Георги Марков
Август 1914

Всеки би казал, че е безсмислено да се отговаря на високоговорител, при това инсталиран на централен площад или на селски мегдан. Можете да употребите цялото си красноречие, всичките си доказателства, можете да вложите цялата си енергия плюс тая на приятелите си, на сънародниците си, можете да опитате всеки познат човешки подход, за да му докажете, меко казано, че не е прав, че греши и трябва да млъкне, за да ви остави в тишината със собствените ви мисли, но той… няма да ви чуе, защото той не е човешко същество и гласът, който се разнася по него, принадлежи другиму. Следователно няма място нито за отговор, нито за разговор, нито за какъвто и да е контакт.

Тия мисли събуди у мен статията във вестник „Литературеи фронт“, която е озаглавена „Солженицин ли?“. Но въпреки пълното ми разбиране да не се отговаря на високоговорител, не ми се иска да отмина неговата тема — новия роман на Александър Солженицин „Август четиринайсета“, — тъй като единици в България може би имат възможността да прочетат сами този роман.

Естествено, всеки на този свят има пълното право да харесва или да не харесва определен автор, което съвсем не е указание за художествените достойнства на определена творба или за таланта на въпросния автор. Също така напълно естествено е човек, който стои на известни идеологически позиции, да разглежда нещата именно от тези позиции. Но при всички случаи, на харесване или на нехаресване, всеки е длъжен да остане верен на автора, което ще рече, че не му се разрешава да преиначава ясния авторски текст, а още повече да го фалшифицира според популярния в комунистическите среди метод на произволното цитиране. И особено — когато става дума за книга, до която почти никой от слушателите на високоговорителя няма достъп.

Нека веднага отбележа, че мнението за новия роман на Александър Солженицин, изразено върху страниците на „Литературеи фронт“, е далече по-крайно, отколкото това на съветските му събратя, което още веднъж ни праща при злощастната поговорка — по̀ турчин от султана и по̀ католик от папата. Купища ругатни и нелепости, за които човек може само да се срамува, че са произнесени на български език. Тонът на тази статия ми напомня за един мой познат, важен представител на днешната власт у нас, който преди няколко години викаше: „Солженицин ли? Да ми го дадат братушките, за двадесет и четири часа ще го отуча да пише!“

Всъщност основната причина за гнева на този автор или тези автори е, че Солженицин продължава да пише. И не само продължава да пише, но и продължава да печата. Имам силното подозрение, че хората, които стоят зад тази статия, вече са се срещали лично със Солженицин или поне с героя му Иван Шухов в някой лагер, където те са били надзиратели в славното Сталиново минало. Личи разочарованието, че още тогава не са се справили с бъдещия носител на Нобеловата награда. Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги и при всички обстоятелства търси трибуна, т.е. да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната му страна, талантът му го задължава да я намери, където може.

Според „Литературен фронт“ романът „Август четиринайсета“ е чиста проба злостна антисъветска литература, гавра с руския народ, псевдохудожествено политиканство и т.н. Предполагам, че вестник „Литературен фронт“ би бил приятно изненадан да научи, че неговото мнение се покрива напълно с това на руската бяла емиграция на Запад, която смята романа за дълбока обида на Негово величество Николай Втори, на руското дворянство и т.н.

Работата е в това, че Александър Солженицин не си е поставил за задача да обижда нито съветската, нито царската власт, а хвърля всичките си творчески и нравствени сили във фанатично дирене на истина за едно толкова много пъти фалшифицирано време. Или ако се позовем на собствените му думи в „Послесловие към руското задгранично издание“: „Общият замисъл на първата част на романа «Август четиринайсета» възникна у мен през 1936 година, когато завършвах гимназията. От тогава никога не съм се разделял с него, смятах го за основната цел в моя живот. Ако преди това съм се отклонявал от него с написването на други книги, това се дължеше само на особеностите на моята биография и яркостта на впечатленията ми от съвременния живот. Но аз непрекъснато мислех за «Август четиринайсета», събирах материали и размишлявах върху тях. И ето, че всичко започна да се осъществява — може би малко късно: възможно е да се разделя с живота още преди да съм завършил започнатото, или творческото въображение да се изчерпи за двадесетгодишния период, който смятам, че ще ми бъде необходим за написването на целия роман. Съвременниците на описваните от мен събития в по-голямата си част са вече мъртви, така че те не биха могли да ме поправят, допълнят или да ви съобщят нещо, което не е записано или не се съхранява. Всъщност в собствената ми родина достъпът до историческите материали, свободни за другите, ми се отказва.

