл отиде там, за да вземе малко бира, а аз я придружих. Анджела беше до хладилника и тъкмо изваждаше шише бира.

Мисис Крейл влезе преди мен и каза:

— Искам да взема една бутилка и да я занеса на Еймиъс.

Сега ми е толкова трудно да преценя дали тогава трябваше да предугадя нещо. Гласът й, почти съм сигурна, беше напълно нормален. Но налага се да призная, че в онзи миг бях съсредоточена не върху нея, а върху Анджела. Анджела стоеше при хладилника и с радост забелязах, че е зачервена и гузна.

Бях доста рязка с нея, но за моя изненада тя беше съвсем хрисима. Попитах я къде е била. Отговори ми, че се била къпала в морето. „Не те видях на брега“ — рекох й, а тя се разсмя. Сетне я попитах къде е фланелата й и тя каза, че сигурно я е забравила на брега.

Споменавам тези подробности, за да обясня защо оставих мисис Крейл сама да отнесе бирата в батарейната градина.

Останалата част от сутринта се губи в паметта ми. Анджела донесе игленика и започна да кърпи полата си без повече разправии. Струва ми се, че аз пък закърпих част от кухненските покривки. Мистър Крейл не дойде за обяд. Зарадвах се, че има поне толкова приличие.

След обяда мисис Крейл каза, че отива долу в Батареята. Исках да взема фланелата на Анджела от брега и тръгнахме двете заедно. Тя влезе в Батареята, а аз продължих, когато викът й ме върна обратно. Както Ви казах при Вашето идване, тя ме помоли да отида горе и да телефонирам. Качвайки се нагоре, срещнах мистър Мередит Блейк и тогава се върнах при мисис Крейл.

Такава е историята, която разказах на следователя и по-късно в съда.

Това, което се каня да напиша, не съм казвала на нито една жива душа. Не ми беше зададен въпрос, на който да не отговоря вярно. Въпреки това бях виновна, че скрих някои факти, но не съжалявам. Пак бих го сторила. Напълно съзнавам, че може би заслужавам порицание, но мисля, че след толкова много време никой няма да погледне сериозно на въпроса — още повече Каролайн Крейл беше осъдена и без това мое показание.

Ето какво се случи.

Срещнах мистър Мередит Блейк, както казах, и се втурнах обратно колкото можех по-бързо. Бях обула сандали, а и походката ми е лека. Стигнах до отворената врата на Батареята и видях следното: мисис Крейл трескаво бършеше бутилката върху масата с носната си кърпичка. След като я избърса, тя взе ръката на мъртвия си съпруг и притисна пръстите му към бутилката. През цялото време мисис Крейл се ослушваше и оглеждаше. Страхът, който беше изписан на лицето й, ми каза цялата истина.

Тогава разбрах без никакво колебание, че Каролайн Крейл беше отровила мъжа си. Колкото до мен, аз не я виня. Той я доведе до положение, което никой човек не можеше да изтърпи, и сам си беше виновен.

Никога не споменах този инцидент пред мисис Крейл и тя не разбра, че съм я видяла.

Дъщерята на Каролайн Крейл не бива да изгражда живота си върху лъжа. Колкото и да я боли, истината е единственото нещо, което има значение.

Кажете й от мое име, че не трябва да осъжда майка си. Мисис Крейл беше доведена до състояние, което една любеща жена не би могла да изтърпи. Дъщеря й трябва да разбере и да прости.

Край на разказа на Сесилия Уилямс.