В същото време тези руски писатели, които са по-възрастни от мен, или се отклониха от главната тема на нашата най-нова история, или пък само се плъзнаха по повърхността й. Още по-малки са надеждите, че по-младите от мен ще се заемат с това. Защото за тях ще бъде по-трудно да възкресят тези години, които за моето поколение са съвсем непознати. Така че би трябвало аз да свърша това.“

Както виждате, писателят си поставя за задача да изследва определени страници от историята на своя народ с най-ясно съзнание за обективност и честност, с най-искрено желание да дири истината. За разлика от много свои съветски и български колеги Александър Солженицин не смята, че не съществува обективна истина и че фактите могат да бъдат преиначавани в угода на едного или другиго. Естествено също диренето на истината да влезе в пълен разрез с онази огромна историческа фалшификация, написана от Йосиф Сталин и известна като „Кратък курс по история на ВКП /б/“, която продължава да бъде в основата на съвременното партийно отношение към онова време. Сигурен съм, че няма читател, който, прочитайки партийните версии на тази история, да не е оставал в пълно недоумение — какво всъщност стана в Русия в тия години? Митологичните легенди на официалните истории и грамадната част от литературните пресъздания не ни дават удовлетворителен отговор. Затова творческата задача на Солженицин има огромна стойност.

Пред нас е завършената първа част на „Август четиринайсета“, която в известна степен ни загатва великанския мащаб на бъдещата авторска работа. Очевидно по своя обем творбата на Солженицин ще съперничи на „Война и мир“ и на „Тихият Дон“. Разбираемо е, че да се говори за художествената стойност на бъдещото произведение само по неговата първа част, ще бъде малко прибързано. Но ако се разглежда тази част сама за себе си, биха могли да се кажат много неща.

„Август четиринайсета“ е написана изцяло в традициите на руската класическа литература, с характерния стил на Солженицин, познат от предишните му произведения. Явно авторът е извършил огромна изследователска работа, за да може да пресъздаде правдоподобно историческата епоха — границата между старата и новата Русия.

Солженицин реалистично рисува цяла галерия от образи, чието богатство и разноликост ни внушават действителното богатство на типове, проблеми, характери, идеи в Русия по това време. Всеки, който познава поне малко историята, знае, че двуцветната съветска представа за нещата е твърде далеч от безбройните различни цветове на тогавашната руска действителност. При това нито един герой не е авторска даденост, а ни се представя в цялото си сложно и драматично човешко развитие.

Нека само се спрем на селския студент Исаакий Лаженицин, с неговото преклонение към Толстой, с неговото разочарование от Толстой, с неговия неясен младежки копнеж да живее поновому, с унизителното му съзнание за собственото му раздвоение, с нелогичната му постъпка да се запише доброволец и замине на фронта. Какво друго може да види човек в очите на Исаакий, ако не питащата, чувствителна и мечтателна младост на Русия? Исаакий чувствува, че войната ще донесе отговора на най-важните въпроси, които го измъчват, и заминава за фронта. Или да вземем новозабогатялата фамилия на Захар Ферапонтович Томчак. Тя съвсем не е представена в розова светлина, както я е видяло постното въображение на „Литературен фронт“. Просто Томчак е вън от индустриално — художествените щампи на съветската литература и затова неговият живот, макар и познат, е пълнокръвен и многолик.

Романът ни запознава с времето преди започването на световната война и с първите седмици от войната. Руската армия бързо навлиза в немска територия, командувана от лекомислието на дворцовите протежета и въпреки волята и съзнанието на будната част от руските военачалници. Поражението е неминуемо. С педантичността на Толстой Александър Солженицин проследява сложните взаимоотношения в руската армия, като ни създава едни от най-интересните образи на военни в руската литература — полковник Воротинцев, генерал Самсонов, генерал Артамонов, младия подпоручик Харитонов, болшевика Ленартович, редника Благодарев и други. Военните сцени си остават едни от най-хубавите в цялата книга. Нека само припомня вълнуващата среща на генерал Самсонов с разбитите руски войници при Уздау. Мога да кажа, че това е една от най-силните картини, някога създадени от писател на тази тема. Те наистина ми напомнят най-хубавите страници на „Война и мир“. И последвалото чудно описание на молитвата на генерал Самсонов. Всички тия герои са руси, във всички описани събития диша истинската, живата, бих казал, вечната Русия. Но както вече казах, поразяващото е това възпроизвеждане на стълкновенията между хиляди идеи, които трябва да решат съдбата на народа и на страната, които всъщност са моторът на романа. Защото нямаме един сюжет. Сюжетът — това е историята, това са множество сюжети. И главният герой не е нито Исаакий Лаженицин, нито Воротинцев, нито Варсофониев, а Русия. Бих казал: роман с главен герой една страна.

При този грандиозен замисъл романът следва многопланова композиция и на пръв поглед изглежда, че е презадръстен от образи и линии, чието бъдещо развитие е само подсказано. Ако се опитаме да обобщим милионите въпроси, възникнали у героите на романа, изказани или спотаени, можем да сведем всичко до един — въпроса за пътя на Русия. Накъде? Защото всички ония, които могат да минат за носители на авторовите тези, дирят този път, защото те съзнават, че страната трябва да се измъкне от тресавището на царското самодържавие. Ако за болшевика Ленартович спасението е в революцията, то за полковник Воротинцев спасението е в примера на Германия, в прогреса на науката и индустрията, а за Исаакий Лаженицин всичко си остава една огромна, мъчителна и чудна неизвестност.

Романът е пропит с огромната любов на автора към Русия и към руския народ. Тази любов блика от всеки ред, тя иде от сърцето на автора като чист първороден поток, неопетнен от сянката на никаква конюнктура. Затова човек може да отмине само със снизхождение нахалството на авторите от „Литературен фронт“ да учат Солженицин на любов към Русия. Всъщност и това ще остане един от циркаджийските парадокси на ортодоксалното драскачество — господата Никои от България обвиняват великия руски писател Александър Солженицин в липса на любов към Русия.

А да оставим настрана мизерните подмятания, че западната буржоазия дала на Солженицин тертип какъв роман да напишел, та да ударел съветската власт. Вече казах, че е безсмислено да се разговаря с високоговорители.

За голямо съжаление първото издание на „Август четиринайсета“ излезе не в Москва и не в Русия, а в Париж. Във връзка с това сам Солженицин обяснява с присъщата си откровеност:

„Тази книга днес не може да бъде напечатана в моята родина другояче освен чрез «Самиздат», т.е. да бъде нелегално преписвана на пишеща машина и циклостил и тайно разпространявана. Причината е в несъгласието на цензурата, на този вид цензура, която е неразбираема за нормалния човешки разум. В частност тази цензура ни заставя да пишем думата БОГ непременно с малка буква. А защо е всичко това? И вярващи, и невярващи ще се съгласят, че когато е възприето Комитет за държавна сигурност или Отдел по гражданското състояние да се пишат с главна буква, то логически как би трябвало да се пише понятието, което означава висшата творческа сила във Вселената? Може би цензурата би трябвало да отпусне поне една главна буква по този случай. Не говоря за това, че в устата и представите на хората от 1914 година «бог» с малка буква би било исторически невярно.“

Естествено, не е възможно в няколко страници да се направи подробен анализ на „Август четиринайсета“. Вместо това мога да кажа, че книгата наистина е съхранила най-хубавите традиции на руската класика, че завладява с чувството на хуманност и красота, с авторската искреност и безкомпромисност. Човек може да приеме или да не приеме много неща в нея, но безспорно това е книга, която заставя читателя да има най-цялостна представа за онова, което се е случило в историческото време в Русия, книга, която заставя да се мисли. И може би тъкмо последното, мисленето, е действие твърде чуждо на авторите от „Литературен фронт“ и затова те, чели — непрочели, разбрали — недоразбрали, бързат да етикетират и тази книга на Солженицин с бедния речник на казионните ругатни.

Неволно днешното отношение на партийните високоговорители към „Август четиринайсета“ ме връща към времето, когато бе написан „Тихият Дон“ на Шолохов. И тогава представителите на човешката посредственост нададоха вой срещу наистина епохалното произведение на Шолохов и виждаха в образа на Гришка Мелехов посегателство срещу чучелата на социалистическия реализъм. И тогава по ирония на съдбата Сталин беше този, който спаси романа на Шолохов от унищожение, от гнева на предшествениците на квадратните момченца от „Литературен фронт“. И може би за първи път Солженицин би трябвало да съжалява, че Сталин е мъртъв, за да обуздае поне още веднъж своите злощастни последователи в името на честта и славата на руската литература.